Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Палитра:

Паралели:

Анкета:

Роман за поезията:

Битие на словото:

Духът на един град:

Пантеон:

Memories of the wars:

Други стихотворения:

Книга 8 Книга 9
Статии
Анкета
Атанас Липчев: „Аз съм щастлив човек, независимо че все съм недоволен от нещо...” 
 
Направих анкетата с Атанас Липчев в края на януари 2010 г., а той е отговорил на въпросите ми следващата седмица, вероятно часове преди да умре… Твърде е възможно това да са последните написани от него редове.

Анкета на Борислав Гърдев (23.06.1962, Горна Оряховица). Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” 1986. Учител в Елена (1986 - 1988), преподавател по теория и история на киното във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” (1988 – 1992), заема административни длъжности в областта на културата във Велико Търново (1992 – 1996). Работи за регионални и национални издания, преимуществено като журналист на свободна практика. В многобройни публикации изследва проблемите на културата, литературата, филмовото изкуство и историята. Сътрудничи на радиостанции („Фокус” – 2006-2008) и тв програми („Час по България” в ТВ САТ от 2009), участва в колектива, създал „Съвременна българска енциклопедия” на изд. „Елпис” 1993-1995, в която написва всички статии, свързани с проблемите на киното. Трудът „Доктор Петър Гудев – политик и държавник” (2002), електронно издание на Liternet.bg е първото монографично изследване в Б-я, посветено на този общественик и на сложната и противоречива съдба на либералната теория и практика у нас в края на XIX и началото на XX век. 2006 издава в Liternet.bg сборника със статии и есета „Подир българската мечта”. 2007 публикува в Hit.bg изследването си „По стръмния път на писателското майсторство”, посветено на живота и творчеството на Йордан Вълчев.

- Роден сте на 6 февруари 1951 г. във Варна и завършвате българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Откога датира интересът Ви към прозата, повлияха ли Вашите юношески и младежки преживявания за формирането Ви като писател?
- Любопитството ми към книгата изобщо е от онова сякаш небивало време, когато вероятно съм се осъзнавал като човек. Благословено време – като един малък Колумб откривах света – очарован, възхитен и сигурно малко уплашен. “Какъв искаш да станеш, като пораснеш, момченце?” Ами, мънках срамежливо аз, искам да чета книги. Няма такава професия, синко, клатеха укорително глава възрастните и мъдрите, опичай си акъла, докато е време, защото нищо хубаво не те чака с тия книги. Иначе пиша активно от края на седемдесетте години. Детството и юношеството са най-прекрасният и магически етап от живота на всеки от нас, без съмнение са ми повлияли малките ми, но потресаващи открития в краткия ми дотогава живот – първото приятелство, първата любов и първото предателство. Нещо ми нагарча в гърлото, като се сетя за онова време, което безвъзвратно отлетя в небитието.
- Помните ли първите си публикации през 80-те години на миналия век? Какви чувства изпитвахте, като откривахте името си под отпечатания разказ?
- Някои от разказите си помня, но повечето съм ги забравил. Предполагам, че са били наивни и неумели, но все нещичко е имало в тях, щом са ги печатали. За жалост, не пазя почти нищо от онова време, аз съм разхвърлян и немарлив човек. Сигурно съм единственият писател, който няма архив. А усещането да видиш името си под отпечатания разказ е страхотно, или поне беше такова в началото. Само този, който го е преживявал, може да ме разбере. През годините обаче позагубих това чувство, а сега сякаш не мога да се зарадвам истински дори на новоиздадена книга.
- Дълго ли пишехте само разкази? До сборника „Вълча любов” (1986) или и след това?
- С разказите приключих отдавна, изглежда ми отесняха. Стана някак естествено и от самосебе си. През последните пет години съм написал точно четири разказа и то само защото ми ги поръчаха от някои вестници и списания. Разказът е труден и отнемащ твърде много интелектуална енергия жанр. Той е като стихотворението – всяка дума трябва да е гвоздей и на мястото си, разказът не търпи излишества и словоблудство, които, да речем, в един роман могат и да минат, особено ако читателят е по-непретенциозен и се вълнува единствено от фабулата.
- В “Пътят към зимата” (2009) споменавате, че на младини сте започнали роман. Какво стана с този опит и използвахте ли нещо от него в по-нататъшната си творческа дейност?
- Именно този опит е в основата на “Пътят към зимата”. Разбира се, от първоначалния вариант не е останало почти нищо, само историята с Мария. През всичките тези години не се отказах от книгата точно заради тази романтична, трагична и донякъде приповдигната любовна история – жал ми беше да я захвърля. Но с деветдесет на сто от глупостите, които бях насъчинил, се разделих без колебание.
- Как бе възприет първия Ви сборник с разкази? Пожъна ли успех сред читателите и изпитахте ли удовлетворение като художник от свършената работа?
- Спомням си, че книгата бе посрещната доста добре, както от читатели, така и от оперативната критика, която все още съществуваше по онова време. Излезе само една-единствена отрицателна и съсичаща за млад автор рецензия в “Литературен фронт”, но това не ме изненада особено, като се има предвид кой я бе написал и това, че знаех кой я бе поръчал. Не бях любимец на властимащите, не ме долюбваха особено, минавах за автор на “дребнобуржоазни разказчета”. Цитатът е от въпросната рецензия. А авторът ѝ, след промените през осемдесет и девета, се нареди в първите редици на току-що пръкналата се “опозиция”. Дали съм изпитал удовлетворение от свършената работа… не знам, не съм сигурен, на мен по принцип все нещо не ми достига.
- Защо след това не писахте нищо 18 години?
- И аз често се питам защо. Просто дойде един момент, в който реших, че българската литература спокойно може да мине и без мен. Впрочем, и досега съм на това мнение. Някакво необяснимо отвращение към самото писане се утаи дълбоко в мен. Дори бях убеден, че завинаги съм скъсал с литературата, но се оказа, че зависимостта ми от нея е твърде силна и непреодолима.
- Смятате ли се за „певец на Варна”? Това ли е Вашият свят, Вашето Макондо?
- Е, чак пък “певец”… Това по би подхождало на поет. Но се лаская от мисълта, че съм най-варненският прозаик. Варна силно присъства във всичките ми книги, в този смисъл – да, тя е моят свят, тя е моето Макондо.
Атанас Липчев (6.02.1951, Варна – 6.02.2010, Варна) – Писател. Завършва бълг. филология в ШУ „Еп. Конст. Преславски“. Пише и публикува разкази в периодичния печат през 80-те г. Тогава издава и първата си книга „Вълча любов“ (1986) - сборник с разкази и новели. След това, почти 15 г., не написва нито ред. 2004 издава втората си книга - романа “Тежки пари”, а в самия край на 2005 романа “Тихият бял Дунав” (2005; 2007). Следват романите “Крадци” (2008), “Фустанела” (2009),”Пътят към зимата” (2009) и “Mailer daqemon или другият бряг на реката” (посмъртно, 2010) . Председател на Сдружението на писателите във Варна. Носител на награда “Варна” (посмъртно, 2010)
- Страдате ли от провинциални комплекси, затова че не живеете и творите в София?
- Аз съм роден и израснал в град с две хиляди и шестстотин годишна история, култура и традиции, за какви комплекси изобщо може да става дума? Гордея се, че съм се родил на брега на морето и до болка обичам града си. Никога не съм изпитвал желание да живея и работя в провинцията, тоест в София, трудно издържам там повече от ден-два. Не мога да си представя, че е възможно да напусна родния си град, прекалено силно съм привързан към него. Макар че през последните години се пренасели и сега ми е малко странен.
- Защо липсва чуваемост между българските прозаици? Защо отсъства сериозната критика за значимите постижения, които могат и да останат незабелязани, ако не се отразят от националните и меродавните регионални медии?
- Най-голямата беда на съвременната българска литература е липсата на сериозна оперативна критика. Тя бе гилотинирана още в началото на деветдесетте с оформянето на приятелските кръгове, разцеплението на писателите и неприязънта, която трайно се настани между тях, неприязън, продиктувана не толкова от литературни съображения, а основана на политически и икономически интереси. Критиката умря, защото се лансираха приятелски, партийни, подлизурски и откровено нечистоплътни рецензии, отзиви и похвални трактати за книги и автори, които утре никой няма да помни, освен може би роднините им. Това, че ще се затрие добра книга или читав писател, не интересува никого, важното е нашите хора да са на по-предни позиции, да се превеждат безумията им в Европа, да се усвоят едни парички, които някоя съмнителна фондация е осигурила за някой още по-съмнителен проект… Вижте как се провеждат така наречените литературни конкурси, вижте кой ги журира и кои са участниците – винаги обичайните заподозрени, винаги едни и същи хора, всичко е толкова нагласено, че отдалеч мирише на гнило и гноясало. Отвратително е. Заклел съм се никога повече да не участвам в подобни “състезания”. Как да има чуваемост между писателите, когато всички страдаме от мания за величие, не носим на критика и се сърдим като малки деца, ако волно или неволно ни засегнат с някоя дума? Измислени професорски величия решават кое произведение е стойностно и кое не, наглостта им стигна дотам, че си позволиха да пренебрегнат Виктор Пасков пред един посредствен университетски даскал, на когото много му се иска да е писател…
- Вие имате и обществени ангажименти като шеф на писателското сдружение във Варна. Какво Ви стимулира да продължите да пишете? Ясно е, че от писателски труд не може да се печели, вероятно и затова сте се захванали с редакторска работа във вестник „КИЛ”, но как виждате настоящето и бъдещето на българския писател в условията на перманентна криза, пазарни условия, все по-ширеща се простащина, явна неграмотност и господство на чалга-културата?
- За редакторската си работа в “КИЛ” не получавам нито стотинка. Същото се отнася и за останалите ми колеги. Що се отнася до настоящето и бъдещето на българския писател, не крия, че съм песимист. Другата голяма беда на литературата ни е книгоразпространението, няколкото големи книжарски вериги безцеремонно ни извиват ръцете и за нас остават само трохи. И като се има предвид, че продажбите са отчайващо слаби и смешни, картинката става съвсем тъжна. А продажбите са мижави не само заради кризата, българинът чете все по-малко, защото книгата в наши дни има сериозна конкуренция – телевизията и най-вече интернет. За жалост, точно телевизията като културна институция има най-голяма вина за опростачването на нацията ни. Струва ми се, че по въпроса се работи много сериозно и дори някак държавнически, сякаш някой има интерес народът ни да тъне в простотия и невежество, да бъде денонощно тероризиран от риалитита, турски сериали и родни чалга прелести… В този смисъл литературата ни не може да прави изключение.
- Пишете ли есеистика, статии, тъй като останах приятно изненадан от Вашето есе за Кольо Севов „Поет, естет, приятел… и преди всичко гражданин”, поместено в „Литературен свят” на 15 декември 2009 г.?
- Въпросното есе е кратък предговор към едно томче с избрани творби на Кольо Севов, което издадохме заедно с Веселина Цанкова и с любезното финансово съдействие на Община Варна. Да, писал съм публицистика, пък и сега пописвам понякога, но тя не ми е приоритет. Обикновено посягам към нея, когато ме ядосат и трябва да си го изкарам някому.
- Знам за пристрастията Ви към класиците на българската проза Йордан Йовков, Димитър Димов и Емилиян Станев. Явно от тях сте усвоили прийома в епичните си платна да преплитате личното и обществено значимото, социалните проблеми и колизии да се разкриват чрез съдбата на определена фамилия, независимо дали тя е Варо, Томови или Захариеви… Интересува ме моделът на романовата сага, който следвате в „Тежки пари” (2005), „Тихият бял Дунав” (2005) и „Крадци” (2008).
- Българската литература няма сериозни традиции в подобен вид повествование. Може би това ме амбицира да реализирам проекти като “Тежки пари” и “Крадци”. Като казвам, че нямаме традиции в романовата сага, имам предвид класиката ни. В по-ново време се появиха образци на тази литература, които обаче, със съвсем малки изключения, аз не уважавам. И друг път съм споменавал, че колкото по-малко измисля белетристът в произведението си, толкова то е по-добро и истинско. Животът е достатъчно шарен и богат и ако човек е наблюдателен, почти не му се налага да измисля, просто трябва да облече в художествена премяна героите си. Самият аз имам вкус към сагата и с голямо задоволство съм прочел по-известните представители на този литературен жанр. Вероятно всеки един от тези великолепни писатели е оставил по нещичко у мен, това е неминуемо, който твърди, че никога не е изпитвал влияние от никого и е паднал от небето, той просто е лъжец. Едва когато ентусиастът преболедува всички залитания, влияния, а понякога и явни подражателства, едва когато изгради свой собствен стил, така че да е невъзможно да го сбъркаш с някой друг, едва тогава той става писател. В този смисъл първата част на “Тежки пари” търпи известна критика. Затова миналата година я преработих, събрах двете части в една книга и ако някой ден се намерят средства, ще я преиздам, защото първото издание отдавна се изчерпи. Сега обаче книгата е далеч по-стегната и свежа. Просто ремонтът отстрани голяма част от слабостите, които са неизбежни за един начинаещ романист. А “Тежки пари” е все пак първият ми роман. Затова мисля, че “Крадци” е едно по-високо стъпало на същата тази пътека, която едни наричат криминална сага, а други – социален роман. В крайна сметка това не е толкова важно, по-интересното е, че аз се сблъсквах с моите герои на улицата, в кафенето, в кръчмата, където работех, защото животът ми се сложи така, че известно време бях и кръчмар, та героите на бъдещите ми книги сами се навираха в очите ми – цветисти, колоритни, тъжни и смешни, мъже и жени, всички строго индивидуални, понякога с неподозирани и стряскащи биографии, амбициозни, апатични, със силно затаени чувства или пък ненужно откровени и доверчиви… А “Тихият бял Дунав” е съвсем друга история. Бях длъжен да я напиша. Най-малкото за да се съхрани паметта на хилядите невинно избити и то по времето, когато се наливаха основите на гигантския експеримент, наречен социализъм.
- Това са много амбициозни и значими творби, гордост за националната ни литература, но защо останаха малко встрани от така нужното им обществено внимание? За „Тихият бял Дунав”, толкова очакваното, зряло и въздействено сказание за концлагерна България от времето на най-яростния тоталитаризъм – 50-те – 60-те години на миналия век, прочетох само няколко дежурни добри думи от Младен Влашки, Михаил Неделчев и Валери Станков, а за мен това е най-проникновеният, сериозен и обхватен разрез на онова жестоко и сурово време, което има своите жалони в съвременната ни литература в лицето на „Разпятието” (2005), завършващата част от трилогията „Синият аметист” на Петър Константинов и нейния антипод „Изходът” (1985), втора част от прочутата някога и смятана и за дисидентска трилогия на Владимир Зарев, в която описваните събития от същата епоха имат далеч по-лежерно, оптимистично и дори умилително-иронично звучене – сякаш наистина „животът става по-хубав и по-весел”, а режимът изведнъж добива човешки облик…
- Тези, които създават правилата, определят вкусовете и правят класациите за значимост на авторите, преживяват покрай литературата, а доста от тях дори и печелят добре. За мен литературата е начин на живот. Затова никога няма да се опознаем. Никога няма да ме допуснат до себе си, никога няма да вечеряме заедно, пък и аз не съм приритал за това. Упорито няма да ме забелязват и ще си запушват ушите, колчем някъде се спомене името ми. Търпимостта на тези новоизлюпени олимпийци си има граници, които книгите ми никога не бива да преминават, тоест винаги да са някъде в периферията на обществения интерес – повече не биха могли да понесат. Затова и “Тежки пари”, и “Тихият бял Дунав”, и “Крадци” са почти непознати на масовия читател.
- Чувал съм противоречиви мнения за „Тихият бял Дунав” – че е тенденциозна книга, писана с омраза, финансирана от Петър Стоянов – тоест слагаческа, а това не е така, най-малкото защото в нея освен истината за концлагерите в Белене и Ловеч, звучи критичен патос срещу режима на Живков, а и тъй като Вие проследявате убедително и правдиво драмата на комунистката-идеалистка Велика Томова, която дори се самоубива, след като вярата й за новия живот е смачкана от целесъобразността на окопалата се властваща номенклатура. В този аспект е интересен и образът на другаря Гълъбов, което пък доказва, че бягате от едностранчивото и елементарно пресъздаване на драмите не само на онова преломно време, но и на процесите, течащи вътре в управляващата партия…
- Това, че книгата е писана с омраза, съм го чувал и аз. Дори един местен пролетарски ентусиаст се закани да изкупи целия тираж и демонстративно да го запали на централния варненски площад, което, признавам си, ме поласка. Не, книгата не е писана с омраза, макар че не бих могъл да я напиша с любов към ДС. Съгласен съм, че в нея има повечко страст, но това чувство в никакъв случай не е омраза. Към кого омраза, кого да мразя – садистите и убийците, да, тях определено ги ненавиждам, но, питам се, кой може да обича такива хора, може би тези, които се изкушават да изгорят книгата на площада? Как мога да изпитвам позитивни чувства към онези тарикати, които в името на една доста привлекателна идеология ни обещаваха светло бъдеще, а пък в същото време усърдно подготвяха своето бъдеще и това на децата и внуците си, които впрочем днес ни управляват? Ако ненавистта е синоним на омразата, то тогава се признавам за виновен. Да, аз дълбоко ненавиждам тези хора, които опропастиха живота на десетки хиляди български семейства. А това, че книгата е поръчкова, е поредната лъжа. Петър Стоянов действително помогна за второто издание на книгата, но това си е негова идея и аз никога не съм го крил. Напротив, още на първата страница горещо му благодаря за подкрепата. Но това се случи през две и седма, а “Тихият бял Дунав” видя бял свят през декември две и пета, далеч преди да познавам Петър Стоянов, който пък изобщо не подозираше, че съществувам. Но нейсе, запуши я, както скромно казваше един емблематичен герой на Щастливеца, че то толкоз серсемлък бива ли бе, джанъм? Бива, байо, бива, аркадаш, гадовете с това се хранят – с лъжи и сплетни. А на онези, които ме обвиняват в омраза и тенденциозност, искам да припомня, че в цялата високоидейна, слугинска и подмазваческа социалистическа литература, няма такъв светъл и чист образ на комунист като този на Велика Томова. И тя не е единствена, аз познавах такива объркани и осакатени, но почтени и изключително свестни хора. Дори все още се намират такива, а някои от тях ми стиснаха ръката, като прочетоха книгата. Вероятно никога няма да се обикнем, но поне ще се уважаваме един друг и взаимно ще зачитаме чувствата и възгледите си.
- Не мога да забравя изключително виталния и земен адвокат Йордан Луков, нито Андрей Кулов и Ана, както и култовата фигура на Патриарха… Не успях да открия в тях белег на конюнктурно или тенденциозно претворяване, нещо повече, установявам със задоволство, че образната система във Вашите романи е винаги хомогенно балансирана, като дори и в най-отвратителните персонажи, Вие, подобно на Достоевски, търсите някакви привлекателни човешки черти – като най-натрапващият се пример е полковник Ганев… За мен „Тихият бял Дунав” е приносен роман, чието значение с времето ще нараства, а Вие как мислите – годините работят ли за неговото доосмисляне?
- Човек по презумпция е изтъкан от противоречия. Няма чернобели хора. Мисля, че Маркс до голяма степен е прав за ролята на битието като определящо съзнанието на индивида, но само донякъде. Има и други, не по-малко важни фактори, които влияят за психологическия портрет на даден човек. Например генната обремененост, аз дълбоко вярвам в нея и съм убеден, че няма сила, която да разкодира наследствената информация, да мотивира постъпките ни и да ни тласне към престъпление или към прояви на алтруизъм. Никакво битие, пък било то и най-идеалното, няма да превърне майор Дочев в ангел, или пък Калугера в светец. Калугера е роден убиец и ако ще майка Тереза да му е класен наставник, той пак ще си остане такъв. По-различно стоят нещата с полковник Ганев и Гриша Коваленко. Все ми се струва, че в една нормална среда и при определени обстоятелства те можеха да бъдат почтени хора, естествено със своите дребни грехове, които са присъщи за всички нас, смъртните. При всичките ужасни неща, които извършват, аз дълбоко в себе си тая известна симпатия към тях, което вероятно си личи. Ето, тук вече проработва постулатът на Маркс, но за да заработи на пълни обороти, съществуват куп условности, които го правят несъвършен. Колкото и да ми се иска, няма как да открия нещо привлекателно у Калугера, дори и няма намек за подобно чудо. А дали годините работят в полза на “Тихият бял Дунав” – не знам, съмнявам се. Дори и днешните управляващи упорито неглижират тази тема, не желаят да се връщаме към нея. Твърдят, че това е затворена страница от най-новата ни история. А пък на мен все ми се струва, че за да се затвори една страница, тя първо трябва да се прочете. Шмекерите обаче не искат да четат, та нали днешното им благополучие крие корените си там някъде, в ония смутни и черни времена, в зората на народната власт и младостта на техните татковци…
- Дилогията „Тежки пари” е писана по същото време, когато работите върху „Тихият бял Дунав” – 2004-2006 г. Това е типичен роман за прехода – 1993-2002 г., но ми звучи много по-зряло от поредицата „Новобогаташи” (1997-2008) на Александър Томов. Интересното е, че дори в такива привидно експлоатирани теми като натрупването на капиталите в условията на криминална приватизация и наглата престъпност, както и обвързването на партиите с пипалата на финансовата олигархия, Вашият глас звучи оригинално, автентично и ефективно…
- Приятно му е на човек, когато чува такива думи за книгите си, благодаря Ви за оценката. А иначе сте прав, че темата е преексплоатирана, дори бих казал и опорочена. Куцо и сакато прописа за така наречения криминален преход, сума ти борци за околийска слава напират с ужасяващи съчинения, без дори да са завършили и гимназия, непрочели нито една книга… Точно поради тази причина се отказах от продължението на “Крадци”, макар че написах стотина страници и то, струва ми се, не лоши. Българинът вече изпитва отвращение към тази тема. И с основание.
- Защо решихте да осмислите периода през погледа на членовете на сем. Варо – Моневи от една страна, чиято емблема са съответно Анжел и Джаки Варо, на Тони Чумата и на митичния злодей Калугера?
- Това са различните гледни точки на част от обществото ни. А ако трябва да съм по-точен – на криминализираното ни общество. От мнението на електората никой не се интересува, то е необходимо само по време на избори.
- В тази сага откривам интересно прилагане на опита от други мащабни фрески, които познаваме от американската литература, като „Кръстникът” (1969) на Марио Пузо – въвеждащата глава с юбилея на стария Анжел Варо или неговата неочаквана и толкова красиво пресъздадена смърт, така силно напомняща за края на дон Вито Корлеоне… Добавям и стремежа обществените промени да се експонират през погледа на богаташите Варо от една страна и на аутсайдерите като Калугера, от друга – това напомня за модела „Богат, беден” (1970-1977) на Ъруин Шоу…
- Никога не съм крил пристрастията си към Марио Пузо, учил съм се от него на някои похвати и тънкости в занаята. Невероятен композитор, великолепен психолог и душевед, но от него научих най-важното – никога да не пиша за неща, които не познавам. А аз познавам доста добре ъндърграунда на Варна, или поне този от деветдесетте години на миналия век. Имах съученици, които станаха босове в престъпния свят, имах такива познати и от махалата, в която израснах… Всички ние, децата от петдесетте и шестдесетте години, малко или много получихме част от възпитанието си на улицата, заедно играеха на “стражари и апаши”, бъдещи бандити и бъдещи магистрати нямаше как да не се познават… Колкото до инвенциите в “Тежки пари” – именно в това бе смисълът на преработването на романа, и то предимно в първата част, опитах се да избягам колкото се може по-далеч от Марио Пузо…
- В „Тежки пари” е много осезаемо влиянието на Димитър Димов. Докато четях романа, ми се струваше, че Давид Варо е брат на Стефан Костов от „Тютюн”, а драмата на Роза Варо много ми напомни за краха на мечтите на Ирина Чакърова…
- Тук ще си позволя да не се съглася напълно с Вас. Роза е по-елементарна от Ирина Чакърова. Ирина губи мечтите си, докато Роза губи единствено охолния си живот. Убива я личната ѝ драма, свързана с бащинството на единствения ѝ син. Впрочем, може и да сте прав, сега като се замисля, внезапно се сещам, че тя вече е загубила един син, една любов, а само мисълта, че тази избягала любов вероятно е замесена в смъртта на първородния ѝ син, я подлудява… Да, май че наистина сте прав, но отстрани винаги се вижда по-добре. За в бъдеще ще трябва да съм по-внимателен с възможността за подобни алюзии.
- Искам да ми кажете каква е връзката между „Тежки пари” и „Крадци” (2008)? „Крадци” второ действие ли е на Вашата сага нон финито за прехода ни или предхожда „Тежки пари”, тъй като времевият отрязък, който обхваща, е между 1989 и 1998 г.?
- Не, двете книги нямат връзка. Просто темата е една и съща. Може би оттам идва усещането за някакво родство. В “Крадци” се опитах да дам отговор на онези въпроси, които не засегнах в “Тежки пари”. Вярно е, че Тони Чумата и компания по нищо не се различават от братя Захариеви и приближените им, но и в живота е така. Методите и похватите на големите мафиотски кланове поразително си приличат.
- Как Ви хрумна да търсите библейски алюзии в повествованието по отношение битието на братята Лука, Марко и Матей Захариеви?
- Всеки от тях стига до престъплението по различен начин със своя версия и свое оправдание. Като казвам престъпление, имам предвид убийството на Армен, защото и тримата, кой повече, кой по-малко, имат пръст в смъртта на писателя. Всеки от тях ни предлага своето евангелие за случилото се, а животът, който са водили, им служи като предварително закупена индулгенция. Марко се чувства предаден, Матей – твърде малък, за да се противопостави, а Лука чудовищно възмутен от предателството на Армен. Четвъртият евангелист е самата жертва. При това е заел мястото на може би най-интересното евангелие – това на Йоан. Трудно може да се прецени къде и каква точно е истината. Може би тя е в някое от онези евангелия, които не са канонизирани…
- Според Вас удачни антиподи ли са на архизлодея Лука Захариев писателят Армен Бохосян и манекенката Ани Николова?
- Не съм се замислял върху това. Може би е редно някой друг да го каже.
- Някога написах в „За крадците и хората”, че „Крадци” е „сериозно и стойностно литературно произведение, дело на задълбочен труд”. Людмила Стоянова в „Зрелостта на таланта или за новия социален роман на Атанас Липчев” набляга на „безпощадно точните социални дисекции и диагнози”, на „безупречното психологическо портретуване”. Освен това смятам, че Вие винаги много точно и майсторски пласирате персонажите си и като вътрешен живот, и като характери, подпомагайки ги с афористичния им и цветист диалог, в който винаги има настроение и емоции. Какво бихте добавили в този аспект?
- Не знам, какво ли бих могъл да добавя наистина… Твърде сложно ми прозвуча това, което казахте. Приятели са ми споделяли, че книгите ми се четат леко и изглежда така, сякаш са писани на един дъх. Което, разбира се, не е вярно. “Крадци” съм я редактирал двадесет пъти, двадесет пъти по седемстотин компютърни страници… смятайте ги Вие. Накрая ми се повръщаше само като я погледна. Същото е и с останалите романи – къртовски труд и прочит след прочит, непрекъснато съкращаване, търсене на синоними, противна работа, досадна. Диалогът по принцип ми се удава, но едва след дълъг труд става “афористичен и цветист”, а колкото до “безпощадно точните социални дисекции и диагнози”… това вече ми звучи като висш пилотаж, не съм и подозирал дори, че ги умея тези неща. Това в рамките на шегата. А иначе, психологическото портретуване, за което говори Людмила Стоянова, е дяволски трудна работа, често пъти една недобре обмислена фраза или неточна дума може да оплеска нещата.
- С „Фустанела” (2009) правите остър завой към камерното, кондензирано и наситено с дълбоко мотивиран вътрешен драматизъм повествование. Много силно въздейства описанието на прочутия Остров на аутсайдерите със знаковите образи на Киро, Чико, Мазния, Професора и Ема. В този роман има страхотна атмосфера и изключителен, макар и стаен драматизъм. Драмата на Ема например е разтърсваща, а сред галерията незабравими неудачници, поставям на върха Професора…
- Човек трябва да опита от всичко. Самият аз имах нужда от промяна. Гордея се, че съм роден и израснал край морето, а пък никога не съм писал за него. Това ме амбицира да напиша “Фустанела”. А атмосферата в книгата е страхотна, защото е достоверна. Аз познавам лично всички тези хора, познавам Острова, където имам лодка и барака. Поне веднъж седмично пия по една ракия с капитан Чико, който и не подозира дори, че съм писател и че съм го изтипосал в роман. Впрочем, култовата кръчма “Камъша”, която съм описал в книгата, изгоря съвсем наскоро след опустошителен пожар. А собственикът на заведението, съпругът на моята героиня Данчето, се задуши в съня си. Беше подочул отнякъде, че съм написал роман, в който споменавам кръчмата му, и пожела да си купи книгата. Обещах да му я подаря с автограф, но не успях. Пожарът ме изпревари. Познавах и Професора, който преди няколко години се запиля някъде на юг, познавах и Мазния – той пък цяло едно лято ми помага в риболова, но се наложи да го изгоня, заради любовта му към многобройните му шишенца, познавах даже и Ема – разбира се, цялата тази история с болното ѝ дете съм я измислил, но наистина беше проститутка, и наистина беше едно простосърдечно и добро момиче.
- Много тъжна е картината на съвременна България във „Фустанела”, граничеща с безнадеждност, въпреки че финалът е сгрят от крехката надежда за бъдещето на главния герой…
- Да, картинката е тъжна и за жалост не виждам поводи за оптимизъм. Живеем в най-бедната страна в Европа… Криза, каква криза, за бога, та аз живея в криза откак се помня като човек. Кризата е оправдание за онези, които ни ограбват всекидневно. И ще я има, докато ги има и крадците. Никой уважаващ себе си народ не би ги търпял, просто би ги пребил със сопи. С този манталитет българинът няма бъдеще.
- „Пътят към зимата” (2009) e най-хармоничната Ви и завършена творба. При това е и като че ли най-съкровената, тъй като младежките спомени в нея са жизнено важни и смислово определящи за сюжета. Много ярки са женските образи на Мария и Неда – Мария, изцяло изградена чрез реминисценциите и Неда като необходимия житейски коректив. Не мога да забравя и Люси, не намерил смисъл в живота…
- Мария е библейската Ева – вечната жена. Изкусителната Ева, необходимата Ева, божествената Ева, без която животът просто няма смисъл. Тя е мечта, блян и цел на всеки хетеросексуален мъж. Малцина я постигат. Моят герой се докосва до нея. После я загубва. И отказва да го приеме. Как се живее от тук нататък? Много просто – всевишният се е погрижил и за това. На сцената се появява житейският коректив, както сполучливо го отбелязахте – земната, реалната, практичната и скандална жена – майката на бъдещи синове. Вероятно ще Ви прозвучи малко перверзно, но в известен смисъл тя даже ме привлича по-силно от обожествената Мария. Люси е мой съученик, който почина от левкемия. Беше в пети или шести клас, вече не помня. Животът му беше ужасен и съм уверен, че той не държеше на него. Дори си мисля, че наистина би се самоубил, ако знаеше как да го стори.
- И в „Пътят към зимата” звучат критични нотки към някогашната комсомолска номенклатура в лицето на прословутия Бойко, позволявате си и язвителна забележка към президента Първанов, не Ви ли е страх, че могат да Ви нарочат за отявлен антикомунист?
- Аз и бездруго съм нарочен за такъв, така че това не ме притеснява особено. Колкото до президента Първанов, той не ми е интересен. За комсомолската номенклатура мога да Ви говоря надълго и нашироко, но нали се сещате, че по разбираеми причини това е невъзможно в едно интервю. Иначе имам материал за трилогия. После – какво значи антикомунист? Ако под това се визира несъгласие с режима, наложен ни след девети септември четиридесет и четвърта, да, тогава съм антикомунист. Ако това, че изпитвам ужас и отвращение от безумията на сатрапа Йосиф Висарионович Сталин, е антикомунизъм, да, такъв съм, ако осъждам убийците на десетки хиляди невинни българи, с чиито кости бяха поставени основите на новото социалистическо общество, да, антикомунист съм, ако съм бесен от чудовищните грабежи и наглостта на наследниците на партията на Димитров и Коларов, да, отчаян антикомунист съм. А истината е, че когато не ме провокират с подобни несъстоятелни обвинения, аз съм толерантен човек и уважавам всяко мнение и всяка кауза, макар и не винаги да я споделям. Когато обаче убийци и крадци си позволяват да ми дават уроци по морал, просто не издържам и си казвам каквото мисля.
- Харесва ли Ви оценката на Ангел Дюлгеров за романа в статията му „Мигът на земния съд”?
- Е, малко засукана и претенциозна, но не се и съмнявам, че е добронамерена. Ангел Дюлгеров е качествен човек и ако се отърве от многословието си, само ще спечели от това. Във всеки случай, му благодаря за топлите думи.
- Подобно на Димитър Димов и Вие имате афинитет към убедително разкриване психиката и манталитета на персонажи от друг етнос – араби, гърци, турци, арменци, евреи, руснаци, украинци, сърби, албанци, ирландци, поляци, немци… Как успявате така точно и непосредствено да ги пресъздадете? Да не би и Вие да сте потомък на кръстоносци?
- Знае ли човек, що семе се изсипа на този кръстопът, може и да съм наследник на Балдуин Фландърски. Да, прав сте, кой знае как в книгите ми винаги се промъкват разни съмнителни балкански субекти, араби, украинци, арменци и какви ли не още… Не знам, това вероятно пак се дължи на кръстопътя, на който живеем. Подобно на Виа Понтика, родината ни от незапомнени времена е място, където се пресичат множество пътища. Това благословено кътче земя е място за кратка почивка, но и арена на множество кървави сблъсъци. Ние пък взехме, че си спретнахме държава на този ветрилник. Вероятно мрачната и потискаща история на балканските народи ни прави толкова чувствителни и към най-малката историческа неправда, а в същото време толкова много си приличаме.
- Кажете нещо в аванс за новия си роман „Другият бряг на реката” (2010). Кога да го очакваме на пазара и с какво ще ни изненадате този път?
- Е, това вече е изненада. Ами че аз едва преди няколко дни го изпратих в издателството, наистина не очаквах подобен въпрос. Нещо в аванс… знам ли, това, което мога да Ви кажа със сигурност, е, че тази книга е нещо доста по-различно от всичко онова, което съм писал и издавал досега. Нещо повече, тя е експеримент, какъвто мисля, че не е правен в българската литература. И не само в българската. Вероятно ще излезе от печат през пролетта или в началото на лятото. Живот и здраве да е.
- Водите ли си дневник и смятате ли някога да го публикувате?
- Не, това е прекалено ангажиращо за мен. Аз съм мързелив човек. Бачкам като изумен, само когато захапя нова книга. А инак, идеята за дневник никак не е лоша. Понякога съжалявам, че не съм си водил такъв.
- Мислите ли скоро да пишете мемоари?
- Това ми прозвуча като покана да си напиша некролога. Не, не съм мислил и едва ли ще го направя някога. Човек трябва да се взема прекалено насериозно, за да занимава околните със себе си. Дори и да има известно основание за това. Да ме прощават мемоаристите, но все ми се струва, че подобно занимание е твърде нескромно и граничи с нарцисизъм.
- Бихте ли създали есеистично-носталгична книга за град Варна?
- Това да, о, с най-голямо удоволствие. Не знам само дали ще ми стигне времето. Иска ми се да напиша такава книга и то най-вече за артистична Варна, това би било чудесно. В интерес на истината, аз вече дори съм нахвърлил няколко страници като бележки и анонси. За моята Варна, онази, която помня от детството си, онази, която сега често сънувам. Това би било книгата на живота ми, дано Господ ми даде сили и време да я напиша.
- Какви мисли Ви изпълват на прага на Вашата 60-годишнина?
- Противоречиви. Предимно депресиращи. Някак не усетих кога остарях. Боже мили, шейсет години, чак не ми се вярва. Все още се чувствам като онова малко момченце, което мъдрите чичковци укорително съветваха: “Остави тия книги, момче, нищо хубаво не те чака с тях”. А момченцето не пожела да ги послуша. Затова сега си плаща. Но не се оплаква. Някой е решил да е така, нека бъде така. В реалния живот има всякакви хора. Не съм аз този, който ще го променя.
- Чувствате ли подкрепата на семейството и съмишлениците редактори и издатели в трудната Ви писателска мисия?
- Вижте, аз съм щастлив човек, независимо от това, че все мрънкам и все съм недоволен от нещо. И въпреки депресията си. Имам прекрасна и търпелива жена, три добри и умни деца, имам много и предани приятели, които обичам, а, не се и съмнявам в това, те също ме обичат. С две думи – аз съм богат човек.
30 януари 2010 г. Литературен свят
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма