Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Преводи:

Под знака на Терпсихора:

In Memoriam:

Поглед:

Паралелни светове:

Metal Meyor:

Галерия „Простори“:

Пристигане на киното:

Убодени с чадър:

Знаци:

Спорно и безспорно:

Търсачка:

И това ше мине:

Книга 8 Книга 9
Статии
In Memoriam
Валери Петров: Дълбоко вярвам в светлото 
 
Интервю на Йордан Георгиев

Преди дни на 94-годишна възраст ни напусна Валери Петров.
И някой написа: “Сбогом, Ваше Съвършенство!”
Днес ви предлагаме едно от редките интервюта на Валери Петров, дадено пред незрящия журналист Йордан Георгиев за предаването му за театър “Без маски” по университетското радио “Алма Матер Класик ФМ” (включено в едноименната книга на автора, издадена от “Жанет 45″).
- В едно интервю преди време бяхте споделили, че противно на всеобщата представа за вас, вие си оставате човек на литературата и твърде слабо познавате живота. Претърпяла ли е промяна през последните години тази ваша позиция?
- Може би ще прозвучи силно, но все така усещам, че моят живот е, така да се каже, е почти професионален. И зная, че това се отразява на нещата, които правя. Представям си, че ако бях сменил няколко професии, няколко различни градове и няколко изкуства, щях да бъда по-богат, да познавам по-добре хората, по-дълбоко да познавам живота. Моята дълбочина идва от собствените интелектуални усилия и от прочетеното, видяното, слушаното. От друга страна, може би за утешение си казвам, че това пък ме е направило малко по-наивен, а оттам и по-лесно преодоляваш обективните затруднения, по-мъчно изпадаш в униние. Защото така си натрупал сравнително малко лични наблюдения в посока на това, че животът е една доста мръсна история, и оптимизмът, дошъл и от вярата в себе си, надделява. Като гледам този мой дълъг живот, преминал през много социални промени, без самият аз да съм изменил социалните си възгледи, усещам, че тези две неща: вярата в силите си, от една страна, и подценяването на затрудненията - от друга, са правили тъй, че по-леко съм изкарвал сложностите на живота в обществен план, схемите и тесногръдието в изкуството и в критиката. Защото аз съм бил много сериозно критикуван още от първата си книга. Труден е бил пътят, но не съм усещал толкова болезнено тези затруднения. Не съм привърженик на раздирането на ризите. Същото нещо, от което друг би могъл да страда прекалено много и да изявява това страдание, при мен като че ли минава малко по-леко. Това ми е помагало. Както и незнанието - колко зло има в живота.
 
Валери Петров (В. Нисим Меворах) (22.04.1920, София – 27.08.2014, София) – Поет, сценарист, драматург, преводач. 3авършва медицина в Соф. ун-т (1944); лекарска професия практикува кратко време. Работи в Радио С. (септ. 1944 - 45), участва във II св. война на Б-я като военен писател (1945). Един от основателите на в. „Стършел“ (1946 - 62, с прекъсвания), редактор, зам.-гл. редактор и чл. на редколегията му. Аташе по печата в Рим (1947 - 50), редактор в Студията за игрални филми (1956 - 1967, с прекъсване, и от 1975), в изд. „Бълг. писател“ (1962 - 1963). Печата за пръв път (1936) в сп. „Ученически подем“ (1925 - 1939, 1941 - 1943). Талантът му се проявява в творбите, печатани в сп. „Изкуство и критика“ (1938 - 1943). Автор е на книги със стих. и поеми - „Стихотворения“ (1949), „Дните, които живеем“ (1952), „Там, на Запад. . .“ (1954), „В меката есен“ (1961), „Поеми“ (1962), „Дъжд вали - слънце грее“ (1967), „На смях“ (1970); пътеписи - „Книга за Китай“ (1958), „Африкански бележник“ (1965); на творби за деца - „Бяла приказка“ (1977), „Копче за сън“ (1978), „Меко казано. . .“ (1980), „В лунната стая“ (1981), „Пук!“ (1984) и др.; на пиеси „Когато розите танцуват“ (1965, поставена 1961), „Импровизация“ (поставена 1962, в съавт. с Р. Ралин), „Сняг“ (поставена 1968), „Честна мускетарска“ (1980, поставена 1976), „Театър, любов моя“ (поставена 1981) и др. В творческо сътрудничество с изтъкнати режисьори по негови сценарии се снимат филмите „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Слънцето и сянката“ (1962), „С любов и нежност“ (1978, реж. Р. Вълчанов); „Васката“ (1964), „Рицар без броня“ (1966), „Един снимачен ден“ (1966, реж. Б. Шаралиев); „Точка първа“ (1956, реж. Б. Дановски), „Йо-хо-хо“ (1981, реж. 3. Хеския). Автор е и на сценарии за мултипликационни филми, на статии по въпроси на историята и теорията на бълг. кино. В. П. е един от най-добрите бълг. преводачи от англ., итал., рус. език; прави първия пълен поетически превод на бълг. език на драм. произведения от У. Шекспир - „Комедии“ (2 т., 1970 - 1971), „Трагедии“ (2 т., 1973 – 1974), „Трагикомедии и романси“ (1976), „Исторически драми“ (2 т., 1980 - 1981). Превежда стихове за деца от Дж. Родари, Р. Киплинг, стих. от А. А. Блок, Б. Л. Пастернак, М. Радноти и др. Негови творби са преведени и издадени в много страни. Псевдоними: Асен Раковски, Скамейкин, Приятел. Почетен гражданин на В.(2.10.2002).
АртЕнциклопедиа Варна
- Спомняте ли си как и кога точно литературната пътека ви отведе до храма на Мелпомена? И с какво театърът дообогати творчеството ви през годините?
- Моят характер в изкуството е такъв, че винаги съм търсил нови жанрове, нови полета, в които да изразя себе си. Вземете първото, за което говорихме - за рисуването и живописта. Като прибавим и литературата, още оттам вече се движех в две линии. По-късно дойде обичта към театъра, след това се прибави и обичта към киното, на което също съм отдал много години. Да не забравяме и преводачеството. Така че един от факторите за това многообразие на творческия ми път е тази жажда за изпробване на друга техника, на спецификата на нови и нови изразни средства в различните изкуства. Как започна всичко с театъра? Тогава работех в хумористичния вестник „Стършел“, аз съм един от групата негови основатели. Този вестник и досега съществува, но много се е променил или поне на мен ми се струва, че тогава беше много по-жив, много по-хубав. В екипа бяхме все млади хора, жадни да показват какво могат и сякаш правенето на самия вестник не ни стигаше. Тогава започнахме да правим празници на „Стършел“, използвайки една или друга годишнина. И на тези празници се изнасяха цели програми, които постепенно се превръщаха в театрални спектакли със сатиричен оттенък. А тези спектакли се посрещаха с голям възторг от публиката. Може би перспективата мами, но мисля, че бяха живи и интересни. И това бяха първите ми опити в тази посока. Помня, че с Радой Ралин направихме един спектакъл в Сатиричния театър - „Импровизации“, който имаше огромен успех и същевременно се усещаше, че не се нрави много на големите началства. Затова и постепенно отпадаха от него ту един елемент, ту втори, докато накрая падна и самият спектакъл. Тук искам да кажа, че когато човек пише сатира, трябва да внимава много на какво се дължи успехът на едно или друго негово произведение, дали това е успех на изкуството, или е резултат от жаждата на публиката да чуе това, което тя сама си знае, но се бои да изрече на глас. Човек трябва да разграничава тези две неща, за да се стреми, както във всички други жанрове, и в този изкуството да бъде колкото се може то-високо. Аз дори съм си измислил едно образно изречение, че не е достатъчно да изплюеш камъчето, а трябва и камъчето да е безценно. Така постепенно усетих привлекателността на сцената.
Самият аз съм съвършено неспособен като актьор. И това ме кара да гледам с особено страхопочитание на работата на актьора. Както винаги, когато не знаеш как е направено, от какво се състои дадено нещо, то ти се вижда по-близко до магията, до необяснимото. Аз обичам класическия театър, превеждал съм толкова класически пиеси, обичам и модерния театър. Но самият аз не мога да правя нещата по линията на реализма в тесния смисъл на думата. Сцената, това са трите стени на една стая. И ние навлизаме в нея такава, каквато я е направил авторът, стремящ се да уподоби живота и, разбира се, да изрази себе си в него. Това нещо, уподобяването на живота в театъра, на мен не ми харесва, аз не се стремя към него. За мен сцената е по-скоро площадка за излитане на фантазията. Далеч повече ме привлича силно условният театър. Докато например в киното съм тесен реалист, обичам детайла, тук е обратното. Затова и нещата, които съм писал за театъра, почти не могат да се нарекат пиеси, ако в това понятие влагаме неговия класически смисъл. По-скоро са някакви сценарии за спектакли или нещо такова. В театъра фантазията, когато я има, е много по-силно въздействаща в сравнение с киното. Киното и телевизията разполагат с много по-големи възможности в това отношение. Те могат да направят всичко, което искат. Могат да накарат хора да изчезнат, да се трансформират в нещо друго, да летят, какво ли не.
Театърът това не може да постигне. И затова малкото, което прави в тази посока, въздейства много по-силно. И там изведнъж усетих, че полъхът на магията действа. Разбирате ли?
- Съвсем наскоро от този свят си отиде големият театрален режисьор Леон Даниел. Той е поставял две ваши пиеси -,,Когато розите танцуват“ и „Честна мускетарска“. Какви спомени пазите от работата си с него в театъра?
- Тъжно ми е за Леон. Ние бяхме много близки и в работата, и в живота, а после и в неговия живот на болен човек. Защото той изкара дълги години с един излекуван рак, който обаче даваше своите отражения. Това беше рак на белия дроб и той дишаше много мъчно, нещо, което се засилваше с годините. Бяхме близки и по линия на мислите ни в изкуството. Високо ценя неговия талант. Както ви казах, аз не мога да разбера механиката на това изкуство, в какво се състои ролята на режисьора. Но от опит зная, че той беше режисьор, който можеше да изгражда образи, а и образ на целия спектакъл. Усещах го по резултатите му. В неговите спектакли винаги имаше нещо ново, но не и самоцелно маниерничене, не модернизъм заради самия модернизъм, а стабилен, солиден, логичен модернизъм. Високо ценя неговата работа, а и усещам, че театърът ни знае какво му дължи. Много често ми се е случвало например такова нещо: той ми обяснява как иска да направи даден момент от своя спектакъл. Аз никак не се убеждавам в това, което ми говори. Все ми се струва, че едва ли ще се получи този ефект, който той иска. После, когато го направи, си казвам: „Това е, което той искаше и което аз не разбирах, в което не вярвах“. Особено е вълшебството на хора като Леон.
- Пак някъде в този период е началото и на една сериозна поредица от киносценарии, родили филми като „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“, „Йохохо“ и др. Как решихте да се насочите към големия екран? Италианският неореализъм ли запали любовта ви към киното?
- В голяма степен и той. Но сигурно има и други корени. Трябва да кажа, че още като гимназист аз се увличах и по фотографията. Това е свързано и с онова, което ви разказах за печатането на ученическото списание. Ходех из града и главно в неговата периферия, която не беше моят свят и затова ми се виждаше странна, привлекателна, интересна, и обичах да я снимам. По това време в киното се развиваше вълната на френския поетически реализъм, която измести обекта на изображение във филмите в прекия смисъл на думата от аристокрацията и висшата буржоазия от центъра на Париж към периферията на същия град. И героите се сменяха. Идваха герои, носещи нова поетика - поетиката на бедния Париж, Париж на полузаконното или направо на хората извън закона. Този нов за мен свят имаше някаква своя красота и привлекателност. И помня, че тази вълна, която беше един цял етап в историята на киното, ми повлия много. След това, през втората половина на 40-те години, бях изпратен в Рим, където изкарах няколко години като дипломат от невисок ранг, аташе по печата. Италианският ми език ме отведе нататък. И имах големият късмет да видя съвършено отблизо експлозията на това голямо явление в италианското следвоенно кино — неореализма. Тогава изведнъж усетих как правдата извършваше някакво чудо. И хвърляше в сянка всички дотогавашни опити, включително и в съветското кино, към което бях привлечен по идейна линия и не забелязвах, че особено в последния период то става все по-фалшиво и по-фалшиво. Осъзнах всичко това, когато се изправих с лице пред правдата, която се излъчваше от италианските филми по това време. Те снимаха почти документално. И това носеше свой особен лъх, който ме зарази извънредно много. Наричаха го бедното кино. Даже самите те казваха после: „Ние забогатяхме и това ни се отрази“. И когато се върнах в България, и нашето кино, което беше още почти в пелени, ми предложи да опитам да напиша нещо, аз си казах: „Защо пък не?“. Тогава бях създал една поемка, която не стана хубава, но сюжетното й ядро си заслужаваше и от него направих един сценарий, който мъчително, с помощта на режисьора Боян Дановски, се превърна и в първия ми филм „Точка първа . Той, разбира се, носеше отпечатъка и на моята неопитност в този жанр, а и на самото време у нас, време на схемата, на догмата. По-нататък и киното ни се развиваше, и аз се развивах като сценарист. И то ме зарази още по-силно и от театъра, до такава степен, че поглъщаше голяма част от времето и усилията ми. Защото има сценаристи, които казват: „Ето, направих сценария, оттук нататък е ваша работа“. Аз не съм такъв. Мен повече ме интересува какво ще стане после, как ще се развият нещата по време на снимачния процес. И затова обикновено извиквах режисьора по-рано, когато се създава самият сценарий, и по този начин си давах право след това аз пък да му се меся в неговата работа. И те уж ме търпяха без страдание, но може би са се измъчвали от тази моя намеса, без да го показват. Трябва да ви кажа със съжаление, че това, което показват днес по телевизията, не винаги е най-доброто от миналото. Това не означава, че нещата, направени по мой сценарий, са най-доброто. Разбрах, че наскоро са показали филма -Един снимачен ден“. Аз смятам, че това филмче като степен на правдивост и като сценарий, и като режисьорска работа, и като актьорска игра като че ли е едно о» най-добрите неща, които са ставали по мой сценарий.
- Българската литература и театър ви дължат много и заради прекрасните преводи на Киплинг, Джам и Родари и най-вече на Шекспир, чието творчество сте превели изцяло на български. Как се стигна дотам, че в един момент заменихте импулсите на творческата с преводаческа дейност?
- Обикновено много хора ми казват: Ти заради преводите се отказа от собствената линия“. А том не е вярно. Макар че с преводите се занимавах 14 години. Сега, като се връщам назад, откривам, че приблизително по това време е започнал един нов етап в творчеството ми, който беше предшестван от, сега го разбирам, един период на доста сериозен кризис, когато съм публикувал и нещата са се харесвали, но после се оказа, че те не са толкова трайни, не са толкова сериозни. Освен това в онези години линията на собствената ми поезия е вървяла паралелно и с киното. Цялата книжка “Дъжд вали, слънце грее“ е написана в този период. Тя маркира връщането на автора към себе си (нали говорихме за искреността на поета). Е. сигурно бих написал повече, ако не отдавах толкова време и сили на преводачеството, или преди това на киното. Но така се е развило, така е станало. Нали говорихме, че животът бил игра. Просто така се е наредил. Разбира се, имаше и обществени причини, които ме подтикнаха да се насоча към преводачеството. В един момент се усетих в немилост. Мъчно публикувах, а, от друга страна, и не ми се публикуваше поезия. Аз ви казах, че съм педант, но паралелно с това съм и много трудолюбив, което не е голяма реклама за образа на поета. Той традиционно трябва да е бохема, мързелив и т.н. Аз съм от другия тип. Та тогава си казах: „Ти не можеш без работа, ти ще изкукуригаш, ако не работиш“. Насочих се към преводачеството, тъй като знаех езици, в различна степен - някои по-добре, други по-слабо. Най-добър беше италианският ми. Сега съм го позабравил, но тогава говорех като италианец. Училището, в което бях учил, плюс четирите години в Рим ми бяха помогнали да го овладея почти до съвършенство. Дори веднъж си спомням, че след завръщането си в България чух един свой запис на български и изтръпнах, защото се бях научил ,ла пея“ като италианец. В говора ми се усещаше една мелодика, която не е наша. Разбира се, после това си отиде. Други езици знаех в различна степен и повече за четене, отколкото за говорене. Английският език, с който е свързан най-големият дял от преводите ми, беше един от най-слабите ми езици. А и сега не е силен. Не умея да говоря английски. И затова не ходя по международни срещи на преводачи или на шекспироведи, защото зная, че моят английски е лош и хората ще си извадят заключението, че и преводите не струват. А на мен ми се иска да вярвам, че те струят. Но това писмовно знаене на различни езици ме накара да мисля, че може да се получи една нова линия. Малко преди това бях почнал с преводи на италианския детски писател Джани Родари, бях превел и приказките на Киплинг. А след това преминах към Шекспир. Отначало си мислех да преведа една негова пиеса. И коя, коя, любимата ми - „Сън в лятна нощ“, която е прекрасна със своята фантазия, т.е. обичта ми към този вид театър се отрази и в избора на тази първа пиеса. Работех заедно с чудесен редактор, покойният професор Марко Минков. Спомням си, че в началото между нас имаше един момент на недоверие - той не вярваше в мен, когато му казах, че английският ми не е кой знае колко силен. Аз пък си казвах: „Дано не е някакъв буквоед, който само ще ми пречи“. После се оказа, че нито едното, нито другото е вярно. И работихме много усърдно и хубаво. Много му дължа в това отношение. И така от едната пиеса се премина към втората и третата, после всичко това прерасна в: „Хайде всичките комедии да бъдат“. След това към комедиите добавихме и трагедиите, които също се оказаха 10 на брой. А още ми се работеше, пък и добивах някакво по-високо умение. И така се стигна до амбицията: „Какво ще стане, ако преведеш целия Шекспир?“.
- Кажете няколко думи и за емблематичните ви сатирични поеми „Пазачите на фара“, „Репортаж за трите Хаш“, „Японският филм“. Езоповският език ли беше тогава най-ефикасният способ за преодоляване на цензурата?
- Аз мисля, че това определение „езоповски език“ не е валидно за съвременната практика на сатирата. Не по езоповска линия върви сатирата в сблъсъка си с писаната и неписана цензура, не по линията на „Ще ви разкажа за лисицата и гарвана“. Тя е твърде елементарна и не знам дали дори по времето на Езоп това е била линията на сатирата, или е била по-скоро линия на притчата, на мъдростта, на жизнения опит, пренесен в полза на животните. Що се отнася до тези сатирични поеми, аз им бях измислил едно общо заглавие, нещо като „Взето на смях и додето посмях“. Т.е. битката беше нещата да се кажат колкото се може по-хубаво чрез изкуството, но да се кажат, докъдето могат, със смях. Моята линия в сатирата е била не тази на „право ти, куме, в очи“, не тази на острия, силен удар, а по-скоро тази на Хораций, който казва: ,През смеха бичувам нравите“. Това винаги е било по-близко до моя начин на работа - да има критична жилка в това, което пиша, но да бъде смешно, да бъде весело и да кара хората да се смеят. Може би ще ви бъде интересно да кажа нещо за формата. Тогава изведнъж проумях, че в тези мои поетични произведения, които за себе си наричам „сериозни“ (а колко сериозни са, ще се разбере след време), формата трябва да остане класическа. Нали говорихме за играта? Условията на играта трябва да са трудни и човек да се чуди, и чудейки се, да одобрява, да харесва. Да се пита как така е могло при спазване на тези условия нещата да се кажат така, като че ли всичко се е получило без труд, като че ли думите са направени, за да кажат нещата точно по този начин, в тази схема на формата. Или, от друга страна, да си каже, че тази схема на формата е създадена така, че в нея да може да легнат точно тези мисли, непокътнати, звучащи така, както човек ги изразява в нормален, свободен разговор. Това - що се отнася до „сериозната“ поезия. А виж, „несериозната“, хумористично- сатиричната, тя може да си позволява повече волности в редуването на дължините на стиховете, в начина на римуване, в самия характер и вид на римите. На мен ми е излязло име (макар да не се радвам много на това) на майстор на римата. Не знам дали е така, но аз с опита съм осъзнал, че в „сериозната“ поезия понякога римата страда от своята ефектност. Ако е прекалено ефектна, интересна, нова, тя привлича към себе си вниманието на читателя и той се откъсва от това, което е главното в произведението. И това прави този вид твърде свежи, твърде особени рими не кой знае колко полезни в класическата форма, в „сериозното“ стихотворение. Докато точно обратното е, когато се касае за хумористично стихотворение. Това го има в практиката на много наши поети. Първата книга на Дебелянов „Златна пепел“, излязла посмъртно, е събрала неговите хумористични неща. В нея личи колко хубаво изработена, колко чудесна е формата на тези стихове. Изобщо той е не по-малко даровит като хуморист, отколкото като чист лирик. Та искам да кажа, че в хумора волната форма, играта вътре, особената рима, много помагат за ефекта на цялото стихотворение или сатирична поема. И аз ги разделях, така да се каже. Различно беше отношението ми към формата при единия вид поезия и при другия. Казвам ви всичко това, защото от 4-5 години насам (а те са малко на фона на целия ми живот) усещам, че започвам да се стремя към такъв тип хумор, който прави по-меки тъжните неща. Защото не обичам свръхдраматизирането. Не че не може да се пише така, такива прекрасни стихотворения са създадени, родени от много силно чувство, може би най-хубавите в световната поезия. При мен не е така. Сам не мога, а човек като не може нещо, започва да не го харесва и у другите. Това е шега. Искам да кажа, че хуморът започва да присъства и в моите т.нар. „сериозни“ стихотворения. Напоследък, малко със страх пред старостта, работих в поезията доста усърдно и въпреки че не обичам да говоря за „музи и вдъхновение“, работата ми вървеше, доставяше ми удоволствие и същевременно като че ли даваше нелоши резултати. И изведнъж при това засилване на продуктивността започнах да усещам, че и формата на тези два вида поетични творби може да не бъде толкова различна и че не са чак толкова забранени ефектните рими или волният стих за този, претендиращ да се нарича „сериозен“, вид поезия. „Волен“ в своите рамки, разбира се, с някакъв свой вътрешен ритъм. Наскоро излезе една моя книжка с около 30 стихотворения, сега е на път да се появи и още една от същия вид. И ще видите, че те се отличават от предишните ми книги, където двата жанра са разделени. Тук като че ли те се свързват и се получава една симбиоза между тях. Въпреки че сериозното, понякога тъжно настроение преобладава, защото възрастта си казва своето. И близкият край също.
- Нека в края на нашия разговор да поговорим и за днешното време, в което отчуждението между хората и духовната нищета все по-осезаемо властват в нашето общество. Вие сте оптимист по природа. Виждате ли шанс да бъде намерено онова златно ключе, което толкова красиво възпявате във ваше стихотворение?
- Аз съм по-скоро оптимист в кавички, така да се каже. Напротив. Имам чувството, че проблемът за дехуманизирането е налице навсякъде - в бита, в начина на живот, в душевността, в чувствата и начина на мислене на човека. А и изкуствата са отражение на това. Изживяваме един период на много дълбока криза и не знам докъде ще стигнем. Тези неща, които се случват у нас, са една фасетка от общата криза. Ако тук се оплакваме от престъпността, от злоупотребата с власт, от заобикалянето на закона, то всичко това го виждаме и на Запад, и то в още по-големи размери. Но тези явления в нашата фасетка добиват своя специфика, била тя балканска или чисто българска. Кризата има хиляди проявления. Тя е не само икономическа, но и психологическа, и духовна. Всичките нови изобретения за мен са една експлозия на фона на хилядолетното развитие на човека от пещерно време до наши дни. Това е една съвсем малка частичка от тази многовековна еволюция. И е толкова малка, че всъщност това не е и развитие, а както ви казах, повече ми прилича на избухване, на експлозия. Години наред не само човек, но и всички живи видове са се развивали по линията на борба с околната среда, но и на пригаждане към нея. А тук сега изведнъж ние самите започваме да създаваме тази среда за себе си. И тя става враждебна, променяща нас повече, отколкото ние променяме природата, забравяйки че сме част от нея. Това е горчиво време. Тези думи не са оптимистични, но както казва латинската поговорка, Дум спиро сперо“ - надявам се, докато дишам. И това е валидно и за мен. Дори в литературата то се отразява много конкретно. Понякога си казвам: „Ако ти сега си в лош момент, ако си станал черноглед, кой ти дава право да разпространяваш твоето настроение, твоите чувства и мисли върху тези, които ще прочетат стихчетата ти?“ И затова често се стремя да изглеждам по-ведър, отколкото съм всъщност. Защото все пак вярвам във възпитателното въздействие на изкуството върху хората, колкото и то да не се оказва по линията на „Красотата ще спаси света“, не успява някак си да го спаси. Разбира се, вярвам, че и за нас, и за планетата, ще настъпи преодоляване на тази криза. Не може да не настъпи. Оптимизмът ми произтича не от това, че виждам толкова обективните пътища, по които ще се извърши преодоляването, а по-скоро от желанието ми да стане така. И непрекъснато мисля и търся в кои движения, в кое направление ще стане оздравяването на обществото ни. И вярвам в него. Не може Човекът, който се е нарекъл мислещ, знаещ, изведнъж да се окаже, че не знае как да се оправи със себе си. Дълбоко вярвам в светлото.
17 декември 2008
 
 
Назад [ 5 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма