Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:






Преводи:

Проза:




Интервю:

Преглед:




Дневник:

Публицистика:

Философия:

Критика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Поезия
Вера Балева 
 
Вера Балева е родена в с. Търнава, Монтанско, живее в София. Работи като библиотекар, занимава се с реклама. Автор на стихосбирките „Мравка” (1993), „Алиби за безсъние” (1993), „Някъде вън от живота” (1999) и „Резенче ябълка или една история за Наталия и Калуд в 29 стихотворения” (2007). Публикува стихове в сп. „Пламък”, сп. „Читалище”, в. „Век 21”, в. „Литературен глас” и др. Лауреат на конкурс „Христо Фотев” (2006).
  
Вера Балева
 
„На мрака – само с омерзение”*
мракът твърди че е безкраен
не му вярвай – лъже
ето ти сега едно слънчево резенче –
може да се използва за фенерче
а мракът се страхува от фенерчета
и от свещ  даже се страхува
да не говорим за ужаса му –
от клечка кибрит
той сe облича във фрак
и ако забелязваш винаги е във фрак
защото често го канят на вечеря
а и него навсякъде го канят
той подчертано сваля мрачната си шапка
и мрачно се ръкува с всички
казва най-мрачните поздрави
които приличат на гримирани ругатни
винаги твърди че ти е приятел
и те потупва по рамото
с най-черните ръкавици –
които използва за този случай
седи мрачно и говори за себе си
за своето потъмняло аз
че той е първоизточникът на всичко свястно
и че е ако не е той –
не можем да знаем за светлината
не му вярвай – лъже
ако на негово място беше светлината
тя никога нямаше да твърди –
че благодарение на нея знаем за мрака
 
* Заглавието е заето от Селинджър
 
 
Точно в 14 часа следобед
 
                          „Ще повярвам в слънцето,
                          ако и то повярва в мене.”
                                          Йордан Радичков
 
това е едно жълто кафе
извънредно е –
в най-жълтата чашка
която имам
седя срещу слънцето
и този път трябва да устоя
на неговия поглед
длъжна съм
а и това е единственият начин
да станем равни –
щом светлината му е единица мярка –
за моето светоусещане
само да ми повярва
кафето продължава да е жълто
в най-жълтата чашка
която имам –
и е извънредно
точно в 14 часа следобед
когато устоявам
на слънчевия поглед
а на свой ред
слънцето сваля от един лъч
парещата си ръкавица
и се здрависва с мен
 
 
Камбаната ще извести
 
и ти ще се обърнеш да ме гледаш
а булевардът –
по-конкретно минувачите
ще ти попречат
и аз ще се изгубя сред палтата им –
почти безцветна
ще търся някаква градина
за да си почина –
защото погледът ти ще се влачи
като посребрен вагон подире ми
и ей така – без релси
ще прогонва птиците с шума си
светът ще се отдръпне
дори градината ще се уплаши
и ще хукне
а аз звънтящата –
ще спра съвсем изнемощяла
някъде по обед
до църква „Седмочисленици” –
където със дванайсет удара
камбаната ще извести
че съм довлякла погледа ти
като посребрен вагон –
във своето завинаги
 
 
Втренчено и любопитно
 
това е най-дъждовната ми рокля
и закачалката
която я облича
се усмихва съучастнически
от най-дъждовната ми рокля
падат капки –
които са на капки
и капките на капките –
отново са на капки
и капките на капките на капките –
на капки
и така нататък
и сигурно се подразбира
че отцежда –
най-лекомисленото ми присъствие
във лятото –
на тридесети юли
че капките прибирам във хербарий –
да изсъхнат
и някъде през януари ще ги гледам –
втренчено и любопитно
като филмче –
което ще си прожектирам
ако случайно ми се гледат капки
 
 
Горе просто е едно лозе
 
прозрачна съм –
когато слънцето слиза от лозето
и с лъчите си носи кошница
и е септември –
прекалено септември в средата си
прозрачна съм
и през мене се вижда пътеката
тя отвежда към къщата –
която не е боядисана
цветовете й предстоят
като минало
защото миналото е всъщност
една измислица в бъдещето
продължавам да съм прозрачна
а ти слизаш до лявото рамо на слънцето
и нищо не носиш освен себе си
нали няма да ми разказваш за горе
горе просто е едно лозе
а аз съм прозрачна
заради теб се разтворих във въздуха
и присъствам във този септември
особено във средата му –
когато се спускаш към мене
и миналото ми предстои
ще си го измисля – препълнено
после ще боядисам къщата –
в цветовете на обръч
и нищо ново под слънцето
което с лъчите си носи кошница
а ти се завръщаш във вид на грозде
 
 
Все пак във вените
ни текат стихотворения
 
                          На Юлиана Радулова
 
днес си порязах ръката
беше толкова съвършен следобедът –
трябваше да предвидя
взрива в хармонията
(горката – толкова е мимолетна!)
зарязах синята чашка с кафето
една песен
стихотворението което пишех
телефонът който винаги звъни
в четири часа – като часовник
и някой се обяснява в любов
навярно е нечий абонамент –
а аз все се възползвам и слушам
пък и толкова е интересно това „обичам те”
толкова е интересно
но сред тая хармония си порязах ръката
и хукнах за помощ
като неочакван завършек на всичко
когато ме промиваха и превързваха 
толкова се разочаровах от себе си –
смятах че във вените ми текат стихове
а от тях капеше обикновена кръв
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма