| Резултати от търсенето | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / август | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Добрин Паскалев е роден на 25 декември 1954 г. във Варна, завършва Медицински университет –Варна, работи като доцент по нефрология. Автор на лиричните книги „Крадец на мигове” (1992) и „Кервани подир Росинант” (2002). Лауреат на Националния литературен конкурс „Любовта, без която не можем”, 2002 и 2005.
| |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Майсторски клас | 2008 / март | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |
Приятно и вълнуващо е да попаднеш на млад и талантлив автор, който все още изпитва само възторга от всяко хрумване, объркващия наплив на думите и опиянението от тях, сладостта от писането и не знае каква прекрасна болка е то, как тя набъбва и ни въвежда в някакъв духовен мазохизъм, как постепенно разбираме, че съвършенството е невъзможно, че съвършенството дори на словото е невъзможно и подобно на хоризонта, колкото повече го приближаваме, толкова то се отдалечава от нас, как книгите с жестокостта на силна киселина разяждат и разтварят своя създател, отнемат от живота му, защото всичко значимо и интересно у себе си той е оставил в тях.
Прочетох с удоволствие опитите на Иван Райков. Той познава енергията на думите, величието им да се свързват в образи, да изграждат един свят, толкова близък до Божествения, но и вече различен от него, чрез който всеки истински писател не само преоткрива Бог, но и сякаш Го доизказва и разширява. Ако не бе така, творчеството щеше да бъде смъртен грях, защото Бог е Творецът, Образът, а ние сме просто Подобието, двойнствеността и противоречието, което носи всяко несъвършенство.
„Стените”, „Птиците в мъглата”, „Овалната стая” и „Градината” не са разкази, те са все още импресии, зарисовки, есеистични импровизации, впечатляващи предчувствия, в това се състои тяхното очарование, усещането за творческото „целомъдрие” на автора, но в това се съдържа и техния недостатък. Като всеки талантлив и безгрижно млад човек Иван Райков сякаш е обзет от така болезненото усещане за безсмислието на живота, от мировата скръб, от вътрешния копнеж към страданието, макар че страданието освен тегоба е и най-великолепният инструмент за постигане на духовно съвършенство... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | Duende – by Federico Garcia Lorca. |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Беседи | 2005 / декември | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА
Продължение от ноември
Дами господа,
Разбира се, ако това освобождение е сполучливо, всички усещат въздействието му: посветеният - със съзнанието, че духът се налага над бедната материя, а непосветеният - с усещането за някакво непонятно, но истинско вълнение. Преди години на танцовия фестивал в Херес де ла Фронтера36 една осемдесетгодишна старица спечели наградата сред множество красиви жени и младежи с талии, кръшни като водна струя, само защото бе вдигнала ръце, изправила глава и тропнала с крак по подиума. В срещата, която музи и ангели си бяха дали там - красота от форми и усмивки, - трябваше да победи и победи умиращото дуенде, което влачеше по земята крилете си - ръждясали ножове.
Дуенде може да има във всички изкуства, но то, разбира се, намира най-широко поле в музиката, танца и словесната народна традиция, защото те се нуждаят от живото тяло на изпълнителя, защото те са форми, които се раждат и умират непрестанно и издигат очертанията си върху основите на едно конкретно настояще. Често дуендето на композитора преминава в дуендето на изпълнителя, а друг път, когато композиторът или поетът всъщност не са сполучили, дуендето на изпълнителя - и това е особено интересно - създава ново чудо, което само по външен вид прилича на първоначалния образец. Такъв е случаят с Елеонора Дузе37: в плен на своето дуенде, тя търсела неуспели творби, за да ги представи с успех благодарение на собствената си инвенция. Или обясненият от Гьоте случай с Паганини, който съумявал да открие значимото в наистина посредствени творби... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Пантеон | 2013 / 1 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Петър Стоянов - (1.09.1927, Дъбравино, Варненско) - Историк-краевед. Завършва история в СУ “Св. Кл. Охридски). Автор на “Дъбравино в миналото” (1984), „Стара Варна в първите години след Освобождението – 1878 - 1890“ (1992), „Стара Варна на границата между две столетия – 1890 - 1912“ (1995), „Варна през древността“ (1998), „Камчийски шепот“ (2001), „Варна и войните – триумфът и погромът на България (1912 – 1919)”, “Камчийски вълнения” (2012), както и на повече от 150 статии за миналото на Варна.АртЕнциклопедия Варна Варна между двете световни войни
У българина е генетично заложено качеството на оцеляване след политически и икономически погром. В най-тежките моменти той се “хваща” за духовността, която подхранва вярата му, възвишава го и импулсира нравствените му идеали, възкресява загубени позиции и го тласка напред в общественото и икономическото развитие. През 1920 г. общинската власт в града е в ръцете на варненските комунари и въпреки глада, безработицата и пълните с бедстващи бежанци улици, общинският съвет взема решение за създаване на първия общински професионален театър. Никой не оспорва това решение - опозицията също го подкрепя. В началото на 20-те години още едно ценно начинание на дейците на културата и изкуството намира своя път - учредяването през лятото на 1923 г. на Дом на изкуството и културата - едно обединение за координиране творческите усилия на художници, артисти, поети, музиканти, архитекти, общо около 70 души. Целта, която те си поставят, е една - културното издигане на Варна. В същото време възникват редица дружества на творци от различни браншове. През април 1923 г... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Спомен | 2008 / март | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |
 Паруш ПарушевНай-сетне ме приеха студент. Очаквах тази вест и час по час поглеждах в пощенската кутия с надежда, но все пак, когато разпечатах служебния плик на Великотърновския педагогически институт, ръцете ми трепереха. Малкото листче, което изпадна в краката ми, сухо ме уведомяваше за приема и поставяше срок от няколко дни да се запиша, ако не искам мястото да бъде заето от друг. Излязох от тъмния вход на кооперацията на нашата малка уличка “Неврокоп” и под яркото слънце отново прочетах съобщението - нямаше лъжа, бях студент. На кого да се похваля? Лениво и някак безразлично отпусната в жегата, уличката беше пуста. Зад оградата на училище “Славейков“ неистово крещяха деца в лятна ваканция. Стори ми се редно в новото си качество на студент да обиколя главните улици и веднага поех към центъра. На “Богориди” си наложих да забавя крачките. По моите представи един студент, макар и бъдещ, трябваше да се движи с достойнство и с известно нехайство, като нещо, което не може да буди съмнение, да съобщава за събитието. Но колкото и да сдържах походката си, само за десетина минути пребродих центъра, без да срещна обаче познат. Започнах втора обиколка и късметът ми се усмихна. Под сянката на липата пред кафе-сладкарница “Малина” видях Христо Фотев, седнал направо на тротоара.
- Бате Христо - застанах пред него аз и той вдигна глава, - приеха ме студент.
Очаквах силно да се впечатли, но от унесени, очите му станаха весели.
- Защо ти трябва? Я си пиши стихотворенията. Само ще си загубиш времето.
Зинах от изненада... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | “The Long Road to Life”. |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Проза | 2005 / май | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | Mариан Желев е роден през 1974 г. в Добрич, живее във Варна. Публикува първите си разкази през 1994 г. Автор е на романите „Свлачище” (1998), „Малката действителност” (1999) и „Сбогом, България” (2003). МАРИАН ЖЕЛЕВ Не обичам уличния трафик. Шум, газове, изнервени шофьори. А пешеходците ми приличат на пилета, които са си изгубили курника – лутат се едни такива изплашени, пътя не могат да намерят. На всичкото отгоре все така се случва, че някоя улица е в ремонт – я копаят, я водопровод се спукал, я асфалтът нещо... Така е във всеки един град с по-интензивно движение – би казал някой. Не знам обаче дали тази реплика оправдава по някакъв начин безличието на хората, с което те се разминават. Трудно ми е да възприема тяхното тотално и съзнателно понякога затваряне в самите себе си. Дори съм забелязвала, че в тази тяхна затвореност има една агресия. За малко да нарушиш правата им, да посегнеш на мъничкото квадратче свобода и те са готови да направят на пух и прах дразнителя. И с още много други неща не съм съгласна. При това смея да го твърдя - не само защото съм съвсем различна от всички участници в уличното движение – както от пешеходците, така и от шофьорите. На двадесет и четири години, когато с мъжа ми вече бяхме решили да имаме деца, претърпях тежка катастрофа. Резултатът: обездвижване от кръста надолу; счупена на две места лява ръка (която така и не зарасна както трябва); обезобразено лице (за мое голямо съжаление освен всичко друго, автомобилът се оказал с пълен догоре резервоар). Това са описания на външните поражения от инцидента, който ме сполетя... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Без рубрика | 2004 / ноември-декември | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание | 
Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. От памтивека - още от Аспаруха, който пръв го превзе от византийците, тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.
И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен: - Това на е български град, тук няма българи! Това си казах и аз в първия ден, когато излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел “Росия”. Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци! Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя. Забърквам я скоро и продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал. - Приморска градина? Бу сокак тут! - и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин. Най-после излизам пи морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината... [повече] |
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Заглавие | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Рубрика | Преводи | 2014 / 2 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Съдържание |  Владимир Силкин (14.10.1954, гр. Ряжск, Рязанска област, Русия) – Поет. Завършва редакторското отделение на военната академия. Секретар е на Съюза на писателите на Русия, зам. председател на ръководството на Московската градска организация на Съюза на писателите на Русия, началник на художественото студио на писателите на въоръжените сили на руската федерация „М. В. Фрунзе”. Удостоен е с Държавна награда на Русия и с други значими отличия, между които Националната награда „Петър Велики”, кавалер на Ордена на Честта, също и на орден на Руската православна църква на името на светия благоверен княз Данаил Московски. Автор на повече от 40 стихосбирки в това число и детски, на книги с есета, текстове за песни, преводни книги. Книгата му с текстове за песни – „Жеравче” е летяла в космоса на межд. орбитална станция „Союз ТМА – 5”, а стихосбирките му „Трите имена” и „Златното крило” са на борда и в околосветските морски плавания на учебните кораби – платноходи: „Надежда” и „Крузенщайн”. Името на Владимир Силкин носи Библиотека Втора в град Ряжск, а също и литературният салон в Ряжския крайеведчески музей.
|
Заглавие | Gao Kai interpreted by Hristina Kostadinova and Krassimir Simeonov. Рубрика | Преводи | 2006 / януари |
Съдържание |  Снимка Симеон Лютаков. Трети национален фотографски салон Варна 2005
Жао Кай
АКО Има различни плодове във живота –
сладки или кисели, между които
е присадена думичката „ако”.
Ако можехме да възвърнем младостта си,
ако можехме да се върнем назад
към нощта на нашето целомъдрие,
ако можехме да направим друг избор...
И виното никога няма да се изпие,
ако предпочитаме реката на вечното съжаление.
Но ако намеря някога нещо наистина ценно,
ще го поставя в детската стая,
а на децата ще кажа:
Това е забранен плод... [повече] |
Заглавие | Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory. Рубрика | Фрагменти | 2005 / октомври |
Съдържание |
|
 ИВАН ГРАНИТСКИКалина Атанасова,
Синя приказка
I.
Преди петдесет години един млад български поет възторжено възкликва:
Нощта в една светулка
на рамото си нося,
а в капчица едничка -–
дъгата и дъжда.
От всичко в мене радост
и светлина остава -–
и аз със бяла риза
минавам по света!
(“Въртят се колелата...”)
Този радостен възклик на поета Никола Инджов излъчва светлината на родната художествена традиция. Поетът се усеща законен наследник на велик народ “с нестинарско сърце”, минаващ през огън и бури и възвисяващ се, понесъл святата икона на родолюбието... [повече] |
Заглавие | Zhivka. Рубрика | Резонанс | 2005 / декември |
Съдържание |  ПАНКО АНЧЕВ“Залез”, Милко Божков, 1997 г.
Варна, “Галерия 8”
В нашия първи клас Живка бе най-слабата ученичка. Последна се научи да чете и пише. И как да не е последна, щом никога не се свърташе на едно място и все лудуваше; каквата и пакост да стане, все Живка я е направила. Затова и учителят ни Димитър Цонков, който въпреки че беше добър и благороден човек, сурово я наказваше. Или ще я изправи до стената, или ще й залепи някоя плесница, или тънката му показалка ще заиграе по дланите й..
Дребна и жива като името си, с щръкнала къдрава коса, Живка бе неуморима и неутолима в игрите и белите. Чинът за нея бе тежка верига, която напразно се опитваше да я върже и усмири. Невъзможно й бе да пише чисто и без грешка, да внимава в час и да чете гладко, да решава задачи или да разказва уроците. Обаче бе ненадмината в междучасията. Тогава се проявява нейната енергия, страст и способности. След което показалката на Цонков отново заиграваше и не я щадеше.
Аз пък бях най-добрият ученик. Преди още да тръгна на училище, почти петгодишен, четях гладко, пишех без грешка, а и знаех аритметичната таблица и решавах без усилия задачите по математика; бързо запомнях уроците и ги разказвах гладко и точно. Тих и кротък, хрисим и разумен – дете за пример, хвалеше ме учителят. Не лудувах и не правех пакости, не говорех мръсни думи, не се биех. Учителят се радваше и ме използваше понякога като “подучител” (както е ставало през Възраждането)... [повече] |
Заглавие | Life in a province. Рубрика | Резонанс | 2005 / август |
Съдържание |
Провинцията не е непременно животът извън столицата. Тя е преди всичко животът на бедната мисъл, ниските амбиции, дребнавото съперничество и интригантството. Провинцията е коварен свят, от който е почти невъзможно да избягаш. И това е голямата драма. Ежедневието те притиска, мачка, съсипва. Ако упорстваш и искаш да го промениш, настройваш останалите; те те намразват, враждуват с тебе и не ти дават спокойствие. Ако потечеш с потока, ставаш като всички и значи се предаваш.
Избирай къде да живееш: в провинцията или извън нея.
Снимка Импакт пресгруп Но е тежко и мъчително да се съпротивляваш.
От една страна, си принуден да живееш сред хората такива, каквито са. Принуден си да се съобразяваш с обстоятелствата, за да съществуваш. Ала съобразяваш ли се постоянно с обстоятелствата, неизбежно ще се слееш с тях и напълно ще изгубиш различието си. Ако си непрекъснато в конфликт с тях, рискуваш да отровиш живота си и да настроиш целия мир срещу себе си. Затова много важен е характерът на твореца, който дава сили и твърдост за съпротива. Изборът, който творецът е длъжен да направи, е избор на пътя и начина на живот. Как да си твърд и непристъпен, когато са недоволни от тебе, мъчат се да те пречупят и покорят. Твоята гордост дразни и предизвиква негодувание. Заплашват те, че ако не се покориш, ще те изолират, няма да общуват с тебе и пр. Не винаги е безопасно да си горд и самостоятелен... [повече] |
Заглавие | The worldly and literature gestures of Petar Alipiev, by Panko Anchev. Рубрика | Без рубрика | 2005 / февруари |
Съдържание | 
По повод 75-годишнината от рождението на поета.
Жестът е движение на ръката. Но също и проява на великодушие, действие за забелязване. Всеки човек има своите специфични жесто8е, т.е. движения на ръката и действия за забелязване. Чрез тях или се афишира, или иска да се прикрие, или спонтанно изразява отношение чрез радост и тъга към случващото се около него или с него. Жестикулацията безспорно е тип език, чрез който се общува или се прекъсва общуването. И като такава тя не бива да се схваща в нейното моментно проявление, защото един жест може да трае миг, но може да продължава дни, години и дори векове. Колкото е по-дълга безкрайността му, толкова той е по-значим, впечатляващ и пълен със смисли. Но колко дълга може да бъде безкрайността на жеста? Въпросите също са някакъв тип жестове. Отговорите също. И понеже е така, ще кажа, че писателските жестове нямат възраст и "срок на годност". Те живеят, разбира се, във времето, където са родени, но съществуват, докато писателят присъства в литературата и не е забравен. От тях можем да съдим за духа на епохата, за нейната сложност или простота; за нравите, в които протича литературният живот и дори за особеностите на литературния процес. Макар че тези жестове не са единствените или най-важните критерии, по които съдим за епохата. Но те са важни критерии и не бива да се пропускат при изучаване историята на литературата. Избирам Петър-Алипиевите жестове, защото с него бяхме близки приятели и защото много от неговите жестове ставаха пред очите ми и дори с мое участие; други ми бяха разказвани от него, докато работехме в продължение на 7 години в една стая в книгоиздателство "Георги Бакалов"... [повече] |
Заглавие | Stanchov’s life and the insights of Boyan Danovski Рубрика | Имена | 2006 / септември |
Съдържание |  Сия ПапазоваКак са свързани тези две съдби? По един особен начин... Когато в последно време се вдигна и кипна вълната на любопитството към досиетата и аз проявих такова към театралното досие на Станчо Станчев. За да не бъда укорена в нездраво любопитство, веднага ще кажа, че подготвях изследване върху житието на Станчо по повод неговата седемдесетгодишнина. Та тогава се натъкнах на нещо изумително. Една малка, подличка, с пожълтели краища бележка-атестат, написана и подписана с ръката на Боян Дановски за абсолвента Станчо Станчев. Донос, от където и да го погледнеш. Боже! Колко е хубаво, колко е прекрасно, когато “доносът” се състои от добри, проникновени думи за един нищо и никакъв русоляв, двадесет и три годишен младок, пловдивска майничка, мълчалив и потаен, с нордически сини очи. Ето го значи “доноса”:
“Очертава се като много интересен и своеобразен режисьор. Работи тихо, самостоятелно. Почти безгласно. Богато въображение, ярко режисьорско виждане. Построява замисъла си тънко, умно, цялостно. Не подражава на никакви шаблони...”
Обаче!
“Самият той е много слаб актьор...”
Но!
“Ако режисьорският му подсказ попадне на добра почва, може да постигне изумителни художествени резултати.
Март. 1955 г... [повече] |
Заглавие | Palette: An Artist Tempted the Coast with the Spirit of the Eternal Plovdiv. Рубрика | Палитра | 2005 / октомври |
Съдържание |
|
 НИНА ЛОКМАДЖИЕВАКалина Атанасова,
Улица
През август няколко пловдивски художници донесоха във Варна свои платна. Но единствено Калина Атанасова, която се представя с колекция живопис в галерия “Артин”, донесе край морето и вечния дух на Пловдив.
Платната й се настаниха така удобно в залите на “Артин”, че неволно се питаме защо не сме ги виждали по-рано.
Калина Атанасова е родена в Пловдив. Работи изключително в областта на живописта. Член е на Дружеството на пловдивските художници и на СБХ. Участва в редица национални и международни изложби, сред които са гостувания в Токио, Варшава, Торонто, Истанбул, Лондон.
Художничката е сред най-сърцатите участници на Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата в Габрово. Прави многобройни самостоятелни изложби в Пловдив, представя се и в Карлово, София, Бремен – Германия. През май 2005 г. реди изложба в Българския културен център в Париж. Нейни творби са притежание на галерии и колекционери у нас и в Япония, Русия, Канада, САЩ, Германия, Гърция, Испания, Англия и Етиопия.
Това, че е за пръв път във Варна, не пречи на пловдивската художничка да познава творчеството на много варненски артисти... [повече] |
Заглавие | About Atanass Stoev. Рубрика | Бележник | 2005 / декември |
Съдържание |  ИВАН ОВЧАРОВ“Лястовица над пътя”, Милко Божков, 1997 г.
Варна, “Галерия 8”
За него нямаше значителна и незначителна, а само нужна работа. Като писател, учител, общественик и най-вече – БЪЛГАРИН! Един от не многото примери в нашето съвремие за съхранена житейска нагласа и духовен апломб на великите българи, пред чиято памет се прекланяме на 1 ноември. Човекът, който в последните години от живота си носеше светлината на българското слово при българите в Молдова, в Приднестровието, като учител по български език и литература и, без да се затваря в удобния уют на фразата – „тук съм за малко и не ме интересува какво ще стане с вас” – изплака болката си за тези хора, откъснати в историческата си съдба от Майка България:
Ала страхувам се, че коренът ти съхне,
че твоите деца към Майката-земя
не се стремят с душата си, че тя издъхва
сред чужда реч и чужди имена, сама;
че „корен”, „вяра” и „език” са само думи,
а „българин” е като на ревера знак..... [повече] |
Заглавие | On two Vera Moutafchieva’s books Рубрика | Ние | 2006 / март |
Съдържание |  Десислава Неделчева е родена във Варна през 1973 г. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”. Носителка е на наградата “Златното яйце” на националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев” в Стара Загора. Издала е “Прози в края на века” – София, издателство “Триумф”, 1998Вера Мутафчиева
Десислава Неделчева
“Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” излезе през 1997 г., три години преди “Бивалици”. Двете книги произвеждат странна критическа загадка – те са неимоверно трудни за рефлексия, защото изглеждат свръхмонолитни. Критическото им допускане е осмислен отказ от такова. Отвсякъде железен и цялостен, биографизмът на Вера Мутафчиева представлява ценен професионален капитал.
В някои свои части двете книги припокриват съдържанията си – бащата е предмет на първата и голяма част от втората книга, както и дъщерята. Тази бавна определеност на едното от другото е всъщност много по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед, отливайки се в уж прозрачен взаимнодифинируем биографизъм. Още корицата обединява името на бащата и дъщерята в “ние”. Разликата е в двойното корично присъствие на бащата (който е не само в изписаното си име, а и в снимката). Оттук следва двойното задължение пък на дъщерята – тя ще попълни със словото си родовата форма. Биографията всъщност е конструиране на взаимносвързания родов смисъл... [повече] |
Заглавие | For the dialogue “renowned”– “unknown” in the Bulgarian literature. Рубрика | Фрагменти | 2005 / септември |
Съдържание | ВЛАДИМИР ЯНЕВ
Проблемът за признатите и непознатите автори е интригуващ. Интересни са и въпросите около институционализацията на творческата личност – защо е станало митологизирането й, как се е превърнало в знаков фактор на общественото битие; какви потребности се удовлетворяват по този начин; какъв е режимът на работа на митологизиращите механизми. Във връзка с това в една своя статия зададох серия от въпроси, свързани със съществуването на музеите: кои и какви личности могат да разчитат на “истински” Музей; как Музеят, създаден от митологични механизми, си донабавя нови митологии; как се влиза в Музея – с вече намерени отговори или с питания... В общи линии разсъжденията ми водят към следното разбиране за модерната задача на Музея – да се върви от обикновена репродукция към продуктивност. В такъв случай функцията на Музея не е да ретушира, а да разкрива горещите виртуални точки на живот и произведения, да ги свързва с определени образи, да формулира “неписания смисъл на текста”. Изводът ми е, че Музеят (имам предвид литературният, но смея да предположа, че се отнася за различните видове “музейони”) би трябвало не да регламентира един-единствен смисъл, а да предлага свободна игра на активните интерпретации – изисквания, характеризиращи тезите на деконструктивистите. Само така литературният текст би могъл да се впише в по-широките пространства на общокултурния. В него полемично се включват политически, естетични и етични, религиоподобни и пр. дискурси, които, взети заедно, образуват глобалния социално диалогизиращ “текст”.
Всъщност Музеят е една от характерните конкретизации на успеха, на значимото място на постигналия го в историята и в съвременността, на влизането на съответната творческа личност в канона... [повече] |
Заглавие | About writer’s labor– by Mieczislav Jastrun. Рубрика | Есе | 2006 / януари |
Съдържание | МЕЧИСЛАВ ЯСТРУН
Случва се трудът на писателя да даде и сладки плодове, но работата, с която се захваща един поет, белетрист или драматург, не е нито лесна, нито сладка. За това е писано много и не винаги с еднакъв успех, но не толкова, че връщането към този въпрос да е съвсем излишно.
По различен начин, с различни усилия изграждат своите образи писателите — познаваме автори, които са повече или по-малко галеници на съдбата, но и автори - мъченици на своето изкуство, които с всеотдайност и себеотрицание се подлагат на доброволни страдания в името на съвършенството.
Но каквото и да се говори, независимо от организацията на творческия процес, сигурно е едно: за да създаде своето произведение, артистът трябва да съсредоточи всичките си сили в работата, да се посвети изцяло на служба на изкуството. Горко на онези, които се опитват да му отдадат половината си сърце.
Какво друго е бил животът на Балзак, ако не живот на лунатик? И това противоречие между дълбокия реализъм на изображението и призрачността на виденията, изсмукали всичките сили на Балзак-човека, придава непреходен блясък на неговите творби.
Флобер с маниакално в очите на непосветените упорство се стремеше към ритмични повторения дори на отдалечени думи, изящната и трудна игра на интелекта привличаше френските поети от последния период... [повече] |
Заглавие | On the poetry of Veneta Mandeva Рубрика | Поезия | 2006 / юли |
Съдържание | (На 27 юни тя щеше да навърши 60 години)
 Венета МАНДЕВА МЪЛЧАНИЕ
И Господ от свода, през гъстия дим
гледаше на всичко тих, невъзмутим.
Иван Вазов
Изкачваш се стъпало след стъпало,
но само със заучени слова,
и – нова бръчка в твойто огледало,
и клатиш мълчаливо пак глава.
Когато някой някого удари,
вратът ти сам извива те встрани.
До вчера бяхте с някой друг другари –
с мълчание ти днес го нарани... [повече] |
Назад
[ 6 ]
Напред |
| |||||||||||||||||||||||||||||||||||||
ПАНКО АНЧЕВ