| Резултати от търсенето | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | To Paulo Coelho again |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Резонанс | 2006 / октомври | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  СЛАВЧО ИВАНОВИ след скорошното идване на бразилеца в България ще се множат въпросите на романовото писане, които мъчат литературознанието. Какъв е парадоксът – и последният роман на писателя отказва драстично среща с всякакъв пост модернизъм, ,... а е преведен на 60 езика и е издаден в невероятни тиражи. Дали един от най-търсените в света автори дълго няма да е загадка, щом е прав Тери Игълтън, за когото добрата литература не е “правене” и няма нищо общо с така наричания от нас “метод”.
Да, независимо от разнопосочните оценки за писателя Паулу Коелю - и с “Войнът на светлината” (2002) той си остава единствено онова, което той е. И след славата на “Алхимикът” този най-продаван по света автор днес продължава да убеждава, че не спират да съществуват действащи неизменно библейски истини, свързани със смисъла на човешкия живот. Това той не спира да прави и след “Алхимикът” - притчово просто, отмерено, в своя традиционен за роман обем - 150 страници: без никакви хипермодерни стилистични напъни. Като самотен съвременен романтик той напористо мисли, че единствено Аз-ът продължава да дава смисъл на битието. Субективизираният индивидуум – това ще е истинският му воин на Светлината, ако обаче следва своя Път – “отначало, по принцип”. И в последния му роман битува познатата Лична легенда, водеща към дълга ни човешки на тази наша Земя. И сега се говори за Избор – личностен и непретенциозен: за нашата ориентация по Път сред светите (не само светли!) неща в живота... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Why the honest house, like the honest man, should be consistent and reasonable |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | На показ | 2006 / септември | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Виолета ТончеваРазсъждения по повод изложбата на Павел Койчев “Къщите, лятото, морето... една идея за ваканционно селище”, осъществена със специалното участие на художник-фотографа Иво Хаджимишев, в Дома на архитекта, с която Галерия САБ (Съюз на архитектите в България) Варна участва в Международния фестивал на визуалните изкуства “Август в изкуството” 2006.
Едва ли има по-добро място за тази експозиция от възрожденската къща, която предлага най-естествена отправна точка за философско-артистичното пътешествие на Павел Койчев във времето. Неговите изящни и вдъхновяващи къщи, изградени с естествени материали, обработени на ръка, точно пресъздават строителни технологии от миналото, но не се отказват и от удобствата на цивилизацията. На съвременен архитектурен език те биха могли дори да се охарактеризират като реализирани обекти, макар че материалността им е привидна. Защото, както е с всички големи произведения на изкуството, къщите на Павел Койчев пренасят послание. То върви от миналото към бъдещето, за да отправи предупреждение към настоящето, да изрази реакцията на автора срещу нашето бягство от естественото, да предложи дори защита срещу всичко изкуствено и подправено. Логиката на концепта се основава върху презумпцията за градеж, населяван и обитаван, не от какви да е, а от духовни строителни материали като морал, дълг към природата, към изкуството, в крайна сметка дълг на твореца към себе си... Последното е иманентна част от себевъзприятието на Павел Койчев и обяснява пределно ясно защо творчеството му е толкова оригинално: “Там, където вървят всичките, ти не бива да вървиш... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / ноември | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Павел Цветков е роден през 1971 г. във Варна. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология. Работи в родния си град. Първи лауреат на Националната награда за млад автор “Андрей Германов” (2007), учредена от Общинския съвет - Варна.
|
Заглавие | Requiem for the poet Peyo Yavorov. Рубрика | Памет | 2005 / септември |
Съдържание | ПАНКО АНЧЕВ
 В България никога не е било достатъчно да си само поет. В България никога не е било удобно и спокойно да си поет. Дори е опасно и цената да си такъв е прекалено висока, непосилна дори. Затова и нашите поети са все мъченици, неудачници, страдалци и никому непотребни люде, подложени на присмехи обидни, на хули и подигравки. И осъждани на смърт или убивани като кучета по квартири и площади.
Това е поетът в България. Поетът, който другаде е пророк, съвест, упование, много повече от поет.
Защо е тъй в нашето нерадо отечество?
Прекалено много ежедневие има в нашето национално и общодържавно битие. Поставени пред избора “оцеляване в полусвободата” или “съществуване в робството”, между “преклонената главица остра сабя не сече я” и “тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”, ние просто нямаме време да се радваме на красотата, да мислим широко и отвлечено, да търсим големите истини. Ние не подготвяме нашия избор, а избираме начаса, мигновено, веднага. Тайните на битието са тайните на физическото ни оцеляване в сблъсъка на различни чужди интереси. Как да мисля за вечността, когато не знам какво ме очаква утре! Затова и тези, които говорят красиво, които казват, че няма от какво да се срамуваме; че трябва все пак поне веднъж да се заслушаме в гласа на сирените, защото е красив и омаен; че “свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, са зададени и на нас и ние също трябва да търсим техния отговор, ни изглеждат луди, шантави и най-вече опасни. Като П. К... [повече] |
Заглавие | Византия и духът й в българската култура Рубрика | Дневник | 2007 / април |
Съдържание |  Худ. Тереза Зиковска
И така, от 1 януари вече сме пълноправни членове на Европейския съюз. Радостта от изпълненото дълго очакване започва да се смесва с неверието за скорошно “светло бъдеще”. Търпението очевидно се изчерпва и бедните социални слоеве са сериозно изплашени за участта си. Скоро никакви приказки за нарастване на брутния вътрешен продукт няма да успокояват хората и да ги примиряват с властта.
Но нека оставим на политолози и социолози социално-политическите проблеми, възникнали след влизането ни в Европейския съюз. Много по-важно е да се разсъждава днес за позицията на България в Европа, за нейното място на равноправна в културно, духовно и политическо положение на континента и света. Ние трябва да се разположим върху европейската карта на ценностите и да видим с нови очи себе си. Знаем, че върху географската карта държавата ни е толкова малка, че понякога не се забелязва, но нима и нашата “държава на духа” е същата? И ако е също толкова малка, какво ще направим, за да разширим площта и пространството й, за да бъдем не просто забелязвани, но и с подобаващо на историята ни значение в културата на народите?
Малкият народ е като окован с вериги човек – нито може да се движи бързо, нито може сам да решава съдбата си. Още по-малко пък да отиде там, където иска. Но ако този човек не е в състояние да избира физическото си разположение, никой не е способен да окове неговия дух и да го накара да мисли и чувства по своя воля и образ. Разбира се, условията винаги налагат някакви рамки. Поробеното тяло поробва в някаква степен и духа, но не изцяло... [повече] |
Заглавие | Покръстването на българите Рубрика | Без рубрика | 2007 / юни |
Съдържание |
Разпространението на християнството по нашите земи и особено официалното покръстване на българите, извършено от св. цар Борис-Михаил, се разглежда обикновено като разпространение на една масова идеология. Изключение не правят дори историците на българското православие и на православната ни църква. Това може да е удобно за изследователя, защото го улеснява в подреждането и тълкуването на фактите, но в крайна сметка води до неверни изводи. Защото логиката и механизмите в разпространението и усвояването от обществото на някоя идеология е по-различна от логиката и механизмите в разпространението на религията. Особено през Средновековието. И особено на християнството! Това е крайно необходимо да се знае и отчита, защото приемането на една вяра като християнството от хора езичници (в редица случаи политеисти) през Средновековието е акт не на разум и пресметливост, а на вътрешна потребност. На днешния човек му трябват много разумни аргументи и разсъдъчни действия, за да приеме една идея и да я направи свое убеждение. Модерният начин на мислене на буржоазния човек е свързан с намиране на доказателства и потвърждения на истинността на еднo или друго твърдение. Не чудото убеждава, а хладнокръвният разум, фактите от практиката, онова, което може да се види и докосне с ръка. Тогавашните хора не са били като нас и ще бъде неправилно, ако ги отъждествяваме със себе си, когато се мъчим да разберем техните постъпки и дела. Разпространението на християнството е проблем на изучаването на цивилизациите. Християнството променя света, предоставя ново разбиране на човешкото съществуване и на човешката организация в общество и държава. Тази промяна е радикална; тя дава тласък за създаване на нов тип отношения. Християнството е новата история на човечеството.
Историята на Християнската църква доста подробно и убедително проследява пътищата на това разпространение по целия свят... [повече] |
Заглавие | Изток и запад в България Рубрика | Дневник | 2007 / август |
Съдържание |  Въпросът, по кой път да тръгнем – на Изток или на Запад, е съдбовен за народите от Изтока и особено за славяните. За първи и за последен път той се поставя пред българите през ІХ в., когато цар Борис І ускори процеса на християнизация на тогавашната българска държава. Но и самият наш цар покръстител едва ли се е колебал дълго, макар да ни се иска да видим в неговото решение някаква принуда от обстоятелствата или дипломатическа хитрост на неговата абсолютна власт. Борис приема кръста от Изток, от Византия и Константинополската патриаршия не защото е бил на колене пред необходимостта да запази своята държава, а защото е осъзнавал своята държава, своя народ и неговата култура като неотделима част от могъщата византийска цивилизация. И защото славяно-българският народ вече е бил изградил своето съществуване върху принципите на съборността и мистиката на източното християнство. Това не е станало изведнъж, а в дългия процес на християнизиране и пълно приобщаване към духа на византизма. Борис довършва този процес, като му придава държавнически смисъл с въвеждането на християнските норми и правила в държавното законодателство. От този момент нататък българската държава получава силата си не заради хищническата страст да плячкосва чужди земи, а за да организира поданиците си за създаване на народностна култура, основана върху универсалните византийско-православни принципи вяра и ценности. Държавата вече е не само военна организация, а и крепост на духа, културата, просветата, вярата. Т.е. тя е средновековно-цивилизована.Няма съмнение, че ІХ в. е драматично-граничен за България и българския народ. От там насетне българската история се движи строго логично и разумно – дори и в периодите на най-големи трагедии, политически беди и трагичен упадък... [повече] |
Заглавие | Поет на възродения реализъм Рубрика | Имена | 2007 / март |
Съдържание |
|
Слава Богу, отклоненията от реализма в българската литература отминават бързо и тя отново се възвръща към обичайния си ход. Тези отклонения имат, разбира се, своите и литературни, и социални причини. Те се съпровождат от сложни вътрешно-литературни процеси, поставящи на нов анализ и преоценка цялото минало на литературата и декретиращо нови разбирания за красивото и доброто. Променят се критериите, които вече допускат до т.нар. върхове и посредствени имена, стига да са активни и да признават и проповядват “новата естетика”. В такава ситуация е най-трудно за младите творци. Те се изправят пред изпитанието да избират по кой път да вървят: по пътя на модата и бързия успех, или по пътя на търпеливата работа и очакването да дойде – все някога - тяхното време. Това е мъчително изпитание, защото е съпроводено със съмнение в правотата на избора – на литературата и на самия него като творец. Но пък който изтърпи и оцелее (и е талантлив, разбира се), успява и бива възнаграден.
И ето един от тези поети:
Иван Манолов.
Той живя твърде кратко – само 44 години, при това извън столицата, във Варна, почти незабелязан от литературната общественост; не беше професионален литератор – завършил е Военноморското училище, работил е в сфери тъй далечни на литературата и изкуството – машиностроене, корабни двигатели, таксиметров транспорт. Издаде три стихосбирки и успя да подготви половината на четвъртата. Точно когато идваше времето да бере плодовете на тихите си, но упорити усилия, смъртта го изтръгна от живота. Бог да го прости!
Иван Манолов е типичен пример за това как най-новата българска поезия преодолява постмодернизма и се завръща към изконните си ценности, но не като повтаря стари образци (той, разбира се, школува при майсторите – напр... [повече] |
Заглавие | Panonian legends in a performance. Рубрика | Прожектор | 2005 / юни |
Съдържание | 
ТИХОМИР ЙОРДАНОВ Тазгодишният Майски салон на изкуствата във Варна бе открит със спектакъл на Литературния театър с участието на актрисата Мария Гинкова. Това литературно явление беше необичайно, защото познатата ни от други подобни изяви актриса изпълни този път една композиция от късове из най-старата ни литература. Умело направеното и с явно задълбочено познаване на тези текстове съчетание от Житията на светите братя Кирил и Методий ни беше представено като прочувствен разказ за славянската писменост. Беше наистина вълнуващо, защото ние, които толкова рядко посягаме към най-старите паметници на родната словесност, малко познаваме тяхната литературно-художествена стойност. Свикнали сме да гледаме на тях като на учебникарско пособие или исторически документ, като на най-ранни известия за българската духовност. И ето, че тук, в този подбор и подредба, ние откриваме тяхната естетическа стойност и способност да раздвижват душите и умовете ни, да ни карат да изпитваме гордост и удивление от една блестяща литература, с която започва не само българската, но и цялата славянска култура. Задачата ми с тази бележка не е да изтъквам значимостта и достойнствата на първопроходната наша литература, която ни се явява със своите големи по време и ръст автори, нито пък да ги подлагам на литературни анализи. Това е вече отдавна направено, а за нас, читателите и слушателите, остава само дългът да бъдем добри и помнещи четци и защитници на българската и славянската реч, следвайки примера на нашите праотци. Младата актриса във варненския драматичен театър Мария Гинкова се е докоснала емоционално до тези сухи уж хроники... [повече] |
Заглавие | Далчев Рубрика | Публицистика | 2007 / юни |
Съдържание |  Под някогашния градски часовник в Бургас срещнах съвсем случайно един познат, който втора година следваше българска филология в София. Беше краят на лятото и аз, записал се вече във Великотърновския университет, с нетърпение броях дните, за да се отправя най-сетне към онова мое невероятно премеждие, наречено студентски живот. Ненадейната среща беше приятен повод да поговоря с човек от моята черга.- Как е в София – попитах с чувство на превъзходство, защото изборът на Велико Търново, поне в моите очи, ме поставяше над всички учещи другаде.
- Появи се нов поет – отговори ми софийският студент, без да обръща внимание на моята нафуканост. - Всъщност не е нов, даже е възрастен, но досега са му забранявали да печата. Голям поет. - И преди да го попитам каквото и да е, произнесе името му - Атанас Далчев.
Никога няма да забравя как това име ме порази. То не просто прозвуча, а обгърна с мекотата си околните сгради, преминаващите хора, малкото площадче пред общината, подчини ги някак на себе си и - странно защо и как - аз ги видях с други очи - те бяха получили някакъв нов, поетичен и благороден облик. Никога по-късно не успях да си обясня причината за този ефект, който името на поета имаше върху съзнанието ми, но от този миг насетне то винаги ми прозвучаваше по подобен и някак магичен начин.
С това име и с превъзбудата от непременната среща с този поет отидох във Велико Търново. Там, когато след първите няколко седмици вече се беше оформила нашата литературна компания, ние често го споменавахме... [повече] |
Заглавие | The pastel works of Maria Chakarova Рубрика | Резонанс | 2006 / ноември |
Съдържание |  Хубава, много хубава е изложбата от пастели на Мария Чакърова, открита във варненската Галерия 8. Не се изчерпва вдъхновението на Мария Чакърова и на всяка изложба тя е различна и оригинална. Толкова години активно участва в художествения ни живот, че би трябвало вече да е улегнала. А тя всеки път ни изненадва с нещо ново.
Нейните пастелни творби са като едно поетично откровение, радостно чувство от досега с пробуждащата се природа, с новата младост на човека. Удоволствие е да гледаш работите и да се радваш на майсторството на художничката. Езикът й е простичък, безхитростен, романтично-приповдигнат, но много разбираем и достъпен. Впрочем Мария Чакърова винаги е рисувала достъпно. Тя иска не само да бъде харесвано нейното изкуство, но и разбрано, усетено от повече хора, запомнено. Поради това не разточителства, не маниерничи, а говори чрез цвета или линията и направо казва какво я вълнува и какво е забелязала в живота.
Тази изложба наистина е много хубава и е събитие в художествения живот на Варна.
“Простори”
... [повече] |
Заглавие | “The Danov planet”. Рубрика | Феномени | 2005 / юли |
Съдържание | 
Учителят Петър Дънов като феномен на европейската християнска култура ДИМИТЪР КАЛЕВ Има много основания да наречем отминалата 2004-та г. година на Учителя Петър Дънов. Преди всичко, защото се навършиха 140 години от рождението му, 60 години от земната му кончина, 90 години от първата му публична проповед в София, 70 години от създаването на танца за физическо и психично хармонизиране паневритмия. Явно става дума за твърде дълги периоди както от историята, така и от културата на България. Често съвсем изненадващо откриваме, че историята е станала култура, т.е. нещо, което досега е изглеждало само исторично, започва настойчиво да се случва навсякъде в битието ни – тук и сега. Когато историята става култура, първо умират предразсъдъците, т.е. онези културни и социални модели, в които настоящият живот не желае повече да се проявява. Такива са например представите на християнската църква за сектантството. Учението на П. Дънов несъмнено е самобитно българско християнство. Във всички негови идейни внушения, духовни методи и практики за себереализация е проектирана народопсихологичната склонност на българите да преживяват Христос в непосредствения живот на природата и в тъканта на собствените си мисли, чувства и постъпки. Затова някои наричат Дънов Учител на езотеричното християнство, т.е. на онова християнство, което се случва не в църковните ритуали, а само в най-съкровените движения на човешкото съзнание. В учението на П. Дънов българите обичат Христос в живота на природата и оттам черпят морални импулси за своя обществен живот. Днешното българско поколение не е склонно да противопоставя остарелия модел православна църква на дъновизмa. И двете са явления на българската християнска култура... [повече] |
Заглавие | A plea for mercy. Рубрика | Разказ | 2005 / септември |
Съдържание | Йордан Тодоров е един от основателите на сп. “Простори”. Роден е през 1930 г. в Нови пазар. Драматург, един от основателите и на Международния куклен фестивал “Златният делфин”. Издал е книгите “Улица Крайбрежна”, повест (1962), “Матросът и петимата”, новела (1962), “На брега на Дунава”, повест (1962); две години по-късно завършва пиесата “Далечно плаване”, а през 1965 г. издава сборник с разкази “Белокосият”; следва романът “Немилостиви дни” (1969), “Зеленият граф” – исторически роман за юноши (1980), “Разкази за Ботев” (за юноши) и др. По случай 75-годишнината на писателя редакцията отпечатва разказа “Пледоария за милост”, чиято първа публикация беше на страниците на “Простори” през 1961 г.
ЙОРДАН ТОДОРОВ
Птиците замлъкнаха. Гората се стаи... Само планинският поток ромонеше долу, в ниското. След малко повя вятърът. Той разлюля върхарите и по земята се посипаха яркочервени листи. И пак всичко утихна...
Еленът приближаваше. Чуваха се стъпките му — трошеше с копитата си сухите съчки...
Близките храсти се раздвижиха. Еленът надникна и умните му очи любопитно се взряха. Балев вдигна меркела и стисна зъби... Но преди да дръпне спусъка, трясна изстрел! Няколко отбрулени гранки накацаха по раменете на ловеца. Животното се изопна, подскочи и изчезна в гората...
Човекът, който стреля, беше някъде наблизо. Накипял от ярост, Балев хукна по посока на изстрела. Прегази потока и изтърча на отсрещния бряг. Спря се запъхтян... [повече] |
Заглавие | Poetry of end and beginning Рубрика | Памет | 2006 / октомври |
Съдържание |  Бележки върху Йосиф Бродский по повод 10 години от неговата смъртПАНКО АНЧЕВ
Може и да е пресилено да наречеш един руски поет от края на ХХ век “нов Пушкин” или “Пушкин на ХХ век”, но сигурно никой не отрича, че Йосиф Бродский е един от най-ярките руски поети на всички времена. Разбира се, когато се слагат епитети, е необходимо да се държи сметка за тяхната условност и да не се забравя, че различните епохи имат своеобразни начини на самоизразяване. Това прави уподобяването на един съвременен автор с друг автор от класичните епохи твърде съмнително и отговорно. Но аз не се боя да приравня по значение и по сила на дарбата му Йосиф Бродский с великия Пушкин, защото Бродский наистина притежава уникална, присъща сякаш единствено на Пушкин, дарба да произвежда стихове, да борави със словото, да открива неподозирани възможности в стихотворната техника и да пише неочаквани и звънки стихотворения.
Но аз няма да упорствам, ако някой ми каже, че прекалявам или че не съм прав. Ще се съглася с него, но ще продължа да мисля (често и на глас ) за Йосиф Бродский като за автор, който завършва една епоха, но зачева и открива друга.
Бродский тръгва от онова, което поетите на 60-те години изразиха: голямото съмнение в избрания път, разколебаването на вярата във видимите и сякаш неоспорими и необорими истини, покълващото отчаяние, обръщането на погледа навътре в себе си... Обществото на 60-те години е общество на разрушението, на срутването на цял един свят на надежди и ентусиазъм, на разбиване на колективистичния дух. “Шестидесятниците”, както ги наричат в Русия, са само привидно патетични и масови поети... [повече] |
Заглавие | Poetry by Alexander Ovsyanikov translated by Tihomir Yordanov Рубрика | Литературная учеба гостува на Простори | 2006 / май |
Съдържание |
|
Александър Овсянников е роден на 19 юли 1983 г. Живее в Москва. Поет. Инженер, специалист по безопасност на технологичните процеси
|
Заглавие | Translated poems by Aleksander Revitch. Рубрика | Преводи | 2005 / август |
Съдържание |
Тодор Тодоров, Какво ще е времето днес II, 2005, Варна АЛЕКСАНДЪР РЕВИЧ * * * В атака танкове когато се втурват в своя гняв суров и под снарядите земята разкъсва снежния покров, когато в треска, или пък по-точно, душите в пламъци горят, пехотата се вдига и започва най-истинският черен ад. Безсрамно псувайки сред воя, под огън, и картеч, и дим, помислял ли си ти, че в боя меч вдига ангелът незрим? И всеки път - и пак наяве, в съня дори куршумите пищят, снегът вали и побелява, а горе - ангели летят. * * * Във скръбни дни, в зли дни нерядко ледът се стапя, капките звънтят... [повече] |
Заглавие | Poetry by Ana Boyanova. Рубрика | Поезия | 2005 / май |
Съдържание | Ана Боянова e родена в София, завършва Музикална академия със специалности солово пеене и пиано. Авторка е на книгите: „Любов за двама и още някой” (1992, повест), „Мой Фараоне” (1994, стихове), „Музика за глухи” (1995, стихове и есета), „Непредсказани мисли” (1996, стихове), „Девет пиеси за маниак и оркестър” (1998, разкази), „Не вярва конят” (1999, стихове), „Ангелски сънища” (1999, повест), стихосбирките „Молитвеник” (2000), „Ти, който не си на небето” (2001), „Искам да съм” (2002); публицистика: „Лора – една въздишка” (2000, книга за пианистката Лора Димитрова), „Изповеди” (2001, книга за композитора Александър Текелиев), „Реквием за Петьо” (2002, за балетиста Петър Торнев-син), „Обречени стъпки” (2004, за балерината Пенка Енчева). Занимава се с преводи от полски и с журналистика. Под печат е новата й стихосбирка „С поздрав: Каин”. АНА БОЯНОВА С ПОЗДРАВ: КАИН *** На осмия ден Той сътвори изкушението. Не за нас го създаде - на себе си сложи капан... Цяла вечност бяга от него. Цяла вечност спасявам божеството у мен... *** Да бях камък - щях да мълча по принуда... [повече] |
Заглавие | Poetry by Anatoliy Velichkovski. Рубрика | Преводи | 2005 / май |
Съдържание | Анатолий Величковски е роден през 1901 г. във Варшава в семейство на дворяни. Детството си прекарва в Елизаветград, Украйна, където баща му е офицер в Кавалерийското училище. Шестнадесетгодишен емигрира по време на болшевишката революция във Франция, работи в заводите „Рено” в Париж и като нощен таксиметров шофьор. Стиховете му стават известни в Русия едва през 90-те години на XX век, но в средите на руската емиграция е популярен като поет с тютчевски лиризъм, забелязан още през 1946 г. от нобеловия лауреат Иван Бунин. Публикува в Париж лиричния сборник “С метла под елите” и повестта “Богатият”. Умира на 2 януари 1981 г. в Булон. Погребан е във френския град Кламар, недалеч от гроба на големия руски философ Николай Бердяев. След смъртта му Рене Хера публикува сборник с негови стихове, озаглавен “Неръкотворна светлина”. *** Отдавна вече тъй върви света, че всеки е с утеха нееднаква. И всекиго застига участта да иска нещо и да недочаква. Смъртта ужасна вечно е била за старците, привикли да живеят, да сплетничат, да носят очила, зад вестник да се крият те от нея. Че не умрях на двайсет ми е жал. Тогава нямах скверната привичка да зная,че прекрасен идеал безпощадна мъст за всичко... [повече] |
Заглавие | Poetry: Boris Hristov and Denyo Denev. Poems by Loris Mannuelyan. Рубрика | Поезия | 2005 / октомври |
Съдържание |  Калина Атанасова,
Синя приказка
Борис Христов е роден на 14.08.1945 г. в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-1972), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000).
Неповторимият тромпетист на българската поезия навърши 60 години. Поете, ти отново поемаш дълбоко въздух и допираш с устни лиричния мундщук..... [повече] |
Заглавие | Poetry: pages of Vladimir Stoyanov Рубрика | Поезия | 2006 / септември |
Съдържание |
|
Владимир Стоянов е роден през1959 г. във Варна. Негови творби (стихове, литературна критика и история, авторски песни, преводи) са публикувани в редица национални и руски вестници, списания и алманаси, по-значими от които са: “Пламък”, “Език и литература”, “Везни”, “Кольцо А”, “Литературная учеба”, “Света гора”, “Простори”, “Море”, “Знаци”. Други са излъчвани в емисиите на радио и телевизионните центрове Варна, София, Москва, Одеса, В.Търново, Шумен. Автор е на поетическите книги “Ако повярваш”(1991 г., ДФ ”Бряг принт”,Варна), “Каменно хвърчило”(1993 г., изд. ”Роял -77”, Варна), “Нашествието на тревите”(1998 г., изд. ”Български писател”,София), “Небесен пчелин” (стихотворения и преводи, билингвистична, ЛА “Московский Парнас”, Москва, 2003 г.), “Параклисът на ветровете”(2005 г., изд. ”Захарий Стоянов”, София). Със свои авторски песни (текст, музика и изпълнение) участва в компактдисковете “Славянски венец” и “Душа душе” (2001 г., 000 МИЦ “Музпром – МО”, Москва).
Снове ли, снове като звездно вретено
нощта, запокитена тук, край морето.
Не пепел, а огън във залива свети
и свързва мига на земята с небето... [повече] |
Назад
[ 13 ]
Напред |
| |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Александър Михайлович Ревич (р.1921). Руски поет и преводач, участник във Великата oтечествена война.Завършил е Литературния институт “Максим Горки”. Превежда от френски, полски, чешки, сърбо-хърватски, както и от румънски и български език. Превел е стихотворения за т.1 от избраните произведения на Иван Вазов в шест тома на руски език.