Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:




Преводи:

Памет:

Преглед:



Критика:

Новела:

Идеи:

История и философия:

Спомен:

По повод:

Майсторски клас:


Литературна енциклопедия:

Изкуство:

Книга 8 Книга 9
СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ – ВАРНА
Издател с финансовата помощ на Община Варна на в. КИЛ – вторият по дълголетие вестник в България за култура, изкуство и литература.
  
Когато в България започна „пролетта на гражданите“, се роди и „КИЛ“ - вестникът за култура, изкуство и литература, изразяваш, със своята абревиатура метафора за носещата греда на духовния кораб - изкуството - което не само трябва да съществува, но и да се развива и процъфтява. Роди се спонтанно, със завидното единомислие и подкрепа на много творци, с красивото чувство за полет и простор на духа.
Неусетно бързоногото време отброи тридесет лета от началото. Много дни, месеци, години се изнизаха, понякога само мечтата стигаше за да ни крепи, да ни вдъхва издръжливост и днес, не без гордост да кажем, че не сме отстъпили от копнежа си във Варна да съществува литературно издание като израз на духовните не само потребности, но и възможности на морската ни столица.
Със стиховете, разказите и сатирата, с журналистическите материали за националните културни събития в града, ежемесечно показваме пред своите читатели днешния си образ, както и образът на преживяното време в най-преломните три десетилетия, което нас обръщаше и ние него.
Сигурни сме, че и през бъдните десетилетия в. КИЛ ще си остане предпочитана и търсена трибуна и от литературните му страници ще продължава да струи неподправена и чиста духовна енергия, която противостои на пошлото и дребнавото.
Статии
Поезия
Кети Бозукова 
 
Кети Бозукова е родена през 1964 г. в Сливен. Юристка по образование. Била е окръжен прокурор на Сливен. Автор на 10 поетични книги. Член на Съюза на българските писатели.
Кети Бозукова
СТИХОТВОРЕНИЯ
  
ЕСЕННО
 
„Ще бъда болен ако те няма…”
Дърветата свалят свойта премяна,
земята е рижаво-опожарена,
но някак си странно обвита в студено.
Простихме се с лятото. Чакаме зимата.
Душите с наслада отпиват от виното.
Ръцете премръзнали търсят убежище –
докосват се ласкаво, уж малко небрежно.
И всичко завърта се в шеметни вихъри –
към есен клонят и годините,
дните ни…
редят се така, че единствено срещите
напомнят: в годината има „горещници”.
И както и да играем със думите –
любовта е последния ранг за безумие…
Ти вземи си листо от пожара студен
и повтаряй до сто – тя е с мен, тя е с мен…
  
 
ЛЮБОВНА НАЗДРАВИЦА
  
Ако това е ”седмото небе”
какво ли има по-нагоре?!
Извеждаш ме до чужди светове
и аз не зная как да се преборя,
не зная как да разбера и как
да отговоря на отправения призив:
като невиждаща – уж в светлина, а в мрак,
почти недишаща – без признаци на воля.
Самата аз не знам къде съм, НО
гадая или гледам в чужда карта
и в мен подсказва нечий друг живот,
със теб съм днес,
но и съм толкова отдавна,
че хиляди слънца да изгорят,
да се удавят хиляди пустини,
да се загуби в планината път,
да се намери скитник, този път изминал,
не бих била учудена, затуй,
че днес на седмото небе откривам:
с теб всеки ден е невъзможно чудо –
полей и мен,
и мислите ми
с вино.
 
 
ЛАВИНА
   
Най-еротичния сред плодовете:
поглъщай със очите цветовете му,
ръцете ти с любов ще го погалят
и след това ще станат алени.
И  като в древен ритуал – убийство -
кръвта от дланите си ти ще близнеш.
На кой ли ще ги принесеш във жертва –
събраните рубинчета във шепа.
Зрънцата тъй изящно съвършени
ще ти напомнят тайничко за мене.

                            Не бях ли аз олтара в ритуала
и не попи ли в мен кръвта на нара.
 
ОСМИЯТ
  
Кръжаха седем щъркела в небето
над магистралата... Аз първо не разбрах –
реших, че танца им ще донесе в сърцето ми
любов... Но после мъката видях.
Премазан на асфалта осмият
като за полет бе прострял крила...
Прелитаха колите омагьосани
от гледката на птица без душа.
Не знаех как ще потуша във себе си
картината от този епизод –
кръжаха щъркели над магистралата обречени
да се сбогуват със един живот.
Душата на прегазеният щъркел
издигаха с крилете си нагоре,
с любов изпращаха го – чак до мръкнало
във неговия най-последен полет.
  
НАР
  
Една лавина като конски тропот
се свлича от върха на планината,
помита всичко с бял и леден грохот
като кобила с грива шеметно развята.
Снегът в краката и – разчепкан пух остава,
а тя като на лебед врат извила,
лети надолу, нежна смърт раздала,
дървета и тела обвила във сатен и свила.
Лавината като въздишка ще изчезне
и ще затихнат конските копита
                         и в тая красота безумно снежна
„Защо ли?” – само моето сърце ще пита.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма