Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Поезията на Димитър Стойчев 
Рубрика Битие на словото | 2013 / 1 
Съдържание
(Наблюдения върху сб. „Спасени криле” - лирика, ДИ Варна, 1965, „Елипси”, лирика, изд. „Народна младеж”, 1969, и др.)

Д-р Ангел Дюлгеров
(1958, Варна) – Литературен историк, учител, д-р. Завършва бълг. филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ 1982. Специализации в СУ “Св. Климент Охридски” – 1984-1986 и 1988-1989. Участва с публикации във в. “Пулс”, сп. “Български език и литература”, сп. “Език и литература”, сп. “Септември”, сп. “Зорница”, както и в сборници по литературна история. Съставител на: сб. “Йоан Екзарх и нашето съвремие” (2001), литературен алманах “Позиция” (2006), сб. “Последният българин” (2007). Интересите му са в областта на бълг. литература от XIX и ХХ в. и литературната критика.
Съч.: Паралелни светове: Литературата на Варна. Десет очерка за съвременни български писатели (Славена, В, 2011); Сб. “Поглед в Йовковия свят”; Сборник с научни доклади и съобщения, изнесени на Международна научнопрактическа конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието на XXI век” (2001); Сборник с доклади и съобщения, изнесени на Международната конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието”. Основна тема: Образованието и различията (2002); Сб. Добруджа, Посланията на Йордан Йовков; Сб. Християнската традиция и царската институция в българската култура. Университетско издателство “Еп. Константин Преславски”, Шумен; Сб. Добруджа, 125 г. от рождението на Йордан Йовков, и др.

АртЕнциклопедия Варна
  
Починалият на 13.05.1993 г. български поет Димитър Стойчев остана в литературната ни памет като един от най-чувствителните, деликатни и емоционално-рефлексивни национални поети... [повече]
 
Заглавие
Поета Робърт Фрост.
Poetry by Robert Frost. 
Рубрика Преводи | 2005 / април 
Съдържание
     Робърт Фрост. Роден е на 26 март 1874 г. в Сан Франциско. През 1895 г. завършва Масачузетския университет и се жени за Елинор Уайт. От 1896 до 1899 г. учи в Харвард, но го напуска, без да се дипломира. През следващите десет години пише поеми, но публикува рядко. Разработва своя ферма в Дери, щата Ню Хемпшир, преподава в академията “Пинкертън”. През 1912 г. се изселва в Англия, за да се отдаде напълно на литературна дейност. На следващата година в Лондон излиза стихосбирката му “На север от Бостън”. Контактува с английските поети Аберкромб, Брук и Томас. През 1915 г. се завръща в САЩ, излиза американското издание на “На север от Бостън”, от продажбите на което купува ферма във Франкония, щата Ню Хемпшир. През 1916 г. излиза третата му книга “Куп от интервали”, през 1924 г. получава първата си награда “Пулицър” (общо четири). Следват “Събрани поеми” (1930), “Далечен обхват” (1936) и “Дървото на свидетелите” (1942). За тези години получава безпрецедентен брой литературни награди, академични и обществени почести. Поетиката му съчетава пасторална и философска сдържаност, често с ироничен коментар. Признат е за пионер във взаимодействието на ритъма и метриката. Умира на 29 януари 1963 г. в Бостън.
     
     РОБЪРТ ФРОСТ

     НИЩО ЗЛАТНО НЕ ОСТАВА

     
     Първият зелен отблясък
     на природата е злато.
     Ранният й лист е цвете,
     но за час едва и ето -
     тъй лист притихва до листа,
     Раят потъва във тъга,
     утрото във ден минава.
     Нищо златно не остава... [повече]
 
Заглавие
Поетът и времето - за Атанас Далчев.
The Poet and Time – dedication to Atanas Dalchev. 
Рубрика Фрагменти | 2005 / март 
Съдържание
     Георги Велчев
     Калиакра - тихата вода, 1940


     Известно е - Атанас Далчев определяше себе си като автор на изречения, но какви изречения! Повечето от тях (ако не всички?) са в златния фонд на българската литература.
     Главното - бих казал - сърцевината в творчеството на писателя е поезията. Считан за създател на предметния стил в българската поезия, поетът през последните години на живота си (почина през януари 1978 г.) се радваше на почит и беше творчески следван от редица млади поети. Образно казано - Далчев стана баща на поети.
     За него поезията не беше само възможност за общуване. Определяше я като приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. Предпочиташе изкуството, което завладява действителността, ”Реализмът - пише Далчев — е по-скоро етическо, отколкото, естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.” От реализъм е проникнато цялото творчество на поета, за това говорят още заглавията на неговите книги, поетически цикли и стихотворения: “Прозорец”, “Пръстен”, “Париж”, “Ангелът на Шартър”, “Грешният квартал”, ”Среща на гарата”, “Задните дворове”, ”Носачи на реклама”, “Камък”, “Къщата”, “Стаята”, “Балконът” “Вратите”...
     Стотици са преведените страници от него - проза и поезия. Той превежда от френски, руски, испански, немски език. Много от шедьоврите на немалко световни писатели станаха известни на българската читателска публика благодарение на неговите преводи... [повече]
 
Заглавие
Поклон пред Марсел Пруст.
“Let us honor Marcel Proust”. 
Рубрика Есе | 2005 / май 
Съдържание
     ПОЛ ВАЛЕРИ

     Макар че познавам едва един-едничък том от голямото творчество на Марсел Пруст и изкуството на романиста ми е почти непонятно, все пак благодарение на малката част от „По следите на изгубеното време”, която съм успял да прочета, си давам сметка каква изключителна загуба претърпява нашата литература; и не само литературата, но най-вече онова тайно общество, което във всяка епоха се образува от хората, придаващи й нейната истинска стойност.
     Впрочем дори да не бях чел и ред от това огромно творчество, би ми стигало да узная, че по въпроса за неговото значение са били единодушни такива разнородни умове като Жид1 и Леон Доде2, за да се отърся от всякакви съмнения; една тъй рядка среща може да се осъществи само там, където нещата са сигурни. Трябва да сме спокойни: щом двамата го заявяват в един глас, значи действително грее слънце.
     Някои ще говорят с прецизност и дълбочина за това тъй мощно и изящно творчество. Други ще изложат какво е представлявал човекът, който го е създал и възвисил до славата; аз просто съм надникнал в него, и то преди много години. Затова мога да изложа тук само бледо мнение, почти недостойно да бъде написано. То не ще бъде нищо повече от знак за почит, нетрайно цвете пред гроба, който ще остане.
     Тъй като всеки литературен жанр се ражда от някаква специфична употреба на езика, романът умее да злоупотребява с непосредствената и тъй важна мощ на думите, за да ни въведе в един или друг въображаем ,живот”, като измисля неговия герой, определя времето, мястото и случките и ги навързва чрез повече или по-малко правдоподобна причинност... [повече]
 
Заглавие
Политолог и култура.
Poly-lingua and Culture. 
Рубрика Бележник | 2005 / август 
Съдържание

    ВЕРА ГАНЧЕВА

    Известно е, че полилог ще рече участие на повече от две или три страни в даден разговор, обмен на мнения, на информация, т.е. дискурс, разгърнат върху широка база, в голямо комуникативно пространство и в който диалогът, а и монологът, са структурни елементи. Именно полилогът съответствува и на геополитическите реалности днес, и на духа на новото време, тъй като предполага активност на контактите, взаимодействие на страните в него, както впрочем и свобода на избора: на партньорите в това общуване, на неговата форма, по-скоро кръгова, отколкото линейна и будеща асоциация с начина на мислене и със светоусещането на народите отвъд Запада (т.е. Европа и САЩ), чиито особености безусловно трябва да се познават и зачитат. Изисква го истински глобалният полилог, преодолял теоретичните схеми на атлантизма и европоцентризма, реализиран без помощта на практическите им приложения, а по диференциран от тях модел, плуралистичен и с различни нива, за да предоставя възможности за открояване на сложността и многообразието (културно, социално, етническо, религиозно) на света, допринасяйки за подобряването му като цяло.
    Глобалният полилог би следвало значи да функционира като цивилизационна стратегия, насочена към коригиране на “новия световен ред”, налаган не само чрез войни и кризи, а и посредством “тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Олдъс Хъксли (1894 -1963), описана с безпощадни подробности в романа му “Прекрасният нов свят”. Освен че е илюзорно, щастието в потребителския рай има своя висока цена и не е в състояние да породи качествено изкуство например, защото хедонистичното удоволствие от живота, до каквото бива принизено, не притежава заряд за творчество, нито пък предизвиква потребност от него..... [повече]
 
Заглавие
Последните дни на Ивайло Петров
The last days of Ivaylo Petrov 
Рубрика Бележник | 2006 / април 
Съдържание
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
С него се познаваме навярно от 1948 - 1950 година, когато той работеше в селската редакция на радиото, може би някога ще разкажа за дългото ни познанство и приятелство през годините. Тук ще стане дума за печалното време, когато ракът беше се загнездил в белите му дробове и започна да го омаломощава. Биоскопията и скенерът бяха го доказали. Приятелят лекар и Офелия, съпругата на писателя, бяха решили да не му казват диагнозата, на тази възраст да не се предприема операция, да не се прилагат други активни лечения, които да не би провокативно да ускорят процеса...
И наистина Ивайло живя повече от две години след това решение, шофираше до Балчик, пописваше все още, разхождахме се на обичайните си привечерни разходки и той и аз не знаехме, че с нас се разхожда и рачето. От площад “Славейков” минавахме покрай сергиите на “Граф Игнатиев”, свивахме по “Патриарха” към Двореца на културата, присядахме на някоя слънчева пейка. Писателят гледаше рушащия се грамаден паметник и това му даваше начален повод да ругае неуредиците, правителството, общината, на която беше почетен гражданин, комунистите, които “изнесли капитала на нацията и сега били пак на власт, защото парата била в тяхни ръце”, сърдеше се на момчетата, които със своите скейтбордове скачаха, тропаха, скърцаха, а пък на Ивайло колко му трябваше, за да му бъде денят, че и животът черен. Стигали сме до просторите зад хотел “Хилтън”, до Южния парк, до загражденията, където катаджиите докарваха неправилно паркиралите коли. Разговорите бяха случайни, бедни, по ивайловски немногословни, разговори за всичко, за чуто и прочетено и стигаха до неговите изводи, че “ние сме нищо, вземи Толстой, Вазов, Йовков, Чехов, Гогол, Елин Пелин”..... [повече]
 
Заглавие
Постройка от дъски
A board construction 
Рубрика Разказ | 2006 / ноември 
Съдържание
ИВАН РАЙКОВ
Едва ли някой в околността можеше да прави по-вкусни сандвичи с хайвер от треска, отколкото тая прегърбена и донякъде грозновата жена. Докато лапаше една от седемте филии хляб, И. скришом наблюдаваше женската фигура, миеща чинии в умивалника.
Някой беше казал на И., че каквото и да прави, той винаги ще си остане ненормален, такъв се бил родил. И. обаче не вярваше на никого, защо да им вярва, след като те не му вярват?!
Всеки провинциален град притежава своята знаменитост. Това може да е всеки, например извратеният обущар, който изпитва страст от това да прокарва пръсти по дамските обувки, може да бъде сервитьорката, която е преминала през почти всички семейни легла в града, може и да бъде бавноразвиващ се индивид, който вечно се набива на очи по улицата, било то умишлено или не.
Точно това беше И. Знаменитост. Знаеше, че е бавноразвиващ, повтаряха му го още откакто бе дете.
Жената избърса ръцете си в пешкира, закачен за вратичката на шкафа и седна до И.
– Изумително! Не вярвам някой да яде сандвичи по-бързо от тебе.
Той преглътна със затруднения и отвърна, поднасяйки следващата филия към устата си.
– Просто за вкусни. Правиш ги направо... – тук тя не разбра думите му, тъй като черната паст под носа му вече бе пълна.
Топлата лятна луна хвърляше лъчите си по къщичките, покриващи околията, също така, както жътварите хвърляха семена на нивата. Някакъв мек вятър се вмъкна в слабо осветеното помещение и погали тила на И. В този миг той мъмреше нещо под носа си, но тя не го слушаше... [повече]
 
Заглавие
Православието и идентичността на народите 
Рубрика + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил | 2007 / декември 
Съдържание
В историята на Православната църква епохата на османското иго е белязана преди всичко със силно изостряне на религиозния национализъм. Неговите корени, както ни е известно от преданието, т.е. историята и живота на Църквата, водят към така наречения „византинизъм” – абсолютизиране на идеята за свещената държава. Но тази идея е родена и се е развивала отначало под неминуемото влияние на римската култура, и разбира се, на римския универсализъм, който, бих искал да отбележа, има не съвсем успешен опит в съвременния свят. Рим обожествява държавата, формира в себе си отсъствие на национални ограничения. Империя, построена като „вселена”, обединена от един закон, една власт, една култура, вяра и едни и същи ценности, но при пълно отсъствие на какъвто и да било момент на „национализъм”, на превъзнасяне на една националност над друга. Всеки варварин или инородец, приемащ римското поданство и приобщаващ се към културните и религиозни ценности на елинизма, преставал да бъде варварин и чужденец и ставал пълноправен член на така наречената „вселена”, член на едно единно общество и обществен строй.
Формиралият се в течение на столетия универсален дух на Рим, който се смята център на мирозданието, се среща с християнството. Тази среща може да се характеризира по различен начин, особено ако се има предвид ранната история на Църквата, но именно римският дух на универсализма спомага за това така успешно преодоляване на разликата между „елин и иудей, варварин и свободен”(Кол, 3:11).
Сега според нас не е нужно да се спори за това кой под чия защита е бил в империята – на църквата или на държавата... [повече]
 
Заглавие
Преглед 
Рубрика Преглед | 2007 / март 
Съдържание
НОВО ИЗДАНИЕ НА СЪЧИНЕНИЯТА НА ГЕО МИЛЕВ
Гео Милев е издаван в различни формати на “избрани” и “събрани” съчинения. И всеки път към тях се добавят нови, неизвестни дотогава творби, търсят се нови ракурси на неговото бурно и така и още не разбрано и осмислено писателско и културно дело. Гео Милев е толкова разностранен и многообразен, а изданията и тълкувателите му постоянно се мъчат да го вкарат в някакви непобиращи го рамки – дори и рамката на търсещия и налагащия европейски измерения за българската литература и култура. И понеже приносът му в историята на литературата се свежда до “постигане на европейското чрез неговото налагане и популяризиране”, много от реалните особености на творчеството му остават неосветени и непознати. Гео Милев наистина иска да се приобщим към Европа, не като я копираме, а като я изучаваме. И като изучаваме себе си.
Новото издание на избраните (отново “избрани”) съчинения, което е дело на издателство “Захарий Стоянов”, е в пет тома под редакцията на Леда Милева, Петър Велчев, Иван Гранитски и Георги Янев. В този обем е възможно да се включи всичко или почти всичко, което великият поет е написал. Но още по-вероятно е, че сега ще се открои принадлежността му към българската традиция, която той отлично познава и пред която се прекланя. Ще се види и бързото му израстване като поет, преводач и критик-теоретик.
Първият том съдържа стихотворенията, поемите и стихотворенията в проза. Това е, така да се каже, представителната част от творчеството на Гео Милев, защото тук са най-ярките му творчески върхове. Томът се открива със студията на Иван Гранитски “Гео Милев и трагиката на националната съдба”. Интересно е изследването на Петър Велчев “Стихът на Гео Милев”... [повече]
 
Заглавие
Преглед 
Рубрика Преглед | 2007 / април 
Съдържание
КНИГИ
 
СВОБОДАТА КАТО ИЗПИТАНИЕ НА ВЛАСТТА
Добри Ганчев. “Спомени”, изд. “Слово”, 2005
 
Когато през 1973 г. за първи път бяха публикувани спомените на Добри Ганчев от времето, когато е бил учител по български език на княз Фердинанд, всички изпитаха особен потрес от прочетеното. За първи път толкова трезво и дори жестоко бе описано едно време, което все още се счита за време на българския политически романтизъм. Времето на “строителите на съвременна България”. Нищо от патоса и преклонението на мемоаристи от ранга на Захарий Стоянов и Симеон Радев нямаше тук. Нищо и от Вазовия романтичен ентусиазъм и вяра в силата на България. Няма го дори и разочарованието от следосвобожденския меркантилизъм и партизанщина. Добри Ганчев като на скенер преглежда цялата тогавашна действителност с нейните най-главни политически герои и описва всичко, което се е появило на екрана на неговата памет.
Случките, които той е преживял, и хората, с които се е срещал, принадлежат почти напълно на новата ни история. Добри Ганчев гледа с остър поглед, внимателен е към подробностите, но много точно и бързо схваща важното, главното. По тази именно причина, спомените му не са пикантерията на времето, а негов проникновен анализ. Авторът е умен и почтен човек, за когото държавната власт е отговорно дело. Но в нея той забелязва как посредствени хора я опорочават и използват за лични цели. Над всички с посредствеността си и със суетността стои безспорно княз Фердинанд. Но у него има доста полезни за заемащ такъв висок пост лични качества... [повече]
 
Заглавие
Преди и след танца
Before and after the dance 
Рубрика Под знака на Терпсихора | 2006 / март 
Съдържание
Художник Светлин Ненов

София Стоянова
Ако ви е скучно или безлично в безкрайно дългите и студени зимни дни, ако житейската инерция ви върти в омагьосания пирует на досадното ежедневие, не се чудете какво да правите.
И не бързайте.
Изберете си маршрут. От колхозния пазар, без да си броите стъпките, тръгнете бавно надолу по ул. “Д-р Пискюлиев”. В кръстословицата от магазини, будки и павилиони, сред хаоса и отчайващата безвкусица от накамарени купища евтини домашни чехли и вестници, няма как да подминете уморения “Вулкан”. Все по-малко са варненци, които знаят, че там кротко съжителстват ателиетата на известни варненски художници с претрупаните търговски складове. В такива случаи пари и стока, стока и пари не си пречат.
И не си досаждат. Пазят дистанцията си - с мълчание.
Повечето майстори на четката почти живеят там – без значение дали е денем или нощем - щом вдъхновението задвижи ръката им, рисуват във “Вулкан”. Редят изложби във варненските салони и галерии – понякога помпозно, в повечето случаи – не чак до там. Обикалят арт клубовете между София и Пловдив, показват света си в Париж и Виена и пак се връщат в ателието си. В самотата там с четката се раждат картините им – със соло свят, лице, бръчки, характер и....
И знам ли още какво..... [повече]
 
Заглавие
Предизвикателството на големия формат, или опит за “Пробуждане”
The challenge of the large format, or An attempt of ‘Awakening” 
Рубрика Палитра | 2006 / юни 
Съдържание
Пламена Димитрова-РаЧева

Изложба “Голям формат” – живопис, рисунка, пластика, по идея на Ванко Урумов, май 2006, ХГ - Варна
Идеята на Ванко Урумов не е избрана случайно. Така формулирана в поканата за участие, тя поставя авторите пред изпитанието на собствените им възможности – да преоткрият своя мащаб спрямо големия формат и голямото изкуство. И тук се е получило “отсяването” - от 50 покани към варненските художници има 25 участници в изложбата. Другото предизвикателство е, че големият формат предполага определена авторска концепция. До 90-те години той бе знак за значимостта на визуалните изкуства в социалния и духовния живот на обществото. Отрицанието на идейно-съдържателната страна на изкуството, свързвано с идеология, доведе до дискредитирането на неговата изобразителност и отчасти на художествените критерии в разбирането на изкуството въобще.
Всъщност в идеята на зададеното едно, линейно измерение на творбите – 2 м, има уловка. Има нещото, което да провокира въображението на художника как да изрази най-добре същността си. Едното известно измерение в кое друго да премине и в какво да бъде то – също линейно, за да затвори формата в квадрат, или да бъде пренебрегнато, като се редуват неопределен брой модули към 2-та метра или да бъде диптих 1+1 м, да бъде височина на формата на картина, свитък с дължина 2 м и пр., и пр. Всички тия варианти подсказват за различните форми и медии на изкуството в изложбата - живопис, рисунка, пластика, и са белег за традиционното, професионално познание в съотношенията и избора на другия размер на произведението... [повече]
 
Заглавие
Премеждия с интервюта 
Рубрика Критика | 2007 / ноември 
Съдържание
(Из книга под печат)
 
Атанас Свиленов
 
Андрей Германов не беше от поетите, които обичат около името им да се шуми. Рядко даваше интервюта, публичните изяви не му допадаха. Не беше сред ораторите на писателските събрания и конференции, а когато все пак се налагаше да се изправи пред трибуната, личеше си сковаността и стеснителността му. Отиде си от земния живот млад, ненавършил 50 години, а в последните от тях боледуваше и рядко се появяваше в така нареченото публично пространство. Преждевременната му смърт беше посрещната с болка, защото несъмнено ни напускаше талантлив творец; приятелите и почитателите му подготвиха и специален сборник със спомени за него, озаглавен „Книга за Андрей Германов” (1985), а нататък във времето името му започна да се позабравя...
Позабравих го и аз. Когато ровейки из чекмеджетата си, открих текста на интервю с него, осъществено някъде в късната есен на 1980 година (а на 15 май следващата той почина), не можех да не се самоукоря за неблагодарната си памет. Не е работата само в това, че за Германов си беше направо изтезание при тежкото му здравословно състояние да ми уйдиса на хатъра да отговаря на въпросите ми, при това по съвсем официозен повод – задаваше се 25-годишнина от прословутия Априлски пленум и ми бяха възложили във връзка с „историческото” събитие да „поразпитам” някои утвърдени автори, но и нещо много лично му дължах като признателност... [повече]
 
Заглавие
Приказките на Андерсен
The tales of Andersen 
Рубрика Есе | 2006 / юни 
Съдържание
ЯРОСЛАВ ИВАШКЕВИЧ
„Между Балтика и Северно море има древно лебедово гнездо, наречено Дания; там са се раждали и се раждат лебеди, чиито имена няма никога да изчезнат...”
Така започва една от Андерсеновите приказки. И наистина тази страна, образувана от най-различни по големина острови, зелените поля и буковите гори на които сякаш потъват в морето, е родила множество неумиращи лебеди във всички области. Дали трагикът Йоленшлегср, написал в рождената година на Андерсен важното за скандинавската литература произведение „Аладин”, дали големият Ханс Кристиан - наречен така в отличие от „малкия”, автора на приказки - физикът Оерщед, създател на електромагнетизма, дали пък възкресителят на гръцките митове, фантастът в живота, скулпторът Торвалдсен, близък на полското сърце... Но най-внушителен от тези лебеди е без съмнение нашият Андерсен, сътворил безсмъртните приказки, станал най-популярният датчанин и един от най-популярните писателя в света.
Много страни на земята го наричат така — нашият Андерсен, макар че името му е свързано неразривно с Дания. За много хора неговото творчество е най-скъп спомен за детството, спомен за първата книга и първото литературно вълнение. В някои японски домове той си има малък олтар; някакъв датски пътешественик намерил в Андите, в едно крайпътно дюкянче, сред железарии и мръсни конци старо томче приказки от него, отворено на вълнуващия разказ за майката. Нищо чудно, че и за мене най-старият спомен от далечното украинско детство е книгата негови приказки, скромно варшавско издание, която за пръв път ми разказа за страната на петстотинте острова и ме застави да я обикна... [повече]
 
Заглавие
Примирява ли се най-сетне сцената с текста?
Does the stage reconcile with the text at last? 
Рубрика Сцена | 2005 / юли 
Съдържание

     Спомен от Варненския театрален фестивал 2005
     
     ПАНКО АНЧЕВ
     
     Тазгодишният Варненски театрален фестивал премина под девиза: “Сцената в часа на примирието с текста”. Този девиз би трябвало да вдъхне малко спокойствие и уравновесеност в живота на българския театър, а също и да ни увери, че иде краят на един абсурд – вражда между театъра и текста. От време на време театралите заживяват с манията, че могат да надделяват над литературата и да създават своето изкуство, преодолявайки и пренебрегвайки текста на писателя, за да докажат своята първенствуваща роля. Но това е все едно музиката да заяви, че враждува, а после се примирява с нотите. Или живописта - с боите и цветовете. Нелепо е, нали? Всъщност, става дума за най-обикновен комплекс за малоценност. Нищо повече. Организаторите на фестивала най-сетне признават този комплекс, но ни уверяват, че е преживян.
     Как обаче сцената се примирява с текста, след като дълго време е била скарана с него, мачкала го е и му е нанасяла тежки удари и оставяла дълбоки рани по снагата му? Как сцената се сдобрява с него и по какъв начин му се доверява? Като го признае и декларира уважение или като го прочете и интерпретира творчески? Или като го разфасова и изопачи? Различни са, разбира се, възможностите. Но аз мисля, че първата работа на театъра е да прочете текста. Да го прочете внимателно, дума по дума и от него да извлече идеите и внушенията си, а не обратното: да търси текст, който да му угодничи и да го обслужва покорно. Театърът е длъжен да познава текста на писателя, да се съобразява с общата идейно-естетическа основа на писателското творческо дело, а не да го използва даром и спекулативно, за да внушава чрез него собствените си виждания... [повече]
 
Заглавие
Проф. Атанас Стаматов: Древните българи спокойно могат да бъдат определени като библейски народ!!! 
Рубрика Спорно и безспорно | 2014 / 2 
Съдържание
За написването на настоящето ме провокира книгата на проф. Стаматов – Tempora incognita на ранната българска история
В нея авторът развива съвсем логично тезата, че българите спадат и към библейските народи.
Проф. Ат. Стаматов стига до това заключение, като споделя: „С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и с военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.“
Преди книгата на проф. Стаматов, в която много обстойно е разследван етно-генезисът на българите, запознава ни с историческите извори и с археологическите и палео-лингвинистични доказателства за произхода и миграцията на древните българи от Памир и Хиндокуш, през Кавказ до Европейската ни родина, бях срещал и други, в които е разследвано именно дали и защо българите могат да бъдат разглеждани като библейски народ.
Това прави например и д-р Светлозар Попов в своята книга “Българското име в библейски времена”.
Лекар по професия, той почти две десетилетия се занимава с проучвания на българското минало и се нарежда сред плеядата непрофесионални историци, които допринасят за запълване на белите петна в българската история. Интерес в мен беше предизвикала по-рано друга негова книга - “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, от 1999 г... [повече]
 
Заглавие
Прояви на синкренизъм и прехвърляне на сюжети, мотиви и теми с езическо съдържание в изкуството на българите след покръстването
Manifestation of syncretism, transfer of plots, motives and topics with pagan contents i 
Рубрика Наследство | 2006 / февруари 
Съдържание
с.н.с. арх. Теофил Петков Теофилов е роден е на 21.12.1944 г. в гр.Пловдив.
Завършва Висшия инженерно строителен институт – Архитектурен факултет през 1968 г.
От 1972 до 1973 година специализира “Консервация и реставрация на културни паметници” в JCCROM – ROMA – ITALIA. От 1969 година е член на Съюза на архитектите в България.
През 1973 г. печели конкурс за научен сътрудник в областта на теорията, историята, реставрацията и консервацията на паметници на културата към Институт по изкуствознание при БАН – НИЛ при НИПК.
В периода 1986 – 1989 година специализира “Управление на културните процеси” в Москва.
От завършването на висшето си образование до 1986 година работи като проектант и научен сътрудник към Националния институт за паметниците на културата.
От 1989 година е директор на Национален музей на архитектурата – В. Търново към Комитет за култура.
Сред реализираните му проекти са реставрациите на църквите “Св. Димитър Солунски” - Кв. Асенов и “Св. Четиридесет мъченици” в В. Търново, църквите “Рождество Христово”, “Св.Георги” и “Св.Атанасий” в с. Арбанаси, “Св.Петър и Павел” и “Св. Димитър”в гр. Свищов, Тракийски култов комплекс, край с. Свещари, Голяма Базилика в Плиска, Кръгла (Златна) църква – Преслав, обекти по Царевец, Борис Деневата къща, Къща с маймунката, Мост на Кольо Фичето в гр.Бяла и други обекти от съкровищницата на българската средновековна и възрожденска архитектура.
Автор е на около 60 научни статии по направени изследвания на културни паметници от античността, Средновековието и Българското възраждане.
Арх... [повече]
 
Заглавие
Път 
Рубрика Проза | 2007 / ноември 
Съдържание
Иван Райков
  
Всеки волю-неволю избира пътя си, това е вярно в почти всички ситуации, скъпи читателю. Но ако ми бе рекъл тази мисъл преди няколко часа, то аз със сигурност или щях да те погледна учудено, или щях скришом да ти се присмея заради твоята простичка мъдрост, с която сякаш се опитваш да разнообразиш неловката тишина между мен и теб.
Януарска вечер. Не, не студена, а дори напротив – сравнително топла за месеца, но наличието на вятър смущаваше кожата по лицето ми и създаваше една особена болка по ушните ми миди. Единственото, което се бе загнездило в главата ми, бе мисълта за дома. Топлата ми стая, музиката, може би чашата плодов чай, притежаващ чуден мирис ( за сметка на вкуса), вероятно и свещта на масата... Свещта! С мирис на ванилия. Да, да! Между другото, аз съм фетишист на тема свещи. Обичам да гледам как пламъчето танцува, обградено от топящи се стени, да слушам тихото съскане на фитила, да изливам разтопения восък в ръката си и да се наслаждавам на болката, която ми причинява...
Колкото и красива да изглеждаше картината във въображението ми, аз все още си седях на оная спирка, докато вятъра развяваше шала ми (мина ми през ума, че съм като ветропоказател), слушах тишината и гледах обезлюдения асфалт. Далеч се чуваше гласът на града – заглъхналото бучене на автомобили, но то бе почти нямо, така че едва достигаше до ушите ми, можеше дори да бъде пренебрегнато.
Погледнах уличните лампи, погледнах и клатещите се дървета, погледнах и морето, което се виждаше в далечината, в същата далечина светеха и светлините на кораби, а от някъде проблясваше фар. Сетне извих врат и насочих внимание към спирката... [повече]
 
Заглавие
Пътят и енигмата на Сталкер
The way and the enigma of “Stalker” 
Рубрика Резонанс | 2006 / април 
Съдържание
Румен Серафимов
Когато преди 12 години разбрах, че няколко добре известни личности във Варна са се събрали, за да заработят заедно под магическото име Сталкер, нещо смътно ми подсказа, че те са обречени. Не на това, че някой ден ще се разделят - което е нормално и почти неизбежно за силните артистични индивидуалности. Не и на това да бъдат съблазнени, поробени и погълнати от безпощадните конюнктурни обстоятелства или от изкушенията на благодатната мътилка в хаотичното и безсъзнателно прохождане на обществото ни. За това нямаше опасност, защото те вече бяха устояли и при по-жестоки условия.
Сталкерите бяха обречени на неизлечимия си нагон за свобода, на тежестта на огромното си познание, на преклонението си към големите културни образци, на верността си към високия вкус и професионалния абсолютизъм. Бяха обречени да тръгнат по така необходимия за не много от нас културен път в тресавището на профанната, безпардонна, безскрупулна човешка ситуация у нас.
Сталкерите не се оставиха на изкусителната и сладка жизнена спонтанност (според понятието на Ортега-и-Гасет), за чието процъфтяване и доминиране като примитивно биологично проявление на човека има прекрасни условия в постмодерната ни епоха. Те поеха по-трудния и рискован, но по-истински път в зоната на цивилизования живот, където има свободна креативност, където се търсят сериозните смисли и истини, където се изпитва неописуемо наслаждение от създаването на изразителен и стилен художествен свят... [повече]
 
Заглавие
Работи през погледа на театъра
Things through the view of theater 
Рубрика Резонанс | 2006 / ноември 
Съдържание
“Български работи”, авторски спектакъл на Пламен Марков. Сценография и костюми Мира Каланова, музика Александър Каланов и Йордан Борисов. Участват: Д. Викторова, Г. Арнаудова, М. Гинкова, М. Кънева, Н. Панайотова, Н. Вълканова, Р. Дичева, Т. Михайлова, В. Митев, Вл. Виолинов, Г. Михов, Д. Алексиев, Е. Неделчев, Н. Мутафов, Н. Божков, Пл. Георгиев, Пл. Димитров, С. Лютаков, Ст. Георгиев, Хр. Христов.
Драматичен театър “Стоян Бъчваров”– Варна, премиера 9.Х.2006 г.

ПАНКО АНЧЕВ
“Български работи” е нарекъл режисьорът Пламен Марков своя спектакъл, създаден по забележителната книга на Балчо Нейков “Фракийско предание. Сбирки от народния живот”, както и по текстове на възрожденски автори.
Пренасянето на сцена на текстове, които не са писани за театър, но чието слово владее ума и сърцата на хората, е полезно, трудно и опасно дело. Полезното е поради това, че днешният зрител получава възможността да чуе и види хора и типажи, които вече не съществуват, но чието мислене и говорене е поразително дълбоко и поучително. “Народният живот” наистина съдържа много мъдрост и красота. Днес тази мъдрост и тази красота вече ги няма.
Трудността очевидно идва от “нетеатралния” характер на това слово. В книгата то звучи от устата и душата на един автор, а на сцената го говорят доста актьори. Един да е фалшив и неверен, цялото очарование и смисъл на идеята се губи безвъзратно... [повече]
 
Назад [ 15 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма