Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Без рубрика:


Поезия:





Проза:



Преглед:





Майстори на разказа:

Български поети на ХХ век:

Съвременна турска литература:





Публицистика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Български поети на ХХ век
Димитър Костадинов
Стихотворение с пророчески прозрения 
 
45 години от рождението на Петя Дубарова
 
Става въпрос за стихотворението на Петя Дубарова “Цветето”, което е сътворено от нея, когато е едва на 11 години. Ето и самото стихотворение.
ЦВЕТЕТО
 
Цвете яснолико
тъне във сияние.
Вятърът разнася
приказно ухание.
 
То поглежда скромно,
с весели очи,
лъскавите, топли
слънчеви лъчи.
 
И във унес пее,
звънка и трепти,
ала ще престане
скоро да цъфти.
 
Ала ще погълне
с грозен смях пръстта
неговата ясна,
чудна красота.
 
22. 07. 1973 г.
Още от най-ранна детска възраст – на 5 години – Петя Дубарова* може да чете. Нейната майка твърди, че между две и три години е започнала да играе на римушки, а на четири години вече диктува на майка си по няколко римувани стиха. Тези стихове до голяма степен са съдържали емоционален тласък от природата и детските ежедневни игри. Така че във възрастта, когато повечето деца имат предпонятийно символично мислене (от 2 до 4 години) и нагледно мислене (от 4 до 6 години), Петя вече не само диктува на майка си кратки стихотворни форми, но и чете и разбира художествени текстове, зарежда се със спонтанно изразяващ се творчески интелект. Още в предучилищна възраст при нея са налице изключително изпреварващи способности, които очертават нивото и особеностите на една самобитна емоционално-мисловна поривност.
В такива случаи казваме, че се е родило дете с “творческо подадене”, т.е. с божа дарба. Защото на тази възраст Петя не се опитва да овеществи, да възпроизведе художествените си възприятия и художествения си интелект например като изпълнител на музикално произведение с пиано или цигулка или пък като малка художничка с бои и четка – които творчески изяви са съвсем естествени за деца на такава възраст. А тя започва да твори в най-трудната област на изкуството – поезията.
Тогава, когато децата осмислят конкретно видимото като значещо и значимо за тяхното общуване в ежедневието (от 6 до 12 години), Петя Дубарова вече създава стихотворения, в които са кодирани многозначна символност, природовидима и конкретна, и обобщаваща познавателност. Т.е. гностичност, характерна за житейските и философски прозрения на творци с достатъчно голям опит и възраст.
Символна парадигма на тези наши твърдения е нейното стихотворение “Цветето”. В книгата “На Слънцето сестра” (1995) това стихотворение е поместено на страница 19 със заглавие “Цвете яснолико”. Може би защото в същата книга на страница 41 е поместено със съвсем друго съдържание стихотворение със заглавие “Цветето”.
Произведението “Цветето” от книгата “Ученическа тетрадка” (1990) не разкрива само красотата на цветето, но разглежда и един твърде необичаен (от гледна точка на възрастните) за децата проблем – проблема за смъртта. В този случай за смъртта на цветето. Но кой възрастен може да каже, че децата не мислят за нея (смъртта) и не си задават въпроси? Може би мислят повече, отколкото възрастните, и все са в състояние на необяснимост и непонятност.
Красотата на цветето в началните стихове от това едноименно стихотворение изпълва сетивата на възприемащия читател и слушател с очаквани и приятни усещания:
Цвете яснолико тъне във сияние.
Вятърът разнася приказно ухание.
Не само красотата на цветето е показана, но и другото характерно за него – уханието. Находка е използването на сложния епитет “яснолико” и особено определянето на цветето не в друг (или конкретизиран цвят), а в сияние. Не се търси определеност в красотата на даден цвят, а в най-общото и най-красивото – сиянието.
Това говори за познаване на силата на цветовете от авторката, за наблюдаване на цветовете, за възможност за преценка на красотата на отделните цветове. А заедно с това – и степенуване, и подбор, и избор. Най-доброто е избрано за това цъфнало цвете (което говори за неопределеност) – всички цветя са красиви и са в сияние. Уханието е приказно – отново търсене на най-доброто (разбира се, че е приказно). Така се изразяват и възрастните, когато трябва да определят нещо красиво и искат да е в максимална степен. А Петя е само 11-годишна (под стихотворението е фиксирана датата на написването му – 22.07.1973.).
Личи си все пак неумението да се намери най-подходящата дума в конкретен контекст: става въпрос за глаголната форма “тъне”. Едно “цвете яснолико” не може да “тъне във сияние”. То може да “чезне”, или пък да “свети” в сияние. Може би малката Петя е знаела вече някои стихотворения от Вазов и от Яворов. Само че нашите класици използват различните форми на глагола “тъна” (несв. вид) точно където е необходимо – нещо може да тъне в мрак, в тъга, в рани, но не и там, където има обилна светлина. (Например: Вазов – “Твойто бъдеще ти свети,/ мойто в мрака тъне.”; Яворов – “Те пият, а тънат сърцата им в рани.”).
А може би “тъне във сияние” е осъзната свиша орис. Ако нещо ти е дадено свише прекалено много, дори това да е светлина или сияние, тогава ти сякаш потъваш, ти “тънеш” в тази дарба, в това подаденè, в това “сияние”. Свишата дарба, онова, което те е осенило твърде рано, се превръща в твое себепогубване, себеунищожение.
Нали народът го казва: “Много добро, не е на добро.” Т.е. светец на земята не може да има. Земните порядки не могат да траят някой да е толкова добър, толкова свише дарен, толкова красив, че чак да сияе.
И най-доброто нещо може да ти изиграе дяволски номер. Разбира се – чрез завистта на другите. Или пък чрез прекаленото собствено себевглеждане и опиянение, чрез собствения “нарцисизъм”.
И прекалената красота, и прекалената свиша дарба, и прекалената сияйност може да те увлече в “потъване”, в себепогубване, в преждевременна гибел…
Тогава “тъне в сияние” можем да възприемем и като предусетена, като видяна от малката поетеса собствена съдба, прилична на цветето.
Но и както да тълкуваме глаголното състояние на цветето (от стихотворението със същото заглавие) – “тъне във сияние” – може би по-удачно е да достигаме до извода, че съдбата на това цвете е “подготвена” и като персонажна съдба, и като личностна авторова орис още преди това: с яркия изгрев, разцъфване и сияние на дарбата на Петя – за да се дойде до личностната творческа и житейска трагична орис, трагичен свършек от самото “цвете Петя”. Цвете, което свръхмного сияе – затова кратко сияе. Но това красиво сияние е незабравимо, всезапомнящо се.
Втората строфа разкрива човешко качество и изпраща направо посланието: “То поглежда скромно…” Наличие на олицетворение. С веселите си очи цветето търси слънчевите лъчи – символ на продължителен живот и красота. И получава топлина и обич от слънчевите лъчи – така както всички живи същества. Благодарността е – цветето в унес звънка, трепти, пее. Необичайно е едно цвете да пее. Но малката поетеса, с присъщо за децата приказно и дори нонсенсово въображение, вероятно така е възприела точно цъфтящото и вече цъфнало от лъчите на слънцето красиво цвете. Такова е творческото въображение на подрастващите – невероятно, изненадващо, но в унисон с тяхната пееща, игрива, весела душевност.
Малката поетеса със сигурност знае или е “чула” песента на цветето: “И във унес пее,/ звънка и трепти…” От тези стихове може да се излезе като позиция – и то основна – за да се разясни на малкия читател, че всичко в природата живее и изпраща послания по свой начин. Необходимо е само да могат да се уловят, да се разберат тези послания. Всичко в природата живее и не бива да се нарушава насила, да се прекъсва насила животът, който силата Бог е отредила на съответното същество, на съответната природна даденост. И по този начин ще се внушава и възпитава у децата обич към природата като цяло и към отделните нейни многобройни и многообразни елементи, обич към живота във всичките му проявления.
Последните два стиха от третата строфа подготвят за нещо неприятно (предчувствие за нещастие): “…ала ще престане/ скоро да цъфти.” Ясно е, че кръговратната еволюция в българската природа се познава добре от лирическия “Аз”, който в случая пак е самата малка поетеса.
И се стига до четвъртата – финална – строфа, която разкрива проблема за смъртта: “Ала ще погълне/ с грозен смях пръстта/ неговата ясна,/ чудна красота.” Тези стихове дават право на размисъл, че смъртта е страшно нещо за детското въображение, за творческия интелект на Петя. Налице е ярко озвучена картина – “с грозен смях пръстта”. Хищно и страшно прозвучава този смях в тази детска творба, а и изобщо като в творба за деца.
Чудната красота на цветето ще бъде погълната, това предстои – отново се работи в бъдещето. И друго послание в едно и също стихотворение: Красотата не е вечна. Или съвсем категорична българска народна мъдрост също може да бъде изводна поука. Като например: “Който не се е родил, той няма да умре.”
Но и друго знаем от нашия български четирисезонен кръговратен живот. Слънцето изгрява и залязва всяка заран и всяка привечер и топли с лъчите си различно в зависимост от съответния сезон. Затова има и различни животи като възможност за изява и продължителност на живеене сред природата, като цяло и конкретно за всеки неин елемент. И все пак красиво е не само онова, което по природната си даденост е красиво, а най-вече онова, което е обичано. Красотата е обич и обичта е красота. А малката поетеса е красиво обвързана с това цвете (което не е определено точно какво цвете е), тя го обича – затова и така скръбно звучи неговото природно изчезване:
Ала ще погълне
с грозен смях пръстта
неговата ясна,
чудна красота.
Психолозите твърдят, че творческите личности са своеобразни ясновидци. От тази позиция бихме могли да твърдим, че и самата Петя сякаш е видяла още на 11-годишна възраст собствената си житейска и творческа съдба чрез съдбата, предадена драматично в стихотворението “Цветето”. Сякаш Петя е това цвете (с. 6 от книгата “Ученическа тетрадка”).
Тук “цветето” е символ на крехкостта на детството и преходността на живота. Цветето излъчва една добродетелна душевност, изпълнена с невинност и непорочност. Неслучайно според Новалис в цветето са закодирани любовта и хармонията в първичната природа.
И все пак, щом се говори и за завършек на един природен цикъл (дори и за смърт), можем да кажем, че това стихотворение на Петя е архетипален символ на чезнещия природен живот, който отново ще се възроди, т.е. това е образ за “живеенето на душата”.
 
 
Назад [ 17 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма