Тихомир Йорданов е роден през 1932 г. в Нови пазар. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е учител, журналист, редактор и главен редактор в книгоиздателство “Георги Бакалов”. Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата “Варна”. През 1959 г. отпечатва поемата “Земята, която сеехме”, а две години по-късно поетичната книга “Пориви”. През 1962 г. публикува новелата “Екипажът на 62”, следват книгите с новели и разкази “Очакване на прилива”, “Трудно щастие”, и “Случаен изстрел”. Следват картини от миналото “Варненски работи” (1975), “Разкази от старо и ново време” (1982), “Завеени разкази” )1998), “Кралски дандании във Варна” (2000), “Приказки от кафенето” (2005) г.
ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
Събитията в този разказ могат да се нарекат исторически, защото се развиват в рамките на едно историческо време.
Но нека да изложа фактите такива, каквито бяха те на 14 юли… - едно възхитително лятно утро, което създава чувство за лекота и за… лекомислие, както се случи с мистър… В тогавашните вестници той беше назован със събирателното име Джон.
И така… В тази прелестна утрин уличната метачка Славка, известна с прякора Самосвала, изпълняваше донейде съвестно служебните си задължения. С някакъв остатък от оръдието на труда, наричано метла, тя бришеше крайбрежния булевард. Беше ранен час. В оранжевата си престилка Славка изгряваше досущ като слънцето, чийто огромен портокал се беше търкулнал на морския хоризонт. Все още сънена, тя лениво влачеше по земята метлата си, събирайки на купчинки всевъзможни остатъци от човешкия бит... [повече]
Заглавие
Резонанс: Плач по мащабното мислене.
Resonance: Crying for the large-scale thinking.
Рубрика
Резонанс | 2005 / октомври
Съдържание
ПАНКО АНЧЕВ
Калина Атанасова,
Пловдивско настроение
Аз съм от хората, които изгубиха своя сравнително удобен социален статус отпреди петнадесетина години и днес живея ( няма защо да го крия) доста по-зле от тогава. Пазарната демокрация ме направи материално беден и ме принуди всеки ден да мисля как да посрещна битовите си нужди и как да осигуря на семейството си насъщния хляб. Всичко това ме измъчва, унизява и изтощава до изнемога. И е напълно естествено да не бъда сред възхвалителите на тази демокрация, която уж ме дари с някаква свобода, но ме направи гладен и несретен. Но и за още!
Не съм и не искам да бъда и апологет на миналото, на неговата всеобща изравненост, на урaвниловката и на очевидната посредственост на неговия “елит”, защото съм вкусил от тая парвенюшка щедрост. Как обаче да си затворя очите за неща, които някога ги имаше; те тревожеха и без това тревожните умове на българските интелектуалци, караха ги да размишляват и да страдат, да търсят нови пътища пред българското племе. А днес?
Какво е материалната бедност на хора като мене и толкова още други пред духовната и мисловна убогост, която днес се шири по нашите земи. Най-страшното за хората, принадлежащи на духа и словото, е липсата на мащаб в замислите, на широта в схващанията и възвишеност в помислите. Днес от сутрин до вечер се говори за бизнес, забавления, шоу, пари, които се печелят лесно, но не и за святост, хармония, полет на духа, размах на мисълта... [повече]
Заглавие
Рис Пастернак ШОПЕН.
Chopin, an essay by Boris Pasternak.
Рубрика
Без рубрика | 2005 / февруари
Съдържание
1.
Лесно е да си реалист в живописта, в изкуството, зрително обърнато (обърнато с лице?) към външния свят. Но какво означава реализъм в музиката? Никъде условността и уклончивостта не се прощават една с друга така, както в нея; нито една област на творчеството не е така обвеяна от духа на романтизма това винаги успяващо, защото не може да се провери,то е начало на произволността. Но и тук всичко се основава на изключенията. Те са множеството, което съставя историята на музиката. Има обаче и изключения от изключенията. Две от тях са Бах и Шопен.
Тези два стълба и създатели на инструменталната музика не ни изглеждат герои на измислицата, нито фантастични фигури. Те са олицетворената достоверност В своя собствена дреха. Тяхната музика изобилства с подробности и създава впечатлението, че е летопис на живота им. Действителността, повече отколкото у всеки друг, пронизва всеки техен звук.
Като говорим за реализма в музиката, ние събсем нямаме предвид илюстрованото начало в оперната или програмната музика. Става дума за нещо съвсем друго.
Навсякъде, във всяко изкуство, реализмът е, очевидно, не отделно направление, а някакъв особен градус на изкуството, висша степен на авторова точност. Реализмът е вероятно онази решаваща мяра на творческата детайлизация, която не изисква от художника да се съобразява нито с общите правила на естетиката, нито със съвременните му слушатели и зрители. Дотук именно стига винаги изкуството на романтизма и с това се задоволява. Колко малко е необходимо за неговото процъфтяване! Нему принадлежат кухият патос, лъжовната дълбина и престорената нежност всички форми са в услуга на неговата изкуственост.
В съвсем друго положение е художникът-реалист. Неговата дейност е кръст и предопределение. Никаква сянка от самоволие, никакви капризи... [повече]
Заглавие
Родът Раковлии
Рубрика
Документална проза | 2014 / 1
Съдържание
Мери Тинева
„Имя доброго отца и праотца много
действува в развитие потомства.”
Г. С. Раковски
Годината сега е 1983-а, Варна, ул. „Кръстю Мирски”, номер 14. Двор с черница и няколко чаталести смокини. Към улицата – къща двукатна. От ония безлични паралелепипеди, които се строят през последните десетилетия. В дъното на двора – друга, по-малка, с балконче. Не издава възрастта си, но е почти столетница.
Тъкмо преди сто години това място се харесало на моите баба и дядо. Дворът и тогава е бил с черница и смокини, а пък улицата още нямала име. По старите пликове е написано: „Трети участък, или близо до Чушмя-Джамия и Градската градина”...
По-късно улицата е кръстена „Дунавска”.
...Макар че годините са се постарали да заличат следите на хората, живели на това място тогава – на границата на двете столетия, то все нещо е запазено още. Разбира се, помня добре последните представители на онова поколение. Слушала съм разказите им, но съм била в онази младост, когато ти се струва, че пред човека стои безкрайност и не си представяш колко скоро хората около тебе няма да ги има... Сега са останали само разпокъсани спомени и прашни вещи по тавана и мазето, купища писма, пощенски карти, дневници..... [повече]
Сашо Серафимов е роден на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършва социална педагогика в Славянския университет – София. Автор на стихосбирките „Белег” (1979), „Дума свободна” (1990), „Дарителят на сънища” (1994), „Врата на хоризонта” (1998), „Синият поглед на дървото” (2004) и на сборника с приказки „Объркани приказки” (1995).
В края на декември внезапно връхлетя пролетта. Най-напред заваля дъжд, след това от небето, срутило се като покрив, рукна порой. А изпод небесните отломки надзърна топло-топло слънчице. Със сина си Сашка отидоха в степта, а там – кокичета през декември и много, много пролетни гъби, пумпалки, даже набраха малко, а после по пътя ги изхвърлиха: току виж през зимата са отровни? Наблизо стинеше ледената Ахтуба, походиха по леда насам-натам, за да се уверят, че ледът си е лед и значи все още е зима. А пред леда и зад него реката свободно си тече, водата е черна като късна есен, а в средата на реката – широк мост, леден, непонятен.
И все пак беше пролет. В това предновогодишно време пъпките на френското грозде и на вишните бяха набъбнали като предвестник на нещо чудесно. А тогава децата отиват в Дома на офицера на новогодишна елха.
Точно пред Нова година изведнъж скова студ, небето се облещи цялото в звезди – едри, чисти и студени те сияеха в тъмното небе, като че ли бяха замръзнали отломки от лед. Десетгодишният й син стоеше пред прага на финската им къщичка, до скърцащата замръзнала ябълка и като млад бог, гледайки нагоре към блестящите съкровища, каза: „Там също живеят хора. Хайде да им помахаме!” Тя стоеше и махаше на звездите с пухкавата си ръкавица с един пръст.
Новата година посрещаха тримата: тя, синът й и старата й парализирана майка. Като изпиха шампанското, легнаха да спят, а тя реши да се поразходи. Дълго се занимава с куката на вратата, хихикайки като пийнал човек, отвори я и... Търкули се по заледените стъпала, по градинската ледена пътека, събори с крака оградната портичка, хлъзна се по тротоара и се понесе по заледения път право към бодливата тел, която ограждаше тяхното секретно военно градче от селото и от останалия външен свят... [повече]
Заглавие
Свещеник Дончо Александров
Глобализацията и православната култура
Рубрика
Теория | 2007 / август
Съдържание
Стремежът към единство на човечеството датира от хиляди години. Библейският разказ за вавилонското стълпотворение и последвалото появяване на различни езици свидетелства за едно трагично разделение. И може би от този момент, когато се появяват бариерите за общуване, се заражда голямото желание за възстановяване на загубеното единство. Каква ирония! Обединени в една цел - да построят нещо ново и голямо, от което резултатът е падение и разделение.
Днес безспорно живеем в много интересно време, изпълнено отново с надежди за обединение и за създаване на нов световен ред. През ХХ в., след победата над националфашизма и разрушаването на комунизма, ставаме свидетели на едно ново универсално движение, носещо всичко онова, което се е извършвало в рамките на евроамериканската цивилизация, особено от времето на Реформацията до днес. Все по-често се говори за глобализация, като в това понятие се влагат различни значения - предимно икономически, но също политически и културни. Идеята за глобализма стъпва върху основата на западната демокрация, правата на човека, върху стремглаво развиващата се икономика и технология и по този начин се създава и оформя нов световен порядък, явяващ се уникален в историята на света. Мнозина виждат в глобализацията положителен процес, а не са малко и другите, за които тя носи заплаха.
Интересите и амбициите за световно доминиране чрез икономическа и военна свръхмощ на някои неоимпериалистически сили характеризират геостратегическите цели на феномена ”глобализъм”. И тъй като този феномен обхваща не само финансите и политиката, но и морала и културата, се е оформила една антиглобална опозиция, която е доста разнородна. Това става неизбежно, когато международната справедливост се прилага селективно, съгласно интересите на водещите световни сили.
Вследствие на тези процеси се засилват исканията за национална и религиозна идентичност... [повече]
Заглавие
Сексуалност и слепота в историята на Самсон и Далила.
Sexuality and blindness in the story about Samson and Delilah.
Рубрика
Библейски | 2005 / декември
Съдържание
МИЛЕНА КИРОВА
Историята на героя Самсон се намира в Книга Съдии, която разказва живота на библейското общество за един период от около 150 години, разположени в ХII - ХI век пр.Хр. Това е времето, когато еврейските племена са навлезли и вече усядат в Обетованата земя; животът им представлява поредица от конфликти с местните ханаански племена и упорита борба с филистимците, други завоеватели на региона, дошли по море, завладели средиземноморския бряг горе-долу по времето, когато самите евреи прекосяват на запад Мъртво море и река Йордан.
В света на Съдии все още не съществува еврейска държава. Дванайсетте племена живеят отделно и всяко се ръководи от свой Съдия. Институцията на “съдиите” е любопитно явление, често определяно като проява на примитивната теокрация, защото всеки “съдия” е обединявал функциите на религиозната, политическата и съдебната власт. Той, с други думи, е бил едновременно цар, магистрат и главен свещеник. Точно такъв съдия е и героят Самсон. Той се появява по начин, който вписва рождението му в легендарния модел на чудотворно разтворената утроба. Неговата майка, жена на Маной от еврейското племе на Дан, е безплодна в продължение на много години, докато най-сетне Ангел Небесен не й донася вестта за бъдещото зачатие. Моделът на чудотворното раждане има приказно-митологичен характер. Старият завет го употребява, когато иска да предположи изключителното в характера на някой герой. Утробата на майката, колкото и чудотворно разтворена, не представлява цел на подобни разкази, още повече, че нейните функции принадлежат на Бога по дефиниция. Невероятното раждане е просто начин да се бележи изключителното благоволение, с което Йахве дарява някой “човек”, т.е. мъж... [повече]
Заглавие
Сергей Гонцов
Рубрика
Руска тетрадка | 2007 / декември
Съдържание
Роден в Сибир през 1954 г. Завършил е Уралския университет и Висшите литературни курсове съм Литературния институт “А.М.Горки”. Авто на четири книги със стихотворения, лауреат на наградата “Златното перо” и на Литературната награда “Максим Горки”.
ОДА
И замлъкна тоз,който видя,
но не иска да каже и дума.
А прозрачна е тази вода,
и се връщат обратно стада,
слънце грее широко над друма.
Някой силен, невидим, но жив
ми изрече,че минало няма
и че земният кръг е красив,
щом израства в скръбта ни голяма
и с радост отгледан щастлив.
И видях над дървото аз Зрак,
като Сириус мярва се чудно,
за да зная, че туй е мой знак,
като брат ми е той, а не враг,
макар да е с думите трудно.
Отдавна се знае, че тук
нас ни пазят – пресвята иконка –
през прозореца влиза напук,
дори и в отпуснат юмрук
красотата на дъхава клонка... [повече]
Заглавие
Сетературата или литературата срещу интернета.
A letter from St.Petersburg – by Ilya Fonyakov.
Рубрика
Писмо | 2005 / ноември
Съдържание
ИЛЯ ФОНЯКОВ
Допреди двайсет години никой в Русия не знаеше думата „презентация” (от фр. – представяне, показ, демонстрация). Днес тази дума е измежду най-употребяваните. „Презентира” се всичко: току-що учредена фирма, новопостроено здание, дори футболист, нает от руски клуб за астрономическа сума нейде от Африка или Латинска Америка. Понякога у нас, в Петроград, бившия Ленинград, в един и същи ден се случват по две-три „презентации” с неизменното „а ла фуршет”. Налага се да избираш къде да присъстваш. В този смисъл у нас литературният живот е много бурен.
Неотдавна в редакцията на известното петербургско списание „Звезда” представи своята книжка „Градина в прерията” поетът Евгений Сливкин, кореняк петербуржец, който живее в САЩ, но както и преди издава в родината си. Подобно явление днес съвсем не е единично: да живееш на Запад е по-комфортно, но да издаваш в Русия – по-евтино. И главното е, че има надежда някой да поиска да прочете книжлето ти. „На нас ни провървя, ние живеем в забележително време - каза поетът. – Можем да издаваме всичко, което си поискаме.” Подобно положение наистина е много удобно и радва мнозина. Можеш да издаваш всичко и никакъв заядлив редактор няма да ти се пречка в твоя творчески процес. Дори се отбелязва на титулната страница: „Книгата излиза в авторска редакция”. Освен другото и някой приятел може да ти напише предговор, да те превъзнесе до небесата, да те провъзгласи за наследник и продължител на най-добрите традиции... [повече]
Заглавие
Следата след стихотворението.
“The trail behind the poem” – by Robert Frost.
Рубрика
Есе | 2005 / юли
Съдържание
РОБЪРТ ФРОСТ
За философите абстракцията е стара история, но в ръцете на днешния човек на изкуството тя е като нова играчка. Нима не можем да си изберем онова качество на поезията, което най ни се нрави? В мислите си можем. Но на дело, ако не можем, става много мъчно. Отива ни животът.
Да вземем правилото, че ако стихотворението е само един звук, то никой друг освен хуманистът не би се запитал дали то е и здраво. Звукът е същото, което е златото в рудата. Ще извлечем звука, а от ненужното ще се освободим. И ще вършим това дотогава, додето не направим откритието, че целта, когато пишем поезия, е да сторим тъй, щото стихотворенията да звучат колкото е възможно по-различно едно от друго; тогаз ще видим и как става това: с гласни и съгласни, с препинателни знаци и синтаксис, чрез слова, изречения и метрика. Ала то не е достатъчно. Необходима ни е помощта на контекста - на значението - на темата. Тази помощ най-много допринася за разнообразието. Няма неща, които се състоят от думи и които досега да не са били направени. Същото е и с ритмиката, особено в нашия език, в който фактически съществуват две стъпки — строгият ямб и нестрогият ямб. Но и древните, с тяхното множество от стъпки, пак са били бедни, когато за мелодията са разчитали само на метриката. А колко пък е болезнено, като гледаш как нашите новопоникнали ритмисти гледат как само да изхвърлят някоя сричка, за да избегнат монотонността. Възможностите да се получи една мелодия от драматичните тонове на подтекста, съпоставени със строгостта на ограничената метрика, са безкрайни. И тогава отново попадаме в поезията, като едно от изкуствата, които имат какво да ни кажат - здраво или нездраво. Може би по-добре здраво, защото идва от по-дълбоко и от по-голям опит... [повече]
Заглавие
Случки и неслучки.
What has happened and not happened.
Рубрика
Фрагменти | 2005 / юли
Съдържание
ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ
Светата Троица
Между Ком и Черно море, от белия Дунав до зелената планина Родопа са разположени две държави - държавата на българите и държавата на гората.
Бог е благословил двете общности да живеят в хармония.
Народът и гората! Те си въздействат както двете страни на понятието мяра.
И детска песничка едната ръка мие другата, а пък двете – лицето. Ръцете са добрички, мислят една за друга, грижат се за нещо, което не е на никого поотделно.
Държавата на гората е съвършена. В своето развитие тя е изпреварила общонародната държава - квалификация от категорийния инструментариум на човешкото мислене. Достъпна, демократична, открита за приятели и врагове. На никого не казва: “Удариш ли ме и аз ще те ударя!” Нейният ответен удар закъснява, но е неизбежно смъртоносен.
Погази ли неписания договор с държавата гора човешката държава загубва три скъпоценни дара: въздух,вода и красота. Всичко това ние разбираме, когато я няма троицата на нейната благодат...
Смъртта - тази вразумителница
Смъртта не е интересна, интересен е животът. Освен това той е по-голям от смъртта, много по-голям, защото я обхваща с мисълта си.
От друга страна, смъртта е лекар, тя е безпощадният лечител на живота...
Преди да изпие чашата с отрова, Сократ виква на своите осъдители: “Да живееш - значи да боледуваш - дължа един петел на бога Ескулап.”
Сиреч, умирайки, той ще се излекува и за благодарност заколва на докторския бог вестителя на утрото... [повече]
Заглавие
Сонети
Sonnets
Рубрика
Преводи | 2005 / септември
Съдържание
Иля Фоняков живее в Санкт Петербург. От неотдавна излязлата негова книга „Страна на сонетите” – заглавието й е заиграване с доскоро известната фраза „страна на съветите” – преведох на български няколко сонета. И както читателите ще се убедят, този почти „архаичен” жанр, характерен за дълбоко личната поезия, той е превърнал в остросюжетна полемика. Поезията на Иля Фоняков носи остротата на живото съвремие, достоверността на пулсиращия живот, тревогата на днешния човек. Много пъти поетът е идвал в България като мой приятел и скъп гост и заедно с него с влакове и автомобили я избродихме от Варна до Мелник през Търново и Копривщица до Пловдив и Карлово, Шипка и Стара Загора, Шумен, Плиска и Преслав и цялото наше Черноморие и преживяхме пак заедно мигове на възторг и дори премеждия. Затова казвам: Иля Фоняков познава нашата България повече и от мнозина родени тук българи. Обичащ я истински, той е написал цикъл стихотворения. Той направи най-точния и най-поетичния превод на руски език на петдесет четиристишия на Андрей Германов и цял цикъл от Петър Алипиев. Той е наш и на България верен приятел. Т. Й.
Авторът е роден през 1882. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Следва философия в Лайпциг и Цюрих, където защитава и докторска дисертация. Известно време е учител в София и Русе, сражава се по фронтовете на Балканските и Световната войни. От 1920 е доцент, а от 1924 извънреден професор във Философско-историческия факултет на СУ. Умира през 1951. Творчеството му е предимно в областта на психологията (обща, военна или психология на масите) и естетиката.
В своето развитие психофизичният организъм на човека минава през няколко възрасти: детство, юношество, зрелост и старост. Прието е да се мисли, че разликата между тия възрасти е количествена - не качествена. Така например, сравнявайки детето с възрастния, казват: у детето опитът е по-ограничен; съгласуването между сетивата и другите психически функции е по-слабо; мрежата от асоциативни връзки - по-рядка; паметта - по-бедна; волята - по-слабо изработена и пр. Смятайки по тоя начин отклоненията на детската психика от психиката на възрастния за отклонения по степен, днес и училище, и общество въздействат върху детето със същите възпитателни и образователни средства, с които въздействат и върху възрастните - с разлика само в степен.
Това схващане е погрешно. То се подхранва от тъй наречената атомистична психология, която изучава душевните явления, разлагайки ги на последните им съставки. И понеже тия съставки, както и основните функции на съзнанието са еднакви за душевния живот на детето и възрастния, то приема се, че те се проявяват по един и същи начин в двете възрасти... [повече]
Заглавие
Срещи с митрополит Симеон
Meetings with Metropolitan Simeon
Рубрика
Пастири | 2006 / юли
Съдържание
Стилиян Чилингиров
Този неделен ден черквата беше като никой друг път пълна. Макар да стана баща ми рано, извадил душата на майка ми да ме приготви по-скоро, ние едва си намерихме място. Все пак, полека-лека можахме да се доберем до стълбите пред олтара. От тука аз вече можех да изглеждам цялата черква. Да виждам и попа, който беше седнал на владишкия трон. До този трон беше татковият, но сега татко нито помисли да се доближи до него. Сам той вече се смяташе недостоен да се изправи наред с високия гостенин. Сега друг човек, хубаво облечен, беше се облакътил на високите му подпори прав и също като мене изглеждаше отгоре насъбраните богомолци. Ако и дете, аз можах да разбера, че той гледаше така повече от желание да видят него, отколкото той да види другите. Зер, не е малка чест да стоиш рамо до рамо с владика и да гледаш до себе си всички първенци на града: дивизионния началник, който живееше до нас, други офицери със златни висулки от рамената, чиновници и още не знам какви. Аз често запитвах баща си за един или друг от тия знатни господа, но той или отговаряше с подбутване на моите подръпвания или пък никак не ми обръщаше внимание. Очите му бяха вперени в попа на трона и сякаш се бояха да не го изпуснат. Аз вече знаех, че този поп е дядо владика, дошъл от Варна, но все не ми се щеше да вярвам, че владиците изглеждат така просто. Аз си представлявах владиката с корона и със златни дрехи, пък този нямаше нищо друго, освен едно черно платно, което се премяташе от калимявката на гърба му.
По едно време владиката стана прав, благослови с ръка, като прекръсти богомолците над главите им и започна да говори. Настъпи една такава тишина, каквато има само в празна черква... [повече]
Заглавие
Сталкер и приятели
“Stalker” and friends
Рубрика
Резонанс | 2006 / април
Съдържание
Трета годишна изложба на варненското студио за графичен дизайн, фотография, илюстрация, анимация, живопис, рисункаВарна,
музей Георги Велчев
1 март – 9 април
След като неусетно навърши 14 години и пренебрегна невъзможността да празнува точно рождения си ден – 29 февруари! - варненското студио за графичен дизайн Сталкер събира изкушените от визуалното творчество на изложба празник.
Под името Сталкер и приятели 25 автори от Варна, София, Москва и Лондон представят предимно нови и непоказвани неща.
Разбира се, специално място има продукцията на самото студио, представена с работи на Миляна Стоилова - асемблаж, Александър Калудов - дизайн, Нина Локмаджиева - фотография. Тук са и фотографии на Ива Георгиева, текстилна пластика на Мария Зафиркова, както и очакваното продължение на Моите джаз икони на мотора на студиото Димитър Трайчев.
С дизайнерски решения влизат в зоната на сталкеризма Йордан Желев с логотип, Александър Георгиев и Светлин Велинов от София с трансформация на комиксово изображение в пиктограма и варненският екип Васил Стоев, Станислав Евстатиев, Мирослава Арнаудова и Свилен Димитров – с 3 D проект на музикален видеоклип.
С илюстрации за учебници се представя Киро Мавров от София.
Популярни варненски имена присъстват в проекта – художниците Пламен Монев, Сашо Анастасов, Димо Миланов, концептуалният артист Цветан Кръстев, който се включва с видеоинсталация, фотографите Гаро Кешишян и Любомир Сергеев... [повече]
Станислав Пенев е роден през 1953 г. във Варна. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на поетични книги, на книги за деца, литературоведски изследвания, студии. През последните няколко години морската тема е основна в творчеството му и печата поетични цикли в периодичните издания: в. “Словото днес”, сп. “Море”, “Знаци”, алманасите “Света гора”, “Литературна Варна” и др. Член на Съюза на българските писатели. Живее и твори в град Варна.
Станислав Пенев
ОПАСНОСТ
Крайбрежието плава… Все вали…
И лятото се стича във краката.
Небесната вода в кръвта пълзи:
по картата на вените – в телата.
Подгизнал вик пак търси сушина,
надига се нагоре, но се дави
в надеждата за утре – синева
да спре дъжда, да ни избави…
ИЗГРЕВ В БУРГАС
И лодките, и къщите, и кея
полюшва нощем морската снага.
Нагазил в пясъка, сънят копнее
да го изпълни вече светлина... [повече]
Заглавие
Станислав Пенев
Рубрика
Поезия | 2014 / 1
Съдържание
Станислав Пенев (1953, Варна)- поет, преводач, издател. Завършва „Българска филология” и „Философия” в СУ „Св. Кл. Охридски”. Учител по бълг. език и литература във Варна. Председател на Сдружението на писателите – Варна, председател на редакционния съвет на в. „КИЛ”; от 2009 г. – председател на Сдружение Литературно Общество – Варна и гл. редактор на в. „Литература и Общество”. Чл. на СБП. Автор е на 15 стихосбирки, на стихотворения за деца, на книга с афоризми и хумористични мисли, на книга с публицистични портрети и др. Превежда от славянските езици и издава 5 преводни книги. Неговата първа стихосбирка „Интимна космогония (1992) е преведена на полски език и е издадена в Полша (1993). 6 негови стихосбирки: „Брегове” (2008), „Пристан”(2009), „Българско море”, „Надежди по вълните” (2011), „Небето бавно отпътува” (2011) и „Надига се душата да отплава” (2011) са преведени на руски език от преводача и писателя Всеволод Кузнецов и са издадени в Русия. Превеждан е и е печатан през последните години в Хърватия, Полша, Украйна, Беларус, Латвия, Италия, Унгария, Германия, Гърция, Армения, Сърбия, САЩ, Канада, Австралия, Русия... [повече]
ПАНКО АНЧЕВ
„Имя доброго отца и праотца много 
Сашо Серафимов е роден на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършва социална педагогика в Славянския университет – София. Автор на стихосбирките „Белег” (1979), „Дума свободна” (1990), „Дарителят на сънища” (1994), „Врата на хоризонта” (1998), „Синият поглед на дървото” (2004) и на сборника с приказки „Объркани приказки” (1995). 
Роден в Сибир през 1954 г. Завършил е Уралския университет и Висшите литературни курсове съм Литературния институт “А.М.Горки”. Авто на четири книги със стихотворения, лауреат на наградата “Златното перо” и на Литературната награда “Максим Горки”. 
Авторът е роден през 1882. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Следва философия в Лайпциг и Цюрих, където защитава и докторска дисертация. Известно време е учител в София и Русе, сражава се по фронтовете на Балканските и Световната войни. От 1920 е доцент, а от 1924 извънреден професор във Философско-историческия факултет на СУ. Умира през 1951. Творчеството му е предимно в областта на психологията (обща, военна или психология на масите) и естетиката. 
Стилиян Чилингиров
Станислав Пенев е роден през 1953 г. във Варна. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на поетични книги, на книги за деца, литературоведски изследвания, студии. През последните няколко години морската тема е основна в творчеството му и печата поетични цикли в периодичните издания: в. “Словото днес”, сп. “Море”, “Знаци”, алманасите “Света гора”, “Литературна Варна” и др. Член на Съюза на българските писатели. Живее и твори в град Варна.