Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:






Преводи:

Проза:




Интервю:

Преглед:




Дневник:

Публицистика:

Философия:

Критика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Проза
Откраднати мигове 
 
Иван Райков. Роден във Варна. Като ученик в Първа езикова гимназия с профил английски език, дебютира в сп. “Простори” през 2006 г. Пише проза от 9-годишна възраст.
 
Иван Райков
 
Преди малко се погледнах в огледалото и пак видях онова чуждо лице, странно нали, отдавна не бях виждал своето собствено, не знам защо, сигурно защото вече доста дълго време живея в една чужда илюзия, забравих своята собствена, тя потъна сама в себе си, не, не ми харесва, изобщо даже-чувствам се обиден, при това от мен самия, по жесток начин, не, не ми харесва, защото не просто меланхолията зачестява и защото виждам как постепенно се разпадам, не ям, не излизам, само пия вода, пък после я изпикавам; и ред други глупости, за които само като си помисля, ми се ще нищо да не се бе случвало, да си бях продължил оная скучна последователност от задължения и посредствени удоволствия, които разнообразяваха моята реалност – онази, която се самоизяде от мъка, от мъка заради това, че съм я пожертвал за сметка на друга, за която пък жестът изобщо не си заслужава, не, не ми харесва, ни най-малко, защото когато чуя траурното биене на камбаните от църквата отсреща, аз се сещам не за друг, а за себе си, за мене бият, само дето няма кой да ме внесе вътре, никой, дори минувачите, непознатите минувачи не ме обичат, а ако и те не ме обичат, то кой би могъл – ето затова си лежа на плочника самичък, студен, гниещ, бързащите ме прескачат, други ме стъпкват, пък бедните ми взимат дрехите, часовника, обувките, портфейла, не, не ми харесва, защото всичко това е заради огледалото, което ми е сърдито и не иска да ми отвърне с усмивката, която му давам всяка сутрин, да, да скъпи мой, ти си забравил как да се усмихваш, всяка една твоя усмивка е изкуствена, преувеличена, поне зъбите ти да бяха бели, че поне да беше чаровна, ама не, не е, за какво са ти бели зъби, като не можеш вече да се усмихваш истински, можех да се усмихвам, скъпи мой, само когато бях дете, да, помня как като малък се смеех до сълзи, пък това днес не се случва, тогава нещата бяха много прости, сега нещата са така сложни, тогава всичко бе ясно, сега всичко е съмнително и ако искаш да знаеш, този проблем ще се задълбочава, не заради друго, ами заради мен самия, заслужавам го, заслужавам да се усмихвам в огледалото, а да виждам, как то плаче и да ми казвам, че нищо не заслужавам, че аз самият съм едно нищо, защото забравих за себе си и за моята илюзия, забравих ги заради чуждото, което ме привлече, и аз му се отдадох без да ми мигне окото, без дори да усетя как заключвам вратата на моя дом от илюзии и изхвърлям ключа в забравата, и после когато искам да се върна, не мога да си отворя, пък и няма никой вътре та да ми отключи, затова разбивам вратата и като вляза, виждам как всичко е покрито с нищета, паяжини, прах, мирис на минало, мирис, едновременно ужасен и прекрасен, разбирам, че този дом вече не е мой, че аз бях избрал чуждия, но май се оказа, че и той не ми принадлежи и нещо повече– бил съм нежелан в него, не че на мен ми харесва, но все някъде трябва да отседна, където най-сетне мога да си почина и да гледам как огледалата ми се усмихват, нищо, че им се чумеря, не, няма да ми хареса, но все нещо трябва да се стори, може би пък да тръгна по света и да търся чуждата илюзия, която отново ще ме грабне, но ще ме приюти за по-дълго, макар и по-добре да търся и намеря самия себе си, да видя къде съм се бил изгубил, да събера своите останки и да се сглобя наново, и пак да гледам как се нося по тривиалните течения, и пак да вярвам, че съм нещастно създание, и пак, и пак, и пак, и пак, защото изгуби ли се, човек никога повече не може да се открие, независимо от силата на илюзията, която е открил и в която е заживял, така направих и аз, не, не ми харесва, преди се борех със скуката, от тук нататък трябва да се боря с примирението, повярвай ми, второто е по-ужасно, единствено в прехода между тия две краища е някак си романтичен, щастлив, но краткотраен, разнообразен, странно, ама ми напомня на манджите на баба ми – винаги е слагала цели зърна черен пипер, та като си дъвчеш най-спокойно, внезапно сдъвкваш черния пипер и вкусът се променя, да всичко се променя и сякаш забравям за прехода между скука и примирение, какво е примирение ли – примирението това е мигът, в който ти омръзва да се извиняваш и разбираш, че нищо не е наред, а какво е скука ли – скуката е най-прекрасното нещо, най-спокойното, най-безопасното, най-устойчивото, понеже...
Да.
Да откраднеш чуждата реалност е нещо наистина...
Боже... Aла това е най-смисленото... най-прекрасното.
Леонид Фьодор,
“Жива”
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма