Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Преводи:

Разказ:

Преглед:




Дневник:

Български поети на ХХ век:

Теория:


Руският писател Алексей Варламов в България:



Документи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Разказ
Атанас Стойчев
Мъже за обичане 
 
Атанас Стойчев е роден на 28.10.1949 в с. Равна гора, Варненско. Завършва ВНВМУ “Н. Й. Вапцаров”. Плава с корабите на “Океански риболов” – Бургас, и Параходство “БМФ” - Варна. От 1994 е председател на Моряшкия професионален съюз - Варна. Първата му книга с разкази - “Нон стоп”, излиза през 1988 в “Профиздат”. Автор е на пиесите “Скандал в рая” и “Задник, змия и бич”. Негови разкази са публикувани в антологиите: “Българска маринистика” (УИ “Св. Климент Охридски”, 2002) и “Voices from the Faultline. A Balkan Anthology” (ZayuPress, 2002). Награди от национални и международни литературни конкурси (Сърбия - 2004, Чикаго, САЩ - 2005). Член е на Съюза на българските писатели от 1995.
 
Да! Трябва да си затворя устата и да слушам, слушам, слушам… Да ми разказваш за рейса, за кораба, за моряците и пристанищата. Това ти е първата вечер на брега и е редно ти да разказваш, а не аз да те засипвам с безумните си брътвежи. Но не мога, не мога да не ти кажа… Всяка дума се е забила като гвоздей в главата ми и за да ми олекне, трябва да ги извадя, всичките да ги извадя и да ги тръсна пред тебе…
Не знам откъде да започна. Може би, ще се разделим… Не, не ме слушай… Не знам. Господи! Как излезе от устата ми!? Мога само да благодаря на Създателя, че те има, че точно аз те имам, макар че не заслужавам такъв разкошен подарък. Защото ако има съвършени мъже, ти си много близо до тях. Макар че никога не ми го натякваш, аз си го знам. Точно така, ти ме взе с два пуловера, едно яке и чифт ботуши. Заведе ме в скъп ресторант и аз за пръв път бях на топло и добре нахранена. Гладувах и мръзнех като улично куче, защото студентската ми стипендия не стигаше доникъде. Баща ми вече беше изчезнал, а майка ми - как да успее да поддържа къщата и мен като продавачка в супермаркет? Знаеш, какво ли не работех, включително сервитьорка и чистачка. Дори прописах стихове, но бяха доста отчаяни за все още “ведрите” социалистически времена през осемдесетте и не ми ги публикуваха. Истината е, че бързо забравих мизерията, откакто те срещнах, дори реших, че всички блага, които ти изсипваш върху мен, ми се полагат. С моята инженерна специалност трудно можех да си намеря работа и ти ми позволи да си остана вкъщи. Благодаря ти за това. Благодаря ти за прекрасната къща, която построи на този хълм, откъдето се вижда целият град и най-важното – морето. Няма да забравя, че като дойдох да я видя завършена, целият път от външната порта до спалнята и самата спалня бяха обсипани с цветя. Няма да забравя, че подаръкът за първия ми рожден ден заедно беше случайна рибарска лодка, която ти нае, за да ни закара чак до Созопол. Не аз, ти реши, че ще ядем прясна риба в Созопол и ще танцуваме сиртаки. Никога няма да ми хрумне да ходя чак до Созопол да ям прясна риба и да танцувам сиртаки. Знам, че съм си малко заспала и ако не беше ти, щях да проспя целия си живот.
Наистина си съвършен, любими, и аз съм една щастлива жена. Но ти не мислиш така. Отникъде не личи, че съм щастлива. Живея в някакъв свой свят и никой не знае какво има там. Нищо не ме интересува, сякаш този мой свят измества всичко останало. Ти постоянно се опитваш да изтръгнеш признания за него, но така и не ги получаваш. Аз не живея според теб, аз съм като охлюв в черупката си, заспал своя безкраен сън. Аз нищо не ти казвам и не знам дали трябва да ти казвам, за да не объркам съвсем конците. Изобщо не знам дали има нещо за казване. Дори дъщеря ни, която вече я няма, не можа да те убеди, че аз нищо не крия, че няма нищо за криене. Ти казваше, че аз отделям цялото си време за нея, че не спя, че се тръшкам при първото кихане, само защото искам да забравя онова нещо, което изпълва ума и сърцето ми. Как не можа да разбереш, че тя самата изпълваше ума и сърцето ми, дори да е затъмнявала в мен нещо друго. Но какво да говорим, когато вече я няма, няма я! Още не мога да повярвам. Възможно ли е тригодишно дете да намери резервните ключове, да отключи и да изскочи навън? Да, възможно е, но не искам, не мога да повярвам, че тя никога няма да се върне. Как не умрях за тези три години, как не умрях…
В едно си прав - трябва да живеем, трябва дори да се забавляваме. Новите преживявания ще затъмнят старите, най-малкото ще се разбере дали има място за нови. Както винаги, ти си безмилостно прав, но по време на последното ти отсъствие аз разбрах нещо друго. Ако искам да се измъкна, трябва да се измъкна сама. Точно като барон Мюнхаузен. Трябва да се стегна, да мисля и да действам, а не да дремя и да чакам друг да ме измъкне. Този път направих нещо, което, сигурна съм, ти няма да одобриш. Ти искаш да се променя, но промяната няма да ти хареса. Нещо, което ти най-после няма да одобриш. Времето ще покаже дали новият ми живот ще заличи безкрайния ми сън или сънят ми няма да позволи на новия ми живот да вирее в мен.
Историята, която ще ти разкажа, ми подсказа, че са сбъркали името ми. Не Сабина, мисля, че е трябвало да ме нарекат Съдбина. Не съм подозирала за себе си, че съдбата е склонна да ми поднася такива неподозирани обрати, такива невероятни случки и приключения. Само трябваше да й дам знак и тя се втурна да ми помага, да ме кара да преживявам, да страдам и да се унижавам, да правя всичко, което сякаш затъмнява предишното. Важното беше да не се отказвам от нищо, което тя, съдбата, бе така добра да ми подари, и дори мисля, че понякога я радвах, като я шашвах с поредната щуротия, за която тя не се е сетила. Промених се, разбери, коренно се промених. Само се моля Фортуна да не се измори от мене. Искам историите да лепнат по мене, да ме търсят, да ме нападат, да се карат помежду си коя да бъде първа. Нищо, че ще губя, нищо, че ще изпускам самолети и ще попадам в безизходица. Ако не се намери някой да ми помогне, сама да си помогна; макар да съм за съжаление, аз да съжаля някого, да ме приютяват и успокояват, но и аз да приютявам и успокоявам. Аз, аз, аз! Аз да го направя, а не да чакам да ме люлеят като бебе.  
Дни, след като ти замина, влязох в интернет, попаднах на някакъв американски сайт и изрових някакъв тест. Трябва да го попълниш, за да ти намерят подходящ партньор. Големи умници! Но после ще разбереш каква я оплесках с тяхна помощ. Трябваше да платя с кредитна карта и тук се появи първото звено от веригата, която после се оказа много дълга.
С Том ме запозна моята приятелка Гена, която се занимава с недвижими имоти. Том също движеше недвижимото, само че за американци и англичани. Та той ми плати таксата и ме покани на вечеря. Защо, каза ми, трябва да търся американците в Америка, след като те са тук, в краката ми. За американец доста изискано ми прозвуча това “в краката ми”. Отговорих му уклончиво. С други думи, той си помисли, че оставих за по-късно тази американска хапка. Вероятно Том се броеше за вкусна американска хапка – беше плешив, но строен и висок, малко отпуснат, но колко мъже сега са стегнати.
Да-да, ти, скъпи, с твоите упражнения на кораба и вкъщи, с дългото ти плаване в морето и потта, която хвърляш по тенис кортовете. Колко пъти да ти казвам, че си съвършен.
Не се бавиха много и ми предложиха три варианта. След седмица реших, че двама от мъжете не стават. Джими, моят избраник, беше интелигентен, имаше добро чувство за хумор и най-важното, и той като теб ме изслушваше. Гена ме открехна, че мъжете с чувство за хумор били страхотни в леглото. Може ли тъжен мъж да е потентен, попита ме тя и сама си отговори: Всичко му е тъжно на такъв мъж, тъжно, клюмнало и умряло. Връзката с чувството за хумор ми се стори твърде далечна, но се направих, че повярвах на Гена. Само веднъж се усъмних в Джими. Малко преди да тръгна, ме попита как са ми зъбите. Кипнах. Долно американско копеле, ти кон ли ще купуваш, или ще омагьосваш жена? Ядосах се, защото знаех, че стоматологичните услуги в Щатите са скъпи. Ако е решил, че ще прелетя хилядите километри до Америка, за да си направя зъбите, още с пристигането трябва да го застрелям. По-късно Джими ми каза, че се шегувал. Знам ли, всичко можеш да очакваш от американец.
Няма да те занимавам надълго как се сдобих с виза. Но не мога да пропусна дребния американски чиновник от посолството, който се опита да ме прелъсти в кабинета си. Освен дребен чиновник, беше дребен мъж с очилца и, както се оказа по-късно, пословично педантичен. В началото нищо не разбирах. Той извади отнякъде шивашки метър. Може би, съм доста наивна, но жестоко се замислих какво ще замерва. Нещо, което трябва да попълни във визата? Загрях, когато ми каза да се съблека. Беше така мил да ми обясни, че записвал данните на всички жени в специално тефтерче. Показах завидно самообладание за неуравновесения си характер. Отидох до вратата, която той предвидливо беше заключил, и заблъсках с две ръце по нея. Той изпадна в паника, тутакси извади готовата виза и ми я подаде. Пъхнах я в чантата си и го помолих да свали очилата си. Той се зачуди, но го направи. Мислех да го зашлевя, но в последния момент реших да го ударя с чантата. Не исках да докосвам този плазмодий, това беше причината да употребя чантата. Ако може така да се каже, това беше първият ми интимен сблъсък с американец и още тук започнах да си мисля, че на всеки янки, малко или повече, му хлопа дъската. Нали не можеш да се представиш, че аз - Сабина, плахата, флегматична, заспала Сабина може да извърши такова чудо – да прасне американски чиновник с чанта? Нали разбираш, че когато удряш някого с чанта, няма как да мислиш за изчезналата си дъщеря и поне малко се чувстваш щастлива, че си натрила носа на един глупак.
Така. Имах си цел. Трябваше да очаровам поданик на великите Съединени американски щати. Изкарах един тримесечен курс по английски, за да си припомня и развия знанията си от Английската гимназия. Цяло лято се пекох на слънце, плувах. Всяка сутрин правех гимнастика и тичах в Морската градина. Тялото ми се стегна и изпъна като струна. Правех специални упражнения за бедрата, гърдите и корема. Ето, пипни бедрата ми – били ли са някога толкова стегнати? Почти гладувах. Исках да шашна онзи американски сладур и да го омагьосам. Всички казват, че съм хубава, но никога не съм имала самочувствието, че мога да очаровам определен мъж. Наистина съм заспала и добре, че има мъже като тебе да ме будят. Вместо да стоя на брега на реката и да чакам, аз тръгнах срещу течението, реших да разбера имам ли я тази женска сила да очаровам и да завладявам.
Взех визата, накупих рокли, тоалети, специално бельо, специални презервативи, ако щеш, дори една руса перука, да не би случайно да му се прииска да види брюнетката като блондинка. Последният ме каприз бяха цветните лещи, които направиха очите ми по-сини и по-блестящи. Открих красотата на капризите и суетата. Не е лошо, да знаеш.
Том много настояваше да се видим последната вечер, преди да отпътувам, и аз се съгласих, не ми даде сърце да му откажа. Покани ме в най-скъпия ресторант в града и изхарчи баснословна сума в моя чест. Ядохме какво ли не, разбира се, и черен хайвер, и пихме от най-скъпото френско шампанско. Аз нещо се разнежих, стана ми едно романтично и му предложих да се разходим в Морската градина. Беше тиха юнска вечер, липите ухаеха и се смесваха с мириса на море. Никога не съм знаела, че съм способна да изпадна в такъв романтичен унес. Разбрах, че нямаше особено значение кой е мъжът до мене, можех и на дърво да се облегна и пак ще ми е хубаво. При това бях решила да не се отказвам от нищо, което съдбата ми поднесе. Седнахме на една пейка пред Планетариума и започнахме да се целуваме. Все още беше тъмно, когато станахме. Потърсих чантата си и установих, че я няма. Вътре бяха визата, задграничният паспорт, личната ми карта и доста пари. Самолетът ми беше същия ден в четири следобед. Мисля, че тук Фортуна се престара. Това не го исках, но кой ме питаше. Строполих се на пейката и се разревах. В крайна сметка новото нещастие винаги има предимство пред старото, нали донякъде това беше целта на всичко, което правех, но в момента не ми беше до анализи. Том предложи да извикаме полиция, но аз го заплюх. Представяш ли си?! Аз го заплюх, символично, разбира се. Сякаш бях друга жена, сякаш живеех друг живот. Какво ще направи полицията, викнах, особено като разбере, че докато двама изкуфели романтици са се целували на пейка пред Планетариума, някой е задигнал чантата на госпожата. От сълзите и други течности, които излизаха от устата и носа ми, специалният ми грим се размаза, а косата ми, която фризьорката много сръчно беше разбъркала и вдигнала, заприлича на разплетена кошница. Бях отчаяна, разревана и жалка. През хълцания, подсмърчания и заекване викнах на Том да ме заведе някъде да се оправя.
Не, не ме заведе, той почти ме пренесе до офиса си, който се намираше някъде в центъра. Направи нещо, по дяволите, викнах. И какво мислиш направи той. Пусна някакви каубойски песни. После ми разказа, че първата му случка с жена била в обор и самата жена му тананикала каубойски песни. Казвам ти, на всеки американец му хлопа дъската, поне аз не съм срещала янки, който да е без бръмбари в главата си. Допускаш ли, че това може да е било намек? След всички перипетии, истерии и сълзи той да си помисли, че съм способна да си вдигна полата. Защото след онова, което видях в Щатите, вече нищо не може да ме учуди. В едно бях сигурна – нещо се случваше, нещо кипеше около мене и аз трябваше да го преодолявам.
Погледнах се в огледалото и установих, че ако в този вид се покажа на брега, ще подплаша цялата гларуска общност, със сигурност горките птици ще изпаднат в депресия и дълго ще грачат, докато се съвземат. На всичко отгоре нямах разтвор за цветните си лещи и почти нищо не виждах. Направи нещо, пак викнах, но на Том, този тъп американец, нищо не му идеше да направи. Хубаво ти беше в ресторанта, хубаво ти беше на пейката, и сега не ти е лошо, за разлика от мене, но нищо не можеш да измислиш, нищичко, редях аз.
И пак на мен ми хрумна. Да се върнем на пейката. Не ми остана време да се оправям. Вече се развиделяваше и тук-там се мяркаха хора. Поглеждаха към странното същество, което Том мъкнеше - почти сляпо, препъващо се на високите си токове, с ужасно разбъркана коса, с изпомачкана рокля, хълцащо и подсмърчащо. Мисля, че повечето ме преценяваха като нещо средно между изпаднала проститутка и изгонена невярна съпруга.
Господи! Дори спрях да хълцам. Чантата, чантата, чантата! Чантата беше до пейката. От страната на Том, много добре си спомних. Докато се усуквал около мен като червей е бутнал чантата. Взех я, драгоценната ми чанта, и прегърнах Том. Няма да се откъсваш от мен, заповядах на Том, ако трябва ще ме пренесеш до самолета. Аз да заповядам на мъж!? Жената, която иска, толкова затъмняваше пасивната жена в мен, че вече не бях сигурна дали я има. Разбрах, че жената, която иска, също може да ме прави щастлива.
Друг би казал, че прекалено знаци ми се дадоха – няма ли да се откажа. Не! Това ме амбицираше. Това ме караше да бъда постоянно нащрек и в очакване на нови премеждия. С други думи,  колкото по-яко се опитват да ме отказват от намисленото, толкова повече се впрягам. Не знаех, че съм такава.
Том ме заведе с такси до летището. Вече пооправена, облечена в делови костюм, с нормални лещи, което значи зряща, но леко отнесена и безкрайно уморена от безсънната нощ. Том ми махаше, докато влязох във вътрешната чакалня. Имаше още доста време до полета – почти час. Последните перипетии бяха изострили сетивата ми и внимавах за всяка своя крачка. Няма да е пресилено, ако кажа, че виждах себе си като ловджийска хрътка, която надушва звяра, в случая опасността, много, много отдалече.
Но все пак човек си има някакви нужди. Така де, да отиде до тоалетната, например. Хем да се пооправи преди полета, хем да удовлетвори тази своя нужда. Та! Затворих аз вратата на тоалетната, удовлетворих своята нужда, изпънах чорапогащите, оправих полата, измих ръцете, сресах косата, прибрах гребена и дръпнах вратата на тоалетната. О, ужас! Вратата беше заключена. Отново изпаднах в истерия и се разпищях. Пищях, ослушвах се за малко и пак пищях. Очаквах да чуя стъпки, но нищо такова, чувах само собственото си учестено дишане. Не беше толкова необяснимо. Първо, бях на ръба съвсем да изгубя гласа си след нощната катакомба, в която се бях сринала, а и тоалетната беше завряна в най-далечния ъгъл на чакалнята. За мое удобство и за удобството на всички пътници, разбира се, в тоалетната имаше тонколона, от която любезен глас подканяше пътниците за Амстердам да се подготвят за автобуса, който ще ги отведе до самолета. Имах чувството, че косата ми и де що имаше косъмче по мене щръкнаха като наелектризирани. Нямах кой знае колко време да мисля за друго, освен как да изляза оттук, но мислите никога не те питат. Изглежда си заслужава да се прелети океана, след като има толкова много пречки. Нали в приказките принцесите преминават безброй препятствия – бродят през тъмни гори, изкачват планини, прекосяват реки, докато стигнат заветния принц. После ще видиш какъв принц.
Повиках, повиках още малко и се взех в ръце. Събух обувките си, свалих чорапогащите, запуших тоалетната и пуснах водата. С фиба затиснах клапана на казанчето, за да тече водата постоянно. След малко водата потече по пода. С токчето на обувката си реших да запуша сифона на мивката, но не успях. Ритнах мивката с надеждата да я разбия, но резултатът беше друг. Проснах се по задник на пода и почувствах как водата мигновено се добра до кожата ми. В тази поза чух името си от тонколоната. Почти бях станала, когато служител на летището влезе в тоалетната и изрече същото име. Разбира се, че съм аз, извиках, доколкото можех. Защо не си поддържате ключалките, напънах се да викна втори път. Служителят учтиво ми обясни, че ключалката е наред, трябвало е само да завъртя ей тази джаджа. “Джаджа”, точно така ми каза, ама какво друго можеш да очакваш от български обслужаващ персонал. Изпуснах ли самолета, попитах вече малко посрамена. Имате още шанс, осведоми ме той, вероятно ще ви откарат с колата “Следвай ме”. Взех мокрите си обувки в ръце, разтърсих задник, да отърся колкото се може повече капки от него, и последвах служителя, накуцвайки. Преди да се кача в колата, разбрах, че съм си навехнала глезена.
Така влязох в самолета – с двете обувки в ръце, а водата все още капеше от мене. Една от стюардесите изглежда беше разбрала, че съм била заключена в тоалетната и набърчи нос, когато се приближих до нея. Мислите, че мириша ли, погледнах я строго. А, не, не… запелтечи тя, но все пак побърза да ми даде одеяло, за да не се просна директно върху чистите им седалчици.
Седях върху мокрия си задник и се опитах да осмисля станалото. В ръчната си чанта нямах резервни чорапогащи, още по-малко резервни бикини. Нямах и кой знае какво време да мисля, защото трябваше да насоча вниманието си към подутия си глезен. Помолих стюардесата за лед. Бях чувала, че ледът облекчава болката и отокът спада. Не я чух какво смотолеви, но зачаках с надежда да ми бъде донесен лед.
- Какъв е проблемът?
До мен седеше манекен на “Плейбой”. Видиш ли такъв мъж, веднага започваш да се оправяш и имаш усещането, че гащичките ти вече се плъзгат надолу. Поне така казват. Със суперелегантния си костюм, скъпите лъскави обувки от естествена кожа и расовия си мустак джентълменът до мен наистина беше за корица на луксозно списание. Само пурата му липсваше. По-късно разбрах, че е американец, че се казва Дик и е търговец на тютюн.
- Изглежда проблемът е ледът.
Естествено изчуруликах това на английски. Мисля,  че добре се получи  – произношение, интонация, в случая примесени с плачевен тон. Вероятно с леда наистина имаше проблем, защото стюардесата вече сервираше закуската, без да ми донесе лед.
- Едно уиски с лед, моля, с много лед! – поръча Дик.
Стюардесата остави количката и тутакси се завтече да търси лед. След като го донесе, Дик извади леда от чашата и го пусна в найлоновата опаковка, в която беше увита закуската.
- Ще стигне ли?
Поклатих глава.
Едва ли.
- Още едно уиски с лед, моля, с много лед.
И така пет пъти. Как да не те изпълни такъв мъж. Резервни бикини нямах, но в ръчната си чанта намерих нещо като шал, нещо като шарф и завързах торбичката с леда към глезена си. След малко наистина почувствах облекчение.
- Добре ли сте?
Бях готова да кажа, че съм добре, така обгрижена от такъв внимателен и красив мъж, но в последния момент ми хрумна друго.
- Не! – изтърсих.
- Защо?
- Защото ми е мокър задникът – процедих на прекрасен английски език.
Като студентка съм употребявала всякакви думи, но никога не бих изрекла “задник” в самолет. Усмихнах се щастливо, все едно, че като малка съм счупила чаша и никой не ми е направил забележка. Да не говорим, че споменатата част от анатомията ми, е една от най-хубавите ми части.
Дик се замисли. Вероятно разсъждаваше какво може да се направи за мокрия ми задник.
- О кей – каза след малко – да вървим.
- Къде?
- В тоалетната.
Взех си чантата и се помъкнах се след него, като влачех болния си крак и много внимавах да не изгубя леда по пътя. В тоалетната Дик чевръсто свали елегантните си зеленикави панталони, след това боксерките си през обувките, което вече не беше добър вкус. Няма по-голям страстоубиец от голия под кръста мъж с обувки. Изумих се, когато Дик ми подаде своите боксерки – вероятно последен вик на модата.
- Да го направим като в “Емануела”.
Каквато съм флегма, никога не съм подозирала, че имам такива светкавични реакции. Неволно бях взела подадените ми боксерки. Отидох до тоалетната чиния, хвърлих с елегантен жест боксерките и пуснах водата. След това се върнах при Дик, прицелих се и го ударих с чантата си по главата. Явно чантата ще ми бъде основно оръжие при разправиите с американците. Улучих Дик по ухото, явно много го заболя, защото извика и се хвана с две ръце за главата. Аз гордо се оттеглих, докато Дик навличаше на голо панталоните си.
Какво им става, по дяволите, на тия американци? Явно тоя друга лудост го тресе. Да го направим като в “Емануела”!? Да го направим като в “Първичен инстинкт”?! Като в “Историята на О”, както ще имам честта да ми бъде предложено по-късно. Според мен американецът няма идентичност, той няма свои действия, той се чука като еди-кой си, яде като еди-кой си, пие като еди-кой си, кара кола като еди-кой си, изобщо живее като еди-кой си и никога не живее себе си. Как изобщо може да му мине през ума, че ще навлека боксерките му, ако ще да са следпоследен вик на модата. Трябва да ме вържат с корабни въжета, за да ми сложат бельо на друг човек. Включително и твоето, скъпи. По моето лично бельо – никаква прашинка. Затова те накарах да ми купиш сушилна машина, за да не висят гащичките ми на телта. Знаеш колко е мръсно навън. Да, ако трябва стерилни ще бъдат. Ако американките могат да сложат боксерките на мъж, тогава те просто са мърли, да ме извиняват. А ако си пазят своите писани и мислят, че ние, източноевропейките, си ги развяваме насам-натам, сякаш сме си ги намерили на пътя, пак да ме извиняват. Впрочем сега ми хрумва, че аз тръгнах за Америка с определена мисия – да вдигна статута на източноевропейката и да развенчая мита за американеца.
Сигурно усещаш, че и речникът ми се е променил. Мисля, че това е от американските книги, които прочетох напоследък, и филмите, които изгледах. Там е пълно със задници, писани и най-много с “да ти го начукам”.
Така че, пътуваше си мокрият ми задник към Амстердам, а Дик тихо  страдаше до мен, като продължаваше да се налива с уиски, с панталон на голо. Много еротично, нали!? Между другото престана да ми обръща внимание, да не говорим за ухажване. Не ме попита какви други нужди имам, освен да подсуша задника си. Мога да гаврътна едно уиски например. Това донякъде ще компенсира дискомфорта ми.
И ти ли бе пич, идеше ми да викна, и ти ли си като българските мъже, които, щом разберат, че нямат шанс, се изпаряват мигновено. Ако са в самолет или на друго място, където нямат възможност да се изпарят, мухльовците по същия начин се оклюмват, по същия начин се наливат с някакво питие. Тук е уиски, а в българския вариант най-често срещаното лекарство е ракията. Какво показва това? Независимо, че американците имат само двестагодишна история, а българите повече от хиляда и триста, в своята еволюция те са стигнали до едни и същи мъдрости. Искам да кажа, че нито едните, нито другите са прокопсали.
- Едно уиски без лед, моля – поръчах на стюардесата.
Гаврътнах го на екс пред смаяните очи на Дик, подадох празната чаша на стюардесата, излегнах се и дори успях да подремна. До Амстердам задникът ми почти беше изсъхнал.
На летището в Амстердам си взех душ и си купих цяла дузина бикини. Да има, както казва мъдрият български народ. Макар че не знаеш откъде ще ти дойде. Както ми върви, може да ми падне токчето например. Ръчната ти чанта трябва да е с размерите на ковчег, ако трябва да предвидиш поне сто възможни варианта. Разбира се, ще ти се случи сто и първият, особено ако си карък като мене.
В самолета, с който прекосихме океана, не ми се случи нищо особено, което доста ме озадачи. Този път до мен седеше българин с дебел врат, който се представи като Кочев. Кажи ми, можеш ли да имаш общо с мъж, който има дебел врат и носи фамилия Кочев? Разбира се, не. Дори се отдръпнах, колкото се може по-далеч от него.
Между другото, веднага ми донесоха лед, дори ми предложиха бинт, но аз им го спестих, реших, че шалът е чудесен за целта.
Спах, пих, ядох; пих, ядох, спах; ядох, спах, пих; и ето ме над Чикаго. Нещо се унесох и в бързината не успях да си развържа шала. Така че от слизането, в автобуса, пред граничната контрола, навсякъде след левия ми глезен се развяваше краят на шала ми. Като флаг на източноевропейската еманципираност.
Така се явих и пред моя избраник. Впрочем нямаше как да му се явя веднага, защото той никакъв не се виждаше. После разбрах, че се криел зад някаква колона, за да ме разгледа и… След като го поопознах, абсолютно допускам, че е бил на ръба да си плюе на петите.
О, Боже! Приближи се към мен едно същество с мустаци, които висят, а в панталоните си, все едно че беше изсипал чувал с картофи. Нагоре тялото видимо се стесняваше, за да се слее с шията и главата. Главата му наистина не беше голяма, затова носеше дълга разпиляна коса, която доста неуспешно прикриваше този недостатък. Абсолютно ме беше заблудил със снимката, която ми беше изпратил. Вярно, че имаше прилика между обекта и копието, но на снимката той беше направо левент в сравнение с жестоката безпощадна действителност. Иначе си беше високичък, което по никакъв начин не компенсираше издутия му корем. По-късно ми призна, че в най-добрите си времена пада до сто килограма, но никога под сто.
И без това едва се държах на краката си, на единия си крак по-точно, как не паднах, още не мога да си обясня. Но ние, източноевропейките, и още повече българките не можем да си позволим лукса да загубим самообладание. Приближих се до съществото, поех смело рошавия букет, който ми беше донесъл, и дори го целунах. Романтичните ми представи се стопиха като топка сняг върху нажежена печка. Но ти самият си ми казвал, че трябва да се работи с наличния? материал. На кораба нямаш избор, ръководиш случайна сбирщина и трябва да ги накараш да работят, да се впрегнат така, че да не потопят кораба. А това е трудно, особено ако си главен механик. Нали така, скъпи!? Искам да кажа, че високо оценявам работата ти. Но да не се отплесваме. Защото, трябва да ти кажа, че и на мен не ми беше леко. Друг е въпросът защо се натресох като “хитрата сврака с двата крака”. И какво щях да спечеля от това. Ти поне се връщаш с пари. Така или иначе материалът, суровият американски материал, примигваше пред мене и аз трябваше да запретна ръкави, да меся, моделирам, мачкам, все нещо трябваше да излезе накрая.
Реших, че съдбата продължава да се грижи за мен. Представяш ли си този мъж да бъде съвършен като теб? Да се грижи и да ме утешава така върховно, както го правиш ти. Ти си съвършен, скъпи, и затова не можеш да ми помогнеш. Какво можеш да сториш за едно божество, освен да коленичиш пред него и да му се възхищаваш. Което аз правех толкова години. А сега трябваше да се стегна пред този неугледен и тромав мъж, да се превърна в гальовна грижовница, не той мене, а аз да го утеша и да го уверя, че и за него има място под слънцето. Той е мъж и аз ще му давам възможност да го доказва. Повярвах си, че борейки се за него, аз ще се боря за себе си, за собственото си измъкване и оцеляване. Не се просълзих от щастие, но бях изпълнена са надежди, че съм налучкала верния път.
Впрочем веднага дадох възможност на Джими да покаже как се оправя в трудни ситуации. Разбра се, че единият ми куфар е изгубен. Да си знае още от началото, че с източноевропейките винаги има проблеми. Мотахме се доста време, докато уточним формалностите около загубения багаж. Джими доста се изнерви, стана му изключително неприятно, явно не беше свикнал да се справя с неприятности. А, мили мой, не си познал, казах си, просто не знаеш какво те чака. Ние, източноевропейките, и особено ние, българките, умеем да се грижим за другите, но да си знае, че искаме скромно, но достатъчно в отплата. При това в повечето източноевропейски страни много е популярна поговорката “Назаем брашно тъпкано се връща”.
Намерихме куфара и поехме с трошката на Джими към предградието, където живееше. Той наричаше кола своето потрошено камионче, с което превозваше плодовете и зеленчуците за магазинчето, което държеше. По пътя мълчеше като риба, все още разстроен от случката с изгубения ми багаж. Аз коментирах пейзажа покрай пътя, говорех му за красотите на България, да си знае, че трудно мога да бъда впечатлена от американските такива.
Къщата му беше типична дървена американска колиба. При българина тоя номер все още не минава. Той си строи здрави масивни къщи, сякаш ще живее с орлите и чука така, сякаш ще умре утре. Разбира се, второто не е вярно, както за българите, така и за янките. Ставам цинична, аз определено ставам цинична, но така е, когато човек гледа много американски филми.
 
Карен Дугас, Канада
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1957, Корнуол
Баланс / Дисбаланс І, 2006
Офорт, литография, релеф, 32 х 58
 
Така. Морава около къщата, която моят избраник не поддържаше. Тук-там цветя и храсти в ужасно състояние. В задния двор възможност за барбекю, каквото нямаше. Иначе на покрива на къщата се вееше американското знаме. Всяка къща беше обзаведена със знаме, което показва, че и американците като българите обичат да се тупат по гърдите какви са патриоти. Нищо ново под слънцето. Ако бях американско знаме, бих се срамувала да гледам занемарения двор на американския гражданин Джим Андерсън.
Дворът беше райска градина, в сравнение с безпорядъка, който цареше вътре в къщата. Във всекидневната още от прага можеш да се спънеш в изоставена чанта, да настъпиш захвърлена дреха, около крака ти да се усучи чорап или да се натъкнеш на стол, сякаш сложен нарочно на пътя ти. Пълната трагедия настава, когато си позволиш да погледнеш към плота. Наистина голям, но никакъв шанс да сложиш върху него нещо допълнително. Какво имаше върху него!? Всичко, каквото си помислиш. Чаши, чинийки, бурканчета, повечето за еднократна употреба, пластмасови бутилки, книжни и найлонови пликове от храна, тук-там съзирах и кухненски принадлежности – ножове, вилици, кърпа за бърсане на съдове, както и една най-обикновена ножица.
Още не бях оставила куфарите и се юрнах да подреждам и почиствам. Изконен вкоренен навик на българската домакиня. Джими ме гледаше изумен.
- Какво правиш?
- Не мога да живея в тази кочина! – викнах и продължих.
Тук-там намирах разхвърляни чорапи, като трудно различавах мръсните от чистите. При това, като намериш единия чорап, още по-трудно намираш приятелчето му. Предположих, че Джими ходи понякога с различни чорапи. Защото, както се разбра по-късно, той не знае за една хватка, която абсолютно те предпазва да си объркаш чорапите. Събираш двата чорапа и ги подпъхваш един в друг. Макар да се цупеше, научих Джими на този трик. Трябва да ми е благодарен до гроб, със сигурност и на оня свят няма да си обърка чорапите след моите подробни инструкции.
Така-а. Спретнахме донякъде къщата и какво мислиш, че направихме после!? Изненада-а! Седнахме пред телевизора и той пусна анимационни филмчета. Много обичал. Като казвам “седнахме”, да не мислиш, че се разположихме на диван, фотьойли или друга подобна цивилизована глезотия. Не, скъпи. На пода, направо върху килима. Оригинално, нали!? И тутакси ми бе предложена вечеря. Подаде ми своя плик, откъдето той зобаше някаква суха храна, подобна на нашите зрънчовци. Обясни ми, че тя е много полезна и му помага да отслабне. В момента Джими беше около 120 и си представям как щеше да изглежда, ако не слабееше така усилено. Осведоми ме, че не яде месо, никакви млечни продукти, не употребява алкохол и не пие кафе. Светец!
Все по-интересно ми ставаше. Изглежда в своята кратка история американците са пропуснали важни моменти от своето развитие. Без да  са стигнали до изтънчените чисто човешки удоволствия, те бързат да се върнат назад – да седят на пода, да ядат с ръце, да се отказват от виното и други завидни човешки творения.
Не различно, направо си е приказно да седнеш в сумрачен ресторант, да слушаш тиха ненатрапчива музика и да нагъваш крехко пилешко филе, залято с гъбен сос например. Да забраним на жлезите си да отделят излишно своите сокове, защото няма да им се случи да влязат в контакт с въпросното филе или друга подобна, низвергната от Джими, отрова, която предизвиква такова обилно слюнкоотделяне.
За утешение да си припомним как го правят българите. Добре, някои българи. Разкошният празник, който направи по случай годишнината от сватбата ни.
Какво място беше изровил, за да ме омагьосаш! Ако Господ знаеше за този ресторант-градина, сигурно би взел модел за райската градина. Толкова беше красиво с тези окачени лампи в клоните на дърветата. Това разточителство на пространство и зеленина. Всяка маса беше на отделна полянка, зашумена от дървета, храсти и цветя. По никакъв начин не виждаш друга маса. Имаш чувството, че си сама с любимия мъж в райски оазис, където чуваш тихия му глас, шум от наблизо течаща вода, усещаш мириса на цветя и дървета и никаква музика, но от време на време се разпяват птици, които по-късно се умълчават и изглежда заспиват. Чувстваш се толкова умиротворен, тих като тишината, която те обгражда, ти си част от тази тишина, от тази невероятна природа и всичко ти се вижда толкова красиво, че ти идва да заплачеш при мисълта, че един ден няма да виждаш нищо. Тогава идва на помощ любимият мъж, който те загръща със сакото си и те утешава като малко дете, разбрал откъде идва болката ти.
Ако искаш да не говорим за прясната пъстърва, уловена същия ден, за изстуденото бяло вино, приготвено по специален начин от бащата на собственика, за ефирното брюле и за глътката “Мартел” накрая.
- Искаш ли да останем до сутринта и да закусим тук? – пожелавам аз, толкова ми беше хубаво.
- Не, скъпа, трябва да поспим.
- А къде ще закусим?
- На тревата.
- Закуска на тревата!?
- Да, скъпа.
- Господи, наистина!
Откъде намери този ручей? Беше го открил предварително или го търси, докато аз спях? Няма значение. По-скоро беше обяд на тревата с чудесни мезета и кошница с плодове, които беше взел от ресторанта. Разбира се, и бутилка шампанско, която се изстудяваше в ручея. Макар че липсваше третият мъж, мисля, че и самият Мане би ни завидял.
Съвършен си наистина, когато решиш да направиш нещо хубаво за другия. Под “другия” имам предвид основно жената. И понеже знам, че никога не омръзва, когато ти поливат нарцисите, пак ще ти кажа, че си съвършен и нещата, които правиш, са съвършени.
Затова толкова много те харесвам. Обичам да те гледам в очите, обичам да те наблюдавам отстрани. Много често стоя на балкона сутрин и се наслаждавам на спортната ти походка, когато вървиш по улицата с ябълка в ръка. Фланелата ти е преметната небрежно през раменете, ръкавите висят отпред. Отличаваш се от всички, защото останалите мъже са стегнати в своите костюмчета или развяват безформените си якета. От време на време отхапваш от ябълката – твоята неизменна закуска. Един утринен мъж с ябълка в ръка, след когото доста жени не се сдържат да се загледат.
Ако не си съвършен, при всички случаи си за завиждане – закусваш с ябълка, обядваш символично и вечеряш със салати, риба, пиле, сирене, изобщо леки неща и винаги на масата има плодове. Да не забравяме бялото вино през лятото и червеното през зимата.
Знам, че на кораба те наричат Великия, не защото си правят игра с хубавото ти име Велико. Ти си велик, защото при най-грандиозния скандал, при най-лошото бясно време, дори корабът да е потънал в пълен мрак и скалите да са на една педя, ти винаги знаеш какво трябва да се направи, всички се обръщат към теб, всички се уповават на теб.
Но да се върнем към безпощадната реалност.
Предполагам с нетърпение очакваш драматичния момент, когато ние с Джими ще си легнем. Разбира се, че се изкъпахме. Един след друг. Обясни ме, че е играл в баскетболния отбор на училището. Естествено след всяка тренировка се къпел и, може би, още оттогава му останал навикът да се къпе по два-три пъти на ден. По това, че Джими не влезе с мен в банята, разбрах, че е стеснителен и това беше първото нещо, което ми хареса в него.
За къщите, за тревата пред тях, барбекюто зад тях, знамената над тях и много други неща американците се заразяват един от друг като от върлуващ зимен грип. Така е и с водните легла. Във всяка сносна американска къща има водно легло. Така че първият сеанс между мен и Джими беше осъществен върху водно легло.
Трагедията настана следващата нощ, когато Джими ми призна, че неговата настолна книга е “Историята на О”. Всички, които сме я чели, знаем, че в нея властта на мъжа над жената е издигната в култ. Вече забелязаната от мен негова стеснителност до такава степен го скова, че той изгуби дар слово. На лицето му изби ярка червенина, очите му почти изскочиха от орбитите, жилите му се изпънаха, но дума не излизаше. Нямаше да се учудя, ако от устата му изскочеше пяна. Изплаших се за него. Помогнах му да седне на споменатото вече водно легло, хванах с две ръце ръката му и започнах да я галя. Постепенно се успокои и успя да смотолеви, че иска да властва над мене. Не можех да си представя един мъж, който заеква и тресе глава при всяка дума, сякаш така ще я изтръска по-лесно от устата си, ще властва над мен, но го подкрепих. Доколкото разбрах, мястото, където ще властва над мен, е леглото. И по-точно ще управлява моите оргазми. С други думи, аз няма да правя нищо, което ще ускори или забави моя оргазъм. Нямам право да се движа, да го прегръщам с ръце или крака, няма значение. Трябва да бъда неподвижна. Той ще владее положението, докато в един момент ми позволи или по-скоро ме докара дотам да изстена щастлива. Добре, но как да стане? И тук му помогнах. Момчето спортуваше, макар да не му личеше особено, и имаше два чифта гири – едните леки, вторите по-тежки. Легнах по гръб на леглото, Джими върза леките гири за ръцете ми, а тежките за краката. Казах му, че ако не сложи възглавница на определеното място, трудно ще му бъде. Боя се, че той не познаваше тази хватка. И ето ме по гръб като паяк, който наистина не може да мърда крайниците си. Не можех да прегърна Джими, да го насърча, да впия нокти в гърба му или да вляза в синхрон с неговите движения. Не сега, простенваше отвреме навреме, забавяше, спираше или забързваше, но аз, честно казано, бях напълно безучастна. Иначе такава игра извъртях, стенех, виках, все едно, че стигах поне десет пъти до ръба. Джими беше доволен, той властваше над мен и в един момент реши да ми подари върховното удоволствие. Изиграх го така вдъхновяващо, че и Създателят да беше, щеше да ми повярва.
И така три нощи. На четвъртата вдигнах ръка. Нека една нощ аз да властвам над него. Джими премигна, премигна, но накрая се съгласи. Накарах го да легне по гръб, без да му връзвам краката и ръцете.
Сигурна съм, че няма мъж, който да понесе такъв разказ от любимата жена, още по-малко подробностите в леглото. Нещо ми подсказва, че трябва да ти спестя действията, които извършвах над Джими онази нощ. Както и следващите нощи.
Ако все пак се чувствам малко по-разкрепостена в леглото, държа го на теб. Знам, че е гадно да правиш същите хватки с друг мъж и особено да му ги разказваш. Може би провокирам твоята съвършеност. Или по-скоро твоята невъзмутимост. В едно съм сигурна – няма да трепнеш, с нищо няма да покажеш, че съм те засегнала. Все пак невъзможно е моят разказ да остане без ехо в теб. Може би, за първи път аз се осъществявам пред теб. Преча ти да бъдеш съвършен. Моите случки отекват в теб. Ти се чудиш какво да правиш, как да реагираш, как да ме отклониш от моите нови цели. Аз съм нещо в твоите очи, а не скучна плачеща върба. Ако си на мое място, няма ли да бъдеш поне малко щастлив?!
За няколко дни къщата светна. Джими затвори магазина и ми помагаше. По-скоро ми пречеше. Но беше толкова ентусиазиран, непохватен и трогателен. Виждал ли си как малко момче подрежда играчките си? Не си виждал. Откъде ще видиш. Джими трупаше дрехите в гардероба и те се сриваха на пода. Той се усмихваше извинително и пак се заемаше със задачката. Забрани ми аз да комбинирам чорапите два по два. Това се превърна в любимо негово занимание.
Една сутрин му направих списък и го изпратих до близкия супермаркет. За вечеря приготвих пълнени пиперки, като сложих доста подправки. Леко подлютих и залях с любимия ти бял сос. Не бях забравила и червеното вино. Не че американците не разбират от хубаво, но някой трябва да им го покаже. Джими тутакси забрави своите американски зрънчовци.
Понеже той се пишеше спортно момче, аз се обявих за спортно момиче. Играех с него баскетбол, тенис на корт и се опитвах да го изпреварвам в басейните. Джими беше във възторг. Къде ще намери такава навита американка? При това му беше приятно да се фука пред приятелите си с мене. Аз се бях подготвила с хубави и модни дрешки. Като се има предвид, че американката се облича ужасно, аз просто нямах конкуренция. Имах няколко поли тип “прегърни ме”, които не ме прегръщаха кой знае колко и често откриваха стройните ми крака.
Една вечер помолих Джими да ме заведе на ресторант. Просто, казах, искам да изпия чаша вино в ресторант. Не съм сигурен, каза той, че в “Мак Донълдс” сервират вино. Мак Донъ-ъ-ълдс, извих глас, за тийнейджър ли ме брои? Отидохме в мексикански ресторант. Седнахме навън. Слънцето залязваше и прозираше зад рехава завеса от облаци. Красиво беше, приятелю. Изглежда залезите навсякъде по света са красиви. Там, където човек не може да се намеси, е красиво. В случая Джими правеше всичко възможно, за да ми опорочи преживяването. Суетеше се около мен, питаше ме дали искам нещо допълнително, изобщо правеше всичко възможно да откъсна очи от залеза и да се вторача в него. Впрочем това, което прави всеки мъж. Съзнателно или не, всеки мъж мисли, че е по-интересен от залеза. Хубавото е, че американците са като децата. Докато в един момент се перчат, в следващия стават кротки и послушни като агънца. Седни и млъкни, казах тихо, кръстосай крака, отпивай от време на време и гледай залеза. Гледай, докато забравиш всичко наоколо – преминаващите коли, брътвежа на хората, сервитьора, който стои до теб и се надява да поръчаш нещо допълнително, всичко забрави, дори мен, защото тогава, когато забравиш всичко, е най-хубаво.
- Има само един начин да забравиш всичко – промълви Джими със страх, че ще опорочи унеса ми.
Ау! Голям умник ще излезе това американско момче.
- Но ние имаме още доста път да бием, докато стигнем дотам, нали Джими?
- Имаме! – с радостни трели в гласа отвърна той.
Винаги се радваше, когато го наричам Джими и особено, когато улучеше що-годе приемлив отговор.
- Медитацията свърши – обявих, след като изпих чашата си.
- Искам да ме закараш до центъра – наредих на Джими.
Знаеш, че ми липсва кой знае какъв опит с мъжете, но понякога имам чувството, че ги познавам като собствения си нос. Знам кога ги сърби и кога ги хваща хрема. По изопнатото лице на Джими разбрах, че реагира точно като класическия български мъж, когато му предложиш нещо извънредно. Няма да отидем сега в неговата къща-бърлога, да подъвчем някакви готови храни пред телевизора (нищо не бях приготвила за вечеря) и после да се проснем на водното легло.
Така че Джими се нацупи, но подкара колата към центъра. Желанието ми да отидем до центъра щеше да му се види принцеса с лачени пантофки в сравнение с онова, което бях намислила. Малко обикаляхме, но накрая видях това, което търсех. Дълги бели лимузини, подредени една след друга и красиви като в приказка. Слязох и докато Джими търсеше място да паркира, аз се приближих до първата кола. Шофьорът беше негър. Исках да се повозя в лимузина и да разгледам нощния Чикаго. Негърът ми каза една баснословна сума и аз посърнах. Ударих го на луд пазарлък. Негърът се облещи, явно не беше срещал такова животно като източноевропейката. Осведомих го, че идвам чак от далечна България и детската ми мечта е да се возя на лимузина. Не спирах да говоря и негърът на няколко пъти се опита да спре моя порой от думи. Накрая намали двойно сумата. През това време Джими се беше приближил и стоеше до мен бял като платно. Мисля, че се поуспокои, когато му казах, че аз плащам. Някои мъже подскачат, когато им кажеш, че ти плащаш, но отвътре напира едно спокойствие, което трудно прикриват. Междувременно отнякъде изникна случаен негър с позанемерен вид, който изскочи със същия номер. И неговата детска мечта била да се повози на лимузина. Шофьорът погледна строго своя брат и му каза да се разкара. Джими също го гледаше с презрение. И двамата нямаха време да реагират, когато отворих церемониално една от вратите и поканих негъра. Той, разбира се, веднага са намъкна вътре. Така направих разкошен подарък на изпаднал човек и показах на двамата американци как трябва да се борят срещу расизма, най-вече срещу онзи, който е в тях самите.
Бях истински щастлива, квичах по най-дребен повод, докато Джими седеше мрачен до мен и вероятно се срамуваше пред двамата негри заради мен. Върхът беше, когато накарах шофьора да отвори горния капак и се изправих над покрива. Исках да изглеждам като щастливия Ричард Гиър, когато пътуваше по същия начин към своята “pretty woman”.
За първи път не се любихме. Може би Джими много се натъжи, когато разбра какво го чака, ако се задържа по-дълго при него. Или по-скоро тъгата му идваше от невъзможността да прозре точно какво го чака.
Все пак на другата сутрин се стегна, защото този ден идваше великата му майка. Тя живееше в друго предградие на Чикаго и се издържаше от военната пенсия на съпруга си, загинал във войната в Залива. Като повечето американци тя беше оставила Джими да се оправя сам, като му беше осигурила този магазин за зеленчуци. Джими ми призна, че както той, така и тя имат допълнителни доходи. С други думи мама искаше спокоен живот и да го изживее така, както тя го разбира. Беше приела твърдо смъртта на мъжа си и, както Джими се изрази, бързо, дори неприлично бързо се съвзела, върнала се към светския живот. Била член на благотворителна организация и развивала трескава дейност. Често пътувала със своята луксозна кола, която доста приличаше на снощната лимузина.
Беше висока стройна жена с бяла коса и все още хубав бюст. Потракваше с високите си токчета по пътеката към къщата, почти маршируваше. Все едно, че тя беше завършила военно училище, а не съпругът й. Без да искаме, ние с Джими се строихме пред нея и тя започна да ни оглежда внимателно, сякаш бяхме на военен преглед. Поклащаше глава, почесваше се, дето не я сърби, личеше, че мислите й не са така изящно подредени като прическата, да кажем. Веднага подуших врага, замириса ми на кръв, като че ли наистина се намирах на бойно поле. Общо взето двудневното й посещание си приличаше на жива битка, ние двете невидимо кръстосвахме шпаги с единствената цел - коя от нас в края на краищата ще окачи на ловния си колан Джими. Истината беше, че когато Мама влезе в къщата, съвсем спонтанно ахна. Може би, това беше единственото нещо, което й хареса в мене – умението ми да подредя и почистя къщата. Намръщи се дори на мусаката, която бях завъртяла в нейна чест. Бързо разбрах, че нищо няма да я трогне. В мен тя виждаше заплаха за своето детенце. Бях твърде хубавичка за недодялания й син. Вероятно пророкуваше в себе си, че ще го въртя на малкия си пръст, ще правя каквото си искам и, едва ли не, ще затрия безценното й съкровище. Не че го правеше постоянно, но Джими често търсеше погледа ми, очакваше моето одобрение и го получаваше. Мама-хиена тутакси отбеляза това и сигурно се притесни за своята власт над него. Надвечер тръгнахме да се разхождаме и мама хвана Джими за ръка. Повтарям “за ръка”, не под ръка, а ръка за ръка, точно както ходят влюбените. Аз вървях до тях като напъдено нежелано момиченце и само дето не подсмърчах.
През нощта направих скандал на Джими и пак не се любихме.
На другия ден, още по време на сутрешната разходка, когато двамата отново се хванаха за ръце, Джими скришно ми подаде ръка и аз я поех. Така вървяхме – големият едър Джими, хванал за ръце две хубави жени, които мълчаха. Естествено Мама забеляза това и до тръгването си почти не проговори. Мисля дори, че съкрати гостуването си. Не остана за обяд, сбогува се хладно и избръмча с хубавата си кола.
Разбираш ли какво се случи? Аз победих! Не помня да съм побеждавала някого през живота си. Тази хладна интелигентна жена беше сразена. Аз бях отнела сина й. Нали разбираш колко е сериозно всичко. Без да го демонстрира, Джими се отказа от майка си заради мен. Чувствам се безкрайно задължена. Щастлива съм, че Джими го направи заради мен.
През нощта се подарих на Джими без остатък и мисля, че окончателно го спечелих. До такава степен, че не искаше да ме пуска да се връщам. Стоях цял месец, толкова бях предвидила, а и твоят рейс свършваше, много държах да те посрещна. Но доводи ли са това за един влюбен мъж!? Пазареше се за всеки ден, за всяка минута, бих казала.
Решихме последната нощ да преспим в хотел, за да бъдем по-близо до летището. Макар че Джими не искаше да чува за никаква последна нощ. Първо бяха големи разправии, защо си подготвям багажа и закъде изобщо тръгвам, след като трябва да остана завинаги при мъжа на моя живот. След като натоварихме багажите на скапаната му бричка и тръгнахме за хотела, Джими постоянно ме заплашваше, че ще обърне колата, че това е просто една лоша шега. В хотела стана голям скандал, който можеше да има сериозни последствия за мъжа на живота ми. За моя изненада Джими нае две стаи. Кога си беше наумил да приложи тази хватка, за мен си остана загадка. Още повече се шашнах, когато Джими пренесе багажа в една от стаите и ме покани в другата. Разбрах! Джими заключи стаята с багажа, а ключът беше в него. Нямаше да ми даде багажа и аз според него няма да тръгна.
Милият, той просто не знаеше на какво съм способна. Аз вече не бях онази флегма, която ти познаваш. Аз бях жена, която се оправя, жена, която се оправя сама. Оставих Джими и отидох в бара на хотела. Седнах, огледах се и ме огледаха. Знам, че всички мъже оглеждат жената, която е влязла сама в бара. Второто питие ми поръча едно момче, което каза, че е от Тексас. Бяло, хубаво американско момче, което беше заобиколено от приятели негри. Докато споделях проблема, всички ме наобиколиха и внимателно ме слушаха. Историята за заключения багаж им хареса. Замириса им на екшън, в който те можеха да вземат дейно участие.
- Този мръсен бял задник! – изръмжа единият от негрите – Ей сега ще му дадем да се разбере.
Наистина! Бялото момче уреди с момичето от рецепцията да ги пусне горе. Пред вратата на стаята застанаха тексасецът и трима негри. Така заблъскаха по вратата, че можеха да стреснат умрял. Джими направо се втрещи. Щом видяха, че пред тях стои един доста неугледен и недодялан представител на разноликата американска раса, още повече се въодушевиха да ме защитават.
- Мръсен бял задник! – осмели се да каже друг негър. – Защо тормозиш жената?
- Ама, аз… какво, аз нищо… - почна да ломоти Джими, уплашен до смърт.
Аз седях кротко отстрани и наблюдавах сцената като на екран.
- Виж какво, копеле! – обади се тексасецът. – Ако не дадеш багажа на жената, след малко ще си събираш зъбите.
- Да, да, да… - Джими повтори поне десет пъти “да”, преди да затресе туловището си на път към нощното шкафче, където беше скрил ключа.
Подаде ми го с трепереща ръка, аз го поех и му направих знак да се прибере.
- Решен ли е проблемът, госпожо? – попита тексасецът
- Да! – казах. – Благодаря ви!
- Ако имате някакъв проблем, ние сме долу в бара, ще танцуваме и ще се веселим до зори.
Тексасецът понечи да ми целуне ръка. Издърпах ръката си, прегърнах го и го целунах по устата. Негрите изръкопляскаха. Нацелувах и тях. Ръкоплясканията не преставаха. На тръгване всички се засмяха и се заудряха по бедрата. Вероятно искаха да ми кажат, че съм голяма работа. Те не подозираха колко са важни за мен. Чувствах се като на сцена след успешен спектакъл. Аз се справих с Джими и цяла тълпа мъже ми ръкопляскаше. Нима можех да постигна това в предишния си живот? Този път наистина се просълзих. С тези сълзи изпращах своебразен поздрав към променената жена в мен. Одобрявах я и се възхищавах от нея. Ако някога нашата дъщеря се върне, ще й разкажа за нея. Опитах се да й изпратя съобщение, че съм добре, че съм щастлива и че дължа тази промяна на нея. Благодарих й и почти си повярвах, че ме е чула.
Съвсем се разплаках при спомена за нея, но скоро се стегнах, защото изпитанията не бяха свършили. Преди да вляза в стаята си, забелязах, че Джими беше открехнал леко вратата, наблюдавал е последната сцена и е чул ръкоплясканията на момчетата. Още по-добре, казах си, вмъкнах се в стаята си и заключих отвътре. Изкъпах се и си легнах в уханните чаршафи с модно списание в ръце. По някое време долових нещо като леко почукване, нещо като драскане по вратата. Последва дълъг монолог с приглушен глас, в който имаше всичко, което една жена  може да си пожелае. Извинения, молби за прошка, обещания за вечна любов, скимтене, хленч, предполагам и сълзи в изобилие, които нямаше как да видя. Не мръднах от леглото, макар да знаех, че е жестоко да оставя Джими сам в такъв момент. Поръчах си събуждане по телефона и след минути се унесох в здрав укрепителен сън. За първи път разбрах, че много хубаво спя, когато постигна целта си.
На сутринта се спънах в Джими, който беше заспал пред вратата ми. Той се събуди, надигна се, но остана на колене в краката ми. Вдигна трогателно ръце нагоре, като търсеше отчаяно погледа ми. Прощаващият ми поглед, естествено. Истината е, че нямах никакви намерения да бъда лоша. Бях му простила още снощи – на това добро, голямо момче. При това, той сбърка, но го направи от любов към мене. А коя жена няма да прости нещо, което е направено от любов към нея. Освен ако влюбеният не реши да я прати в отвъдното. Както се казва, всякакви ги има.
Имаше още малко време до самолета. Донесоха закуската в стаята. Джими не докосна закуската, но пи кафе. През цялото време ме гледаше в очите, държеше ръцете ми и ме умоляваше да се върна при него по най-бързия начин. Ако трябва, той ще дойде в България, ще зареже всичко, къща, магазин и ще остави строгата си майка да се радва истински на свободата си. Успокоявах го като малко дете, галех го по тила и му обещавах, че всичко ще се подреди.
На летището през цялото време стояхме прегърнати. По-скоро Джими беше вкопчен в мене и аз не можех да се измъкна. Служител на летището специално дойде да ни предупреди, че трябва да се разделяме. Джими ми махаше, докато се скрих от погледа му.
Мисля, че след като си заминах, Джими е откачил. Още на другия ден след пристигането ми в България, получих кошница с плодове от близкия пазар. През ден, през два получавам огромен кашон с цветя. Изглежда Джими не беше намерил български цветар, който извършва услуги по интернет, и ми изпращаше цветята чак от Америка. Те бяха в специални вази с вода, за да не увяхват по пътя или пък направо в саксии. Затова къщата прилича на цветарски магазин, а хладилникът е препълнен с плодове. Джими се обажда по телефона всеки ден. Нещо повече, обади се разтревожена майка му и ме помоли да бъда внимателна с него. Дори да нямам никакви намерения да ходя в Америка, да не му го казвам. Звънна ми и най-близкият му приятел и горещо ме помоли, колкото се може по-скоро да тръгна за Америка, защото, представи си, Джими можел да умре от мъка по мене.
Такива работи, приятелю. Може би звучи неприлично, но последните случки, преживявания, емоции наистина замъгляват онова, за което мисля постоянно. Не че съм го забравила, нашето малко момиче, всичко ми напомня за нея. В къщата е най-тягостно. Ти ме посъветва друго, но аз не съм изхвърлила нищо нейно. Но и на улицата да изляза, пак същото. Минавам по места, където сме били двете или тримата, виждам деца, дори падащ лист да видя, пак ми напомня за нея. И най-важното, любими мой, ти самият ми напомняш за нея. Не само защото поразително приличаше на теб. Между нас стои това огромно нещастие и няма да му се измъкнем, докато сме двамата. Колкото до онова нещо, което ти постоянно издирваш в мене, аз продължавам да твърдя, че не съм сигурна дали го има. Ако дълбоко в мене все пак има някаква тайна, тя не ми пречеше да обичам детето си до полуда и да давам всичко от себе си за него. Не бива да ме обвиняваш, че съм се държала така, защото съм искала да подтисна и да удуша онзи скрит свят, който искам да забравя, а не мога.
Сигурна съм, че се справяш с всичко, което ти се изпречи, винаги се изправяш, отиваш на рейс, връщаш се и дори ме успокояваш. Ти измисли най-добрия начин как да потуша поне малко мъката си. Каза ми да гледам на всичко като на филм. Че трябва да погледна себе си отстрани, да си мисля, че това се е случило на някой друг и да се опитам да помогна на този някой друг. Нали винаги сме готови да помогнем на другия, когато изпадне в беда. Вярно, че този съвет ми помогна, но повярвай ми, имам чувството, че само на оня свят ще се излекувам от тази болка. Колкото и да ти е странно, без да знае, Джими много ми помогна. Имаше моменти, когато напълно забравях, че съм имала дъщеря. Дори и тук, тази шумотевица около плодовете и цветята, телефонните разговори ме занимават и просто не винаги има място за други мисли.
Любими! Любими мой… Наистина ли заспа? Да бях на твое място, и аз щях да заспя. Или се правиш на заспал. Все едно… Така ще ми бъде по-лесно да ти го кажа. Ако ме чуеш, добре, ако не ме чуеш, още по-добре. Мисля да отида в Америка, любими. Ти можеш да живееш сам, и по-важното - ти можеш да живееш без мен. Чакането да се завърнеш и нищоправенето в къщи е влудяващо. С твоите грижи и внимание ти ме превърна в саксийно цвете, което прилежно поливаше. Нашата дъщеря ме разтърси, макар и от оня свят тя ми даде знак, че трябва да се взема в ръце и да се справям сама със себе си и другите. Вярвам, че това ще ме направи поне малко щастлива.
Да, може би ще заживея с Джими. Той има нужда от мене. В някакъв смисъл и аз имам нужда от него. Той е неподреден, непохватен, животът му е объркан, трябва да му помогна. Трябва да му помагам, постоянно трябва да бъда до него. Докато ти, любими мой, както съм ти казвала много пъти, си съвършен. Сигурна съм, че като си замина, ти ще съумееш да гледаш на преживяното като на филм. Ще гледаш като зрител как един мъж страда и ще намериш най-добрия начин да му помогнеш. Ще гледаш как една жена се щура около друг недодялан мъж и, вярвам, ще намериш сили в себе си да й простиш. Благодаря ти, любими! Лека нощ…
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма