| Резултати от търсенето | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | The “Big Brother” Culture. |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Резонанс | 2005 / март | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Боя се, че след края на телевизионното шоу “Биг Брадър” ние се намираме на прага (а може би и вече сме го прекрачили) на нов тип култура на всекидневието. Или в нов стил на поведение и начин на мислене. Тази “култура” се основава на демократичното представителство, пълната, стигаща до цинизъм и вулгарност откритост и показност, както и на правото на цялото общество съвсем свободно да наблюдава живота ти дори в неговите най-интимни подробности и да определя своите идоли, кумири и учители в живота. Тя дава възможност да спечелиш много пари, с които да промениш изцяло живота си, но този път след определени изпитания, вълнения и усилия да се понравиш на тези, които те преценяват. Днес пътят към “достъпните пари” преминава през многобройните шоу предавания на телевизиите, претенциозно поставящи “изисквания” за богатство от знания; през различни конкурси за красавици и красавци, фотомодели и рекламни лица. Създава се видимост, че за постигането на целта са необходими интелигентност, образованост и съобразителност, но най-важното е да имаш късмет и да те харесат организаторите и спонсорите. Ако улучиш верния отговор, ставаш богат. Важното е да се внуши на публиката, че нищо не е нагласено и побеждава най-съобразителният, най-симпатичният и най-знаещият. Става дума за нещо като бързо решаване на кръстословици. И за такова занимание, но вече пред телевизионните камери, ти заплащат сериозни пари. Имитацията на интелектуалност, на интелектуални усилия прикрива убогостта и користта на целите, които си поставят идеолозите на този тип култура. Внушава се представата за неограничени възможности на обществото, за свобода и щедрост не просто на случая, а на системата, в която живеем. Системата обаче не влага безкористно усилия и средства само за да забавлява поданиците си... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | The cultural confines of the globalization |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Резонанс | 2006 / юли | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  МАНУЕЛ МУНЬОС ИДАЛГО*Писателят не използва езика в служба на властта, а в служба на човека. Той използва думата, за да изпълни дълга, поет пред самия себе си, да подобри света, този свят, все по-повреден, който се стреми към свобода и световен интегритет на пазарите на труда, богатствата, услугите, технологиите и парите и да наложи приоритета им, подкрепен от различните видове честна политика. Този процес от известни години насам се нарича глобализация.
Дума фалшива, ако се използва само в положителния й смисъл, съзнавайки в същото време, че има хора, които умират от глад и ако от понятието глобализация ние виждаме само онова, което е в негова полза - икономическото развитие разрешаването на множество проблеми в областта на икономиката. Но съществува нещо по-тревожно и това е липсата на култура, установяващата се пред очите на всички ни диктатура на невежеството, липсата на приоритети в областта на образованието.
Технологичният напредък, несъмнено е необходим и полезен, но той не може да бъде същността на всичко. От голямо значение е също така ефективният разумен диалог с генераторите на процеса на глобализацията с цел да станат достъпни и да се ползват от всички неговите предимства като например бързата комуникация като водещ фактор в образованието. Нямаме право да отричаме очевидните положителни постижения на глобализацията, на които народите възлагат големи очаквания. Но какво затруднява разбирателството по въпроса за този съвременен процес? Непреодолими са стените на неграмотността и дестабилизацията, които спъват сближаването, надеждата, положителните резултати... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Our land looks towards the sky |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Островитяни | 2006 / ноември | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Иля Фоняков - познатият на читателите ни руски поет, който нееднократно е гостувал в списанието ни, навърши 70 години. Това свое събитие той отбелязва с новата си книга „Островитяни” /Издателство „Логос”, 2005, Санкт Петербург/. Нея той изцяло е посветил на родния си град. Тя представлява многоцветна мозайка от стихотворения, кратки очерци и мемоари, есета и текстове, плод на изследваческа работа. Прелюбопитна книга, която може да получи такава цялостна оценка: твърде занимателна, познавателна, широко скроена, майсторски написана и съвсем съвременна. От нея сме извадили поместените тук преведени на български език откъси.
 ИЛЯ ФОНЯКОВИзпърво пред мене лежеше ръкопис. Всъщност що за ръкопис беше този? Ръкопис в истинския смисъл на думата отдавна никой не е държал в ръцете си. Даже машинописът е вече анахроничен. Компютъропис – ето какво лежеше на масата ми.
После компютърописът стана книга. Необикновена книга. Без име на автора – само заглавие: „Песни от Дългото езеро”. Но в нея, впрочем, е отбелязано цяло съзвездие от автори. При това някакви странни автори, екзотични: порусеният търговец на праскови Абу Али Мадх, „комендантският кабалист” Бен Рабани, „разстриганият монах” С. С. Разсолников, „несполучилият самоубиец” осемнайсетгодишният Миша Раков, Княз Олексин /младши/, Джон Филби – „мисионер /?/ търговски пътник” /?/, „лъжебудисткият монах” Пан Чен Ко,” безродната принцеса” Итамоконо Но, а така също и някойси „раб божий” Евгений, който е написал предисловие към събраните стихове и песни... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Без рубрика | 2004 / ноември-декември | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | 
Качи се на мостика с неохота,подклаждана от предстоящото навлизане в пролив Малака. Седна на своя стол, капитанския, загледа се в хоризонта, който потъваше в мрак, и се зае да подреди хаоса в главата си. Защо, какво не успя да изчисли, как така се остави обстоятелствата да го принудят да преминава през пролива нощем. Защо не успя да наложи капитанската си воля над проклетия шеф механик и се остави друга да му диктуват условия.
Ако беше останал твърдо на първоначалното си решение да продължи,макар и с малък ход, докато трае ремонта на главна машина,нямаше да загуби ценно време от разчетите си. От друга страна и чартьорите го притискаха по-бързо да достави стоката и не му позволиха да остане на дрейф повече от необходимото за ремонта време. Сякаш пазарът им зависи от тези сто и осемдесет хиляди тона нефт, които караше за Далечния Изток. Сега страховете си оставаха само за него. Тази част на Световното море е печално известна с големия брой пиратски нападения, които се извършват над предимно тромави кораби като неговия. Тази мисъл не му излизаше от главата, още щом тръгна от Нигерия по посока на Изгряващото слънце. Ако трябваше да избира маршрут, би предпочел да прекоси Атлантика, Карибите, Панамския канал и Тихия океан, но да не минава през Малака и Сингапурския пролив. Би предпочел тайфуните на Карибско море и Северозападния Пасифик пред пиратите на двата пролива. Но не той определя правилата на голямата игра. Дадени са му пълномощия да приспособи тези правила до последния човек от неговия екипаж, да мотивира всички заедно, начело с капитана, да работят за добруването на чуждия бизнес. Но сега не е време за такива мисли, си каза, и продължи да прехвърля на ум това, което трябваше да направи екипажът според съставения от него план за защита на кораба от пиратски нападения... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Levka– by Yordan Todorov. |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Къси разкази | 2006 / януари | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Йордан Тодоров Снимка Венета Захариева
Михал Маджурина, тукашен селянин и мой съсед, имаше малка сая, лепната до калкана на неизмазаната му тухлена къща. В нея отглеждаше няколко овчици и пет-шест шилета. Като изключим лозето, на което отдаваше всичките си сили и вдъхновение, овцете бяха неговата втора слабост... Чрез тях допълваше нищожната си пенсия, пък се и отсрамваше пред гостите и близките си на стародавния гергьовски сбор. Тъй е било десетилетия наред, искаше му се тъй да бъде и занапред...
Това свое имане Михал бе поверил на Левка - едно не много едро, но стройно и обагрено в леко бежово, стигащо до бяло към ушите, куче. Тя, Левка, лягаше най-често пред вратника на саята и никому не позволяваше да пристъпи... Както се казва, врабче да прехвръкне, Левка ще отбележи нарушението! Да не говорим за часовете, когато мракът плъзваше откъм близката гора и дъхваше хлад над къщите... Вслушвах се вечер в лая на Левка и струва ми се, че започнах да вниквам в особеностите на езика й. Не. Това не беше просто някакъв лай. Левка подаваше сигнали с точно определено значение: знаех кога минава куче или друго животно. Разбирах кога върви човек и кога този човек е познат или съвсем чужд...
С Левка бързо се сприятелихме. Минех ли денем край саята, тя приветливо ще ми махне с опашка, а друг път ще лавне, ще дотича да ме лизне с език по ръката и отново тичаше към мястото си пред вратника. И ме гледаше с големите си умни очи, в които откривах благоразположение и доверие... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | The easy Galya– by Marian Zhelev. |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Къси разкази | 2006 / януари | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |
Мариан Желев. През февруари т.г. Media Times Review представи откъс от новия роман на Мариан Желев “Сбогом, България”. Авторът е носител на наградата “Златен Пегас” от конкурса за дебютна книга в Хасково 1999 г., присъдена за романа “Свлачище”. В книжарниците можете да намерите и втория му издаден роман - “Малката действителност”. Мариан Желев
В неголемия шивашки цех работеха все млади момичета. Те хващаха окото на мъжете от канцелариите, които работеха към търговия на едро. Не пропускаха сутрин рано да си пият кафето отвън на пейките, в очакване да се появят хубавите шивачки. Момичетата идваха на групи. Щом усетеха мъжките погледи върху себе си, мигом навеждаха глава и започваха да се усмихват една на друга или да се побутват с лакти. Зад гърба си чуваха подмятания, някои от тях приближаващи прага на цинизма. Но какво да се прави, такива бяха мъжете – особено докато си пиеха кафето пред канцелариите.
Една пролет се появи Галя. Тя не отиде да работи в шивашкия цех. Взеха я в търговия на едро. При мъжете.
Галя имаше кръгло лице, не особено гъста коса, която носеше прибрана в къса опашка. Биха могли да й викат миньонче заради не особено високия й ръст, но тъй като беше леко пълна и със здрави прасци и бедра, на никого не му идваше наум това обръщение.
Още първия ден Галя дойде на работа с къса пола и качена на обувки с висок ток... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Преводи | 2008 / март | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Лидия Анисковиче родена на 15.І.1956 г. в Москва. Поет, бард, белетрист, тя е автор на няколко стихотворни сборника, сред които особено място заемат българо-руският “Небесен пчелин” и “Изгоря Троя, рухна Рим”. Нейно дело е поетическата летопис за Москва “Сказание за великия престолен град”, както и серията стихотворни книги портрети, посветени на Ломоносов, Пушкин, Лев Толстой, Висоцки и др. Сред белетристичните й изяви се открояват философско-есеистичните творби “Вретено” и “Руските зими”. Неин крупен труд, влог в руската култура, е поредицата от биографични изследвания, свързани с живота и творчеството на фамилия Цветаеви. Автор е на 14 компактдиска с авторски песни. За повече информация – lida.deil.ru
| |||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Руският писател Алексей Варламов в България | 2007 / август | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Руският писателят Алексей Варламов пред “Простори”Алексей Варламов е роден в Москва през 1963 г. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен университет “Михаил Ломоносов”, където сега е професор по руска литература на ХХ век. Чел е лекции по руска литература в университети в САЩ и редица европейски страни. Автор е на книгите “Дом в Остожие”, “Здравей, княже!”, “Нощта на славянските филми”, “Потъналият ковчег”, “11 септември”, “Рождение”, а също и на научните биографии на Михаил Пришвин, Александър Грин и Алексей Толстой, публикувани в популярната серия “Жизнь замечательных людей”. През 2006 г. става лауреат на престижната Солженицинова награда. Руският писател и литературовед бе участник в ХV лятна научна среща във Варна това лято.
Интервю на Донка Христова
- Алексей Николаевич, хареса ли Ви темата на Лятната научна среща – “Канон и култура”?
- Темата е много интересна, проблемът се обсъжда и в Русия. В един от докладите беше спомената иконата “Света Троица” на Андрей Рубльов, за сюжета на която много е писано. Има нещо твърде любопитно. Когато иконописецът внася нещо лично, излиза от установените норми, иконата не се получава така съвършена художествено, както когато точно и строго изпълнява канона, като Рубльов например. Но иконописта е по-скоро религия, а не изкуство. А как действа в литературата, в културата, затова трябва да се размишлява... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Литературна енциклопедия | 2008 / март | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Антитеза– /от гр. anti-против, thesis – положение, поставяне/ – противопоставяне. Антитезата е позната на художественото слово от незапомнени времена. Според една легенда тя е възникнала със сътворението на света: натъжен от царящата наоколо тъмнина, Създателят сътворил светлината и отделил тъмнината от светлината. Поетичността на тази легенда се дължи на усещанията, благодарение на които ние опознаваме същността на битието, където са противопоставени море и суша, зима и лято, ден и нощ, любов и омраза, раждане и смърт. Делничният ни език е изпъстрен с подобни противопоставяния – наяве и насън, черно и бяло, рано или късно. Диаметрално противоположни понятия твърде често се използват и в пословиците: сит на гладен не вярва; за един бит двама небити дават; знанието е светлина, незнанието – тъма. Като волтова дъга при късо съединение започва поемата на Блок “Дванайсетте”: “Черна вечер./ Бял – снегът.”
Не е задължително обаче съединение на противоположно заредени полюси, за да припламне искрата на антитезата. На черното Стендал противопоставя не бялото, а червено. Шилер противопоставя на любовта не омраза, а коварство. Антитезата е съпоставяне на най-различни рязко контрастни явления, заредени с потенциален конфликт: “Бащи и деца” на Тургенев, “Престъпление и наказание” на Достоевски, “Вълци и овци” на Островски, “Дебелият и Тънкият” на Чехов със самите си заглавия вече говорят на читателя за противопоставяне на идеи и характери в тези произведения. Към антитезата художникът е привлечен от онази страст, която афористично точно обяснява Баратински: “Две области – тъма и блясък, / тревожат в нас сърце и ум... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Фрагменти | 2006 / май | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |
СИМЕОН ЯНЕВ, проф. дфн
От години вече в българското литературознание името на Вапцаров се налага като име на най-изследвания български поет, днес повече изследван и от самия Ботев. От 1940 г. - времето на излизането на единствената му стихосбирка “Моторни песни”, посрещната, както е известно, парадоксално хладно, парадоксално (с оглед дадения критически тон) нарастваше и интересът към Вапцаров... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Фрагменти | 2006 / юни | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  СИМЕОН ЯНЕВ, проф. дфнПродължение от май
Внимателният прочит на поезията на Вапцаров би показал, че и в повечето от останалите стихотворения, без да е така подчертано отношението към нечия (или даден тип) литературност или отношението към култура е много често алюзирано в силна, конфронтираща основния смисъл, позиция. Нека тук споменем само “Испания” с такава конфронтираща алюзия още в началото:
Какво бе ти за мене?
Нищо. -
Една загубена страна на рицари и на плата.
Но примерите, както ще видим по-нататък, лесно могат да бъдат умножени с цитати от най-известните стихотворения на Вапцаров, както измежду ония, които са включени в “Моторни песни”, така и от писаните по-късно.
Можем обаче да пристъпим към необичайната си задача и по обратния ред, т.е. като разгледаме най-напред ония творби, където отношението към изкуството е недвусмислено подчертано, декларирано е, така да се каже, още в самото заглавие... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | The faces of creativity: aphorisms and observations |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Мъдростта на човечеството | 2006 / ноември | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | КОНСТАНТИН МИРОНОВ
Някога великият руски писател Л. Н. Толстой е казал,че не рядко от млади хора може да се чуят изказвания за необходимостта всичко да вършиш със собствен ум. Но, междупрочем, трябва да се използва мъдростта, натрупана от предишни поколения. Без нея е немислимо усъвършенствуването на живота ни. Това се отнася особено за „твърдите” основи на човешката мъдрост, концентрирана в изречения, крилати мисли и афоризми. Хората отдавна и във всекидневието, и в работата си се обръщат към този непресъхващ извор. Изказванията на великите хора, техните афоризми не само обогатяват представите за интересуващия ни предмет. Те – това е най-главното – ни учат да мислим. Те ни карат да разглеждаме предмета от различни, често изненадващи страни, те ни учат да не се боим от парадоксите, да ценим остроумието и ни показват, че понякога в шегата има нещо много по-сериозно и полезно, отколкото в дългото и досадно поучение. Не напразно Гьоте е казал: „Трябва всеки ден да се прочита по някое мъдро изречение.” Забележително е, че мнозина известни писатели са били блестящи познавачи и майстори на афоризми. И до днес за всеки поет, писател и журналист чуждите афоризми са благодатна почва, върху която успешно израстват собствените мисли и вълнения на читателите. Мисля, че всеки, който се обръща към афоризмите и реченото от великите хора, ще намери за себе си по нещо нужно и полезно.
Ето някои такива мисли на руски писатели.
„На истински честния писател всичко му се случва: спадове, несполуки, душевни разногласия със себе си и с обществото, осиромашаване... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Loth in Exil |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Разказ | 2006 / декември | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Виктор Пасков е роден на 10.09.1949 г. в София. Завършва гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свири в джазови формации; до 1980 работи като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. Литературен и музикален редактор към агенция “София прес” през 1980 - 1987. От 1987 е редактор и кинодраматург в Студия за игрални филми “Бояна”. През 1990 - 1992 живее в Париж. Дебютира със стихове в списание “Родна реч” през 1964. Публикува разкази и новели в литературни периодични издания. Основна тема в творчеството на Пасков е проблемът за духовното оцеляване, резистентността срещу социалната и нравствената бруталност на действителността, за съхранението на творческото начало като възможност за етична и естетическа съпротива. В прозата му се преплитат различни културни пластове; често композицията е подчинена на законите на музиката, езикът е силно експресивен, което създава ново равнище на художествената условност.Втората книга на Виктор Пасков “Балада за Георг Хених” е публикувана във Франция (1989) и е преиздадена от изд. Seuil през 1990. За нея получава Голямата литературна награда на Бордо (Франция). Преведена е също в Англия, Германия, Испания, Полша, САЩ, СССР, Чехия, Словакия, Швейцария. Автор е на киносценариите “Ти, който си на небето”, “Индиански игри”, “Пльонтек” и “Духове”.
Съчинения: “Невръстни убийства” - 1986; “Балада за Георг Хених” - 1987; “Ций Кук” - 1991; L’Allemagne, coute cruelle – Paris, 1992. ВИКТОР ПАСКОВ
В една планинска пещера, близо до библейския град Сикор, гние в нечовешко безвремие великият ексилант Лот... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Curious suggestions on the Kingdom of Media |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Паралели | 2006 / юни | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Тихомир ЙордановИмето на градеца Мидия (на Западното Черноморие, днес в пределите на Турция) навярно е оставено от античното Мидийско царство по време на колонизация. Остатък от античността е и названието на Ениада (турска транскрипция на древногръцкото Енеида). В тълкованието на турското произношение би трябвало да разбираме нов залив от ени - нов, и ада - вада, залив. Звуковото подобие ще да е било основание за преосмисляне на звуковото съчетание. Така разсъждавах, додето пишех разказа си за храброто българче Христо Стоянов, чийто подвиг през руско-турската война през 1828 -1829 г. описах в него. Тогава ми хрумна да свържа градчето Ениада-Енеида с опоетизираните от римския поет Вергилий (70 г. преди Хр.) приключения на Еней - античен цар, участник в Троянската война, чието царство се е намирало според различни версии на планината Ида недалеч от града Троя, тази е едната версия, а другата е, че столицата му е била в планината Ида на брега на Халеспонта (Дарданелите) - там, където е и днес градчето Ениада, и недалеч от столицата на цар Дардан, оставил името си за Дарданелския пролив. Възможно е да е така, защото според изследванията на руския проф. В. Н. Ярхо още преди Картагентското си пътешествие Еней е предприел поход в Тракия, Македония и Илирия - все родствени на траките земи. Та чудно ли ще е незабележимото днес градче да е било столица и да носи името на прославения си владетел, при това син на богинята Афродита.
С проф. Виктор Ярхо се запознах във Варна през 1966 или пък беше 1967 г. Той пристигна в Археологическия музей (тогава на ул. “Шейново”). Там се случих и аз на сладка приказка с приятеля ми археолога Александър Кузев. Гостът помоли да разгледа древногръцката рисувана керамика, пазена във фонда на музея... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Една прекрасна сутрин |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Проза | 2007 / юни | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Людмил Станев е роден през 1959 година във Варна. Медик по образование. Сега живее по пътя между родния си град, София и Пловдив. Има син на име Мишо и няколко издадени книги. “Няма такава книга”, “Неприятният татарин”, “Ненакърнимо”, “Малка нощна приказка”. Има десетина приятели, за които твърди, че са железни. За себе си казва, че не е свой тип. И това му е интересно. Човек, като започне да се обича много, спира развитието си, твърди Станев. Преди да разкажа тази история, искам да ви призная, че докато я слушах, се убедих, че нещата винаги имат две страни и смешното и тъжното са като сиамски близнаци в абсурдния ни живот. И добре че е така, защото иначе от еуфория щяхме да изпадаме изведнъж в депресия. Тази история би могла да бъде и тъжна, би могла да бъде и смешна, зависи от това кой я разказва. Но тъй като я разказвам аз, ще се постарая да бъде смешно-тъжна.
Преди да започна, искам да ви припомня епизод от филма „Хляб и шоколад”. Главният герой– незабравимият Нино Манфреди – е италианец - емигрант в Германия. За да получи работа като сервитьор, той се изрусява, представя се за германец и получава работата. Ето тук се случва нещо, от което не може да се избяга. Италианецът под прикритие Манфреди сервира, получава си бакшишите - „бите”, „данке”, и работата си върви, но в кафенето има телевизор, започва световното, на финала са Италия – Германия. Пълното с немци кафене здраво ругае жабарите. Манфреди с големи усилия удържа емоциите си, но когато Италия вкарва гол, той вече не издържа, започва да крещи на италиански, хвърля таблата и напуска заведението като достоен италианец.
И ето я самата история, която леко напомня на горната. Нея ми я разказа живописно моя приятел К.К... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Майсторски клас | 2008 / март | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Б.р. От този брой, както обещахме, отваряме нашата нова рубрика „Майсторски клас”. Видни наши писатели ще анализират творби на по-млади свои колеги, ще разказват за своя творчески опит, ще напътстват сега започващите и ще разкриват тайните на писателското майсторство. Заедно с това ще публикуваме кратки литературоведски енциклопедични статии за литературни термини. Надяваме се по този начин да разширяваме и обогатяваме културата на нашите автори и на всички наши читатели.
Бихме искали списание „Простори” да се превърне в една малка литературна работилница, университет за литературни майстори, които утре ще бъдат гордостта на българската литература. Сред „професорите” в този университет ще бъдат както български писатели и литературоведи, така и чуждестранни специалисти. Първи в семинара на нашия „Майсторски клас” се престраши да се представи постоянният вече автор на списанието Иван Райков, ученик от ХІІ клас в Първа езикова гимназия във Варна. Неговите творби коментира писателят Владимир Зарев. Очакваме ви! Иван Райков
Иван Райков е роден във Варна, ученик е в Първа езикова гимназия с профил английски език. Пише проза от 9-годишна възраст.
Стените
Зазидах го. Нищо че съм кльощава жена, зазидах го! Исках той да умре бавно, да страда, заради всичките гадости, които ме бе накарал да си причиня... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Руска тетрадка | 2007 / декември | |||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Максим Лаврентиев е роден в Москва през 1975 г. Завършил е Литературния институт “А.М.Горки” в Москва. Член е на Съюза на писателите на Русия. Носител на наградата на вестник “Литературная Россия”. Помощник-ректор на Литературния институт “А.М.Горки”, аспирант в катедрата по руска литература на ХХ век.Автор е на книгите “Пеперудка” (2004), “На границата на измислицата и смисъла” (2005) и “В очакване на брод” (2006). Публикувал е свои стихове в сп. “Юность”, в. “Литературная газета”, в. “Литературная Россия”, сп. “Литературная учеба”, сп. “Россииский колокол” и др.
|
Заглавие | A Drop of Rose Water. Рубрика | Проза | 2005 / август |
Съдържание |
|
МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА “Първото нещо, което направих щом се завърнах от плаване, е да взема от куфара детското панталонче от копринено кадифе заедно с блузка с елече и да изтичам в детската градинка “Пушкин”. Дъщеричката ми хитро ме видя през оградата и е много щастлива, че съм слязъл от кораба и първа я вземам – има такова съревнование между децата кой ще си тръгне пръв. Свалихме престилката на квадратчета с избродиран знак-знаменце и я облякох в новите дрешки. Тя се затича да се похвали на другарчетата си, но може би от радост, сама се спъна и падна на пътечката. За моя изненада платът на коляното се отпори, зейна голяма дупка, но се размина без охлузване. Изтичах преди да се е разплакала, вдигнах я високо, целунах удареното място и обещах, че ще й купя нов, още по-хубав гащеризон. А сега да отидем да вземем братчето от групата на малките. Като минем през детския парк в Морската градина, двамата ще се люлеят до насита. После се прибираме у дома, мама ще зашие панталончето и ще ни направи снимки на терасата.
 Боян Янев, Илюзия, 2004, Варна Всеки моряк има над леглото си много снимки от семейството – нещо като таен параклис, който в най-ужасните бури помага да не спираш да се бориш за оцеляването си и за опазването на кораба. Децата растат бързо, а ние отсъстваме дълго, затова снимките над главата ми през всяко плаване са различни – нови. Като сега, пред Нова година, винаги бурният Бискайски залив – какъв ти залив, навлизаме в Атлантическия океан, се нахвърля върху неголемия никораб с цялата си непонятна злоба... [повече] |
Заглавие | Short story: A Hole. Рубрика | Малък разказ | 2005 / октомври |
Съдържание |
|
 АТАНАС СТОЙЧЕВКалина Атанасова,
Стръмната улица
- Ти си глупак!
Владо веднага ме окачи на въжето, щом разбра, че съм се оженил.
Никога! Нали тутакси ще го закопчеят на брега. Предпочита да е на някое от тези скапани корита - траулерите, дето се клатят като цървули из океаните, и да си корми скумрии в онази касапница - рибния цех. Какво лошо да гледаш как червата изтичат между пръстите ти, да жвакаш с големите ботуши из купчините мръсотии, да падаш в тях, докато другите се кикотят над тебе като дяволи и не ти позволяват да станеш... Дори е весело.
- Върховно! - съгласих се. - Умирам за работа, дето не можеш да се изпикаеш, без да си измиеш ръцете. Но какво общо има това с брака?
- Там е пълна смрад.
- Да не би?
- Не! Макар че...
Цели четири години не бяхме се виждали. Още преди да се оправим с въжетата, Владо се прехвърли при мене на базата - хладилен кораб, който събираше рибата от траулерите и ги снабдяваше с гориво, вода и храна. С други думи, Владо ловеше рибите, а аз ги пренасях. Свързваха ни петте години в Морското училище... [повече] |
Заглавие | Рубрика | Проза | 2007 / ноември |
Съдържание |  Петър Денчев е роден на 08.08.1986 г. в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия “Фредерик Жолио Кюри” Варна. Пише поезия, проза, театрална и кино критика. Неговият разказ “Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса “Екстаз” на сп. Алтера (2006). Има номинация за поезия на конкурса за дебютиращи автори (Liternet, 2006), лауреат на Първия национален конкурс “Христо Фотев”, Бургас (2006). Печели втора награда на Националния младежки поетичен конкурс за поезия “Веселин Ханчев” (Стара Загора, 2006). Има публикации в сп.”Алтера”, в. “Компас”, “Бунтарите” - малка антология (2006), “Буквите” - антология (2004), Антология “Литературата - виртуални срещи”. В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” София. Неговият роман “Тъй както мъж целува жена, която обича” е един от двата наградени на конкурса за нов български роман “Развитие”.Петър Денчев
1.
Лепкав предиобед се разливаше по тежките дървени маси на бистрото. Грозен шумен мъж мина по улицата и чух как обувките му шляпаха гумено. Носеше груб панталон. Отмина толкова бързо, колкото го забелязах.
Пак минава онзи тип с кучето. Трето кафе за деня. Вестник “Либерасион” и малко сметана за кафето. Да, бита. Знам, че не слагате обикновено, но аз бих желал. Merci beaucoup.
Отскоро съм в Париж и за първи път виждам българин в парижко бистро. Той е старателен, говори добре френски. Възхищавам му се... [повече] |
Назад
[ 10 ]
Напред |
| ||||||||||
Симеон Янев: “Единственият начин да живееш като българин в България е да не гледаш българска телевизия, да не слушаш българско радио и да не четеш български вестници”, така кълнеше Симеон Янев в есето си “Участта българин”, което е дало заглавието на сборника му (изд. “Слово”). Книгата допълни поредицата “Нова българска библиотека”, а въпросното есе - известните му вече проникновени психографски и народоведски етюди за Цанко Дюстабанов, Петър Бонев и някои други.