Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Преводи:

Разказ:

Преглед:




Дневник:

Български поети на ХХ век:

Теория:


Руският писател Алексей Варламов в България:



Документи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Документи
Хюсеин Мевсим
Свидетелствата на Никола Начов за Варна и Варненско през 1879 г. 
 
Без съмнение Никола Начов е колкото интересна, толкова и – за съжаление! – непозната фигура в българската културна история. Биографията му е повече от скромна и може да се побере в няколко изречения: Роден в Калофер през 1859 г., той твърде малък остава кръгъл сирак и израства в семейството на дядо си по майчина линия. Завършва гимназия в Пловдив, след което дълги години учителства в различни места, а в края на живота си работи като библиотекар в София. Той е познат преди всичко с изследванията си върху българския фолклор, а така също и българските културно-духовни центрове през Възраждането. По-конкретно, неговите студии «Мара, бяла българка, в нашия народен епос» (Списание на БАН, кн. XI, 1925) и «Цариград като културен център на българите до 1879 г.» (Списание на БАН, кн. XIX, 1925), а така също – «Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г.» продължават да се ползват като достоверни и надеждни източници. Авторът ни е наследил и краеведчески изследвания, той опитва перото си и в областта на разказа и повестта, но поради битоописателството и прекалените етнографски подробности, в които изпада, не успява да създаде сполучливи образци.
Никола Начов е автор и на пътеписа «До Бурса и назад. Пътни бележки», чието възникване представлява определен интерес. През 1879 г., веднага след Руско-турската война, младият Никола решава да потърси наследството на баща си, починал в Бурса, където е бил известен абаджия. В това твърде размирно за Балканите и Мала Азия време Начов тръгва от Калофер и през Пловдив, Одрин, Истанбул, през Мраморно море и Мудания достига в града в подножието на Улудаг. Установява наследството на баща си, което се изразява в кантори в прочутите търговски копринени центрове и ханове на първата столица на османците, както и в пари срещу стоки, дадени някога като вересия, но той не може да ги прехвърли върху себе си и съответно след това да ги продаде без съгласието и участието на чичо си Манол, съдружник на баща му, чиито следи от известно време се губят и никой не знае къде се намира. В крайна сметка се установява, че той е някъде във Варненско, поради което Никола тръгва да го търси. Междувременно авторът, за пръв път напускащ родния си край, решава да си води бележки, в които отразява до най-малки подробности своите впечатления от пътя и посетените места, превърнали се днес в ценен източник за възкресяването на социалния, търговския, транспортния живот в Османската империя през онези години. Самият факт, че са написани от 19-годишния силно впечатлителен младеж, без да преминат през ситото на предубедителното и подправено отношение, по моему, още повече остойностява тези «пътни бележки». Но прилежно водените записки едва през 1934 г. се издават като книга (книгоиздателство «Факел» в София), с псевдонима Нанчо Донкин, и днес съдържат ценни свидетелства за Истанбул, Бурса и околностите, а както ще се убедим впоследствие – и за Варна и Варненско. Частите, свързани с Бурса и прилежащите й райони, бяха преведени на турски и отпечатани в тематичния брой «Бурса в свидетелствата на пътешествениците» на сп. «Bursa’da Yaşam» («Животът в Бурса», 2007/1, стр. 82–138) и предизвикаха определен интерес.
В настоящата разработка ние ще се спрем върху сцените, свързани с Варна и Варненско, така както авторът ги възкресява през лятото на 1879 г. След като в Бурса разбира, че без присъствието на чичо си Манол няма да свърши работа, той се връща в Истанбул и със съвета на местните абаджии от Калофер и Копривщица решава да замине за Варна:
На 8 юни, петък, отидох в руската канцелария, та си уредих пътния билет, платих половин бяло меджидие. Този ден имаше параход за Варна. Добрият бай Христо Самарджиев дойде, та ме изпрати чак до пристанището. Тъй като понякога Черно море много се вълнувало, той ми купи един лимон и ми разправи: когато морето се развълнува, да разрежа лимона и да го мириша, за да не ми прилошава. Сбогувахме се, аз с лодка тръгнах към парахода. Но... една неприятна изненада: той беше вече заминал. Това от пристанището не можеше да се съзре. Била се променила тарифата. (...) И тъй, аз останах да тръгна за Варна идущия вторник, 12 юни. От Цариград до Варна пощенски параход имаше дважди в седмицата, и то само австрийски: във вторник и петък.
Точно тези дни в Цариград усилено се разпространява слухът, че новоизбраният български княз посещава европейските столици и ще мине и през султановата столица, като оттук ще продължи за Варна. Това дава повод на цариградските българи да се въодушевяват и започнат планове за достойното посрещане на Александър Батенберг край Босфора.
Най-сетне уреченият петък настъпва и Никола тръгва в 5 часа от пристанището към австрийския кораб «Нил». Тук намира момчето на братя Миневи, живеещи в Истанбул, и то се обръща с интересна молба към него: да взема и занеса 150 драма коприна на г-н Юрдан Гайтанджиев във Варна, защото, като се говорело, че българският княз Александър щял да мине през Цариград и през Варна, в последния град се готвели да го посрещнат най-тържествено, та били телеграфирали в Цариград да им изпратят по-скоро коприната. Помислих си да я взема, но, като съм на палубата, трябва да я пазя добре да не я открадне някой през нощта: тя струва 150 - 200 гроша, но в крайна сметка се съгласява, защото с нея щяха да се правят украшения за посрещането на княза.
Австрийският параход потегля към 6.30 ч., пътниците представляват една смесица от езици и народности, едни спят на меко легло доле в каютите, а други пък, събрани по кюшетата на групички, кой как може легнали на голите дъски на палубата, спят, или, сближили глава до глава, тихо си приказват. До една такава група и аз се сгуших с бохчичката под глава, мислейки и за носената коприна. Сутринта те пристигат във Варна и параходът хвърля котва в пристанището. След прегледа на пътните билети и митническия контрол, той тръгва в един хан на Балъкпазаръ. Коприната е добре скътана между дрехите, но Никола е убеден, че митничарите и да бяха я открили, като кажех кому и защо я нося, нямаше нищо да кажат. Тук във Варна узнава от абаджиите, че чичо му Манол е в Йеникьой [Дългопол], далеч от Провадия на 4 - 5 часа към Балкана и там се поминувал като кърпел дрехи и помагал в дюкяна на някой македонец. Възрадван, че е попаднал по следите на чичо си, той отива до хана, взема си бохчичката и оттам – право на варненската железопътна станция, но за жалост влакът за Русе вече е заминал.
Рано сутринта (15 юни, петък) той вече е на варненската железопътна станция: За билет до Провадия платих 4½ франка. Влакът тръгна в 1 часът и след ¼ час бяхме на станцията Гебедже [Белослав] и след още 1 час – на провадийската. Още оттам си наех за Йеникьой за 30 гроша татарска талига на някой си Радуш. Коларят слуга, турчин, излезе добър човек.
Те минават през Комарево, пътят до Йеникьой беше стръмен и много лош – през гора и планини – пък и по-рано по тези места били се появили разбойници турци. След голям страх, ние, най-сетне – след около 4-часово пътуване, пристигнахме живо и здраво в Йеникьой, затънтено и пусто в планинските разклонения.
В селото Начов намира чичо си Манол, обяснява положението, той се съгласява да даде пълномощно, но сам отказва да дойде до Бурса. Никола се връща на същата талига и ето какво узнаваме за селото:
Селото Йеникьой имаше около 200 къщи (150 български и до 50 турски). През него тече река Камчия, която се влива в Черно море. Селяните се поминуват главно със земеделие, имат си и проста черквица и училище. Запознах се със селския свещеник Христо Блъсков, сродник на книжовника Илия Блъсков от Шумен, редактор на списанието «Учител» и автор на повестите «Злочеста Кръстинка» и «Изгубена Станка» – които с услада вече бях прочел в габровския пансион през учебната 1875 - 76 г.
В хана във Варна той се среща с депутати, дошли да посрещнат българския княз. Заедно се разхождахме тук-там по цял ден, докле се бавих във Варна. На 17 юни пък пристигна друга телеграма, че българският княз ще мине през Цариград и във Варна ще стъпи за пръв път на българската земя, за да отиде в старата българска столица Търново да положи клетва. Веч във Варна почнаха да пристигат депутации от всички краища на България и много народ, за да посрещнат княза. Почнаха да украсяват улиците и зданията с флагове. Беше залепена и програмата, в която подробно се разправяше за всичко, което трябваше да се изпълни от часа, когато князът пристигне във Варна, докато той тръгне за Търново. На 18 юни пристигна от Русе княз Дондуков-Корсаков. Веч всички наздраво се уверихме, че българският княз ще мине през Варна, но точно кой ден, това още никой не знаеше. Най-сетне, получи се програма, че той като мине през Цариград, ще пристигне във Варна на 24 юни, в неделя. Сега веч приготовленията за тържественото му посрещане се почнаха най-усилено. Много ми се искаше да видя княза и как тържествено ще бъде той посрещнат, но за моя голяма жалост не можех повече да чакам във Варна. (...)
Ето какви свидетелства оставя и за крайморската столица:
Във Варна нямаше какво важно да отбележа. За жалост, тя не приличаше на български град: повечето жители бяха турци, гагаузи и татари, българи по-рядко се срещаха. Не трябва и за напред тъй да остане това наше главно черноморско пристанище. Тук, както и в Провадийско, турците много свободно си живееха. Напротив, по нашите места те въобще бяха съкрушени. Освен това през последната Руско-турска война турците във варненската губерния никак не пострадали, нито с хора, нито пък с имот; напротив, те още и пари напечелили. През казаната война русите не се дори приближили до Варна. Тогаз там бил Хасан паша с арабска войска. При подписването на Санстефанския договор Варна доброволно се предала на русите. И тамошните българи никак не пострадали. Варна е почти половината на Пловдив, но, понеже е до пристанище, търговията й – главно с жита – е много развита.
Тук при получаване на пътния билет Н. Начов има главоболия с един чиновник, което му дава повод да изтъкне следното: Благодарение на разни роднински или приятелски протекции, в нашите канцеларии се настаниха и чиновници тайни крадци, които ограбват сиромашта. Някои от тях се облякоха много добре, пуснаха бради, туриха си капели и очила, понесоха си бастунчета и напълниха джобовете си с пари, пък и почнаха да развратничат. По-рано се оплаквахме от турците, но ние – уж по-цивилизован народ – скоро ги настигнахме и задминахме. Искахме свобода! Дано само Господ ни вразуми, та да се опомним по-скоро: иначе, добро не ни очаква!
Във Варна имаше руски войници и офицери. Сега тук беше се преместил главният щаб на руската армия. (...) За билет в парахода до Цариград платих 3 бели меджидиета. Часът около 2 пристигна във Варна и русенският влак и след друг един час и нашият параход «Данубио» тръгна.
В Цариград прекарва известно време и след като разбира, че пълномощното не е достатъчно за разрешаването на въпроса, сутринта на 10 юли урежда пътния си билет и отива право в пристанището, за да се върне с кораб във Варна. Новоизбраният български княз вече е минал през града, той вижда украшенията, които са останали от посрещането му: тук-там увяхнали вече венци, гербове на княжеството, надписи с приветствия: «Дерзай, княже, народът е с тебе!», «Да живее Александър I”, «Да живее българският народ» и др. Над главната порта на укреплението, през която се влизаше в града, още стоеше табла с тази картина: боса българска девойка поднася на княз Александър корона, сложена върху една дебела подвързана книга.
  
Серджан Адин, Турция
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1977, Измир
Французойка 0,08 2004
Гравюра на линолеум, 81 х 52
  
В резултат на настоятелните му молби чичото се съгласява да дойде в Бурса за коренното разрешаване на въпроса с наследството. Този път Никола прекарва повече време в Провадия и има възможност да обиколи и разгледа приветливото градче: Провадия има около 3500 жители, повечето турци, а останалите са българи, между които има и неколцина гагаузи, евреи и татари. Гагаузите са християни православни, но говорят турски. Турците имат 6 джамии, а българите – само една черква, «Св. Никола», и тя малка и ветха. Железопътната линия минува през сред градеца. Той е в дол и по хълмовете от двете му страни са лозята, далеч 15-ина минути. Въздухът и водата са добри. Провадия е тъкмо място за тих и спокоен живот. От двете страни на градеца (откъм северо-изток и юго-запад) се издигат зъбести скали, които отдалеч изглеждат като изкуствени укрепления. Те са много отдавнашни. Казват, че нявгаси мястото на днешна Провадия било залив на Черно море и по казаните скали пляскали разярените пенести морски вълни. Един ден аз се изкачих на североизточната скала – нявгашно някакво пристанище – и разгледах нея и очарователната околност. Горе на скалата има врата от дялани четвъртити камъни и над нея – мраморна плоча, но на нея не можах да съзра никакъв надпис, нито пък някакъв друг белег. Доле при вратата камъкът изглежда като нарочно изсечен и издълбан. Разказват още, че нявгаси лодки и стоки са минували навътре през вратата. До нея имаше зид, който се руши, и – пещера и над нея по камъните – четвъртити дупки, неизвестно за какво са служили някога. Още по-доле имаше друг зид и до него – стълба, по която се слиза доле – нявга, може би, в морето. Горе на равнището има нещо като пещера, но сега тя беше изпълнена с пръст. По-горе има и други зъбести скали и по тях издълбани (от нявгашните морски вълни?) дупки и вкаменени миди. Тези скали са важни за нашите млади геолози. С голяма сила изкъртих една такава мида за спомен, но тя беше пълна с пръст. Провадия би се още умножила и развила, ако реката й беше по-голяма, защото, казват, че тя лете пресъхвала, и още, ако тук пренощуват пътници от железопътната линия, когато влакът ги отнася в Русе или пък във Варна. Поради липса на повече речна вода, тук както и във Варна, строят вятърни мелници.
В Провадия той купува десетина печатани лика на българския княз, за да ги занесе в Цариград и зарадва абаджиите. Впечатлителният Никола между другото отбелязва:
Отидохме вече на железопътната станция и след ¾ от час русенският влак пристигна и после тръгна. В нашия вагон имаше двама-трима момци, сигурно чиновници, наконтени и нахални, и – турски семейства. Момците не ги оставиха на мира, големи безобразия правиха на казаните майчини синове, уж интелигентни и наконтени българчета. Те позоряха народа ни. Нали вече живеем в свобода, за която се биха и измряха толкоз много руски и български сиромашки синове на Шипка, на Плевен и на много други места?
Пак по това време във Варна идват българчета от разни градове в страната.  Между тях той вижда и свои познати от Калофер: Всички са около 40, води ги руският артилерийски капитан Обнебишин в Русия да следват в Тула, в техническата оръжейна школа. Момчетата бяха дошли до Варна със свои разноски и пак и други нови правеха на хана вече цяла седмица. Някои от тях бяха похарчили и последния си грош и сега се чудеха какво да правят. Били подали прошение до варненския губернатор Д. Цанков да им даде поне някакво помещение, та да не плащат по 2 гроша на вечер на хана. А той ги изхокал и им казал: Който ги бил довел, той трябвало да им бере и грижата. Разправиха ми нашите калоферчета, че от всеки град били взети по 2 момчета, но от Карлово поради някаква грешка били взети повече и на карловчетата били дадени пари, а на другите – нищо. Изборът на учениците не беше никак сполучлив, а много момчета били дали прошения да бъдат приети.
Този път се връща в Цариград с руския кораб «Одеса», за билет плаща 2½ рубли и в него няма много пътници, защото мнозина предпочитали да пътуват директно с австрийския, ако и малко по-скъпо. Австрийските параходи по Черно море са от компанията «Лойд» – по-големи, по-бързи и пътуват до Триест. Руският параход, по-прост, беше натоварил от Одеса говеда и овци и вървеше все покрай брега и хвърли котва в Бургас.
С тази картина приключва описанието на Варна и Варненско веднага след Руско-турската война от 1877 - 1878 г. през очите на 19-годишния Никола Начов. В Бурса той успява да прехвърли на свое име и впоследствие да продаде в присъствието на тогавашния валия Ахмед Вефик паша имуществото, наследено от бащата, което не е загубено и след 20 г.
 
 
Назад [ 20 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма