Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Преводи:

Разказ:

Преглед:




Дневник:

Български поети на ХХ век:

Теория:


Руският писател Алексей Варламов в България:



Документи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Руският писател Алексей Варламов в България
Богонапуснатост 
 
Слово на Алексей Варламов при получаване наградата “Александър Солженицин”, 28 април 2006 г.
 
В личната си съдба за ключов аз считам сюжета за осъзнаване на Русия, а не Съветския съюз, като своя родина. И тук голяма роля изигра не само художествената литература или даже писателските писма, дневници и мемоари, но много повече – устните разкази на най-обикновени руски хора.
Техните лица запомнях и техните разкази записвах по време на етнолингвистичните експедиции и походи из Руския север и средните области на Русия; за скрития селски живот ми разказваше старецът Василий Фьодорович Малахов от Вологодската община Падчевари; за съдбата на тези, които напуснаха Русия, но я запазиха в паметта си, аз слушах от руските емигранти и от потомците им в Америка и Европа.
Благодарен съм на хората, непожалили за мен паметта на своето сърце. И най-първата и най-съкровената от тях беше моята баба Мария Анемподистовна Мясоедова, преживяла много тежък и поради това – твърде обиден за руската жена живот. Тя сама е възпитала три деца, спасила ги е през войната от глад и болести, дала е на всички образование, а освен това пишеше стихове и проза, но професионална писателка не стана, защото през нейния век имаше други, по-важни от литературата, грижи и задълженията в живота й бяха твърде много. Аз възприемам своето писателство като нейно поръчение и изпълнение на нестореното от нея...
В историята на руската литература често е имало периоди, когато тя е изпитвала и изразявала в слово не само раздразнение и оскърбление, за които говори Пушкин, но и трагическо чувство за Богонапуснатост, чувство на страх, че над нас, според израза на Николай Рубцов, „не ще има тайнствена сила”. Макар че литературата е умеела да преодолява това чувство, намирайки опорни точки и представяйки земния свят не като царство на ненавист, абсурд и зло, а като свят, изопачен, но съхранил чертите на първоначалния замисъл.
Перифразирайки известния израз на Тертулиян за човешката душа, може да се каже така: руската литература винаги е била по природа християнка. Но своето призвание и заръка тя е виждала не в това да подменя собственото си Божествено откровение за всяко проповедническо слово, а в това да разбере и образно да изрази неслучайността и промисъла на всичко, случващо се в света, и преди всичко – случващото се в Русия и с Русия. Този страшен разрив, който се случи в руския народ през XX век и който до ден днешен не бива да се счита за преодолян, беше победен в нашата литература. 
И тук може да се поспори и с Бунин, и с Розанов, които независимо един от друг писаха, че литературният подход е отровил руското общество. През XX век, в годините на съветската власт, той стана, напротив, противоотрова и ни спаси от загуба на собствения ни исторически образ. Говореха ни неистини на уроците по история и обществознание, но ни спасиха уроците по литература, спасиха ни училищните съчинения за Онегин и Разколников, спасиха ни дебелите списания и книги, където, разбира се, тайно, пробиваше и се развиваше като трева истината. Литературата, съхранила националната памет, стана един от пътищата на нашето завръщане в Русия.
 
 
 
Назад [ 17 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма