Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Документална проза:

Поезия:



Отзив:

Прожектор:

Палитра:

Нови стихотворения:

Исторически роман:

Кръгла маса:

Документална хроника:

Роман за поезията:

24 април 2014:

Книга 8 Книга 9
Статии
Документална проза
Родът Раковлии 
 
Мери Тинева
 
„Имя доброго отца и праотца много
действува в развитие потомства.”
                                   Г. С. Раковски
 
Годината сега е 1983-а, Варна, ул. „Кръстю Мирски”, номер 14. Двор с черница и няколко чаталести смокини. Към улицата – къща двукатна. От ония безлични паралелепипеди, които се строят през последните десетилетия. В дъното на двора – друга, по-малка, с балконче. Не издава възрастта си, но е почти столетница.
Тъкмо преди сто години това място се харесало на моите баба и дядо. Дворът и тогава е бил с черница и смокини, а пък улицата още нямала име. По старите пликове е написано: „Трети участък, или близо до Чушмя-Джамия и Градската градина”...
По-късно улицата е кръстена „Дунавска”.
...Макар че годините са се постарали да заличат следите на хората, живели на това място тогава – на границата на двете столетия, то все нещо е запазено още. Разбира се, помня добре последните представители на онова поколение. Слушала съм разказите им, но съм била в онази младост, когато ти се струва, че пред човека стои безкрайност и не си представяш колко скоро хората около тебе няма да ги има... Сега са останали само разпокъсани спомени и прашни вещи по тавана и мазето, купища писма, пощенски карти, дневници... Които на моите внуци навярно вече няма да говорят нищо.
Мъча се да свържа чутото, запомненото, с това, което е изписано по пожълтелите листове. И със скритото между страниците на стотиците томове книги и списания.
Онези книги столетници, натрупали богати собствени биографии, минали през ръцете на няколко поколения... Четени, пренасяни, предавани. С подписи или бележки по полетата. С проядени подвързии и с особен мирис на прах и време...
 
* * *
Но кои са хората, които преди век се спират на онова място в центъра на Варна, близо до Градската градина и Чушмя-Джамия.
Ако се върнем още десетина години по-назад, т.е. непосредствено след Освобождението, ще видим едно небезизвестно семейство да изтръгва корени от родния Котел, за да поеме към плодородна Добруджа и морето. Това са Георги Станчев (Гущера) и Мария Кръстева Търпанска –единствената дъщеря на Нанка Стойкова – Баба Нанка Търпанка... Ето от тази своя прапрабаба искам да започна. Родната сестра на Георги Раковски.
Баща ми, чичо ми и двете ми лели си я спомняха много добре: стройна, изправена, жива и подвижна. Не я свъртало на едно място. За младите ѝ години се носят легенди. А в Котел и песни се пеят:
„Скара се Нанка със попа,
със попа – поп Костадина,
на свято Преображение
и му брадата изскуба
пък кандиларя й блъснала,
блъснала и халосала.
Аферим, Нанке Стойкова,
От де ти дуде силата...”
В семейните разкази винаги се подчертаваше, че Нанка е била любимата сестра на Савата. Че връзката между двамата не е само кръвна, едноутробна, а нещо много по-силно. Тази връзка се е чувствала още в детските им игри и лудории и е останала за цял живот.
Нанка е продължавала да нарича брат си Сава, въпреки че той сам се е отказал от това си име, дадено му в детството (всъщност е кръстен Съби – на дядо си). Решил, че не му приляга добре и взел името на вуйчо си – най-славният в рода преди него – легендарният капитан Георги Мамарчев.
Когато бях малка, си представях баба Нанка съвсем като самодива – хвърлила дрехи и разрошила дълги коси – преструва се на луда, за да побягнат турците от нея, а тя да се добере до братовото си скривалище в планината... Или как гони с камъни тежък чорбаджия из тесните котленски сокаци. Той тича ли, тича изплашен, крие се и се пази. Всички в Котел знаят – Нанка е смела, дръзка и не си поплюва. Пък е и закачлива, присмехулка – да не ѝ паднеш на езика! Тя самата от одумки не се плаши, на всеки ще намери какво да отговори. „Сеги има скольо, сеги ша чета” – рекла, па сложила първа рожба в цедилката, метнала я на гърба си и тръгнала на училище. Женена жена, в онова време, когато и за невръстни момичета такова нещо не се е смятало дип редно. И на затвор била осъждана. Присъдата е била 15 дена. Излежала ги в харемлика на Етем бей. Детските ми представи за нея, които си бях изградила от разказите вкъщи, след време се покриха напълно с писаното за нея в архивните материали и спомените на нейните съвременници. Сега вече зная – нищо в семейните предания не е било преувеличено, а и самата баба Нанка е нямала нужда от това.
„Тази жена беше надарена с безгранична самостоятелност, с изключителна любов към своя брат. Готова бе на подвизи за него” – разказваше леля ми Койка. „Заради Вас е готова и душата си да даде” – пише на Георги Раковски Иван Кишелски през 1858 година.
Много пъти ще излага на опасности не само своя живот, но и този на мъжа си и децата си – стига да му е от помощ. Обикновено дръзка и храбра, тя напълно губи самообладание, когато любимият ѝ брат е в опасност.
Ето как самият Раковски в „Неповинен българин” описва излизането си от Котел на път за Цариградската тъмница: „Сестрите и майка му с плач велеславно го посрещаха на пътя към дома им и се приближаваха към него, но жестокосърдечните турци немилостно ги оттласкваха, биящи ги с ножове, и те сироти, от голямата жалост си паднаха на земята като мъртви...Чуваше се плач и ридание и със сърдечна скръб видя премилите си сестри да се оттласкват и бият с строгастию от агаряните”.
Ще използвам тази сърцераздирателна сцена, за да вмъкна няколко думи и за бащата на Нанка, друг голям българин – Стойко Попович, с домородствено име Раковала (идва от стария град Раково), почитан като благодетел на Котел, „спасявал народа котленски няколко пъти от беди в най-опасни и тежки времена” – пише синът му. И продължава: „...В 1821 лето, кога един паша бесеше и набиваше на кол старейшини и по-знаменити българи всякаго града и села (...) Стойко Попович с достоинсво си умили него паша, доказваше му, че българи са невинни и грях е да ги коли и беси така безмилостиво, и в Котел ни капка кръв не се проля. От него же време до 1844 лето всякога е бил защитник и бранил е народа от всяко притеснение, за кое гръкомани го ненавиждаха”.
През 1823 г. е издействал от тогавашния военачалник Рашид Мехмед Паша турската войска да мине през Котел мирно, „без да повреди ни чест, ни имение едного котленина”. По-късно пак Стойко е този, който отива в Шумен и с опасност за живота си успява да издейства от главния военачалник храна, после я пренася в Котел и спасява от глад бедните семейства. Доктор Кръстю Раковски в своята студия „Страници от Българското възраждане” го характеризира като човек със свободен дух и с качества на забележителен обществен деец. „Те (Стойко Попович и синът му) са били щедро надарени с ум, воля, темперамент и рядко безстрашие... От умирането по-нататък друго село има ли? – попитал иронически същият Стойко заптието от русчушката тъмница, когато то го увещавало да не псува с висок глас на майка и на жена русчушкия паша Мурза Саид... Той дължеше своето обществено положение и своето материално благосъстояние не на бащино имане и на хаджийски и чорбаджийски титул, а на собствен ум и труд”.
В спомени, оставени от хора, които са го познавали, намираме и следните думи, казани за него: „Человек великодушен, остроумен, предвидлив, разсъдителен, дързостлив в говоренето и всяка дума, която излизаше от устата му, беше редовна и имаше мястото си”. (Панайот х. Добрев)
Пак Георги Раковски разказва, че тъкмо когато старият Стойко бил решил вече да заживее спокойно и кротко, котленското население му се примолва да го защити от „петима лукави и хитри старейшини”, които са товарели бедните хора с допълнителни непосилни данъци, разпореждали се безотговорно с църковните приходи, обрали овчарската кутия и не давали никому сметка за делата си. Известен със своята справедливост, той отстъпил на молбите и се втурнал с цялата си енергия в нови борби. На тези чорбаджии припомня, че са длъжни ежегодно да показват на народа всички приходи и разходи, „да учередят училищата котленски и да ги украсят с добронравни и изкусни учители на обща полза”...Изисква от тях да „съставят помежду си закон, щото веднъж в годината да събират общи събор от всички еснафи (художествени общества) и благоразумни жители по вишегласие да отбират старейшини, църковни и училищни наставници, человеци прави, достойни и разумни, а за заминалата година да им прегледат общо сметките на приходи и на разходи и да одобряват с похвала добрите и полезните им дела, а злите и вредителните да наказват с общо укорение, щото по тойзи начин да се прослави село Котел и за слава и чест на България да ражда добри и прочути граждани (...) и всякой да живее със спокойствие, без да поврежда никому правдата и особната полза”.
Не е за чудене, че „лукавите старейшини” търсят начини да отстранят този човек, който не ще да си гледа спокойствието и старините, а все се пъха чужди работи да оправя. Че и синът му по-долу не пада. Пристигнал в градеца им след тринадесетгодишно скитане по чужди земи, той продавал какви ли не ефелъци. С дрехи ала франга се разхожда, кон язди, с калъч се е припасал, (нищо че ги е взел назаем от приятел). В средата на хорото се напъхал – там, където е мястото на турския сейменин и местните първенци – чуди се с каква дързост да предизвика тяхното възмущение.
И ето че доносът е написан и изпратен до Високата порта:
„Деветли Ефенди,
Тук в отечеството си имаме един человек, именуем Стойко Папаоолу. Много хора е привлекъл на своя страна. Всяка вечер 5-10 хора посреща и изпровожда. На този человек аслъ и характера му е такъвзи. Неговия шуря на име капитан Георги, в 1828, в времето на руско-турската война, начело на триста доброволци, в времето на предаванието на Силистра, влезе в нея и обра на Мехмед Паша атовете, оръжието и покъшнината. На него характерът е еднакъв с Стойковия... Стойко има едно момче на име Сава. Ходил по Европа, а сега дошел, ефендим, тук, ат язди, калъч върти и псува на турците рода и вярата им. Тъй като града ни не може да поръчителства за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду си. Това донасяме до знанието на правителството, за да не пострадат сетне нашите деца и нашите имоти. Отървете ни от тях”.
Резултатът не закъснял. Баща и син са хвърлени във влажно и мрачно подземие в Истанбул, оковани в дебели и ръждиви вериги от корабни котви, сред човешки кости, смрад и противни гадини. След няколко месеца, излезли за първи път на светлина, те се виждат един друг и едва могат да се познаят: „като от гроба извадени”, с подмъртвели лица, с изгнили дрехи, потънали целите в мухъл. В това състояние старият Стойко е изправен пред съда и когато председателят му извиква гневно: „Неверний (гяур), кажи скоро правото, или ако не, аз ще те убия!”, намира сили да отговори така: „Аз не съм неверний, понеже верувам в единнаго всесилнаго бога –понюд не се моля никому за един кривач кръв”. Новата тъмница бе „позорище ново и незнайно дотогава за страждущите, позорище на крайното развращение” – пише Георги Раковски. И разказва подробно как са гнили заедно с баща си три години и половина сред всевъзможен престъпен свят. Въпреки собствените мъки и ужаса, сред който се намира, той не пропуща да оплаче и своите близки в Котел... „Това ще ти е сетнина – клетата майка и сестри – кой ще ги утеши! Кой ще им подаде ръкопомощию между ония кръвопийци ястреби, които с непрестанна злоба ще се трудят да затрият от лице земли това семейство?”
Семейството наистина е било за окайване. Заплахите на клеветниците чорбаджии са били страшни и никой в Котел не смеел на клетите жени да проговори, камо ли в къщата им да влезе. Ако огнището загаснело, нямало откъде огънче да вземат. Поп Велико е бил наказан, задето ги съжалил и им давал по малко от черковния хляб, колкото да не умрат от глад. А две от децата все пак умират.
После, през 1854 г., още веднъж Раковски ще мине през Котел, воден от турски заптии от Шумен към Цариград. „Когато сестра му Нанка узнала за това, припаднала. А майка му си загубила ума. Останала си захласната, изцяло погълната от тъгата по своя син Савата, когото е оплаквала по цели дни и нощи.” Не издържала баба Руса. Преди осем лета нейният роден брат капитан Георги Мамарчев починал на заточение по гръцките острови, оставил в най-голяма оскъдност жена с четири бедни сирачета. Само преди година, съсипан от страдания, бил издъхнал и мъжът ѝ Стойко. А бил кремък човек. Дори на смъртния си одър пак се опитвал да успокоява жените около себе си: „Я гледай какви са се разсополивили! Беки ще живея с камъните? Шейсетгодишен човек съм...” Сега водели незнайно накъде сина ѝ... Загубила си ума от мъка баба Руса и след няколко седмици починала.
Нанка ще страда по брата си през всичките години... „И да знаеш, уйчо, майка ми от ден на ден отпада заради твоето светло лице – ще доди, много жалей заради тебе” – пише дъщеря ѝ Мария Търпанска през 1857 г.
Мязала е Нанка на брата си и по дух, и по характер, и по темперамент. Роклята ѝ пречела да тръгне след него. Навярно е била особено щастлива, когато се е провирала по балканските пътечки към скривалището му през онова лято на 1854 г. „отблизо да го види, храна да му занесе (писмет, ахтопод и краставици) и да му се порадва”... А веднъж той я грабнал на ръце и така я изнесъл на върха. Не се уплашила и като ѝ рекъл: „Ако доди потерята, ще убия най-напред тебе, а после и себе си”... А потери наистина обикаляли съвсем наблизо.
Сладки ѝ били дните и нощите, когато от септември до Нова година го крие в къщата си. Че и моми и невести на седенки събира, да може той през едно малко джамче да ги гледа, приказките и песните им да записва.
На Васильов ден млин му разточила и така тавата завъртяла, че на него парата да се падне. Зер бил решил на път да тръгва и на добрия знак се зарадвал. После натоварили един юк със старовременни книги и двете с дъщерята Мария го изпращат до края на селото.
Но и на брат ѝ, изглежда, също му е било мило за нея. Намира време да изпрати по някое писъмце до „прелюбезната си и премила сестра”. Самата баба Нанка разказвала на правнуците си (сред тях е и моят баща) как се мъчел да я успокоява: „Не плачи, дивло, мен куршум не ме лови”. Когато пък се криел с дружината си край Котел, поръчвал „тя да отидела за киселици заедно с други жени, за да я види той отдалеко, защото иначе тя ще умре от плач”. (Спомени на съвременници на Г. Раковски)
А Нанка не я свърта в Котел. Непреодолимо е желанието брат си да види, а навярно и широкият свят я блазнел... Още като съвсем млада е ходила в Цариград и на портрет от 1842 г. я има – със Стойко Попович и Руса Мамарчева. А през 1858 г., когато Раковски е в Нови Сад, в писмо се заканва: „Ако не ми отпишеш ду един месиц, мултак (непременно) ще дода”. И наистина отива до Нови Сад да го види.
Следващата година Раковски е в Одеса. Нанка никак не се успокоила. Все за кадро моли брат си и пак ходенето ѝ е в акъла. „...От как ѝ писа, че ще я повикаш напролет да я видиш, само него балнува и меракът я обема ощи повичи” – четем в писмото на Кръстю Търпански от 1 септември 1858 г.
През лятото на 1860 тръгва. Стига до Свищов, похарчва 200 рубли, които била взела назаем от нейде си, и „щяла да дойде при тебе, но защото не знаела де си – се върнала”... Върнала се, но парите да върне не могла, че трябвало брата си за помощ да моли.
От ходенето обаче пак не се отказва. Христо Г. Данов в писмо до Раковски съобщава: „...иска ѝ се да дойде напролет, за да ви види в Белград”...
Изглежда писано ѝ било вече болен да го гледа – в Румъния през последните месеци на живота му. Грижила се за него с цялата си обич и нежност. На самата му смърт я нямало (за бързо са я повикали Мария и Кръстю в Котел) и много тежко преживяла това. После ще придружи костите му от Букурещ до София и ще рони горчиви сълзи по целия път. Ще бъде неутешима, но пак ще си остане горда.
През 1860 г. тя моли брат си да ѝ помогне с пари, „защото честолюбието, което днес владей в нас, не ни допрощава да ся покорим и да станем някому ихтияч, да ни помогне нещичко, като да можем да посрещнем някоя мъчнотия”.
Брат си може да моли, но народната пенсия след Освобождението ще откаже, защото „държавата ни била сиромашка, а тя не била гладна за помощ”. Чувала съм, че и на Стамболова веднъж била рекла: „Ти ли бре, Стефане, вие ли ядете народа, за който брат ми ходи да се бие и мре”. А може това да е от семейния фолклор...
Нанка намирала пълно разбиране и била обградена с грижи и обич от мъжа си Кръстю Търпански, самият той е от изтъкнатите и много уважавани котленци.
Първоначално старият Стойко Попович се отнася с подозрение към зетя си, по-късно обаче самият Георги Раковски изказва многократно своята благодарност към него.
Кръстю Търпански не само посреща достойно мъките и несгодите, които дължи на това си родство, но полага много усилия и не жали средства да помогне, когато може: било то за освобождението на бащата и сина от цариградската тъмница, било за прехранването на четниците на Раковски из Котленския балкан. Търпеливо издирва стари книги, записва песни и предания, които изпраща на шурея си. Изпълнява всички негови поръчки. С какво старание събира народно творчество се вижда и от писмото му, писано през септември на 1858 г.: „Много неща има да ти приложа: гатанки, приказки и песни коладнишки. Сега само за Котил ти дописвам... Казва дядо Гочо, 102-годишен челяк, ама оглошал, не чова. Грашката стена, що я наричат така, човал тамо било някой си времи град Раково. От тая работа викат за него град, затова се и нарекло Грашката стена... Капилово било славен град и стара река се називавала река Стрия, затова има толкова калета на нея страна. Пък за Разбойна доказва, чувал, че там аскер се разбил, за това се нарекло Разбойна. Пък черковището, на султан Муратовото време, като били запустели черквите, там ходили да си ядат кърбаните и да гледат някой турчин като се задава, да идат да го посрещнат... И го изпитах сас мачност, че ни чова и не разбира и ощи ако го изпитам, ще ти отпиша...”
По-долу следват хайдушки песни за мома Юрдана, дето станала млада воевода, и за „Мирчо Кралюф”. След четири дни праща нови – за Вида мома (коледарска), някъде към 80 стиха, и за Янка мома – още 120 стиха.
В първото писмо правят впечатление и следните редове: „И има две момчета. Има ли някой ред да се учат в Одеса, щото са сиромашки, пък ищат да се учат. Ако има колай, отпиши ми”.
Такъв е дядо Кръстю Търпански. И от глухия дядо Гочо ще се мъчи нещо за Котел и котленския край да разбере, че и да го запише, както Раковски му е заръчал. И за чуждите деца ще помисли. По характер е благ, чувствителен. Винаги е гледал добро да направи, вкъщи радост и успокоение да внесе. Веднъж сам купил подаръци за дъщеря си, пък на Нанка и на детето Мария казал, че Раковски ги праща. Знаел е, така ще ги зарадва повече – както и станало. Хвалели се из цялата махала. „Не оста челяк да не доди да ги види.” А за да не се разкрие заблудата и Раковски да се чуди за какво става дума, обяснява всичко в писмо, като предупреждава, че „може сестра ти да ти отпиши благодарение”. И пак напомня, че Нанка продължава да чака обещания портрет.
Самият той страда истински, ако Раковски пропусне да му изпрати „Дунавски лебед”. В писмо на Христо Г. Данов от 1860 г. четем: „Кръстю някак му е криво, че сте го забравили, иска му се да му провождате един вестник”. Същото се потвърждава и от Киро Георгиев: „...Г-н Кръстю в голямо неспокойствие се нахождаши ду скоро, защото за него особно няма вестник... Молим ви, Раковски, сторете добре, та пратете г. Кръстю и г. Стояну по един вестник, да не им е мъчно”.
През 1884 г., малко преди смъртта си, дядо Кръстю Търпански успява да продиктува своите спомени на племенника си Кирил Стоянов. И оставя един от най-подробните достоверни разкази за съвременници на Раковски.
Синът на баба Нанка и дядо Кръстю – Панайот, умира в юношеска възраст. Остава единствено дъщерята Мария. Тази Мария има също своите спомени за вуйча си. Не зная годината на раждането ѝ, но е стояла до него в пруста, когато той е наблюдавал през малкото джамче как волска кола кара към конака покъщнината на Стойко Раковлията: килими, черги, бакъри, а най-отгоре – червения лисичи капут, какъвто само той в Котел имал право да носи (символ на извоювано признание). Това е поредната гавра на котленските чорбаджии със заклетия им враг, вече починал след всичките мъки, които са му причинили приживе.
Роднините откупили от цялата тази покъщнина само капута – аления, с лисичите кожи. Един час подир това Раковски, облечен в него се разхождал в пруста и биел шега със себе си: „Я ме виж, Марийке, какъв съм напет!” По Васильов ден на 1855 г. Марийка и майка ѝ го провождат до края на селото. Последната му раздяла с родното място.
Две години по-късно, според едно от запазилите се писма, Марийка го моли да ѝ проводи „за един фистанстофа и една история от твоите, за да се занимаваме в нея”.
Ето това е същата Мария Търпанска, за която стана дума в началото. Дето напуска своето балканско градче и както много други котленци тръгва със семейството си към Добруджа и морето.
Установяват се в Мангалия, защото в близкото село Геленджик се намирал чифликът на мъжа Георги Станчев (Гущера). Скоро при тях пристига и баба Нанка, останала вече сама. Там тя ще прекара последните си години. И трите деца на Мария и Георги се раждат още докато са били в Котел. Писмото си до Георги Раковски от ноември 1890 г. Кръстю Търпански завършва с: „Любезно и сладко поздравление от твоята премила сестра Нанка и от Мария и нейното детенце”.
Това първо нейно детенце е моята пряка баба (майка на баща ми), появила се на бял свят през 1859 г. и успяла да изпрати поздрав от люлката до великия си правуйчо. И тя също Мария (като майка си). Доста след нея се раждат Кръстю – в 1873, после и Анна – в 1879 г.
Дядо Георги Станчев бил човек снажен, синеок, с големи руси мустаци. Честен, трудолюбив, вечно засмян и обичан от всички. Дори и неприятностите посрещал с шеги. В Мангалия бил уважаван и почитан. За кратко време успял да създаде уютен дом, който става любимо място за внуците му. „Едно само съжалявам – че не съм 20 години по-млад” – обичал да казва, гледайки шумната си челяд.
А че е бил любознателен, говорят запазените и до днес книги с надписи върху подвързиите: „Отечественние записки” – 1850 г., „Български книжици” – 1858 г., ”Българска старина” на Раковски от 1865 г., цяло събрано и старателно подвързано течение на „Одеский вестник” от годините 1855-56-57, и т.н.
„Няколко речи о Асеню Первому”, издадена в Белград в 1860 г. пази следи от ръката на дядо Георги чрез следния надпис: „Тази книга принадлежи на самия сочинител и родолюбив покойник Г. С. Раковски, вечна ти памят родолюбе и хвала всем болгаром. Начерта настоящето сочинение Георги Станчов, 1871 февруари в Котил”.
Години наред, началото на всяко лято от Варна ще пристига пълна каруца с деца – весели и щастливи. За тях това пътуване е дългоочакван празник, а Мангалия – земен рай. Тръгват от Варненската къща, където живее голямата дъщеря на дядо Георги и баба Мария – и тя също Мария. С двете момчета и двете момичета. С тях е и Анна, а и Кръстю – те учат във варненските училища, живеят при кака си, а са и почти връстници с нейните деца, т.е. със своите племенници.
Ваканциите събират всички в къщата на баба и дядо. Много дълго, чак до Първата световна война, Мангалия си остава любим пристан, търсен от всички, особено в минути на изпитания. Всеки от внуците знае, че там ще бъде приютен, ще хапне от вкусните бабини млинове, ще получи нови душевни сили от общуването с обичния вуйчо, ще провери някой свои мисли и съмнения, ще сподели тревоги.
Връзката Варна – Мангалия ще има дълъг живот и ще остави неизличими спомени в съзнанието на всички. Но нейното значение ще надхвърли рамките на фамилията. Варна – Мангалия ще се окаже една немаловажна брънка в международното социалистическо движение за цял един период от време. Брънка от веригата Русия – Западна Европа.
Малцина знаят, че в десетилетието около началото на двадесетия век тук е било кръстовище на невидими пътища. Пътища, по които руската революционна емиграция и нейните знаменити водачи от групата „Освобождение на труда” са изпращали книги и писма от Швейцария, Германия, Франция към Петербург и Москва. По тях са пътували паспорти румънски или български, за хора кестеняви или руси, с мустаци или с бради, високи или ниски на ръст. Нерядко са пътували и притежателите на горните белези, към които се пригаждали тези паспорти.
Къщата в Мангалия била сигурно и уютно убежище за всеки, прегърнал идеите на социалдемокрацията. С помощта на находчивите и енергични стопани на тази къща, легендарната революционерка Вера Засулич се превръща в българката Велика Димитрова Кирова и пристига безпрепятствено в Русия за свиканото от Ленин съвещание в Псков през 1900 г. Името ѝ пасва добре и продължава да ѝ служи още дълго време. С него Ленин надписва пликовете до Засулич в Мюнхен и през следващите години. Влязло е в историята и затова го знаем. А колко са другите, неизвестните? Каналът работел с пълна сила. Пътували са пари, вестници, документи за самоличност, различни конспиративни материали и са достигали успешно до крайната цел. Самите стопани са и надеждни куриери –постоянно идват отнякъде или заминават за някъде – в четирите посоки на света. Търсени, уважавани, обичани – гонени, нападани, преследвани. Неуморими, всеотдайни...
 
Георги Сава Раковски
 
Не му е било леко на дядо Георги. Полагал е много усилия, за да осигури образованието на децата си и да ги подпомага във всичките им начинания. Че и внуците. Работата му споряла и винаги всичко при него изглеждало наред. Не обичал да се оплаква, винаги бил изпълнен с жизненост. Но имал затруднения и тревоги. Разбираме за тях от отделни редове в писмата на сина му: „Бачо отиде в Кюстенджа да види да намери пари... Ний мислехме да ипотекираме земята, но пари не бихме получили по-рано от четири месеца...” Грижите за децата не ще са напразни. И това най-добре ще покаже бъдещето. Синът на дядо Георги и баба Мария – Кръстю, ще приеме името Раковски и ще стане забележителна фигура в международното социалистическо движение.
КРЪСТЮ РАКОВСКИ. Не зная какво аз бих могла да кажа за него – толкова високо е мястото му в моето съзнание. Всичките му племенници се намираха под силното му влияние, по-точно обаяние. Ние, следващото поколение племенници, сме наследили чрез тях един безкраен респект и възхищение пред тази личност, както и известна гордост от роднинството си с него.
Но тогава, в края на миналия век, Кръстю е красиво, будно и интелигентно момче. Във варненската къща се появява като 10-годишен хлапак – учи в гимназията и живее при сестра си. По буйност не е отстъпвал на правуйча си Георги Раковски, за когото вкъщи се разказваше, че баща му черпел съседите, ако случайно денят минел без пакост.
И голямата пакост не закъсняла. Четиринадесетгодишният Кръстю е изключен от Варненската мъжка гимназия. Причината е ученическият бунт, за чието усмиряване трябвало да викат войска – цяла рота. Една година е на самообразование в бащиния си дом в Мангалия.
През 1888–1889 г. е вече в Габрово. Там той намира един наистина добър учител за сериозно запознаване с научните основи на социализма – Евтим Дабев. Намира и първите си политически съмишленици и приятели в лицето на своите съученици Слави Балабанов и Стоян Ноков. Заедно четат и изучават френските социалисти утописти и Дарвиновата теория. Заедно кроят планове за бъдещето – своето, пък и на народа си. Защото са си поставили вече ЦЕЛИ! И са нетърпеливи да тръгнат към тях. Прекалената им активност и участието им при издаването на Енгелсовата книга „Развитието на социализма от утопия в наука” не остават незабелязани, т.е. ненаказани. Кръстю е наново изключен, но този път от всички училища на княжеството. Налага се да съобщи на родителите си и той го прави с дълго и подробно писмо: „...Ето кои са причините, за които ме изключват:
1) Че съм носил на учениците да четат книги, които са имали съдържание развратително (...), че в тези книги се проповядвало съвършеното съсипване на всяка власт...
2) Че аз съм бил член на една дузина граждани, която имала за цел да основе библиотека, заседания, сказки и др., само да привличала хората и да ги прави пак такива, т.е. да мразят властите.
3) Набедяват ме, че съм бил съчинител на една книга със същото съдържание.
4) Бедят ме, че всичките ми писма имали пак такъвзи дух.
5) Че аз и други ученици сме завладели цялата гимназия и че учениците гледали с четири очи какво ще им кажем ние и те да ни послушат.
За тези пет точки мене ме изключват от цяла България, защото аз съм бил опасен човек”.
Кръстю не се опитва да опровергава обвиненията, но бърза да заяви: „...Аз пък казвам, че от България и правителството ѝ няма да искам прошка...Туй нещо ваща и мойта чест не го допуща”.
Не е в семейната традиция да искаш прошка, когато не се смяташ за виновен. Вкъщи са обичали да си спомнят думите на стария Стойко Попович, изречени пред цариградските съдии: „Аз не се моля никому за един кривач кръв!”. И Кръстю продължава: „Вие ще си речете: толкова пари похарчихме да стане човек, а той дето ходи, го пъдят, значи се е развалил. В оправдание ще кажа, че парите, които сте похарчили подир мене, не са отишли на вятъра. Аз съм спечелил доста познания – това вие го знаете. За нравственост – аз съм нравствен, туй го казвам с една гордост, защото истинската нравственост не се състои в туй, да бъдеш покорен роб и на учители и на всеки”. Изглежда, в защита на човешкото достойнство и в презрение към робското покорство той е разчитал да срещне особено разбиране от страна на своите родители, защото на това набляга и по-нататък в писмото: „...Зная аз, ако бях роб като много други, вие не щяхте да плачите сега, но човешкото ми достойнство това не го приема. Вие може би ще ме гълчите, хокате, пъдите, ще правите всичко, което заслужава един виновен..., но аз всякога ще казвам, че съм невинен, аз няма да се разкайвам. Моите думи може би ще ви още повече отегчат, но няма какво: под различните условия, през които е протекъл моят живот, съм станал такъвзи: аз съм теглил, тегля и ще тегля, не го отказвам, но туй го правя, защото го съзнавам. Утешете се поне с туй, че син ви иска да защити човешкото достойнство на себе си и на околните си...”
И така, след като дава марксическото обяснение, че условията са го направили това, което е, седемнадесетгодишният младеж заявява решителността си да носи докрай кръста, който съзнателно поема. С незавършено гимназиално образование, но изпълнен с неутолима жажда за знания, той тръгва за Женева – център на социалдемократическата мисъл по онова време.
В пътуването му не липсват приключения. Ето например как го изпраща родната полиция според бележките, които Кръстю си е водил. От Мангалия пристига във Варна. Още преди да успее да отиде до къщата на сестра си, „един стражарин, при това „стар познат”, ме привика в участъка току до железницата, зацапа ме със шамари, счупиха ми куфара, разглеждаха ми дрехите, после ме заведоха при пристава в паспортното отделение. Те ме сторили биле за някой си търсен (дезертьор) солдатин. Вечерта ме пуснаха... Сутринта по 11 часа отидох да си взема паспорта, тогава приставът г-н Ст. Керезов, (да се знай и помни), ме запсува, обърна да попържа и социализма, че той да бил на мястото на джандарина щял да ми избие зъбите, че устата ви миришат на мляко, панталоните ви на лайна... Язък за баща ти, дето ще харчи толкова пари, че да те тикне в плуга, та да видиш един социализъм, ами хайде сега върви, че благодари, дето не те спирам...Полицията те е следила къде си ходил...”
Към горния текст Кръстю написва и подчертава: „Да се помни!”
Виждаме как е изпратен. И все пак още неразделило се с родната земя, младото момче е обзето от някаква носталгия. Навярно чувства, че нещо е отминало безвъзвратно. Вече на парахода, който плава по Дунава и го отнася към непозната и далечна Европа, Кръстю пише редове, изпълнени със сантимент, тъга и очакване. Размислите му кръжат около отечеството, родното място, детството: „Там е моето отечество. То ме вика и аз на неговия призив се явявам, то има нужда от моята помощ и аз подлагам слабите си плешки да го подкрепя...”
Годината е 1890! В Женева записва медицина. Може би и поради изострената си чувствителност към злото, към човешките страдания. Попаднал сред блясъка на този град, той пише в дневника си за старци и деца, които „дирят хранителни отпадъци да ядат...Човек е заприличал на нещо повече от добитък...” Пише за дрипави, мършави нещастници... “И нека това да служи за усилване на идеала, към който се стремим. Нека това подкрепя нашите сили в борбата...” И се втурва неистово към идеите на социалдемокрацията, за да ги направи смисъл и съдържание на целия си живот. Скоро попада сред елита на европейската социалдемокрация. Може да се нарече близък с Плеханов, Вера Засулич, Вилхелм Либкнехт. Следването не му пречи да пълни страниците на списание „Ден” (както казва баба ми Мария – „половината книга понякога от него”). Чрез кореспонденции в „Социален преглед” информира българския читател за работническите и социалистическите движения в Германия, Франция, Швейцария, Англия. Анализира и тълкува различните им прояви, като със завидна лекота се разхожда из историята и едновременно с това борави с данни и факти от съвременното икономическо състояние на съответната държава и от нейния политически живот. Сътрудничи редовно на „Работнически вестник”, но и това му е недостатъчно. Със Слави Балабанов и Стоян Ноков започват сами да редактират ново списание. Това е същият оня „Социалдемократ”, за който Енгелс им изпраща писмо с обръщение: „Мои мили другари”, написано на 9 юни 1893 година.
Тази 1893 година е била, изглежда, особено наситена с вълнуващи преживявания за Кръстю! На Първи май той излиза на трибуната пред внушителен работнически митинг в Женева (около 2000 души са изпълнили зала „Станд” на ул. „Каруж”) и държи реч след най-големия за времето си социалистически оратор на Франция – Жул Гед, когото наричали „пророкът”. Нашето момче не се посрамило. Според женевския вестник „Федерасион” „речта на Кръстю Раковски е произвела силно впечатление и многократно е прекъсвана с бурни аплодисменти и възгласи”.
Същата пролет е в четворката, която под името „национално бюро” организира честването на 10-годишнината от смъртта на Карл Маркс. През месец август е делегат на Третия конгрес на Интернационала в Цюрих. Присъства цветът на европейската социалдемокрация, но кулминационната точка е появата на самия Енгелс и неговото слово. Впрочем Кръстю ще бъде делегат и активен участник във всички следващи конгреси, но този за него е първият. През октомври в Женева се провежда Вторият международен студентски социалистически конгрес. Раковски е подпредседател на комисията по организирането му.
И следващите години са не по-малко напрегнати. Сменят се само градовете: Берлин, Нанси, Монпелие (където получава и доктората си)... После Русия, пак Франция... Самият той кипи от енергия и жизненост. Освен с остър ум природата го е надарила щедро с умение да общува, с особено обаяние. Никога не може да остане незабелязан. Винаги е желан събеседник, търсен приятел – независимо от разликите във възраст или обществено положение.
„Драги и незабравими приятели” – се обръща към него и жена му Елисавета Рябова самият Плеханов. „Все исках да ви пиша голямо писмо, в което да отговоря на теоретическите бележки на Раковски и на милите поздрави на Рябова, но съм така зает, а и здравето ми така лошо, че до вечерта съм вече съвсем уморен и за голямо писмо сили нямам, а малко – не ми се ще...” По-нататък споделя проектите си за почивка на море, някъде на по-евтино място, където и В.И. (Засулич) също ще бъде, и продължава: „Ако при това дойдете и вие, то не ще е живот, а „масляница”...Та нали трябва да се видим. Вие сте ми не само другари, а и приятели. Кръстю аз обичам като брат, а Рябова – като мила и умна сестра... С една дума – нужни сте ми, а и В.И. ще бъде във възторг. Чакам незабавно отговор...Пишете, приятели, и не ми се сърдете за моята неакуратност. Аз съм нещо като литературен каторжник. Най-горещ привет
Ваш Г. Плеханов”
А Вилхелм Либкнехт в писмо от 11 ноември 1897 г. честити на Кръстя женитбата, изразява своето топло приятелско отношение и го осведомява подробно за своето семейство: „Карл (номер 2) стана доктор по право и политическа икономия. Теодор (номер 1) се подготвя за последния изпит и това, надявам се, ще стане идващото лято. Ото (3) е асистент в химическа лаборатория. Той учи електрохимия. Най-малкият – Курт (5), и Вили (4) са студенти по медицина. Дъщеря ми дава уроци...”
„Драги ми Кръстю” – се обръща към него Вера Засулич, – „много ще се радвам, и даже много е важно да се видя с Вас преди Вашето заминаване... Ваша Вера”.
Швейцарският публицист, ръководител на Женевската работническа организация, Херитие му пише: „Мой скъпи Рако, как бих бил щастлив да Ви видя, както някога! Толкова съм самотен...Този, който винаги ще си спомня с радост за Вас...”
А към една стара визитна картичка е добавена бележка: „Париж, 30 юни 1902 г. Необходимо ли е да Ви казвам, скъпи другарю, че ще изпитам голямо удоволствие да Ви видя. Ще ме намерите вкъщи всеки ден между 6 и 7 часа, освен в дните, когато имам заседание в Сената.
Ваш Жорж Клемансо“.
„Изпитвам истинско нетърпение да те видя, да разговарям дълго с теб, да обсъждаме проектите ти и да ти сътруднича, ако мога” – пише му Лагардел.
Кръстю умее да бъде забавен и духовит. Да поддържа безброй контакти, да се среща, разговаря и дружи с много хора. Заедно с това намира време да натрупа сериозни, задълбочени познания в различни области, да изпише хиляди страници – книги, статии, кореспонденции, доклади, памфлети. Баща ми казваше, че за тази работа е използвал нощите. Осъмвал е с незагасена лампа и с много изпити кафета. Езиците не са го затруднявали. Не само ползва литература в оригинал на руски, френски, немски, английски, румънски, но и направо пише свои произведения на повечето от тези езици. Трибуната го е привличала и винаги е имал голям успех. Изнасял е стотици речи и сказки, водил е публични диспути. Изпращан е с овации на митинги и събрания в България, Румъния, Русия, Франция, Германия, Швейцария... Имал е остро и точно перо. Журналистическите му материали са търсени и приемани с радост от най-големите социалистически (а и не само) вестници и списания: немските „Форверц” на Вилхелм Либкнехт и „Ново време” на Карл Кауцки; френските „Сосиалист” и „Ла птитрепюблик” на Жул Гед и „Социалистическа младеж” на Лагардел; руските „Наше слово” и „Начало” и разбира се, българския прогресивен печат. Ленин чрез Плеханов го помолва да напише статия за първия брой на вестник „Искра”. Излиза като редакционна.
Личността на Кръстю е ярка, авторитетна. Другарите му се гордеят с него. Поздравителната картичка от Десетия конгрес на Партията през 1903 г. е изпъстрена с подписи, надписи, пожелания, шеги. Личат имената на Благоев, Кирков, Бакалов... „Живей за слава и чест на теснорията” – е написал някой. Уважават го и когато не го обичат, когато им е противник или ги възмущава с политическите си позиции. Това личи дори в нападките, а българите по онова време никак не са си поплювали...
Жизнената му съдба е белязана с непрекъснато движение. Имам чувството, че или отнякъде пристига, или занякъде заминава. Но където и да е, присъствието му във фамилията е винаги осезаемо. Самият той, при изумително активния живот, който води, намира време да се обади на близките си, да даде съвет на по-малките:
„Мили ми сестрици (обръщението е към сестра му Анна и племенницата Койка), учете се добре, бъдете внимателни с предметите си... Като завършите, като станете членове на обществото, тогава можете да посветите вашите сили за изправлението на многото несправедливости, с които е пълно, уви, днешното общество. Гледайте вън от уроците си да попълвате вашето образование с четенето на различни полезни и занимателни книги. Ваш брат.”
От същото време е и писмото: „Женева. Преди два дни пратих подаръци на хлопците. Кръглата музика и дървените кубове са за Мица, дървената музика – за Генката, кутията с боите – за Тиня, а двата портфела – за Анка и Койчето... Отколе лежаха в долапа, но всякога обстоятелствата, сиреч липсата на пари, ми побъркваха да ги изпратя”.
Вече по-късно. Племенникът Тиню е студент в Германия. „Драги ми Тинчо, (...) пиши ми какво правиш ти, какви са ти занятията, как живееш. Имате ли група в Берлин и продължаваш ли да се интересуваш от работите в България. Аз не съм видял отдавна български вестници и бих искал да зная как отива нашата социалдемократическа партия. Ще ти бъда признателен, ако ми дадеш някои интересни новини. Също чакам от Койка писмо – особено за нейното здраве. Прегръщам ви и двама ви и ви желая здраве и успехи в науката. Ваш уйчо”.
Ето и малка бележка: „Ще ти проводя утре или най-късно в понеделник една статия, която (...) да препишете и върнете обратно, колкото се може по-скоро. След една неделя ще гледам да дойда да ви видя. Пращам ти „Работнически вестник”. Към Варна и Мангалия са отправени думите: „...Аз макар да съм далеч от вас, моите мисли са постоянно там” или „ Пишете ми, защото ми е мъчно, като не ви разбирам...”
АННА. Кръстена на баба си Нанка. Има голяма разлика в годините с кака си Мария (моята баба), затова пък е почти връстница с племенниците си. Учи във Варна и живее с тях. Растат, играят и се развиват заедно.
В представите ми, изградени от разкази, стари писма и снимки, тя е красива, артистична. При нея сякаш е по-силно бохемското начало. Влече я театралната сцена. Носи някакво непостоянство в характера си. Поддава се лесно на увлечения, с което понякога предизвиква бурни негодувания сред своите близки.
След завършване на гимназия (Варненската девическа) отива да учи в Петербург. Това са годините 1898–1900. Не е била тиха и мирна. Върху гърба на един портрет на артиста Христо Ганчев, под посвещението: „На милата и симпатична Анна Раковска” е написано закачливо - предупредително: „Пък си опичай акъла, че си отиваш, туй за туй, от майчица Светая Россия”. По-сетнешните събития показват, че не си е взела бележка. Скоро бива изключена за участия в студентски демонстрации. Разбира се, била е под силното влияние на брата си, отрано увлечена по социалистическите идеи.
През 1900г. заминава да следва в Женева. Квартира си намира на улица „Каруж”, номер 3...Често споменаваната в руската революционна история улица. Случайност? Не вярвам! На тази улица живеела по-голяма част от политическата емиграция. Тук са били и издателските и експедиционните централи на руските социалдемократи. Нончев е живеел в дома с номер 75, а Ленин – с номер 79. Често пощенската кутия на Павел Нончев била използвана като адрес на Ленин. (Проф. А. Веков „Ленин и България”).
Тази улица „Каруж” се преплита с важни моменти от биографията на Кръстю, но тя играе особена роля в личната съдба на нашата Анна. Още съвсем млада, вече се е свързала с руската революционна емиграция и заживява изцяло с проблемите ѝ.
Какво споделя 22-годишното момиче, попаднало в центъра на Европа, със своя племенник, ученик в шести клас?
„14 февруари 1901 г., Женева
Милий Тинчо,
...Тук сега русите са извънредно заинтересувани от студентското движение в Русия. Снощи имаше доклад, прочетен от страна на Плеханова. Реши се на следующите заседания да се напише протест от страна на тукашната руска колония, и още искат да предложат на всички студенти иностранци да изкажат също своето възмущение против произвола на руското правителство. Вярвам, че на теб ти е известна тази история. Не мислят ли софийските студенти да протестуват? Какво става в България? Пиши ми подробно. Поздрав на всички. Целувам те Анна.“
„18 октомври...Руски задгранични издания ще пращам доста често...”
„25ноември...Тия дни ще получиш „Искра”...
Още с пристигането си Анна се е включила активно в групата, която подпомага издаването и разпространението на вестник „Искра”. Групата, в която работят Роман Аврамов, Никола Стойков и други българи. Организират вечеринки, събрания, сказки. Събират суми за вестника, предлагат на редакцията адресите си.
По-горе стана дума, че на улица „Каруж” номер 75 живее Павел Нончев, в момента също студент, но и секретар на Женевската група за „Съдействие на руската социалдемократическа партия”, завеждащ печатницата на вестник „Искра”, организатор на явки и канали за връзка с Ленин, приятел на Плеханов и Вера Засулич. Дали общата улица, или общите идеи са причина – не зная, но много скоро до името на Анна по картичките и писмата се появява и Павел. А през 1902 г. се ражда техният син, когото кръщават със сложно съставно име: Крестен-Валериан-Жорж. Това според родителите е комбинация от имената на Кръстю Раковски, Владимир Илич и Георги Плеханов. Наричат го просто Валя или Валка. Бързо спечелва любовта на уйчовци и братовчеди. В едно от писмата си Кръстю пише от Мангалия: „Драги ми Тинчо, Анна е също тука със сина си: един малък социалдемократ, който, ако не още по идеи, то по темперамент се причислява към Партията, а по прилика, хората казват, че мязал на тебе и на мене...”
Детето, обаче, не е в състояние да накара майката да промени стила си на живот. При отглеждането му в Мангалия ще участват баба му, братовчедките, вуйчото. Анна ще продължава още дълго да търси мястото си в живота и някак все безуспешно. Може би не ѝ достига упоритост или пък амбиции – кой знае... След тридесетгодишната си възраст ще опита пак сили в драматичното изкуство – вече в Италия, където отива с втория си съпруг – Петреску. След смъртта на последния се установява окончателно в Русия заедно със сина си. Обгражда Кръстьо със сестрински грижи и търси закрилата му. Отдава се отново на обществена дейност.
(Из подговена за печат книга от Издателство МС, със съкращения)
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма