Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Марион Колева 
Рубрика Поезия | 2007 / декември 
Съдържание

Марион Колева
  
ТРЪСТИКА И ВЯТЪР

Изпружва се и после се огъва
под пръстите на вятър многорък.
Простенва тетива на пуснат лък.
Стрелите му в стъблото й потъват.

Тъй сладко е и също невъзможно
прегръдката им да просъществува.
Изтръгне ли я, тя ще се разложи.
Утихне ли пък вятър, той не струва.


ИЗГУБЕНА НЕВИННОСТ
  
По Дерек Уалкот
  
До вчера с пеперудите препускаха
след шарения залп на хвърчилата.
Под босите петички миди хрускаха,
гласчета бистри милваха водата.
ГОТИЧЕСКИ СМЯХ
 
„Give me laugher, safe my soul.”
 
Момичето с червено шалче бродеше
из замъка и мислите на Дракула.
Нахакано – типична теле-водеща –
стръвта неподозираща в спектакъла... [повече]

 
Заглавие
Марияна Хруза 
Рубрика Нови стихотворения | 2014 / 1 
Съдържание
Марияна Хруза (10.01.1964, Варна) – Поетеса, журналистка. Средното си образование завършва с рядката специалност “Зелено строителство” във варн. Строителен техникум; учи в полувисшия Институт по съобщения – С., дипломира се в ТУ – В. Работи във и за варн. вестници и списания, като най-плодотворен е стажът ѝ във в. “Полет Press” и в. “Черно море (днес)”. Публикува и във вестниците “Студентска трибуна”, “Пулс”, “Народно дело”, “Седем дни”, “Вестник на вестниците”, “КИЛ” и др. Водеща на радио- и тв предавания. Чл. на СБП, СБЖ, Сдружението на писателите - Варна. Редактор на сборници и книги, между които “Когато душата похапва” на П. Михова и “При(-)рода” на Р. Гънчев.
Книги: Заради толкова Любов… (стихотворения, 2008), Целуната от Бога – свещени места по бълг. земя, 2006); Шесто чувство (стихотворения, 2004); Угарно небе (стихотворения, 2000, в съавт. с Георги Венин); Паднали ангели (стихотворения, в съавт. с Г. Венин, 1999); Горското духче Пък и неговите приятели (детска книжка, 1998); Монолози на кръвта (стихотворения, 1995) и др... [повече]
 
Заглавие
Марк Аврелий.
Marcus Aurelius. 
Рубрика Проза | 2005 / август 
Съдържание

    НАТАН ЕЙДЕЛМАН

    1. “Всичко трябва да се прави, за всичко трябва да се говори и размишлява така, сякаш всеки миг може да се окаже последен за теб... И най-продължителният живот по нищо не се различава от най-краткотрайния. Та нали настоящето е за всички еднакво, а следователно са еднакви и загубите, а те се свеждат в крайна сметка до мига. Никой не може да се лиши нито от миналото, нито от бъдещето. Защото кой би могъл да ми отнеме онова, което не притежавам?”*
 
    2. Това е написано преди повече от 1800 години по време на скучните вечери или нощи в студените за римските войски лагери през зимата някъде в сегашна Унгария.
    По това време Марк Аврелий Антонин царува вече второ десетилетие и ако вземем предвид, че когато е бил осемнайсетгодишен младеж, го е забелязал, осиновил и привлякъл към управлението неговият сродник, държавник и бивш император Антоний Пий, тогава ще излезе, че целият цивилизован свят – от Испания до Каспийско море и от Северно море до Южна Африка, великата вечна империя, величана кратко и ясно като “Рим” – всичко това се e намирало под властта на Марк Аврелий около четирийсет години. Тоест цели две човешки поколения.
    Но нека го послушаме още.
    3. “Който е видял настоящето, той вече е виждал и миналото, и бъдещето... Всичко е еднородно и еднообразно... [повече]
 
Заглавие
Международна научна конференция “Древните цивилизации и морето” във Варна 
Рубрика Без рубрика | 2004 / ноември-декември 
СъдържаниеФото
     От 13 до 15 октомври 2004 г. Регионалният исторически музей – Варна, организира поредната си международна научна конференция на археологическа тематика. Това е четвъртият – вече традиционен – есенен форум от голям мащаб, който се провежда от специалистите на отдел “Археология,” като предишните три бяха съответно през 2001, 2002, и 2003 г. Трябва да отбележа, че за тази година това е всъщност третата международна научна среща, организирана от тях (двете други бяха през пролетта), като всички се радваха на успех и сред учените, взели участие в тях имаше имена от световна величина. Тази година темата бе “Древните цивилизации и морето”. Тя беше избрана специално, тъй като времето на провеждането съвпада със 70 годишнината на дългогодишния завеждащ на Археологическия музей – старши научен сътрудник д-р Михаил Лазаров, сега професор във Варненския свободен университет. Дълги години той работи именно по проблемите на морската търговия, на вноса на амфори по българското Черноморие през античността, занимавал се е с подводна археология.
     Поканата на Варненския музей за участие в конференцията приеха над 70 учени от 12 страни на Европа, но успяха да дойдат и изнесат докладите си 37. Част от тях пристигнаха във Варна водени от уважение към институцията – добре известния по света Варненски музей, а други – и поради личното си познанство с юбиляра. Освен от България, дойдоха учени от осем чужди страни – от Италия, Холандия, Гърция, Русия, Румъния, Чехия, Украйна и Македония. Повечето от тях са добре известни специалисти по различни теми в археологията, историята и лингвистиката, а не малък брой бяха и нумизматите.
     Tържественото откриване на конференцията бе от 16 часа на 13 октомври в зала “Одесос” на Археологическия музей. Многобройни приветствия към организаторите и към М... [повече]
 
Заглавие
Международно биенале на графиката във Варна (2005).
The catalogue – the face of the 13th International Print Biennial in Varna (2005). 
Рубрика Резонанс | 2005 / септември 
Съдържание
    ВИОЛЕТА ВЪЛКАНОВА

    Излезе от печат каталогът на 13-ото международно биенале на графиката във Варна, издателство “Славена”, Варна, 2005. Той включва списък на селекционното жури, жури по наградите, встъпителен текст, илюстрация на една творба на всеки от участниците в биеналето, имената на графиците и наименованията на творбите, посмъртно представяне на творчеството на проф. Стоян Стоянов (Течи), отново списък на творбите на авторите и техните адреси. Съставител - Теодора Гочева. Текстовете са на български и английски език.
    Още от корицата се вижда, че нещо в това издание не е наред. Грешно е изписана на английски език думата биенале. Вместо “biennial”- “biennal”. Тази грешка се повтаря и в цялата реклама на изложбата. Гледаме списъка на двете журита. Има осем грешки в английския правопис на имената на членовете на двете журита. Вместо: Nikola - Nikova. А Elena е станала Eelena. Philipp е изписан като Philip и др.
    Краткият всъпителен текст към изложбата представлява колаж от части от изречения, взети от предишните издания на каталозите от 2001 и 2003 година. За съжаление, текстът повтаря някои от клишетата с паралогични връзки в съжденията от рода на: ”Международното биенале на графиката е… неразделна част от международната творческа общност” (с. 7).
    Същностната, каталожна част на изданието от начало до край показва недопустимо професионално невежество. То се изразява в липсата на конкретни познания в областта на методиката на работа и каталогизиране на произведения на съвременното изкуство... [повече]
 
Заглавие
Милко Димитров
Неизвестни писма на Добри Христов до Юрдан Тодоров 
Рубрика Памет | 2007 / април 
Съдържание
Писмата са от архива на Юрдан Тодоров и се съхраняват от дъщеря му Светла Тодорова. Те са 12 на брой и са писани в периода между 1912 - 1930 г. В тях се обсъждат въпроси около музикалния живот във Варна, споменават се професионално-творчески факти от дейността на Добри Христов, засягат се лични и семейни проблеми.
В настоящата публикация писмата се цитират частично, като са пропуснати пасажи от личен и семейно-битов характер.
 
ЮРДАН ТОДОРОВ (1878 – 1962) е роден във Варна. Възпитаник е на Варненската мъжка гимназия. Висшето си образование получава в Загреб със специалност класически езици. Бил е дългогодишен гимназиален учител. Ю. Тодоров е един от най-заслужилите деятели на изграждащата се българска музикална култура във Варна от края на XIX и първата половина на XX в.
Като ученик участва в първия български ученически хор във Варна, организиран от учителя Стоян Бешков през 1889 г., а от 1894 г. е оркестрант в създадения от ученика Добри Христов първи български ученически оркестър във Варна. Той е дългогодишен певец в Катедралния хор с ръководител Стоян Бешков, а по-късно е помощник-диригент на същия хор.
Основател и секретар е на българското музикално дружество “Гусла”, а по-късно - и диригент на хоровия състав. Ю. Тодоров също е един от основателите на Варненското симфонично дружество (1912 г.), както и негов диригент. През 1926 г. е член на артистичния комитет на създаващите се Варненски летни музикални тържества. Диригент е на смесения хор на създаденото през 1926 г. музикално дружество “Морски звуци”; дълги години ръководи и черковния хор при църквата “Св. Никола”. Хормайстор е на Варненската общинска опера (1929 г... [повече]
 
Заглавие
Мисли за международния музикален фестивал "Варненско лято".
Debatable thoughts about the “Varna Summer” International Music Festival by Lyubomir Koutin. 
Рубрика Дискусия | 2005 / април 
Съдържание
     Историята
     Началото на фестивала под името Летни музикални тържества е поставено през 1926 г. от видни художествени творци и обществени дейци, обединени в културно-просветно читалищно дружество. Техният стремеж е да създадат висока трибуна на младото българското музикално творчество и изпълнителско изкуство. Заедно с това те целят да приобщят публиката към модерната европейска култура. С тези факти свързваме първият период на фестивала, който продължава до 1939 г.
     Вторият период започва след близо двадесетгодишно прекъсване и трае между 1957 и 1966 г. вече под ново название - “Варненско лято”. Програмата има характера на летен културен сезон. В нея намират място оперни спектакли, симфонични концерти, фолклор театър, естрада, джаз, циркови програми. Особено активно е участието на новосъздадените професионални културни институти - Варненска опера и Варненска филхармония.
     От началото на 60-те години фестивалът започва да се рои. През 1961 г. в рамките на “Варненско лято” е първото издание на фестивала на българския филм “Златната роза”, а през 1964 г. се поставя началото и на Международния балетен конкурс.
     Третият период започва през 1966 г. С държавно решение е постановено създаването на Международен музикален фестивал “Варненско лято”. През 70-те и 80-те години фестивалът се утвърждава като един от най-престижните фестивали в Югоизточна Европа.
     Началото на четвъртия период на фестивала е поставено през 1992 г. Тогава той сякаш се връща към формулата от началото на 60-те години... [повече]
 
Заглавие
Мислимо, въобразимо, чувствено-достижимо в собствената национална история 
Рубрика История и философия | 2008 / март 
Съдържание
Михаил Неделчев е роден на 17 юли 1942 г. в София. Учи славянска филология и философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След неуспешен опит да направи аспирантура по теория на литературата, дълги години е светски литературовед и неинституционализиран литературен критик, работил около 15 години в отдел “Литературно наследство” на издателство “Български писател”. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Бил е депутат във Великото и 36-ото Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента е ръководител на департамент “Нова българистика” в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание “Демократически преглед. Автор на 13 книги.
   
Михаил Неделчев
  
Ние, обременените, претоварените с история хора от малките национални общности, нововъзникнали за Европа на Модерността, винаги настояваме, че интензивното, чувствено-екстатично преживяване на Историята, на цялата (без остатък) наша история, е основополагащ, неотменен и предопределящ елемент от идентичността ни. Но и самата история винаги се пише от някой друг, не от всекидневния, частен човек. Той неизменно има усещането, че историята му се отнема. Нейното преживяване, чувствуване сякаш се превръща в конспирация, споделянето на историята става тайна церемония... [повече]
 
Заглавие
Митар 
Рубрика Руският писател Алексей Варламов в България | 2007 / август 
Съдържание
Алексей Варламов
 
Николай Петрович се кръщаваше в храма на Пророк Илия в средата на лятото. Беше късна вечер и освен него и застарелия свещеник в кръщалнята нямаше никой. Николай Петрович сам наля вода в купела, след това се съблече до кръста и постоя бос в навити до колената панталони, очаквайки кога отецът ще пристъпи към тайнството. През отворения прозорец достигаха отделни градски звуци, бръмчене на тролейбуси, звънци на велосипеди и детски викове, в душната, нагрявана през целия ден, стая жужаха комари – всичко беше обикновено и просто, и тази обикновеност някак поразяваше неговото въображение.  
Николай Петрович идваше в този храм доста често. Стоеше обикновено настрана от молещите се, прислонен към сандъка за свещи, и наблюдаваше огънчетата пред иконите, рядко вдигайки глава, за да разгледа грубоватите стенописи на купола, заслушваше се в пеенето на хора и се забравяше в своите мисли и спомени, дочаквайки всеки път времето, когато службата свършваше и хората, смесвайки се, приближаваха за благослов към свещеника, преоблечен вече в просто расо. Той обичаше всичко това, но никога не можеше да си представи, че сам ще застане сред тези хора, също така ще се кланя, ще се кръсти, прилепвайки се към иконите и падайки на колене. Струваше му се, че започне ли да прави така, в действията му непременно ще пропълзи фалш, защото не вярва като тях. Той като че ли гледаше на всичко отстрани, въпреки че в някои минути изпитваше неизразимо чувство, нещо почти младенческо в своята нежност и любов към неведомата сила, събираща всички тях тук.
Така живееше той, имайки вяра в душата и считайки, че за него и това е достатъчно, но с годините започна да го завладява тревога... [повече]
 
Заглавие
Митовете на демитологизатора.
“The Myths of the demythologist”. 
Рубрика Резонанс | 2005 / май 
Съдържание
     По повод книгата на Божидар Димитров “12 мита в българската история”
     
     Няма спор: Божидар Димитров е много популярен историк. Телевизията и масовата периодика го направиха известен и го наложиха като главен авторитет по проблемите на нашето минало. И той очевидно търси признанието не на научните среди, а на широката публика. Божидар Димитров умело се слива с нея, отговаря на желанията й и й дава онова, което на нея й се нрави. В сегашната социална ситуация на упадък и рязко обезценяване на всичко Божидар Димитров задоволява потребността от самочувствие, историческо величие и ред. Не е чудно, че новата му книга “12 мита в българската история” вдигна такъв шум и бързо се разпродаде.
     Тя обаче поставя някои остри въпроси и предизвиква възражения.
     Не е лесно да спориш с Божидар Димитров, и то не защото са необходими кой знае какви контрааргументи, а защото той просто пише лошо, вулгарно, без доказателства и научни аргументи. А митовете, които тук оборва, са произведени от някакви учебници – най-вероятно от тези, от които Димитров е изучавал историята и все още ползва като единствена научна библиография. Впрочем подходът му е банален: казва, че някой твърди нещо, и започва да го оспорва. Колкото по-пространно значение придава на противниковото твърдение, колкото повече го въздига като мнение, уж с много привърженици (и то непременно консерватори, с политически спекулативни съображение или просто заблудени хора), толкова по-убедителен се изкарва авторът в собствените си очи.
     Един от примерите за ненаучната и невярна позиция на Б. Димитров в изучаването на историята е главата за покръстването на българите... [повече]
 
Заглавие
Митрополит Симеон: Възкресението на паметта
Metropolitan Simeon: the resurrection of memory 
Рубрика Пастири | 2006 / юли 
Съдържание
Симеон (1840–1937) не може да бъде определен само с една дума, за това са необходими поне три: пастир, книжовник, деец. Но той е и държавник (председател е на III ОНС), един от “строителите на съвременна България”; и още – публицист, преводач и учен, член на БАН; учител, просветител, благодетел – на него предимно се дължи разцветът на просветното дело в Североизточна България, нему трябва най-вече да се благодари за отвоюването на Варна за българската култура и самосъзнание през първите десетилетия след Освобождението. Но все пак най-важното: митрополит Симеон е бележит църковен йерарх и пастир по призвание, един от неколцината безусловни духовни авторитети на България; най-младият владика в историята на Българската православна църква (става такъв само на 32 г.!), той е на катедрата си цели 65 години (1872 - 1937) – случай навярно без прецедент в хилядолетната история на цялата християнска Църква.
Митрополит Симеон е едно от щастливите изключения в историята на българската духовна култура: неговите многобройни заслуги пред родината, Църквата и българското слово са признати преди смъртта му. Достигнал възрастта на вехтозаветните патриарси, той доживява и една извънредно рядка по характера си среща: тази със своя собствен паметник. Митрополит Симеон е безсилен да спре лавината от възхвали и изрази на почит приживе: паметта си има свои правила за “разгръщане”. Да добавим, че в българската културна история само на двама души са издигани паметници приживе: на Вазов през 1920 г. и на митрополит Симеон през 1930 г., и двата – във Варна. Впрочем през същата 1930 г. по случай 90-годишнината от рождението на мастития йерарх негов паметник е поставен и в Шумен, първото седалище на катедрата му (1872–1882)... [повече]
 
Заглавие
Моления край езерото
Devotions at the lake 
Рубрика Беседи | 2006 / юни 
Съдържание

Св. Николай Сръбски. Епископ Николай Велимирович e роден на 23 декември 1880 г. в с. Лелич, Южна Сърбия. Завършва белградската семинария, следва в Берн, Женева, Лондон и Петербург. Защитава докторат по богословие в Берн и по философия в Женева. През 1909 г. приема монашество в манастира “Раковица”. Участва като доброволец във войните от 1912 до 1918 г., а през 1919 г. е избран за жички епископ. През периода 1920 - 36 г. служи в Охридската архиепископия. След окупацията на Югославия заедно със сръбския патриарх Гавриил е изпратен в концентрационния лагер “Дахау”. Освободен през 1945 г., не се връща в комунистическа Югославия, емигрира в САЩ. Завършва земния си път на 18 март 1956 г. в руския манастир „Св. Тихон Задонски”, Пенсилвания. След падането на комунизма в Югославия мощите му са погребани в родното му село, скоро след това е канонизиран от Сръбската православна църква.
Автор на много богословски съчинения и трудове: „Беседи в подножието на планината”, „Над греха и смъртта”, „Моления край езерото”, „Охридски пролог”, „Жътва Господня”, „Недостижимата страна”, „Единственият Човеколюбец” и др.

Св. Николай Сръбски
Когато бях млад, старите ме учеха, да се държа за небето, за да не остарея.
Дълго останах дете и се осланях на съвета им.
Но когато през мене проблесна вечността и се почувствах чужденец в света, небето и земята се счупиха в ръцете ми като вейка... [повече]
 
Заглавие
Море от любов.
“A Sea of Love”. 
Рубрика Къси разкази | 2005 / юни 
Съдържание
     Христо Леондиев е роден на 8 юли 1972 г. във Варна; завършва Висше военноморско училище и икономика. За първия си роман „Старата дама Антоанета” (1999) получава наградата “Южна пролет” 2000 и наградата на издателство „Народна младеж”. Следва романът „1300 години стигат” (2001) и други разкази, публикувани в списание „Везни”. Член на Съюза на българските писатели.
     
     По онова време Бог не смееше да съди вместо комунистите. Моралът беше в застой като повечето неща в държавата, но вместо червени фенери от всеки уличен стълб висяха червените знамена. Оттатък желязната завеса нямаше хубави жени, а отсам имаше много и най-хубавата помежду им беше черно-бялата Аня Пенчева.
     
     Варна.
     Кораб “Георги Димитров” беше бяло корабче, което, взето заедно с още няколко бели и все наречени на комунисти корабчета, правеше българското пътническо плаване.
     Партията сякаш беше присвоила морето за своите хора. Ударници от всякакви заводи бяха наградени с по едно или повече морски пътувания. Някои случваха на хубаво време и оставаха с хубави спомени, а други помнеха само морската болест и повече никога не станаха ударници. Оттук бяха минали още щангисти с медали и художествени гимнастички с цвички. Със звуците на барабан и корабната свирка се разжалваха безброй чавдарчета и после се приемаха за пионерчета.
     
     Куцо и сакато. И сляпо.
     Големите капитани от онова време сега са само снимки от некролози, които по Никулден излизат във вестниците. Един от тези големи капитани стоеше на палубата и показваше на пътничките целия си блясък. Обикновено им подаваше ръка и сам скъсваше билетчетата на най-хубавите помежду им... [повече]
 
Заглавие
Морето на един адмирал.
The sea of an admiral. 
Рубрика Портрет | 2005 / ноември 
Съдържание
    РУМЯНА ПОПОВА

Адмиралът на българския театър и кино Георги Калоянчев и Стояна Мутафова в “Космонавти” на сцената на Фестивалния и конгресен център- Варна. Снимка Светла Каталойска

    ПЪРВИЯТ СПОМЕН

    Като деца още през март, щом слънцето изгрее, и хуквахме към морето. Имаше едни големи камъни, катерехме се по тях хлапетата от цялата махала и, тогава нямаше ролби, оттам се надпреварвахме да скачаме във водата. И си брояхме баните – колкото пъти скочиш, толкова бани имаш. Още първия ден – аз имам шест бани, аз имам седем! Така брояхме! Деца...

    МАГИЯТА

    Баща ми беше млекар и работата му беше на брега, а аз му помагах. Но близо до нас живееше един Панаито, рибар. Много обичах да излизам с него в морето. Като му се примоля – моля ти се бе, бай Панаито, вземи ме, и той ме вземаше. Много беше интересен тоя Панаито. Излизахме извън пристанището. Той си имаше определени места, където заставаше - засичаше ги по камбанарията на църквата. Като засече мястото, ми вика: пускай камъка! И аз пусках един камък вместо котва, а той хващаше две въдици. Държи въдиците в двете ръце – едната в лявата, другата в дясната, и говори на рибите: хайде, миличка, виж какво съм ти закачил тука, хайде, ела да си хапнеш, ах, каква си красавица, хайде на въдицата!... Като на хора им говори и една след друга ги лови... [повече]
 
Заглавие
Морски стихотворения от Иван Манолов и Иван Овчаров.
Marine poems by Ivan Manolov and Ivan Ovcharov. 
Рубрика Поезия | 2005 / март 
Съдържание
Иван Манолов e роден на 30 март 1961 г. Завършил е Висшето военноморско училище във Варна. Автор на стихосбирките: “Нито спасител, нито палач” „Криле на разпятие” и „Внезапна спирачка”. Член на Съюза на българските писатели.
     
     ИВАН МАНОЛОВ
     
     НЕЖНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
     
     Тихо е в Букурещ,
     Тихо в Браила.
     Пием си в кръчмите родни -
     хъшове,
     овъзмездени насила
     с голото право: “свободни”.
     
     Патриотизмът ни
     на вересия
     борда валутен избива,
     а по чужбина
     чиниите мие
     лъвчето с огнена грива.
     
     Хранихме дилъри,
     юпита, мутри...
     (Още какво се задава?)
     Само че днес
     все започва от утре
     в тази нещастна държава.
     
     Като за хроника –
     животът светъл
     блести от светски балове.
     Ала приключва
     отвъд паветата
     сред фойерверки ялови... [повече]
 
Заглавие
Московското списание “Литературная учоба” гостува на “Простори” 
Рубрика Руска тетрадка | 2007 / декември 
Съдържание
В този брой наш скъп гост е списание “Литературная учоба” от Москва. “Литературная учоба” е едно от най-старите руски литературни издания. Създадено е през 1930 г. от Максим Горки, за да бъде учител и трибуна на младите писатели. Поставената от великия писател задача списанието изпълнява успешно и днес. На неговите страници дебютират талантливи млади поети, разказвачи, публицисти и критици, които по-късно се утвърждават като ярки представители на руската литература. Да публикуваш в това списание е висока чест и голяма отговорност.
В бр. 4 от тази година “Литературная учоба” представи на руския читател голяма подборка от стихотворения на български поети от различни поколения. Такава подборка от имена на наши автори списанието публикува и през 2001 г. И няма да бъде пресилено, ако кажем, че “Литературная учоба” е комай единственото руско издание, в което българската литература присъства толкова често и се чувства така удобно и уютно.
“Простори” и “Литературная учоба” имат сходни цели и задачи. И двете списания са насочени към младата публика и към литературната смяна на Русия и България. Затова и напълно естествено е те да си сътрудничат постоянно и да си разменят автори и творби за публикации.
В тази брой “Простори” представя шестима нови руски поети и един белетрист в превод на преводачи от Варна. Нашите читатели ще се срещнат с интересни дарования, ще се запознаят с едно ново поколение руски литератори. Да, в руската литература навлезе ново поколение, което уверено продължава традициите, но и внася ново светоусещане, ново звучение и дори нови думи.
Съвременната руска литература от последните 10-15 години е почти неизвестна у нас... [повече]
 
Заглавие
Мъка по бежаво палто
A Passion for a fawn coat 
Рубрика Къси разкази | 2006 / април 
Съдържание

Банко П. Банков е роден през 1936 г. в Ловеч. Завършил е строително инженерство, работил е на строежи из страната, специализирал във Франция и Полша. Сега е професор в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Публикувал е белетристичните книги “Дълъг ден”, “Загубата”, “Изкачването”, “Циганско лято”, “Нито първи, нито последни”, “Светила и спътници”. Автор е на пиесите “Кой ще дочака изгрева”, “Чудото по Димитровден”, “Голямото надхитряне”, “Чипровски барон”. Сценарист е на филма “Съседката”. Има награди от конкурси за белетристика и драматургия.

Банко П. Банков
Докъм два след полунощ спеше безпаметно, спасена от лутане, не чуваше звънтежа на буфери и дрезгавия рев на корабни сирени, който разтреперваше изпотения, облепен с хартия прозорец. Мъглата откъм Азовско море душеше града до ранна пролет. След това я обземаше нарастващо неспокойство, върви нанякъде, но е сбъркала посоката и времето не е това. Отхвърляше завивката, надигаше се в кревата – каква е тази стая? Объркващите я предмети бавно идваха по местата си – рано е, спи, спи. Варя се отпускаше отново, но защо завивката е бежово палто с прасковена на цвят подплата? Уютно й е, сънува, че е будна и преподава глава от „Евгений Онегин”:
„и тены распускал густые
огромный, апушенный сад,
приют задумчивых дриад..... [повече]
 
Заглавие
Мъртвият и неговата наслада 
Рубрика Проза | 2007 / ноември 
Съдържание
Иван Райков
  
Любовта излиза от човека, мислеше си дервишът, за да се влее в някой друг. Това „излизане” обаче често я кара да се разпръсне безцелно в пространството, между човека и съществото, за което тази любов е предназначена.
Мъчеше се. Мъчеше се да се върти колкото се може по-силно, та вътре в тялото му да не остане нищо, всичко да се разпръсне – омразата, тъгата и всяка друга ненужна и нужна мисъл, та когато вътре бе празен, да може да се срещне с Бог. От него се искаше да полудее! Тази лудост бе дар от Него, бе естество, лудост без никаква завист, копнежи или каквото и да е страдание, един вечен транс, докато душата му е горе в небесата, а тялото му все още бе на земята, въртеше се като пустинен вихър и чакаше светлината да се завърне обратно в него, този път благословена и зърнала Бог.
Но звуците на рапапа сякаш нанизаха главата му на някаква огромна игла. Дясната му ръка бе издигната към небето, а лявата висеше като вцепенена от рамото му. Така се осъществяваше връзката между Създателя и земята, върху която дервишът се въртеше. Сега беше моментът, в който трябваше да достигне върха... Беше чувал, че някои дервиши изпадаха до такава степен в екстаз, че бяха способни да забият шиш през черния дроб и бъбреците до гръбначния стълб и след това раните им от само себе си да заздравеят. Дервишът бе убеден, че ако в този момент някой го пронижеше с шиш, най-вероятно щеше да свърши в близката лечебница с накацали по раната му мухи.
Истината беше, че колкото и усилия да влага в това да достигне до Бога в тоя момент, не се получаваше. Внимателно следеше движенията на ръцете си, наклона на главата си, всяко премятане на десния крак и завъртане по петата на левия, чуваше дори шумоленето на полата си... [повече]
 
Заглавие
НА МОСТИКА Разказ от Тихомир Йорданов 
Рубрика Без рубрика | 2005 / януари 
СъдържаниеФото
     Рисунка Доньо Донев

     Морето приличаше на изтъркано от употреба, смачкано и захвърлено индиго.
     Бурята ги люлееше вече две денонощия. Две денонощия капитанът не беше спал, пък и как ще заспиш, когато всичко се люлее, трака, скърца и не се задържа на мястото си. Очите му бяха хлътнали, зачервени. Когато прекарваше пръсти по лицето си, те потъваха в гъста четина.
     “Идиотско време!”
     На командния мостик се изкачи старши помощникът. В този миг корабът наведе чело пред нова вълна и влезлият политна.
     Капитанът се намръщи.
     - Има ли нещо, старпом?
     - Буря, капитане.
     Неспокоен нерв заигра по скулите на капитана.
     - Останете на мостика и дръжте така!
     - Слушам, капитане.
     От оскъдната светлина гънките на лицето му изглеждаха по-дълбоки и то придобиваше присмехулен израз. Това още потече раздразни капитана. Той го погледна косо, без да извръща глава.
     - И престанете с това “слушам”!
     Капитанът хласна вратата след себе си. Докато се промъкваше из тесния лабиринт на корабната надстройка, дочу писукане и хлътне при радиста. Той бе погълнат от неразбираемия говор на радиостанцията. Капитанът го наблюдава някое време, преди да запита:
     - Каква е музиката?
     - Подходяща за сезона, капитане.
     Ефирът беше пълен с гласове. Те викаха, молеха, призоваваха на различни езици по различните вълни. Бурята лудуваше - тези бяха нейните гласове... [повече]
 
Заглавие
На зеления кръстопът
At the green crossroad 
Рубрика Разказ | 2006 / юли 
Съдържание

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ, 1934 - 2006
Кръстьо Дренски бе човек мълчалив и сякаш малко свит и срамежлив. През последните си години живееше на лозето си близо до курорта “Албена” и рядко се появяваше на шумни места. Но когато се появеше, веднага проличаваше, че току-що е спрял да работи. Той наистина работеше много, пишеше интересно, макар около името му да несе шумеше.
Кръстьо Дренски е автор на драми (“Легенда за майката” е една от пиесите му, която получи най-широко и категорично признание и бе играна в множество театри), романи, разкази, легенди, публицистика. Един ден вероятно ще видим какво съдържа неговият авторски архив и ще осъзнаем истинската стойност на този писател.
Разказът, който поместваме, ни бе даден специално за списанието от самия Кръстьо Дренски малко преди да почине на 5 май 2006 г. Той се радваше на възстановяването на “Простори”, бе наш сътрудник и добър приятел.
Бог да го прости!

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ
Вуйчо и бате Йордан седят на зеления кръстопът, а в краката им лежат кървави два едри заека. Акациевата гора от време на време шуми с изсъхналите си листа. Двата пътя, оставени някога от залесителите, са обрасли в трева: по тях никой не минава освен зайците и ловците. Аз лежа зад вуйчо и бате Йордан по гръб и слушам какво си говорят.
- Старата само едно знае: - градината да копае, пуйки и патки да гледа и нищо повече - бате Йордан дърпа цигарата, като че ли иска наведнъж да нагълта всичкия й дим, и гледа изпод вежди. - Заробва се по цяло лято... [повече]
 
Назад [ 11 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма