Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Палитра:

Паралели:

Анкета:

Роман за поезията:

Битие на словото:

Духът на един град:

Пантеон:

Memories of the wars:

Други стихотворения:

Книга 8 Книга 9
Статии
Пантеон
Духовността като спасение и оцеляване 
 
Петър Стоянов - (1.09.1927, Дъбравино, Варненско) - Историк-краевед. Завършва история в СУ “Св. Кл. Охридски). Автор на “Дъбравино в миналото” (1984), „Стара Варна в първите години след Освобождението – 1878 - 1890“ (1992), „Стара Варна на границата между две столетия – 1890 - 1912“ (1995), „Варна през древността“ (1998), „Камчийски шепот“ (2001), „Варна и войните – триумфът и погромът на България (1912 – 1919)”, “Камчийски вълнения” (2012), както и на повече от 150 статии за миналото на Варна.
АртЕнциклопедия Варна

 
Варна между двете световни войни

У българина е генетично заложено качеството на оцеляване след политически и икономически погром. В най-тежките моменти той се “хваща” за духовността, която подхранва вярата му, възвишава го и импулсира нравствените му идеали, възкресява загубени позиции и го тласка напред в общественото и икономическото развитие.
През 1920 г. общинската власт в града е в ръцете на варненските комунари и въпреки глада, безработицата и пълните с бедстващи бежанци улици, общинският съвет взема решение за създаване на първия общински професионален театър. Никой не оспорва това решение - опозицията също го подкрепя.
В началото на 20-те години още едно ценно начинание на дейците на културата и изкуството намира своя път - учредяването през лятото на 1923 г. на Дом на изкуството и културата - едно обединение за координиране творческите усилия на художници, артисти, поети, музиканти, архитекти, общо около 70 души. Целта, която те си поставят, е една - културното издигане на Варна.
В същото време възникват редица дружества на творци от различни браншове. През април 1923 г. художници, декоратори и архитекти основават свое творческо дружество. Избират настоятелство в състав: председател - архитект Ст. Попов, подпредседател - Д. Вуйчев (резбар) и Иван Радинов (живописец), секретар - Т. Иванов (живописец), касиер - Кирил Шиваров (скулптор), съветници - Г. Велчев (живописец) и Р. Жеков (живописец).
Целта на дружеството е да групира творците - живописци, скулптори, архитекти, декоратори, резбари, гравьори, и да постави началото на по-системна творческа дейност, да създаде постоянна изложба в града, да урежда временни художествени изложби, да организира художествени вечери, сказки, беседи, да съдейства за публикации на репродукции, картини и пр. Плод на тези грижи са големите творчески успехи на художниците Г. Велчев, Христо Каварналиев, Иван Радинов, на скулптора Кирил Шиваров и на много други творци и интелектуалци.
През същата 1923 г., веднага след Деветоюнския преврат, се ражда още едно творческо обединение - Дружеството на журналистите. Основателите му Антон Бойчев - кореспондент на софийски вестник, Лука и Недко Константинови и Пенчо Господинов от в. “Варненска поща”, Петър Ненов и Страшимир Страшимиров от “Северна поща”, Недю Стойчев, Преслав Преславски, Богомил Вакъвчиев, Добрин Василев и Борис Сакъзов си поставят целта чрез дружеството да осигуряват своята морална, материална и професионална защита и да работят за културно-просветното и стопанското издигане на Варна. За председател на журналистическото дружество е избран публицистът Борис Сакъзов, а за секретар Добрин Василев.
В началото на 30-те години настъпват промени в политическото управление на страната. Пада последното правителство на Сговора. Времето поставя нови задачи пред варненските журналисти. Те настояват дружеството да ратува за свобода на печата и да съдейства за журналистически морал и солидарност.
Към средата на 30-те години адвокати и чиновници завладяват дружеството. От всичко 12 действителни членове и един почетен член (Жеко Жеков) само двама са журналисти.
През разглежданите години във Варна излизат ежедневниците “Варненска поща” - от 1919 до 1944 г., “Черно море” - от 1929 до 1944 г., за по-продължително време се издават вестниците “Варненски кореняк” - от 1927 до 1941 г., журналистическият “Вестник на вестниците” - от 1924 до 1934 г. За кратко време излизат много вестници и списания с различно направление: стопанство, политика, управление, култура. Само през 1919 г. се издават 16 вестници и списания, а за времето от 1919 до 1930 г. те нарастват на повече от сто.
С развитието си като морски курорт Варна се превръща и в оживен културен център. Към средата на 20-те години в града се очертава един творчески кръг около Дома на изкуството, свързващ артистите Владимир и Коста Трендафилови, Георги Громов, Идеал Петров, Георги Георгиев, Христо Динев, режисьора Исак Даниел, литератора Васил Ставрев, публициста Борис Сакъзов, културния деец Добрин Василев, художниците Г. Велчев, Христо Каварналиев, Иван Радинов, Марин Жеков, скулптора Кирил Шиваров и др. Всички те са обединени от интереса им към литературата, театралното изкуство, музиката, художническото изкуство, поезията и от желанието да намерят пътища за изказ на своите идеи и мисли за един по-възвишен свят. Към този кръг се присъединява и създаденият в началото на 20-те години Български народен морски сговор с крилатия си лозунг “Българи, елате на морето, опознайте го, обикнете го и останете там!”. Морският сговор помага на българските творци да вперят поглед в морските дълбини, да се вслушат в рева на вълните, да уловят галещия плисък на тихото море, да споделят шепота на своето сърце от допира с морето.
Голяма роля за изпълнение на задачите на Морския сговор оказва варненската масонска ложа, основана през юни 1922 г. под името “Черноморски приятели”. Нейни учредители са 13 масони из средите на бизнеса, банковото дело, военния флот и др. В първото ръководство на ложата влизат: първомайстор - Янко Найденов, I надзирател - запасният полковник Иван Михайлов, II надзирател - капитан I ранг Сава Иванов, блюстител - Йордан Мирчев, секретар - Васил Игнатов и ковчежник - Иван Василев. През 1926 г. флотските офицери започват да играят по-голяма роля в масонската ложа, когато за първомайстор е избран капитан I ранг Димитър Фичев, назначен през 1931 г. за командир на Военноморския флот. Висшите флотски командири - членове на ложата, заемат ръководни постове и в Морския сговор. Така например капитан I ранг Сава Иванов е редактор на списание “Морски сговор”, а през 1935 г. е назначен за командир на Военноморския флот, Васил Игнатов - секретар на масонската ложа във Варна, е член и на ръководството на Морския сговор във Варна. Член на ложата “Черноморски приятели” е капитан I ранг Георги Славянов - главен секретар на Морския сговор.
След 1930 г. военното министерство забранява членството на военни чинове в масонските ложи. Флотските офицери се оттеглят формално от ложата “Черноморски приятели” и съсредоточават силите си в Морски сговор. Към средата на 30-те години варненската масонска ложа намалява по състав и дейност и през 1940 г. се саморазпуска, но за периода между войните играе голяма роля в стопанския, обществения и културния живот на града.
В стремежа си да популяризира морето и творчеството, посветено на него, Морски сговор организира през 1928 г. конкурс, посветен на морската поезия. В конкурса участват известни наши поети като Елисавета Багряна, Николай Ракитин и млади, пленени от морето поети.
Конкурсът печели Елисавета Багряна с “Черноморски песни”. В стиховете тя прониква в душевността на човека, свързан с морето - моряка, рибаря. Улавя ритъма и тона на морето и го превръща в художествен образ с цялото му величие и разнообразие.
Морето пленява и другия наш голям поет Николай Ракитин. Макар че живее в Плевен, той прекарва летните дни край Варна. От своето лозе край Галата съзерцава морето, неговото величие и мощ, неговата безбрежност, стихийност и вечност. За човек от равнината, какъвто е той, това са силни усещания, особено за поетичната му душевност. През 1924 г. се ражда първата му стихосбирка “Морско лято”. Участва в конкурса за морска поезия във Варна (1928) със стихосбирката си “Черноморско лято” и е един от първите български поети, посветили голяма част от творчеството си на морето. Така се дава път на морската ни поезия.
От юли 1926 г. в Машинното морско училище във Варна постъпва Никола Вапцаров. Във Варна той се оформя като личност, а морето дава простор за неговата романтична поезия. Отива си през 1932 г. с диплом на машинен техник и
с онзи див копнеж по Филипините
по едрите звезди на Фамагуста.
През 1932 г. във Висшето търговско училище във Варна като преподавател по френски език постъпва Николай Лилиев - нежният поет
на стъклени и ледени нощи,
тъкани от луна и самота
сред плисъка отмерен на вълните.
Две години престоява Николай Лилиев във Варна, но във Варна го чака „На гларуса изгубеният писък“ и той се връща към брега със стихосбирката си „Край морето“. Лилиев дава друг тон на морската ни поезия, на безмълвното море, на спящите крайбрежия, на „тишината в мига на затихналата буря“, на метафоричната представа за морето като вечно движение нагоре по гребена на вълната или в тишината след „деветата вълна“.
През 1932-1933 г. директор на Варненската девическа гимназия е писателят Димитър Осинин. Той е един от големите познавачи на фолклора и автор на „Празнични песни“, „Заплакала е гората“, „Душата на българина“, на пътеписи, издава няколко сборника с народни песни.
Срещите му с морето край Варна не остават без следа - двете стихосбирки „Морски ветрила“ и „Тихи пристанища“ са плод на неговото усещане за морето и човека на брега.
В конкурса за морска поезия през 1928 г. участват и млади варненски поети. Емил Георгиев - по това време ученик в Мъжката гимназия, със стихотворението си „По море“, а Васил Павурджиев с „Родно море“ и „Рибарска песен“. Основното в стихотворенията е любовта към морето, но и респектът от неговата необуздана стихия и величие.
Във Варна между двете световни войни пребивават и други поети и писатели, но те остават чужди на морето - като Йордан Йовков и автора на исторически романи Стоян Загорчинов и др.
В центъра на този богат литературен живот през 20-те години е учителят по литература, литературният и театрален критик Васил Ставрев. Неговото име и дейност заслужават достойно място в литературната история на Варна.
Васил Ставрев е роден през 1885 г. в Пловдив, където завършва средното си образование, след което записва славянска филология в Софийския университет. Прекъсва следването си след временното закриване на университета във връзка с освиркването на цар Фердинанд. Учи в Загреб и Берн и се връща отново в Софийския университет, където се дипломира.
Във Варненската девическа гимназия постъпва през 1911 г. и учителства до 1920 г., когато е преместен във Варненската търговска гимназия. Васил Ставрев почива във Варна през 1929 г. Неговата духовна наследница е дъщеря му Лиляна Ставрева - почетен гражданин на Варна.
Васил Ставрев развива своята литературно-творческа дейност във философско-естетически и социален план. Неговите статии, сказки и литературно-философски студии свидетелстват за голямото дарование на учителя-творец. Литературно-критическите му рецензии за творчеството на П. Яворов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев и други писатели са доказателство за един високо ерудиран и ярък литературен критик. Учител с широка култура и познания в областта на литературата, литературната история, философията, историята, драматургията и фолклора.
Неговите студии за поетичното творчество на П. Яворов и трагичната му съдба са не само плод на утвърждаване поетическата дарба на Яворов, но зов и вик на протест срещу омерзената българска действителност - духовен убиец на поета.
Предизвикан от философските прозрения на световноизвестния поет и мъдрец на Индия - Рабиндранат Тагор, Васил Ставрев пише творчески биографичен очерк за поета-мъдрец и превежда най-известната философска студия на Тагор „Садтана - пътят към съвършенството“.
С книгата си „Рабиндранат Тагор - мъдрецът и поетът на Индия“ В. Ставрев прави достъпни за българския читател философските схващания на Тагор за отношението на човека към света, за душевността, за злото и егоизма, проблема за любовта и редица други философски прозрения, които по това време са толкова актуални.
Големи са заслугите на В. Ставрев и в областта на театралната критика, но най-големите му заслуги в литературното и културно-историческото минало на Варна са, че заедно с други културни дейци превръщат Варна в оживен център на срещи и контакти с цвета на българската творческа интелигенция. През лятото на 1926 г. във Варна гостува група писатели от кръга сътрудници на литературното списание „Златорог“. В състава на групата са Георги Райчев, Елисавета Багряна, Вл. Полянов, Н. Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. По този повод В. Ставрев излиза с обширна статия във в. „Време“ със заглавие „Златорог във Варна“. Като изказва удоволствието на варненската публика, изпълнила Юнашкия салон, за да чуе полъха на националната ни поезия, Ставрев долавя завой в новите стихотворения на Ел. Багряна, едно завръщане, или може би едно запътване към върха на народната поезия (в. „Време“, бр. 96, 1926 г.). Според него скъсването с криворазбрания символизъм показва удивителна хармония между народ и индивидуално творчество.
В паметта на своите съграждани В. Ставрев остава с всеотдайната си обществена и културна дейност за духовния ръст на Варна.
Могат да се споменат още много имена на варненски културни дейци, които дават своя принос за превръщането на града в летен културен център на България, сред тях са неуморният професор Цани Калянджиев, Борис Сакъзов, д-р Янаки Арнаудов, Велико П. Гочев, братята Карел и Херман Шкорпил, Иван Церов и още много в областта на театъра, музиката, киното, за които ще стане дума в изложението ни.
И още едно име на неуморен и буден радетел за културното издигане на Варна заслужава специално внимание. Това е уредникът на Варненската общинска библиотека Добрин Василев.
Добрин Василев е роден в Шумен през 1883 г. Завършва класическа гимназия в Пловдив през 1911 г. След това учи право и литература в Лайпциг и Мюнхен. Войната прекъсва следването му и го зове на фронта. Завършва юридическия факултет на Софийския университет през 1916 г., след което се установява във Варна и се посвещава на културно-просветна дейност. С възрожденския си дух се оформя като народен будител. В началото на 20-те години името му се среща почти във всички излизащи във Варна вестници и списания. През 1923 г. е отпечатана първата му книга „Към отсрещния бряг“, а през 1929 г. - „По загубени пътеки“. От 1928 до 1941 г. е уредник на Варненската общинска библиотека, където разгръща всичките си сили за културното развитие на града.
Разнообразната му културно-просветна дейност, грижливо съхранена и подредена, е истинско богатство за културната история на Варна между двете световни войни.
И още един българин-патриот оставя трайни следи в културната история на Варна - полковник Петър Димков - командир на 8-ми приморски полк.
Полковник Петър Димков се установява във Варна през есента на 1934 г. и още с идването си се захваща да изгради паметник-портал на приморци, загинали по бойните полета. Средства са осигурени от дарения, а войниците от гарнизона участват в изграждането на паметника. Скулптурните фигури са дело на варненския скулптор Кирил Шиваров.
Изява на неговото силно патриотично чувство е осъществяването на идеята му да увековечи пристигането на хан Аспарух при Варна и създаването на Първата българска държава. И втората идея - да се изгради парк-музей на полско-унгарския крал Владислав Варненчик, загинал в битка с турците през 1444 г. край Варна.
Организаторският талант на полк. Димков се проявява във всяка стъпка на динамичната му дейност. Създава комитети, комисии, ангажира офицери, директори на учреждения, общински дейци, фабриканти, неуморно поддържа висок патриотичен дух сред всички и ги прави съпричастни към едно голямо и ценно историческо дело.
Най-големи са неговите заслуги за изграждането на парка в кв. Аспарухово. Успява да привлече на своя страна фабриканта Асен Николов за финансиране на проекта. Пясъчната и блатиста местност се превръща в прекрасен парк с алеи, засадени са повече от 20 000 дръвчета, а Аспаруховият вал е почистен и оформен, и на него е издигната и скулптурна фигура на Аспарухов войн - дело на скулптора Кирил Шиваров.
Каква невероятна енергия е имал този човек, за да движи и се грижи едновременно за изграждането на Аспаруховия парк, музея-паметник на Владислав Варненчик, да помага в разкопките на Римските терми в града, да бъде сред инициаторите за създаване на градската филхармония и едновременно с това да изнася сказки за природосъобразен начин на живот, да издава списание „Природен лекар“ - едно преддверие към бъдещото му поприще на изявен народен лечител.
В началото на май 1935 г. полк. Димков е преместен на служба в Сливен. По този повод в. „Черно море“ от 4 май 1935 г. излиза със статия, озаглавена „Един военачалник, обичан от цяла Варна, напуска града“. На изпращането му, освен офицерите от гарнизона и почетната рота, са кметът на града Я. Мустаков, помощник-кметовете, околийският управител, много граждани. Обръщайки се към гражданството, просълзен, той заявява: „Никога не ми е било толкова тежко, както сега, като че ли отделям нещо от себе си!“
П. Димков престоява във Варна по-малко от година, но оставя много на варненци.

Две паметни изложби в живота на варненци

През лятото на 1923 г. Дружеството на варненските художници кани своя именит съгражданин и световноизвестен художник Борис Георгиев да посети града и изложи свои картини.
„Пътуващият странник“ се завръща в родния си град и на 23 юли 1923 г. открива паметната за варненци художествена изложба от картини.
В „Предговор към моята изложба“ (в. „Варненска поща“, 25.07.1923 г.) Борис Георгиев пише: „Странници-минувачи, ние вървим самотни по друма на живота. Напуснах рано родния си край. Дългогодишните ми скитания между разни непознати страни и народи изковаха моя мироглед. Познах суетата на всички земни блага и единствено възможното освобождение на човека в съзнанието за духовната същност на битието“. И по-нататък - „Моите картини са изтръгнати от душата, при това закърмени с болките на незарасналите рани в душата ми. Всяко отваряне на този дневник е отваряне за мен на моите незараснали още рани. Граждани и приятели, моите картини не са цел, а израз на моя духовен мир“.
Варненските вестници излизат с изумителни оценки за голямото дарование на Борис Георгиев. Вестник „Варненска поща“ от 28 юли 1923 г. пише: „Художникът и видимият свят са в единение, едно цяло, извикано да изпълни едно предназначение, една свята цел на сложния и висш живот. Картини като „Странният пътник и неговата сестра“, „Пастирът“ са висша поезия на богато надарен художник. Изкуството на Борис Георгиев е едно предчувствие на бъдещето, един копнеж за светлина, една жажда за духовно възвисяване.“
Борис Георгиев е роден във Варна през 1888 г. Още юноша, едва на 14 години, се установява със семейството си в Санкт Петербург - Русия.
Талантът му отваря път в школата на големия руски художник Николай Рьорих - философ, мистик, художник-хуманист. Н. Рьорих - както в школата в Петербург, а и по-късно, когато се срещат в Индия, оказва силно влияние върху Борис Георгиев при формирането на неговите хуманистични възгледи.
През 1909-1910 г. учи художество в Мюнхен - Германия. След това тръгва из Европа и света, за да го опознае и отрази в картините си. По-късно се заселва в италианските Алпи, където през 1914 г. умира неговата сестра Катя. Тази загуба го наранява дълбоко и той я носи до края на живота си. Посещава Индия, става поклонник на Тагор, на Ганди. Рисува тях и световноизвестния учен Айнщайн. Умира в Италия през 1962 г. и е погребан във Флоренция.
По повод изложба на Борис Георгиев в Италия известният италиански художник и критик Пиеро Скарпа на цяла страница във вестник „Ил Масажеро“ (20.11.1922 г.) под заглавие „Странствуващия пастир“ пише за „изключителния талант на българския художник - плод на единение с духа на природата, на едно истинско човешко сърце, култура, която не е вече тясно национална, а общочовешка!“
Варненци се разделят с тъга с Борис Георгиев, а той тръгва отново на път по друмищата на живота, странстващ пастир, копнеещ за светлина и духовно възвисяване.
Варненци имат щастието да срещнат и опознаят изкуството на още един свой съгражданин - художника-маринист Георги Велчев.
В началото на 30-те години след дълго пътуване из Америка, Австралия, Китай и Европа той се завръща във Варна.
Напуснал Варна още през 1924 г., той е събрал и запазил силни впечатления от видяното и преживяното, от срещите си с различни страни и народи.
Първата си голяма художествена изложба в града Георги Велчев урежда през май 1936 г. По този повод вестник „Черно море“ от 3 май 1936 г. съобщава: „Днес от 11 часа художникът Георги Велчев открива изложба от картини и скици с морски и битови сюжети. Изложбата е уредена в салона на кафе „Астория“ - II етаж, ул. „Цар Борис“ № 3. Само след един-два дни се появяват впечатляващи заглавия в местните вестници като: „Един вдъхновен певец на красотата на България“ или „Изложбата е омайна красота, отражение на душевността на голям художник“.
На изложбата са показани 130 картини. На преден план са изложени големи платна - „Море“, „Нощ“, „Утро в Созопол“, „Синьо море“, „В здрач“. В тях се усеща необятността на морето, неговата стихийност. Следват по-малки платна отново с морски пейзаж - „Разбити вълни“, „Рибарска хижа“ - най-после Варна има своя голям художник-маринист.
При откриването на изложбата артистът от Варненския театър Драгомир Багаров заявява: „Много художествени изложби са устройвани във Варна, но изложбата на Георги Велчев е нещо невиждано досега. Варненци трябва да се гордеят, че наш съгражданин е достигнал такова постижение“ (в. „Черно море“, 5.05.1936 г.).
Само за десетина дни изложбата е посетена от над 2000 души и са откупени много платна.
Изложбата посещава и една група полски културни дейци, които сипят похвали за дарбата и изкуството на Г. Велчев.
Варненци не са чужди на нежния език и вдъхновената ръка на този вълшебен маринист. Картините му започват да красят салоните на държавни и частни заведения, частни домове и културни институти.
След една година Г. Велчев устройва нова художествена изложба, този път във фоайето на Варненския народен театър. Изложбата впечатлява с картини от прелестите на Черно море, неговата волна стихия и самотни печални скали. В картините си Велчев представя не само романтичните стари български крайбрежни селища, в тях се долавя и дълбоко проникване в живота на българина край морето. Те са плод на една вдъхновена и волна творческа душевност.
За художника-маринист изкуствоведът Вичо Иванов пише: „В творчеството на Г. Велчев преобладава морският пейзаж, на него той посвещава време и преданост. Богатата маринистика на този художник дойде като отговор на дружбата му с морето от ранни години. Със своята творческа дейност той показа не само красотата на морския пейзаж на нашето Черноморие, но и други прекрасни кътове от България. Неговото реалистично изкуство е част от богатството на националната ни култура“.
Из подготвения за печат исторически очерк
“Одесос, стара и нова Варна” на Издателство МС
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма