Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Без рубрика:


Поезия:





Проза:



Преглед:





Майстори на разказа:

Български поети на ХХ век:

Съвременна турска литература:





Публицистика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Преглед
Балет 
 
ФРАКТАЛНИЯТ ПРЕРАЗКАЗ НА „ПЕПЕЛЯШКА”
Балетът на Прокофиев на сцената на Варненското оперно-филхармонично дружество
 
Твърди се, че структурализмът бил заченат от опита да се интерпретира приказният жанр. А самите приказки къде се зачеват? Може би в сетивната душа на културите, където битието се схваща образно, сюжетно и нерационално. Вкусът на всяка епоха или творец към приказките се корени тъкмо в тези смътни естетически рефлекси на все още живата сетивна душа. Разликите, според мен, са само в надграждането на структури или по-точно – в безкрайното разклонение на приказната структура под формата на себеподобно фрагментирано множество (нещо като дефиниция за фрактал, предназначена за естети). Оказва се, че наративът на приказката (от средновековието и по-назад) притежава потенция за фрактален живот, който направо му осигурява своеобразно безсмъртие в областта на естетиката. С други думи, приказният текст може да се повтаря, преумножен, в живописта, после – в театъра, в музиката, в киното. Особено в киното, където езикът на жестовете е толкова силен. Ако е вярно, че приказката се ражда от примитивния живот на сетивната душа, лесно е да се допусне, че най-съвършен е изразът й в пластичните изкуства – пантомимата и балета, разбира се.
Тези мисли ми хрумнаха, гледайки „Пепеляшка” на Константин Илиев и Екатерина Чешмеджиева. Тук класическият балет е класически дотолкова, доколкото либретото преразказва класическо приказно повествование с класически балетни фрагменти. Музиката на Прокофиев обаче изцяло дефрагментира сценичните случки, сякаш иска да ги деконструира тонално и след това по своему да ги реконструира. Композиторът просто е разбил в земята кристала на приказния сюжет и сега си подхвърля във въздуха останалите здрави късчета, смесвайки ги със свистящ вятър и завихрени лъчи. Така старата приказка за Пепеляшка буквално прораства и се разклонява в музикалните фрактали на Прокофиев, където подобието е безподобно, а множеството е слято.
Като че ли тъкмо от това място започва сценичната интерпретация на Илиев и Чешмеджиева. И сценографията, и хореографията сякаш са обсебени от фракталната виталност на произведението. Всичко, което се случва в спектакъла, прилича на потрес от безначалието и безкрая на това преповтарящо се преумножаване. Самото сценично пространство в дълбочина е тройно екранирано и през цялото време тече мултимедиен запис на някаква стара (явно руска) постановка на балета. Дори кулминационно адажио на Пепеляшка и Принца е решено пред внезапно спуснат тюлен екран с размазани кадри от балетни ансамбли.
Всъщност хореографската структура на постановчиците е гениално проста: кръстата основа с вертикален пилон, стигащ до небето. „Човешката душа – сякаш казва хореографията – се състои от земна прах и небесно царство, затова е наполовина Пепеляшка и наполовина Принцеса.” Точно в тази теза са включени четирите точки на кръстатата основа – две двойки полярни персонажи, които хореографията преднамерено отделя и избирателно осветява. Дори лошата мащеха и добрият баща са влети в общия пълнеж на приказния балетен сюжет. За сметка на това цялата телесна лексика на Пепеляшка е разпната върху кръста на Свадливка – Преструвана, от една страна, и на Феята – Принца, от друга. Пластиката на двете доведени сестри (в изпълнение на Илияна Славова и Анна Андреева) насища сцената с толкова ярка хумористична характерност, на места гротесково преувеличена, че зрителят има чувството как всеки момент Пепеляшка ще бъде разкъсана между венерините и марсовите нагони в бащиния си дом. Втората полярност на кръста е между Феята (Галина Велчева) и Принца (Румен Стефанов). Изящни, символични и справедливи, те танцуват така, сякаш взаимно предизвикват появите си, без да желаят да повярват, че стъпват върху подиума. Всъщност през цялото сценично време хореографията пренарежда кръстатата структура между тези четири персонажи само и само за да доведе докрай кръстната драма на Пепеляшка.
 
Петер Алик, Естония
Една от трите равностойни награди
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1966, Пьолтсамаа
Прасета, 2006
 
Гравюра на линолеум, 51 х 78
В края на краищата всичко дотук, струва ми се, е само фундаментът (идеен и хореографски) на вертикала – този, на който създателите на спектакъла разчитат да ги издигне до приказното небе. Цялото естетическо внушение залага единствено и само на тялото на Пепеляшка. Всъщност най-силното послание на Илиев и Чешмеджиева е в това, че и първият, и последният фрактал в прочита на приказката е мърлявото малко момиченце. Нито Феята, нито Принца, нито каквото и да е външно обстоятелство е по-силно от нейната вътрешна мощ да се преумножава и пресътворява. Човешката душа е и Пепеляшка, и Принцеса, защото е фрактал на Бога, а и Бог е фрактал на човека.
Гледах и двете артистични интерпретации на Пепеляшка – на Елена Кирова (на премиерния спектакъл) и на Евгения Минкова. Явно, без да искат, двете балерини създават два различни фрагмента от фракталния прочит на приказката, без които спектакълът не би бил верен на идейната си концепция. Елена Кирова излъчва класически романтизъм, с мечтателна маниерност извайва дори и статичните сцени. Нейната Пепеляшка е родена принцеса, която временно е навлякла слугински дрипи, но като че ли никога не забравя за знатния си произход. Обратно – Пепеляшка на Евгения Минкова е наситена с раним финес, жестовете й са крехки и чупливи, сякаш всеки момент ще се разпадне от порива си да стигне до Принца. Мисля, че прочита на Илиев и Чешмеджиева не може и без двете Пепеляшки – нито без тази, която слиза, за да страда, нито без тази, която се възвисява, за да постигне царствената си същност. Финалът е решен като щастлив хаос – всички фрагменти от фракталното множество се събират и поемат нанякъде така, сякаш преразказът на приказката няма, пък и не може да има край.
 Премиерата на „Пепеляшка” на варненска сцена се състоя на 20 април 2007 г., но с времевата дистанция, струва ми се, все по-малко мисля за спектакъла като за класически балет. Несъмнено класически (във формален смисъл, разбира се) са великолепните костюми на Лора Маринова, но всичко останало е модерна интерпретация. Може би истински класически е единствено вкусът на постановката към първичния древен живот на сетивната ни душа, в която приказното не престава да ни разказва и преразказва.
Димитър Калев 
 
 
Назад [ 15 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма