Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Документална проза:

Поезия:



Отзив:

Прожектор:

Палитра:

Нови стихотворения:

Исторически роман:

Кръгла маса:

Документална хроника:

Роман за поезията:

24 април 2014:

Книга 8 Книга 9
Статии
Исторически роман
Адмиралът на султан Мурад ІІ 
 
Войно Ив. Войнов (6.02.1923, Созопол – 21.10.2002, Варна) - Кмет на Варна (8.10.1990 – 20.10.1991). 1929 семейството му се преселва във Варна, където учи в частното немско училище. 1942 се дипломира с първия випуск на гимназията. Същата година влиза в казармата. Изпратен е във Висшата артилерийска школа в София, където завършва класа за подготовка на запасни артилерийски офицери (1943). Завръща се във Варна. 1946 е полит. затворник и като подсъдим прекарва половин година в предварителния арест. 1951 завършва право в СУ “Св. Кл. Охридски”, и от тогава работи като адвокат във Варн. адвокатска колегия. Дек. 1989 е един от учредителите на Съюза на демократичните сили (СДС) във Варна и чл. на първия му координационен съвет (КС). Представлява СДС на общинската “кръгла маса” (1990). Избран за председател (кмет) на ВИК. След освобождаване на кметския пост Варна се занимава с публицистична дейност. (Енциклопедии Варна)
Войно Войнов е автор на книгите:
“12 месеца от пролетта на българската демокрация”, Варна 1999;
“Война или прошка”, Издателска къща Икар, Варна, 2005
“Адмиралът на султан Мурад ІІ”, Издателство МС, 2014 (под печат)
   
Войно Ив. Войнов
П р е д г о в о р
 
Изминал е повече от един век, откакто е престанала да съществува българската държава. Раждат се и живеят поколения българи, непознали свободата.
Потомците на старите феодални родове, пощадени от войните и останали верни на своите класови интереси, са приели исляма и служат на завоевателите. Такъв е Сали ага, син на странджанския боляр Сеслав, по-зъл и жесток към поробеното население от самите османци. Споменът за българския му произход като потенциална заплаха за привилегированото му съсловие му е омразен и се превръща в извор на ненавист към всичко българско.
На завоевателите служат и други българи – жертви на девшурмето, закона за кръвния данък: момчета, прибирани насилствено в еничарския корпус. Един от тях е Коджа Хасан, командир на коте (рота) в еничарската гвардия. Споменът за неговия произход е заличен от съзнанието му. Той е искрен и горещ поклонник на исляма, мечтае да извърши подвизи под знамето на Пророка, да расте в йерархията на корпуса, да стигне дори до най-високия командирски пост. Мечтите му са лишени от корист. Той е чист по душа и намира смъртта си на Теодосиевата стена при щурма на Константинопол. Едва в предсмъртните мигове в съзнанието му изплува образът на неговата майка и той умира, изричайки думата „мамо“ на забравения роден език.
Но Сали ага и Коджа Хасан са изключения. Съпротивителните сили на българския народ не са секнали. Жаждата му за свобода не е угаснала. При всяко нахлуване на християнски войски откъм Дунава той се надига против завоевателя. Участва масово дори и в бунта на османския еретик Махмуд Бедр-ед-дин. В тези непрестанни борби израства едно поколение от порфесионални войни. Техен представител е Груд, един своеобразен кондотиере, който събира дружина и я води в бой против османците ту под знамето на влашкия войвода Мирчо, ту под пряпорците на трансилванския пълководец Пипо Спану или унгарските вождове Янош Хуняди и Владислав Ягело. Но с тези външни прояви се изчерпва приликата му с неговите италиански събратя. По дух той е коренно различен от тях, те са истински наемници и воюват за слава и пари, а той е безкористен и пламенен родолюбец. Независимо от знамето, което следва, Груд воюва само за каузата на своя народ, сгряван от сладката надежда, че свободата ще изгрее и над неговата родина.
 
I част
Най-изкустният посол на Мурад
Със слава само не се живее или Защо българите предпочитат
да са роби в Българско
 
Юсуф Балтоглу отмина острия завой на пътя и застана за миг съвършено сам в сърцето на планината. Някъде отзад долиташе притаена човешка глъчка и тропот на копита, но тишината на спящите гори поглъщаше тези звуци и те сякаш губеха своята реалност. Той дръпна поводите и конят спря. Пред него пътят се виеше все още по дъното на тясна планинска клисура край буен поток. Водата скачаше от праг на праг и обливаше с млечнобяла пяна потъмнелите скали, а те прозираха лъскавочерни под прозрачната завеса на невидимите струи. Далеч напред стръмните склонове на планината се приближаваха един към друг, и там иначе светлите и весели букови гори, изглеждаха тъмни и мрачни, пълни с някаква скрита заплаха, каквато беше и цялата тази неразгадана, непокорна земя.
Конят, сетил юздата отпусната, приклекна леко и проточи шия към водата. Конник и кон стояха над бистър вир, а отраженията им се люлееха и гънеха, увиснали над светлото дъно. Бе топъл летен ден и юлското слънцеплетеше златни нишки по повърхността на водата, трепкаха с мигновено кратки, но ослепителни блясъци и сякаш в ушите на Юсуф Балтоглу звъняха хиляди струни, но по лицето му, съсредоточено и напрегнато като в някакво очакване, не можеше да се разбере дали се радва на божията хубост или мислите му го носят по някакви незнайни пътища.
Той дочака животното да се напие до насита ичак тогава дръпна поводите и го потупа ласкаво по дългата лъскава шия. Конят изпръхтя шумно и пое с едър, рахванлия ход по каменистия друм. След него отзавоя се изниза целият конен отряд – сто души отбрани спахии[1] и два пъти толкова силяхдари[2] и слуги. Препускаха вече цяла седмица и все още бяха в началото на своя път. Тънък слой прах лепнеше по запотените лица на мъжете, стелеше се върху конските такъми, замъгляваше металния блясък на доспехите.
Молла[3] Хюсреф, кадъаскер[4] на румелийските войски, пришпори коня си и се изравни с водача на отряда.
- Ще се измъкнеш ли скоро от този капан? – попита той почти шепнешком.
- Право думаш! Капалъ Дервент[5] е същи капан и не един честолюбец е строшил тук главата си – забеляза Юсуф, сякаш откликваше на някаква своя мисъл, но на зададения му въпрос тъй и не отговори.
- Слава на Аллаха и на нашия повелител Мурад, че възпря тук неверниците! – допълни вече високо Молла Хюсреф, та думите му да превъзмогнат тропота на стотиците конски копита.
- Да бъде светло името му! – въпреки молитвения екстаз на изреченото, лицето на Юсуф оставаше затворено и не предразполагаше към разговори. Млъкна и Молла Хюсреф, а сухата му жилеста ръка посегна с привичен жест към бялата, закръглена брада. И той не бе от бъбривците. В двора на султана ценяха делата, нежели думите.
Късно следобед отрядът премина превала. Планинските ридове ставаха все по-ниски и се отдалечаваха един от друг, сякаш планината се разтваряше пред конниците, Юсуф Балтоглу оглеждаше сега с любопитство местата, през които минаваха. Тук през ранната зима на 1443 година Мурад Втори бе спрял рицарската армия на Владислав Ягело и Янош Хуняди. Неверниците бяха навлезли дълбоко до самото сърце на империята, превзели бяха Ниш и София, но Капалъ Дервент не можаха да преминат и се върнаха. Отведоха рицарските си отряди там, откъдето бяха дошли, без да задържат нито един град, нито една крепост, сякаш собственият им устрем от маджарската равнина до този планински проход бе изчерпал всичките им сили.
При тази мисъл лицето на Юсуф светна като озарено от някаква скрита усмивка. Това бе първата му усмивка от деня, в който трябваше да остави ескадрата си на рейда пред крепостта Галиполи[6]. Като моряк той бе отвикнал от дългите пътешествия по суша и въпреки че е отличен ездач, предпочиташе палубата на своя адмиралски кораб пред гърба и на най-добрия рахванлия кон. И все пак, дълбоко в себе си изпитваше радост, че измежду многото славни везири[7] на империята Мурад бе възложил отново на него тежката мисия, защото в необгледната стихия на османското завоевание той – Юсуф Балтоглу, адмирал на флота и личен приятел на султана, устояваше нещо лично свое, известно само нему. Сега водеше посолството за преговорите в Сегед[8]. Освен кадъаскерът на румелийските войски Молла Хюсреф, придружаваха го още прославеният спахийски вожд Меджит Челеби[9] и завеждащия посолските дела при султанската канцелария Яхия ага[10]. Голямата свита от изпитани в боевете спахии не само съхраняваше посолството, но и придаваше тържественост и блясък на неговата мисия. С отряда яздеха още двама заложници – синовете на сръбския княз Георги Бранкович[11].
Юсуф бе очаквал да види тук обичайната картина на неотколешна бран, оставила човешка леш, но планинската долина се стелеше пред него чиста и свежа. Избуялата трева, хванала вече семена, стигаше до гърдите на конете. Сурова бе отминалата зима и гладните вълчи глутници бяха изяли всички трупове, без да правят разлика между мюсюлмани и християни. Само от време на време под конските копита изхрущяваше побеляла от дъждовете и слънцето кост, веднъж се търкулна череп и застана на няколко крачки встрани, грозно озъбен, вперил празни очни кухини в лицето на дръзкия султанов везир, сякаш сърдит на скверната му мисъл. Тук и там острият поглед на Юсуф откриваше побит ръждясал щит или за нищо негоден шлем, килнат като пробито гърне край някой слог.
Художник Стоимен Стоилов
Усетили равнина под копитата си, конете изпънаха шии и се понесоха в галоп. Отрядът навлизаше в Софийското поле. Далеч на запад, вляво и вдясно се издигаха като венец сините грамади на други планини. От подножията пъплеше прозрачен здрач и сякаш настъпваше срещу конниците, докато слънцето потъваше бавно зад хребетите. Склоновете насреща се диплеха ту светли, ту тъмни, преливаха един в друг, за да се слеят постепенно в сгъстяващата се дрезгавина. Само билата се открояваха все още ръбести и остри върху жаравата на залеза.
Юсуф Балтоглу дръпна отново поводите на коня и вдигна десница. Зад него като един спряха тристата конници и скочиха от седлата си, за да коленичат върху меката трева, ухаеща на топла земя и слънце. Само Молла Хюсреф и Яхия ага дочакаха помощта на слугите. Сръчен силяхдар разстла пред Юсуф скъпоценното молитвено килимче, тъкано в Бухара. Лично Молла Хюсреф зареди тържествените слова на вечерния намаз[12] и старческият му глас, все още силен и чист, докосваше като топла длан неспокойните гърди на тристата мъже, дошли от далечния Анадол да покорят с мечовете си тази земя.
– Велик е Аллах и Мохамед е негов пророк!
Когато отрядът възседна конете отново, небето бе почерняло от хаотично склъбени облаци, сякаш над планините бяха израснали други планини, обърнати с върховете надолу. Внезапно светкавица раздра черните космати вълма и гъргорещият тътен на гръмотевицата, отблъскван и повтарян от планинските склонове, затвори кръг от тъмни звуци полето, замирайки постепенно в далечните долини. Преди да заглъхне ехото, рукна пороен дъжд.
Юсуф, предвкусвал напразно сладостта на една почивка в сараите на Касъм паша, санджак бей[13] на Софийско, свърна сега към бледите светлини, мъждукащи едвам през гъстата мрежа на топлия юнски дъжд, някъде встрани от големия военен път. Селото бе разорено от ланските боеве, та едвам се намери по една прилична стая за посланиците и княжеските заложници. Докато слугите разтребваха и застилаха пръстения под с килими и възглавници, стражи доведоха старея. Той влезе смирено, гологлав, с ръце, скръстени на пояса, както приляга на покорен рая, но в движенията му имаше такава лекота, която превръщаше робската му покорност в някаква мълчалива насмешка над всяка господарска суета. Старостта бе стопила всичко тленно в него и той целият бе неземно лек, та чак прозрачен, от тънките пръсти на ръцете до бистрите сини очи.
„Така ще са изглеждали светците им“ – помисли Юсуф и за един кратък миг му се стори, че спокойствието на този старец е по-силно от всяка земна власт. Груби ругатни, придружени от тъпи удари прекъснаха потока на неговите мисли и Шира Орхан, началник на стражата, наблъска през вратата някакъв мъж, който изпълни изведнъж стаята с огромния се ръст.
- Намерих го в хижата на старея – заразказва Шира Орхан с видимо доволство на престарал се в службата слуга, - целият в прясно зараснали рани, а под сламата на покрива – куп оръжие!
Силядхарите, стояли дотогава в тъмното до вратата, излязоха напред и поставиха услужливо през нозете на Юсуф мечове и арбалети, че и тънки рицарски кинжали. От пръв поглед се виждаше добрата изработка на оръжието, работа на венгерски и алемански майстори.
Юсуф рипна от възглавницата. Не можеше да понася някой да го гледа от горе надолу, а доведеният пленник правеше тъкмо това. И въпреки че, поради ниския потон[14], бе привел главата си, в очите му имаше нещо дръзко и присмехулно. Разкопчаната конопена риза разкриваше широката му гръд, нашарена с побелели вече ръбове на прободни рани. Но виждаше се също така, че е останал само кожа и кости като след дълго боледуване. Сухо и кокалесто бе лицето му изпод кичурите остра, отдавна нестригана коса.
Юсуф се огледа за тълмача[15], но като не го откри, запита нетърпеливо:
- Казвай, кого си укривал!
Въпросът бе отправен към старея, но погледът му търсеше очите на мъжа, застанал пред Шира Орхан. Старецът пристъпи от крак на крак. Разбрал бе въпроса, но не бързаше да отговаря. Тогава пленникът мина напред и проговори на сносен турски език:
– Оставете стареца на мира! Не е виновен за нищо. Аз го принудих да ме подслони и лекува.
– А кой си ти, та смееш да заповядваш другиму в империята на нашия господар, султана?
– Българин.
– Не това те питам. Известно ми е, че тази земя е населена с твоето непокорно племе. Искам да зная каква власт имаш над раята в това село.
– В годините на бран за родната земя навикнах да заповядвам – отвърна гордо пленникът.
Виждаше се, че Юсуф е разгневен. В присвитите му очи припламваха кратки, остри пламъчета. Но той управляваше гнева си и продължаваше да разпитва със студен, безстрастен глас:
– Воювал си с венгрите против нас? Така ли разбираш дръзките си слова?
– Малко е да кажа „воювах“! Аз предвождах дружина „непокорни“ българи, както ти ги нарече, и останах тук на бойното поле, когато рицарите Владислав и Хуняди[16] се оттеглиха към Сърбия, защото те идват и си отиват, а нашите корени са в тази земя и ние ще останем на нея и тогава, когато вас няма да ви има.
Гневът на Юсуф растеше, но едновременно с него растеше и възхищението му от смелостта на пленника.
– Вижда се, че не си от страхливите! - призна той, сякаш против волята си, и додаде неочаквано и за себе си: - Приеми исляма, ще воюваш, ще придобиеш слава и власт. При нас няма господари и роби. Всички мюсюлмани са равни пред законите на Пророка.
Юсуф гледаше пленника и лицето му оставаше непроницаемо, но собствените му думи го изпълваха с гордостта на човек, осъзнал извора на своята правда – да няма пред човешките стремежи прегради, създадени от рождението! Това бе то – неговата вяра и неговата сила, заложени в завоеванието. Но очите на пленника оставаха все така дръзко присмехулни, когато отговори просто:
– Със слава само не се живее!
Юсуф започваше да губи власт над себе си. Срещнал бе силен мъж, който не искаше да се огъне пред неговата сила.
– Как си посмял да вдигаш оръжие против падишаха?
– За бащината земя и за свободата съм готов на всичко!
Сякаш в тишината на прихлупената селска стая звънна острие на меч. Така предизвикателно дръзки бяха словата на пленника. Шира Орхан посегна към дръжката на кривия си ятаган и само властният поглед на високия Мурадов везир възпря десницата му да изтегли острието и посече на място бунтовника. За един кратък миг Юсуф бе пожелал същото, но любопитството да изпита докрай смелостта на пленника надви гнева му. Знаеше от опит, че неочаквано проявената милост размеква и най-храбрите. Засмя се сухо и рече презрително:
– Та кой е бил свободен в тази земя? Сам вашият Бог ви е разделил на господари и роби, на боляри и крепостни! Я кажи, старче – обърна се той към старея, - ти, който си връстник на Шишмановци, кажи дали си бил свободен в Българско?
Стареят го гледаше с ясните си немигащи очи и сякаш виждаше през него нещо далечно и неуловимо, а в гласа му нямаше дързост, но нямаше и страх, когато отговаряше:
– То се знае, крепостен бях при севаста[17] Огняна, но то бе нещо друго, наше! Не можеш го проумя ти, господарю!
Юсуф махна с ръка. Напразно бе разговарял с тези роби.
– Отведете ги! - нареди той на стражите. – Стареят да се освободи, а бунтовникът да се изпрати в Галиполи. Ако стигне жив дотам, от него ще излезе добър гребец.
Когато по-късно затваряше очи в меката постеля, в съзнанието му изплуваха думите на бунтовника и в просъница се мярна споменът за друг един мъж, изрекъл същите думи. Но кога бе то, кога и кой? И тази мисъл го държа дълго в някакво полубудно състояние. После изведнъж се сети – Скендер Бег[18]! Точно преди осем месеца, когато изпращаше Скендер Бег начело на спахийската конница да пресрещне неверниците пред Ниш, на пожеланието за нови победи и слава блестящият витяз бе отвърнал тихо, така, че другите да не чуят: „Със слава само не се живее!“ - и бе погледнал многозначително Юсуфа, с когото заедно бяха расли и възмъжавали в двора на султаните.
Като си спомни всичко това, Юсуф се успокои и заспа. Дъждът бе спрял и само капките, стичащи се от сламения покрив в локвите край стената на къщата, звъняха отчетливо в тихата лятна нощ.
 
Цената на споразумението или Как Георги Бранкович
си върна синове, но загуби дъщеря
 
През следващите дни посолството отмина София и Ниш и по долината на река Морава се отправи към Смедерево. Юсуф не спираше никъде за по-дълго, отколкото бе необходимо да се назобят и напоят конете, за раздвижат изтръпналите си крака конниците.
Бърз вестоносец бе настигнал посолството в онова софийско село, където бяха останали да нощуват, изненадани от лятната буря. Великият везир Халил Чандърлъ паша изпращаше тайната вест, че емирът на Карамания[19] е нападнал азиатските владения на империята, а в Енджугез се е настанил Орхан Челеби, претендент за султан и събира съмишленици. Трябваше да се бърза със сключването на мирния договор преди неверниците да са научили за размириците по южните граници. И Юсуф яздеше неуморно все към залез слънце, към далечния Сегед.
На хвърлей стрела пред него препускаше охраната, определена от Нишкия санджак бей за високото посолство. Минаваха през полупокорена земя. По непристъпните скали се белееха кулите на сръбски феодали. Войниците изглеждаха запустяли, но кратките отблясъци на слънчевите лъчи, отразени от метал, показваха, че там се крият въоръжени мъже. Конници, яхнали дребни кончета, следваха отдалеч, по стръмни планински пътеки, посолството.
Пътят се спущаше по лек наклон и копитата на конете чаткаха припряно по заоблените камъни на калдъръма. Вляво и вдясно се издигаха все още скалисти хребети, по долината на реката се разширяваше и при всеки завой погледът се гмуркаше в безкрайната шир на север, там, където започваше великата венгерска равнина.
Отзад, откъм дългата редица спахии, долиташе невъздържана глъчка. Чуваха се и смехове. Синовете на Георги Бранкович не криеха радостта си, че са на родна земя.
– Размекна се Мурад, връща заложниците – укоряваше Юсуф мислено своя подишах. - Но аз няма да ги изпусна из ръцете си. Нека князът се отрече от съюза си с венгерите, та тогава...
И все пак слабостта на Мурад Втори към преходни изблици на доброта и отстъпчивост му създаваше грижи. Дали Георги Бранкович няма да се отметне отново, когато види синовете си свободни? На сърбина не бива да се вярва. Всичко трябва да се обмисли грижливо, да се прецени точно.
Юсуф смяташе да гостува на княжеското семейство. В големите феодални родове винаги можеше да се открие княжеска издънка с незадоволени амбиции за богатство и власт. Досега османците бяха използвали неведнъж съперничеството между владетелите на балканските земи, че и династични разпри. Юсуф вярваше на своята звезда, но още повече на умението си да прониква в чуждите мисли и да взема бързи решения. Халил Чандърлъ паша отново бе потвърдил неограничените му пълномощия да предлага и приема условия, да сключва договори със съюзните противници на младата османска империя. „Общо с всички – бе писал великият везир – и най-вече поотделно!“ „Поотделно! - спираше Юсуф мисълта си на тези думи – вместо могъщ съюз от врагове срещу империята, да останат отделни княжества и кралства“. Така разбираше той посолската си мисия още от деня, в който Мурад Втори го дари с доверието и милостта си. Първи се поддадоха власите. В Арджеш[20] гледаха отдавна с недоверие и неприязън на кардиналите при двора на Владислав Ягело. Достатъчни бяха съвсем малко условия, само един намек, че кралят е обещал на папата пълно върховенство над влашките земи, за да се вдигне на крак черното войнство от епископи и монаси. Архиепископът на Арджеш, сам властолюбив мъж, могъщ с богатство и влияние, не отстъпи, докато не склони воеводата Влад Дракул[21] да се отвърне от венгрите. От София Юсуф бе изпратил бърз вестоносец до Влашко с повелята посолството на воеводата Влад Дракул да го чака пред стените на Сегед.
Погълнат от такива мисли, Юсуф не усети кога отрядът навлезе в дребно феодално владение – десетина, петнадесет хижи, сгушени край потъмняла от времето кула. Чудното бе, че в този работен юнски ден сякаш цялото население бе сбрано пред господарския дом. Дрипави мъже и жени се притискаха един към друг като стадо подплашени овце. Полуголи деца надничаха страхливо иззад полите на майките си. По запотените лица на хората и посивялите им от прах коси с полепнали по тях сламки, личеше че са подбрани направо от полето. При приближаването на спахийския отряд, то се люшна неспокойно. Тук и там се чу писък, но никой не посмя да се отдели и побегне. Само се притискаха още по-плътно и отвориха тясна пътечка към портата на кулата. Едва тогава Юсуф откри причината на това сборище. Пред портата, на огромен дъбов пън бе завързан мъж, разголен до пояс, а друг, полуселянин, полувойник, го шибаше с обикновен кожарски камшик. В сянката на кулата стоеше господарят, свъсен болярин на средна възраст, и отброяваше с нескрита жестокост ударите.
Тропотът на конските копита накара палача да се обърне. С разширени от страх очи той отпусна вдигнатата за удар десница и тънкият ремък на камшика, възпрян внезапно след дадения му замах, се усука около дървената дръжка. Погледът му не можеше да се отклони от строгото лице на Юсуф, а ушите му оставаха глухи за злобните крясъци на господаря. Забравилият се от ярост болярин излезе от сянката на портата и, без да обръща внимание на османците, грабна камшика и продължи прекъснатото наказание, като не пропусна да шибне няколко пъти и занемелия палач.
От редицата на спахиите се отдели Шира Орхан. Преданите му очи следяха с напрегнато очакване всяка промяна в израза на Юсуф Балтоглу. Той усещаше, че гневът на везира расте и ръцете се свиваха неволно в пестници. А Юсуф мълчеше. Спомнил си бе отново за бунтовника от онова софийско село и пожела и той да бъде сам тук, за да види доколко сръбският селянин е свободен в собствената си земя. Струваше му се едновременно с това смешно и странно, че мислите му се връщат все към неизвестния българин, че той – довереният приятел и везир на великия Мурад Втори, търси сякаш оправдание за своя досегашен живот пред онзи нищожен бунтовник. После внезапно си даде сметка, че вътре в него е заговорил някакъв нов и непознат глас, че неговият вътрешен мир не е така непоклатим и безметежен, както бе вярвал досега.
„Каква е ползата за този крепостен, че живее във все още свободното сръбско княжество? - продължаваше да разсъждава Юсуф. - Нима не е осъден да влачи до гроб полуробското си съществуване, да търпи жестокостта на този груб феодал? А е възможно Бог да е вложил в душата му талантите на пълководец, на държавник. Но те няма да дадат кълн като семена, затиснати под тежка скала. Не, напразно е проливал кръвта онзи бунтовник. Свободата, за която е мечтал, не съществува. Тя е само за шепата велможи“ - и Юсуф се почувства отново пречистен в мислите си и сигурен в своята правда. Той притисна с меките си ботуши слабините на коня и животното, извило шия, пристъпи със ситни танцуващи стъпки до самия пън, на който бе вързан крепостния. Шира Орхан го последва на половин конска дължина зад него. Едва тогава боляринът се извърна и отправи мрачен поглед към спахиите.
- Как смееш да раздаваш правосъдие в присъствието на един султанов везир? - запита Шира Орхан и побърза да освободи ездитния камшик, скачен на предния лък на седлото. Тълмачът преведе въпроса.
- Раздавам правосъдие на своя земя – отвърна раздразнено велможата и ритна с крак вързания. После се обърна към изплашените селяни с груба заплаха: - Да не е посмял някой да отиде на своята нива, докато не е пожънат и последния клас от моя имот!
Мира Орхан засукваше с настървение камшика около китката на ръката си.
- А вие кои сте? - попита най-после велможата леко смутен. Погледът на Юсуф опипваше като корава длан лицето му и го караше да се задъхва.
- Аллах да просветли ума ти, човече! - отвърна спахията и с видимо нежелание окачи камшика отново на седлото, а после произнесе тържествено: - Посолство на великия падишах Мурад Втори, водено от Юсуф Балтоглу бей, везир на империята и капудан паша[22] на османския флот!
Велможата огледа скъпите дрехи на посланика, украсения със злато и скъпоценни камъни меч и се поклони, отстъпи крачка-две и отново пречупи гръб в дълбок поклон. Но Юсуф не го погледна повече, не отвърна и на поздрава. Хрумна му нещо, нещо, което бе отражение на досегашните му мисли и той нареди:
- Отвържете бития, изправете го.
Когато изпълниха заповедта и окървавеният крепостен застана пред коня, той даде знак на тълмача да се приближи.
- Питай го дали ще последва господаря си, ако той го поведе на бой срещу войните на исляма!
Тълмачът преведе. Селянинът погледна тъпо, изохка. Гърбът, нацепен от ударите, му причиняваше мъчителна болка. Но постепенно в безизразните очи започваше да се възвръща светлината на разума. Най-после отвърна с учудващо твърд глас:
- За бащинията щом е, ще го последвам!
Юсуф не дочака тълмача. Разбрал бе отговора. Замахна с бясна ярост и шибна селянина с камшика си през лицето. После вдигна коня на задни крака и препусна по прашния друм, увличайки след себе си целия отряд. Плясъкът на камшика остана да звучи дълго в ушите му. Ударил бе чуждия крепостен, но знаеше, че ударът бе насочен към онзи неизвестен бунтовник от софийското село, към онова ново и неуловимо, смутило мира в душата му.
Деспот Георги Бранкович дочака посолството пред стъпалата на княжеския трон в замъка на Смедерево и прав, с оголена глава, изслуша приветствията. Докато произнасяше тържествените слова, Юсуф наблюдаваше деспота.
„Остарял е и се е смирил“ – помисли той. Познаваше го отдавна, от времето, когато сърбинът идваше често в Едирне да проси помощ – горещ, буен и жаден за власт. Тогава не се свенеше да се връща в своята Рашка начело на османски отряди, за да воюва с вуйчо си, княз Лазар Лазаревич.
Художник Стоимен Стоилов
„Дълъг път изминахме двамата – разсъждаваше Юсуф. - Докато Георги Бранкович бранеше стръвно наследеното от предците като воюваше повече със своите, отколкото с чужди, аз се изкачвах от низините на моето нещастно потекло и днес силата и гордостта ми имат собствена стойност. Ето, това е то – моето знаме в похода на исляма. В християнските земи е светът на непреодолимите съсловни прегради. Произходът определя жизнения път на всеки човек от рождението до смъртния му час. Който дръзне да се възпротиви на този ред, бива осъждан като бунтовник и плаща своето непокорство с главата си. При нас е друго – и последният акънджия[23] може да стане бей и паша. В османската империя пътят към висините на земната власт е открит за всеки мъж с дарование и сила. Произходът няма значение.“ Мислите се нижеха в съзнанието на Юсуф като ехото на далечни гласове и не пречеха речта му да се лее свободна и внушителна в стихналата зала.
Когато замлъкна, Яхия ага, стоял чинно зад него, излезе напред. В протегнатите му ръце, върху възглавница от пурпурно кадифе, блещукаше с матов, притулен блясък златото от тънкия деспотски венец, на жезъла и държавната топка. Смедеревският архиепископ Атанасий Фракаш, застанал отляво на трона, посегна към символите на самодържавието, но Юсуф го възпря само с един поглед на властните си очи, сам пое венеца и го положи на посивялата глава на княза. После му подаде жезъла и топката. Той нарушаваше съзнателно установения ред и желаеше всички да разберат това, за да се знае, че деспот Георги Бранкович дължи властта си първо на Мурадовата милостиня, после на своя Бог. Едва тогава Юсуф кимна благосклонно към високия архиерей. Архиепископът, заобиколен от епископи и свещеници, пристъпи към деспота, за да извърши обряда с миропомазването. В гъгнивото песнопение на клира се долавяше зле прикритата досада от този никому ненужен обряд. Членовете на княжеското семейство и първите велможи на деспотството слушаха без радост, но и без признаци на огорчение или скръб. Много превратности на съдбата бе изтърпял Смедеревския двор – междуособни войни с близките по кръв Лазаревици, властта на турските султани и унгарските князе, а сега приемаше отново сюзеренството на Мурад Втори. Мислите на всички бяха насочени към обширните родови имения и всеки таеше надеждата да ги опази в тези времена от кръв и пожари и предаде непокътнати на синове и внуци, защото за тях отечеството не съществуваше извън рода, неговите земи и замъци. Юсуф ги познаваше добре. Знаеше и мислите им и между тях се чувстваше силен и горд. Той също притежаваше богати владения, но те бяха заслужена награда, признание за успехите му на държавник и пълководец. Но силата му идваше най-вече от съзнанието, че принадлежи към един справедлив свят, в който всеки мъж може да извърви неговия път към славата и властта. Така бе мислил досега. В това бе вярвал от онзи незабравим ден на първия морски бой, когато Мурад Втори, тогава още престолонаследник, го бе отличил измежду десетките бойци от своята галера, за да го приближи завинаги до себе си. И тази му вяра бе силна и непоклатима. В годините на младостта си той не бе разсъждавал над нея. Едва по-късно, когато с богатството и властта бяха дошли знанията, оплодени от идеите на ранния източен ренесанс, тя бе излязла от черупката на религиозните догми, но по някакъв странен начин оставаше в съзнанието му свързана с исляма. Представите за ред и отечество никога не го бяха вълнували. Кръвният му произход не бе играл никаква роля в неговия живот, а единствено принадлежността към исляма и личните му дарования. Но и във враждебния нему свят на християнския Бог, с когото воюваше повече от две десетилетия, Юсуф не бе се сблъскал с представата за отечеството като нещо отделно от феодалното владение. Християните, с които бе имал работа, все хора от неговия ранг – полковници, посланици и князе на църквата, бяха преговаряли за земи и замъци, за привилегиите да събират данъци и такси, готови всякога да предложат васалната си вярност на по-силния и по-богат господар. Колкото по-добре ги опознаваше Юсуф, толкова по-отвисоко гледаше на тях, толкова по-силно вярваше, че той е по-добрият и по-справедливият. Така бе до онази лятна привечер в селцето край София, когато неизвестният мъж, потомък на крепостни, бе отблъснал съблазните на славата и властта, за да остане верен на кръвта си и на една земя, от която не бе притежавал дори един уврат[24]. Сега Юсуф внезапно си даде сметка защо същите слова, произнесени месеци преди това от устата на Скендер Бег не го бяха развълнували. Защото албанецът, сам наследник на независими някога владетели, имаше към какво да се стреми. Неговата постъпка не изненадваше и не учудваше. Да изостави службата си при един чужд двор, за да остане независим властелин, бе съвсем редно за един феодал в онези времена. Но онзи мъж от софийското село не притежаваше нищо и не очакваше нищо друго, освен страдания, рани и смърт.
Под ниските сводове на залата отекваха последните звуци на „Многая лета“ за новопомазания владетел. Архиепископът прекръсти деспота с широк размах и се оттегли. Георги Бранкович направи опит да изправи снага под тежката мантия, но веднага се отказа от този нелеп израз на още по-нелепа гордост и произнесе с глух, повяхнал глас клетвата за васална вярност към султан Мурад Втори. След това остана в нерешително очакване пред високия пратеник на своя нов сюзерен. Юсуф, изтръгнат за миг от властта на смущаващите го мисли, подаде ръка на деспота, подкрепяйки го да изкачи трите стъпала на трона и с лек натиск на гъвкавите си пръсти му даде знак да седне. И в този си жест той влагаше символичен смисъл – деспотът се качваше на престола си, облегнат на ръката на османския посланик. После сам се настани на широкия стол срещу владетеля и огледа за първи път княжеското семейство. Ако в Георги Бранкович живееше все още някогашното владетелско достолепие, в старата деспина, негова съпруга, бе останала само майката. Тя не откъсваше отмалял поглед от синовете си. Вече втори ден, откакто се бяха върнали в Смедерево, а тя не бе могла да остане нито за миг с тях. Блестяща свита от спахии придружаваше неотклонно младите князе. Такава бе волята на Юсуф – князете да получат свободата си, когато пратеничеството на деспота потвърди в Сегед сепаративния мир на деспотство Рашка с османската империя и васалното подчинение на султан Мурад Втори. Георги Бранкович бе приел условието без възражения и архиепископ Атанасий Фракаш, негов постоянен посланик, се готвеше за път. Юсуф бързаше. Бързаше да изпревари вестите за размириците по южните граници на империята. А сега той поведе лек и приятен разговор. Описваше с остроумие и изящество блестящите приеми на двореца, великолепните шествия по улиците на столицата, богатството на базарите, а погледът му се спираше все по-често върху лицето на младата княгиня Мария. Струваше му се, че е намерил вече решението на задачата да замени освободените князе с друг залог за вярност на Георги Бранкович към султан Мурад Втори. Сложила тънка бяла ръка върху тъмното дърво на трона, младата княгиня стоеше все още права зад майка си и гледаше със смели, та чак безсрамни очи в лицето на посланика. В тях искреше любопитство към широкия свят, от който идваше той, свят, изпълнен с богатството и блясъка на царските дворове, прозираше и пламенното желание да го види сама, да се понесе в този шеметен вихър от несекващи удоволствия и празненства.
Юсуф гледаше зрялата хубост на княгинята и си мислеше, че след година или две тя ще повехне в мрачните стени на Смедеревския замък, защото никой владетел, бил той и най-нищожният, нямаше да потърси съпруга в дома на Георги Бранкович, пред чийто праг напират страшните османци. А да се върже с мъж от по-долно потекло, тя не можеше и сигурно не желаеше. За Мурад Втори единствено покорността на съюзниците имаше цена. Покорност искаше той и от сръбското деспотство. А какъвто бе сластолюбец, хубостта на княгинята би била приятен залог за васалната вярност на бащата. И словата на Юсуф ставаха все по-увлекателни и разгаряха все по-силен блясък в жадните очи на Мария Бранкович.
((Откъс от подготвената за печат книга
„Адмиралът на султан Мурад II“ от Войно Ив. Войнов,
Издателство МС - Варна, 2014))

[1] Спахии - конници
[2] Силяхдар – отговорникът за оръжието на султана, www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriyа
[3] Молла - духовник
[4] Кадъаскер – военен съдия, кадия на армията, най-високата съдебна власт в империята след шейюлисляма,www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriyа
[5] Капалъ Дервент (теснините около Траянови врати) е мястото, където през 1371 г. започва настъплението на турците към София, когато българите оказват отчаяна съпротива
[6] Галиполи - град, разположен в Източна Тракия, Турция, вилает Чанаккале. В Средновековието има голямо значение като складово място за италианската търговия. По-важни събития: 1190 г. - оттук се прехвърля в Мала Азия армия кръстоносци под предводителството на Фридрих Барбароса; 1204 г. - градът е завоюван от Венеция; 1306 г. - обсаден, опустошен и разрушен от каталаните; 1357 г. - превзет от Османската империя; 1416 г. - край Галиполи венецианският флот удържа морска победа над турците.
[7] Везир - висше военноадминистративно звание в Османската държава. През XVII век тази титла се давала на участници в султанския съвет, а така също и на видни провинциални управители
[8] Сегед - е град в Южна Унгария със стратегическо местоположение, тъй като се намира еднакво близо както до сръбската, така и до румънската граница. През 14 в. при управлението на крал Лайош I Велики, Сегед става най-значимият град в Южна Унгария, с приближаването на османските войски стратегическата му важност продължава да нараства. При крал Сигизмунд Люксембургски градът разполага с крепостни стени, по-късно получава и статут на независим имперски град. На 28 септември 1526 г. османците достигат до града и го плячкосват, но успяват да го овладеят едва през 1543 г., като го превръщат в административен център в завладяна Унгария. Освободен от османско иго на 23 октомври 1686 г. и отново получава статут на независим имперски град през 1715 г. От 1719 г. градът има и собствен герб (използван и до днес) даден му от Карл VI, император на Свещената Римска империя.
[9] Челебия – знатен мъж, "челеби" е почетно обръщение, подобно на европейското "сир"
[10] Ага – командир, господар, главния прислужник в домакинството, www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriya
[11] Георги Бранкович (около 1377 г. - 24 декември 1456 г.) е балкански владетел, управлявал 1427 – 1456 г. През 1413 г. в битката при Чамурли Мехмед I побеждава брат си Муса Челеби благодарение намесата на Георги. През 1422/26 г. е в Зета, където воюва с венецианците. През 1427 г. наследява деспот Стефан Лазаревич като владетел, но е длъжен да отстъпи Белград на крал Сигизмунд. През 1427 г. султан Мурад II праща известие до Георги Бранкович да му предаде моравското деспотство и без да чака отговор нахлува с войски и превзема редица крепости и територии. През 1429 г., Георги Бранкович получава титлата деспот от византийския император Йоан VIII Палеолог. През 1435 г., сключвайки споразумение с османците, дава дъщеря си Мария Бранкович за съпруга на султан Мурад II. Султанът му разрешава да изгради крепостта Смедерево като нов главен град във владението. През 1439 г. султан Мурад II превзема Смедерево, деспот Георги бяга в Унгария, а султанът пленява и ослепява синовете на деспота - Григор/ий/ (Гъргур) и Стефан. През 1441 г. османците превземат и Ново Бърдо. Деспот Георги активно се включва и участва в първия поход на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и Янош Хуняди от 1443/44 г. и си възвръща владението. След превземането на Константинопол, Мехмед II започва изненадващ поход срещу владенията на деспота и през 1455 г. наново и безвъзвратно е превзето Ново бърдо. На следващата 1456 г. деспот Георги участва в отбиването на османските атаки срещу Смедерево и Белград, а в края на годината умира.
[12]Намаз - петкратна молитва, една от стълбовете на исляма, http://bg.wikipedia.org
[13] Санджак бей – управител на главната административна единица (санджак)
[14] Потон, м. диал. горна част на жилищно помещение; таван, http://talkoven.onlinerechnik.com
[15] Тълмач – преводач, б.р.
[16] Първият кръстоносен поход на младия крал Владислав и властния военен стратег Янош Хуняди започва през есента на 1443 г. Хуняди завзема Крушавац, Ниш и Пирот, Морава. Крал Владислав освобождава София. Присъединяват се босненци, албанци, сърби и български въстаници. Междувременно султан Мурад II укрепва проходите към тракийската равнина. Сред християнската армия избухва чума по конете. При необичайно тежката зима, Хуняди не приема риска да продължи похода. По време на отстъпление на войските турците са разбити още два пъти. На 1 септември 1444 г. двадесетгодишният крал Владислав потегля от столицата Буда към България начело на малка шестнайсет хилядна армия. По поречието на Дунав към Оршова се обединява със силите на Янош Хуняди. Преминава във Влашко, където се появява нов съюзник – влашкият владетел Влад II – Дракула. През 1444 г. християнските войски завземат турските укрепления по Долен Дунав – Железни врати, Видин, Оряхово, Никопол. Присъединяват българи. Войските на Владислав превземат всички български градове – Стан, Шумен, Мадара, Провадия. Мурад прехвърля тайно анадолските си войски от Мала Азия на Балканите с кораби на венециански и генуезки търговци. Добавя и европейската си шейсет хилядна армия и се отправя на север, за да посрещне кръстоносците и да ги спре. На 9 ноември 1444 г. вечерта двете вражески армии се срещат във Варна. На следващия ден – 10 ноември в морския град се разразява една от най-кървавите, тежки, драматични битки. Угасва и животът на младия рицар Владислав, а заедно с него и мечтата за освобождение в земите ни. За България идват вековете на робството.
[17] Севаст - висша титла, използвана в някои от средновековните балкански държави.
[18] Георги Кастриоти Скендербег (1405 - 17 януари 1468) - национален герой на Албания. През 1433 година той е даден на султан Мурад II като заложник. Там приема исляма под името Искандер-бей или Скендербег и се прославя, сражавайки се за турците. Под негово командване са били 5000 османски кавалеристи.През 1438 година султан Мурад назначава Скендербег за управител на Круя. В края на 1443 година той вдига въстание и заема Круя и наследствените си земи около града, разбива османците при Черни Дрин, сключва съюз с Кралство Унгария и заставя Мурад II да снеме обсадата на албанския град Круя. През ноември 1443 г. е обявен за глава на княжеството Кастриоти. Когато османците отнемат принадлежащите на неговото семейство имоти в Круя, Скендербег се отрича от исляма и вдига въстание. Сключва през 1444 г. военнополитически съюз с Венеция и с вождовете на разни племена и разгръща партизанска война в Северна Албания. През 1448 година султан Мурад започва поход срещу него и превзема крепостта Светиград. През 1450 година Мурад обсажда без успех Скендербег в Круя. След превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Скендербег сключва изгоден за Албания мир. Признат е (1461) от султан Мехмед II за управител на Албания.
[19]    Карамания - историческа област в Южна Турция, на територията на която Караманите основават в средновековието Караманския бейлик
[20] Арджеш - окръг в регион Мунтения в Румъния
[21] Влад II Дракул (1393 - 2 декември 1447) - владетел на Влашко през периода 1436-1442 и 1443-1447. Прекъсва управлението си през 1442, за да помага на турския султан в борбата му срещу унгарския войвода Янош Хуняди. През 1443 Янош Хуняди успява да го победи и да постави за кратко на трона Басараб II. Още на следващата година Влад II Дракул си връща трона, подкрепен от войските на султан Мурад II. В замяна е принуден да изпрати двама от синовете си ( Влад Цепеш и Раду III) като заложници и да изплаща ежегоден данък. Влад променя външната си политика и отново става васал на унгарците и когато полският и унгарски крал Владислав III започва своя кръстносен поход срещу турците през 1444, той изпраща на помощ 4000 конници под ръководството на най-големият си син Мирча. След голямото поражение в Битката при Варна и смъртта на краля, Влад пленява Янош Хуняди, при изтеглянето му през Влашко. През декември 1447 влашките боляри възстават срещу Влад и го убиват в блатата край Илфов.
[22] Капудан паша - адмирал на флота, б.р.
[23] Акънджии - akıncı, нередовни части от османската армия, http://bg.wikipedia.org
[24] Уврат - мярка за площ, равняваща се на около 2 декара, http://bg.wikipedia.org
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма