Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
Статии
Имена
“Не мога да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина” 
 
Десислава Неделчева
Тъжна работа е да възстановяваш цели части от религиозното или художественото минало по следите на дълбока ампутация, извършена от комунистическите чистки. Тъжна, ако не вярваш, че наистина бъдещето освобождава миналото.
Тези дни прочетох няколко изречения, които отвориха и друг вид обществени липси, болезнени и неприемливи.
Много скърбя - пише варненско-преславският митрополит Симеон в писмо до Михаил Маджаров през 1922 г. - задето се намерих принуден да кажа, че не съм съгласен с мои другари и събратия. Но не можех да поступя другояче. Не можах да мълча. Намирам се на края на попрището си. Мечтите ми за народно щастие, които ме въодушевляваха и подкрепяха от млади години в разстояние на половин век, са разбити. Да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина, не мога. Трябваше да кажа това, което според мене е истина. Казах го. Но ако заблудата и лъжата вземат връх, толкова по-зле за тия, които искат да основат бъднината си върху такива гнили основи.
Митрополит Симеон е публична фигура от непосилен днес мащаб, неговото духовно водачество може да се измери само с най-високите примери на всеотдайност и зрeлост. Но колкото и последователно да е било изрязването на факти от живота и дейността на митрополита, несъмнено изрязване на живо месо от обществените дух и тяло, все някъде е оставало нещо неунищожено. Да си призная, помнех името на митрополит Симеон само покрай „Строителите на съвременна България” от Симеон Радев. Днес каквото и да прочета или разбера за работата на великия архиерей, който е бил на своята катедра в продължение на 65 години, нещо само по себе си ненадминато не само в българската църковна история, то все някак ме засяга лично.
На 20 октомври 2007 в Духовно-просветния център към храм „Св. Архангел Михаил” беше открита изложбата „Митрополит Симеон. Живот и дело”. Тя е първата от поредица публични изяви, посветени на 70 години от смъртта на варненския и преславски митрополит Симеон. Автор на изложбата е Емил Димитров, за когото тази изложба е част от сериозен изследователски проект, който, да се надяваме, ще продължи с тритомно издание на съчиненията на о. Симеон. Всички събития по честванията на тази годишнина са с благословията на Негово Високопреосвещенство варненския и великопреславски митрополит Кирил.
Изложбата представлява 18 принта със снимки, документи и текстови маркери; три витрини с книги за митрополит Симеон от фондовете на Регионална библиотека „П.П. Славейков”, богослужебни одежди и жезъла на митрополита и книги от личната му библиотека на гръцки, славянски, руски, немски, френски, английски и румънски с различна тематика - богослужебни, богословие, история и други. Те се показват за първи път и са част от библиотеката на Варненска митрополия. Третият интересен елемент в изложбата е оригинал на маслен портрет на митрополит Симеон от Никола Ганушев (1930), съвсем скоро открит в Русенската митрополия, за който се е смятало, че е унищожен през бомбардировките през 1944 г., копие от бюст на митрополита от Иван Лазаров (1929), както и копие на маслен портрет на митрополит Симеон от Иван Мърквичка (1904). Дизайнът на изложбата е на Атанаска Христова, а техническата изработка е финансирана от Варненската митрополия и Община Варна.
Неслучайно тази изложба е разположена в залата към храма „Св. Архангел Михаил”: преди 135 години в този храм е отслужена първата литургия на новия варненско-преславски митрополит Симеон. Пак в тази зала заседава комисията с председател митрополит Симеон, която решава да се построи Катедралният храм във Варна. Изложбата ще бъде постоянна, нещо като жив музей, намерил своя дом.
При откриването й Негово Високопреосвещенство русенският митрополит Неофит нарече митрополит Симеон „стълб на светото православие” и разказа за неговия ученик дядо Михаил, оглавил Русенската епархия през 1927 г. Това е важна част от основанието на българската църква да бъде жива в последованието на духовните си пастири.
Има нещо особено, когато мисля за мъдрия дядо Симеон: мащабът на свършената от него работа за народна полза ме зарежда с енергия за работа и ми дава отговор в моите лични стремежи. Сега, когато пиша за него, се учудвам колко са много фактите, с които трябва да разкажа за него, а на заден план остава вълнуващото кълбо от духовни интуиции и идеи, идващи от неговата личност.
Митрополит Симеон живее 97 години, от турското владичество до 1937 г., от борбата за църковна независимост, през Освобождението, възрожденските идеали, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, годините на църковно и държавно устройство. Като че ли първото по-сериозно личностно осъзнаване извън съдбоносния избор да учи в престижното тогава Богословско училище на о. Халки, е свързано с отхвърлянето на гърцизма - митрополит Симеон е роден през 1840 г. в Бургас под името Одисей Попниколов. Приятели на Одисей в училището са българите Григорий Немцов (бъдещият доростолски и червенски митрополит Григорий) и Димитър Стойчев (по-късно самоковски митрополит Доситей). След завършване на училището Одисей предприема поклонническо пътуване с Григорий Немцов до Света гора и в Хилендар приема расото и името Симеон. По-нататък църковното му служение го свързва с митрополит Антим Видински, после Екзарх Български. В една и съща година - 1872 - става протосингел на Екзархията и няколко месеца след това е избран и ръкоположен за варненски и преславски митрополит. Той е само на 32 години.
Когато прочетох фактите от живота на митрополит Симеон, стресна ме тяхната разнородност. Като части от един пъзел, те се напаснаха еднакво ясни по своята форма и идея. Само поглед отгоре би могъл да види замисъла на подобна картина.
Дядо Симеон почти веднага след ръкополагането си свиква два събора: единият за решаване на неотложни епархийски проблеми, а другият е Учителски събор, който приема Устав за селските училища и уеднаквява учебните програмите на всички училища в Епархията. Ето откъде започва своята работа. Година по-късно открива Смесеното българско училище в Цариград. Предприема стъпки за строителството на Катедралния храм във Варна и Девическата гимназия. Напоследък българското общество спори и пресмята исканията на учителите и правото им да стачкуват с такъв категоричен тон - те изнемогват от отношението към техния труд, а в този труд наистина би трябвало да не са сами. Ето една притурка към темата: във вестник „Независимост” от 4 май 1874 г. Христо Ботев пише: Аз са известих из достоверен источник, че о. Симеон управлява епархията си така, щото и най-отчаяните интриганти не могат да намерят причина да го обвинат...Дядо Симеон е съставил комисия из шуменските учители, която са обязва да прегледа състоянието на селските училища и да проекзаменува не учениците, а учителите. Разбира се, че при подобно управление училищата в варно-шуменския край ща да принесат голяма полза...Подобни архипастири са достойни за уважение.
Митрополитът сякаш редува просветителските си дейности с открити политически действия - подпредседател е на Учредителното събрание в Търново и председател на Третото обикновено народно събрание. Води делегацията в Ливадия (Крим), която носи на Александър Батенберг решението на Първото велико народно събрание за избирането му за български княз.
И пак сюжети от неговия просветителски проект: избран е за член на БАН (тогава Българско книжовно дружество), основава Археологическото дружество във Варна, излиза преводът му на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис, години по-късно в „Сборник на БАН” излиза и основният научен труд на митрополит Симеон „Писмата на Теофилакт Охридски”.
Върху принтовете по стените на изложбата има снимки на митрополит Симеон с деца от приюти, с активистки от женското движение (Мисля, че с образованието на женския пол най-много бъдещето на Варна ще се оздрави завинаги - из писмо на митрополит Симеон до Д. Агура, май 1883), с членове на Туристическо дружество, с участниците в Четвъртия конгрес по византология в Преслав, с ученици и приятели; има заповеди на министрите на Народното просвещение за основаване на фондове по волята и със средствата на митрополит Симеон (той е основал със свои средства над 15 фонда – „Екзарх Антим”, „Гавриил Кръстевич”, „Доброто дете” и др.); има копия от преписка между него и историка Васил Златарски; показан е гърбът на снимка на писателя Илия Блъсков, който нарича дядо Симеон „благодетел и утешител”. Има снимка, на която акад. Любомир Милетич, председател на БАН, открива паметника на митрополит Симеон. Според автора на изложбата Емил Димитров, в българската културна история, само на двама души е издигнат паметник приживе - на Иван Вазов през 1921 г. и на митрополит Симеон през 1930 г. - и двата във Варна. През 1962 г. поголовно са разрушени паметници на свещеници, както са иззети от галерии и музеи всякакви предмети на изкуството - портрети, скулптури и други, изобразяващи духовни лица. Разрушен е и паметникът на митрополит Симеон. Възстановен е едва през 1990 г. във варненската Морска градина.
Никоя от разнообразните дейности на дядо Симеон не пречи на останалите. Авторът на изложбата нарече митрополит Симеон щедър към всеки: за философите той е първият преводач на Платон на български (един от най-големите наши елинисти, преводач от старогръцки език; преводите му на Платон са публикувани под псевдоним, анализът на псевдонимите и другите косвени данни показват, че тези преводи принадлежат на митрополит Симеон и на никой друг), за историците той е приятелят на Васил Златарски, за археолозите - виждаме снимките му сред развалините на Преслав и в редовете на византолозите (известният археолог Йордан Господинов му пише благодарствени писма), за литераторите интересен факт е дружбата му с Илия Блъсков. Църковните хора няма нужда да бъдат убеждавани, а по отношение на другите, митрополитът е изключително “силен коз” в ръцете на църквата към обществото, т. е. нещо, което църквата може да извади из себе си. Последното нещо, което чух от казаното при откриването на изложбата беше: От архивите на митрополит Симеон излизат какви ли не неща.
На 8 октомври 1937 г. митрополит Симеон има предчувствие за смъртта си, което споделя в едно свое писмо. Ако искате да знаете за мене нещо, ще ви кажа, че бях в Преслав около месец. Но се прибрах тук и чакам Бога Спасающего...
Без да пести силите си, в пълно съзнание той извършва своята последна служба на 10 октомври при полагането на основния камък на новия железен мост на канала, свързващ Черно море с Варненското езеро. Вероятно тогава настива тежко и на 23 октомври умира. Има снимка на траурната процесия с хиляди хора, изпращащи своя митрополит.
Лично за мен примерът на митрополит Симеон е Божия милост. Да се чувстваме следовници на такава личност е обучение във вярата, което не можем да получим нито лесно, нито случайно.

В изложбата са използвани материали от Научния архив на БАН, Българския исторически архив към Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Централния държавен архив, Териториалните дирекции „Архиви” във Варна, Шумен, Търговище, Добрич, Бургас и Видин, Регионалната библиотека „П. П. Славейков”, Националната художествена галерия, Църковноисторическия архивен институт, Варненската и Великопреславска света митрополия, лични архиви.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма