Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:




Преводи:

Памет:

Преглед:



Критика:

Новела:

Идеи:

История и философия:

Спомен:

По повод:

Майсторски клас:


Литературна енциклопедия:

Изкуство:

Книга 8 Книга 9
Статии
Идеи
Трансформация на канона в постмодерната ситуация 
 
Васил Проданов
Продължение от бр. 6 / 2007
  
4.3. Универсалистки интерпретации на каноните
Универсалистката реакция на деконструктивизма и мултикултурализма е свързана с идеята, че ако нито една култура или културно произведение няма ценностно предимство пред другите, води до разпад на обществото, защото се оказва, че не съществува каквато и да основа за критика на едни или други естетически и морални явления, като се почне от робството и стигне до всеки тип насилствено поведение. Тя е типична за традициите на либералния универсализъм, независимо от критиките срещу него за деспотичност. Освен това опитите да се „реконтекстуализират” едни или други културни продукти, т.е. да се разберат чрез социалния и исторически контекст, в който са възникнали, не дават отговор на въпроса защо едни, а не други произведения продължават да интересуват читателите в съвсем различни контексти.
Обясненията за това могат да бъдат интерналистки и екстерналистки. Интерналистките са свързани с някакви вътрешни собствени характеристики на едно литературно произведение, превръщащи го в универсален шедьовър. Екстерналистките се отнасят до функциите на съответното литературно произведение, които имат значение в различни обстоятелства. На първо място става дума за функции по отношение на определени властови структури ги налагат и в друг контекст, защото могат да служат на съответни интереси. Проблемът обаче е защо едни, а не други произведения могат да правят това и доколко тази тяхна способност да изпълняват определени функции е свързана със собствените им качества. Очевидно е, че без интерналистко обяснение със собствени трансконтекстуални качества на едно произведение не можем да оценим дългото съществуване на високия статус на едни или други произведения. Високо оценяваните художествени произведения и стилове очевидно утвърждават определени групови ценности и статуси, което се възприема като значимо за господстващите при съответните обстоятелства групи. Но факт е, че независимо от една или друга господстваща група социалният консенсус около определени ценности, с който е свързан канонът, запазва стабилността и продължителността на определени общности и за продължителността на съществуването на една култура можем да съдим и по това доколко тя е успяла да създаде устойчиви във времето образци, норми, канони, които осигуряват континуитета на общността в различни обстоятелства. Ако вземем изучаването на Омир или Данте като канон в продължение на много столетия, те очевидно са израз на някакъв културна непрекъснатост на съответни ценности и норми, която характеризират европейската култура.
Ако обаче се приеме, че литературните работи може да имат универсални характеристики, може да говорим за наличието на образци или канони и за критика от позициите на тези образци или канони. От тук нататък обаче универсалистките реакции по посока на канона може да бъдат разделени на два основни вида – екстерналистки и интерналистки.
Първо. Екстерналистка защита на канона чрез определени негови позитивни морални функции и на първо място значението му за налагането на определении морални ценности. Това е стандартната консервативна защита на канона и свързаната с нея защита на обща идентичност срещу мултикултуралисткия възход.
Второ. Екстерналистка защита на канона чрез твърдението, че съществуват общи социални ситуации и възприятия, които се възпроизвеждат в големите произведения на изкуството и това ги прави трансисторически значими.
Трето. Екстерналистка защита на западния канон като универсален канон чрез съответната интерпретация на западната култура. Идеята е, че развитието на Европа е тясно свързано с взаимодействия с останалия свят. Така например възраждането на европейската философия през Ренесанса до голяма степен е свързано с въздействието на арабите, които запазват живо гръцкото наследство през Средновековието. С развитието на съвременната глобална система култури и традиции са се смесвали и се смесват и това е особено характерно за САЩ, където целият начин на живот и всички културни продукти са смесица на елементи, идващи от Европа, Африка, Азия, от десетки държави и стотици етнически общности в света.
Четвърто. Интерналистка защита на канона чрез автономията на изкуството, красивото и естетичното, което е трансисторическо и универсално. Отхвърля се релативисткият постмодернистки и мултикултуралистки скептицизъм като израз на глобален консумаризъм и се предлага нормативно определение на изкуството чрез неговите собствени естетически значения, които се контекстуализират чрез иновации и усъвършенствания. Нормативният универсализъм така поражда съответен културен консерватизъм, който обаче в политически план може да бъде свързан с най-различни идеи.
Може би най-шумната универсалистка защита на канона е работата на Харолд Блум от 1994 г., превърнала се в бестселър, озаглавена „Западният канон”, в която той критикува културната политика и на левицата, и на десницата, унищожаваща критиката и съответно в резултат на това „унищожаваща самата литература”. Той подлага на унищожителна критика различни представители на феминизма, марксизма, афроцентризма, новите историцисти, лаканианци, деконструктивисти, семиотици и пр., които в крайна сметка предлагат идеи смъртоносни за идеята за канон. Основното за тези идеи е редуцирането и деконструирането на едно или друго произведение до неговия идеологически, политически, морален, социален контекст и функции, а не разглеждането му като относително автономно от тях. В името на равенството и справедливостта те премахват всякакви йерархии, включително и в културата и така разрушават всякакви интелектуални и естетически стандарти в хуманитаристиката. При това отхвърля двете най-често срещани алтернативи в дебата – десните защитници на канона, които искат да го запазят, защото смятат, че той притежава морална ценност, така и тези отляво, които имат намерение да разрушат канона заради някакви социални промени. Както моралната ценност, така и социалната справедливост не биха могли да служат като основание за обявяването на едно произведение за канонично.
В противопоставка на тях предлага канон за западна литература: автори и книги, които съответстват на най-висши „художествени критерии”. Канонът в изкуството съществува само в контекста на определена естетическа власт и достойнство. Основната теоретична предпоставка е, че естетическата ценност е автономна както спрямо морала, така и спрямо политиката и съответно оригиналността в естетическо отношение би следвало да бъде основната характеристика, нужна за да бъде включено едно произведение в канона на западната литература. Не идеологически, политически, морални критерии, свързани с контекста на създаване на едно произведение, а собствените му естетически достойнства го правят значимо или не. Това от своя страна е свързано с факта, че естетическата ценност може да бъде възприемана адекватно преди всичко от определени експерти, от специалисти в съответната област. Съответно той предлага списъци на големи произведения на изкуството от античността до наши дни, които биха могли да се разглеждат като изразители на този канон. В него се включват произведения от Гилгамеш, Махабхарата, Одисеята и Илиадата до книги в наши дни, за които се казва, че в най-висока степен са повлияли върху развитието на западната цивилизация. Според него една жизнена култура не е възможна без постоянен ангажимент към най-големите литературни и философски произведения на миналото.
  
5. Политики на канонизация и деканонизация
Независимо от всичко горепосочено все пак бихме могли да кажем, че постмодернистките некролози за смъртта на канона са във висока степен преувеличени. Това, че има проблеми с традицията, приемствеността, непрекъснатостта на националната държава и различни общности в съвременния свят, е неоспоримо. В съвременните, основани на знанието, общества нови констелации от информационни производителни сили радикално променя създаването, циркулирането и производството на знания, стимулира по-мощни от всякога в историята културни индустрии, бълващи непрекъснато огромно количество информация, образи, модели на поведение и запазването на предходни канони в този контекст изглежда трудно, а за някои и ненужно. В глобализиращите се културни индустрии имаме бързо променящи се особености на културното производство, възпроизводство и потребление, а това създава предизвикателства пред политиките на паметта, свързани с канонизацията. Не по-малки са предизвикателствата, идващи от необходимостта от подготовката на човешкия потенциал за новите условия на гъвкава специализация.
Но не по-малко неоспорим е и фактът, че там, където умре канонът, съответните държави или общности надали могат да функционират успешно. Продуцирането на канони в едно общество е част от общия механизъм на продуциране на базисни норми, легитимизиращи стратегии и ценности сами по себе си, без които то не би могло да функционира. Затова, независимо от яростните спорове за мултикултурализма и промените на програмите на преподаване например по литература, то на практика във водещите университети в света промените са слаби. Така например след продължителни спорове в два от водещите американски университети – университетите в Дюк и Станфорд, 91.5 % от курсовете в катедрите по английска литература са запазили канононичното съдържание, свързано със западната традиция, а в тези курсове се записват 95.8 % от студентите. Самата тази западна традиция обаче също съвсем не е така многовековна и дългосрочна, както изглежда от днешна перспектива. Когато става дума за литературата например, нейното съдържание се оформя по същество в днешния си вид между двете световни войни.
Всяка общност и държава са заинтересовани от наличието на канони и канонизация, защото канонът действа като социален стабилизиращ механизъм в условията на социални промени и колкото по-ускорени са тези промени, колкото по-голямо количество културни продукти продуцира едно общество и тези продукти влизат в разрез със съществуващи канони, толкова по-бързо протича процесът на канонизация и деканонизация. Канонът е израз и източник на трайност, на непреходност, на безсмъртие на определен културен артефакт, за разлика от нетрайността на човека и огромната част от събитията, в които е включен. Тази негова стабилизираща роля е свързана с използването му като източник на легитимация на властови позиции от различни конкуриращи се социални групи. Затова всички културни практики предполагат някакви правила на канонизация или съответни стандарти и пантеони.
Традицията не е нещо неизменно, а се преосмисля и развива непрекъснато, едни имена, които са били значими по-рано, може да променят мястото си в подредбата, но такава подредба на значими произведения, имена, събития има значение във всеки момент, за да могат да съществуват общностите. Това, че има трансформации, преосмисляне, допълнения, не прави канонът излишен. Така е било и на предишни етапи. Непрекъснато са стоели и са били решавани такива въпроси като: какво да бъде съотношението между националната култура и културата на останалите, какво да е съотношението и вниманието, което се отделя на изкуствата и музиката от миналото в сравнение с тези от настоящето, както да е съотношението между класическа и популярно изкуство. При това този въпрос във всяка страна е конкретен и има специфични измерения. Едно сравнително изследване например в Германия, Франция, Англия и Холандия показва например, че в Холандия се отделя повече внимание на чуждата култура в сравнение с това в другите три по-големи страни от нея, по-голямо е вниманието към съвременната и популярната култура в сравнение с тях и оттук се прави обобщение за съответни различия при по-големите и по-малките култури.
Дори в условия на слаба държава и разпад на ценности тя има освещаващи механизми за канонизация, включващи най-различни елементи – от награждаването от президента с ордени на фигури, които се смятат за имащи особен принос в българската култура, до националните празници и ритуали, с които се акцентира на определен пантеон от национални герои и се придава особена ценност на определени исторически събития. В една развиваща се култура непрекъснато текат процеси на канонизация и деканонизация и обществото притежава канонизиращи стратегии, чрез които се утвърждава определен наличен репертоар на канонизиране и същевременно стратегии на формиране на нови канони и канонизиращи механизми.
Затова и колкото по-ускорено текат процеси на деканонизация в обществото, толкова по-интензивно трябва да се разгръщат и обратните процеси на нова канонизация, особено след относителна икономическа и политическа стабилизация на обществото след радикални промени, каквото е например българското общество от края на 90-те години на ХХ век насам. В него бяха отхвърлени огромна част от предходните стабилизиращи идентичности и социални структури канони, но протича енергично спонтанен процес на изграждане на механизми за продуциране на нови ценности и нови йерархии. Сред тях по-долу ще отбележа три измерения:
5.1. От канонизация на миналото към канонизация на настоящето и бъдещето
Такъв, какъвто се формира в модерната и домодерната епоха, канонът е ориентиран към минали постижения, към онова, за което се смята, че е „устояло” на превратностите на времето, че с времето е било възприето като „най-доброто”. Канонът в модерната епоха предполага идеята за настоящето като миг, а миналото като много хилядолетия. Канонът са образците на най-доброто, създадени през тези хилядолетия, онова, което е най-важното от натрупаното като ценности от човечеството за днешния ден, а и за бъдещето.
Сега обаче възниква ситуация, при която настоящето по своите мащаби е много по-значимо за бъдещето. Броят на хората, живеещи днес на Земята, е почти толкова, колкото са живели през всички предишни епохи, взети заедно. Обемът на новата информация, включително и в сферата на художествените произведения, произвеждана от човечеството днес, се удвоява на всеки шест месеца. Хал Вариан и Питър Лиман, икономисти от Университета в Бъркли, се опитват да изчислят тоталното производство на нова информация по всички информационни канали в света (всички аналогови медии като хартия, филми, ленти и дигитални медии като хард дискове, чипове, телевизия, радио и телекомуникации) за две различни години – 2000 и 2003. При това изключат повтарящата се информация, т.е. изчисляват например една нова песен като нова информация, но нейните копия не броят. Така те пресмятат цялото производство на нова информация през 2000 г. като равняващо се на 1.5 екзабита, което бе около 37 000 пъти повече от цялото съдържание на информация в американската конгресна библиотека. Три години по-късно, през 2003 г. новата информация е вече 3.5 екзабита, т.е. тя бе нараствала с темпо от 66 % годишно. А това означава, че през 2006 г. новата информация, произвеждана в света е 13 - 14 екзабита, което е около 9 пъти повече в сравнение с преди шест години и тази лавина продължава да нараства, стоварвайки се върху човека, изглеждащ смачкан и безпомощен пред нея.
Но ако настоящето продуцира в момента повече художествени произведения, повече културни продукти, отколкото в цялата история преди това, няма основания канонът да включва само минали произведения. Той трябва да бъде предмет на постоянно активно обновяване с темповете, с които нараства вълната културни продукти в съвременния свят. Грубо казано, поне половината от съдържанието на един списък от произведения – образци в дадена област би следвало да бъдат не от миналото, а от настоящето, което предполага непрекъсната експертна активност и промени в образователните системи, по-активна от всякога преди това дейност по канонизация и деканонизация.
При това следва да се има предвид, че това, което характеризира съвременните общества е не просто ориентацията към настоящето, а тази към бъдещето. В тях определени виждания за бъдещето предопределят поведението в настоящето. Нормите и образците на поведение предполагат поведение, което се регулира не просто от традиция на бъдещето и не само от настоящето, а от представи за бъдещето, от това, които културни артефакти, продуцирани в момента се възприемат като принадлежащи в най-висока степен на бъдещето, носещи със себе си тенденции, които тепърва ще се реализират.
5.2. Глобалните институции, гражданското общество и политиката на канонизация и деканонизация
Това, което отличава различните етапи на функциониране на канона, е промяната на водещите канонизиращи субекти. В средновековието тази водеща роля се осъществява от църквата, определяща главно на съборите кое е каноничното християнство. Факт е обаче, че различните църкви и деноминации се различават по отношението си към промяната на канона. Най-непроменливо е православието, за разлика от католицизма и особено от протестантството. В модерната държава такъв основен субект на канонизация е държавата. В съвременната глобализирана и постмодерна ситуация имаме плурализация на субектите на канонизация – не само държавата, но и междудържавните организации, гражданското общество, професионалните организации и най-различни други институции взаимодействуват в този процес.
Основна функция на международни организации от ООН до ЮНЕСКО и ЕС е създаването на правила във всички възможни области – от културното разнообразие до изследването на генома и стволовите клетки. Голямо количество международни институции организират непрекъснато класации, фестивали, конкурси, чиято основна дейност е оценката на различни културни артефакти и създаване на образци за високо качество в една или друга област. Същото се отнася и за милионите национални и международни граждански организации в света.
Политиките на канонизация и деканонизация в най-висока степен са зависими от общата културна политика на държавата, както и от културните и научни общности в хуманитарната сфера и институциите, създавани от тях в гражданската сфера, чрез които се извършва оценъчна дейност и налагат едни или други стандарти за красиво и грозно, висококачествено и нискокачествено произведение, предлагат се интерпретации на историята и културата.
При наличието на огромни потоци от информация, съответно и от конкуренцията на нарастващо количество културни произведения от миналото и настоящето основният проблем е как да става подборката на най-доброто изобщо или съответни периоди. Някога в този процес огромно значение е имало естетическото законодателство на големите критици независимо от техните пристрастия – да речем Кръстьо Кръстев и кръга „Мисъл” в края на ХІХ и началото на ХХ век. Сега това все по-трудно се осъществява от отделен човек или група личности. Умножаването на културните артефакти умножава и формите на тяхната оценка.
Първо. Плодят се всякакви антологии, енциклопедии, справочници, истории, различни подборки от най-доброто в определени области в различни жанрове, които предполагат подбора на най-доброто в съответната област за даден период или изобщо. Влизането в тях дава предимство пред онези, които са вън, предполага някакъв механизъм за селекция, съответно йерархично подреждане на множество различни неща. Така се появяват, утвърждават, канонизират и деканонизират определени истории и канони на литературата, музиката, философията, театъра, киното, и пр., свързани с функционирането на специфични общности и изграждането и легитимирането на културни и властови йерархии в тях.
Второ. Почти лавинообразно започва да расте броят на всякакви награди, чрез които да бъде отличен най-добрият в определена област – от бизнеса и спорта, през залавянето на престъпници, журналистиката до образованието и науката. Множат се почетни знаци и звания. Президентът на републиката непрекъснато е атакуван от своите опоненти, че раздава твърде много награди, а и тези, на които той ги раздава, неведнъж са оспорвани, но това е абсолютна необходимост за социалната стабилизация на обществените процеси и за преодоляване на кризата в ценностите.
Голяма част от предходните канони в литературата са дестабилизирани или разрушени, а в същото време се множат награди и призове за художествени произведения от всякакъв вид и жанр – романи, поезия, детска литература, първа книга, за цялостен принос в българската литература, за драма и сценарии, за сценично изпълнение, за най-добър документален и най-добър художествен филм и пр. При всички тях стремежът е от множество конкуриращи се форми експертно да се отсее най-добрата. Същото протича във всички сфери на обществото и за всяка специфична сфера на социално функциониране. А и в международен и глобален план броя на всякакви награди, чрез които се канонизират като имащи особено високи характеристики определени постижения, нараства. Може би сред тях най-шумната продължава да бъде Нобеловата награда за литература, а и в други области, предполагаща евентуално глобално налагане на определени виждания за висока литература. Във всяка от областите на културата обаче се появяват фестивали, ежегодни биеналета, годишни професионални награди, чиято цел е именно експертно да отсее най-доброто. Всъщност може би това, което е характерно в днешната постмодерна епоха, съвсем не е липсата на канони, т.е. на предлагани от обществото стандарти за високи ценности, а скоростта и плурализацията на този процес на канонизация и деканонизация. Националната държава няма вече предходната силна и значима роля в този процес. Тя е конкурирана не само от международни и глобални организации, а и от множество различни субекти в гражданското общество, които непрекъснато отхвърлят и утвърждават определени стандарти. Механизмите на демокрация по същество са механизми на канонизация и деканонизация. Общността на философите ускорено създава такива свои канони за значими текстове и имена например в българската философия, същото правят и общността на социолозите или политолозите, тази на филолозите и всички останали. Те с включват в стандартните истории на съответните общности, служат като основания за сравнения и оценки с други подобни общности. Там, където този процес протича сравнително успешно и успява да обедини големи групи от хора около общи стандарти за добро, красиво, истинно и да се наложи определена стабилност и продължителност на функционирането на тези стандарти обществото демонстрира относително висока степен на интегрираност и способност за генериране на социален капитал. Формират се сравнително стабилни социални подсистеми и съответни социални групи. Където общностите са слаби и не успяват да наложат общи стандарти, общи канони на значими личности, произведения и събития, които да ги обединяват, то и имаме нестабилност, кризисност, разпадни процеси.
В едно сложно и бързо променящо се общество множеството различни стандарти, нормативните модели за отделни групи и сфери, каноните за локални, фрагментирани, малки, микро, специфични култури се умножават заедно със самите тях. И обществото функционира здравословно в степента, в която успява да децентрализира, демократизира и плурализира този процес, за да може да допринесе за неговото ускоряване и в същото време за стабилизацията на съответни микрообщности и тяхното успешно функциониране, за осигуряване на приемственост, за утвърждаване на механизъм за усвояване и предаване на културното наследство. Разбира се, при това положение канонът неизбежно налага и определени властови зависимости, легитимира такива зависимости, защото предполага йерархии, както и механизми и хора за поддържане на тези йерархии. Днес те обаче са по-малко неподвижни от всякога преди това в историята и перспективите на различни общности и държави са силно свързани от мярата, която ще намерят между процесите на стабилност и промяна, на изграждане и разрушаване на йерархии, на канонизация и деканонизация.
5.3. Държавна културна политика и национални канони (примерът на Дания)
Постмодерната ситуация на кризисни процеси в националните канони отправя остри предизвикателства към културната и образователна политика на националните държави, която не би могла да се реализира, ако не изхожда от някакви стандарти за качествени и значими произведения, чрез които да се реализира образованието в хуманитарната сфера, в която се създава национална идентичност, формират се ценности, а не просто се предлагат определени знания. Именно гъвкавата и съобразяващата се с непрекъснато променящата се среда културна и образователна политика на държавата има съществено значение за утвърждаване на определени канони, а така и на национална идентичност и национална цялостност. Тази политика включва множество елементи, като се почне от начина, по който държавата финансово стимулира значими произведения на изкуството и експертно предлага определени учебници за средните и висшите училища и се стигне до наградите за значими културни фигури, давани от президента или други държавни институции.
  
Борислав Стоев
илюстрации към “Дон Кихот”
от Сервантес
  
Като пример за една възможна добра практика ще взема датската културна политика през последните години. Там по инициатива на датското Министерство на културата се събира през декември 2004 г. специална група от най-добрите представители в отделните художествени сфери и най-добрите критици и експерти, които правят преглед на стотици произведения на изкуството и след дискусия подбират тези, които могат да бъдат оценявани като датския културен канон. Образувани са 7 комитета по канона в 7 различни области – архитектура, визуални изкуства, дизайн и художествени занаяти, кино, литература, музика, драматични изкуства, като всеки комитет се състои от 5 души, които са водещи професионалисти в съответната културна област, а един от тях председател. На всеки комитет е поставена задачата да избере с консенсус 12 датски произведения на изкуството, които са най-доброто в съответната област от художествена гледна точка както за нас днес, така и във вижданията на предходните поколения. Те трябва да представляват не само върхови постижения за националната култура, но да са свързани и с европейските и международни тенденции.
Културният канон е публикуван като книга, заедно с DVD, и раздадена в училищата като учебно пособие, а също и на университетите, както и пусната в огромен тираж с относително ниска цена за цялото население. Отделно е подбран канон от 12 най-добри датски произведения, предназначени специално за деца.
Така се оформя датският културен канон. Той включва най-значимите работи на датското културно наследство и служи като компас, показвайки развитието и най-важните неща в датската културна история. Той се предлага обаче не като окончателно решение, а е открит за дебат и промени. Смята се, че дискусията по този въпрос би действала като инструмент за качество и би служила за разпространяване на допълнителна информация за датското културно наследство, би служила като инструмент за самоосъзнаване на датската нация, за засилване на чувството за общност в условията на глобализация. Очевидно е, че подобен тип добра практика би следвало да се има предвид, съчетана обаче с активна презентизация, т.е. с дейност, при която периодично имаме актуализация на културния канон. Това обаче изисква държавни стратегии за развитие на културата и подкрепа на идентичностите – проблем, който все още не е решен в страна като нашата.
 
 
Назад [ 12 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма