Съдържание |
|
Поезия:
|
|
|
|
Преводи:
|
Памет:
|
Преглед:
|
|
|
Критика:
|
Новела:
|
Идеи:
|
История и философия:
|
Спомен:
|
По повод:
|
Майсторски клас:
|
|
Литературна енциклопедия:
|
Изкуство:
|
|
СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ – ВАРНА
Издател с финансовата помощ на Община Варна на в. КИЛ – вторият по дълголетие вестник в България за култура, изкуство и литература.
Когато в България започна „пролетта на гражданите“, се роди и „КИЛ“ - вестникът за култура, изкуство и литература, изразяваш, със своята абревиатура метафора за носещата греда на духовния кораб - изкуството - което не само трябва да съществува, но и да се развива и процъфтява. Роди се спонтанно, със завидното единомислие и подкрепа на много творци, с красивото чувство за полет и простор на духа.
Неусетно бързоногото време отброи тридесет лета от началото. Много дни, месеци, години се изнизаха, понякога само мечтата стигаше за да ни крепи, да ни вдъхва издръжливост и днес, не без гордост да кажем, че не сме отстъпили от копнежа си във Варна да съществува литературно издание като израз на духовните не само потребности, но и възможности на морската ни столица.
Със стиховете, разказите и сатирата, с журналистическите материали за националните културни събития в града, ежемесечно показваме пред своите читатели днешния си образ, както и образът на преживяното време в най-преломните три десетилетия, което нас обръщаше и ние него.
Сигурни сме, че и през бъдните десетилетия в. КИЛ ще си остане предпочитана и търсена трибуна и от литературните му страници ще продължава да струи неподправена и чиста духовна енергия, която противостои на пошлото и дребнавото.
Статии |
Памет | Иван Динков |
|
Преди три години Иван Динков си тръгна от тукашния свят и ни остави поезията си като белег и доказателство за продължаващ живот. Един от най-значимите български поети от втората половина на ХХ и началото на ХХI век, той беше „машина за метафори”, както казваха за него приятелите му. Странното и неповторимото у него беше не само дарбата, поетичният му талант – неговият живот беше необикновен. Неговите обикновени мисли бяха необикновени. „Нашият прадядо е камъкът” - казваше той - и „кръвта няма предговор”. „Всички сме пепел от Освиенцим” или „животът няма синоним” - отронваше понякога в най-обикновен разговор, седнал сред приятели. И макар че беше от хората, за които казват, че е „хероичен тип”, той умееше да се смирява, знаеше, че трябва да подтискаме злото у себе си, та да може да избуява доброто и въпреки естествените горчивини на земния живот той не питаеше злоба и завист дори към хората, които отявлено го нападаха. Това благородство също е съставна част на истинския талант. В неговото творчество не се среща думата „враг”, в него няма чуждици, а възторзите и преклоненията му са свързани с духовната възвиса и опитите на Човека да облагороди ада, в който живее. В стиха му „Никоя победа не връща мъртвите!” се съзира естественият хуманизъм на твореца, неговата съпротива срещу насилието и насилниците, въздигането на Разума и отричането на инстинктивната, първосигнална агресия. „След съвестта и стиховете / едва ли има трети ад”, изповядва поетът. А на друго място споделя: „От съвест се посивява.” В неговото схващане за живота Творчеството заемаше особено място. Това беше територията, на която той никога не си позволяваше компромиси. В стихотворението „Епитафия” поетът пророкува:
Събирах руди.
Слюди.
Словеса.
Събирах чудеса.
Приключи тоя път.
Сега събирам смърт.
Иван Динков почиташе и уважаваше своите поетични предшественици и земляци – Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев – и като че ли неосъзнато и естествено заемаше място до тях, за да продължи традицията. И да остави неизтриваемия спомен за живите поети, обезсмъртили си чрез Творчество...
Ангел Г. Ангелов |
|
Назад
[ 6 ]
Напред
|
|