| Резултати от търсенето | |||||
| Заглавие | “The 9th”, or On the attempt to live with the truths about the 9th September 1944 |
||||
| Рубрика | Роман-лабиринт | 2006 / май | ||||
| Съдържание |
Антония Велкова-Гайдарджиева
“Девети” е роман за мъже.
“Девети” е академичен роман.
“Девети” е професорски роман.
“Девети” е литературен, “писателски”, създаден за колеги или за просветени ценители...
За няколко месеца по повод романа на А. Калоянов - се пръснаха из литературното пространство немалко ерудитски формулировки, гръмки етикети, доброжелателни естетски подхвърляния, спонтанни читателски мнения.
“Девети” е роман-лабиринт, “вавилонско стълпотворение” от хора, истории, съдби, езици, гласове, мелодии, позиции, жестове, имена, хълмове, паланки, окопи, хижи, книги, пейзажи, добитъци, лечебници, живи и мъртви. “Девети” е епически, но “Девети” е и фрагментарен. “Девети” е наративен и асоциативен, интимночовешки и националносъдбовен, митологизиращ и демистифициращ... Една текстуална мрежа от стилове, реминисценции, почерци, биографични реконструкции, мълчаливи диалози, културни цитати...
В тази респектираща с обема си нарация се съприкосновяваме с колоритни персоналии и призрачни силуети, с лица и маски, с жертви и палачи, с утопични копнежи и продадени съвести, с интелектуални езици и първични инстинкти, с много, много живот и още по-много смърт. А там, където “живи са се пуснали”, пък “мъртви са се хванали”, не може да мине без митотворчество, макар и белетристът да е част от синхронията на събитията, за които разказва. В още по-голяма степен това се отнася за проф. Анчо Калоянов, професионален фолклорист, преподавател във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”.
Заглавие като “Девети” е по особен начин привличащо вниманието, то е знаково, културно и идеологически семиотизирано заглавие, което “грабва” със силата на парола, мит, съдба за добро и зло. “Девети” е роман за “септември” като трагическа национална участ. За мъчителния човешки опит да се живее с истините за девети. “Девети” е роман, който се опитва да направи от дистанцията на времето тези истини поносими, разказвайки ги.
Като автор, осъзнаващ неизбежната впримченост на българите в историите - собствени, балкански, мирови, А. Калоянов пресъздава онова от тях, което не може да бъде променено, но затова пък може да се направи разбираемо чрез оживяването на съдби, дела, неща. В интервю белетристът сочи, че българският “септември-май” е двутактов. Една десетилетна драма, която измъчва, дамгосва, изтощава, поставя под въпрос смисъла на историята. “Септември” е събитие, което “изяжда” авторите си, но “септември” е и историческа катастрофа, разрив, предразполагащ към историософска рефлексия. Девети (септември) е граничен, преломяващ, раздвояващ. Девети е събитие, което преобръща ритмите, идентификациите на родното съществуване; което воюва със сопи и търнокопи, но и което самоубива. Девети е събитие - кървяща рана, неизлечима травма от българското пребиваване в световното.
Разположен в петстотин страници, романът се мъчи да премине през тайните на историческото, през неговите невидими пружини, но и през персонифицираните му фигури. Повествованието буквално гъмжи от по древноепически изрецитирани имена на герои: Добри Ненов Свинаров, Илия Тодоров, главен учител, летописец и епитроп, Ганчо Ст. Пешев, професор по богословие в Духовната академия, Стефан Карагяуров, славен партизански командир, Илинда Обретенова, по мъж Карагяурова... Но тук са и Константин Константинов, Николай Райнов, Йордан Стубел, Елизавета Белчева. Става дума за реално съществували културни герои от националния исторически и митопоетически текст. Герои, чрез които повествователят прави понятно човешкото поведение в различните му рационални и ирационални проявления; в прегъвките на мисли, носталгии, утопии от септемврийските екстремуми на българското битие.
Действието на романа обхваща вектора от 10 септември 1944 г. със сватбата на партизански командир до 16 април 1945 г. с гибелта на оцелелия от атентаторите в църквата “Света Неделя”. Композицията на творбата обаче съвсем не е векторна, телеологична, а е по-скоро спираловидна, вътрешно напластена, завихрена около десетки частни съдби и колективни събития, интимни откровения и публични манипулации; около полицейски изстъпления и народорелигиозни ритуали, музикални увертюри и партизански авантюри. В този смисъл композицията на романа е някак прекалено фрагментарна, сказово асоциативна, деконструктивистка. Впрочем, каквито са и самите септемврийски събития, довели стотици интелигентски (и не само) съдби до полуда, до болест на духа, до криза на съвестта.
Ако изкуството на разказа се отнася, от една страна, до времевата и причинната последователност на събитията, т.е. до регистъра на правенето, както би се изразил Цв. Тодоров, и от друга, до нарастващото ни разбиране за същите тези събития и хора, т.е. до регистъра на съществуването - А. Калоянов е повече майстор във второто. Творбата му разказва не толкова за това как историята минава около хората, карайки ги да усещат себе си марионетки в геостратегическите битки на “големите”, колкото за това как историята преминава през човека и общността - като тяхна същност или фалшиво надяната маска, като верую или временна роля, като изкусително намигване или екзистенциален избор.
В романа едни от героите извървяват своите малки пътечки, успявайки или не да променят себе си, да докажат личния си индивидуален опит в света по септемврийски. А други завладяват магистралите, оглавяват силовите позиции, законодателстват, разпореждат се непроблематично с човешките участи. Като цяло романът се стреми да разкрие тъмните зони на деветосептемврийското съществуване, някои от скритите му измерения, за които само сме шепнели под сурдинка, или за които само сме се догаждали (повече от очевидно е, че авторът скрупульозно е разлиствал архивни документи, автобиографии, спомени, протоколи, присъди). “Девети” стига до тези страни на човешкото къде като огледало на историческите актуалности, къде като игра на художествените асоциации. А нерядко и чрез прекодирането на архетипните родови модели на мислене на езика на конкретноисторически случващото се национално битие. Всъщност тук е силата на А.-Калояновия наративен космос, който говори на един изключително сгъстен, лапидарно-паремиен, народо-притчов метафоричен език: “Голямата история се разпадаше на малки, но те винаги редуваха страдание с възторг, повтаряха махалото на стенен часовник, нагласен да бие дванадесет, и цялото старание отиваше за събирането на двете стрелки на върха. Човек беше създал историята, за да се измъчва с паметта на пропуснатите шансове... И толкова! Колкото за една тройка на изпит.”
Може би горецитираното илюстрира замисъла на романовото повествование - да се пренапише Голямата история на езика на малките истории, да се разгради идеологическият мит за девети на езика на полимитовете - чрез вслушването и вглеждането в многобройните свидетелства, биографии, спомени, слухове, легенди, кореспонденции. Така в наративното пространство събитията сякаш не се случват последователно, а се артикулират симултанно, като че ли независимо едно от друго, но съвсем не и случайно. Героите са ту живи, ту мъртви, а понякога живи и мъртви едновременно. Емблематичен е случаят с Първан, годеникът на Илинда Обретенова, който е в едно и също време човек от плът и кръв, призрак, възкръснал от гроба, легален и нелегален, овластен от съпартийците и анонимен.
Чрез тези и подобни механизми на повествуване А. Калоянов постига едно особено чувство за пречистване от крайния нихилизъм да търсим смисъла на историята си, както и от крайния фанатизъм, който го предписва. Именно в тази наративна пресеченост на единичното и множественото сам по себе си е невъзможен мономитът девети. Творбата на Калоянов, обратно, ни предлага система от митове - архаични и модерни, национални и световни, политически и културни... С други думи той ни предлага мрежа от истории. Така “Девети” освобождава от пленничеството в девети, от десетилетния натиск да се живее с подменени и тотални самоличности. “Девети” е роман, който измества, оборва единствената деветосептемврийска история; който лекува от идентичностната атрофия на социалистическите времена. Както казва немският философ скептик Одо Марквард, полимитията е разделение на властите, тя поделя властта на едната история между много истории. Така властите, заключени в историите, се държат взаимно в шах и по този начин човекът се сдобива с шанса за свобода. Колкото и невероятно да е, разказвайки за девети, един мит, претендиращ да бъде самата история, романът на Калоянов ни прави свободни, плуралистични, по-малко комплексирани, по-смели.
Такива са много от героите на творбата, макар и често объркани, смутени, изумени от това, което се случва пред очите им: “Отец Русан гледаше натам, неспособен да разбере логиката на кървавото злодеяние, с което днес щяха да оправдаят убиването му от оня, лудия. Светът около него се беше превърнал в Содом и Гомор, рече да се огледа и вижда или мъже с карабини, или жени в черно...” Застанал пред кървавите гледки на братоубийствените схватки, свещенослужителят е обсебен не от първичния инстинкт за самосъхранение, не и от религиозен фанатизъм, а от екзистенциално безпокойство, от просточовешката тревожност възможен ли е животът оттук нататък: “И как ще живеем отсега насетне с тази яма помежду ни, покрита днес с цветя, пък утре от нея ще се надигне бесът на отмъщението.” Образът-метафора на ямата с труповете на разстреляните, били те от юни четиридесет и четвърта или от март четиридесет и пета, прескача лайтмотивно от страница в страница, от глава в глава, гризе мислите, разяжда съвестите, обсесира душите. Защото разстреляните, без съд преди девети или със съд, пък бил той и народен, след девети, са все синове на майките си, братя на сестрите си, мъже на жените си. И едните, и другите палачи устройват пир върху гробниците на своите, забравяйки за зловещанията на низовата история. И едните, и другите служат на прогреса с главна буква, оказал се унищожаваща религия на изтреблението, на взаимоизяждането: “И то се знае, щом едните пишат списък, и другите ще съставят свой”.
От една страна, “Девети” разказва за непосредственото пребиваване в историчното, когато “една сватба лесно може да се превърне в погребение”. От друга страна, “Девети” разказва за разединяването с историческото, за разрива на душата спрямо ограничения и самонадеян идеологически разум, поставил се над тайните на битието. Между двата модуса на съществуването през земното преминава Илинда Обретенова - пианистката от Провадия. Тя е може би най-духовната, магическа героиня на романа - вдовицата на Първан, нейния небесен жених, и съпругата на Стефан Карагяуров, новия началник на милицията. Илинда, която още неродена, слуша вещанията на професора-прорицател Боян Пенев, изнесъл сказка за Бетховен в провадийското читалище и предписал нейното идване на свят така: “Който обича Бетховен, не е в съгласие с разума, но е в крак с живота - момиче ще е!”
Родила се “елица сестрица между два бора” (братя са й Александър и Светослав Обретенови), Илинда обитава и самата междина на екзистенцията - между “утробата на църквата” и милиционерското управление, между думите и напевите в тържествените литургии и бъдещите мъртъвци от света на живите. Най-сетне между бившите властници (известни и сега арестувани) и новите, които “не се познаваха помежду си добре, сплотяваше ги правилото, че който не е с тях, е против тях, прикрит фашист, а на фашистите - смърт.” По средата се осмелява да застане само тя - Илинда Обретенова, по мъж Карагяурова. Още неродена, но вече общувала с професора с екзалтираните очи, Илинда е разбрала, че земното не може да побере в себе си абсолютния живот, че смисълът на историята е извън нейните предели.
Друг важен проблем, който поставя романът, е проблемът за властта. Властта, която подрежда, йерархизира, брани статуквото, но и властта като изкушение, като клопка на страстите, като разчистване на сметките, като преплетеност на справедливостта и вината. Властта е злокобна енергия, чрез която насилието добива очертанията на легитимността: “Най-близо до ума беше, че тези, които искаха власт, не са по-добри от онези, от които я взеха, ала още с арестите на девети околията се раздели на свои и чужди, по средата зейна яма и никой не пожела жив да се запъти към дъното й, оттам да съди с еднаква мяра. Пръв Стефан Карагяуров щеше да му затули устата с чистите си ръце на волен планински орел...”
От енергичен и инициативен партизански водач, от амбициозен политически мъж, Стефан Карагяуров се превръща в пионка на конкретноисторическите конюнктури и поробващи идеологеми. Защото още в самото начало той избира пътя на принуждението и компромиса - по-малко трагичен, но и по-малко героичен. Стефан Карагяуров се отказва от бремето на трагическата свобода: “...не се стараеше да формулира словесно най-важните неща в живота, след като преди него вече са го направили...” Сам борещ се срещу злото в света, партизанският командир става негов проводник и инструмент. За да се срещнат в един момент от житейските му приключения ужасното на историята с ужасното на психическото: “А тя, победата, менеше всекичасно външните си прояви, окриляше понякога и по-често тежеше като пришито на пагоните бреме. Беше нещо като Илинда - хем е негова, със свидетелство за венчаване, дори му завиждаха и имаше защо, хем като нея стои пред колоните на църквата, вече погребала го и доволна, че черните дрехи й отиват.”
Абсурдите на историята, гротеските на септември, подменените, но и изтрити думи за Бог, Цар и Отечество, трудно могат да бъдат подредени, възвърнати, разказани във вид на паремийни послания. На това са способни само майсторите на словото - летописците и писателите - Главния Учител Илия Тодоров, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Петко Росен... Защото, обитавайки историята, мярата им е отвъд нея. Защото хроникирайки събитията, те го правят с категориите на вечността. Защото Писанието за тях е невъзможно без Преданието, без оня таен възел, който завързва в една дълбочина духовната съдба на човека и духовната съдба на историята. И защото им е дадено от Бога да се взират отвъд кошмарите на емпиричната заклещеност - в тайните знаци, които им изпраща “окото на нащърбената луна”.
Те са хората, които превеждат външните очевидности на езика на скритите истини - по-дълбинни и затова по-фундаментални. Онези истини, с които Главният Учител Илия Тодоров Летописеца осведомява отвъдните за случилото се тук, при живите: “Съзираше своя специална мисия в това - някъде по земното кълбо нещо се случва, а той тук в Аспарухово, жив човек, захвърлен сред снишените хребети на Източния Балкан, го документира, загрижен то да не остане в забрава. Сякаш се готвеше старателно за Последния ден, та ако всичко в света пропадне в пламъци, той със своята Дебела Тетрадка да застане пред Бога и на Страшния съд да му докладва за лудия век на човечеството.”
Може би главен персонаж в наратива “Девети” е именно Дебелата Тетрадка. Нейните словеса преминават през очите, телата, душите на хората от Провадийска околия, сякаш са бяла магия, сякаш са пророчества, “разписани като пасхална таблица векове преди нас”. И като солта на Провадия - едновременно квинтесенция и ентропия, символ на устойчивост и разпад, на причастието и греховността. Провадийските соли в едно и също време услаждат и вгорчават живота. Дошли в повече през септемврийските дни, те усилват общата лудост на скверните думи и още по-скверните дела. Мисията на Летописеца, на К. Константинов, на Н. Райнов е с благостта и с тихия глас на проповедници да изпишат мъдрите книги, да изрекат мистичните тайни, да разкажат за пустинни и небесни видения; да припомнят за смирението, пример да дадат как да се живее и как да се умира. Те са избраните, които, потопени в мъчителния опит на злото, охраняват ценностите на доброто.
Обитавайки глъбините на миналото, летописците знаят, че историята не е нито прошка, нито забрава, но не бива да е и разчистване на сметки. Защото след омерзението от пролятата кръв, отново плисва по гори и полета своя кръв; след изготвянето на едните списъци, последват други такива, след изпетите псалми от поп Русан - идва светотатствената стрелба с топ в църквата на поп Андрей, неговия двойник: “Ох, ох, елое, елое, лама сабахтани!”
В Голямата История няма нищо случайно. Човек идва на тази земя със собствено, бащино и фамилно име, с възможността да избира или не пътищата и кръстопътищата на житието си. Главният Учител, епитроп и летописец, е направил своя избор: от люлката до гроба да бъде точно такъв - Духа на мястото. С други думи да надмогва просточовешките граници, въпреки всичко, да говори с отвъдните и с Бога. И да превръща особените подробности от битието на Провадийско, както и техния ред във времето, в материя на своя мъдър разказ, зашифровайки го грижовно в междуредията на Дебелата Тетрадка. Там, в четенето, изучаването, съзерцаването на нейните видими и невидими букви, светът става по-обитаем и по-добър.
“The 9th”, or On the attempt to live with the truths about the 9th September 1944 – reference on the Ancho Kaloyanov’s book by Antoniya Velkova-Gaydardzhieva. |
||||
| Заглавие | “Hamlet” – an essay by Thomas Elliot. |
||||
| Рубрика | Есе | 2005 / март | ||||
| Съдържание | 
Малцина са критиците, чийто интерес е насочен изцяло към трагедията „Хамлет”, а не към личността на героя. Наистина личността на Хамлет винаги е представлявала изкушение за един опасен вид критици - критици с артистичен дух, които поради някаква творческа слабост изявяват литературния си талант в областта на критиката. В Хамлет тези духове виждат благоприятно поле за собственото си художествено осъществяване. Такъв дух имаше Гьоте, който от Хамлет направи Вертер; такъв дух имаше Коулридж, който от Хамлет направи Коулридж. А вероятно на никого от двамата не му е хрумнало, че пишейки за Хамлет, основната му задача е да анализира художествената творба. Видът критика, който оставиха Гьоте и Коулридж за Хамлет, води по погрешен път. Защото и двамата са притежавали несъмнена критическа проницателност и благодарение на собствената си творческа дарба са успели убедително да заменят Шекспировия Хамлет с някакъв техен Хамлет. Трябва да се радваме, че пиесата не е привлякла вниманието на Уолтър Пайтър.
Съвременните шекспироведи Дж. М. Робъртсън и Стоул от университета в Минесота заслужават похвала, задето насочиха изследванията си в съвсем друга посока. Стоул уместно ни напомня усилията на критиците от XVII и XVIII век, като отбелязва, че „в сравнение с много съвременни учени те са разбирали по-малко от психология, но затова пък по дух са били по-близко до изкуството на Шекспир. Макар и по свои старомоден начин, те са обръщали внимание не само на образа на Хамлет, а на цялостното художествено въздействие и достойнства на трагедията, оставайки по този начин по-близко до тайните на драматичното изкуство”. Една творба на изкуството като творба на изкуството не може да бъде интерпретирана; няма какво да се интерпретира; можем единствено да я критикуваме по отношение на известни образци или да я сравняваме с други художествени творби. А главната задача на „интерпретацията” е да ни запознае със съответните исторически факти, които се предполага, че са неизвестни на читателя. Робъртсън целесъобразно изтъква, че неуспешните интерпретации на „Хамлет” се дължат на пренебрегването на нещо съвсем очевидно: „Хамлет” представлява своеобразно „наслояване” - творбата е плод на последователните усилия на няколко автори, всеки от които според възможностите си е използвал създаденото от предшествениците му. Шекспировият „Хамлет” би ни направил съвсем различно впечатление, ако знаехме, че действието на пиесата не е измислено само от него; ако знаехме, че трагедията е изградена върху много по-несъвършен материал, част от който се забелязва дори в окончателния вариант. Известно е, че съществува една по-ранна драма, написана от Томас Кид1 — забележителен драматичен (и поетичен) гений, автор на две толкова различни пиеси като „Испанска трагедия” и „Ардън от Февършъм”. Три извора ни подсказват как е изглеждала тази ранна пиеса: това са „Испанска трагедия”, разказът на Белфорст и една версия на „Хамлет”, играна в Германия по времето на Шекспир, която очевидно била адаптация не на по-късната, а на по-ранната трагедия. От тези три източника става ясно, че основният мотив на старата драма е бил просто мотивът на отмъщението. Действието, съответно отлагането (както и в „Испанска трагедия”), се основава само на трудността да се убие монархът в присъствието на стражите, а „лудостта” на Хамлет е била хитрост, за да се приспи подозрението. В Шекспировия вариант съществува далеч по-важен мотив, който значително притъпява и изтласква на заден план мотива за отмъщението. Отлагането на отмъщението не е обосновано от някаква необходимост или целесъобразност, докато „лудостта” не само че не приспива, а още повече изостря подозрението на краля. Внесената от Шекспир промяна не е нито достатъчно цялостна, нито последователна, за да бъде убедителна. Освен това между „Хамлет” и „Испанска трагедия” съществуват толкова поразителни текстови прилики, които не оставят съмнение, че Шекспир на места просто е преработвал текста на Кид. И още нещо — как да оправдаем необяснимите сцени между Полоний и Лаерт и между Полоний и Рейналдо? Тези сцени не носят нито поетиката на Кид, нито стила на Шекспир. Робъртсън предполага, че тези сцени са съществували в първоначалния вариант на Кид, но още преди Шекспир да се докосне до него, тои е бил „пипнат” от трета ръка -- вероятно от Чапмън2. Робъртсън аргументирано заключава, че първоначалната пиеса на Кид - както и някои други драми на отмъщението — се е състояла от две части с по пет акта. Според мен крайният извод от анализа на Робъртсън е неоспорим. Шекспировият „Хамлет” (доколкото е негов) - е трагедия за това, как майчината вина влияе върху сина, и Шекспир не е съумял убедително да наложи този мотив върху „неуправляемия” материал на старата пиеса. За неуправляемостта няма и съмнение. Защото „Хамлет” е далеч от шедьоврите на Шекспир и защото трагедията е художествен провал. По ред причини тази пиеса ни озадачава и тревожи, както никоя друга. Тя е най-дългата пиеса на Шекспир и вероятно му е струвала най-големи усилия. И все пак в нея има повърхностни и непоследователни сцени, които би трябвало да се забележат от всеки зрител. Версификацията е непостоянна. Стихове като Но вижте как, наметнат в дрезгав шаяк, денят овчар нагази в росата по билото на източния хълм. . . ни напомнят на периода на „Ромео и Жулиета”. А тези — Та в сърцето си чувствах странна битка, която не ми даваше да спя. . . ...Излязох, значи, от своята каюта и прикрил се с моряшкия си плащ, във тъмнината налучках тяхната.. . можем да отнесем към зрялото изкуство на Шекспир. С основание можем да причислим „Хамлет” заедно с още една пиеса с „неуправляема” материя и учудваща версификация — „Мяра за мяра”, — към периода на криза, последван от успешните големи трагедии с връх „Кориолан”. Вероятно „Кориолан” не е така интересна, както „Хамлет”, но заедно с „Антоний и Клеопатра” тя спада към най-големите творчески постижения на Шекспир. Може би доста хора смятат „Хамлет” за произведение на изкуството, защото е интересна драма, а не я намират за интересна, защото е произведение на изкуството. „Хамлет” е „Мона Лиза” на литературата. Причините за неуспеха на Шекспировия „Хамлет” не могат да се открият на пръв поглед. Робъртсън е несъмнено прав, като заключава, че основната емоция на пиесата е чувството на сина към греха на неговата майка: „Тонът, с който говори Хамлет, показва, че той страда от грехопадението на майка си... Майчиният грях е изключително труден мотив и Шекспир е трябвало да го изтъква и подчертава, за да постигне или загатне някакво психологическо решение.” Но това никак не изчерпва въпроса. В тази трагедия Шекспир не успява да подчини греха на майката на своите драматургични цели, да го овладее, както овладява подозренията на Отело, любовните увлечения на Антоний или гордостта на Кориолан. А мотивът би могъл да се вгради в трагедия като горните — разбираеми, цялостни, ясни. В „Хамлет”, както и в сонетите, има нещо, някакво чувство, което творецът не е могъл да изнесе на бял свят, да осмисли и превъплъти в изкуство. А когато потърсим това чувство, забелязваме, както и в сонетите, че трудно можем да го локализираме. Не го откриваме и в монолозите; ако разгледаме двата прочути монолога, ще открием Шекспировата версификация, а съдържанието можем да припишем на друг, може би на автора на пиесата „Отмъщението на Бюси Д’Амбуаз”. Шекспировият „Хамлет” не се усеща нито в действието, нито в кой да е пасаж, а само в незаменимия, характерен тон, съвършено различен от тона на по-ранната пиеса. Единственият начин да изразим емоции в изкуството е да намерим определен „обективен корелатив”; с други думи — група предмети, известна ситуация или верига от събития, които представляват формулата на тази определена емоция, формула, която при наличието на дадени външни фактори, съдържащи известен сетивен опит, непосредствено да предизвиква емоцията. Ако разгледаме коя да е от по-сполучливите трагедии на Шекспир, веднага ще открием точно този еквивалент. Ще разберем, че душевното състояние на лейди Макбет, когато се разхожда в съня си, ни е предадено чрез майсторско натрупване на сетивни импресии и детайли. Думите на Макбет, когато научава за смъртта на съпругата си, въздействат върху нас, сякаш при дадената последователност на събитията автоматично произтичат от последното действие. В тази пълна адекватност на външното спрямо чувството се заключава художествената „неизбежност”. А именно това липсва у „Хамлет”. Героят Хамлет е обладан от чувство, което не може да се изрази, защото е пресилено спрямо представените ни факти. На това се дължи предполагаемото идентифициране на Хамлет с неговия създател; объркаността на героя поради отсъствието на обективен еквивалент на чувствата му е закономерно продължение на объркаността на автора да разреши своя творчески проблем. Пред Хамлет стои трудността, че неговото отвращение е предизвикано от майка му, но тя не е адекватен еквивалент на отвращението му; неговото чувство се развива и разраства извън нея. Хамлет не разбира това чувство, не е в състояние да го обективизира, затова то само затормозява живота и спъва действието. Нито едно действие не задоволява това чувство. Никакви сюжетни поврати не могат да помогнат. Трябва да отбележим, че самото естество на проблема изключва възможността за обективен еквивалент. Ако се преувеличи престъплението на Гертруда, то би дало формула за съвсем различно чувство у Хамлет. А тъй като нейният характер е така негативен и незначителен, тя събужда у Хамлет чувство, което сама не може да олицетвори. „Лудостта” на Хамлет е изобретение на Шекспир. В по-ранната пиеса то е било само хитрина и можем да предполагаме, че публиката така го е възприемала до края. При Шекспир имаме нещо по-малко от лудост и нещо повече от преструвка. Фриволните постъпки на Хамлет, повторението на фрази, игрите на думи не са част от планирано притворство, а форма на емоционално облекчение. Лудостта на героя представлява клоунада от чувства, която не може да намери отдушник в действие. Интензивното чувство - възторжено или подтискащо, без обект или надхвърлящо обекта си - е познато на всеки разумен човек. То е предмет на патологични изследвания. То е присъщо на младостта; нормалният човек тушира тези чувства или така ги укротява, че да съответствуват на всекидневието му. Творецът съживява и съхранява тези чувства благодарение на своята способност да прави света по-интензивен в съзвучие със своите емоции. Лафорговият3 Хамлет е младеж, Шекспировият не е - той няма това обяснение или оправдание. Трябва да признаем, че в случая Шекспир се е заел с проблем извън силите му. Защо въобще се е заел с него - това остава неразрешима загадка. Какво преживяване го е подтикнало да се помъчи да предаде неизразимо ужасното, никога не ще узнаем. Нужни са ни твърде много данни от биографията му; трябва да разберем дали и кога - преди, след или по време на това преживяване - той е чел Монтен, II, XII, „Апология на Реймон Себон”. И накрая, би трябвало да узнаем нещо, което по закона на хипотезите е неузнаваемо, тъй като предполагаме, че става дума за събитие, което - както вече подсказахме - надхвърля фактите. Би трябвало да разберем неща, които самият Шекспир не е успял да разбере. 1919 ТОМАС ЕЛИЪТ Превод от английски Людмила Колечкова |
||||
| Заглавие | “The Exiles” – a fragment of the memoir book of Petar Dokov at the printer’s “Colages”. |
||||
| Рубрика | Документална проза | 2005 / март | ||||
| Съдържание | Петър Доков е роден на 9 март 1944 г. в с. Дълбок дол, Троянско. Завършва философия и социология в Софийския университет, работи като университетски преподавател и журналист. През 1978 г. емигрира в Париж, от там – в САЩ, прехранва се като чистач и електротехник, по-късно е назначен за журналист в радио “Гласът на Америка” (Вашингтон). По време на работата си в радио “Свободна Европа” живее в Ню Йорк и Мюнхен. Падането на Берлинската стена го заварва в Германия. Завръща се в България през 1993 г., живее във Варна. Като гражданин на САЩ публикува открито писмо до Бил Клинтън по време на официалната му визита в София, в което изразява несъгласие с неговата външна политика. Под печат е мемоарната му книга “Колажи”.
Откъс от подготвената за печат мемоарна книга “Колажи” В продължение на десетина страници като че ли забравих основната причина, поради която напуснах България - бягството от една идеология и нейното смразяващо влияние върху всекидневния живот. Така бе поне при мен, защото идеологията бе започнала да става моя професия. В резултат на слухове и разговори бях стигнал до заключение, че на Запад съществува добре организирана мрежа от емигрантски организации. Надявах се, че ще намеря място между тях. И това стана много бързо - почти веднага след оставянето ми в Париж. Хъшове - така по вазовски шеговито се наричаха помежду си политическите имигранти. Сбирките, които организираха при годишнини и празници, наричаха Хъшовски вечери. След няколко десетилетия в изгнание не бяха забравили за какво са дошли. Водеха организиран живот, издаваха вестници и списания.  Спомням си, че преди да отпътуваме от София, цялата екскурзиантска група бе задължена да посети Музея на революционното движение, беше някъде зад Съдебната палата. Замисълът на организаторите вероятно е бил да се инжектира в съзнанието на туристите допълнителна доза резистентност против ерозиращото въздействие на западния начин на живот и да се намали рискът от емигриране. В една от стаите на музея беше представена и схема на имигрантските политически организации. Имена, местонахождения, лидери. Изглеждаше внушаваща и застрашителна. Като паяк бе обхванала Западна Европа и САЩ. Потръпнах от задоволство. Човек с намерения като моите трябваше просто да извади химикалката и да запише необходимите му адреси. Аз обаче плъзнах безразличен поглед по схемата и отминах. Само забелязах мимоходом, че такива седалища има и в Париж. Това ми стигаше. Не знаех, но допуснах: може би тъкмо това е целта на организаторите на това посещение? Някаква скрита камера да заснеме туристи с нездрави интереси и цели, които не възнамеряват да използват билетите за връщане? В Париж нямаше нужда да търся тези организации. Сега му е времето да кажа, че бай Иван бе един от активните земеделски дейци в Париж. Беше организирал нещо като клуб с печатна база за издаване на списания и книги. Неговите грижи към мене не бяха само поради общия ни приятел. Той и хората около него ме посрещнаха и като член на тяхната партия. Още през първите дни в клуба дойдоха да се запознаем много наши имигранти в Париж. Най-интересна бе срещата ми с Милка Генадиева. Тя също ме поздрави с добре дошъл на свобода, което в началото ми правеше много силно впечатление. Почти веднага след това започна да ми се кара, че съм направил голяма грешка с емигрирането: - Трябваше да си стоиш в България! И малко да направиш там, щеше да бъде повече от нищото тук! Трябва да призная, че това ме попари. Аз имах намерения да кажа на света всичко, което знам. Споделих тези намерения с Милка Генадиева, но тя изстреля веднага от упор: - Тези, които решават, знаят всичко. Другите не ги интересува. - Защо тогава не правят нищо? - Защото не е в техен интерес. Приблизително така скорострелно завърши политическата част на разговора ни. Бях доста огорчен и не скрих това от бай Иван. Изненада след изненада, само че той бе доста по-дипломатичен: - Петре, Милка е права. Аз също исках да ти кажа това и много други неща, преди да решиш сам да останеш тук. Ти обаче не ми даде възможност да говоря. Ние всички тук се чувстваме предадени от западните държави, но знаем, че не можем да променим голямата политика. Сега с това Хелзинки, с мирното съвместно съществуване, шансът да ни помогнат е равен на нула. Със споразуменията от Хелзинки Западът просто легитимира законността на режимите в Източна Европа. С всичката си трезвеност и прагматичност, този път бай Иван не успя да предвиди бъдещето. Той не знаеше, че от Запад изгрява нова звезда. Звездата на Роналд Рейгън. След време щях да се уверя, че Милка Генадиева е била съвсем права и е имала една - единствена цел - да изтрезнея и да се адаптирам по-лесно към живота там. Започнах по неволя този път в Париж и щях да стигна до неговия край след пет-шест години в Ню Йорк, когато прочетох мемоарите на Уинстън Чърчил. Не казвам, че те са откровение и той е изложил всичко, което е знаел и в каквото е участвал. Но написаното беше достатъчно, за да проумея много неща. В резултат у мен започна някаква ерозия. Даже започнах да мисля за връщане в България, но реших: ще работя някоя и друга година и тогава ще преценя. Нали всички в България ще ми се смеят, ако се върна беден от Америка! Още през първата ми седмица в Ню Йорк се срещнах с млади гръцки имигранти, които не можеха да се начудят защо съм избягал от България. - Ние - твърдяха те - избягахме, защото у дома няма работа. Ти защо си избягал? Опитах се да им обясня, но те бяха непреклонни: - Ние сме ходили в България, знаем колко хубаво е там. Бяха леко идеологически заразени - Микис Теодоракис бе любимият им певец. Това ме накара да се усъмня в правдоподобността на техните думи, но загнезди в душата ми и малко съмнение в моята правота. Помогнаха ми много и разговорите със стари имигранти. Един от тях ми разказа своя случай. Живеели в погранично странджанско село. От една страна, били подложени на терор от комунистите, макар че преди са били заедно на един фронт срещу фашистите. От друга страна, западни радиостанции ги уверявали, че освобождението е въпрос на дни. Една сутрин те казали на съседите, че отиват до града за няколко дни и ги помолили да наглеждат къщата и животните. И тръгнали всички - майка, баща и двама синове. Не за града, а преминали турската граница. Там, разбира се, нямало никаква освободителна армия. Вместо това поставили на мъжете условие - да направят по един въоръжен набег в България, за да получат визи за Западна Европа или Съединените щати. Моят приятел отказал и за наказание бил затворен в една тоалетна. Освободили го едва след няколко дни, когато баща му влязъл с оръжие в България още един път, този път заради сина си. Подобни случаи могат да изпълнят томове. Ще спомена още един. Наистина покъртителен. Свещеник от погранично село също повярвал на западната пропаганда и преминал границата. Като видял какво е положението там, още първата нощ тихомълком се върнал у дома. В България никой не забелязал неговата самоотлъчка. Да, ама за някои резиденти зад границата подобни прецеденти били недопустими. В една късна вечер на вратата на дядо поп се почукало и някакви хора извикали домакина на разговор. След малко на вратата пак се почукало. Баба попадия отворила и паднала в несвяст — на тераската била сложена главата на съпруга й. Познавахме един от екзекуторите, мълвата бе вървяла заедно с него. В началото той дори сам разправял за набега, за да покаже своята решителност още на седемнайсетгодишна възраст. Опитваше да се вмъкне в редовете на емиграцията. Не го гонеха, но никой не го допускаше до себе си. Седеше свит сам в края на масата и вероятно се е чувствал обиден. Опитвал съм се да изкопча нещо от него. Единственото, до което съм стигал, бе въздишка: “Защо не разбират тези хора? Аз просто изпълних заповед!” За много такива мъки чух аз по парижките кафенета и разбрах, че моята е безкрайно малка в сравнение с тяхната. По онова време политическата емиграция е била преди всичко от земеделските среди. След като разбира за много подобни случаи, Г.М. Димитров се намесва и прекратява тази практика. ЦРУ обаче не прощава и Гемето изпада в немилост. Междувременно изпратих една статия в Америка на Искър Шуманов, тогава главен редактор на вестник “Свободна и независима България”. Тя бе отпечатана в следващия брой и заедно с вестника получих и писмо от Искър. През годините след това съм чувствал опора у този човек. Излязоха и доста мои други статии. Ако някой мисли, че е имало хонорари, греши. Дори събирахме средства между нас за издаване на вестника, лепяхме марки по бандеролите и помагахме кой с каквото може. Докато бях в Париж, написах една книжка със заглавие “България днес - социална структура и политическа организация”. Стана прилично, макар че темата изискваше доста статистически материал, който не ми бе под ръка. Професор Василев от Сорбоната ми помогна да запълня част от тази празнота. Още си пазя съобщението от Френската национална библиотека, че книгата е включена в нейния фонд. След време в Ню Йорк се срещнах с професор Сирил Блек и той ми препоръча да разработя темата по-аналитично с финансовата помощ на някоя фондация. Уверяваше ме, че за тази тематика ще има препоръчители, ще помогне и той. Нещата обаче се развиха така, че не потеглих в тази посока. Както вече споменах, съмненията вече бяха започнали да се промъкват в душата ми. Една вечер в един от няколкото български ресторанти в Париж, още в самото начало на моя престой там, срещнах две български момчета. Казаха с нескрита гордост, че работят в парижко месечно българско земеделско списание с име “Бъдеще”. Имаше и внушително френско име L`Avenir. Или нещо такова, не ми се правят справки с небитието. През ума ми премина мисълта: “Защо бай Иван, земеделец и в мозъка на костите си, - питах се аз, - не бе ми казал за това земеделско издание?” Без да се консултирам с него, приех поканата да ги посетя. На другата сутрин ме заведоха в редакцията и така се запознах с Ценко Барев. Там беше и поетът Тончо Карабулков. Хора със самочувствие. Също земеделци, но от друг клон. Така е било винаги със земеделците, дори в имиграция бяха разединени. Дори противопоставени. Не като клонки на едно и също дърво, а обрулени от вятъра листа от различни дървета. След време в Америка срещнах трети вид земеделци. Те пък се представяха за десни и обвиняваха другите, че са оранжеви комунисти. В тази тяхна категория вече бях попаднал и аз. Те не жалеха средства и усилия да ме разобличат като комунистически агент пред санитарния идеологически контрол на специалните служби. Както и да е, в Париж Ценко Барев ми предложи да сътруднича на неговото списание и аз приех. Участвах в няколко броя, там срещнах и млад мъж, който май се казваше Дими. Кинодеец, който между другото продаваше и българско сирене. След години разбрах, че е осъден във Франция за шпионаж в полза на чужда държава. Тогава се сетих, че бай Иван си бе поискал обратно пишещата машина, след като бе разбрал за моето съучастие в операциите на Ценко Барев. Не бе ми казал и дума, само си поиска машината. Оставил ме бе сам да решавам. Иначе момчетата около Българското освободително движение — така се наричаше организацията на Ценко Барев — развиваха активна антикомунистическа дейност в джунглите на Париж. Един път нашариха фасадата на българското посолство с червена боя. Друг път саботираха откриването на български щанд на международно изложение. Вторият път бях между тях, но — засрамен от действията им — бързо се дръпнах встрани. Между другото забелязах двама елегантно облечени мъже с военни стойки. Те не се намесиха в мелето, френската полиция вече бе на мястото си. Двамата гледаха към мен и си говореха нещо. В началото на деветдесетте години на миналия век чаках на пристанището във Видин ферибота за Калафат на път за Мюнхен. По Радио София предаваха как посрещат на Дунавмост с маршове като освободители завръщащи се от Франция хъшове. Аз не бях между поканените - отново бях против течението. Не разбрах защо освободителите на Ценко Барев са променили старите си намерения и са избрали Русе. Още през 1978 година те бяха си разпределили местата в бъдещия кабинет и на сладки приказки си представяха как ще дебаркират на брега край Козлодуй. Досущ като Ботев! Без съмнение, усещате известна доза ирония и малко повече злоба в моите спомени за Българското освободително движение на Ценко Барев. Не се опитвам да ги крия. Ще ви кажа защо - след като спрях да пиша за тяхното списание, по техни пътища те съобщили на някои специални служби на Запад, че съм изпратен от България агент. Косвени доказателства за това получих на Запад, а след завръщането си в България това бе потвърдено от вещи лица, разработвали тази операция — да бъде ерозирана моята дейност против режима в България. Да бъде създадено недоверие към мен сред западните специализирани служби. Групата около списание “Бъдеще” не успя. Допускам, че и на Запад са ги познавали добре. Във всеки случай аз бях поставен под лупата за специално наблюдение, която ми създаде достатъчно кахъри в продължение на години. При това инициативата не е тръгнала от България, а от Париж. Тук вече по необходимост си спомням осъдения за шпионаж в полза на България Дими от групата на Ценко Барев. Спомням си и как задушевно бе приет последният от бившия казионен земеделски съюз. ПЕТЪР ДОКОВ |
||||
| Заглавие | 110 years from the birth and 80 years from the death of Sergey Essenin. |
||||
| Рубрика | Преводи | 2005 / декември | ||||
| Съдържание | СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
ИЗ „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК”
... Ех, обичам поетите! Смешен народ. В тях аз вечно намирам историйка, все за сърцето – на пъпчива студентка плувнал в коса идиот преоткрива света, с премаляваща мъка в нозете. Не знам аз, не помня, в едно селце – може в Калуга, а може в Рязан да е – в прост селски дом син живял; със челце под жълти коси и с очи лъчезарни... И ето, пораснал, при това поет, е, с неголяма, но сграбчваща сила, и женица някаква над четирийсетте зовял уличница и своя мила. ...Черен човеко! Ти, прескверен гост. Тази слава отдавна за теб е позната.” Аз беснея и в мутрата, в гадния нос разярено бастуна си мятам... ...Няма месец. Сивее в прозорчето ден. Ах, ти, нощ! Ти какво, нощ, ми струпа? Със цилиндър стоя. Няма никой край мен. Аз съм сам... С огледалото счупено... Превод Огнян Антов
Николай Панченко (1924 – 2005) руски поет, отличава с дълбочина на чувствата и тънкост на мисълта. В творчеството му органично се преплитат най-добрите черти на традиционната поезия с търсенията на нова, нестандартна форма на стиха. НИКОЛАЙ ПАНЧЕНКО
***
Белило, туш и малко охра –
и ей го зимния пейзаж.
И тъй е просто – драснеш дваж
с молив по белотата мокра
две гарги. Нечия следа.
Нанейде кривнала бразда.
Е, стига! Листът бял е главно.
Той само! Всичко е в това.
В нощта наместо флаг отдавна
шумят неказани слова.
***
Да пишеш стихове – дори
и да не щеш.
Пак давай, давай!
Бенгалски огън да гори
в почти беззлобна слава.
Без блясък, крясък и без жар.
Минутна в туй утеха.
Талантите усмихват се, макар
да не намират там успеха.
Прозорци грейват в синева.
Светът по-хубав, знам, ще стане.
Но дълга нощ подир това
сълзи ще рони непрестанно
***
Аз бавно умирам – работя.
Виж, яма копая.
Помъквам греда.
И питат ме хора:
- Хей, как е живота?
- Умирам - усмихвам се. - Такъв е той, да...
Но те ме не чуват. За тях това значи,
че щом се усмихвам, наред ми е всичко.
Човекът по лятото няма да плаче,
щом тиквата расне по своя привичка.
- Наред е! – пак работа аз си намирам.
Потта си забърсвам, додето работя.
- Така е - усмихвам се, - тъй си умирам..
И сетне добавям:
- Такъв е живота.
Превод Тихомир Йорданов
Translations: 110 years from the birth and 80 years from the death of Sergey Essenin: new interpretations by Ognyan Antov and Tihomir Yordanov. |
||||
| Заглавие | Патриаршеско и синодално послание |
||||
| Рубрика | Без рубрика | 2007 / юни | ||||
| Съдържание | “Господ ще даде сила на Своя цар и ще въздигне рога на помазаника Си”
(1 Цар. 2:10)
Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
През настоящата 2007 година от Рождението по плът на нашия Господ и Спасител Исус Христос православното българско изпълнение отбелязва особено важна годишнина: 1100 години от успението на св. цар Борис I Михаил (852-889; 12 май 907) - нашия Покръстител и вечен небесен застъпник пред престола на Всевишния.
Бог, в Чиято власт са времената и годините (Деян. 1:7), Който като любещ Баща обича всички Свои чеда и желае “всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен” (Йоан. 3:15), ни е дарил с равноапостолния цар и просветител Борис от любов към нас, та и българският народ да върви през вековете просветен със светлината на истинното богопознание, което се дава в св. Божия Църква. Свещен и синовен наш дълг като достойни негови наследници е да пазим и да тачим паметта му със слово и дело, през всичките отредени ни от Бога дни и години.
За нас делото на св. цар Борис-Михаил е наистина изключително по своя характер и непреходно по своето значение. Защото с мъдрото си боговдъхновено държавническо решение той веднъж завинаги подпечата принадлежността на нашия народ към православната вяра и благочестивите традиции на св. Православна църква. Във вече започналия да се разделя християнски свят той успя да се ориентира бързо и точно и да свърже личната си и на своя народ съдба със спасителната вяра и учението на Източноправославната църква. Днес, както и преди, всички ние - клир и миряни на Българската църква - имаме не само призванието, но и свещения дълг да пазим тази вяра като най-скъпо наше притежание и да изповядваме пред света, че това е вярата, “веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда. 1:3) - вярата, която спасява; вярата, която утвърди вселената.
 Михаил Коевчинов
1963, Варна Посейдон, 2007 Смесена техника, 30 х 40 Благодарение на мъдрото боговдъхновено държавническо решение на св. цар Борис в България се положиха и основите на църковната просвета и книжнина на роден език, а на учениците на нашите просветители - св. братя Кирил и Методий - беше предоставена възможността да разгърнат докрай църковно-просветното дело, мащабите на което бързо надхвърлиха пределите на българската държава, за да бъдат посветени и просветени във вярата на св. Православие и други, тънещи в езичеството, славянски народи. Днес, когато страната ни е част от голямото европейско семейство и заслужено се гордеем с факта, че сме първите, на които се предоставя възможността да официализират нова европейска азбука - кирилицата, нека помним, че дължим това преди всичко на нашия равноапостолен цар св. Борис - първия от владетелите на българите, който прие жребия да покръсти своя народ и да направи държавата си християнска.
Св. цар Борис-Михаил не само посочи на своя народ спасителния път на вярата и утвърди с държавническата си воля християнството в България, но и пръв даде на поданиците си пример за преданост към св. Православие. Той се отдаде на християнството всецяло и безусловно - със смирението на най-убогите Божии служители и ревността на най-дивните Божии подвижници. Свещеното Писание и богослужебните книги бяха неговото четиво, власеницата беше неговата постеля, а смирението - неговото царско украшение. На светата вяра той се беше отдал до такава степен, че от ревност по нея и по делото на нейното утвърждаване сред българите не се поколеба дори да пожертва своето благоволение към първородния си син - жертвоготовност, която може да бъде сравнена само с тази на праотеца Авраам!
Братя и сестри,
Колкото и да изречем или напишем за св. Покръстител и небесен застъпник на нашия народ, ще успеем да предадем твърде малко от действителното величие на неговата личност и ще очертаем твърде малко от характера и значението на неговото дело. За да се наричаме негови наследници обаче, сме длъжни ревностно да пазим завещаната ни от него православна вяра и с нея да вървим неотклонно към Божието Царство, верния път към което ни посочи преди повече от единадесет столетия нашият равноапостолен цар.
По повод 1100-годишнината от неговото успение Св. синод на Българската православна църква отправя пастирски благопожелания към всички свои духовни чеда и гореща молитва към Всеподателя Бога да ни укрепва във вярата като достойни чеда на нашия св. цар Борис.
По неговите молитви Бог в изобилие да дарува на православния български народ духовно здраве и всяко благо.
 Председател на Св. синод† МАКСИМ
Патриарх български
и митрополит софийски
Членове на Св. синод:
† Врачански митрополит
КАЛИНИК
† Сливенски митрополит
ЙОАНИКИЙ
† Видински митрополит
ДОМЕТИАН
† Варненски
и великопреславски
митрополит
КИРИЛ
† На САЩ, Канада
и Австралия митрополит
ЙОСИФ
† Западно- и средноевропейски
митрополит СИМЕОН
† Великотърновски митрополит
ГРИГОРИЙ
† Русенски митрополит
НЕОФИТ
† Неврокопски митрополит
НАТАНАИЛ
† Плевенски митрополит
ИГНАТИЙ
† Старозагорски митрополит
ГАЛАКТИОН
† Ловчански митрополит
ГАВРИИЛ
† Доростолски митрополит
ИЛАРИОН
† Пловдивски митрополит
НИКОЛАЙ
ТРОПАР ЗА СВЕТИ ЦАР БОРИС
Тропар, глас 6
Изпълнен със страх Божий, богоблажени царю Борисе, станал си жилище на Светия Дух: утвърдил Христовата вяра, оставил си царския престол и жезъл. И, заселил се в пустинята, разцъфтял си в подвизи и си намерил благодат пред Господа.
А сега, застанал пред престола на Всевишния, моли Христа Бога да дарува на народа ни мъдрост и сила, а на нас, молещи теб, спасение на душите ни. |
||||
| Заглавие | |||||
| Рубрика | + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил | 2007 / ноември | ||||
| Съдържание |  Руско-турската Освободителна война 1977-1878 г. наистина е неповторима в историята на нашия и на руския народ, но и в света. Тя става истинска народна война, тъй като за нейното обявяване има заслуга както българското духовенство и народ, така и целият руски народ – от духовенството, военните, научни дейци, учители, журналисти, общественици, търговци и индустриалци до обикновения християнин. Вл. Апушкин рисува настроението в Русия по следния начин: “Общественото мнение, настроението на народа изигра нечувана дотогава роля в избухването на войната. То събори всички мъдри и предпазливи съобръжения на нашата дипломация, то осуети най-горещото желание на императора Александър ІІ да запази скъпата руска кръв... войната стана изведнъж народно дело, а това има небивали резултати... войната... беше народно, кръвно дело, възбуждаше грамаден всеобщ интерес.” 1Смеем да заявим, че даже нямаше да има Освободителна война, ако не беше българското и руското духовенство, които положиха неимоверни усилия сведенията за зверствата на поробителя да достигнат до най-отдалеченото място на обширната руска земя.
Преди всичко екзарх Антим І и Св. Синод на Българската Екзархия, които изпращат покъртително писмо до Санкт-Петербургския и Новгородски митрополит Исидор с молба за съдействие и застъпничество пред императора. Да не говорим за българското духовенство, взело участие в Априлското въстание, за риска, с който са пренасяли в чорапите си сведения до Цариград, за да ги предадат в руската дипломатическа мисия. Не забравяме и приноса на чуждестранните кореспонденти като Макгахан и др., чиито кореспонденции достигнаха до Москва и Русия.
Последва редът на руското духовенство, което буквално преписва всички сърцераздирателни сцени в Батак и другаде и ги разкрива пред слисания поглед на своите пасоми. Кой друг можеше да достигне до сърцето на всеки руски благочестив християнин, освен неговия духовен пастир? Досега сме открили публикувани в руския църковен и светски печат 577 проповеди, слова и беседи от периода 1875 до края на 1878 г. Особено важен е фактът, че до Априлското въстание сме срещнали 13 публикации, докато само за месец юли 1876 г. проповедите са 24 на брой, а за м. август достигат кулминацията – 38.
От архиереите най-много публикувани проповеди има Орловският и Севски епископ Макарий /Миролюбов 1867-1876/ - 14 само за 6 месеца, от юли до ноември 1876 г., а сигурно има и през цялата война. За целия период – преди, по време и след войната – Кишиневският епископ Павел има 17 проповеди, а от Донския архиепископ Платон /Городецки/ - 27 проповеди, който фактически няма конкуренция, така да се каже.
Особено важно значение и то за всички Руско-турски войни има руското военно духовенство. Преди всяко решително сражение руското войнство е било окуражавано с молитва и проповед.
Най-характерни са няколко случая от тези войни. През войната 1827-28 г. една от най-решителните битки е била край Провадия. Там е бил пленен военният свещеник заедно със св. кръст. Гръцкият Преславски митрополит от Шумен го откупва от пленилия го черкез и след това го предава, естествено, срещу възнаграждение, на руските войски и свещеникът достига армията на генерал Дибич Забалкански в гр. Одрин, за да продължи своята пастирска мисия.
Колко важна е тази мисия, говорят следните фактически сведения.
По време на Кримската война 1853-1854 г. при преминаването на Дунава Могилевският полк, който се прехвърлил пръв, претърпял много загуби, загинали старшите офицери и всички залегнали в урвите и храстите в очакване на подкрепления. Подкрепата действително не закъсняла. “Пръв, пише журналистът А. С. Хараланов в своите спомени, се появи отец Василий Пятибоков, старец, свещеник на могилевския полк.
- Къде са моите дечица? Къде са те, миличките ми? – питаше той, без да се обръща лично към някого.
- Отец Василий, спрях го аз. Насам! Ето децата ви, лежат. Вървете там.
В същото време Смоленският полк бе успял да се прехвърли и наближаваше към нас. Мило беше да гледаш тези храбри юнаци как прибягвайки край нас, викаха на могилевци: Ставай! Какво сте се излегнали? Да вървим заедно!
Смоленци прибягваха, а могилевци все още лежаха в рътлините, като не се решаваха да се изправят, като виждаха ранените смоленци, които турците картечници изваждаха из строя. Офицерите повдигаха хората, но не дружно и изправилите се отново лягаха.
- Гълъбчета! Изведнъж извика с особено развълнуван глас отец Василий. Гълъбчета, след мен, миличките ми! След светия Кръст!
И този достоен пастир изскочи от оврага и издигна св. кръст високо над главата си. Като че ли мълния премина през полка. В един миг всички се изправиха като един и гръмна поривисто, стихийно “ура а а ..”, такова “ура”, което не може да бъде слушано без сърдечен трепет. Могилевци стремително се хвърлиха напред и едновременно със смоленци се хвърлиха в редута. Аз не се въздържах и побягнах с тях. По едно време мислех, че о. Василий е убит, защото той падна, но не! Ето, той се вдигна и отново побягна напред. Във вдигнатата му високо ръка блестеше св. кръст. Хванах го и почти го изнесох на вала: старецът нямаше сили да се изкачи по съвсем стръмния насип. Впоследствие се оказа, че епитрахилът му бе пробит от картечен изстрел, а от св. кръст откъсната частица. Ние завладяхме редута.” 2
На 13-ти юни 1877 г. 14-та пехотна дивизя, която трябвало първа да премине Дунава, била разположена на 18 версти от Зимница. Началникът на дивизията генерал Драгомиров заповядал във всички полкове да бъдат отслужени молебни, та всеки воин, с вяра и надежда в Бога, да се подготви за атаката. В 10.00 часа свещеник А. Цитович извършва молебена, но не минават и 10 минути, когато маса воини се обръщат с молба за свещеника да им отслужи молебни във всяка рота отделно. Една рота иска да отправи молитва към св. Николай, друга към св. Иоан Воин, трети – на св. Великомъченик Георги Победоносец, четвърта – акатист на Спасителя, пета акатист на Пречистата Дева. Всеки бил изпълнен с религиозно вдъхновение и искал да намери успокоение в молитвата. Един коленичил, склонил глава и изповядва пред Господа всичките си прегрешения; друг осенява себе си с чисто руски кръст и с дълбока въздишка възнася молитва: “Господи, помогни!”, трети с ръце на гърди устремил духовен взор към небето. “Нищо подобно не бях виждал в живота си, свидетелствува опитният пастир. Тази задушевна, неподправена молитва на хиляди воини, предназначени за страшно, кърваво дело, произвеждаше неизразимо впечатление. Аз сам бях затрогнат до сълзи; мислите бяха чужди на всичко земно; душата бе преизпълнена с най-възвишена вяра и надежда на Бога. Молитвата продължи не по-малко от три часа и накрая тихо-тихо ротите се разотидоха.” Към 23.00 часа закипяла работа. И свещениците отишли на брега, но не служили молебен, за да не разбудят спящия на другия бряг враг. След три часа всичко било готово и първи седнали в понтоните волинци. “Настъпи потресаваща минута, споделя о. Цитович. Всички снеха шапки, отправиха взор към небето и възнасяха кратка, но топла молитва към Бога: “Господи, помогни ни!”, говорили седналите в понтоните. Ние, останалите на брега от своя страна шепнехме: “Господи, помогни им!” След едночасова работа понтонерите прехвърлили първия ешелон и на отсрещния бряг забили тревога. Завързала се кървава схватка, но чудото станало! Разбира се, не само защото нощта е била непрогледна – луната била скрита зад облаци. Всяко нещо има своето значение. Кой би могъл да направи това, освен Този, който всичко държи! “Ти простираш тъмата, и става нощ” /Пс. 103:20/ 3.
На Шипка е не-по малко страшно. На 9-ти август 1877 г. още от 08.00 часа започнала атаката на врага и градушка от куршуми и гранати обсипвала от всички страни защитниците на прохода. Всички снели шапки, започнали да се кръстят и да призовават Божията помощ. Тогава о. Константин Белевски, свещеник на 5-та българска опълченска дружина, предложил да отслужи молебен. Всички с радост приели предложението и веднага под кръглата батарея на полковник Бенецки купелът с вода бил поставен направо върху камъка. Отначало бил отслужен параклис към усърдната застъпница за християнския род – Св. Богородица, след което и освещаване на вода. Когато започнали да пеят тропара “Спаси, Господи люди Твоя”, молещите се коленичили и просели помощ от Господа, а в същото време върхът св. Никола се задимил, атакуван от всички страни от неприятеля. В края на водосвета било провъзгласено многолетствие за руския император и победоносното христолюбиво воинство. Гръмогласното “Многая лета” се сливало с грохота на боя и било заглушавано от свистенето на куршумите и трясъка на разбиващите се наблизо гранати. След това свещеникът поръсил със св. вода присъствуващите и намиращата се наблизо І-ва стрелкова рота на Орловския полк, която веднага била вдигната на бой. Свещеникът осенил четирите посоки на света със св. кръст, отправил се към превързочния пункт, а всички присъствуващи, ободрени от молитвата, се разотишли по местата си. Тогава става и другото чудо – десетократно превъзхождащият противник бил отблъснат. 4.
Това чудо потвърждава без да иска от военна страна покойният принц Кирил Сакс-Кобургготски, като казва: “истинско щастие било, че толкова малко войска удържа прохода”. Наистина, истинско щастие е, че българският и руският народ са православни и имат за покровителка и застъпница Небесната Царица – Св. Богородица!!!
Затова българският народ издигна множество паметници в чест на загиналите руски, румънски, украински, белоруски, молдовски, грузински, арменски, финландски, полски и др. вождове и воини, паднали за вярата и освобождението на Отечеството ни. Истинският смисъл обаче е в изграждането на храмове-паметници, в които за вечен спомен се поменават за упокой не само вождовете и воините, но и българските и руски архиереи и свещеници, монаси и монахини, православни християни, които не са загинали непосредствено в Освободителната война. Те внесоха своя принос на своето място – в храма, в манастира, във военните хоспитали на бойното поле и в самите манастири, при всеки празник, при всеки юбилей на храма, семинария, духовни училища, в духовните консистории, които станаха своеобразен център за събиране на средства и материали за войната. Защото не трябва да бъде забравен нито един подвиг, нито един благороден пример, като жертвите, които правеха обикновените християни, като даваха за пострадалите изповедници за вярата на Балканския полуостров и храбрия руски воин последните си средства, събрани за поклонение на Божи гроб, за зестра на дъщеря си или за погребението си, с надеждата, че добри хора и Господ няма да ги оставят без своята подкрепа.
Вечна и блажена да бъде паметта им. За тях именно бяха построени храмовете-паметници, пръв от които е катедралният храм-паметник “Св. Успение Богородично” в град Варна /1886 г./, храмът-паметник “Рождество Христово” на Шипка /1902 г./ и най-накрая – величественият Патриаршески катедрален ставропигиален храм-паметник “Св. Александър Невски” /1924 г./ в гр. София.
Бележки:
1. Военный Сборник за 1902 г., юни, с. 197-203.
2. Церковный вестник, 1889, №2, с. 37.
3. Церковно-общественный вестник, 1878, №29, с. 2-3.
4. Церковный вестник, 1877, №41, с. 14 |
||||
| Заглавие | Варненският - най-труден и най-престижен в света |
||||
| Рубрика | Под знака на Терпсихора | 2014 / 2 | ||||
| Съдържание |  Д-р Светла Трайкова (18.08.1950, Варна) - Завършва СУ “Св. Кл. Охридски” спец. българска филология и философия (1973), доктор на философските науки (1990). Работи като учителка, секретар на ОС за култура, зам.-председател на Обл. съвет за духовно развитие - Варна, пом. директор на НУИ “Д. Христов” (1991 – 2011). Участва в научни конференции с доклади и има публикации в сферата на културата и образованието. Тази година XXVI Международен балетен конкурс във Варна отбелязва 50-годишнината от създаването си. Едно от събитията, които поставят България и Варна в хилядолетната културна история е провеждането на първия в света международен балетен конкурс през 1964 година с двадесет и шест издания до днес. Изненадващото е, че малка държава като нашата, без дълголетни традиции в балетното изкуство, става инициатор на такава културна проява, която събира периодично балетни педагози, хореографи и изпълнители от цял свят и задава новостите в това трудно сценично изкуство, дава идеи за появата на нови конкурси, става трамплин в кариерата на най-известните в света балетни артисти.Естествено е да зададем въпрос не толкова за първите организатори на конкурса, колкото за първите инициатори и защо точно в град Варна се провежда. Далновидна е идеята град като Варна, отворен към света, с прекрасни природни дадености, великолепна лятна сцена и силно желание да се превърне в място на благородно състезание, което да повдигне всички “железни завеси”, да покаже, че изкуството на танца е общуване без граници в един хармоничен свят без разделения. Първата председателка на журито на шест конкурса, великата балерина Галина Уланова възкликва: “България е малка страна, но с голяма инициатива.”  Денис Черевичко (Австрия) – зл. медал 2012. Фото Нина Локмаджиева Главният балетмайстор на Варненската опера Стефан Йорданов (1924-1994) пише в своята автобиография: “От първия сезон, постъпил на работа във Варненската народна опера (1960 г.), оценяващ колко би помогнал за израстването на българския балет един международен балетен конкурс, който да се провежда периодично у нас във Варна, аз започнах да досаждам на ръководството и обществеността в града с внушения, проекти и уговорки да съдействат за организирането на такъв конкурс”. След много трудности идеята на Стефан Йорданов е възприета от Министерството на културата и намира реализация през 1964 г. Йорданов е член на организационния комитет и на журито от първия до единадесетия конкурс (без X). Главен организатор и директор на конкурса от 1964 до 2011 е доц. Емил Димитров – музикант и диригент, отдал 46 г. от своя живот за организацията и съществуването на тази световна проява.  Бруклин Мак (САЩ) – Златен медал, 2012. Фото Виктор Викторов Международният балетен конкурс изгражда изключително високи художествени и естетически критерии на балетните зрители, което ще тласне напред репертоарното развитие не само на българските оперни театри и балетни трупи, а и на всички европейски и световни балетни сцени. Той изисква нови професионално подготвени кадри. В 1951 г. се открива Държавното хореографско училище в София. Във Варна отново Стефан Йорданов става инициатор на първото извънстолично професионално образование през 1966 г., за да видим днес, че във всички по-големи градове на страната с училища по изкуствата има балетно образование: София, Варна, Пловдив, Русе, Бургас, Стара Загора.  Су-Бин Ли (Корея) – Спец. отличие Варна 2014. Фото Виктор Викторов Като домакини на такъв авторитетен форум пред българското балетно изкуство се поставят с всяко издание нови предизвикателства. Започва бързо да се развива балетната педагогика, хореографското новаторство, критика и други изкуства. Най-добрите балетмайстори и хореографи, създателите на националната ни школа, са членове на журито: А. Петров, А. Гаврилов, Н. Кираджиева, Ст. Йорданов, П. Луканов, Б. Ковачев, М. Арнаудова, Б. Сечанова и др. Всички известни балетни артисти и хореографи са преминали през сцената на конкурса или като членове на журито: Вера Кирова, Калина Богоева, Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, Бисер Деянов, Евгения Кръстева, Ясен Вълчанов, Диляна Никифорова, Марияна Денева, Сара-Нора Кръстева и др. Можем да отбележим, че най-големите световни балетни знаменитости на втората половина на XX век са тръгнали напред в своята кариера от Варненския конкурс. Започнал с 42 състезатели от 10 страни, повечето европейски държави – СССР, България, Румъния, Унгария, Полша, Франция, ГДР и само Куба и Бразилия от други континенти, до 26-то издание през сцената на конкурса са преминали над 3700 балетни артисти от близо 50 държави от всички континенти. Проф. Олга Мейнард от САЩ, главен редактор на сп. “Денс магазин” казва: “Варненският международен балетен конкурс има бъдеще, той е майката и бащата на всички международни балетни конкурси. Като разгърнем страниците на изминалите конкурси, ще видим, че той не се прави заради туристите. Варненският конкурс е организиран с високите идеи да бъде голям форум на танцьори и педагози, на критици и обучаващи се от цял свят и да се срещнат те при равни условия. Затова днес Варненският балетен конкурс е респектиращ в цял свят”.  Микола Городский (Украйна) - отличие III степен Под знака на Варненския международен балетен конкурс започват или възраждат развитието си много от националните балетни школи. Той се превръща в критерий за нивото на балетното изкуство, независимо, че по неговия пример се създават много балетни конкурси. Най-точното определение за конкурса ще остане “Варненската олимпиада”, дадено от Джон Грегъри в първата издадена книга за десетте конкурса, “Варна – балетна олимпиада”, отпечатана в Лондон (1983). От сцената на международния конкурс започват творческите си кариери и достигат до най-голяма известност: Владимир Василиев – единствен носител на Голямата награда на град Варна, Н. Макарова, Н. Безсмертнова, Ек. Максимова, Н. Долгушин, А. Сизова, С. Викулов, М. Баришников и много други от руската школа, която изцяло триумфира до X балетен конкурс заедно с кубинската школа – Лойпа Араухо, Аурора Бош, Мирта Пла, Хосефина Мендес, Мирта Гарсия, Хорхе Ескивел, Росарио Соарес и др. И ако първият балетен конкурс е наречен “конкурс на звездите”, от третия започва състезание между националните школи.  Ю Ши (Китай) – отличие I степен 2014. Фото Нина Локмаджиева  Максимилиано Гера (Аржентина) – зл. медал, 1988 На VII балетен конкурс (1974 г.) се провежда цялостен спектакъл с големите звезди на конкурса в борба за голямата награда. Такива спектакли и концерти бележат кръгли годишнини и издания и по своеобразен начин дават постиженията и развитието на получилите най-престижни награди. С такава “Среща на поколенията” бе отбелязана 50-годишнината на конкурса. На сцената се появиха незабравими от историята на конкурса балетни артисти: Йоко Моришита (Япония) – златен медал от 1974 г., Максимилиано Гера (Аржентина), златен медал от 1988 г., Роландо Сарабия (Куба) – специалното отличие на Варна, 1998, Александър Александров – 2002 и Натали Братанова – 2012 (България), от САЩ Матиас Дингман – отличие първа степен, 2006, Уитни Хюстън - 2008 и Бруклин Мак – 2012, Мюнг Кю Ким и Сунг У Хан (Корея) - 2010, Денис Черевичко (Австрия) - 2012 и др.  Венера Христова и Дойчин Дочев – “Сицилиано” - награда за оригинална постановка на произведение от бълг. композитор, муз. Асен Аврамов, хореогр. Анна Пампулова. Фото Нина Локмаджиева От особено значение е органическото свързване на Международния балетен конкурс с най-стария у нас Международен музикален фестивал “Варненско лято” (1926 г.). Балетният конкурс не е само естествено продължение на фестивала, но и черпи опит от музикалните академии и майсторски класове и открива такива към конкурса от 1990 г. от XIV издание с класове по класически танц при проф. К. Богоева, К. Петровска, акад. Кр. Колдамова, доц. Бисер Деянов от България, проф. Ю. Григорович, проф. Владимир Василиев от Русия, проф. Сун Хи Ким - Корея, Елизабет Плател - Франция, Лойпа Араухо и Аурора Бош от Куба и др., които разкриват тайните и техническата виртуозност на класическия балет. По характерни танци проф. Наталия Тарасова - Русия, Педро Корнейро - Португалия, по съвременни танцови техники - Име Далберг - Холандия, Розмари Де Мео - Канада, Морис Кози - САЩ, Алфредо Торес - Куба и други. Все по-широка става възможността дори за най-младите балетни артисти да развият своя талант и опит в тези класове.  Роландо Сарабия (Куба) – Специално отличие Варна 1998 След промените през 90-те години, когато държавата у нас все повече се отдръпва от финансирането на такива големи културни прояви и Варненският балетен конкурс е застрашен от прекъсване, както много други фестивали и конкурси, доц. Емил Димитров заедно с предани на идеята създава през 1992 г. Фондация “Международен балетен конкурс - Варна”, която продължава държавната традиция за организация, провеждане и финансиране на конкурса. До 2011 е неин председател, а след това продължители на неговото трудно дело са децата му - Димитър Димитров - председател и Соня Димитрова - член на УС. Фондацията реализира широка съпътстваща програма от изяви към конкурсите – Международна лятна балетна академия, пленери и изложби на изобразителното изкуство, международни фотоизложби, теоретични конференции, симпозиуми, Детско-юношески национален конкурс “Изкуство против дрогата” с шест издания досега и др. Думите на руския академик Виктор Ванслов показват новаторското значение на балетния конкурс: “На България и на славния град Варна принадлежи честта за организиране през 1964 г. на първия в света международен конкурс на балетните артисти. Това е било новаторско и смело начинание, което, без да преувеличаваме можем да кажем, е открило нова ера в културния обмен в областта на изкуството. От този момент световната хореография започва да се развива под знака на балетните конкурси, които след България възникват в много страни и без които сега е трудно да си представим навлизането в професионалния живот на новите поколения артисти”. Пет години по-късно 1969 г. се създава балетен конкурс в Москва, в Токио (1976 г.), следват в Осака, Джаксън (САЩ), Ню Йорк, Хелзинки, Париж, Санкт Петербург, Будапеща, Шанхай, Рио де Жанейро и др. По инициатива на Емил Димитров и с активната подкрепа на ЮНЕСКО през 2007 се създава в Москва Федерация на международните балетни конкурси. Педагози, хореографи и артисти присъстват на конкурсите, усвояват и обобщават получения опит, прилагат го в националните си школи. Това способства за ускоряване на протичащата глобализация на световната култура.  Хана О‘Нийл (Франция) - сребърен медал и Джеръми-Лу Кер (Франция) - бронзов медал. Фото Виктор Викторов Като всяка олимпиада и Варненският балетен конкурс е предизвикателство пред нарасналата виртуозност на изпълнение, пред навлизащите нови изразни възможности на танца, пред организацията и дори пред статута на конкурса. 50-та годишнина и XXVI конкурс бяха отбелязани под патронажа на вицепрезидента Маргарита Попова, на ЮНЕСКО и генералния директор на световната организация Ирина Бокова. Проф. Сухуа Сяо от Китай, член на журито на конкурса за 11 път, сподели: “Да се създаде този конкурс в такава малка страна е било истински подвиг, било е поглед в бъдещето. Благодаря на Варна и България за тази една година от моя живот! 42 пъти съм бил член на жури на международни конкурси, но смятам Варненския за най-труден и най-престижен в света. Пожелавам да се запази и да продължи да дава на световния балет нови звезди. Благодарим на Варна за това!”. 50 години Варна е център на такъв благороден и хуманен културен диалог, и няма съмнение, че през XXI век ще продължи мисията си на фактор, изграждащ по-красив и мирен свят на човешкото разбирателство и творчество. |
||||
| Заглавие | |||||
| Рубрика | Metal Meyor | 2014 / 2 | ||||
| Съдържание |  Къде си мислиш, че по пътищата на Helloween, Whitesnake, Scorpions, Deep Purple, Motörhead и Billy Idol се пресичат? Когато Manowar е поставил рекорд за Гинес? Къде в света е единственият паметник на Рони Джеймс Дио? Къде в света можете да видите лицата на Dio, David Coverdale, Ian Gillan, Alice Cooper, Klaus Meine, Joey DeMaio, Glenn Hughes и все повече и повече рок легенди, рисувани по стените на сградите от епохата на социализма? Каварна, на брега на Черно море - български град с по-малко от 12 000 жители и кмет, луд хард рок и метъл фен - Цонко Цонев. Той бе удостоен и получи награда - Мъж на годината в България за 2005 г., но е по-горд със своя псевдоним Metal - Meyor, тъй като всички рок звезди и обикновени хора в Каварна използвали, за да му се обадят. От 2006 г., първата Kavarna Rock Fest се проведе, на сцената на фестивала са извършени повече от 40 световно известни рок идоли, а градът си е спечелил славата на рок столицата не само на България, но и на рок столицата на Балканите. Ако отидете в гимназията в Каварна, няма да чуете камбани да звънят след всеки урок, вместо на камбани - музиката на AC / DC, Dio и други рок легенди обявяват края на уроците. Manowar дойде за първи път в България в Каварна и тук те пяха националния химн българския „Мила Родино“, а през 2008 г. те са направили концерт, който продължи пет часа и влезе в Световните рекорди на Гинес като най-дългия хеви метъл концерт. Каварна има Алея на рока и рок изложба „Музеят на Metal Mayor“, където Цонко Цонев е подредил подаръците от всички звездни гости - техните китари с автографи, макет на паметника на Ronnie James Dio, златен албум на Deep Purple „Burn“ (един от 50 копия в света), албуми и уникални предмети от артисти и групи, кола с автограф от легендарни имена като Alice Cooper, Scorpions, Glenn Hughes, Ronnie James Dio, Simon Wright (AC / DC), Manowar и много други спортисти, които свирят в Каварна. |
||||
| Заглавие | I.Duende – theory and presentation. |
||||
| Рубрика | Беседи | 2005 / ноември | ||||
| Съдържание |  ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА IX международно биенале на визуалните изкуства, Истанбул 2005. Без заглавие, Бурак Делиер, Турция
Дами и господа,
От хиляда деветстотин и осемнадесета година, когато постъпих в Студентската резиденция1 в Мадрид, до хиляда деветстотин двадесет и осма, когато я напуснах, вече завършил учението си по философия и литература, съм слушал близо хиляда беседи в този изискан салон, където старата испанска аристокрация се стичаше, за да изкупи лекомисления си живот по френските плажове.
Мечтаейки за въздух и за слънце, аз така скучаех, че щом излезех от залата, се усещах посипан с тънък слой пепел, готов всеки миг да се превърне в лют пипер.
Не, аз не бих искал в залата да влезе ужасната муха на отегчението, която нанизва главите на слушателите на тънката нишка на сънливостта и забожда под клепачите им остриетата на множество карфици.
По прост начин, в регистъра, в който поетичният ми глас не притежава блясъка на полировката, нито лъкатушното коварство на отровно биле, нито кротостта на благите овчици, които внезапно се превръщат в остриета на иронията, ще се опитам да ви изнеса една кратка беседа за скрития дух на изстрадала Испания.
Всеки, който е стъпил върху кожата от бик, опната между Хукар2, Гуадалфео3, Сил4 и Писуерга5 (не бих могъл да говоря за пълноводни реки именно тук, където Ла Плата6 вълнува водната си шир с цвят на лъвска грива), доста често чува да се повтаря: „В това има много дуенде7.” Мануел Торес, големият андалуски „кантаор”, казал веднъж на един певец: „Ти имаш глас, познаваш стиловете, но не ще постигнеш никога успех, защото нямаш дуенде.”
В цяла Андалусия, било при скалите на Хаен, или при раковината на Кадис, хората говорят непрестанно за дуендето и го откриват с безпогрешен усет веднага щом се прояви.
Превъзходният певец Ел Лебрихано, създател на тъй наречената дебла8, твърдял: „В дните, в които пея с дуенде, никой не може да се мери с мен.” А веднъж старата танцьорка циганката Ла Малена, когато слушала фрагмент от Бах в изпълнение на Брайловски9, възкликнала: „Оле! В това има дуенде!” — но се почувствувала отегчена от Глук, Брамс и Дариус Мило10. А Мануел Торес, човекът с най-богатата култура в кръвта от всички, които познавам, произнесъл следната знаменита фраза, когато чул самия Де Фая да свири своето „Ноктюрно от Хенералифе”: „Всичко, в което има черни звуци, притежава дуенде.”
Тези черни звуци са тайната, корените, впити в калта - позната на всички и игнорирана от всички, - откъдето до нас идва всичко съществено в изкуството. „Черни звуци” казва в Испания човекът от народа и мнението му съвпада с определението на дуендето, което дава Гьоте, говорейки за Паганини: „Тайнствена сила, която всички чувстват и никой философ не обяснява.”
Така че дуендето е сила, а не действие; то е борба, а не размишление. Чувал съм един стар китарист да казва: „Дуендето не е в гърлото. Дуендето се изкачва отвътре, от ходилата нагоре.” Тоест не става дума за способност, а за стил, който живее: става дума за кръв, за прастара култура и в същото време за непрекъснато творчество.
Тази „тайнствена сила, която всички чувстват и никой философ не обяснява”, е в крайна сметка духът на земята. Тя е дуендето, изпепелило сърцето на Ницше11, но той го търси във външните му проявления, в моста Риалто или в музиката на Бизе, без да го открие и без да знае, че дуендето, което иска да намери, е преминало от древногръцките мистерии в танцьорките от Кадис или в сърцераздирателния Дионисиев вик на сигирията на Силверио.
Така че не бих искал никой да смесва дуендето с теологичния демон на съмнението, когото Лютер, обзет от вакхически гняв, замерил с една мастилница в Нюрнберг12, нито с разрушителния и не много умен католически дявол, който се превръща в кучка, за да проникне в манастирите, нито пък с говорещата маймунка на Сервантесовия Малхеси от „Комедия на ревността и горите на Ардения13”.
Не. Аз говоря за загадъчното и тръпнещо дуенде, потомък на Сократовия весел демон от мрамор и сол, който възмутен се нахвърлил върху господаря си в часа, когато той погълнал отровата. То е потомък и на дребния като зелен бадем меланхоличен демон на Декарт, който - отегчен от окръжности и линии - тръгвал край каналите, за да слуша песента на снажните моряци в далечината.
При всеки човек, при всеки артист, бил той Ницше или Сезан, изкачването по кулата на собственото съвършенство е плод на борбата, която той води със своето дуенде, а не със своя ангел, нито със своята муза, както казват някои. За да се определи същината на една творба, необходимо е да се прави тази основна разлика.
Ангелът насочва и дарява като свети Рафаил14, брани и избавя като свети Михаил15, известява и предупреждава като свети Гавриил16. Ангелът заслепява, но кръжи над главата на хората — той разлива отгоре своята благодат и човек без усилие осъществява своята творба, стремеж или танц. Дали е ангелът от пътя към Дамаск17 или пък другият, който се промъква през процепа на балкончето на Асиз18, или пък онзи, който следва стъпките на Хайнрих Сусо19 - те всички повеляват и творецът е безсилен да се противопостави на светлината им, защото размахват стоманените си криле единствено в полето на предопределения.
Музата диктува, а в някои случаи нашепва. Възможностите и са сравнително малки, защото вече е далеч и е толкова уморена (виждал съм я два пъти), че е било необходимо да й сложат сърце наполовина от мрамор. Осенените поети чуват гласове, без да знаят откъде идват, а това са гласовете на музата, която ги вдъхновява и понякога погубва. Такъв е случаят с големия поет Аполинер, сразен от страховитата муза, с която го е нарисувал божественият и ангелски Русо20. Музата събужда разума, навява картини с колони и фалшиво ухание на лаври, но често разумът е враг на поезията, защото прекалено я ограничава, защото въздига поета върху трон от тънки осили и го кара да забрави, че може скоро да се превърне в храна на мравките или върху главата му да се стовари голям отровен рак, срещу който музите, населяващи моноклите или студените лакирани салонни рози, са безсилни.
Ангел и муза идват отвън. Ангелът дава светлина, а музата - форма. (Хезиод се е учил от нея.) В лавровата си горичка поетът среща и златен хляб, и туника на дипли. Но за разлика от тях дуендето трябва да бъде разбудено в най-тайните убежища на кръвта. Необходимо е ангелът да бъде отблъснат, а музата - отритната. Трябва да изчезне страхът от теменуженото ухание на поезията от осемнадесети век, от големия телескоп, върху чиито стъкла заспива музата, омаломощена от ограниченията.
Истинската борба е с дуендето.
Познати са пътищата за търсене на бога - от жестокия начин на отшелника до изтънчения маниер на мистика. Посредством някаква „кула” както света Тереса21 или по три различни пътища както свети Хуан де ла Крус22. И макар че трябва да крещим с пълен глас като Исай: „Наистина ти си, о съкровени Боже”23, в края на краищата Бог изпраща първите си огнени стрели на онзи, който го търси.
Няма карта, нито опит за търсене на дуендето. Известно е само, че то изгаря кръвта като силен цяр, изтощава и отхвърля цялата заучена и изящна геометрия, разчупва стилове и се опира на неутешимата човешка мъка. То е причината Гоя, майстор на сивото, сребристото и розовото както в най-добрата английска живопис, да започне да рисува с колене и юмруци в ужасно катраненочерно. То разсъблича Мосен Синто Вердагер24 сред студа на Пиренеите или отвежда Хорхе Манрике25 в пущинака на Оканя, за да дочака там смъртта. То надява зеления палячовски костюм на нежното тяло на Рембо26 или призори на булеварда поставя мъртви рибешки очи върху лицето на граф Дьо Лотреамон27.
Големите артисти на Южна Испания, цигани или изпълнители на фламенко - певци, танцьори и свирачи, знаят, че без появата на дуендето не се постига никаква емоция. Те могат да мамят хората и да пресъздават усещане за дуенде, без то да се е появило, тъй както ви мамят всекидневно лишените от дуенде писатели, художници или представители на литературни моди. Достатъчно е обаче човек да се вгледа и да не се оставя да го повлече равнодушието, за да открие клопката и да ги пропъди ведно с недодяланото им изкуство.
Веднъж андалуската певица Пастора Павон, наричана Момичето с гребените - мрачен испански темперамент, равен по сила на фантазията на Гоя или на бикобореца Рафаел ел Гальо28, пееше в една кръчмица в Кадис. Играеше с дълбокия си глас - глас от разтопен калай, глас, покрит с мъх. Заплиташе го в буйните си коси, потапяше го във виното или го запращаше в далечни и мрачни предели. Но не се получи нищо. Всичко бе напразно. Слушателите стояха безучастни.
Там беше Игнасио Еспелета, красив като римска костенурка29, когото веднъж запитали: „Как така не работиш?” - а той отвърнал с усмивка, достойна за Аргантонио30: „Че как ще работя, щом съм от Кадис?”
Там беше и пламенната Елвира, аристократична проститутка от Севиля, пряка потомка на Соледад Варгас31; в хиляда деветстотин и тридесета година тя не пожела да се омъжи за един Ротшилд, защото не й бил равен по кръв. Там бяха и Флоридас - хората ги смятат за касапи, но всъщност те от хиляди години са потомствени жреци, които и до днес принасят бикове в жертва на Герион32. А в един ъгъл, с лице на критска маска, седеше внушителният скотовъдец дон Пабло Мурубе. Пастора Павон свърши песента сред мълчание. Само едно дребно човече, от онези малки танцуващи човечета, които сякаш изведнъж изскачат иззад бутилката ракия, произнесе много тихо: „Да живее Париж!” - като че ли искаше да каже: „Нас не ни вълнуват способностите, техниката или майсторството. Нас друго нещо ни вълнува!”
Тогава Момичето с гребените подскочи като лудо. Приведе се досущ като средновековна оплаквачка, обърна наведнъж една голяма чаша огнена касаля33, седна и запя без глас, без дъх, без нюанси, с обгорено гърло, но … с дуенде. Беше успяла да разруши цялото скеле на песента, за да даде път на едно яростно и властно дуенде, другар на натежалите от пясък ветрове; дуенде, което караше слушателите да разкъсват дрехите си, тъй както ги разкъсват антилските негри при ритуала лукуми, скупчени пред лика на света Варвара.
Момичето с гребените трябваше да раздере гласа си, защото знаеше, че я слушат отбрани люде, които търсят не формата, а същността, чистата музика с кратък и плътен звук, който може да се задържи във въздуха. Видя се принудена да пожертвува и дарба, и сигурност, тоест да пропъди своята муза и да остане беззащитна, за да може дуендето да се яви и поведе безпощадна борба. И как само пя! Тя вече не играеше с гласа си. Той беше като струя кръв, достоен - заради болката и откровението - да се разтвори като десетопръста длан към окованите, по изпълнени с буря нозе на Христос, дело на Хуан де Хуни34.
Появата на дуендето предполага винаги коренна промяна във всички форми, издава усещането за съвършено непозната свежест, с качествата на нещо току-що създадено, на някакво чудо, което предизвиква почти религиозен екстаз.
В арабската музика - в танца, песента или елегията - появата на дуендето се посреща с енергичен възглас: „Аллах, аллах!”, „Господи, господи!”, толкова близък, а, кой знае, може би и същият като нашето „оле” при боя с бикове. Така във всички песни в Южна Испания появата на дуендето е последвана от сърдечния вик: „Да живее Бог” - дълбок, човешки, нежен вик на общение с Бога посредством петте ни сетива, постигнато благодарение на дуендето, което одухотворява гласа и тялото на танцьорката. Едно истинско и поетично освобождение от този свят, чисто както в седемте градини на Педро Сото де Рохас, несравнимия поет от седемнадесети век, или както в трепетната стълбица на плача на Йоан Климах35.
Втората част от беседата четете през декември
Бележки
Тази беседа, една от най-значимите на Лорка, е изнесена за първи път на 20 октомври 1933 г. в Буенос Айрес пред обществото „Приятели на изкуството” и е повторена на 14 ноември същата година в театър „Авенида”, след което е била четена и в други аржентински градове, а през 1934 г. и в Монтевидео, Уругвай.
1. Студентска резиденция - под това наименование бил известен създаденият през 1910 г. в Мадрид Център за исторически изследвания - научноизследователско и учебно заведение с характер на свободен университет. В него са учили редица изтъкнати испански интелектуалци.
2, 3, 4, 5. Хукар, Гуадалфео, Сал и Писуерга - реки в източната, южната, северозападната и западната част на Испания.
6. Ла Плата - пълноводна река в Южна Америка. Очевидно Лорка прави сравнението, тъй като чете беседата си в Буенос Айрес.
7. Дуенде - буквално означава домашен дух, таласъм. Лорка никога не дава една определена, аналитична дефиниция на дуендето, но за поета то е преди всичко състояние на духа, което спомага за раждането на всичко истинско в изкуството.
8. Дебла - андалуски напев.
9. Александър Брайловски (1896 - 1976) - известен френски пианист от руски произход. Той е единственият пианист в света, който има в репертоара си всички произведения на Шопен.
10. Дариус Мило (1892 - 1974) - френски композитор.
11. Фридрих Ницше (1844 - 1900) - немски философ. В своя трактат „Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872) той говори за Дионисиевото начало, реализирано най-пълно в живота и изкуството от древните гърци. Според Ницше в съвременния свят то е стеснено от неговия смъртен враг - Аполоновото начало, от духа на съзнанието и познанието, от науката и морала. Надежда за освобождението на Дионисиевото начало в изкуството той вижда в немската философия и немската музика, особено в творчеството на своя съвременник Вагнер. Но през 80-те години на миналия век, разочарован от изкуството на големия музикант, Ницше започва да търси това начало в музиката на Бизе.
12. Тук Лорка греши - не е било в Нюрнберг, а в замъка „Вартбург” в Айзенах.
13. Авторът има предвид втората част на „Дон Кихот” (глава 25). Маймунката, която предсказва бъдещето, говори според Дон Кихот за връзките на стопанина й с дявола.
14., 15, 16. Свети Рафаил... свети Михаил... свети Гавриил - Лорка е много точен в характеристиката, която дава на архангелите Рафаил, Михаил и Гавриил - свети Рафаил е един от седемте ангели, които възнасят молитвите на светците до господа. В „Книга на Товита” от Стария завет той се явява като наставник на юношите - на сина на Товит, изцерител на болните. Свети Михаил в Новия завет е предводител на небесното войнство в битката със Сатаната. Свети Гавриил е един от четиримата ангели - стражи на четирите страни на света, който възвестява и изпълнява на земята Божията воля.
17. Според библейското предание езичникът Савел се отправил към Дамаск, за да изкорени там християнството, но на пътя бил спрян от „небесна светлина” - сред лъчисто сияние му се явил Исус Христос. Оттогава езичникът се превръща в ревностен проповедник на християнството, известен под името апостол Павел..
18. Балкончето на Асиз... - Свети Франциск Асизки (1182 - 1226) - основател на Ордена на францисканците, съгласно легендата в резултат на внезапно просветление изоставил живота си на богат, известен и образован младеж и заживял като дълбоко религиозен аскет.
19. Хайнрих Сусо (ок. 1300 - 1366) - швейцарски мистик, теолог и поет. Неговата възвишена поезия оказва голямо влияние върху испанските поети мистици.
20. Анри Русо (1844 - 1910) - френски художник. Тук става дума за нарисувания от него портрет на Гийом Аполинер и Мари Лорансен „Музата, вдъхновителка на поета”, където любимата на френския поет е изобразена като могъща жена.
21. Света Тереса (1515 - 1582) - изтъкната испанска религиозна поетеса от епохата на Късното възраждане. В нейната книга „Замък на душата” душата се сравнява с кула, където чрез самовглъбяване и молитви човек може да се издигне от етаж на етаж.
22. Свети Хуан де ла Крус (1542 - 1592) - испански поет и прозаик от Късното възраждане, сподвижник на света Тереса. В коментарите си към поемата „Духовна песен” той говори за трите пътя (или състояния на духа), по които душата се доближава до Бога чак до мистичното сливане с него.
23. „Наистина ти си, о съкровени Боже” - Книга на пророк Исай, гл. 45, 15.
24. Мосен Синто Вердагер (1845 - 1902) - каталонски поет и писател, автор на пътеписи, една от централните фигури на каталонското Възраждане. Бил е голям пътешественик. През лятото на 1884 г. пресича Пиренеите.
25. Хорхе Манрике (1440 - 1479) - испански поет, автор на „Елегия за смъртта на бащата”. Бил е смъртно ранен при обсадата на една крепост близо до Толедо. Съгласно преданието той не умира веднага, а се добира до манастира „Уклес” в платото Оканя.
26. Артюр Рембо (1854 - 1891) - френски поет символист, който през бурния си живот на авантюрист е бил дори цирков артист.
27. Граф Дьо Лотреамон (истинско име Изидор Дюкас, 1846 - 1870) - френски писател, автор на поемата в проза „Песните на Малдорор”, в чийто свят лирическият герой е представен като океан, а хората - като риби. Смятан за предшественик на сюрреализма.
28. Рафаел ел Гальо - знаменит матадор от цигански произход.
29. ... Красив като римска костенурка... - Лорка не говори с насмешка. В неговия поетически свят черупките са винаги красиви.
30. Аргантонио - легендарен крал от VI в. пр. н. е. на страната Тарсесос (Таршиш в Стария завет), намираща се на територията на днешна Андалусия. Притежавал приказни богатства.
31. Соледад Варгас - легендарна андалуска красавица, произхождаща от известно семейство на певци и танцьори.
32. Герион - триглаво чудовище, убито от Херакъл. Според митологията Герион бил владетелят на кравите и ги хранел с човешко месо.
33. Касаля - силна анасонова ракия, която носи името на град, близо до Севиля.
34. Хуан де Хуни (1507 - 1577) - испански скулптор, художник и архитект, създател на великолепни олтари в катедралите на много испански градове.
35. Йоан Климах (VI - VII в.) - византийски религиозен писател, аскет. Автор е на трактата „Стълба към небето”.
Lecture: Duende – theory and presentation – by Federico Garcia Lorca. |
||||
| Заглавие | |||||
| Рубрика | Memories of the wars | 2013 / 1 | ||||
| Съдържание |  Траян Траянов (22.04.1944, Варна) - Океанограф, ст.н.с. ІІ ст, д-р инж. зам-ръководител секция Океанотехника при Института по океанография при БАН – Варна. Син на популярния в миналото писател във Варна Коста Траянов. В научната си дейност се занимава с контролно-измервателни системи за опазване на околната среда, океанографско приборостроене, океаноложки измервания, хидротехнически съоръжения, алтернативни и възобновяеми енергийни източници. Области на интереси: океанографски измервания и инструменти, подводни изследвания и технологии, подводна фотография, патентно дело; подводна археология. Специализира в Руската академия на науките. 2009 вписан в Златната книга на откривателите и изобретателите в Република България.Съч.: Тайните на морското дъно (ИК Морски свят, В, 2008); Уроци по дързост (ИК Морски свят, В, 2007); Методи за екологичен мониторинг на морското дъно. Трудове на Института по океанология при БАН - Варна, т. III, 2001; Метод и устройство за измерване на дебити на естествени подводни газови извори. Морски научен форум. т.1, 2001. Изследване на денонощните колебания на температурата, солеността на морската вода, скоростта и посоката на морските течения в Бургаския залив. Известия на СУ – Варна, т.1, 1997; Регистриране на пулсации в издигане на сероводородната зона в Черно море. Известия на СУ - Варна т.2/98, 1/99; Method and construction for capturing and utilization of natural underwater gas springs.Comptes rendus de l`Academie Bulgare des Scienses. t.51, num. 12, 1998; Tsunami destroyed some ancient civilizations which used to inhabit the Varna Lake coast. International Conference „Oceanography of the eastern mediterranean and Black Sea“. Greece, 23-26.02.1999 Патенти: Автоматичен носител на апаратура за океанографски изследвания. Патент за изобретение ВG 50687 А; Устройство за каптиране на подводни газови извори. Патент за изобретение ВG 62499 В1; Метод за монтиране на устройства за каптиране на подводни газови извори. Патент за изобретение ВG 61880 В1; Блок за изкуствен риф и метод за изработването му. Патент за изобретение ВG 62817 В1. АртЕнциклопедия Варна
Подводни герои*
Живеехме в „Рупи“, квартал на Варна и като малък слизането в града беше за мен събитие. В центъра на града, когато ходех с баща ми, той обикновено се отбиваше или при бай Петър Бакърджиев – ветеран от Военноморския ни флот, или при бай Георги Илиев, участник в Септемврийското въстание в с. Водица, или при Петър Зяпков, възпитаник на Робърт колеж, който ми стана по-късно учител по английски, или при хазайката Весела Георгиева, майка на кап. Веселин Георгиев - Фоса, да платим наема. Впоследствие това задължение се падна изцяло на мен. Бай Петър живееше на ул “Земенхоф” в малка едноетажна къща с дворче. Жена му винаги ни предлагаше курабии или бяло сладко с чаша вода.
Баща ми е описал един разговор с Петър Бакърджиев, който ще преразкажа с минимални изменения.
Има радостна смърт, която е спасение от нерадостен живот. Такава беше преди години смъртта на Петър Бакърджиев, запасен механик от нашия военен флот и пълен инвалид от Първата световна война. Ръцете и нозете му бяха неподвижни и съвсем негодни за каквато и да е работа. Затова близките му го обличаха и хранеха като мъничко дете.
В това му положение на жив труп неговото единствено занимание беше да разговаря.
Той почти нямаше възможност да чете, защото трябваше някой да прелиства страниците на вестника или книгата, а такъв свободен човек всеки ден не се намираше.
Той обаче говореше за всичко друго, но не и за себе си, макар че, като бивш механик от единствения български подводник, той имаше какво да разкаже... Винаги, когато разговорът ми с него се докоснеше до неговият личен живот – минал и сегашен, той мълчаливо и тъжно поклащаше глава, понамръщваше се и даваше да се разбере, че не му се говори за тежкото и досадно бреме на житейския му път, чийто радостен край той виждаше само в по-скорошната смърт.
Веднъж го намерих в по-бодро настроение и след като настойчиво го молих да ми разкаже нещо за моряшкия живот в подводника, в който е служил, най-после той склони.
* * *
- (...) Една сутрин (най-вероятно се отнася за 10.10.1916 г. – бел авт.) забелязахме вражески военен кораб, който плаваше с курс на юг. Ние се приближихме на 700 метра до него и го обстрелвахме, въпреки че нашето положение за торпедна атака не беше изгодно. Морето беше необикновено тихо, а времето съвсем ясно. Освен това корабът се охраняваше от няколко катера, въоръжени с картечници и подводни бомби. Но ние нямахме търпение да чакаме повече, без да се проявим в подводната война, защото беше ни омръзнало да ни считат за новаци. Бяхме на дълбочина 10 метра. Командирът даде необходимите данни за изстрелване на торпедо от дясната торпедна тръба. Веднага последва нашият торпеден изстрел. Подводникът се опита след това да потъне до 20 метра, но той легна на дъното на 14 метра. Напразно се ослушвахме за взрив, такъв никой не чу. Следата от торпедото е била забелязана и корабът успял да се отклони. Вместо взрив ние чухме шум на мотор, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от мястото, където бяхме се спотаили. Ние бяхме спрели електромоторите и командирът забрани всякакво движение из подводника и очаквахме всеки миг да избухне подводна бомба.
 Подводник № 18. След Солунското примирие от 1918 г. подводницата е откарана от френските окупационни части в Цариград, където се предполага, че е била нарязана на части, а двигателите и механизмите ѝ - продадени. Фотография сп. “Морски свят”При избухването на първата подводна бомба целият подводник се разтърси и осветлението угасна. Ние помислихме, че с нас е свършено, но осветлението отново се възстанови. Тогава разгледахме отсеците на подводника и разбрахме, че няма никаква друга повреда. Значи първата подводна бомба не ни улучи – поусмихна се моят събеседник, сведе очи и замлъкна, вдаден в размишление. През тая кратка пауза аз си позволих да го запитам:
- А втора и трета подводна бомба имаше ли? По-опасни ли бяха?
- Пуснаха ни още няколко бомби, но те също нямаха точно попадение. Сега стоеше въпросът как да се измъкнем от примката, в която сами бяхме хлътнали. И нашият командир, лейтенант Никола Тодоров, се досети за решението. Веднага след поредния взрив, докато морето е разпенено от взрива, той разпореждаше да се продуха малко вода от баластните цистерни, подводникът се отлепи от дъното и незабелязано на заден ход започна да се измъква навътре в морето. (...)
Замръкнахме в открито и съвсем тихо море, затова при пълненето на акумулаторите се безпокояхме да не бъдем открити по шума на нашия дизел-мотор. Но безпокойството ни е било напразно, защото прекарахме нощта благополучно.
Сутринта отново се спуснахме под водата и се отправихме към брега с курс Кюстенджа. Плавахме при средна дълбочина 15 метра, като отвреме навреме изплавахме на перископна дълбочина, за да знаем къде се намираме. След като минахме траверса на Тузла, ние навлязохме в минно заграждение. Изведнъж почуствахме някакво триене по корпуса на подводника и разбрахме, че това е въжето на мина, която може да ни погребе всички на дъното на морето. Това триене беше много зловещо. То действаше убийствено на нервите ни. След малко чухме отсечен шум, подобен на звън от клепало, при откачането на минната проволка. Значи спасени сме! Обаче едва отдъхнали си, ние попаднахме на друга мина. Последва пак същото триене, пак същите мигове на напрежение и тревога пред страшна неизвестност. Най-сетне минахме минното заграждение и се отзовахме пред пристанището на Кюстенджа, почти до самия външен маяк. В пристанището се намираше руският броненосец „Ростислав” и други по-малки кораби. Замисленото нападение в самото пристанище обаче се оказа невъзможно поради малката дълбочина, пък и както се разбра по-късно входът на пристанището било заградено със специални препятствия, наречени бонови заграждения. В такъв случай не ни оставаше нищо друго, освен да заемем позиция извън пристанището и там да атакуваме влизащи или излизащи кораби.
(...) Едва, когато се отдалечихме навътре в морето, в Кюстенджа се вдигнала тревога, забелязали следа от перископа на подводника. Няколко хидроплана излетели да ни търсят, а много бързоходни катери излезли да ни преследват. Дори бойните кораби, които се намираха в пристанището открили стрелба по посока на хоризонта. Но ние плавахме с пълен ход в подводно положение, на голяма дълбочина, за да не бъдем забелязани от хидропланите. Те се прибраха в базата с настъпването на вечерта и ние изплавахме за зарядка на акумулаторите. Но и сега нашата дързост беше станала голяма. След като вдигнахме по тревога цялата въздушна и морска флота на противника, ние отново се приближихме към брега, в очакване да влезем в бой с неприятелски кораб, защото вече имахме необходимите условия за маневриране.
Но вместо с кораб ни се случи да воюваме с подводник. Той беше по-мощен и по-бързоходен от нашия подводник № 18, затова, щом ни забеляза, той откри стрелба по нас. Естествено ние приехме неравния двубой и отговорихме на неговата торпедна стрелба.
Но когато на нашия подводник се забеляза някакъв синкав дим, който започна да ни задушава, ние веднага напуснахме сражението, за да търсим източника на този дим. Това ни се наложи и поради факта, че ние не разполагахме с повече торпеда. Отровният газ предизвикваше остра, болезнена кашлица, която разкъсваше дробовете ни. Един от нас не можа да издържи и падна в безсъзнание, а друг в нервна криза се опита да се застреля, но веднага беше обезоръжен. Източникът на този синкав отровен дим бяха акумулаторите, където беше попаднала морска вода, поради което сярната киселина образуваше сероводород. Щом това беше открито, ние изплавахме в полуподводно положение и проветрихме въздуха в отсеците от входния люк на рубката. Иначе щяхме да се отровим всичките... Противникът обаче ни забеляза и ни принуди отново да се потопим и чрез рязка маневра встрани отново да легнем на дъното.
Спотаени, при спрени електродвигатели, ние седяхме дълго време на едно място, като чувахме дори туптенията на сърцата си. Въздухът обаче не беше прочистен напълно и отровният газ пак започна да ни задушава. Като механик, аз бях започнал да привеждам в изправност акумулаторите, но силите ми отпаднаха. Едва дишах, отслабнах съвсем и легнах полугол на студения стоманен под. В почти същото положение бяха и другарите ми. Въпреки всичко ние започнахме да се придвижваме бавно и предпазливо почти по самото дъно. Най-после изплавахме на повърхността и започнахме проветряване на отсеците, иначе, ако продължавахме да дишаме отровния газ щяхме със сигурност да измрем. На повърхността се установи, че отдавна бяхме далеч от врага, който ни преследва някъде до травес на Мангалия.
(...) После до нашата база Евксиноград не ни се случи нищо особено, въпреки че плавахме в надводно положение. Там, докато поправяхме акумулаторите, войната свърши, а заедно с нея и нашата служба в единствения тогава български подводник.
Моето тегло обаче още продължава, защото заболях от остър ставен ревматизъм и се схванах цял – съвсем неподвижен, както ме виждаш. От тогава до сега минаха много години, които за мене са мъчителна вечност. Проклетата война не ме умъртви изцяло, но тя ми остави един нерадостен живот, един полумъртъв живот, който е по-тежък от смъртта.
Самолетът*
( 7.09.1944 г.)
- Господин кмете. На мерата в селото кацна самолет! – докладва влезлият полски стражар. - Какъв самолет? Какви знаци има по крилете? – пита баща ми, който бил кмет на община Равна гора, включваща още селата Добри дол, Китка и Болярци.
- Едномоторен самолет с петолъчки на крилете* - отговаря полският стражар - Летецът слезе от самолета и се тутка около него. Страх го е.
- Аха, значи съветски! – казва баща ми. Той е слушал по радиото за обявяваненето на война на България. За да влязат съветските войски в България, СССР ѝ обявява война на 6.09.1944 г.
- Слушай – казва баща ми. – Върви вкъщи, днес баба Катя трябва да меси хляб. Вземи и донеси една пита, похлупче** със сол и поставка.
След половин час полският стражар се връща, изпълнил заръката на господин кмета.
Тръгват към мерата. След тях тръгват любопитни от цялото село. Имало и комунисти – баща ми ги е знаел кои са, но са се свили и си траят. Баща ми тръгва сам – с питата хляб и похлупчето с шарена сол върху една бакърена калайдисана тавичка. Летецът се суети, но това, което вижда го убеждава, че българите го посрещат миролюбиво. Захвърля автомата в пилотската кабина и я затваря.
- Добре дошли! – казва кметът. - Заповядайте хляб и сол!
Летецът отчупва от хляба, потапя къшея в похлупчето с шарена сол и яде. Благодари за гостоприемството.
Като виждат това, селяните се престрашават и се втурват към самолета и летеца.
- Бензин надо! – казва летецът на баща ми.
- Бензин? Трудна работа. Общината е на конска тяга, няма автомобил, няма лимит за бензин. То вършачката въртим с локомобил – за него трябват вода и дърва – отговаря баща ми.
Поканват съветския летец в селото, а кметът поръчва на полския стражар да пази самолета.
Проблемът с бензина се решава на другия ден. На 8.09.1944 г. пристига съветска войскова част от 47–ма моторизирана армия. Те доставят варел с авиационен бензин за аварийно кацналия самолет и той благополучно излита.
Съветската моторизирана част също е посрещната с хляб и сол. Войниците са разквартировани в училището, а командирът на частта е гост на кмета.
Започва празник. Поръчват дамаджана вино от попа на селото – поп Николай Добрев, който ме е кръщавал. Виното свършва бързо и пращат адютанта на командира за още. Излиза попската дъщеря, а тя е млада и хубавица. Взема дамаджаната. Баща ѝ я напълва, но не иска да се показва. Когато попската дъщеря донася виното, адютантът ѝ налита. Иска да я целуне и я опипва. Отчето обаче вижда това, грабва един кривак и погва с ругатни войника.
Случаят се разчува мълниеносно. Съветският командир е разгневен и наказва адютанта си с удар с бича си. Краят му разцепва бузата на адютанта. Руква кръв. Тогава командирът изтрезнява.
- Что я сделал? – хвърля нагайката и отива да прегръща адютанта си.
- Колко пъти си ми спасявал живота, а аз така да ти се отплатя!
След малко нова мисъл нахлува в главата му.
- Къде е попът? Ще види сега какво му се полага! – хваща се за пистолета и бяга към поповата къща.
Отец Николай е усетил, че става дебела и се е покатерил на камбанарията на черквата. Съветският командир стреля няколко пъти към камбанарията и се осъзнава, че не е редно. Връща се да види как са превързали адютанта.
На вечерята у дома (присъствал съм и аз – бил съм на четири месеца и половина, а голямата ми сестра на 10 г.) баба Катя по повод на случката и освобождението ни от турско робство, казва:
- Море, същите лайна бяха и тогава.
Съветският командир пита баща ми:
- Что, что сказала баба ?
- Юнаци сказала, богатыри – отговаря баща ми.
- А, а богатыри! Хорошо, хорошо!
* Един неизвестен исторически факт – на 7.09.1944 г. съветски разузнавателен самолет каца принудително, поради липса на гориво на мерата на село Равна гора, Варненско.
** Стругована дървена солница с капачка (похлупак).
Къде е пътят за Берлин?
(8.09.1944 г.)
Когато в Равна гора гюрултията около посрещането на съветската войскова част, разквартируването ѝ и последвалия гуляй намалява, баща ми се мята на коня да обиколи съставните на общината села Добри дол, Болярци и Китка, да види какво е дереджето там. Като се връща по горска пътека из равната гора, изведнъж конят му заковава копита в земята и изцвилва. Като се надига баща ми, вижда двама пияни съветски войника. Те викат: - Стой! Руки вверх! – и нaсoчват шмайзери към конника.
Баща ми спира, отпуска стремената на коня и вдига ръце.
- Где путь на Берлин? – питат руснаците.
- На запад – отговаря баща ми и сочи с ръка залязващото слънце. Забелязва обаче, че руснаците нещо си говорят за коня.
- Харошая лошадь!
 „Става лошо” – мисли баща ми и взема решение да офейка. Моментално пришпорва коня и ляга, прегръщайки го през врата. Зад него руснаците стрелят с шмайзерите си. Конят бяга уплашен и спира чак в дама, като изхвърля баща ми в сеновала.
На вечерята у дома, на която е поканен съветският командир, баща ми не споменава нищо за инцидента (тогава през 1944 г. вече действала заповедта на Сталин, провинили се войници да се разстрелват без съд и присъда – можело командирът да иска да узнае кои са били напилите се войници и да стане лошо). Изрично предупредил преди това майка си (баба Катя), майка ми и голямата ми сестра да не споменават нищо.
На другия ден, 9.09.1944 г. сутринта, войсковата част тръгва на запад. Селяните ги изпращат като им поднасят кой изпечени погачи, кой буца сирене, кой гърне с кисело мляко, кошница ябълки, грозде. Голямата ми сестра им носи хубава голяма диня.
Войниците си шушукат:
- Это кметская дочь!
Съветската военна част си заминава, а след обяд, след дъжд качул, пристигат партизаните*. Организират събрание на площада пред кметството и са извикани селяни от Добри дол, Болярци и Китка. На събранието никой от селяните не казва лоша дума за кмета. Образувана е тричленка на ОФ, в която влизат Ради Боев, Кольо Михов Стоянов и баща ми Коста Траянов.
За баща ми събитията в този ден още не са свършили – от Варна привечер пристига каруца с милиционера Бабаджов (татко ми го показва, живееше в местност Салтанат – под пътя за Евксиноград), да го арестува. Във Варна пристигат по тъмно, но в милицията, поради липса на каквито и да са обвинения в придружителната записка от новата власт, го освобождават.
На 10.09.1944 г., връщайки се в село Равна гора, получава по телеграфа заповед за мобилизация – назначават го като военен комендант на гара Разград.
* Това е първото населено място в България, което първо посреща разузнавателен самолет (7.09.1944 г.), съветска войскова част (на 8.09.1944 г.) и чак на 9.09.1944 г партизаните. Из подготвената за печат книга с разкази
“Memories of the Wars” (Спомени от войните” на Издателство МС |
||||
| Заглавие | The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius |
||||
| Рубрика | Резонанс | 2006 / май | ||||
| Съдържание |  ПАНКО АНЧЕВМисията и делото на светите братя Кирил и Методий е предмет на цял раздел от медиавистиката. То е толкова значимо и епохално и приключва цивилизационния поврат в историята на славянските народи и най-вече на българските славяни, започнал с приемането на християнството и продължил с приобщаването им към света на византийската култура и цивилизация. Кирил и Методий са не просто създатели на първата славянска азбука и първите преводачи на свещените книги, но апостоли на вярата. А това означава, че те проповядват автентичното и божествено Христово слово и отварят вратите на Истината пред славянския народ. Самата азбука е средството, с което това слово се съхранява и придобива вечен живот. Нейното значение не бива да се разглежда извън този контекст, защото губи смисъл. Затова и мисията, и делото на светите братя трябва да се изучава и оценява от гледната точка на светото тайнство на сътворяването на буквите и произнасянето на Божиите слова на славянски.
Какво и как се е случило през IХ век по времето на цар Борис I Покръстител?
Приемам, че въпросът може да изглежда странен, дори провокативен, след като науката доста подробно е изучила това време и общо взето е установила световното значение на делото на двамата първоапостоли. С особена стръв бе доказван техният български произход и че те са дали “на вси славяне книги да четат”. Но все пак нека поразсъждаваме какво се е случило тогава, без да впрягаме патриотичния си патос в разрешаването на историческите проблеми.
Преди да създаде славянската азбука, Константин-Кирил Философ изпълнява няколко особено важни царски поръки в защита и прослава на християнството. Първата голяма царска поръка е да обори патриарх Анис Йоан (Йоан Граматик) – еретик-иконоборец. После е изпратен при сарацините, за да обясни троичния характер на Господа. Със същата задача е натоварен да отиде при хазарите. По повод на тази му мисия авторът на пространното житие пише: “И когато дойде в Херсон, тук изучи еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката и поради това обогати своя разум” (подч.м. – П.А.). Езикът, от който философът превежда, е очевидно еврейски. Но на какъв език превежда той осемте части на граматиката, та успява “да обогати своя разум”? Трудно е да се приеме, четейки внимателно разказа на житиеписеца, че това е славянобългарски. Константин-Кирил живее в двора на византийския император, общува с архиереите на Вселенската патриаршия, спори с философите от Константинопол и изцяло принадлежи на византийската култура. Забележителните си диспути той води на гръцки, с който очевидно си служи превъзходно; с него изразява богатството, сложността и нюансите на своята мисъл. Как иначе, когато е неговият роден език! Това, струва ми се, подчертава и житиеписецът. Защо го подчертава? За да покаже божествените заложби на Константин-Кирил. Те се проявяват, когато трябва да извърши някакво Богоугодно дело. Философията и литературата, проповядването на Христовата вяра не са лични изяви или обикновени царски поръки. Те са чудодейства, когато се извършват от такъв праведен и мъдър човек, който е апостол. Но на него му е възложено да приобщи моравските славяни към Христовата вяра и да им даде свещените книги със словото Божие на родния им език. Това не е езикът, на който той говори. Затова и отговоря на императора, който вече го е помолил да приеме тежката отговорност и да замине за Моравия: “Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там, ако имат букви на своя език.” По-нататък в Пространното житие диалогът продължава: “Царят му каза: “Дядо ми и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го открили, та как аз мога това да открия?” А философът забеляза: “Че върху вода кой може да напише беседа, без да бъде наречен еретик?” А царят му отговори заедно с вуйка си Варда: “Ако ти поискаш това, може да ти го даде Бог, Който дава на всички, които просят без съмнение, и отговаря на онези, които хлопат.” От този диалог трябва да стане ясно, че по онова време, когато българските славяни вече са били християни, но не и еретици, не са пишели върху вода, а са употребявали букви. Т.е. тогава те не са имали нужда от друга азбука, защото тази, на която са пишели, им е вършела работа. Малко вероятно е Светото писание да не е било преведено, за да се проповядва и разбира. Някои от службите в храмовете може и да са се водили на гръцки, но непременно там се е говорело и на български. Иначе това широко разпространение на християнството до официалното покръстване и след това би било невъзможно. Славяните са приемали новата вяра и без да могат да пишат със свои букви, защото са се чувствали част от Византия, от нейната култура и религия; чувствали са се част от християнския народ. По тази причина и княз Борис не е поискал от византийския император онова, което е поискал моравският княз Светослав.
Нуждата от славянобългарска азбука и книги, написани на славянски, възниква по-късно, когато християнството е вече държавна религия и се ражда идеята за автокефалност на Българската църква. Самостоятелната църква провежда свое богослужение на езика на народа; тя трябва да има книги на този език и свещеници, които да го говорят. За обособяване на автокефална църква се изисква собствена държавна територия на населението, което изповядва християнството, както и богослужение на езика на това население. Тогава именно новопокръстеният княз Борис осъзнава направеното от светите братя и техните ученици и последователи в Моравия и Рим и ги приема в България като новите апостоли на светото православие. Мисията на Кирил и Методий придобива общославянско и българско значение чрез прозорливостта и далновидността на покръстителя на българите св. Княз Борис-Михаил. Борис дава възможност на Кирило-Методиевите ученици да продължат онова, което вече са започнали. Те стават и първите български архиереи, първите ни писатели и книжовници, идеолози и държавници.
Защо обаче това е толкова важно? Задавам въпрос, който има естествен и прост отговор, но аз бих искал да го потърся в рамките на отношенията между Византия и славянството, да го поставя в контекста на перспективите, които получават славянските народи с официалното приемане на християнството.
 Колкото и силно да е било желанието на българските владетели да създават своя могъща държава, те са осъзнавали, че са част от Византия и нейната цивилизация. Войните помежду им не са за “цивилизационно” надмощие, а по обичайни за Средновековието причини: разширяване на територията, плячка, конфликт между владетелите, непроявена лоялност и т.н. Затова и християнизацията по българските земи не става чрез специално изпратени мисионери, с преведени на славянобългарски книги и подготвени за целта свещеници. Осъществило се е едно естествено преливане на вяра, идеи, закони от Византия към България. Но един народ не може да живее без своя култура, обичаи, ритуали. Формиралият се български народ съхранява своята култура, а когато приема християнството, се включва по нов начин в системата на византийската цивилизация. Без самостоятелна църква и без своя литература българите трудно биха се развивали и обогатявали духовно. Те нямаше да могат и да запазят и своята държава. Учениците на Кирил и Методий поставят ново начало в историческото битие на българския народ, като укрепват позициите му във византийското православие. Те именно осъзнават, че пътят на българите е самобитен, но и универсален – върху магистралата на една велика цивилизация. Затова и променят азбуката и я сближават с гръцката. Кирилицата е знакът на единството и различието, в което живеят славянобългарите с народите на Източната империя и православното християнство. Нали всички православни народи пишат с едни и същи или подобни букви.
Значението на светите братя се осъзнава от старобългарския писател като апостолско. Те са предали Божието слово на славяните, оборили са неверниците и езичниците, отворили са пътя към Истината за новия (т.е. приелия християнството) народ. В това е тяхното величие. В същото време се отчита, че те са създали възможност това свято слово да прозвучи на славянски. Буквите са знак не толкова на национална идентификация, колкото на покръстване. Цивилизованият народ е християнският народ, който “не пише върху вода”. Това дава възможност на българите да имат своя самостоятелна църква, да устройват държавата си по свои закони и да не са езичници.
Създаването на славянската азбука (глаголицата) и Моравската мисия на св. св. Кирил и Методий може и да са подбудени от великодържавната амбиция на Византия за световно разпространение и влияние сред всички славянски народи, но те трябва да се разглеждат днес преди всичко като начало на нова епоха в историята на славянството и на славянските култури – най-вече на българската. Тази култура вече става писмена и подлежи на цивилизационно развитие и влияние. Тя се преструктурира вътрешно, придобива нови жанрове и родове. Започва създаването на книжовен български език, записван в книгите и произнасян в храмовете.
Византийската култура не е гръцка. Тя е многонационална и многоезична, каквито са по принцип средновековните цивилизации и култури. В нея се вливат могъщите потоци на славянските и неславянските култури, благословени от източното християнство. Те не са подлагани на асимилация; не са обезличавани и не им е оказван какъвто и да било натиск извън естественото влияние. И затова не бива да търсим аргументи в подкрепа на тезите, че българската култура се противопоставя по някакъв начин на византийското влияние, или че създаването на славянската писменост е отпор срещу опити на византийските императори за политическо доминиране върху България. Политиката внася нюанси в битието на културата, но не определя нейния характер. Главната особеност на византийската култура е нейната съборност. Също като Православието тя изисква единство в различието, а не обезличаване. Но успешното вписване в нея на славянобългарската култура като равностоен участник бе възможно благодарение мисионерството на светите братя Кирил и Методий и неговите ученици, както и на ролята на покръстителя на българите св. княз Борис-Михаил. Следователно това е принос в приобщаване, а не в отделяне и противопоставяне; принос към българската култура, но и към византийската цивилизация.
Анализирайки и оценявайки значението на Кирило-Методиевата мисия, не бива да забравяме, че тя е неотделима от дейността на техните ученици в България. Ако те не бяха се завърнали в България и не бяха намерили благодатно място за разгръщане дарбите и вдъхновенията си, вероятно делото на светите братя щеше да остане затворено в рамките на християнското мисионерство. А то в Моравия е било неуспешно. Именно техните ученици са факторът, чрез който се осъзнава стойността на славянските букви, първите преводи на Свещените книги и проповядването на християнството на езика на славяните. А това, както вече бе отбелязано, даде тласъка на сближаването и приобщаването на славяните към една велика цивилизация и изведе славянската култура на по-високо равнище.
Resonance: The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius – article by Panko Anchev. |
||||
| Заглавие | |||||
| Рубрика | Руска тетрадка | 2007 / декември | ||||
| Съдържание |  Родена в Москва. Завършва Висшите литературни курсове към Литературния институт “А.М.Горки”. Наградена е с диплом първа степен “Златното перо на Московията” за 2002. Лауреят на наградите “Москва” и “Литературная учоба” за 2003 г., на алманаха “Москавски Парнас” за 2004 г., наградата “Кузма Прутков” за сатира за 2005 г., носител на почетен диплом от Общоруската литературна награда “Максим Горки” за 2005 г., носител на наградата “Николай Рубцов” за 2005 г. Член на Съюза на писателите на Русия.
|
||||
| Заглавие | Abracadabra – Ivan Borislavov |
||||
| Рубрика | Поезия | 2006 / март | ||||
| Съдържание |
Иван Бориславов е роден на 30 март 1946 г. във Варна. Завършва гимназия в родния си град и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, специализира френска цивилизация в Университета във Версай. Поет, есеист, преводач на поезия и изследовател на модерната западна литература и живопис. Автор е на петнадесет стихосбирки, между които „Слънчева лавина” (1978), „Мигове с Париж” (1986, 1994, 1997), „Разговор с безкрая” (1986), „Гнездо над бездната” (1992), „Небесна археология”, „Взривени думи” (1995), „Докато дишам” (1996), „Партитура за мълчание” (2000), „Лунатико слънчасал” (2000) и „Абракадабра и други заклинания” (2005). Публикува сборници с есеистика: „Поезия и багри” (1987), „Светлината, която остава” (1994) и „Осип Цадкин – поетът на материята” (1995). Преводач е на книги с избрана поезия на Ана дьо Ноай, Блез Сандрар (награда за превод на поезия на Съюза на преводачите, 1987), Андре Брьотон, Жак Превер, Еме Сезер и др.
|
||||
| Заглавие | The IX Istanbul biennale of visual arts. |
||||
| Рубрика | Око | 2005 / ноември | ||||
| Съдържание |
 ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА Визитната картичка на IX международно биенале на визуалните изкуства, Истанбул 2005
Подвеждащо еднословно, IX международно биенале на визуалните изкуства в Истанбул семпло назовава себе си Истанбул. Но Истанбул, мислен като урбанистичен факт и представа/и на другите за него, като реалност и визия, като carpe diem и метафора на срещата между различни култури,имперската и републиканската в самата Турция, западната (европейска) и източната (ориенталска), между културата въобще и рефлексиите за нея в началото на XXI век. Кураторите Charles Esche (Холандия) и Vasif Kortun (Турция), с асистенти Esra Sarigedik и November Paynter, избират този не/претенциозен знаменател да събере смислите в тазгодишното издание на източната алтернатива на прочутото Венецианско биенале, каквото се ласкае да бъде художественото събитие край Босфора. Голямата амбиция за 2005 г. е модерността, внушението за която многопластово се наслагва във всичките му проявления.
Най-напред би трябвало да се подчертае качеството на Art Management-а, който успява да мотивира институции / институти / печатни / електронни / web медии/куратори/галеристи/изкуствоведи и разбира се, художници за работа в екип, да разработи комуникационни стратегии, включващи най-добрите техники за въздействие и да приведе в крайна сметка цялата тази машина в действие. Дългият списък на спонсорите започва с Министерството на културата и туризма (!) и мощната Фондация за изкуство и култура, която стои и зад други престижни международни артфестивали в Турция и продължава с Finansbank, Akbank, Deutsche Bank, Garanti Bankasi, DHL, British Council, The Ford Fondation, EU – Culture 2000 и т.н. Ангажирани са високи професионалисти в теорията и практиката на изкуството, автори, преподаватели, директори на престижни галерии и музеи, куратори на международни изложби и (особено важно) на биеналетата на изкуствата във Венеция, Берлин, Сао Паоло, Йоханесбург и пр. Без съмнение световният елит от законодатели в модерното изкуство обръща все по-голямо внимание на сравнително младото Истанбулско биенале - Francesko Bonami (Италия), главен куратор на 50-о венецианското биенале 2003 г., журира и води панели в Истанбул, чийто главен куратор Vasif Kortun (Турция) пък е член на журито във Венеция, Roza Martinez (Испания) е селекционер на първата изложба в Istanbul Modern (новия стилен Музей на модерното изкуство, съизмерим със световните образци, за нас само мечта).
В атмосферата на творчески обмен и модерна приемственост се вписва и друго достойнство на артфорума, свързано с курираните от Gruppo A12 изложбени пространства. Италианските архитекти с международна кариера и признато присъствие на Венецианското биенале доказват и в Истанбул умението си да улавят духа на мястото, като прехвърлят интелектуални мостове между миналото и настоящето, без да цитират буквално традицията. Gruppo A12 извежда извън експозиционната територия на биеналето обектите, обременени с традиционната историческа/ориенталска памет на Истанбул, оставяйки миналото да присъства само като реминисценция в модерния образ на мегаполиса. Именно това внушение постига комбинацията от Antrepo 5 (пристанищен склад), Deniz Palas Apartments (стара барокова сграда с неремонтирани апартаменти за продан), Tobacco Warenhouse (изоставен тютюнев склад), Garanti building (луксозна банка), Plattform Garanti Contemporary Art Center (Център за съвременно изкуство) и Garibaldi Building (модерна офис сграда), заедно с Istanbul Modern и още десетина други галерии, места за performance, workshops, дискусии (9BTalks), паралелни програми, симултанни проекти, концерти и всичко онова, което е част от вълнуващото мегапреживяване, наречено Биенале. Изпитанието на въображението, сетивата и издръжливостта, на които едно биенале винаги подлага зрителя, Gruppo A12 разнообразява чрез посочената смяна на нелицеприятни с лъскави експозиционни зали. Резултатът е интелектуално напрежение, което не само кореспондира с основната идея на събитието (многоликия мегаполис автентично), но привнася и освежаваща драматургична нотка в безкрайното обикаляне от едно място на друго. На същия замисъл служи и цветното хрумване да се разграничат изложбените територии от околния контекст с наситен розов цвят, близък до ислямската флорална орнаментика, а защо не и до розовия писък в световната мода от последните години. Опознавателно розово като географски ориентир в изкуството – защо не? Забавно/полезно – това също/дори винаги е модерно.
Акцентът Тук и Сега, присъщ на съвременната менталност, е навсякъде – от каталога, чийто фотос предлага поглед от въздуха към плътно застроен с високи сгради град (чужденецът би могъл да разпознае Истанбул може би само по сливащата се някъде с хоризонта вода) до модерната дискотека New Yorker, определена за неформални срещи в рамките на биеналето.
Амбицията си за модерност IX международно биенале на визуалните изкуства в Истанбул проверява най-вече в трактовката на действителността със средства и критерии, адекватни на съвременността. И ако класически постулати като Непреходност и Вечност на изкуството са нерелевантни за модерната естетика, ако Идеалът и Красотата отстъпват пред Контекста и Концепта, то и Истанбулското биенале не прави изключение от тези тенденции. Ето защо, следвайки не толкова своето inspiratio, колкото своето ratio, то афишира откровен пиетет към социално-политическото и отстоява правото си да търси/изследва/критикува/иронизира, ако се налага дори да демистифицира смисъла на материалния свят. Прави го заради въздействието върху зрителя/съучастника, който (за съжаление) все по-често предпочита да бъде агресивен вместо реактивен, да потребява (материално), вместо да остойностява (духовно) и дори да поставя знак за равенство между полюсни явления в онзи краен вариант (кой точно?) на масовата култура, с която (въпреки всичко?) автор и зрител уютно си съжителстват. Тук провокацията на интерпретативното усилие изисква съавторство и взаимност, за да се случи общуването. Ето как то се случва в Истанбул.
От общо 53–ма участници (отделни художници и творчески групи от Европа, САЩ, Палестина и Израел), половината се отзовават на поканата за няколкомесечно пребиваване в Истанбул, за да създадат тук своите произведения за биеналето. Разминаванията между мислено/намерено; клише/факт; непознаване/разбиране; отрицание/одобрение и пр. раждат произведения, изследващи зони на границата между преди/сега; старо/ново; лично/социално. Резултатът е придобита опитност и преживяно изкуство, което инкорпорира виждането на другия/различния/чужденеца в интимната представа на града за самия себе си.
Да се погледнеш с очите на другия днес е толерирана, но нелесна практика, защото (в противовес на естествения инстинкт за самосъхранение) тя дава шанс на инвазията. Както в доста наивната, но показателна видеотворба на Pilvi Takala от Холандия. Младата художничка се надява да предизвика смут у ориенталеца, като нахлува в любимото му кафене, придружена (за всеки случай) от турски приятелки - всички поразголени в обичайните (но за европееца само!) летни дрехи. И... какво разочарование! Не се случва нищо особено, като изключим някои неодобрителни погледи и приглушени коментари, които застигат на изпроводяк героините на този безславен сюжет, показал на още един чужденец, че кафенето вече не е светая светих за турския мъж.
Независимо от (или тъкмо поради) различния краен резултат всички произведенията на авторите, работили ad hoc в Истанбул, доказват успеха на художествените акции с опознавателен характер. Без съмнение мегаекспериментът се радва на вавилонската шарения в експозиционните зали, прегръща охотно артистичния хаос от идеи, подсмихва се на добрите хрумвания и приема останалите (повечето) като необходима мярка за сравнение, примирява се с пренебрежението към живописта, спъва се в кълбата от кабели, правещи video art-а възможен, запушва уши от неговата вездесъща звукова агресия, пита се кога все пак грозотата е здравословна, бърчи чело пред (уж)претенциозните инсталации, а ако не разгадае смисъла им, търси словесен ключ към видяното/неразбраното. Няма ли такъв, забоден/провесен/мушнат някъде наблизо, се допитва до каталога или направо се отказва да диогенства, стигайки по емпиричен път до библейското откровение за словото, без което визията, колкото и съвременна да е, не може (понякога). Как иначе би могъл да свърже вилиците като висящи обекти в пространството с видеозаписа на певеца, ако не прочете обяснението. То разказва за кюрдски изпълнител, заявил пред музикални критици, че иска да напише най-хубавата кюрдска песен, а те му се подиграли, като го замерили с вилици... ?! Певецът обаче създал своята песен и тя се превърнала в кюрдски химн. Интересен сюжет с притчов характер, базиран върху действителен случай, но едва ли вилиците и видеото са достатъчни, за да го превърнат в концептуално изкуство. От друга страна, прелестта на модерното изкуство (в известна степен) се крие тъкмо в неговата изострена субективност/сензитивност/селективност като територия за интелектуално партньорство между автор и зрител.
Партньорството домакините извеждат като условие за толерантност и приемане на другостта в глобализиращия се свят, което адекватно кореспондира и с отдавнашната кандидатура на Турция за членство в Европейския съюз. Трудните преговори, започнали на 03.10. т.г., се очаква да сверят европейските изисквания с турските позиции за Кипър, арменския геноцид, кюрдския въпрос и т.н. Неслучайно Истанбулското биенале посвещава една от дискусиите си на кипърското участие с Leaps of Faith, откроява дейността на Center for Contemporary Arts – Afghanistan, попрекалява дори с допускането на произведения, шумно ангажирани с двете гледни точки в израелско-палестинския конфликт и дава възможност за изява на повече автори от Изтока, отколкото обикновено практикуват биеналетата в други географски ширини.
Признавам тук пристрастието си към експресивния, повече от двуметров фотос на турския автор Buraк Delier, от който ни гледат огромните очи на туркиня, забулена с европейския флаг, като с чадор... Наистина само изкуството може да си позволи кощунството да замени строгата ислямска молитвена дреха с европейските звезди! Не/озаглавената творба Untiteled импонира най-вече с подтекста и внушенията си, постигнати само със средства на модерната визия - една Европа Ханъм в Зоната за гостоприемство (Hospitality Zonе) на Antrepo5.
Доста по-агресивно въздейства модерната иконография на творческата група IRWIN, която е запазила цяла експозиционна стена за интелектуалните си занимания From Was ist Kunst to Ikons. Известните художници от Любляна оформят стила си още в Титова Югославия и от тогава до сега не спират да забъркват в своята динамично-иронична игра какви ли не идеи, символи и арте/факти на вярата – от вярата в Бог до вярата в демократичното общество. Като големия кръст (може би за храброст), изграден от материални Lego тухлички, заобиколен от множество мънички изтребители (колаж с документални фотоси), които с нищо не заплашват кръстния знак, освен може би с това, че имат същата форма ...
Следвайки метафоричния си стил, артистите логично смесват различни техники (живопис, колаж, фотография, инсталация), упражнявайки (и по този начин) чувството си за хумор и дистанция спрямо манипулацията в нашата цивилизация на масовата култура. Е, на тази творческа лаборатория не са чужди, както сочните вицови хрумвания, така и незлобивата подигравка, саркастичният присмех и други подобни, недотам хрисими нашенски черти, но ... какво би правил без тях регионалният балкански чар?!
На българските представители Недко Солаков и Даниел Божков балканското не им личи - техните творби са подчертано космополитни и в това едва ли има нещо чудно. И двамата регистрират немалко участия в международни биеналета, и двамата работят отдавна извън България, разликата е може би само в предпочитанията им – на Солаков към Западна Европа, на Божков към Америка и Турция. Любопитно е да се разчете културното влияние на географския контекст – докато Солаков се (само)забавлява с умозрителна естетика на грозното, Божков прагматично използва конкретиката, за да я превърне в изкуство, близко до най-добрия PR.
Солаков представя Art&Life (in my part of the world) или Изкуство&живот (в моята част от света) в една от запуснатите стаи на Deniz Palas Apartments с изглед към Златния рог. Специална конструкция, затрупана с боклуци, изразява максипретенциите на едно минипроизведение на изкуството (peace of art), което решава да се пресели от недостойната за неговото величие кухня в най-светлата стая на апартамента, но установява, че и там посетителите не се вълнуват от неговия (на изкуството!) статут, а от пейзажа... Сюжетът, разказан/написан от peace of art върху една от стените, страда от досадно многословие и с/мисъл, вероятно в подкрепа на художествения замисъл.
Съвсем различно ухание (в буквалния смисъл) има творбата на Даниел Божков - неговият Eau d`Ernest. Парфюмът на Ърнест съдържа мускус, бергамот, българска роза и други аромати, които преследват (по автора) такива фини внушения като мъжественост, може би доза агресивност, в комбинация с благородство, лукс и известна трагичност... Защото прототипът на Ърнест в Eau d`Ernest е самият Ърнест Хемингуей, който през 1922 г. отразява Гръцко-турската война за Toronto Daily Star от Истанбул, където отсяда в Buyuk Londra Hotel. Историята и хотелът (запазил стилната си мебелировка от онези години), вдъхновяват Божков и екип от парфюмеристи/дизайнери/музиканти/рекламисти, които сътворяват/продуцират/промоцират един от запомнящите се артефакти на IX Международно биенале на визуалните изкуства в Истанбул. Няколко пръски от аерозола (150 Euro в Турция) върху баджа на акредитираните за биеналето представители на мъжкия пол (само!) разнасят благоуханието и поразмиват (поне в представите на дамите) границите между романтично-трагичния образ на Хемингуей и естетско-светската автентичност на performance-а в Buyuk Londra Hotel...
Витално-прагматичното вдъхновение на Даниел Божков вече го е осенило за следващото му произведение, прокарващо нови космически пътеки – мед от Русия, предназначен за първите космически туристи през 2007 г.
Изкуството наистина няма граници, днес дори реалните граници са в неизгодно обществено-политическо положение, така че въображението (както никога досега) празнува своя (без)крайно демократичен статут. Това са неуловимо-прозирните интерференции в ефирните творби (водни бои, гваш върху платно) на Silke Otto-Knapp (Германия) в Deniz Palas Apartments. Нейното изкушение/постижение е бялото – на границата между действителността и измислицата, на границата между цветовете и (по някакъв особено сензитивен начин) на границата със самото себе си.
Превъплъщението като философия занимава и Anish Kapoor в Untiteled (Fiberglass, wood and paint) - едно великолепно произведение, издържано в изискано белия цвят на еднаквостта, което загадъчно се намесва в равномерната съвършеност на облото, за да го изкриви навън/навътре и обратно. Вдлъбнато/изпъкнало като оптическа (но не естетическа) измама, която просто те подтиква да я докоснеш, защото се съмняваш дали всъщност я има ... Творбата е част от Centre of Gravity на кураторката Rosa Martinez, която в тази първа изложба на Музея за модерно изкуство Istanbul Modern, съпътстваща IX международно биенале на визуалните изкуства, показва какво означава модерно изкуство от най-висок ранг. Произведенията на именити художници от цял свят и от последните няколко десетилетия представят своите концептуални и естетически светове, които, макар и различни, съжителстват хомогенно в едно общо пространство. Сигурно защото вътрешната им хармония е предпоставка за външната. Хармонично въздейства дори деструктивното (Hаmmering Out, video, DVD) при Monica Bonvicini (Италия) - чук разрушава стена с хипнотизираща последователност, след което стената (без никакви визуални обяснения) се възстановява и рушенето продължава. В антиподен ритъм се повтарят съзидание/унищожение – An old Argument, според Bonvicini.
По-нататък Maria Wirkkala (Холандия) представя притчовата си инсталация Found a Mental Connection, (iron brudge, plastic animals, holy books/. Дали се е осъществила менталната среща остава въпрос без отговор, колкото и да наблюдаваш дългия железен мост (ограничен в двата си края от Библия и Коран), пренаселен с животни, тръгнали от Изток и Запад един към/срещу друг...
Метафориката за Истанбул като гравитационен център работи безотказно на всички нива – география, философия, религия, архитектура, изкуство и разбира се, политика, особено във високоактуалния обществено-политически контекст от тази седмица - началото на преговорите за членство на Турция в Европейския съюз. След 40-годишни усилия една безспорно щастлива новина за съседите, които все още не знаят, че ще им се наложи да коригират значително традиционната си представа за преговори като компромис от двете страни. Но да оставим бъдещето.
Сега и Тук е важен знакът, че амбицията си за модерност Турция транспонира и на нивото на модерното изкуство с IX истанбулско биенале – едно мегасъбитие с рецептори за автентичност, географски ориентирано, но с чувство за мярка, толерантно към различието, диалогично към култури и етноси, документално за сегашния етап от развитието на изкуството и искрено за всички свои красиви или некрасиви лица. Което е достойнство и опит да надраснеш себе си.
IX е по-събрано / аналитично / адекватно / по-модерно в крайна сметка от доста американизираното VIII истанбулско биенале.
IX истанбулско биенале е и достатъчно умно, за да не се сравнява с други биеналета, още по-малко с Венецианското.
Което съвсем не пречи да му отправи своеобразна артистична реплика, като си върне прочутата антична Quadriga с конете от фасадата на базиликата “Сан Марко” във Венеция, открадната през 1204 г. от Константинопол… Експонирани сред лукса на Garanti building в Истанбул, достолепните произведения на изкуството стоят подчертано модерно. Пък и са у дома си.
View: the IX Istanbul biennale of visual arts – by Violeta Toncheva. |
||||
| Заглавие | |||||
| Рубрика | Исторически роман | 2014 / 1 | ||||
| Съдържание | Войно Ив. Войнов (6.02.1923, Созопол – 21.10.2002, Варна) - Кмет на Варна (8.10.1990 – 20.10.1991). 1929 семейството му се преселва във Варна, където учи в частното немско училище. 1942 се дипломира с първия випуск на гимназията. Същата година влиза в казармата. Изпратен е във Висшата артилерийска школа в София, където завършва класа за подготовка на запасни артилерийски офицери (1943). Завръща се във Варна. 1946 е полит. затворник и като подсъдим прекарва половин година в предварителния арест. 1951 завършва право в СУ “Св. Кл. Охридски”, и от тогава работи като адвокат във Варн. адвокатска колегия. Дек. 1989 е един от учредителите на Съюза на демократичните сили (СДС) във Варна и чл. на първия му координационен съвет (КС). Представлява СДС на общинската “кръгла маса” (1990). Избран за председател (кмет) на ВИК. След освобождаване на кметския пост Варна се занимава с публицистична дейност. (Енциклопедии Варна)
Войно Войнов е автор на книгите: “12 месеца от пролетта на българската демокрация”, Варна 1999; “Война или прошка”, Издателска къща Икар, Варна, 2005 “Адмиралът на султан Мурад ІІ”, Издателство МС, 2014 (под печат) Войно Ив. Войнов
П р е д г о в о р
Изминал е повече от един век, откакто е престанала да съществува българската държава. Раждат се и живеят поколения българи, непознали свободата.
Потомците на старите феодални родове, пощадени от войните и останали верни на своите класови интереси, са приели исляма и служат на завоевателите. Такъв е Сали ага, син на странджанския боляр Сеслав, по-зъл и жесток към поробеното население от самите османци. Споменът за българския му произход като потенциална заплаха за привилегированото му съсловие му е омразен и се превръща в извор на ненавист към всичко българско.
На завоевателите служат и други българи – жертви на девшурмето, закона за кръвния данък: момчета, прибирани насилствено в еничарския корпус. Един от тях е Коджа Хасан, командир на коте (рота) в еничарската гвардия. Споменът за неговия произход е заличен от съзнанието му. Той е искрен и горещ поклонник на исляма, мечтае да извърши подвизи под знамето на Пророка, да расте в йерархията на корпуса, да стигне дори до най-високия командирски пост. Мечтите му са лишени от корист. Той е чист по душа и намира смъртта си на Теодосиевата стена при щурма на Константинопол. Едва в предсмъртните мигове в съзнанието му изплува образът на неговата майка и той умира, изричайки думата „мамо“ на забравения роден език.
Но Сали ага и Коджа Хасан са изключения. Съпротивителните сили на българския народ не са секнали. Жаждата му за свобода не е угаснала. При всяко нахлуване на християнски войски откъм Дунава той се надига против завоевателя. Участва масово дори и в бунта на османския еретик Махмуд Бедр-ед-дин. В тези непрестанни борби израства едно поколение от порфесионални войни. Техен представител е Груд, един своеобразен кондотиере, който събира дружина и я води в бой против османците ту под знамето на влашкия войвода Мирчо, ту под пряпорците на трансилванския пълководец Пипо Спану или унгарските вождове Янош Хуняди и Владислав Ягело. Но с тези външни прояви се изчерпва приликата му с неговите италиански събратя. По дух той е коренно различен от тях, те са истински наемници и воюват за слава и пари, а той е безкористен и пламенен родолюбец. Независимо от знамето, което следва, Груд воюва само за каузата на своя народ, сгряван от сладката надежда, че свободата ще изгрее и над неговата родина.
I част
Най-изкустният посол на Мурад
Със слава само не се живее или Защо българите предпочитат
да са роби в Българско
Юсуф Балтоглу отмина острия завой на пътя и застана за миг съвършено сам в сърцето на планината. Някъде отзад долиташе притаена човешка глъчка и тропот на копита, но тишината на спящите гори поглъщаше тези звуци и те сякаш губеха своята реалност. Той дръпна поводите и конят спря. Пред него пътят се виеше все още по дъното на тясна планинска клисура край буен поток. Водата скачаше от праг на праг и обливаше с млечнобяла пяна потъмнелите скали, а те прозираха лъскавочерни под прозрачната завеса на невидимите струи. Далеч напред стръмните склонове на планината се приближаваха един към друг, и там иначе светлите и весели букови гори, изглеждаха тъмни и мрачни, пълни с някаква скрита заплаха, каквато беше и цялата тази неразгадана, непокорна земя.
Конят, сетил юздата отпусната, приклекна леко и проточи шия към водата. Конник и кон стояха над бистър вир, а отраженията им се люлееха и гънеха, увиснали над светлото дъно. Бе топъл летен ден и юлското слънцеплетеше златни нишки по повърхността на водата, трепкаха с мигновено кратки, но ослепителни блясъци и сякаш в ушите на Юсуф Балтоглу звъняха хиляди струни, но по лицето му, съсредоточено и напрегнато като в някакво очакване, не можеше да се разбере дали се радва на божията хубост или мислите му го носят по някакви незнайни пътища.
Той дочака животното да се напие до насита ичак тогава дръпна поводите и го потупа ласкаво по дългата лъскава шия. Конят изпръхтя шумно и пое с едър, рахванлия ход по каменистия друм. След него отзавоя се изниза целият конен отряд – сто души отбрани спахии[1] и два пъти толкова силяхдари[2] и слуги. Препускаха вече цяла седмица и все още бяха в началото на своя път. Тънък слой прах лепнеше по запотените лица на мъжете, стелеше се върху конските такъми, замъгляваше металния блясък на доспехите.
Молла[3] Хюсреф, кадъаскер[4] на румелийските войски, пришпори коня си и се изравни с водача на отряда.
- Ще се измъкнеш ли скоро от този капан? – попита той почти шепнешком.
- Право думаш! Капалъ Дервент[5] е същи капан и не един честолюбец е строшил тук главата си – забеляза Юсуф, сякаш откликваше на някаква своя мисъл, но на зададения му въпрос тъй и не отговори.
- Слава на Аллаха и на нашия повелител Мурад, че възпря тук неверниците! – допълни вече високо Молла Хюсреф, та думите му да превъзмогнат тропота на стотиците конски копита.
- Да бъде светло името му! – въпреки молитвения екстаз на изреченото, лицето на Юсуф оставаше затворено и не предразполагаше към разговори. Млъкна и Молла Хюсреф, а сухата му жилеста ръка посегна с привичен жест към бялата, закръглена брада. И той не бе от бъбривците. В двора на султана ценяха делата, нежели думите.
Късно следобед отрядът премина превала. Планинските ридове ставаха все по-ниски и се отдалечаваха един от друг, сякаш планината се разтваряше пред конниците, Юсуф Балтоглу оглеждаше сега с любопитство местата, през които минаваха. Тук през ранната зима на 1443 година Мурад Втори бе спрял рицарската армия на Владислав Ягело и Янош Хуняди. Неверниците бяха навлезли дълбоко до самото сърце на империята, превзели бяха Ниш и София, но Капалъ Дервент не можаха да преминат и се върнаха. Отведоха рицарските си отряди там, откъдето бяха дошли, без да задържат нито един град, нито една крепост, сякаш собственият им устрем от маджарската равнина до този планински проход бе изчерпал всичките им сили.
При тази мисъл лицето на Юсуф светна като озарено от някаква скрита усмивка. Това бе първата му усмивка от деня, в който трябваше да остави ескадрата си на рейда пред крепостта Галиполи[6]. Като моряк той бе отвикнал от дългите пътешествия по суша и въпреки че е отличен ездач, предпочиташе палубата на своя адмиралски кораб пред гърба и на най-добрия рахванлия кон. И все пак, дълбоко в себе си изпитваше радост, че измежду многото славни везири[7] на империята Мурад бе възложил отново на него тежката мисия, защото в необгледната стихия на османското завоевание той – Юсуф Балтоглу, адмирал на флота и личен приятел на султана, устояваше нещо лично свое, известно само нему. Сега водеше посолството за преговорите в Сегед[8]. Освен кадъаскерът на румелийските войски Молла Хюсреф, придружаваха го още прославеният спахийски вожд Меджит Челеби[9] и завеждащия посолските дела при султанската канцелария Яхия ага[10]. Голямата свита от изпитани в боевете спахии не само съхраняваше посолството, но и придаваше тържественост и блясък на неговата мисия. С отряда яздеха още двама заложници – синовете на сръбския княз Георги Бранкович[11].
Юсуф бе очаквал да види тук обичайната картина на неотколешна бран, оставила човешка леш, но планинската долина се стелеше пред него чиста и свежа. Избуялата трева, хванала вече семена, стигаше до гърдите на конете. Сурова бе отминалата зима и гладните вълчи глутници бяха изяли всички трупове, без да правят разлика между мюсюлмани и християни. Само от време на време под конските копита изхрущяваше побеляла от дъждовете и слънцето кост, веднъж се търкулна череп и застана на няколко крачки встрани, грозно озъбен, вперил празни очни кухини в лицето на дръзкия султанов везир, сякаш сърдит на скверната му мисъл. Тук и там острият поглед на Юсуф откриваше побит ръждясал щит или за нищо негоден шлем, килнат като пробито гърне край някой слог.
 Художник Стоимен Стоилов
Усетили равнина под копитата си, конете изпънаха шии и се понесоха в галоп. Отрядът навлизаше в Софийското поле. Далеч на запад, вляво и вдясно се издигаха като венец сините грамади на други планини. От подножията пъплеше прозрачен здрач и сякаш настъпваше срещу конниците, докато слънцето потъваше бавно зад хребетите. Склоновете насреща се диплеха ту светли, ту тъмни, преливаха един в друг, за да се слеят постепенно в сгъстяващата се дрезгавина. Само билата се открояваха все още ръбести и остри върху жаравата на залеза.
Юсуф Балтоглу дръпна отново поводите на коня и вдигна десница. Зад него като един спряха тристата конници и скочиха от седлата си, за да коленичат върху меката трева, ухаеща на топла земя и слънце. Само Молла Хюсреф и Яхия ага дочакаха помощта на слугите. Сръчен силяхдар разстла пред Юсуф скъпоценното молитвено килимче, тъкано в Бухара. Лично Молла Хюсреф зареди тържествените слова на вечерния намаз[12] и старческият му глас, все още силен и чист, докосваше като топла длан неспокойните гърди на тристата мъже, дошли от далечния Анадол да покорят с мечовете си тази земя.
– Велик е Аллах и Мохамед е негов пророк!
Когато отрядът възседна конете отново, небето бе почерняло от хаотично склъбени облаци, сякаш над планините бяха израснали други планини, обърнати с върховете надолу. Внезапно светкавица раздра черните космати вълма и гъргорещият тътен на гръмотевицата, отблъскван и повтарян от планинските склонове, затвори кръг от тъмни звуци полето, замирайки постепенно в далечните долини. Преди да заглъхне ехото, рукна пороен дъжд.
Юсуф, предвкусвал напразно сладостта на една почивка в сараите на Касъм паша, санджак бей[13] на Софийско, свърна сега към бледите светлини, мъждукащи едвам през гъстата мрежа на топлия юнски дъжд, някъде встрани от големия военен път. Селото бе разорено от ланските боеве, та едвам се намери по една прилична стая за посланиците и княжеските заложници. Докато слугите разтребваха и застилаха пръстения под с килими и възглавници, стражи доведоха старея. Той влезе смирено, гологлав, с ръце, скръстени на пояса, както приляга на покорен рая, но в движенията му имаше такава лекота, която превръщаше робската му покорност в някаква мълчалива насмешка над всяка господарска суета. Старостта бе стопила всичко тленно в него и той целият бе неземно лек, та чак прозрачен, от тънките пръсти на ръцете до бистрите сини очи.
„Така ще са изглеждали светците им“ – помисли Юсуф и за един кратък миг му се стори, че спокойствието на този старец е по-силно от всяка земна власт. Груби ругатни, придружени от тъпи удари прекъснаха потока на неговите мисли и Шира Орхан, началник на стражата, наблъска през вратата някакъв мъж, който изпълни изведнъж стаята с огромния се ръст.
- Намерих го в хижата на старея – заразказва Шира Орхан с видимо доволство на престарал се в службата слуга, - целият в прясно зараснали рани, а под сламата на покрива – куп оръжие!
Силядхарите, стояли дотогава в тъмното до вратата, излязоха напред и поставиха услужливо през нозете на Юсуф мечове и арбалети, че и тънки рицарски кинжали. От пръв поглед се виждаше добрата изработка на оръжието, работа на венгерски и алемански майстори.
Юсуф рипна от възглавницата. Не можеше да понася някой да го гледа от горе надолу, а доведеният пленник правеше тъкмо това. И въпреки че, поради ниския потон[14], бе привел главата си, в очите му имаше нещо дръзко и присмехулно. Разкопчаната конопена риза разкриваше широката му гръд, нашарена с побелели вече ръбове на прободни рани. Но виждаше се също така, че е останал само кожа и кости като след дълго боледуване. Сухо и кокалесто бе лицето му изпод кичурите остра, отдавна нестригана коса.
Юсуф се огледа за тълмача[15], но като не го откри, запита нетърпеливо:
- Казвай, кого си укривал!
Въпросът бе отправен към старея, но погледът му търсеше очите на мъжа, застанал пред Шира Орхан. Старецът пристъпи от крак на крак. Разбрал бе въпроса, но не бързаше да отговаря. Тогава пленникът мина напред и проговори на сносен турски език:
– Оставете стареца на мира! Не е виновен за нищо. Аз го принудих да ме подслони и лекува.
– А кой си ти, та смееш да заповядваш другиму в империята на нашия господар, султана?
– Българин.
– Не това те питам. Известно ми е, че тази земя е населена с твоето непокорно племе. Искам да зная каква власт имаш над раята в това село.
– В годините на бран за родната земя навикнах да заповядвам – отвърна гордо пленникът.
Виждаше се, че Юсуф е разгневен. В присвитите му очи припламваха кратки, остри пламъчета. Но той управляваше гнева си и продължаваше да разпитва със студен, безстрастен глас:
– Воювал си с венгрите против нас? Така ли разбираш дръзките си слова?
– Малко е да кажа „воювах“! Аз предвождах дружина „непокорни“ българи, както ти ги нарече, и останах тук на бойното поле, когато рицарите Владислав и Хуняди[16] се оттеглиха към Сърбия, защото те идват и си отиват, а нашите корени са в тази земя и ние ще останем на нея и тогава, когато вас няма да ви има.
Гневът на Юсуф растеше, но едновременно с него растеше и възхищението му от смелостта на пленника.
– Вижда се, че не си от страхливите! - призна той, сякаш против волята си, и додаде неочаквано и за себе си: - Приеми исляма, ще воюваш, ще придобиеш слава и власт. При нас няма господари и роби. Всички мюсюлмани са равни пред законите на Пророка.
Юсуф гледаше пленника и лицето му оставаше непроницаемо, но собствените му думи го изпълваха с гордостта на човек, осъзнал извора на своята правда – да няма пред човешките стремежи прегради, създадени от рождението! Това бе то – неговата вяра и неговата сила, заложени в завоеванието. Но очите на пленника оставаха все така дръзко присмехулни, когато отговори просто:
– Със слава само не се живее!
Юсуф започваше да губи власт над себе си. Срещнал бе силен мъж, който не искаше да се огъне пред неговата сила.
– Как си посмял да вдигаш оръжие против падишаха?
– За бащината земя и за свободата съм готов на всичко!
Сякаш в тишината на прихлупената селска стая звънна острие на меч. Така предизвикателно дръзки бяха словата на пленника. Шира Орхан посегна към дръжката на кривия си ятаган и само властният поглед на високия Мурадов везир възпря десницата му да изтегли острието и посече на място бунтовника. За един кратък миг Юсуф бе пожелал същото, но любопитството да изпита докрай смелостта на пленника надви гнева му. Знаеше от опит, че неочаквано проявената милост размеква и най-храбрите. Засмя се сухо и рече презрително:
– Та кой е бил свободен в тази земя? Сам вашият Бог ви е разделил на господари и роби, на боляри и крепостни! Я кажи, старче – обърна се той към старея, - ти, който си връстник на Шишмановци, кажи дали си бил свободен в Българско?
Стареят го гледаше с ясните си немигащи очи и сякаш виждаше през него нещо далечно и неуловимо, а в гласа му нямаше дързост, но нямаше и страх, когато отговаряше:
– То се знае, крепостен бях при севаста[17] Огняна, но то бе нещо друго, наше! Не можеш го проумя ти, господарю!
Юсуф махна с ръка. Напразно бе разговарял с тези роби.
– Отведете ги! - нареди той на стражите. – Стареят да се освободи, а бунтовникът да се изпрати в Галиполи. Ако стигне жив дотам, от него ще излезе добър гребец.
Когато по-късно затваряше очи в меката постеля, в съзнанието му изплуваха думите на бунтовника и в просъница се мярна споменът за друг един мъж, изрекъл същите думи. Но кога бе то, кога и кой? И тази мисъл го държа дълго в някакво полубудно състояние. После изведнъж се сети – Скендер Бег[18]! Точно преди осем месеца, когато изпращаше Скендер Бег начело на спахийската конница да пресрещне неверниците пред Ниш, на пожеланието за нови победи и слава блестящият витяз бе отвърнал тихо, така, че другите да не чуят: „Със слава само не се живее!“ - и бе погледнал многозначително Юсуфа, с когото заедно бяха расли и възмъжавали в двора на султаните.
Като си спомни всичко това, Юсуф се успокои и заспа. Дъждът бе спрял и само капките, стичащи се от сламения покрив в локвите край стената на къщата, звъняха отчетливо в тихата лятна нощ.
Цената на споразумението или Как Георги Бранкович
си върна синове, но загуби дъщеря
През следващите дни посолството отмина София и Ниш и по долината на река Морава се отправи към Смедерево. Юсуф не спираше никъде за по-дълго, отколкото бе необходимо да се назобят и напоят конете, за раздвижат изтръпналите си крака конниците.
Бърз вестоносец бе настигнал посолството в онова софийско село, където бяха останали да нощуват, изненадани от лятната буря. Великият везир Халил Чандърлъ паша изпращаше тайната вест, че емирът на Карамания[19] е нападнал азиатските владения на империята, а в Енджугез се е настанил Орхан Челеби, претендент за султан и събира съмишленици. Трябваше да се бърза със сключването на мирния договор преди неверниците да са научили за размириците по южните граници. И Юсуф яздеше неуморно все към залез слънце, към далечния Сегед.
На хвърлей стрела пред него препускаше охраната, определена от Нишкия санджак бей за високото посолство. Минаваха през полупокорена земя. По непристъпните скали се белееха кулите на сръбски феодали. Войниците изглеждаха запустяли, но кратките отблясъци на слънчевите лъчи, отразени от метал, показваха, че там се крият въоръжени мъже. Конници, яхнали дребни кончета, следваха отдалеч, по стръмни планински пътеки, посолството.
Пътят се спущаше по лек наклон и копитата на конете чаткаха припряно по заоблените камъни на калдъръма. Вляво и вдясно се издигаха все още скалисти хребети, по долината на реката се разширяваше и при всеки завой погледът се гмуркаше в безкрайната шир на север, там, където започваше великата венгерска равнина.
Отзад, откъм дългата редица спахии, долиташе невъздържана глъчка. Чуваха се и смехове. Синовете на Георги Бранкович не криеха радостта си, че са на родна земя.
– Размекна се Мурад, връща заложниците – укоряваше Юсуф мислено своя подишах. - Но аз няма да ги изпусна из ръцете си. Нека князът се отрече от съюза си с венгерите, та тогава...
И все пак слабостта на Мурад Втори към преходни изблици на доброта и отстъпчивост му създаваше грижи. Дали Георги Бранкович няма да се отметне отново, когато види синовете си свободни? На сърбина не бива да се вярва. Всичко трябва да се обмисли грижливо, да се прецени точно.
Юсуф смяташе да гостува на княжеското семейство. В големите феодални родове винаги можеше да се открие княжеска издънка с незадоволени амбиции за богатство и власт. Досега османците бяха използвали неведнъж съперничеството между владетелите на балканските земи, че и династични разпри. Юсуф вярваше на своята звезда, но още повече на умението си да прониква в чуждите мисли и да взема бързи решения. Халил Чандърлъ паша отново бе потвърдил неограничените му пълномощия да предлага и приема условия, да сключва договори със съюзните противници на младата османска империя. „Общо с всички – бе писал великият везир – и най-вече поотделно!“ „Поотделно! - спираше Юсуф мисълта си на тези думи – вместо могъщ съюз от врагове срещу империята, да останат отделни княжества и кралства“. Така разбираше той посолската си мисия още от деня, в който Мурад Втори го дари с доверието и милостта си. Първи се поддадоха власите. В Арджеш[20] гледаха отдавна с недоверие и неприязън на кардиналите при двора на Владислав Ягело. Достатъчни бяха съвсем малко условия, само един намек, че кралят е обещал на папата пълно върховенство над влашките земи, за да се вдигне на крак черното войнство от епископи и монаси. Архиепископът на Арджеш, сам властолюбив мъж, могъщ с богатство и влияние, не отстъпи, докато не склони воеводата Влад Дракул[21] да се отвърне от венгрите. От София Юсуф бе изпратил бърз вестоносец до Влашко с повелята посолството на воеводата Влад Дракул да го чака пред стените на Сегед.
Погълнат от такива мисли, Юсуф не усети кога отрядът навлезе в дребно феодално владение – десетина, петнадесет хижи, сгушени край потъмняла от времето кула. Чудното бе, че в този работен юнски ден сякаш цялото население бе сбрано пред господарския дом. Дрипави мъже и жени се притискаха един към друг като стадо подплашени овце. Полуголи деца надничаха страхливо иззад полите на майките си. По запотените лица на хората и посивялите им от прах коси с полепнали по тях сламки, личеше че са подбрани направо от полето. При приближаването на спахийския отряд, то се люшна неспокойно. Тук и там се чу писък, но никой не посмя да се отдели и побегне. Само се притискаха още по-плътно и отвориха тясна пътечка към портата на кулата. Едва тогава Юсуф откри причината на това сборище. Пред портата, на огромен дъбов пън бе завързан мъж, разголен до пояс, а друг, полуселянин, полувойник, го шибаше с обикновен кожарски камшик. В сянката на кулата стоеше господарят, свъсен болярин на средна възраст, и отброяваше с нескрита жестокост ударите.
Тропотът на конските копита накара палача да се обърне. С разширени от страх очи той отпусна вдигнатата за удар десница и тънкият ремък на камшика, възпрян внезапно след дадения му замах, се усука около дървената дръжка. Погледът му не можеше да се отклони от строгото лице на Юсуф, а ушите му оставаха глухи за злобните крясъци на господаря. Забравилият се от ярост болярин излезе от сянката на портата и, без да обръща внимание на османците, грабна камшика и продължи прекъснатото наказание, като не пропусна да шибне няколко пъти и занемелия палач.
От редицата на спахиите се отдели Шира Орхан. Преданите му очи следяха с напрегнато очакване всяка промяна в израза на Юсуф Балтоглу. Той усещаше, че гневът на везира расте и ръцете се свиваха неволно в пестници. А Юсуф мълчеше. Спомнил си бе отново за бунтовника от онова софийско село и пожела и той да бъде сам тук, за да види доколко сръбският селянин е свободен в собствената си земя. Струваше му се едновременно с това смешно и странно, че мислите му се връщат все към неизвестния българин, че той – довереният приятел и везир на великия Мурад Втори, търси сякаш оправдание за своя досегашен живот пред онзи нищожен бунтовник. После внезапно си даде сметка, че вътре в него е заговорил някакъв нов и непознат глас, че неговият вътрешен мир не е така непоклатим и безметежен, както бе вярвал досега.
„Каква е ползата за този крепостен, че живее във все още свободното сръбско княжество? - продължаваше да разсъждава Юсуф. - Нима не е осъден да влачи до гроб полуробското си съществуване, да търпи жестокостта на този груб феодал? А е възможно Бог да е вложил в душата му талантите на пълководец, на държавник. Но те няма да дадат кълн като семена, затиснати под тежка скала. Не, напразно е проливал кръвта онзи бунтовник. Свободата, за която е мечтал, не съществува. Тя е само за шепата велможи“ - и Юсуф се почувства отново пречистен в мислите си и сигурен в своята правда. Той притисна с меките си ботуши слабините на коня и животното, извило шия, пристъпи със ситни танцуващи стъпки до самия пън, на който бе вързан крепостния. Шира Орхан го последва на половин конска дължина зад него. Едва тогава боляринът се извърна и отправи мрачен поглед към спахиите.
- Как смееш да раздаваш правосъдие в присъствието на един султанов везир? - запита Шира Орхан и побърза да освободи ездитния камшик, скачен на предния лък на седлото. Тълмачът преведе въпроса.
- Раздавам правосъдие на своя земя – отвърна раздразнено велможата и ритна с крак вързания. После се обърна към изплашените селяни с груба заплаха: - Да не е посмял някой да отиде на своята нива, докато не е пожънат и последния клас от моя имот!
Мира Орхан засукваше с настървение камшика около китката на ръката си.
- А вие кои сте? - попита най-после велможата леко смутен. Погледът на Юсуф опипваше като корава длан лицето му и го караше да се задъхва.
- Аллах да просветли ума ти, човече! - отвърна спахията и с видимо нежелание окачи камшика отново на седлото, а после произнесе тържествено: - Посолство на великия падишах Мурад Втори, водено от Юсуф Балтоглу бей, везир на империята и капудан паша[22] на османския флот!
Велможата огледа скъпите дрехи на посланика, украсения със злато и скъпоценни камъни меч и се поклони, отстъпи крачка-две и отново пречупи гръб в дълбок поклон. Но Юсуф не го погледна повече, не отвърна и на поздрава. Хрумна му нещо, нещо, което бе отражение на досегашните му мисли и той нареди:
- Отвържете бития, изправете го.
Когато изпълниха заповедта и окървавеният крепостен застана пред коня, той даде знак на тълмача да се приближи.
- Питай го дали ще последва господаря си, ако той го поведе на бой срещу войните на исляма!
Тълмачът преведе. Селянинът погледна тъпо, изохка. Гърбът, нацепен от ударите, му причиняваше мъчителна болка. Но постепенно в безизразните очи започваше да се възвръща светлината на разума. Най-после отвърна с учудващо твърд глас:
- За бащинията щом е, ще го последвам!
Юсуф не дочака тълмача. Разбрал бе отговора. Замахна с бясна ярост и шибна селянина с камшика си през лицето. После вдигна коня на задни крака и препусна по прашния друм, увличайки след себе си целия отряд. Плясъкът на камшика остана да звучи дълго в ушите му. Ударил бе чуждия крепостен, но знаеше, че ударът бе насочен към онзи неизвестен бунтовник от софийското село, към онова ново и неуловимо, смутило мира в душата му.
Деспот Георги Бранкович дочака посолството пред стъпалата на княжеския трон в замъка на Смедерево и прав, с оголена глава, изслуша приветствията. Докато произнасяше тържествените слова, Юсуф наблюдаваше деспота.
„Остарял е и се е смирил“ – помисли той. Познаваше го отдавна, от времето, когато сърбинът идваше често в Едирне да проси помощ – горещ, буен и жаден за власт. Тогава не се свенеше да се връща в своята Рашка начело на османски отряди, за да воюва с вуйчо си, княз Лазар Лазаревич.
 Художник Стоимен Стоилов
„Дълъг път изминахме двамата – разсъждаваше Юсуф. - Докато Георги Бранкович бранеше стръвно наследеното от предците като воюваше повече със своите, отколкото с чужди, аз се изкачвах от низините на моето нещастно потекло и днес силата и гордостта ми имат собствена стойност. Ето, това е то – моето знаме в похода на исляма. В християнските земи е светът на непреодолимите съсловни прегради. Произходът определя жизнения път на всеки човек от рождението до смъртния му час. Който дръзне да се възпротиви на този ред, бива осъждан като бунтовник и плаща своето непокорство с главата си. При нас е друго – и последният акънджия[23] може да стане бей и паша. В османската империя пътят към висините на земната власт е открит за всеки мъж с дарование и сила. Произходът няма значение.“ Мислите се нижеха в съзнанието на Юсуф като ехото на далечни гласове и не пречеха речта му да се лее свободна и внушителна в стихналата зала.
Когато замлъкна, Яхия ага, стоял чинно зад него, излезе напред. В протегнатите му ръце, върху възглавница от пурпурно кадифе, блещукаше с матов, притулен блясък златото от тънкия деспотски венец, на жезъла и държавната топка. Смедеревският архиепископ Атанасий Фракаш, застанал отляво на трона, посегна към символите на самодържавието, но Юсуф го възпря само с един поглед на властните си очи, сам пое венеца и го положи на посивялата глава на княза. После му подаде жезъла и топката. Той нарушаваше съзнателно установения ред и желаеше всички да разберат това, за да се знае, че деспот Георги Бранкович дължи властта си първо на Мурадовата милостиня, после на своя Бог. Едва тогава Юсуф кимна благосклонно към високия архиерей. Архиепископът, заобиколен от епископи и свещеници, пристъпи към деспота, за да извърши обряда с миропомазването. В гъгнивото песнопение на клира се долавяше зле прикритата досада от този никому ненужен обряд. Членовете на княжеското семейство и първите велможи на деспотството слушаха без радост, но и без признаци на огорчение или скръб. Много превратности на съдбата бе изтърпял Смедеревския двор – междуособни войни с близките по кръв Лазаревици, властта на турските султани и унгарските князе, а сега приемаше отново сюзеренството на Мурад Втори. Мислите на всички бяха насочени към обширните родови имения и всеки таеше надеждата да ги опази в тези времена от кръв и пожари и предаде непокътнати на синове и внуци, защото за тях отечеството не съществуваше извън рода, неговите земи и замъци. Юсуф ги познаваше добре. Знаеше и мислите им и между тях се чувстваше силен и горд. Той също притежаваше богати владения, но те бяха заслужена награда, признание за успехите му на държавник и пълководец. Но силата му идваше най-вече от съзнанието, че принадлежи към един справедлив свят, в който всеки мъж може да извърви неговия път към славата и властта. Така бе мислил досега. В това бе вярвал от онзи незабравим ден на първия морски бой, когато Мурад Втори, тогава още престолонаследник, го бе отличил измежду десетките бойци от своята галера, за да го приближи завинаги до себе си. И тази му вяра бе силна и непоклатима. В годините на младостта си той не бе разсъждавал над нея. Едва по-късно, когато с богатството и властта бяха дошли знанията, оплодени от идеите на ранния източен ренесанс, тя бе излязла от черупката на религиозните догми, но по някакъв странен начин оставаше в съзнанието му свързана с исляма. Представите за ред и отечество никога не го бяха вълнували. Кръвният му произход не бе играл никаква роля в неговия живот, а единствено принадлежността към исляма и личните му дарования. Но и във враждебния нему свят на християнския Бог, с когото воюваше повече от две десетилетия, Юсуф не бе се сблъскал с представата за отечеството като нещо отделно от феодалното владение. Християните, с които бе имал работа, все хора от неговия ранг – полковници, посланици и князе на църквата, бяха преговаряли за земи и замъци, за привилегиите да събират данъци и такси, готови всякога да предложат васалната си вярност на по-силния и по-богат господар. Колкото по-добре ги опознаваше Юсуф, толкова по-отвисоко гледаше на тях, толкова по-силно вярваше, че той е по-добрият и по-справедливият. Така бе до онази лятна привечер в селцето край София, когато неизвестният мъж, потомък на крепостни, бе отблъснал съблазните на славата и властта, за да остане верен на кръвта си и на една земя, от която не бе притежавал дори един уврат[24]. Сега Юсуф внезапно си даде сметка защо същите слова, произнесени месеци преди това от устата на Скендер Бег не го бяха развълнували. Защото албанецът, сам наследник на независими някога владетели, имаше към какво да се стреми. Неговата постъпка не изненадваше и не учудваше. Да изостави службата си при един чужд двор, за да остане независим властелин, бе съвсем редно за един феодал в онези времена. Но онзи мъж от софийското село не притежаваше нищо и не очакваше нищо друго, освен страдания, рани и смърт.
Под ниските сводове на залата отекваха последните звуци на „Многая лета“ за новопомазания владетел. Архиепископът прекръсти деспота с широк размах и се оттегли. Георги Бранкович направи опит да изправи снага под тежката мантия, но веднага се отказа от този нелеп израз на още по-нелепа гордост и произнесе с глух, повяхнал глас клетвата за васална вярност към султан Мурад Втори. След това остана в нерешително очакване пред високия пратеник на своя нов сюзерен. Юсуф, изтръгнат за миг от властта на смущаващите го мисли, подаде ръка на деспота, подкрепяйки го да изкачи трите стъпала на трона и с лек натиск на гъвкавите си пръсти му даде знак да седне. И в този си жест той влагаше символичен смисъл – деспотът се качваше на престола си, облегнат на ръката на османския посланик. После сам се настани на широкия стол срещу владетеля и огледа за първи път княжеското семейство. Ако в Георги Бранкович живееше все още някогашното владетелско достолепие, в старата деспина, негова съпруга, бе останала само майката. Тя не откъсваше отмалял поглед от синовете си. Вече втори ден, откакто се бяха върнали в Смедерево, а тя не бе могла да остане нито за миг с тях. Блестяща свита от спахии придружаваше неотклонно младите князе. Такава бе волята на Юсуф – князете да получат свободата си, когато пратеничеството на деспота потвърди в Сегед сепаративния мир на деспотство Рашка с османската империя и васалното подчинение на султан Мурад Втори. Георги Бранкович бе приел условието без възражения и архиепископ Атанасий Фракаш, негов постоянен посланик, се готвеше за път. Юсуф бързаше. Бързаше да изпревари вестите за размириците по южните граници на империята. А сега той поведе лек и приятен разговор. Описваше с остроумие и изящество блестящите приеми на двореца, великолепните шествия по улиците на столицата, богатството на базарите, а погледът му се спираше все по-често върху лицето на младата княгиня Мария. Струваше му се, че е намерил вече решението на задачата да замени освободените князе с друг залог за вярност на Георги Бранкович към султан Мурад Втори. Сложила тънка бяла ръка върху тъмното дърво на трона, младата княгиня стоеше все още права зад майка си и гледаше със смели, та чак безсрамни очи в лицето на посланика. В тях искреше любопитство към широкия свят, от който идваше той, свят, изпълнен с богатството и блясъка на царските дворове, прозираше и пламенното желание да го види сама, да се понесе в този шеметен вихър от несекващи удоволствия и празненства.
Юсуф гледаше зрялата хубост на княгинята и си мислеше, че след година или две тя ще повехне в мрачните стени на Смедеревския замък, защото никой владетел, бил той и най-нищожният, нямаше да потърси съпруга в дома на Георги Бранкович, пред чийто праг напират страшните османци. А да се върже с мъж от по-долно потекло, тя не можеше и сигурно не желаеше. За Мурад Втори единствено покорността на съюзниците имаше цена. Покорност искаше той и от сръбското деспотство. А какъвто бе сластолюбец, хубостта на княгинята би била приятен залог за васалната вярност на бащата. И словата на Юсуф ставаха все по-увлекателни и разгаряха все по-силен блясък в жадните очи на Мария Бранкович.
((Откъс от подготвената за печат книга
„Адмиралът на султан Мурад II“ от Войно Ив. Войнов, Издателство МС - Варна, 2014)) [1] Спахии - конници
[2] Силяхдар – отговорникът за оръжието на султана, www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriyа
[3] Молла - духовник
[4] Кадъаскер – военен съдия, кадия на армията, най-високата съдебна власт в империята след шейюлисляма,www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriyа
[5] Капалъ Дервент (теснините около Траянови врати) е мястото, където през 1371 г. започва настъплението на турците към София, когато българите оказват отчаяна съпротива
[6] Галиполи - град, разположен в Източна Тракия, Турция, вилает Чанаккале. В Средновековието има голямо значение като складово място за италианската търговия. По-важни събития: 1190 г. - оттук се прехвърля в Мала Азия армия кръстоносци под предводителството на Фридрих Барбароса; 1204 г. - градът е завоюван от Венеция; 1306 г. - обсаден, опустошен и разрушен от каталаните; 1357 г. - превзет от Османската империя; 1416 г. - край Галиполи венецианският флот удържа морска победа над турците.
[7] Везир - висше военноадминистративно звание в Османската държава. През XVII век тази титла се давала на участници в султанския съвет, а така също и на видни провинциални управители
[8] Сегед - е град в Южна Унгария със стратегическо местоположение, тъй като се намира еднакво близо както до сръбската, така и до румънската граница. През 14 в. при управлението на крал Лайош I Велики, Сегед става най-значимият град в Южна Унгария, с приближаването на османските войски стратегическата му важност продължава да нараства. При крал Сигизмунд Люксембургски градът разполага с крепостни стени, по-късно получава и статут на независим имперски град. На 28 септември 1526 г. османците достигат до града и го плячкосват, но успяват да го овладеят едва през 1543 г., като го превръщат в административен център в завладяна Унгария. Освободен от османско иго на 23 октомври 1686 г. и отново получава статут на независим имперски град през 1715 г. От 1719 г. градът има и собствен герб (използван и до днес) даден му от Карл VI, император на Свещената Римска империя.
[9] Челебия – знатен мъж, "челеби" е почетно обръщение, подобно на европейското "сир"
[10] Ага – командир, господар, главния прислужник в домакинството, www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriya
[11] Георги Бранкович (около 1377 г. - 24 декември 1456 г.) е балкански владетел, управлявал 1427 – 1456 г. През 1413 г. в битката при Чамурли Мехмед I побеждава брат си Муса Челеби благодарение намесата на Георги. През 1422/26 г. е в Зета, където воюва с венецианците. През 1427 г. наследява деспот Стефан Лазаревич като владетел, но е длъжен да отстъпи Белград на крал Сигизмунд. През 1427 г. султан Мурад II праща известие до Георги Бранкович да му предаде моравското деспотство и без да чака отговор нахлува с войски и превзема редица крепости и територии. През 1429 г., Георги Бранкович получава титлата деспот от византийския император Йоан VIII Палеолог. През 1435 г., сключвайки споразумение с османците, дава дъщеря си Мария Бранкович за съпруга на султан Мурад II. Султанът му разрешава да изгради крепостта Смедерево като нов главен град във владението. През 1439 г. султан Мурад II превзема Смедерево, деспот Георги бяга в Унгария, а султанът пленява и ослепява синовете на деспота - Григор/ий/ (Гъргур) и Стефан. През 1441 г. османците превземат и Ново Бърдо. Деспот Георги активно се включва и участва в първия поход на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и Янош Хуняди от 1443/44 г. и си възвръща владението. След превземането на Константинопол, Мехмед II започва изненадващ поход срещу владенията на деспота и през 1455 г. наново и безвъзвратно е превзето Ново бърдо. На следващата 1456 г. деспот Георги участва в отбиването на османските атаки срещу Смедерево и Белград, а в края на годината умира.
[12]Намаз - петкратна молитва, една от стълбовете на исляма, http://bg.wikipedia.org
[13] Санджак бей – управител на главната административна единица (санджак)
[14] Потон, м. диал. горна част на жилищно помещение; таван, http://talkoven.onlinerechnik.com
[15] Тълмач – преводач, б.р.
[16] Първият кръстоносен поход на младия крал Владислав и властния военен стратег Янош Хуняди започва през есента на 1443 г. Хуняди завзема Крушавац, Ниш и Пирот, Морава. Крал Владислав освобождава София. Присъединяват се босненци, албанци, сърби и български въстаници. Междувременно султан Мурад II укрепва проходите към тракийската равнина. Сред християнската армия избухва чума по конете. При необичайно тежката зима, Хуняди не приема риска да продължи похода. По време на отстъпление на войските турците са разбити още два пъти. На 1 септември 1444 г. двадесетгодишният крал Владислав потегля от столицата Буда към България начело на малка шестнайсет хилядна армия. По поречието на Дунав към Оршова се обединява със силите на Янош Хуняди. Преминава във Влашко, където се появява нов съюзник – влашкият владетел Влад II – Дракула. През 1444 г. християнските войски завземат турските укрепления по Долен Дунав – Железни врати, Видин, Оряхово, Никопол. Присъединяват българи. Войските на Владислав превземат всички български градове – Стан, Шумен, Мадара, Провадия. Мурад прехвърля тайно анадолските си войски от Мала Азия на Балканите с кораби на венециански и генуезки търговци. Добавя и европейската си шейсет хилядна армия и се отправя на север, за да посрещне кръстоносците и да ги спре. На 9 ноември 1444 г. вечерта двете вражески армии се срещат във Варна. На следващия ден – 10 ноември в морския град се разразява една от най-кървавите, тежки, драматични битки. Угасва и животът на младия рицар Владислав, а заедно с него и мечтата за освобождение в земите ни. За България идват вековете на робството.
[17] Севаст - висша титла, използвана в някои от средновековните балкански държави.
[18] Георги Кастриоти Скендербег (1405 - 17 януари 1468) - национален герой на Албания. През 1433 година той е даден на султан Мурад II като заложник. Там приема исляма под името Искандер-бей или Скендербег и се прославя, сражавайки се за турците. Под негово командване са били 5000 османски кавалеристи.През 1438 година султан Мурад назначава Скендербег за управител на Круя. В края на 1443 година той вдига въстание и заема Круя и наследствените си земи около града, разбива османците при Черни Дрин, сключва съюз с Кралство Унгария и заставя Мурад II да снеме обсадата на албанския град Круя. През ноември 1443 г. е обявен за глава на княжеството Кастриоти. Когато османците отнемат принадлежащите на неговото семейство имоти в Круя, Скендербег се отрича от исляма и вдига въстание. Сключва през 1444 г. военнополитически съюз с Венеция и с вождовете на разни племена и разгръща партизанска война в Северна Албания. През 1448 година султан Мурад започва поход срещу него и превзема крепостта Светиград. През 1450 година Мурад обсажда без успех Скендербег в Круя. След превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Скендербег сключва изгоден за Албания мир. Признат е (1461) от султан Мехмед II за управител на Албания.
[19] Карамания - историческа област в Южна Турция, на територията на която Караманите основават в средновековието Караманския бейлик
[20] Арджеш - окръг в регион Мунтения в Румъния
[21] Влад II Дракул (1393 - 2 декември 1447) - владетел на Влашко през периода 1436-1442 и 1443-1447. Прекъсва управлението си през 1442, за да помага на турския султан в борбата му срещу унгарския войвода Янош Хуняди. През 1443 Янош Хуняди успява да го победи и да постави за кратко на трона Басараб II. Още на следващата година Влад II Дракул си връща трона, подкрепен от войските на султан Мурад II. В замяна е принуден да изпрати двама от синовете си ( Влад Цепеш и Раду III) като заложници и да изплаща ежегоден данък. Влад променя външната си политика и отново става васал на унгарците и когато полският и унгарски крал Владислав III започва своя кръстносен поход срещу турците през 1444, той изпраща на помощ 4000 конници под ръководството на най-големият си син Мирча. След голямото поражение в Битката при Варна и смъртта на краля, Влад пленява Янош Хуняди, при изтеглянето му през Влашко. През декември 1447 влашките боляри възстават срещу Влад и го убиват в блатата край Илфов.
[22] Капудан паша - адмирал на флота, б.р.
[23] Акънджии - akıncı, нередовни части от османската армия, http://bg.wikipedia.org
[24] Уврат - мярка за площ, равняваща се на около 2 декара, http://bg.wikipedia.org |
||||
| Заглавие | Рицарят монах* |
||||
| Рубрика | В олтара на поета | 2007 / март | ||||
| Съдържание |  Александър Блок - маска
Този спомен остава за мен незабравим. Преди дванайсет години в един безцветен петербургски ден провождах ковчега на покойница**. Пред мен вървеше висок на ръст, суховат човек в поовехтял кожух, с гола глава. Прехвърчаше слаб сняг, но всичко беше сивобелезникаво, както е само в Петербург, а снегът можеше да се забележи единствено на фона на крачещата отпред фигура; върху кафявата яка на кожуха се спускаха дълги стоманеносиви повесма от коси. Фигурата приличаше на силует, до такава степен тя се отличаваше от всичко наоколо. Генералът редом с мен каза на съседката си: “Знаеш ли кой е този дървеняк? – Владимир Соловьов!” Наистина шествието на този човек изглеждаше чудновато сред шепата обикновени хора, които вървяха премръзнали след катафалката. След няколко минути вдигнах очи: вече го нямаше. Беше изчезнал като че ли незабелязано – и шествието се превърна в обикновена погребална процесия.
* Статията е преработено слово на Блок, прочетено на 14 декември 1910 г. на вечер в Тенишевското училище, посветена на десетгодишнината от смъртта на Вл. Соловьов. – Б. пр.
** През февруари 1900 г. – на погребението на родственица на Блок. – Б. пр.
До този ден не бях виждал Владимир Соловьов, нито го видях след това. Но през всичко, което четох и слушах за него след време, и над всичко, което изпитвах във връзка с него, минаваше това странно видение. В погледа на Соловьов, който той случайно спря върху мен в онзи ден, имаше бездънна синева: пълна усамотеност и готовност да извърши последната крачка. Това беше вече чистият дух: сякаш не жив човек, а изображение: контур, символ, чертеж. Самотният странник шестваше по улицата на града на призраците в онзи час на петербургския ден, приличащ на всички останали петербургски часове и дни. Крачеше бавно след някакъв ковчег, в някаква неизвестна шир, забравил пространството и времето.
Около Соловьов тогава се вдигаше невъобразим шум, не само руски, но и европейски. До Петербург, както винаги, славата му достигаше във вид на неприлични и мръсни лакейски клюки и някаква особена враждебност. В някои кръгове дори името му не можеха да слушат равнодушно: то беше синоним на опасен и вреден човек. След време, когато той пророчестваше за панмонголизма в залата на Градската дума, един известен мистик сметна за остроумно да падне от стола си. Впрочем това беше още съвсем безобидна подигравка по отношение на ненавистта, с която средното петербургско общество сякаш го изблъскваше от живота, окончателно възмутено от неприличното му поведение. Тогава той минаваше вече в очевиден за зрящите друг образ, врязвайки се в сърцата с острия си, ясен, нечовешки силует. Струва ми се, че през тези последни три години от земния си живот за себе си той точно е знаел определения му срок; към външното обаяние и блясъка се прибавяше и друго, което го озаряваше и пазеше. Изпълняваше се древният закон, според който мъдрият, макар и обезсилен от падения и измени живот, връща младостта на старостта. Проблясващата отдалече искрица на тази младост като спомен от страната, от която си дошъл, която си забравял в пустинята на живота – бележи близостта на затварянето на кръга, близостта на края, но не на гибелта, на умирането, но не на смъртта. Зрелите делови хора уважават смъртта и са готови да изразят съжалението си за гибелта; но умирането и краят са им противни, защото те осветяват целия живот с друга светлина, в която земните дела се оказват съмнителни. Мнозина са готови сто пъти да повторят едно и също за гениалността на “Война и мир” само и само да премълчат смъртта и края на Толстой. В това, разбира се, няма нищо ново. Обикновено възразяват, че не трябва да се съмняваме в каквито и да било дела, когато изобщо те са съвсем малко. Възражението е от слабост, а не от сила. Владимир Соловьов наистина направи велики неща във време, когато на деловите хора им изглеждаше безделник. Това и предизвика омразата. Омразата, както винаги се случва, предизвика преклонението. От шума на омразата и преклонението не се чуваха другите гласове, еднакво чужди и на двете. Тогава шумно отхвърляха живия Соловьов и пак пред живия – шумно идолопоклонничеха. Но ето че минаха десет години. Нима и сега ще идолопоклонничим пред мъртвия, забравяйки в шумотевицата какво стоеше зад него?
В юбилейните дни има нещо ужасно. В тях лесно взема връх пошлостта, чието име е единствено забравата. Твърде съблазнително е сиянието на юбилейния саван, под който спи за мнозина любимият, за много хора съвременният човек; и твърде приятни са онези картини от живота и дейността му, които се сменят пред нас една след друга като от екран на вълшебен фенер. Това са като че ли флагчета, малки знаменца, които на всеки му харесва да погледа в обикновен неделен ден, в ден на забрава, на размяна на голямото за малкото. На флагчетата е написано: “Ние сме щастливи, че имахме велик човек. Мъчно ни е, че безпощадното време го отнесе.” А от горе, над времето, пусто се развява и шуми незримо знаме с неразбираем надпис. Всички ще кажат: “Това е нощното небе и на него са “обикновените звезди”.
Образът на покойния Владимир Соловьов е особено блестящ и разностранен. Затова са и така ярки картините на екрана на вълшебния фенер. Но днес някои от нас се уморяват и се крият от юбилейните светлини. Те ревниво скриват дори един от друг нещо свое. Думите ни звучат в разреден въздух, те приличат на удар на чук по капак на празен ковчег. Защо ли? Отметнете края на покрова, повдигнете капака – в ковчега няма никой, гробът е празен.
В този гроб няма да намерим останки от дееца и човека, еднакво блестящ и скъп за всички. Днес, както и преди десет години, всички признават големия талант, но мнозина остават в недоумение пред една или друга страна от дейността му. Известна философска школа ще подложи на съмнение системата на мистичната философия на Владимир Соловьов заради липсата в нея на завършена теория на познанието*. Нито един лагер публицисти не ще приеме Соловьов без уговорки, дори само заради това, че той е утвърждавал “свещената война” в името на “свещената любов”; защото някои от нас признават войната, но далеч не свещената, а държавната – в името на политическата вражда; а други изповядват любовта, но също не свещената, а хуманната – отричаща по принцип всяка война. Дали Владимир Соловьов е критик? Той не забеляза Ницше, той пристрастно оцени Пушкин и Лермонтов**. Поет ли е Владимир Соловьов? И тук се налага да му се отдели не много голямо място, ако се гледа на него като на “чист” художник. Остава Владимир Соловьов – човекът. А тук картината е прекомерно пъстра; спомените и анекдотите и досега не слизат от страниците на вестниците и списанията. Но какъв извод може да се направи от тези противоречиви “анекдоти” за “странните” му постъпки и думи, особено за “странното”, а за някои – страшното; за силния му смях, който с особена охота всички си спомнят. Единственият извод е: Владимир Соловьов беше необикновено симпатичен и оригинален човек, но с големи странности, и при това – не съвсем приятни, а понякога и неприлични; но тъй като неговите приятели също са странни и мили хора, те прощават на романтичния чудак грубите му постъпки.
Направих своя избор от най-неприятното, което говорят и мислят за Владимир Соловьов. Образът на крупния мислител и блестящ човек не ще помръкна от това. Искам само да покажа, че Соловьов – философът, публицистът, критикът, поетът и човекът – винаги е имал и ще има и врагове, и поклонници, тоест напълно единодушно признание за тези му качества не е имало и няма да има. Това значи, че честването на земната му памет винаги може леко да се превърне в обикновен юбилей, т. е. в ден на забрава. Когато отлетят десетилетията и на хоризонта на философията и науката изгреят нови звезди, Владимир Соловьов ще изгуби прижизненото си значение и ще се превърне в архивен материал за дисертации на историци на философията. Така вероятно мислят мнозина, но ако разкъсаме юбилейния саван и угасим юбилейните светлини, ще видим нещо друго.
Владимир Соловьов за нас все още е противоречив. В своето време той самият е бил раздвоен – изисквало го е служенето му. Още с първата си стъпка той жестоко е компрометирал себе си пред своето време; времето прощава всички грехове, включително и греха пред Светия Дух, но никому не прощава едно – измяната на духа на времето. Владимир Соловьов много добре е познавал нежното чудовище – лъстивото и страшно време. Той е възпитал у себе си две сили, две качества, необходими, за да напада врага изведнъж, от две страни. Единият Соловьов – тукашният, го е сразявал със собственото му оръжие; той се е научил да забравя времето; той само го е усмирявал, хвърляйки върху разрошената козина на чудовището лекото сребристо було на смеха: ето защо такъв смях понякога е бил и странен, и страшен. Ако съществуваше само този Соловьов, бихме отдали хладно дължимата почит на метафизичния макиавелизъм – и толкова; но ние искаме да помним, че този е бил само умният слуга на другия. Другият – неземният, не е презирал и усмирявал. Той е бил “честен воин на Христа”. Над врага той е вдигал златен меч. Всички ние сме видели сиянието, но сме го забравили или сме го приели за нещо друго. Ние сме имали “прекалено човешко” право да недоумяваме пред раздвояващия се Владимир Соловьов, не знаейки, че добрият човек, който пише умни книги и се смее на глас, е бил в таен съюз с другия – вдигналия златен меч над времето.
Да забравим за минута проникновения философ, забележителния критик и публицист, изпълнения с благодарност ученик на поезията на Афанасий Фет и странния човек. Днес сме длъжни да си спомним за онзи, комуто не подхождат нито юбилеите, нито научните заслуги, нито анекдотите. За него трябва да премахнем раздвоението, да забравим тукашния Соловьов, да угасим огньовете, с които ярко е блестял умът му, и да откъснем цветята, с които нежно е цъфтяла душата му. Всичко живо – нека заеме мястото си по новому – под лъчите на друга, неземна светлина. Та нали вълшебният фенер на живота наистина е угасен от смъртта на времето.
Докато на юбилейния екран не запъстрее повече богат живот, ние можем да видим появилия се от тъмнината нов, с нищо незатулен образ. Тук с бледа светлина блещука броня, кръг на щит и острие на меч под гънките на черното расо. Същият взор, вглъбен в размисъл, твърдо устремен напред. Същите стоманени коси и мършавостта, които дрехите не могат да скрият. Новият образ смътно напомня другия – жив и блестящ, с който се разделихме неотдавна. Тук са същите атрибути, но всичко се е наредило по-инак; всичко се е преобразило; станало е по-друго, неподвижно, пред нас е вече неземният Соловьов. Това е рицарят монах.
Какво представлява огромният книжовен труд на Соловьов на тази картина? Само щит и меч – в ръцете на рицаря, добри дела – в живота на монаха. Какво са щитът и мечът, добрите дела и земната диалектика за онзи, който е “душевно изгорял”**? Само средство: за рицаря – да се бори с дракона, за монаха – с хаоса, за философа – с безумието и непостоянството на живота. Това е едно и също земно дело: освобождаването на пленената Принцеса, на Мировата душа, тъгуваща мъчително в обятията на Хаос и намираща се в таен съюз с “космическия разум”. Целият земен романтизъм, странното чудачество – на тази картина са само благоуханно цвете. “Бедният рицар” от прекомерна земна влюбеност го полага в нозете на пленената Принцеса.
Този нов образ е неясно шумолящо знаме, чийто надпис не ще прочетем в неделния, изпъстрен със знаменца ден. Обикновеният надпис потвърждава, че образът не е мечта, а действителност. Рицарят монах е имал реални видения.
Прочетем ли внимателно поемата на Владимир Соловьов “Три срещи”, отхвърляйки шеговития тон и преднамерената, съзнателна небрежност към формата, предизвикани от обстоятелствата на времето и обкръжаващата среда, отхвърляйки ги така, както отхвърлиха цялата земна “прелест” на Вл. Соловьов – ще се изправим лице в лице с неопровержими свидетелства. В нея е описано с хронологическа и географска точност “най-значителното от случилото се в живота на Вл. Соловьов”. Поемата, напечатана в тома му със стихове, издадена с целия демократизъм на съвремието, по същество с нищо не се отличава от надписите на отминалите столетия: първо на латински, след това на националните езици – те свидетелстват тържествено и кратко за всичко наистина ценно в световния живот. Тях може да ги видим върху олтари, храмове, върху знамена, мавзолеи, дори върху полски камъни.
Сега си спомням такъв надпис в базиликата на св. Аполинарий в околностите на Равена. Надписът гласи: “Sanctus Romualdus Ravennus ad altare hoc noctu orans deato martyre Apollinare dis viso ad sacru
Поемата на Вл. Соловьов, насочена непосредствено към Онази, която той нарича в нея Вечната Приятелка, известява: “Аз, Владимир Соловьов, родом от Москва, Те призовавах и Те видях три пъти: в Москва, през 1862 година, след неделната литургия, деветнайсетгодишно момче; в Лондон, в Британския музей, през есента на 1875 година – като магистър по философия и доцент в Московския университет; в пустинята, недалече от Кайро, в началото на 1876 година:
Такъв надпис четем над изображението на рицаря монах. Подобно на средновековните, той служи не за тълкуване, а за доказване на цялата картина: само чертежът не стига, нужно е и словото – да затвърди; и то е произнесено. Поемата, написана в края на живота му, сочи къде започва животът; оттук нататък, пристъпвайки към изучаването на сътвореното от Соловьов, трябва не да се доближаваме към нея, а тъкмо обратното: да изхождаме от нея; само в светлината на този образ, станал ясен след като вторият, производният, е угасен от смъртта – можем да разберем същността на учението и личността на Владимир Соловьов. Образът е даден от самия живот, той в никакъв смисъл не е алегоричен; макар да е предмет на научни изследвания, самата му същност е нетленна; той излъчва невеществена златна светлина. Със злато и цинобър са се изписвали думите, излезли от устата на Гавраил: “Ave, gratiae plena”**. В периодичната система на елементите този основен, най-прост елемент трябва да бъде отбелязан със злато и цинобър.
Съвременниците на Вл. Соловьов са изгубили ключа към разбирането на най-простото. Деветнайсети век се отличава с необикновена потайност: подлагайки синовете си на уравняване, задръствайки умовете им с производни и принуждавайки ги да забравят същинското, този хитър век издигна на улиците лозунгите на позитивизма и натурализма, а самият той в тишината на философските и научни килии подготвяше онова, свидетели на което и участници в което бе съдено да бъдем ние. Очите на мнозина вече се отварят. Както Соловьов откри истинското лице на “бащата на позитивизма”, определяйки идеята на човечеството като св. София Премъдрост Божия – при О. Конт***, така ние не можем вече да не видим истинското лице на “бащата на натурализма” – Емил Зола. Зад нас са великите сенки на Толстой и Ницше, Вагнер и Достоевски. Всичко се променя; ние стоим пред лицето на новото и всемирното. Не напразно в промеждутъка от смъртта на Вл. Соловьов до днешния ден преживяхме онова, което други ще преживеят за сто години; не напразно видяхме как сред грохота и мълниите на земните и подземните стихии новият век хвърляше в пръстта семената си; в тази буреносна светлина пред нас проблеснаха и ни направиха по-мъдри с късната си мъдрост всички векове. Онези от нас, които страшната вълна на отминалото десетилетие не отнесе и не осакати, с пълно право и с чиста надежда очакват нова светлина от новия век.
Най-доброто, което можем да направим в чест на Вл. Соловьов и пред паметта му, е да си спомним с радост, че от векове същността на света е извънвремева и извънпространствена; че може да се роди втори път и да отхвърли от себе си веригите и праха. Да си пожелаем всеки от нас да остане верен на древния мит за Персей и Андромеда*; всички ние, доколкото ни стигат сили, трябва да вземем участие в освобождаването на пленената от Хаос Принцеса – на Мировата и на своята душа. Душите ни са причастни с Мировата душа. Днес много от нас са в състояние на умора и убийствено отчаяние; новият свят е вече пред вратите ни; утре ще си спомним златната светлина, заблестяла на границата на две толкова различни столетия. Деветнадесетото ни принуди да забравим най-светите имена; двадесетото може би ще ги забележи. Това знамение показа на нас, руснаците, още неразгадания, раздвояващ се пред нас Владимир Соловьов.
|
||||
| Заглавие | |||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / ноември | ||||
| Съдържание |  Ана Боянова е родена в София, завършва солово пеене и пиано в Музикалната академия. Автор е на лиричните сборници: „Мой Фараоне” (1994), „Музика за глухи” (1995), „Непредсказани мисли” (1996), „Не вярва конят” (1999), „Молитвеник” (2000), „Ти, който не си на небето” (2001), „Искам да съм” (2002), „С поздрав: Каин” (2005). Публикува книгите „Любов за двама и още някой” (1992, повест), „Девет пиеси за маниак и оркестър” (1998, разкази), „Ангелски сънища” (1999, повест), „Лора – една въздишка” (2000, книга за пианистката Лора Димитрова), „Изповеди” (2001, книга за композитора Александър Текелиев), „Реквием за Петьо” (2002, за балетиста Петър Торнев-син), „Обречени стъпки” (2004, за балерината Пенка Енчева).
|
||||
| Заглавие | Andrzei Bursa interpreted by Vesselin Marinov |
||||
| Рубрика | Преводи | 2006 / март | ||||
| Съдържание |  Анджей Бурса Полски поет, прозаик, драматург и публицист. Роден на 21 март 1932 г. в Краков, завършва българска филология в Ягелонския университет, работи като журналист в краковския вестник „Дженик полских”. Автор на 37 поеми. Умира от сърдечен инфаркт на 15 ноември 1957 г. На негово име в Полша е учредена авторитетна награда за поезия.Николай Дюлгеров-
“ Спомен за жена”, 1930 г., Из изложбата ”Гео Милев и българският модернизъм”
|
||||
| Заглавие | Andrei Daniel about his recent visit to Istanbul and the Biennale of arts in the Turkish mega-city |
||||
| Рубрика | Око | 2006 / февруари | ||||
| Съдържание |
 От обилието на изложби в есенна Варна си избираме поглед към музея “Георги Велчев”. Там Румен Серафимов e поканил трима автори. Тежката артилерия е Андрей Даниел – известен със строгата си персонална селекция за включвания в експозиции и безспорно доминиращ тази колекция. Варненското име е Веселин Начев – ще запомним силните му големи формати “Добродетели” 1 и 2. По-аскетично се вписва в проекта Людмил Лазаров с един своеобразен стобор от девет фрагмента, наречен “Разходка”. Връзката към темата на А3 за европейския Ориент е истанбулският цикъл на нашия събеседник Андрей Даниел.
- Нови ли са нещата, които виждаме в музея “Георги Велчев”?
- Правени са тази година, мисля че има едно-две от предишни години – едно от голите тела и Двама в кафенето. Другите са от 2005 г. Защо съм включил по-стари работи? Винаги за една изложбена проява не мен поне ми е трябвала мая, за да тръгне и другото. Да тръгна отнякъде. И тръгвайки отнякъде, все се надявам, че правя стъпка назад, за да направя две напред. И всъщност да съм с една стъпка напред. Разбира се, това са смешни аритметики, но това си е причината – във всички мои изложби има по една–две работи, които са предшестващи другото – новото.
- Коя е най-новата работа в тази изложба?
- Последна е серията от Истанбул. Буквално преди двайсетина дни бях там.
- Заради биеналето ли?
- То беше поводът. Защото мен ме интересуваше Истанбул. Не бях ходил никога там и това беше за мен голямото преживяване всъщност. Страхотен град. Иначе за самото Биенале не мога да кажа, че аз съм нещо така много изненадан или възхитен, или впечатлен от това, което видях като произведения. Разбира се, имаше отделни произведения, било то видео или някакъв вид друга медия, които направиха впечатление. Но за съжаление аз имам някакво дълбоко усещане, че тоя тип световни международни прояви се завъртат в някакъв мъртъв кръг. Може би имената на авторите се сменят, но произведенията си остават едни и същи. Много е странно това. Не знам дали се детерминира от кръга от средства, които станаха традиционни в тези прояви, от рода на разни пространствени реди мейдове или видео, или някакъв тип живопис и така нататък. Но като че ли много автори тръгнаха с едни вече показани средства и по някой път излиза, че в тоя тип концептуално изкуство ужасно важно е самото средство – то говори и ако няколко автори употребят едно и също средство, се оказва, че те казват едно и също нещо. И нищо ново. Така че центърът на преживяванията ми в Истанбул не беше биеналето, а самият град. Градът е невероятен. Просто теоретично знаех, че България съществува, дето се вика, на 300 км от един световен мегаполис, но не предполагах, че въздействието му е чак толкова могъщо и толкова разностранно. Това усещане за космополитност в град, който съществува в една държава, традиционно приемана за твърде тясна и нетолерантна... Всъщност не е така. И просто съм възхитен от това, че там човек може сам да открие тоя многопластов свят, в който живеем. Ако ще да тръгне към хилядолетията назад, ако ще да погледне и в бъдещето. Ако ще да усеща съвремието, което е безумно мощно и пъстро, и ларж. Въобще това е град, който е толкова мощен, че не се интересува от подробностите, които съдържа. И им дава живот. Впечатлен съм много.
- Да се прехвърлим от Ориента към голите тела, знаково присъстващи и в тази ваша изложба.
- Голите тела - разбира се, това е една вечна художническа тема. Така или иначе те са винаги някакъв вид конкретна провокация при мен. Съдържат някакъв скрит портретен момент, защото това не е просто голо женско тяло, това са персони, които по някакъв начин провокират мъжа и художника в мен. Особената загадка и енергийна провокация на голото женско тяло, мисля, че е не само към мъжа, а въобще към човека – то като че ли е извор на тази еротика, която всъщност поддържа живота. И за мен е много интересно да я наблюдавам, да я преоткривам, да я опипвам чрез ръцете си, чрез боите, чрез четките. За мен това е важно, интересно.
- За финал да погледнем към „Влачещият” – той стои съвсем програмно на входа на тази изложба.
- Какво да кажа – аз през годините от време – на време като че ли натрупвам някакви парчетии, остатъци от моите сюжети и наблюдения, които полека-лека се компресират и от време на време излиза някоя картина, която може да се нарече програмна, една по-компресирана метафора, която бих искал да споделя и синтез на някои усещания и наблюдения. И мисля, че това е нещо такова. Влачещият е една простичка метафора на човешкия живот, на това, което всъщност човек прави цял живот – да събира някакви неща, които според него са ценни и да ги влачи неизвестно къде по пътя, който върви, да ги довлачва донякъде. И тези неща, по някой път много прозаични на вид, съдържат в себе си безценни съкровища.
- Темата за пътя ли да търсим?
- Не, аз не съм с темата за пътя. Пътят, разбира се, е една метафора, която за мен почва да се изчерпва по начина, по който е мултиплицирана в нашето изкуство. И за мен основното е това събирателство и влачене на ценностите, които събираш.
- Събиране на опит?
- На всичко. В нашето образование има една дупка. Навремето, когато ни обясняваха за генезиса на човешката цивилизация – за първото голямо разделение на труда между земеделци и ловци, изпускаха една трета разновидност на човешката дейност – събирателството. И се оказва, че такава дейност е съществувала, да речем, в Австралия – аборигените не са били нито земеделци, нито ловци, а са били събирачи. Вървели са по брега на океана и са събирали мидички, рибички – събирали са ги готови. Това е било препитанието. И така са събирали сигурно и бисери, и разни други ценности, събирали са опит, събирали са мъдрост. Така че това е една друга част от човешката цивилизация – събирателството и трупането на нещо. И се надявам, че не сме стигнали края на света, където това вече няма да има значение.
Аn interview of the artist Andrei Daniel about his recent visit to Istanbul and the Biennale of arts in the Turkish mega-city. |
||||
| Заглавие | ИЛИЯ МИЛКОВ 1927 - 2009 |
||||
| Рубрика | Палитра | 2014 / 1 | ||||
| Съдържание | Пейзаж в бяло и зелено, 30-32 см
За втори път в арт галерия Папийон (19 май - 11 юни) представи част от необятното живописно творчество на емблематичният художник Илия Милков. Тази изложба е своеобразна ретроспекция на неговото творчество, почит към красотата и хармонията от цветове, която е създал. Селекцията включва платна от 1986 г. до последните произведения на Илия Милков, завършени през март 2009 г. Произведенията му след 80-те години все повече излизат от деликатната ранна монохромна гама и отиват към определено увеличение на цветността, довела до последните му творби, които бележат един творчески катарзис през последните му творчески и житейски години. Работата му с варненската галерия „Папийон” предизвиква появата на активното синьо в много от последните му творби. Цветовете стават отдушник на всичко сиво от предходни периоди, като можем спокойно да ги определим като проява на цветно опиянение. Неговите пейзажи се отличават с типичния си архитектурен ландшафт, особения силует на причудливо наклонените стволове на дърветата, безлистните корони, монохромната гама, нарушавана на моменти от появата на драматично черно в детайла. В общата тенденция на пейзажа, застъпвана от художници като Илия Милков, живопистта се професионализира в неакадемичен и нестилизационен вид, което придава на композицията стабилност и уют, а по-късно, при модернизацията на изкуството, запазва усещането за здрави стойности. И ако биографията представя хронология и факти, то цветът, контрастът и хармонията в платната на Илия Милков говорят за истинската живописна душевност на един силно привързан към природата и земното творец, изпълнил градския, селския и индустриалния пейзаж с несъизмеримо чувство и топлина, съумял да впише всяка житейска истина в картините си, да й придаде живот чрез цвят, а чрез цвета – смисъл. Творец, неуморим в любовта си към българското, носталгичното и красивото, към хармонията от цветове, звучащи като мелодия.
 Сини праскови и розово небе, 50-60 см. м.б. пл.Илия Милков е роден на 10.10.1927 г. в с. Ставерци, Плевенско. Занимава се с живопис от 1950 г. Чл. на СБХ от 1967 г. Самостоятелни изложби в София – 1973, Пловдив – 1976, Русе – 1977, Орешак – 1982, Никопол – 1989 и др. Негови картини са включени в представителни изложби на България в Мексико, Русия, Полша, Чехия, Ирак и др.
През 1993 г представя картини в „Отел Друо“ - Париж. Получава национални награди от ОХИ в Пловдив – 1976, Русе – 1970, Шумен – 1971, Смолян – 1972 и др. 1971 става носител на „Наградата на София за живопис”. |
||||
|
Назад
[ 1 ]
Напред |
|||||
Анчо Калоянов е роден през 1943 г. Завършва българска филология, след което работи като уредник в музея в Дългопол, Варненско. Белетрист, член е на СБП. Публикувал е сборници с разкази и новели, както и романите “Димитър Злочести и Войводата Патрев”, “Див огън”, “Девети”. Професор, доктор на филологическите науки. Чете лекции по фолклор, религия и фолклор, народопсихология и българска политическа митология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”.