Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
Статии
Руска тетрадка
Игор Михайлов 
 
Роден през 1963 г. в Санкт-Петербург. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен педагогически институт “В.И.Ленин”. Публикувал е свои разкази в списанията “Юность”, “Литературная учеба”, “Московский журнал” и във вестниците “Московская правда”, “Независимая газета”, “Литературная газета”. Зам.гл.редактор на списание “Литературная учеба”.
   
Ку-ку!
Разказ
...Зимата все не започваше, сякаш светът бе сътворен онзи ден и никой не знаеше какво да прави с него сега и по-нататък, и че през зимата трябва да е студено, да вали сняг и прочие. Светът беше сътворен онзи ден в плевнята на чичо Толя Кукушкин.
Кукушкин, със старозаветната брада и сдъвкана цигара “Беломор” между зъбите, го скова от стари, но здрави борови дъски, все още ухаещи на летен прах. Дъските от дълго време гниеха под сайванта, но от тях все още можеше да се направи нещо. С една дума, свидеше му се да ги изхвърли.
Чичо Толя Кукушкин живее сам - съпругата му, Томочка, си отиде по-миналата година. И сега той в свободното си от пиянство време майстори от стари тигани и тенджери различни цветенца и гирлянди и украсява с тях къщата.
Къщата на чичо Толя Кукушкин – синя, с бели гипсови орнаменти, прилича на рая. Тиганите и тенджерите са като нарисувани върху платно слънце, луна и звезди.
Понякога, когато може да отделя членоразделно лепнещите като дропс една за друга думи, чичо Толя се опитва да обясни на любопитните главната тайна на рая, сиреч технологията за производство на алуминиеви цветя. Е, а като е мъртво пиян, душата му се стреми да напусне тленното тяло, както плъховете - потъващия кораб, а краката и ръцете тръгват на различни страни. Често вратата шумно се отваря, сякаш от само себе си, а в рамката й е застинал чичо Толя Кукушкин, сякаш е стеснително замислен актьор, който вероятно би искал да излезе на бис, но не може. Не става. И едва при петия опит през вратата се показва рошавата му като зелка брада, чува се някакво мучене, той сякаш се опитва да каже нещо много важно, но се чува само “ку-ку”.
Затова и – “Кукушкин”.
В действителност той е Гороховиков, а не Кукушкин. Макар че повече е Кукушкин. Защото всички тези негови засукани движения на вратата и на стълбите и неистовият танц в плевнята напомнят часовник с кукувичка.
А и тази зима също е дело на чичо Толините ръце. Той явно е пестил боите. Каквото е останало на дъното на кутията, изгребал го и покрил този загадъчен предмет.
Чичо Толиният свят е излязал някак крехък и хилав, сякаш го е халосал два пъти с чука, хвърлил го на земята, ударил за по-сигурно две по сто. Погледнал го със суровия си огнен поглед, като сандъче с кукли, в което нещо трябва да се случи, и така го захвърлил. А ти сега живей и се мъчи в него…
Нито рай, нито зима, иди го разбери какво е. Малкото езеро край село едва-едва се покри с лед, сякаш с пара. После се стопли и ледът се наду, просмука се с вода като гъба, стана порест, жълт и чуплив.
Снегът, смачкал под себе си тревата, натежа, слегна се, но не се стопи, а само посивя и напомня едрозърнеста сол. Стълбът на термометъра замря на +2 градуса.
На село в такова време можеш или да спиш, приближил кревата до топлия хълбок на кахлената печка, или да пиеш. Други развлечения няма. Зимният риболов при такъв несигурен лед е опасен. А и рибата не знае какво да прави: да се прибира ли за зимата, да се зарива ли в тинята, или все пак да покълве малко, както си му е редът. И няма кого да пита. Творецът на света – чичо Толя Кукушкин, е забравил да направи на рибите прорези за уста. И затова те повече си мълчат или ей на - спят.
Аз пия чай с гевречета и си спомням миналогодишния мраз, с който чичо Толя беше оковал езерото. Малкото езеро с камъшите и протоците беше станало огледало.
Спомням си, стъпих на него със страх, сякаш само исках да се науча да ходя. А краката не ме слушат. До самия бряг, там, където има мек пясък и трева, ледът не е много здрав, пука се по шевовете като стари, тесни панталони. Можеш да потънеш. Но колкото и да е странно, аз не потъвам. Гумените ботуши стават кънки и аз се плъзгам с тях като на пързалка. И все пак, това омагьосано в неспокоен сън езеро тук-там се покрива с мрежа от старчески бръчки и се пука. По гърба ми лазят тръпки. Страшно е. Под краката ми е бездна, готова всеки миг да се разтвори, а не мога да се спра.
Нося се като на въздушна възглавница по езерото, слънцето се разтваря в настъпващия здрач, хвърляйки розови отблясъци. Преди да изчезне, лимоновото резенче слънце се отразява в черните дълбини и езерото се покрива с розов воал. И аз вече не различавам какво е под краката ми, и като птица унесено махам с криле, там долу нещо се поклаща, прихва, готово да се разсмее със сатанински смях. Изглежда съм отишъл в дълбокото, където ледът не е много здрав. Сърцето се изпълва с радостен страх.
Ами ако ей сега тази тънка коричка под ботушите ми се пропука и аз се проваля в тартара?
Интересно е да се види този тартар. Между другото, къде е той: долу или горе? Ако е горе, трябва да се литне в небето, там, където старозаветният чичо Толя Кукушкин майстори цветя от тигани и тенджери, рендосва масата и на всички страни летят къдрави стружки, и мирише на елха. Макар че тартарът, разбира се, е под земята. Но всичко върху това ледено огледало е обърнато с краката нагоре. Дори в най-дълбокото повърхността е някак розова и дори леко пурпурна. Този цвят, също като коричка, бързо пада от леда, изчезва. Преди тъмата окончателно да погълне вечерта, настъпва синият здрач. Здрач с далечни отпечатъци от клонки на фона на смрачаващия се ден, досущ като птичи следи по снега.
Аз летя покрай камъшите. Проток. Никога не съм бил тук. Нямам лодка, само се любувах от брега на тази красива китайска миниатюра с камъшите и залязващото слънце. А сега съм в самия център на рисунката: малка, размита точка в пейзажа. Възможно е чичо Толя на пияна глава да е оставил петънце.
Но сега не ми се мисли за нищо, иска ми се просто да застина, да замра тук, в леда на това езеро, като мушица в кехлибар, и да запомня чувството на безутешен и мъчителен възторг, да го хвана за опашката като рибка, да го изсуша като в хербарий, а после да го вкусвам с наслада на глътки. И да се грея на отблясъка на това щастие цяла година.
Но бързо, ужасно бързо, почти мигновено се стъмнява. Чичо Толя Кукушкин е изключил осветлението в света. А аз съм насред езерото. Денят премина, без да успея да пристана. И брегът е далече, незнайно къде, най-вероятно сега той просто не съществува. Тъмнината на леда се слива с вечерната тъма. И аз се движа напосоки. Към неясното очертание, което едва се различава отпред. Под краката ми проблясват като тъмни, меки петна далечни модри звезди, като очите на Бога, вперени в сандъчето с кукли. Всичко се преобърна, сега небето е под краката ми и копринената му завеса плющи на вятъра като знаме, а земята над главата ми цялата е в светлини.
  
 
Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира.
Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007
  
Безтегловно е плъзгането над нямата тишина. Всичко се носи нанякъде, животът се пука по шевовете, небето изчезна, звездите угаснаха. Аз пия на жадни глътки пълната чаша на тишината, заливам се и се давя със сладостно-томителната отрова на самотата и красотата. Но ботушите ми се спънаха в някаква буца и аз с размах скочих на брега, ледът под нечии крака се пропука, водата избликна и аз, като паднал ангел, се пльоснах върху земната твърд...
... Събуждам се. Още е светло. Три часа следобед. Навън е влажно и сумрачно. Чичо Толя Кукушкин май отново е на запой и не се е връщал.
А дали да не отида до магазина? – мисля аз или някой вместо мене, докато сънено мигам пред огледалото. Честно казано – нищо не ми трябва. Но пътят до магазина е последното развлечение, което е все още достъпно в такова време или при липсата на време.
Пътят полека върви през полето, опасва вилната зона, после лениво се движи през гората, отново край вилите и накрая изскача на шосето, където е магазинът. Наистина няма какво да правя там. Но сякаш не ми се спи, искам да подишам чист въздух и ето че, нахлузвайки същите онези вълшебни ботуши, с които миналата година летях по небето над езерото, вървя през прогизналото поле по пътя към магазина. Минавам покрай чичо Толиния дом. Цветните венчета от тенджери и тиганчета приветливо ми кимат като на добър познат. Но “часовникът” е спрял. Чичо Толя Кукушкин не се вижда. Той се е спотаил като голяма сънена риба в дълбокото. Брадата му лежи неподвижно на възглавницата, ушита още от Томочка. Той сънува Томочка. Тя критично оглежда цветята и изведнъж познава в едно от тях любимата си тенджера, в която вареше борш.
- Какви ги вършиш, негоднико? – пита Томочка.
- Ку-ку! – успява само да каже чичо Толя Кукушкин. Той, разбира се, не искаше да каже “ку-ку”. Той искаше да каже колко се радва, че я вижда, че той, един вид, я е обичал и че всички тези райски цветя, с които е разцъфтяла къщата, са в нейна памет – за онази, която е озарила грешния му живот със светлината на любовта… Но Томочка, като русалка във вира, махва с рибята си опашка и изчезва, като преди това плясва чичо Толя по бузите. И чичо Толя Кукушкин се събужда, и очите му са на мокро място, сякаш са се отделили от очната ябълка и са отплавали в езерото като лодки.
Трябва да успея, докато не се е стъмнило. Тоест, обратното, докато не се е разсъмнало. Макар че днес сякаш не се и кани да съмне. Чичо Толя Кукушкин е мъртво пиян, забравил е да включи осветлението. Навън избледня, в пет часа болният ден ще започне да линее. А в шест той просто ще умре. Снегът се е разтопил и никак не ми се върви по разкаляния път. Кракът иска да стъпи на нещо твърдо, търси опора, но всичко наоколо се оказва измамно и несигурно, блатна повърхност, краката се плъзгат на различни страни, потъват в калта, отдолу нещо жвака и шляпа. Нищо не се вижда. А в случая е по-добре поне малко да виждаш накъде вървиш, отколкото да не виждаш нищо.
Пустеещи, притихнали вили. Картонени кутии, в които се крие от зимните студове скоротечният летен живот, ухаещ на топлина и треви. През лятото тук колите трамбоват дребния чакъл, собствениците на вили копаят земята, настървено стрижат тревата, неистово вие музика, мирише на шишчета и - суета. Ултрамаринова вилна къщичка - кутийка. Самотен кюнец и сиротна тоалетна със сърчице на вратичката.
Стопанинът миналото лято купи един горски участък с пънове. Пъновете изкорени, участъка огради с тараби. Дебелата стопанка - като хипопотам, погълнал слънцето, с детска панамена шапка и тесни велурени панталони – като се навеждаше, сякаш щяха да се пръснат по шевовете, цели два месеца – август и септември, байцваше оградата.
От такъв яростен ултрамарин на човек му се ще да се покатери на стената и да полудее. Явно, за да не се побъркат окончателно, стопаните бяха купили това парче земя. Мрачният мъж, оглеждайки вечер безмерния стан на своята съпруга, вероятно бе решил, че той расте по-стремително, отколкото позволява вилната площ. Грях е да се разхищава такава могъща сила, я да се впрегне в мирни цели ... и купил участъка. С една дума, много мисли навява тя през лятото, тази мила къщичка и нейните стопани. Но през зимата е съвсем друга работа. Ултрамаринът, когато времето и светлината са заминали във ваканция към топлите страни, вече не е прекален. Този цвят дори някак грее, сякаш дава надежда, че всичко ще се промени, тлеейки като топла угарка в тъмния паяжинен ъгъл на лошото време. В паметта отново се появява като добра фея налятият силует на стопанката с велурените панталони. Домът на добрата фея се вижда отдалече и като фар за уморения кораб осветява пътя в нощта.
Не, безспорно в тази лудост има нещо. Има някаква своя, скрита от чуждото око, гранясала вилна истина. Има нещо, неизказано докрай, неизплакано и непонятно, като пияната песен на чичо Толя Кукушкин, неговото неизповедимо “ку-ку”, прекъснато в полет, в бяг.
Денят гасне, затваря клепачи, свършва преждевременно. Чичо Толя спи мъртвешки сън. Явно сега ще ми се наложи да се ориентирам по звездите. Светлата ивица небе става по-тясна. Светлината сякаш се съсухря. Прецъфтява. Още съвсем малко и разкиснатият сиво-кафяв път, кафявите огради, спаружената трева, сивите стволове на дърветата, тълпящи се на края на селото, слисаните черни клонки ще станат невидими, мълчаливи спътници, тайни агенти на подозрителни шумове, миши скърцания и тъма като в рог. Още миг и... аз ще се разтворя във всичко това, ще се обезцветя. Последните трескави конвулсии на почти липсващите цветове хвърлят отблясък върху онова, което би трябвало да бъде небе, но небе почти не се вижда, има някаква сива плоча, притиснала със своята влажност кратката зимна вечер. И все пак е вечер, здрачът изведнъж слабо се озарява в тъмно-вишнево, цветовете са размити, кафявият, като по-мощен, разтваря белия и светлината, като клавиши на роял или ред бели паузи, или пролуки между дъските на оградата, се смесва с черното, и вятърът, оплел се в тревата, проникващ между клоните, също тъмнее...
Сиво-кафявият здрач на зимната вечер, когато зимата още не е започнала, а есента вече е свършила. Или времето е свършило, а друго още не са докарали в магазина. И чичо Толя Кукушкин спи. Светът още не е сътворен. Всичко предстои. Само ситни снежинки се въртят като стружки над притихналата земя...
Преведе Росица Бърдарска
 
 
Назад [ 24 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма