Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Документална проза:

Поезия:



Отзив:

Прожектор:

Палитра:

Нови стихотворения:

Исторически роман:

Кръгла маса:

Документална хроника:

Роман за поезията:

24 април 2014:

Книга 8 Книга 9
Статии
Поезия
Георги Венин 
 
Георги Венин (лит. псевд. на Георги Димитров Георгиев) (5.05.1956, Варна) – Журналист, преводач, поет. Завършва варн. езикова (англ.) гимназия и журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“. Редактор във Варн. книгоизд., журналист: в. „Белослав“, сп. „Морски свят“, в. „Полет (Press)“ и в. „Черно море (днес)“. 2008 защитава докторантура върху проблемите на публицистичния текст. Преподава журн. във варн. университети. Преводач на романа „Умирай трудно“ от Р. Торп и на поемата на Едгър Алън По „Гарванът“. Два мандата председател на варн. др-во на журн. от профил „Печат“ към СБЖ.
Книги: До дъно (роман, Моореа, В, 2012); Сънят на какавидата (Фаена, В, 2011); Не съм Чоран... (Фаена, 2010); Бит и битие на публицистиката (Моореа, 2010); Лесна граматика (Моореа, 2007); Дивака (роман, Моореа, 2006); Плевене на душата (избрани стихове, Моореа, 2006); Великото езичество (годишна награда за есеистика на СБП, публцистика и критика, Моореа, 2006); Угарно небе (стихотворения, в съавт. с Марияна Хруза, 2000); Паднали ангели (стихотворения, Роял 77, В, 1999); Човекът проглежда в любов (стихотворения, АЛ, В, 1992) и др.
(АртЕнциклопедия Варна)
 
Георги Венин

СЪБЛАЗЪН

Във Топ-капъ
е топло –
по капата на двора са накапали слънца.
След позамрялото преддверие
на златните часовници, които като златни квачки
кълват зрънца
от златните минути на империята,
прекрачваме
във оръжейната съкровищница.

И още тук започват да се ронят
сложните оксиморони –
живи мощи:

Оръжие – съкровище;
бижутериен склад за смърт:
взривоопасна смесица!
(Но само за умислени съзнания.)

Какво шокиращо великолепие!
Какви изкусни съзидания…

С пленени зèници,
пленително
очите ми се възхищават.
Естествено!
Не е ли възхитителен
всеки детайл
от тази ювелирна прелест!

Какво умение!
Какво неустоимо и вълшебно
въображение!
Над всеки безподобен
орнамент
очи са бодени,
вторачени във съвършенството.
Но „да бодеш очи“
звучи тук някак си злокобно.

Със сигурност такава красота
не ще спаси света.
Тя го убива…
убийствено красиво…

О, кой измисли адската „естетика на злото“!
Кому е нужно
ловният му нож
да е прекрасен като огърлица,
с която светските лъвици
лукаво удвояват своя сексапил?
Защо е този страховит разкош
на сабята, която ще пронизва
с дивашка първобитност
нечий гръден кош?
Със стил!

Безумие е сръчни гении
да впрягат майсторско усърдие,
за да обкичват с диаманти
оръдия за смърт
и заедно с това –
безсмъртни образци на красота,
за да пронижат с остървение
ребра на нечие предгърдие
и по сълзите диамантени да капе кървав дъжд.

Обезглавяването и прострелването стават ли
по-приемливи,
извършени с красива слепота!

Ако наистина естетиката
ще е етика на бъдещето
(горкият Горки!),
дали животът не подготвя края си,
като извайва бляскави оръжия.
Като лукави уговорки.
В сарая
на човечното художество
единствено самоубийството би оправдало
и остротата,
и овалите,
и филигранността
на ножовете и камите,
на сабите и ятаганите.

Уви, султаните не се пробождат,
тираните не се самозатриват.
Навярно са възпитани във почит към изкуството
и не желаят да зацапват 
с мръсната си кръв
такава дивност
от лезвиета, от дула и от изкусни
ръкохватки.

Би трябвало пищовите откатно да проритват
само когато предстои дуел със себе си!

…Излизам под залязващото слънце
и мисля:
Човечеството днес
върви към пропаст смъртна,
но без финес и идеали,
без мисия, без порив за добро.
Какво е новото?
Не виждам ново.
Угасва неродено зарево.
Пак хвърляме усилия на нищи
да ваем известената си гибел
с изящество – това ни утешава,
вместо да сътворяваме красив живот,
непоносимо хубав –
толкова непоносимо,
че с нищо
да не ни привлича
краят.

Поне, човечество, си прободи сърцето,
срежи си вените
с поредното лъже-изкуство!
За да е драматично,
патетично,
бляскаво,
сияйно.
Но не очаквай ръкопляскания.
Зрителите
на оръжия от Топ-капъ
са заслепени.


ДУМИТЕ

                         На мене си
 
Внимателно със думите, умнико!
Бъди сапьорът пред кортежа им.
Защото те са мини под езика ти:
той ги взривява – или обезврежда.

С душата си търси траншеите – с фугас
в полето на отсрещната душа и
преди да се обади мъчният ти глас,
се увери, че и началото, и краят

на нужния фитил са във сърцето ти
и няма да събудят сълзи от безсилие,
които да удавят пламъчето искрометно.

Внимателно със думите, войнико –
и мините са твои, и фитилът…
Нека духът ти да е извор на езика ти
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма