Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
Статии
Дневник
Българската култура между провинциализма на своето съществуване и провинциализма на нейното управление 
 
Панко Анчев
  
Аз употребявам понятието “провинциализъм на съществуването” без оценъчен характер и без да влагам в него нещо, което би принизило или унизило българската култура и би засегнало нейните видни представители. Една национална култура съществува в условията, в които съществува нацията, а от състоянието на нацията зависи и състоянието на културата. А какво влагам в понятие “провинциализъм на управлението”, ще се разбере малко по-късно.
Нека видим сега в каква национална среда съществува българската култура и какъв е контекстът на нейното общоевропейско битие.
Българската нация е малка. Тя се обособява и самоосъзнава сравнително късно, от втората половина на ХVІІІ и почти през целия ХІХ век (ние сме малко “по-възрастни” от американците!), а още по-късно се създава и нейната самостоятелна и свободна държава. Преходът от Средновековието към Модерната епоха се извършва в условията на друга културна традиция и в неевропейска, износена и напълно деградирала социално-политическа система. Възраждането преодолява традициите на средновековието, като създава нова обществена среда, в която развитието се осъществява по нови закони. Културата също променя своята парадигма, секуларизира се заедно с общественото съзнание и започва да придобива светски и общонационален характер. Самозараждат се нови специфично български форми на съществуване, но заедно с това се възприемат и такива, които не са български и са привнесени отвън. Българската култура се самоутвърждава, като се подлага на силно външно, предимно европейско влияние. Тя започва да копира и имплантира върху себе си европейския опит и европейските форми на организация и протичане на културния живот и процесите в културата. Разбира се, всяка национална култура, в това число и българската по времето на Възраждането, е самобитна и изразява обществените идеи на националното общество, което я съдържа в себе си. Но тя възприема онова, което вече на друго място се е утвърдило като полезно и необходимо. Постепенно се появяват театърът, музикалното изкуство, критиката, периодиката, свободният художествен живот. И всичко това се осъществява практически върху празно духовно и материално-обществено поле от модерен тип. Но най-важното: времето за протичане на този процес е съвсем кратко. Почти един миг не само от гледната точка на историческото време, но и в сравнение с протяжността на подобен процес у западноевропейските държави и Русия.
Краткостта на времето, в които тези процеси се изпълват, предопределя почти всичко от структурата и инфраструктурата на българската култура да се заимства от Европа. Новата култура, която секуларизираната модерна епоха изисква и налага, практически няма почти нищо общо като модел и начин на функциониране със средновековните традиции и условията, битуващи все още през ХVІІІ и в първата четвърт на ХІХ век в България. Става дума следователно както за органично самозараждане на новото, така и за драматично разрушаване на старото. Времето обаче не чака и не се съобразява нито с традиции, нито със социални нагласи, нито с желанието или нежеланието на хората. Историята се ускорява; ускоряват се и процесите в културата. А те от своя страна искат незабавно, веднага, съответните форми и модели, за да протикат органично и безболезнено.
Българската култура, а и обществото като цяло, получава отвън това, което не успява само да изгради и което вече е изпитано от другите народи, но е подходящо и за нас. Тя създава себе си благодарение на влиянията от другите култури. Тези влияния естествено не са само преки заемки на структури, а и осмисляне на идеи, сюжети, образи, жанрови особености в различните изкуства и т.н. И тук не става дума за нещо, което се отнася само до отделни чужди автори върху български творци, а за цялостна система на пренос, който оставя трайни следи върху общобългарската национална култура. Нашата култура изпитва такива силни влияния през Възраждането, когато се формира и укрепва, но и по-късно – чак до днешни дни, когато вече е напълно зряла. Тя или пряко приема отвън нови структури, или се подлага на постоянно идейно-естетическо влияние. Говоря за цялата система, в която се осъществява българската култура – система, в която движението е отвън навътре, а не обратно. Малката култура очаква такава посока на движение и охотно не само приема пасивно, но и активно търси чуждия опит, за да допълни и преодолее своята непълнота, несъвършенство и “изостаналост”. Българските интелектуалци неслучайно постоянно изпитват чувството, че културата ни е изостанала, недостатъчно “европейска” и догонваща. Затова и я тласкат “напред” към новото в Европа и света, а не назад – към собствените си автентични и антични традиции. Много рядко в българската история се заговорва за “родно изкуство”, за “връщане назад” и за друг, “само български” път на развитие на културата, защото такъв път просто не съществува. Тези разговори са преди всичко емоционални и не достигат до някаква значима истина. Друго и не може да се случи. Парадигмата на модерната българска култура е “приобщаване” и “европеизиране” (все едно дали от Западна Европа или от Русия), а не консерватизъм, затвореност, византизъм, славянобългаризъм и т.н.
Аз наричам това съществуване на българската култура “провинциално” заради нейната изконна, “по природа”, непродуктивност на явления, които да оказват трайно и съществено влияние върху други национални култури и защото е подвластна на перманентни външни влияния и заемки. Продуктивната среда за подобни влияния е другаде, извън нея. В този смисъл българската култура “произвежда” вторичен продукт, чиято оригиналност е в звученето, сюжета или езика, а не в идеите, не в глобалните концепции, представите за човека и разбирането за изкуството. “Центърът”, т.е. Европа и големите култури, създава нормите и еталоните, а провинцията, т.е. България и другите малки народи и изобщо народите, които са извън този център, съблюдават нормите и се развиват съгласно тях. Своебразието е в общия национален дух, който овладява културата във всякакви исторически ситуации. И именно “духът” прави трудно променима парадигмата, за която говорих. Тук е сложността на проблема и той не позволява понятието “провинциализъм” в този случай да се възприема негативно.
Не е изключено обаче културата да осъзнае своя провинциализъм като нещо лошо и унизително – особено когато се разбере колко е трудно българската култура да стане достояние на “големия свят”. Малкият език, слабите възможности за пропаганда и още ред други причини ограничават културата вътре в себе си и не й отварят вратата, за да влезе в другия свят, да я оценят по достойнство и възприемат като равностойна, а не от “провинцията”, т.е. второкачествена.
Разрешаването на проблема “Как да ни забележат и оценят?” е свързано с проблема за управлението на културата. Защото това не може да стане по естествен път. Т.е. няма никаква възможност нашата култура “от само себе си” или поради някакъв неудържим интерес от страна на “великите” народи и култури да излезе от сегашното си състояние и да се превърне във водеща, след която да вървят другите.
Българската култура или по-точно културният живот и неговата “инфраструктура” винаги са управлявани провинциално. Властите, които се занимават с тази дейност, особено тези от последните 15-20 години, инстинктивно, макар да говорят обратното, възприемат културата ни като провинциална, т.е. като второкачествена и непълноценна. И поради това бързо, светкавично дори, се мъчат да я променят, за да стане тя напълно “европейска”, та дори и “американска”. Самата мисъл, че тя може да се развива изцяло върху пазарния принцип, е провинциална, защото е видяна и взета от другаде. Те разсъждават привидно логично: на Запад всичко е поставено върху пазарни начало – оцеляваш, ако успяваш да се продаваш; държавата никого не подпомага, всеки сам за себе си се грижи. Там оцелява жизненото, талантливото, стойностното. Но забравят, че в културата и изкуството не важи материалният принцип “да не откриваме отново Америка или топлата вода, или колелото и пр.”. За да се извличат ползи и печалби от пазара, той трябва да е голям. Малкият пазар е квазипазар; той е хилав, нежизнеспособен; приема инвестиции, но не ги възвръща, защото там обикновено се излага и продава много стока, но предимно “ширпотреба”, и то на малобройни купувачи. Сравнително голям пазар могат да имат културни форми, които са свързани със забавление и развлечение, но не и “високото изкуство”. Националната държава “управлява” цялата национална култура и поради това не е редно да преекспонира възможностите на т.нар. поп-култура върху “елитарната култура”, която не разполага с голям брой поклонници и потребители и да екстраполира нейните “пазарни” способности върху цялата култура и върху всички изкуства. “Високата култура” трябва да съществува и да се радва на внимание и грижи, защото тя именно е изразителката на националния дух и на обществените идеи. Тя не може да разчита и на бизнеса, защото бизнесът е също “поп-култура” и той естествено толерира предимно поп-културата. Бизнесът никога не дава даром, без надежда да си върне по някакъв начин вложените средства. Но в Америка, казват, бизнесът много давал за култура. В Америка и бизнесът е голям, докато в България не е чак толкова.
И още един признак, който може би най-красноречиво доказва провинциалния характер на управлението на културния живот у нас - за култура у нас се приема преди всичко изпълнителското изкуство и културно-историческото наследство.
Триумфът от близкото минало на българските оперни певци, инструменталисти и фолклорни изпълнители по наши и световни сцени материализира илюзията, че българската култура се преди всичко тези артисти. Говорим за България като за страната на най-красивите оперни гласове, на “мистерията на българските гласове”, на “най-старото злато на света” или като за земята с най-богато тракийско наследство. Славата на родината ни, казват “културтрегерите”, се разнася от оперни прими, танцови състави, актьорски или режисьорски постижения по света. Изпълнителите, заедно с водещите ни спортисти, са тези, които ни прославят и заради които света научава нещо за България. Културата и изкуството в този му вид се оценява като някаква “визитна картичка”, чрез която става възможно да бъдем в някаква степен забелязвани и дори популярни сред другите страни и народи. Към това се добавят изложби на различни съкровища, намерени по българските земи. “Ето, продължават занимаващите се с ръководство и управление на българската култура, какво богатство имаме и колко добре то се приема в чужбина”.
Но с тези думи още веднъж се проявява провинциалният комплекс за малоценност вътре в българската култура. Или по-точно, вътре в нейната инфраструктура.
Разбира се, изпълнителското изкуство е важна съставна част от българската национална култура и то трябва да се подпомага от държавата. Вредно и провинциално е обаче то да се толерира специално и то да бъде провъзгласявано за лицето на България. Основата на култура в сферата на изкуството са литературата, изобразителното, музикално-композиторското изкуство и архитектурата. Когато те процъфтяват, тогава можем да говорим за висока степен на национална култура и духовен просперитет. Писателите, художниците, композиторите, архитектите са преките създатели на художествени ценности, които артистите интерпретират и правят достояние на публиката. Една култура няма ли ярки писатели или художници, не може да се нарече зряла и да претендира за водещо място в световната култура. А с тях и изпълнителските изкуства придобиват истинската си стойност и реално допринасят за въздигането на интелектуално-естетическата мощ на нацията. Само че в т.нар. “концептуални естетически дейности” по-трудно и по-бавно се демонстрира успех: там няма аплодисменти в реалното време на създаването на творбите – необходима им е интепретация, за да бъдат възприети от публиката, поради което се поставят на по-задно място от жадните за успех веднага ръководещи културата фактори.
Културата, разбира се, се развива по свои вътрешни закони и трудно се съгласява с концепции и директиви, изготвяни от хора – все едно колко високопоставени, учени или авторитети. Тяхното мнение не е в състояние да промени радикално смисъла на културата. Концепциите, прогнозите, управленските директиви са необходими, за да се оформи цялостната политика и стратегия на държавата спрямо културните дейности. Културата трябва да знае и да усеща, че държавата се грижи за нея, че й оказва помощ и винаги е готова да й помогне в труден момент. А най-трудният момент за културата е, когато нейните творци изпаднат в бедност и невъзможност да творят. Понякога и това се случва. Случва се и в определена ситуация да е необходимо да се извърши преход от едно състояние в друго и колкото по-бързо стане това, толкова по-лесно ще е на културата в по-нататъшното й развитие. Тогава съдействието на държавата е повече от наложително.
Държавата обаче трябва да знае, че най-важната нейна задача е да стимулира създаването на художествени произведения. Тя трябва да си направи сметка какви средства са й необходими за тази цел, да ги планира в своите ежегодни бюджети и да създаде система за тяхното разпределение. Тук е най-трудното. Разрешението не е по-силите на провинциалното мислене и провинциалния подход към проблема. Българската култура разполага с достатъчно ярки и почтени личности, които биха могли да се ангажират с разпределението на тези средства, без да злоупотребяват с тях и без да търсят за себе си някаква изгода. Субективизъм, естествено, винаги ще има, но важното е средствата да отиват при талантливи хора, а не у бездарниците, само защото те умеят да искат, протестират и вдигат неприятен шум.
Другата й задача е да улесни достъпа на гражданите до произведенията на изкуството и културата. Има категории хора, пред които този достъп е силно затруднен, дори е невъзможен. Задължение на държавата е това да се премахне и произведенията на изкуството и културата по-лесно да стигат до своята публика. Тук също са необходими пари – трудно е да се каже колко, но с точното им планиране и правилното им изразходване ще се види, че никак не са много.
На трето място е грижата за популяризиране на културата зад граница. Възможните начини не са малко; проблемът е в трудното влизане на българската култура в чуждите култури и налагане на наши произведения и автори. Работата не бива да се изчерпва с уреждането на изложба на тракийското изкуство и изобщо на археологически находки от българските земи. В редица европейски столици функционират български културни институти и центрове, които най-сетне трябва да заработят мащабно. Държавата обаче няма политика за тяхната работа, планира малко или безпринципно средствата за тяхната издръжка и дейност, назначава съмнителни личности за техни ръководители и сътрудници. Резултатите са налице. Нас ни няма никъде в Европа и света.
Последната група въпроси е свързана с поддръжката на материалната база на изпълнителските изкуства и на местата за културна дейност в страната. Положението тук е тежко и излизането му е възможно единствено чрез т.нар. публично-частно партниране. За целта държавата трябва да изработи механизъм за публично-частното партниране в областта на културата, като се уреди въпросът със собствеността и ползването на културните институции.
Големите беди на българската култура не са дали директорите на театрите ще се назначават за три или повече години, нито кой музей или театър да бъде основно ремонтиран, нито как да се провеждат конкурсите за управителните тела или как да се съхрани и експонира някой археологически обект, а да се очертаят проблемите, които държавата следва да разреши и тези проблеми да бъдат правилно формулирани. Второто е не по-малко важно от първото! Последните години показват липса на такава способност, а не на грижа. Всички искат да помогнат на културата, но държавата не знае как това да стане, защото не познава и не умее да формулира проблемите, както и да ги подреди по важност. Тогава ще се види, че и пари има достатъчно и не в парите е проблемът, защото те не се влагат по предназначение.
Уви, пречи провинциализмът в управлението на културата.
Разположена между провинциализма на своето съществуване и провинциализма на нейното управление, българската култура може да бъде щастлива, докато помни, че не е център на света, но е център на самата себе си. Нея не бива да я притеснява провинциализмът на съществуването. Тя не би успяла да запази своеобразието си, ако се окайва заради отреденото й място сред останалите култури или си внушава, че нещо повече от това, което е. Всички култури, в крайна сметка, образуват световната култура и всеки велик творец на дадена култура е велик творец на световната. В културната реалност няма класации, каквито се правят постоянно днес по фестивали и конкурси. Но има непреходни стойности, които определят равнището на духовността в България.
Моделът, който изложих, е реалистичен, но би следвало да се възприема диалектично, а не буквално, не формално, нито оценъчно. Осъзнаем ли себе си, ще осъзнаем и собствените си възможности, цели и мисии...
 
 
Назад [ 12 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма