Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Из “Втора цигулка. Строшени херми”.
From “Second violin. Broken herms”. 
Рубрика Фрагменти | 2005 / юни 
Съдържание
     ВЛАДИМИР ЯНЕВ
     
     През 2000 година издадох книгата с фрагменти “Цигулката на Енгр. Строшени огледала”. Сега съм подготвил своеобразното й продължение – “Втора цигулка. Строшени херми”. Заглавието не отбелязва простия факт, че е следваща. Без да го заявява, книгата повествува за човек, който е бил винаги втора цигулка, но обича музиката и оркестъра. Той не завижда на първите цигулки и обожава виртуозите.
     Скромно ли изглежда това?
     О, доста нескромен съм – виждам две момчета след петдесетина години. Те пишат стихове и четат книги. Един ден едното момче изненадва другото с намерена отнякъде “цигулка”. Известно време й се дивят. (Някога съквартирантът ми Кирил Кадийски откри в антикварната книжарница стихосбирка на Ник. Вас. Ракитин. Оттогава любовта ми към плевенския поет не ме е напуснала.)
     Едва ли ще има такива две момчета, невероятно е, но защо да си отнемам невероятното...
     Баратински: “И как нашел я друга в поколенье, читателя найду в потомстве я... [повече]
 
Заглавие
Изложби 
Рубрика Преглед | 2007 / юни 
Съдържание
В галерия Навиларт художникът
Васил Василев подреди юбилейна изложба
 
В експозицията видяхме стари и нови работи, но всички те бяха издържани в характерния за този художник стил – художествени внушения чрез недетерминирани цветови техники, чрез многозначни образи, в които необикновенността и многовариантността им карат зрителя да дописва художническото послание. Заглавията на картините на В. Василев също спомагат за създаването на нетрадиционно възприятие на неговата живопис – „Целувка с дух на сцена”,  „Ангел лети над локва”, „Кафене с жълти маси”, „Ангел над езеро”, „Човек, който гледа света отдолу нагоре”, „Котарак ходи в нощта”, „Две жени вървят една след друга” и почти всички останали. Интересни са двата автопортрета на художника, включени в експозицията. Те са различни, със силно въздействие върху зрителя, успели да изведат върху платното основното излъчване на своя автор – доброта, съчетана с усмихнат поглед върху несъвършения ни свят...  Своята петдесетгодишнина Васил Василев посреща с едно творчество, което показва траен интерес не само към интелектуалната, неилюстративна живопис, но и към  графиката и скулптурата. В тези жанрове творчеството му не е голямо, но е все така необикновено, бягащо от лесния път, трасиран от традиционния реализъм. Неговите самостоятелни изложби във Варна, София, Русе, Москва, в Хайделберг, както и участието му в общи изложби в страната и чужбина потвърждават факта, че се срещаме със самобитен художник с освободен дух, добронамерен и усмихнат поглед към външния и вътрешния живот на човека. Работите на В. Василев се харесват на истинските ценители на изкуството... [повече]
 
Заглавие
ИЗЛОЖБИ 
Рубрика Преглед | 2007 / ноември 
Съдържание
„МИТ И РЕАЛНОСТ” – изложба на руския художник Леонид Феодор във Варна, септември 2007 г.
 
Леонид Феодор принадлежи към най-ярките художници на новата южноруска вълна – график, живописец, скулптор, илюстратор и педагог, създател на творческата група “Радуница” (1990г.), прераснала днес в международна творческа работилница.
Сред множеството персонални награди особено място заема присъденият през 2003 година сребърен медал на Руската художествена академия. Участвал е в редица персонални и групови руски и задгранични изложби. Член е на Съюза на художниците в Русия, доцент в Ростовската държавна академия по архитектура и изкуство, понастоящем работи в Москва. С невероятен ентусиазъм, любов и енергия  създава Музей по митология, история и култура на Русия. Негови творби се намират в галерии и  частни колекции в Русия, Австрия, Англия, Германия, България, Полша, Сърбия, Швейцария, САЩ, Канада, Франция, Швеция, Мароко.
Работата му над древноруския епос “Слово за полка на Игор” е не само безспорен влог на художника в руската пластично-изобразителна традиция, но се превръща в съдбовна лична одисея на твореца, ориентирана към неговото съзряване, себенамиране и себепостигане. Основната опозиция в образните му визии е червено – синьо, която придобива неподозирано различни смислови нюанси. Естествените материали – дърво и тъкан – използвани от художника, възвръщат неговото изкуство към изначалността на творението. Брезата е символичният бял лист на руския дух, на който Леонид Феодор, в съзвучие с руската изобразителна традиция, нанася проекциите на своето разбиране за живота.   Творбите му възстановяват визуално духовните славянски корени, едновременно и апология, и апостроф на миналото... [повече]
 
Заглавие
Илия Топчиев
Черти по думите 
Рубрика Разказ | 2007 / март 
Съдържание
Илия Топчиев е роден на 18.08.1936 г. в с. Булаир, Варненско. Завършва бълг. филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работи по строителни обекти, редактор на алманаха “Простори”, учител. Издал е “Сухо хоро”, разкази, книгоиздателство “Г. Бакалов”, 1980; “Забравен ден”, разкази, книгоиздателство “Г. Бакалов”, 1987; “Галатея”, поема, Колор принт, Варна, 1997.
 
“Аз, раб Божи Костандин четец, наричан Воисил Граматик, написах тези книги за презвитер Георги, наричан поп Радослав, в град Сврълиг, в дните на цар Иваил и при нишавския епископ Никодим в 6787 г. индикт 7, когато гърците стояха под град Търново.”
Приписка в т.нар. Швърлишки листи евангелски преписи от 1279 г.
- За нашия Цар ли ме питаш, граматиче Воисил?.. Ще разкажа всичко, защото го помня, възшествието негово зная към престола, годината и хората. Наскоро видях на сън как дебнат да го погубят враговете наши, но за това думата ще дойде накрая. Сега ми се говори за началото - с такива думи воеводата Стан посрещна Граматика, когото стражите доведоха и продължи: - Неук изглеждам спроти тебе и - вярно е: не съм будувал в среднощни доби в размисъл над книгата и словото под треперливото слънце на восъчните свещи. Моето занятие бе войната и боят, най-верните другари - стрелата и мечът, а конят - крилата мои, с които прелитах години наред от прохода на река Елешница, която се събира с Тича долу в полето, до другия проход на Бяла река, що слиза от гърбела на гората и върви по посока на Месемфия и Анхиало. Може да е имало и по-достойни мъже, но на мен се падна: да браня, да браня..... [повече]
 
Заглавие
Има ли някой оттатък?
Is there anybody out there? 
Рубрика Прожектор | 2005 / август 
Съдържание

    Впечатления от балетния спектакъл „Стената”

    ДИМИТЪР КАЛЕВ

    Днес интерпретацията на всяко значимо произведение на изкуството като че ли минава задължително през четири последователни битиета: първо се опитват да го пеят, после – да го говорят, трето – да го изобразяват, а най-накрая – да го танцуват. Впрочем моделът на този естетически нагон е очертан в общи линии още от класическата древност. „Илиада” например е и пяна, и рецитирана, и изобразявана. Само дето не е съвсем ясно кога и от кого е танцувана. Най-вероятно от самата история (под стените на Троя) или по-точно – от доисторията, но не това в случая е важно. Същественото е, че животът на красотата рано или късно непременно стига (или пък се завръща) до смътния, тайнствен и малко страшен свят на телесните жестове. Оказва се, че битието на интерпретацията почти несъзнателно води естетичното преживяване към физиологията на тялото – едва там то се примирява със самото себе си.
    Балетният спектакъл на Варненското оперно-филхармонично дружество по култовото произведение на “Пинк Флойд” „Стената” несъмнено е интерпретация на интерпретациите, колкото претенциозно да звучи подобна формулировка. Не би и могло да бъде иначе, след като е изминал вече четвърт век от записването на гениалния албум, след превръщането на текста на Роджър Уотърс в емблема на поколението от двете страни на събарящата се Берлинска стена, след ужасните (по думите на самия Уотърс) филмови имагинации на режисьора Алън Паркър и т.н... [повече]
 
Заглавие
Интелектуалецът 
Рубрика Дневник | 2007 / ноември 
Съдържание
Панко Анчев
 
Интелектуалец е най-високата степен от професионалното и обществено служение на твореца и учения. То не е научно звание или отличие, което се дава, само защото пишеш книги или преподаваш в университет или защото вършиш работа, онасяна към духовната сфера. Да си интелектуалец не означава и да си елегантно облечен, да страдаш от мирова скръб или да поучаваш другите как да живеят, а самият ти да пишеш за безмислието на живота, срещу което получаваш хонорари. Нито да се грееш под светлините на прожекторите и пред камерите да говориш с лекота и без запъване за всичко, за което те питат. А после доволно да вървиш по улиците и да се радваш на възхитените погледи на тези, които те познават от телевизионните интервюта.
Ако беше всичко това, щеше да е лесно, удобно и изгодно да бъдеш интелектуалец. Макар че мнозина си представят такъв неговия живот и обществената му функция и страстно желаят да се закичат с това звание и да го носят с радост  и удоволствие сякаш е новият им моден костюм. Че кой днес не е интелектуалец и кой чрез това име не се прочува и става известен?
Интелектуалецът обаче е служител на духа и знанието, на Божията дарба да се твори безкористно и възвишено. Той е високо образован човек; но той не просто знае, а разбира и познава истината. За него не славата е важна, а познанието на истината. Радостта от познанието за него е повече от всичко. Затова и не е дребнав и завистлив. Напротив, щедростта му  е удивителна,безкористна и безгранична. Той е готов да сподели каквото знае; прочетеното току-що трябва веднага да го сподели, за да направи и другите радостни с неговото ново знание и удоволствие от прочетеното, видяното, наученото... [повече]
 
Заглавие
Интелигенцията? Какво стана с нея?
The intelligentsia? What happened to it? 
Рубрика Резонанс | 2005 / юни 
Съдържание
     ПАНКО АНЧЕВ
     Не искам да се хващам за думата, но не приемам определението “преход” за времето, което изминава от ноември 1989 г. до днес. Вярно е, че става дума за метафора, която да изобрази ставащото през тези години. Но “ставащото през тези години” е по-скоро мощен взрив, трус, люлеене, избухване и т.н., което е предизвикало разрушения. Сринато е обществото, в което живяхме до 1989 г. На неговото място сега се мъчим да построим нещо ново. То е същото, което става след опустошително земетресение, разлюляло фатално земята под краката ни. Докато се опомним, сградите рухнали, земята се напукала, хората наизлезли по улици и дворове и ужасени гледат как всичко се е свлякло в нозете им; слушат из под развалините виковете и пъшканията на затрупаните, и се чудят и маят как ще се живее от сега насетне.
     Докато преходът е движение, преминаване през теснина, през определено пространство и определена площ, за да се достигне до широкото поле, до изхода.
     Да, ние днес все още стоим пред рухналия “блок” на социализма и все още се чудим как да разчистим руините и къде да изхвърлим огромните късове масивна зидария, та да не ги виждаме и да не ни напомнят какво е било някога. Но още не сме започнали да строим, да градим, да зидаме.
     Ако днес още се чудим откъде да я почнем и какво да построим, нека не мислим, че животът е спрял. Той продължава. Хората живеят, макар и да са потресени от сполетялото ги нещастие и от струпалата се върху главите им мъка и болка. Паникьосаното общество не се е разбягало, не се е разпаднало и продължава да функционира. Държавата също не е закрита. Още я има. Въпросът е какво става и защо не съумяваме да свършим започната работа. Аз не твърдя, че не сме я започнали тази работа, въпреки че много ми иска да го кажа... [повече]
 
Заглавие
Ирина Муравьова, актриса:
Ако не бях актриса, щях да съм нещастна жена 
Рубрика Интервю | 2007 / март 
Съдържание
Ирина Муравьова е народна артистка на Руската федерация, позната у нас от десетките й роли в киното. Нейните героини са ярки, обаятелни, с чувство за хумор. Познаваме я най-вече като Людмила от филма “Москва не вярва на сълзи”, получил “Оскар” за чуждестранен филм. За ролята си в него тя е отличена с Държавната награда на СССР. Съпругът й е известният режисьор Леонид Ейдлин. Имат двама синове - юрист и мениджър. Всички в семейството са родени в един месец - празнуват рождените си дни от 2 до 15 февруари.
Звездната двойка бе на почивка във Варна през лятото на миналата година. И макар за Муравьова много да се говори, че не обича журналистите, че много трудно дава интервюта, ето ме в апартамента им в хотел “Империал” на ваканционния клуб “Ривиера”. Отваря ми сериозна жена - любезна и сдържана, на лицето на която, макар и рядко, проблясва познатата от филмите неустоима усмивка.
- Как сте, Ирина Вадимовна?
- Чувствам се като у дома си. Тук е прекрасно.
- Идвала ли сте друг път в България?
- Да, няколко пъти, но беше отдавна и почти не си спомням.
- Коя е първата Ви връзка с България?
- Играх в пиеса на българския драматург Панчо Панчев. Все още помня неговата героиня Бонка. Това бе пиеса, която се задържа дълго в репертоара на театъра. И телевизията я снима. Много хора все още я помнят... [повече]
 
Заглавие
Исак Даниел.
Isak Daniel. 
Рубрика Имена | 2005 / декември 
Съдържание
    ГЕОРГИ СМИЛЕНОВ

    “Мнимият болен” от Молиер, постановка на Исак Даниел

    1924 г. – септември. Вестник “Варненска поща” помества статия под надслов “Не е този пътя”, в която се казва: ”Нещастна е съдбата на общинския ни театър! Един кмет хазайничи с него, като уволнява по свое усмотрение режисьори, актьори и назначава приятелки за актриси, или някой пощенски раздавач се разпорежда като “театрален комитет”, или бездарността и духовната нищета въплътена в някаква “режисьорска колегия” ръководи художественото творчество на театъра. Нещастна орис!...” Автор на публикацията е Исак Даниел, роден в Русе през 1894 г., учил режисура във “Фолкстеатър” – Австрия, утвърдил се в българския театър през 20-те и 30-те години на миналия век с естетически позиции, обединяващи педагогическите методи на реформаторите в театралния процес Станиславски, Райнхард и значимото в модерното европейско сценично изкуство. Изявен творец, за когото малко си спомняме и почти нищо не е записано в мемоарите на българския театър, може би защото естетическите му позиции го отличават от наложения шаблон в тогавашната артистична трупа на черноморския град. Все пак приятно впечатление оставя книгата на Ребека Клейтман за Исак Даниел - 1970 г., в поредицата “Бележити български актьори и режисьори”, въпреки забележимата празнота около варненския период на режисьора. А той е кратък, но динамичен и неизследван.
    “..... [повече]
 
Заглавие
Искам да ме помнят и след смъртта ми!- Здравко Недков.
I want to be remembered even after my death! – memory of Anne Frank by Zdravko Nedkov. 
Рубрика Имена | 2005 / април 
Съдържание
     В пошлата шумотевица на днешния ден забравихме едно име, което заслужава нашето внимание и преклонение. През лятото на изтеклата година Ане Франк щеше да навърши 75 години. Тя е родена на 12 юни 1929 г. във Франкфурт на Майн в заможно интелигентно семейство. Когато Хитлер идва на власт, много евреи от Германия и Австрия емигрират в Холандия, отличаваща се по онова време с веротърпимост и с най-силното в цяла Западна Европа съпротивително движение срещу нацизма. Така постъпва и бащата на Ане, Ото Франк, който емигрира през 1933 г. заедно с жена си и двете си дъщери. Той започва работа като директор на фирма “Травис” и всички заживяват сравнително спокойно до май 1940 г., когато окупирана Холандия капитулира и нещастията на евреите се пренасят и тук.
     На 12 юни 1942 г. Ане Франк получава за тринадесетия си рожден ден сред многото други подаръци и една тетрадка с твърди корици за дневник. Тя е описала това още в първата записка: “В петък, 12 юни, се събудих още в шест часа и това е напълно разбираемо, защото имах рожден ден. Но все пак не можех да стана толкова рано, затова трябваше да сдържа любопитството си до седем бе четвърт. Тогава вече не се стърпях и отидох в столовата, където бях посрещната с умилкване от Мурти, нашата котка. Малко след седем отидох при татко и мама, а след това във всекидневната, за да разопаковам подаръците си. Първо зърнах тебе, дневнико мой, и ти може би беше един от най-хубавите ми подаръци. Сега трябва да спирам. Довиждане, толкова те харесвам!”
     На този дневник е съдено да се превърне в една от най-големите литературни сензации на ХХ век, а Ане Франк ще остане завинаги на 13 - 14 години, каквато се е обрисувала в него.
     След няколко записки от свободния живот (общо 9 на брой) нещата се променят главоломно за по-малко от месец. “Сякаш светът се обърна наопаки” - ще напише тя... [повече]
 
Заглавие
Историята за мечката Сара, циганина Руси, локомотива и млечния път
A story about the bear Sarah, the gypsy Roussi, the locomotive and the Milky way 
Рубрика Разказ | 2006 / септември 
Съдържание

ЛЮДМИЛ СТАНЕВ
Историята, която ще ви разкажа, на мен ми я разказа един приятел, на него пък му я разказал друг, така че началото и се губи някъде около старозагорските цигански села. Най-вероятно тези, които се виждат от прозорците на влака Варна - Пловдив. Те са удивителна гледка: струпани по възвишенията по жп линията, те изглеждат като едно малко циганско Велико Търново – разхвърляни по хълмовете, малки, строени между две ракии къщички, изгубили чувство за равновесие и геометрия. Един кубистичен пейзаж от дъски, тухли и ламарина. И на всяка една от тях грее като едно огромно бяло слънце на пустинята по една сателитна чиния. Така де – може да няма тоалетна чиния, но сателитни имат. Все пак тя си е връзка със света, докато тоалетната чиния само един канал хваща и той е мръсният.
От там са тръгнали и героите на нашата история – черният като жалейка циганин Руси и неговият верен Санчо Панса – мечката Сара. Не знам защо така я е кръстил – дали е героиня от някой сериал или е просто защото е голяма артистка.
Но да спрем с тоя предълъг увод и да се озовем заедно с тях в Стара Загора на гарата – място любимо за просяци, ваксаджии и внезапно пътуващи шумни семейства цигани, които мистично, като колективни летящи холандци се появяват и изчезват в най-различни координати по безбрежната национална жп мрежа.
Руси отишъл при вратата с надпис “Ръководител движение”, следван от своята по-добра половинка Сара. В ръката си стискал дръжка на седемлитрова плетена дамаджана, пълна с ракия. Почукал и влязъл... [повече]
 
Заглавие
Йово Неделчев
Земята е като жената 
Рубрика Проза | 2007 / юни 
Съдържание
Много път са извървели цървулите ми, синко.
Бяла кенарена риза, сива антерия, заради черните му потури хората му викаха бай Въко Гащника. Умен, високо чело с мярка за царска корона. Възчерен, очите му гледаха ясно и когато кажеше: “Да умирам - знам, да лъжа - не мога!” - вярваш.  И сам да е и да разговаря с никого, с палеца и показалеца претъркулваше бучка от пръст...
- Земята е като жената, не я ли обичаш - не отивай при нея!
Често, в часове на духовна умора, се оплакваме: Не върви животът на добре, лоши сме станали хората...
Запознайте се с бай Въко и душата ви ще просветне!
- Дните не са в торба, дева не свършват, много са.
- Човек за всичко не може да бъде добър, има лъжци, има крадци, за тях не трябва да си добър!
Че всяка работа чака майстора си, той обосноваше така:
- Сто кучета да пуснем в трънака, заяка няма да дигнат, ама един копой ще го дигне.
Сладкодумец, осмиваше бъбривците:
- Отърван кон се хваща, отървана приказка не се стига.
- От крака, който падне - на земята ще падне. От дума лошо се пада...
За сметкаджиите:
- Да има как за пчелите кошер-хамбар ще направят, та повече мед да вадят
Според него:
- Най-голямата машина в България е овцата, трева стриже - масло прави... [повече]
 
Заглавие
Йордан Тодоров
Белите петна в паметта на днешния варненец 
Рубрика Друго време | 2007 / март 
Съдържание
Йордан Тодоров е роден на 11.09.1930 г. в гр. Нови пазар) Завършва български език и литература в СУ “Кл. Охридски”. Живее и работи във Варна като редактор, издател, журналист, драматург, директор на театър. Пръв директор и гл. редактор на Държавното книгоиздателство във Варна и на литературното издание “Простори”. През седемдесетте години създава Международния фестивал за българска куклено-театрална драматургия “Златният делфин”. Автор на разкази, на повести за деца и юноши, на два романа, на пиеси за драматичен и куклен театър
Едва ли някой би оспорил, че паметта е един от най-съществените елементи в реализацията на разума. А от там и на човека. Без памет няма личност. Без памет не може да има общество. Без памет няма народи, няма нации. Без памет настоящето е пустиня, а бъдещето – мъртвило.
Паметта не е сбор от възпоменания или ненужно затрупване с факти от прежни събития. Паметта е инструмент за ориентация, жизнен и духовен опит, без който човекът е “гол сред вълци”... А какъв е случаят, когато са налице възпоменания и съзнание за собствената си същност, но изпъстрени с по-малки или по-големи петна, прекъсващи нишката на познанието?... Тогава вероятно паметта прилича на прогнила, ненужна дрипава дантела.
Тъй като темата на настоящия текст е за “белите петна”, свързани с паметта на днешния варненец, необходимо е да уточним: що е това варненец?
Варненец може да бъде коренякът, човекът, роден във Варна, или свързан чрез роднини и близки с този град на Черно море... [повече]
 
Заглавие
Каварна – център за концертен и фестивален туризъм.
Kavarna: centre of concert and festival tourism. 
Рубрика Жица | 2005 / октомври 
Съдържание
    Поредица от концерти на световноизвестни рок групи в Каварна през това лято накараха мнозина от феновете им да обявят града за столица на рока на България. Малкият черноморски градец се настани трайно на страниците и по емисиите на редица печатни и електронни издания, а кметът му Цонко Цонев е вече медийна звезда. 38-годишният юрист е на път да направи от родния град онова, за което много от предшествениците дори не са и мечтали.

    ДИМИТЪР АПОСТОЛОВ

    Началото бе положено с учредяването на Общобългарския младежки фолклорен събор “С България в сърцето”. Градоначалникът установи контакти с почти всички градове с компактно българско население извън страната и през май 2004 година край морето пристигнаха деца от Сърбия и Черна гора, Македония, Албания, Молдова, Украйна. Младите българчета пяха и танцуваха три дни на сцената на площада, срещаха се с фолклористи и утвърдени изпълнители на народни песни, общуваха помежду си. През лятото кметът положи традицията на друг музикален празник, наречен Kavarna summer liv muzik fest 2004. Лятната фиеста започна с известни родни изпълнители и завърши с концерт на бившия вокалист на “Юрая Хийп” Джон Лоутън. Краткият сезон по Северното Черноморие също завърши с площадна проява, наречен Рибен и миден фест по примера на бирения фест в Германия. На него пяха Васил Найденов, дамската певческа група “Мистерия на българските гласове”, танцуваха солисти от ансамбъл “Филип Кутев”... [повече]
 
Заглавие
Как аз разбирам разказа.
Essay: How I See the Short Story. 
Рубрика Есе | 2005 / октомври 
Съдържание
    ВАСИЛИЙ ШУКШИН
 
    Ще започна с киното, колкото и да е странно.
    Всяко зрелище, създадено от художника за естетическа наслада, е хармония на цветове, линии, светлина, сянка, движение. Главното са движенията. Мъртво изкуство не може да има. А движението не е изкълчено, криво, защото вече не е движение, а залитане.
    Киното. 3релище малко грубовато, защото тук е налице психозата на масовостта на възприятието. Съвсем не е едно и също, когато в залата седят десет човека или петстотин. Но това никого не плаши. Човек отива на кино и с удоволствие се отдава на увличащата сила на това властно изкуство и се чувства съучастник на някакво масово тайно „надзъртане” и никак не му пречи съседът, който плаче наблизо или се смее. Те даже стават някак си по-близки от това, че заедно преживяват едно и също нещо.
    Но ето го неумолимия закон. Стига само във филма да започне да се набива на очи някоя негова съставна част, стига да се открие, че зрелището е загубило движението си, изкривило се е и затъпкало на едно място, тогава киното веднага губи магическата си сила и започва да дразни. Дразни лъжливата значителност, отсъствието на характери у героите, тъжната им безпомощност пред лицето на всички седящи в залата, лъжата, измислената психология, съчинените в кабинетите ситуации — всичко, което не е животът в неговото стремително необратимо движение. Възниква такова усещане, като че ли пред тебе пребиват някой слаб човек, а ти си завързан с каиши. И тъжно, и болно, и срамно.
    В произведението на изкуството всичко е на място, всичко е с мярка и даже винаги сякаш едва-едва не достига... [повече]
 
Заглавие
Как навлизах в света на книгата и литературата
How I was plunging into books and literature 
Рубрика Есе | 2006 / април 
Съдържание
ИВО АНДРИЧ
Не си спомням и не бих могъл точно да определя кога започнах да пиша, защото първото ми желание за писане и потребност от изразяване с течение на времето се смесиха у мен с началото на истинските ми писателски опити. Струва ми се, че с първата книга, която съм прочел или само разгледал, е свързана и първата ми мисъл и аз да напиша нещо или поне да го оформя във въображението си. А книгата беше голямата страст и голямата мъка на нашите младини. Тя беше и си остана мечтата на моето детство. Като момче в трети гимназиален клас страдах от болезнена жажда за книги. Жаждата ми беше толкова по-силна, колкото по-трудно ми беше да се сдобия с тях. А книгата по онова време беше нещо рядко и скъпо, почти недостижимо.
В нашите бедни квартири нямаше книги освен учебниците или някой прост календар. Училището ни предлагаше малко или нищо, а за купуване и дума не можеше да става. В Сараево тогава имаше три или четири книжарници и във всяка от тях наред с книгите се продаваха, разбира се, и канцеларски материали и учебни помагала. Всъщност по-правилно ще бъде, ако се каже обратното, защото книгите бяха второстепенната, а канцеларските материали главната стока. Най-голямата и хубава „книжарница и канцеларница”, собственост на някакъв преселник, беше всъщност единствената, която на съвременно уредената си и добре осветена витрина наред с няколкото наши имаше и доста чужди книги на немски език. Те бяха най-често виенски или мюнхенски издания, предимно лека, развлекателна литература, предназначена за австрийските офицери и чиновници, а освен това няколко немски превода от руската и скандинавските литератури, които тогава бяха много на мода. Впрочем за мен всички бяха еднакви, защото не знаех нищо за тях... [повече]
 
Заглавие
Как пиша
How do I write 
Рубрика Есе | 2006 / октомври 
Съдържание
ИВАН БУНИН
Как пиша? На младини много се пилеех. Искаше ми се винаги да пиша, но същевременно винаги ми се искаше и да живея и затова не успявах да пиша така, както ми се искаше. На младини пишех почти винаги много прибързано, случайно. Пишех по този начин и тогава, когато твърдяха, че чудесно съм извайвал всяка фраза.
...Извайването на фразите! Но аз никога не съм се занимавал с това. Та и какво означава „да извайваш”? Нали при писателя формата е неразривно свързана със съдържанието и се ражда сама по себе си от съдържанието.
По-късно работата тръгна по-правилно, по-спокойно. Свикнах да работя само в спокойно състояние - за тази цел се уединявах на село, или както по-късно отидох в Италия и на Капри. Но винаги пишех с увлечение.
Седна ли да пиша, това означаваше, че ще трае дълго, докато не напиша всичко докрай. И никога, трябва да отбележа, не съм писал и не пиша нощем. Изобщо не работя в нервно състояние...
Как се поражда решението ми да пиша?... Най-често съвсем неочаквано. Това влечение да пиша при мен идва винаги от някакво вълнение, от някакво тъжно или радостно чувство, предимно свързано с някаква разгърнала се пред мен картина, с някакъв отделен човешки образ, с човешко чувство... Това е първоначалният момент. Понякога дълго време тая в себе си това начало, понякога сядам да пиша веднага, ако това е на село, на тишина, в уединение, в работното ежедневие. Но това съвсем не означава, че като взема перото, аз вече предварително знам изцяло всичко, което ми предстои да напиша. Това ми се случва рядко... [повече]
 
Заглавие
Катастрофата- разказ от Мариян Желев
The Crash – short story by Marian Zhelev 
Рубрика Проза | 2006 / март 
Съдържание
Мариан Желев е роден през 1974 г. в Добрич, но живее във Варна. Още с първия си роман “Свлачище” (1999) е отличен с голямата награда “Златен Пегас” за дебютна книга в Хасково. Една година по-късно публикува романа “Малката действителност”, а през 2003 г. - романа “Сбогом, България!”. “Катастрофата” е четвъртият му роман, публикуван миналата година. Пак през миналата година получи награда за къс разказ на конкурса на името на Рашко Сугарев в Пловдив. През май 2005 г. “Простори” публикува разказа на Мариан Желев “Дългият път към живота”

(Откъс от едноименния роман под печат)

Мариян Желев
Гъста мъгла се стелеше над града. Нямаше нужда да става от леглото, за да се убеди, че това е точно така. Усещаше я с ноздрите си; нахлуваше през отворения прозорец и заедно с въздуха проникваше сякаш в кръвта й. Чайките се чуваха от покрива. Не обичаше тези птици, макар често да се улавяше как им се възхищава заради начина, по който летят. Прекалено много обаче й напомняха на хора, които непрекъснато търсят нещо да заграбят, да откраднат и да избягат после. Преди да кацнат, те оглеждат дали могат необезпокоявани да достигнат плячката си. После се приземяват, гълтат бързо и изчезват. Така беше и при котките – винаги следят минувачите с подозрение: дебнеха, но не за да нападат, а за да са готови за мига, в който ще хукнат да се спасяват. И на гърба си имаха очи тези животни. А когато останат сами, скачат си една друга с наточени нокти. Хората ли промениха животните, или обратното? Не можеше да си отговори на този въпрос. Мъглата продължаваше да я задушава. Граченето на чайките от покрива и виенето на котките бе престанало... [повече]
 
Заглавие
Кети Бозукова 
Рубрика Поезия | 2008 / март 
Съдържание
Кети Бозукова е родена през 1964 г. в Сливен. Юристка по образование. Била е окръжен прокурор на Сливен. Автор на 10 поетични книги. Член на Съюза на българските писатели.
Кети Бозукова
СТИХОТВОРЕНИЯ
  
ЕСЕННО
 
„Ще бъда болен ако те няма…”
Дърветата свалят свойта премяна,
земята е рижаво-опожарена,
но някак си странно обвита в студено.
Простихме се с лятото. Чакаме зимата.
Душите с наслада отпиват от виното.
Ръцете премръзнали търсят убежище –
докосват се ласкаво, уж малко небрежно... [повече]
 
Заглавие
Кирилка Паскалева 
Рубрика Поезия | 2008 / март 
Съдържание
Кирилка Паскалева е родена през 1948 година в Котел. Има висше икономическо образование. Живее в Сливен и работи в системата на далекосъобщенията. Стихове пише от училищните си години. Публикувала е в различни, издания,нейни творби са превеждани на няколко езика.
Издала е стихосбирките “Ранени гнезда”. “Восъчни котви” и „Дъждовни корени” .
СТИХОТВОРЕНИЯ
 
* * *
Този път бурята връхлетя внезапно.
Никое от дърветата в гората
не я очакваше, даже и тези,
които носеха белег от вятър.
Дори бялата бреза не усети нищо.
След дъжда, успокоени, те полюшваха
уморени клоните си, а листата
им трептяха, трептяха, сякаш се разнасяше
пеещият звън на Лоретанските камбанки.
След бурята - отново беше спокойствие и тих унес... [повече]
 
Назад [ 8 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма