Боя се, че след края на телевизионното шоу “Биг Брадър” ние се намираме на прага (а може би и вече сме го прекрачили) на нов тип култура на всекидневието. Или в нов стил на поведение и начин на мислене. Тази “култура” се основава на демократичното представителство, пълната, стигаща до цинизъм и вулгарност откритост и показност, както и на правото на цялото общество съвсем свободно да наблюдава живота ти дори в неговите най-интимни подробности и да определя своите идоли, кумири и учители в живота. Тя дава възможност да спечелиш много пари, с които да промениш изцяло живота си, но този път след определени изпитания, вълнения и усилия да се понравиш на тези, които те преценяват.
     Днес пътят към “достъпните пари” преминава през многобройните шоу предавания на телевизиите, претенциозно поставящи “изисквания” за богатство от знания; през различни конкурси за красавици и красавци, фотомодели и рекламни лица. Създава се видимост, че за постигането на целта са необходими интелигентност, образованост и съобразителност, но най-важното е да имаш късмет и да те харесат организаторите и спонсорите. Ако улучиш верния отговор, ставаш богат. Важното е да се внуши на публиката, че нищо не е нагласено и побеждава най-съобразителният, най-симпатичният и най-знаещият. Става дума за нещо като бързо решаване на кръстословици. И за такова занимание, но вече пред телевизионните камери, ти заплащат сериозни пари. Имитацията на интелектуалност, на интелектуални усилия прикрива убогостта и користта на целите, които си поставят идеолозите на този тип култура. Внушава се представата за неограничени възможности на обществото, за свобода и щедрост не просто на случая, а на системата, в която живеем. Системата обаче не влага безкористно усилия и средства само за да забавлява поданиците си. Нейната задача е да притъпява гласовете на недоволството, да ги изолира, да намалява градуса на социалните брожения и скритите закани, като ги насочва към зрелища, в които “обикновените хора” да са участници или непосредствени свидетели. “Какво искаш, казва ти тя, набери смелост и опитай! Можеш и да спечелиш!” Или: “От тебе зависи кой ще е пръв. Гласувай! И ще спечелиш!”
      “Биг Брадър” обаче е нещо друго.
      “Биг Брадър” иска, имитирайки създадена от него социална структура, да я представи за реална и от нея да извлече и внуши на мнозинството в обществото голямата истина за себе си. На едно място ( “в къщата”), почти напълно откъснато от света, се събират различни хора с различни нрави, възрасти, възпитание, култура, поведение, начин на мислене. Те трябва да възпроизведат помежду си обществените отношения, но да съумеят да съжителстват. Забележете обаче съществената особеност: “съквартирантите” посочват ближните си за изгонване. Именно за изгонване. Това го правят в “изповедалнята”, скрито от останалите, а после плачат и страдат, когато определеният от зрителите напуска “къщата”. Никой не посочва себе си. Предполагам, че не е забранено по регламент, но никой не се сеща да го направи. Е, единици сами напускат шоуто, но то или е случайно, или по някакви специални причини.
     Какво всъщност правят хората от културата “Биг Брадър”? Може да се каже, че нищо. Те прекарват заедно, “размишляват” заедно за “нещата от живота”, за морала на новото поколение. Сами си готвят и заедно се хранят. Но всяка възложена им “мисия” им носи или отнема пари. Също като в живота. Те уж се самоиздържат, като си заработват прехраната и преживяването. И точно това е най-същественото, голямото откритие на авторите на шоуто. Хората създават модела на съвместния живот. Сега вече не се събират някъде (на модно ревю, стадион, дискотека и т. н.), за да преживяват заедно и да се забавляват, а формират нещо като семейство. Средата би трябвало да бъде интимна, но непременно откъсната от останалия свят, без информация за него. И най-важното: в тази обстановка ти можеш да правиш всичко, каквото пожелаеш. Разрешено ти е всичко! Това е философията на културата “Биг Брадър” – да живееш като всички останали и да правиш, каквото ти харесва. От време на време изпълняваш определени мисии. Те са също важна част от шоуто. Мисията те кара да помниш, че не си сам и дори да правиш каквото пожелаеш, има един над тебе, който те оценява и ти отпуща позволението. Но той поставя “мисията” и те задължава да се вместваш в нея. Така хем си напълно свободен, хем си изцяло зависим. Зависим си и от тези, които те оценяват. Но си зависим и от тези, които съжителстват с тебе и те оценяват тайно, скришом и не си признават. Ти също си техен оценител; ти също можеш да ги посочиш за изгонване. Не се иска да си физически силен, красив, умен. Само трябва да намериш формулата на съвместното съществуване, да бъдеш симпатичен, общителен, но не досаден, услужлив, малко герой, малко жертва, весел. В никакъв случай не бива да рискуваш...
     Ясно е, че за известно време България ще има своите нови идоли. Този път те не са никакви герои, супермени или преуспяващи бизнесмени, а най-обикновени млади хора. Супермените се създават все по-трудно, а и вече омръзнаха на публиката. Физическата сила, която налага воля и раздава справедливост, не е така привлекателна, защото не е всеобщо притежание. Хората вече не обичат толкова различния. Те искат отново да видят себе си, своя реален живот, да се убедят, че личните им несгоди могат да бъдат отстранени. И че и други живеят като тях – точно по същия начин. Колко просто е всичко в новата култура.
      Какви житейски типове се събират в къщата: единият е сръчен и симпатичен “гларус” от морето, другата - красива и безотговорна “мърла”, както сама се нарича, бабаитчета с бръснати глави, пооплешивяващи сериозни и склонни към размисъл застаряващи младежи. Та такива срещаме на всяка крачка; имаме ги в домовете си. Щом те могат да станат известни, да заживеят като звезди и от това да печелят пари, защо и аз, казва си младият или старият, да не мога. Ако си по-последователен или просто ако ти се усмихне щастието, дори ще те възнаградят с огромна сума и ще станеш напълно друг. Ето така обществото получи своята неконсервирана и непритоплена “духовна” храна. То се нахрани “с три хляба и една риба” и дори му остана. Сега ще бъде спокойно поне до следващото шоу “Биг Брадър”. Думите на тези “обикновени хора” ще се коментират, оспорват или одобряват, защото в тях ще бъде разумът и вдъхновението на българите. Нищо че ще звучат и изглеждат съвсем елементарни, каквито са си всъщност; нищо че напразно ще се правят на умни и интелигентни! Важното е да присъстват и да запълват времето.
     Културата “Биг Брадър” започва своя живот. “Биг Брадър” ще мисли непрестанно за нас. Нека не го подценяваме.

      The “Big Brother” Culture by Panko Anchev.

     Качи се на мостика с неохота,подклаждана от предстоящото навлизане в пролив Малака. Седна на своя стол, капитанския, загледа се в хоризонта, който потъваше в мрак, и се зае да подреди хаоса в главата си. Защо, какво не успя да изчисли, как така се остави обстоятелствата да го принудят да преминава през пролива нощем. Защо не успя да наложи капитанската си воля над проклетия шеф механик и се остави друга да му диктуват условия.
     Ако беше останал твърдо на първоначалното си решение да продължи,макар и с малък ход, докато трае ремонта на главна машина,нямаше да загуби ценно време от разчетите си. От друга страна и чартьорите го притискаха по-бързо да достави стоката и не му позволиха да остане на дрейф повече от необходимото за ремонта време. Сякаш пазарът им зависи от тези сто и осемдесет хиляди тона нефт, които караше за Далечния Изток.
     Сега страховете си оставаха само за него.
     Тази част на Световното море е печално известна с големия брой пиратски нападения, които се извършват над предимно тромави кораби като неговия. Тази мисъл не му излизаше от главата, още щом тръгна от Нигерия по посока на Изгряващото слънце. Ако трябваше да избира маршрут, би предпочел да прекоси Атлантика, Карибите, Панамския канал и Тихия океан, но да не минава през Малака и Сингапурския пролив. Би предпочел тайфуните на Карибско море и Северозападния Пасифик пред пиратите на двата пролива. Но не той определя правилата на голямата игра. Дадени са му пълномощия да приспособи тези правила до последния човек от неговия екипаж, да мотивира всички заедно, начело с капитана, да работят за добруването на чуждия бизнес.
     Но сега не е време за такива мисли, си каза, и продължи да прехвърля на ум това, което трябваше да направи екипажът според съставения от него план за защита на кораба от пиратски нападения. Нямаше опит в такива ситуации, и слава на Бога,но от чуто и прочетено беше нахвърлял четири страници заповеди към подчинените си,които с административна вещина облече в наименованието план. Най-важното според него беше да изолира надстройката от главна палуба. Ако успее да предотврати навлизането на разбойници във вътрешните помещения,има голям шанс да отбие каквато и да е атака или най-малкото да я забави до подаване на сигнал за бедствие. Затова разпореди да бъдат използвани скари и въжета и да бъдат затворени външните проходи между палубата и надстройката. За екипажа остави само една врата, за която всички имаха ключ. Тя,обаче според заповедта му, трябваше да бъде заключена непрекъснато, особено нощем. Заприличали сме на диваци, които с копия и стрели се мъчат да отблъснат нашествието на белите завоеватели, помисли си Капитана. Колко по-лесно би било, ако на борда имах оръжие, като по израелските кораби. Нека пиратите да чуят свистенето на куршумите над главите си още при първия опит да се качат на кораба, пък тогава да видим дали ще посмеят да продължат. За какво са измислени проклетите декларации за оръжие, които попълвам във всяко пристанище, като всички, от корабособственика до последния чиновник в ИМО, се страхуват да ми разрешат да имам поне един пистолет.
     Беше решил да остане цялата нощ на мостика и затова си направи чаша силно ароматно кафе. Започна да го пие горещо, за да възбуди инстинктите си и да се откъсне от обсебилите го четни мисли. Представи си реакцията на помощниците си, които щяха да се изредят на мостика за вахта през четири часа. Пред очите му се появиха за миг недоволните им лица за това, че ще им отнеме спокойствието и усамотението на нощните часове и усещането на господари, когато всички други спят. Беше доловил присмеха в очите им, когато трябваше да се подпишат на плана и да поемат своята част от задълженията по изпълнението му. Тогава вътрешно избухна и си каза, че неразумната младост трябва да бъде вещо направлявана, дори на моменти грубо, за да не се прахосва енергия в неправилна посока.
     С тези си убеждения,и най-вече с действията си за превръщане в убеждения и на другите, си беше спечелил славата на неотстъпчив, опасно инициативен и болезнено дисциплиниран капитан. В канижелите по кораба обаче тези му качества се класифицираха по друг начин - лошотия, проклетия, изродщина, тиха лудост. Но той се подсмихваше доволно,. когато до ушите му достигаше подобно определение, защото знаеше, че думата му няма да бъде пресечена. А защо тогава се огъна пред шефа, макар да знаеше, че се опитва. . . Това сега нямаше значение.
     Измина малко повече от едно денонощие, откакто корабът заобиколи остров Рондо от север и пое в посока югоизток към Малака. Течението беше насрещно и намали с около възел скоростта, но след два часа заревото на хоризонта трябваше да се превърне в светлините на Порт Кланг. А от там разстоянието до най-тясната част на пролива - между плитчините Джемур и Едносаженова банка е един хвърлей Точно тази теснина го притесняваше най-много.
     Мястото за преминаване е широко около 3 мили и движението на съдовете е регулирано чрез система за разделно движение. Но това е почти формалност, защото наоколо щъкат безразборно всякакви плаващи средства. За съжаление, помисли си Капитана, между тях са и лодките на разбойниците.
     Не искаше да издава безпокойствието си,но все пак реши да извика боцмана и за последно да се увери,че всичко,което е разпоредил,е изпълнено. След няколко минути получи кратък и изчерпателен доклад,който го удовлетвори напълно. Нареди на вахтения офицер да запали всички светлини на кърмата и надстройката, а светлината на прожекторите от мостика да бъде насочена към водата зад траверса на кораба. Знаеше, че който и да се опита да проникне на кораба,ще го направи откъм кърмата. Такива поне бяха изводите и информациите за многобройните съобщения за пиратски нападения от тази част на световния океан. Знаеше още, че пиратите атакуват с бързоходни лодки, които развиват скорост много по-голяма от жалките четиринадесет възла, с които плава неговият кораб,натоварен до последното свободно пространство в танковете. Сто и осемдесетте тона товар потапяха корпуса на деветнадесет метра дълбочина и му придаваха устойчивостта на вълнолом срещу вятър и вълна. Но влошаваха маневрените му качества. Една бърза и навременна маневра за отклонение от приближаващ се съд е винаги по-добре от нищо. А и с този нисък надводен борд. . . Но я по-добре да гледам кърмата,разсъждаваше капитанът,че там сме най-уязвими.
     При тези си мисли той настрои радара пред себе си за близък обзор, намали обхвата му до три мили дистанция и изглади настройките на картината. Напред заревото на Порт Кланг премина в ясни очертания на светлини и сенки, на движение и покой, които бяха неизменна част от живота на един голям пристанищен град. За миг отклони погледа си от радара, за да се наслади на тази картина, която го върна в спомените му от дома.
     Сега не е време за мечти, си заповяда мислено, и се върна към радарната реалност. Остави поезията за в къщи, когато се прибереш жив и здрав в компанията на любимите хора.
     Тази мисъл мина по инерция през главата му, тъй като все още не можеше да свикне с новия си статут на разведен. Промяната в живота му беше съвсем скорошна, година след като децата поеха по своя си път. Даваше си сметка, че единствено присъствието им събираше парчетата на разбитата му любов и след като всеки си тръгна, семейството се разпадна като изпусната на пода чаша. Остана сам, както беше сам и на кораба, заобиколен от присъствие, но без никаква душевност.
     Постепенно отдясно на носа на кораба се открои фара Джемур, което предвещаваше скорошно навлизане в пролива Малака. Промени курса наляво, за да се отдалечи максимално от индонезийския бряг на остров Суматра, доколкото му позволяваха правилата за плаване в системата за разделно движение. Корабът бавно отработи командата и капитанът видя как курсовата черта се измести по посока на разделителната зона на системата,която от електронната карта беше транслирана към радара.
     Продължи да разсъждава за своята самота. Беше амбициозен от началото на кариерата си. Тази му амбиция го отдалечи от някои от най-близките му колеги, с които споделяше трудностите на началото. С течение на времето професионалните и личните отношения до такава степен се преплетоха, че в един момент се оказа заобиколен само от хора от моряшките среди - на кораба и на брега. Търсенията му се преместваха все повече към обществото на плаващите, защото със сухоземните, както се изразяваше за хората на брега, намираше все по-малко общи теми и интереси. Не послуша жена си да остане за малко поне на брега, а се втурна с по-голямо настървение да катери пътя нагоре към мостика. Това му струваше няколко добри. приятелства и, разбира се, отчуждението на най-добрата му приятелка и любовница, каквато чувстваше съпругата си в началото на съвместния им живот. Тя все пак искаше своето. Свикна да решава проблемите си сам, да разчита единствено на себе си. Ако помолеше някого за услуга, то беше по-скоро да провери човека, отколкото да му се довери. Беше забелязал, че на кораба в тежките моменти винаги оставаше сам. Всички очакваха от него решение и помощ и той беше длъжен да е готов. Всеки в трудни моменти търсеше отдушник при него, не толкова за доверие, колкото за помощ и съдействие. А той на кого да се облегне, кой може да го отмени и да поеме отговорност вместо него. Никой!
     Преди време това му състояние като че ли не остана незабелязано от един млад и напорист помощник, който в момент на близост беше споделил с него същото усещане и го беше попитал дали не страда от това, че на кораба няма кой да го замени. Капитанът винаги е сам, му беше отговорил тогава, с което охлади желанието на младежа да доразвива темата. Не се отказа от стремежа да търси съмишленици. От всеки екипаж, който повеждаше, търсеше надеждни хора, готови да поемат неговите идеи и неговата стръв за работа. Търсеше хора с нерв, които нямат спокойствие, докато детайлно не изпълнят задълженията си. Не намираше много от този тип. Повечето се стремяха да работят в рамките на това, за което взимаха заплата и нищо повече. Тази порода той все пак приемаше като добра. Но не спираше да търси и иска максималното.
     Ободрен от кафето, спусна крака от креслото пред радара и се заразхожда по тъмния мостик. УКВ-то предаваше по международния 16-ти канал безкрайните подмятания, подсвирквания и какви ли още не извращения на човешката реч. Този канал се слуша по задължение от всички кораби, но не дай Бог да се наложи да се използва по предназначение. От толкова мръсотия, която разпръсква в ефира, човек не може да си свърши работата. Погледна към кърмата, за да се убеди, че наблюдателят е на мястото си с преносимата радиостанция, и че противопожарното оборудване е инсталирано.
     Беше разпоредил да се вземат всички мерки, които позволяваха силите и ограничените възможности на кораба, за противодействие на евентуално пиратско нападение. Постави наблюдатели на бака и на кърмата с УКВ-та, които имаха постоянна радиовръзка с мостика.
     При опасност те по най-бързия начин трябваше да се приберат в надстройката. Корабът разполагаше с тунел за екипажа под палубата,който свързваше бака с надстройката. Това осигуряваше възможност на наблюдателя отпред да се прибере в спасителните жилищни помещения при нужда.
     Разпореди да бъдат съединени на няколко места противопожарни шлангове към пожарна магистрала, които завършваха с накрайници с променлива струя. Пожарна помпа работеше непрекъснато и осигуряваше добро налягане на водата в шланговете, които бяха единственото по-сериозно оръжие, способно да охлади и възпре разбойническите страсти.
     От някъде му замириса на цигарен дим, огледа се и установи, че вахтеният помощник беше излязъл на крилото и пушеше. Всички знаеха, че е непушач и не си позволяваха дори да му поискат разрешение за пушене на мостика. В негово отсъствие го правеха и това беше още едно от неудобствата за вахтата, които създаваше продължителното му стоене на мостика. Докато се разхождаше от единия край на помещението до другия, хвърляше по едно око на радара, но цялото му внимание беше насочено напред. От многобройните цели на екрана се открои една,която сякаш се опитваше да се отклони от преследвач и ту забавяше, ту увеличаваше скоростта си. Беше около траверса на десния борд и по начина си на маневриране приличаше на риболовен кораб, който обира мрежите си. Още повече, че скоростта му не надвишаваше седем възла според АRРА-та, а курсът му се менеше в големи граници.
     Риболовът е основно занятие и препитание на хората от тази част на света. Тук морето като че ли е най-щедро към човека. Трудът на рибарите е кървав, си мислеше Капитана. Вдигна бинокъла и разходи погледа си по целия хоризонт. Безброй светлини, многоцветни,пробляскваши, ярки или по-слаби. Всяка от тях загатваше за някакъв живот.
     Потърси светлините на целта, която с маневрирането си бе привлякла погледа му, но не я намери. Пак погледна към радара и видя, че целта се движи на противоположен на неговия кораб курс и е увеличила скоростта си. Отново я потърси с бинокъла в тъмнината отдясно, но отново не я откри. Според АRРА-та, компютърното устройство на радара, което изчислява скоростта н курса на захванатите по електронен път цели, тази се движеше със скоростта на танкера и минаваше на около четири мили от него. Това я правеше безопасна от гледна точка на правилата за разминаване на море.
     Постепенно целта се отдалечи и излезе от обхвата на радара, но Капитана не я изтри от паметта на АRРА-та. Заповяда на помощника, който беше свършил с цигарата, да се свърже с наблюдателите на носа и кърмата, за да повишат вниманието си за малки цели в близост.
     Корабът навлезе в пролив Малака.
     Лудницата, която бълваше шестнадесети канал, беше станала по-стръвна. Моряци от всякакви националности търсеха изява в международния ефир. Анонимността на излъчването ги правеше дръзки и арогантни.
     Времето за едната вахта изтичаше и на мостика се появи застъпващият вахтен помощник-капитан. Капитана отвърна сдържано на поздрава на новодошлия и се съсредоточи върху картината пред себе си. Знаеше, че времето за смяна на вахтата е критично за наблюдението около кораба. Процесът на адаптация на новодошлия трае поне пет минути, а отстъпващият от вахта става разсеян, предвкусвайки предстоящата почивка.
     Увеличи обхвата на радара пред себе си и с изненада забеляза, че малката цел, която беше разминала кораба му, все още е съпровождана от АRРА-та и е изменила курса си в посока югоизток. За известно време поддържаше дистанция от около осем мили, но в един момент започна да скъсява разстоянието. Курсовата й черта сочеше центъра на радара, мястото на неговия кораб, а скоростта й достигна стойност двадесет и един възела. Никакъв риболовен кораб не е това, мина светкавично през главата на Капитана сигналът за опасност и той почти викайки, заповяда по УКВ-то на наблюдателя на кърмата да си отваря очите и ушите за бързоходен катер. При такава скорост един малък съд, ако не се види в тъмното, поне ще се чуе ревът на мотора му.
     Вече не гледаше нищо друго освен тази цел. Поддържането на връзката с наблюдателите повери на вахтения помощник, а той трескаво обмисляше ситуацията и своите действия. Не искаше да предаде притеснението си на другите, защото беше убеден, че това ще предизвика паника. Наложи си да говори спокойно, а издаваните команди да показват уравновесено професионално мислене.
     Целта приближаваше танкера от десния борд. Отляво оставаше срещуположният трафик, което ограничаваше възможността за маневра за отклонение. Дистанцията намаляваше постепенно, докато се установи на два кабелта. Отметката на екрана на радара беше твърде неустойчива, но целта вече се наблюдаваше визуално. Беше малък моторен катер с издължен корпус и с много нисък борд. Кабината беше изнесена много назад, почти на кърмата. Беше боядисан в тъмен цвят и не се виждаха никакви светлини. Само отблясъците на килватерната струя издаваха движението му, пораждано от мощността на два извънбордови двигателя. От това разстояние Капитана не можа да открои човешки силуети на съда, но беше убеден, че това е хищникът, а неговият кораб - жертвата.
     Катерът увеличи скоростта за сближение, след което рязко промени курса си към левия борд на танкера. Направи опит да скъси разстоянието, но насочените към него две плътни струи вода от кърмата на кораба като че ли разколебаха за миг този,който го управляваше,и съдът леко изостана. След това отново форсира двигателите и изпревари танкера на почтено разстояние от левия му борд.
     АRРА-та отдавна беше изпуснала целта и на екрана й проблясваше съобщението на компютъра. Катерът намали скоростта някъде около носа на кораба и Капитана видя на светлината на палубното осветление силуета на наблюдателя отпред, който се беше снишил зад фалшборда и тревожно предаваше по УКВ-то действията на натрапника. Беше предупредил всички, които щяха да се изредят като наблюдатели, да бъдат предпазливи, защото пиратите са въоръжени и често с огнестрелно оръжие.
     Катерът отново изостана, но този път се сближи още повече към кърмата на кораба.
     Силни струи вода обляха корпуса му, но това не смути особено хората в него. Капитана заповяда маневра наляво по-скоро да демонстрира някакво действие, отколкото стремеж да противодейства. Огромното туловище на танкера реагира на отклонението на руля след няколко десетки секунди, с което остави вън от съмнение възможността за успешно противодействие на маневрата. Трафикът още повече намаляваше шансовете.
     Капитана беше с пръст върху бутона за обявяване на обща тревога, когато прие доклад от кърмата, че катерът е изостанал назад, но продължава да следва кораба. Дявол да го вземе, едва ли с това ще се свърши, помисли той и разпореди на помощника да приготви съобщение до Координационния център в Куала Думпур, което да се изпрати при нужда чрез сателитния телекс. Този център събираше, обработваше и разпространяваше по целия свят информация за подобни неправомерни актове, както ги класифицираше чиновническата терминология.
     Реши, че на този етап може да опази кораба само с усилията на вахтата и не е необходимо да вдига на крак целия екипаж. Но усили наблюдението на кърмата, защото безпокойствието му го караше да стои нащрек. Подписа съобщението, което беше готово на екрана на монитора и го изпрати, като за предмет на информацията написа “опит за пиратско нападение”. Едва ли щеше да впечатли някого, но все пак за статистиката. . .
     Зад кърмата катерът продължаваше да следва кораба на същия курс на около 3-4 кабелта. Корабът премина най-тясната част на Малака. След петнадесетина минути щеше да излезе от сепарацията. Движеше се напред като гонено от хрътка животно, което за миг усещаше охлабване на хватката.
     Поуспокоени от изоставането на нападателя, никой от вахтата, а и наблюдателя на бака, не забеляза как вълнорезът на кораба подхвана едно въже, което плаваше наглед свободно във водата. Влачено от инерцията на съда, въжето придърпа и долепи до двата борда малко зад бака две дървени рибарски лодки, на които по нищо не личеше да има живот.
     Когато лодките се установиха по бордовете на кораба, леко разклащани от вълните, образувани от движението му, няколко броя куки с въжета полетяха към леерите. Надводният борд на кораба не беше висок, така че не беше проблем да се преметне абордажна кука. Този момент остана незабелязан от наблюдателя на бака, който изпълняваше инструкциите да гледа напред и беше загърбил събитията, ставащи на няколко метра зад него.
     На светлината на палубното осветление ясно се откроиха петте фигури, които се преметнаха през борда и се снишиха на палубата. Нападателите знаеха, че ще бъдат забелязани и за това мигновено атакуваха жертвата си. Двама се устремиха към вратата на подпалубния тунел, а другите се нахвърлиха върху моряка, който остана като хипнотизиран при вида им и насочените към него дълги ножове.
     Всичко това беше ясно видяно от мостика, но за съжаление твърде късно. Капитана се опита да предупреди моряка по УКВ-то, но уплашен от бързо развилата се ситуация, наблюдателят остана глух за наставленията.
     Капитана изпрати помощника да заключи и укрепи с всички средства вратата от подпалубния тунел към надстройката. Беше силно притеснен за съдбата на заложника. Точно от това се страхуваше, защото беше ясно, че не може да жертва нито един от хората си.
     Нападателите също го знаеха и сега ръцете им бяха развързани за намеренията им. През главата му трескаво минаваха картини от близкото бъдеще. Опита се да подели вината за създалата се ситуация с някого, но не намери такъв. Упрекна се, че беше изпратил човек отпред, но после реши, че така е трябвало да действа. В безизходицата от ситуацията всяка мисъл го дразнеше и най-вече самотата, която като похлупак го изолира от всички. Сега целият екипаж очакваше решенията му, а на него нямаше кой да му подскаже верния път.
     Обяви общокорабна тревога, като нареди екипажът да се събере на мостика. В следващия миг УКВ-то му изпука и от говорителя се разнесе писклив глас, който заповеднически на трудно разбираем английски му обясни ситуацията на бака. Беше един от нападателите, явно този с най-голям речников запас от английски думи. Предупредиха го да не предприема нищо, ако иска да няма жертви от екипажа. Апаратът млъкна. Опита се да се свърже с тях и да настоява, не, да помоли да изведат заложника на светлината на прожекторите, за да се убеди,че е добре. Отсреща никой не отговори.
     Мисълта му се луташе неориентирано... Опита се да каже нещо на събралите се на мостика, но се улови, че мисли за този на бака. След това заобяснява какво става отпред, но изведнъж мисълта му се прехвърли върху парите, които държеше в касата. Замълча. Осъзна, че заложникът беше ключа към всички действия, които можеше да предприеме или по-точно, ключа към вратата, ключа към вратата, който го затваряше заедно с целия екипаж в надстройката. Заповяда-на старши помощника да даде на хората конкретни задачи, без да отива никой напред. Не искам геройски прояви, обърна се накрая към всички, когато един по един заслизаха надолу.
     Единият от помощниците отчаяно търсеше връзка с посочените адреси на бреговата охрана на крайбрежните държави. Капитана опитваше всякакви начини да окаже противодействие на нападателите, но нито от Малайска, нито от Индонезийска страна получаваше потвърждение, че го чуват. Ефирът остана безмълвен. Не получи потвърждение, че е чут и от някой от корабите. В такъв момент явно другите се спотайваха доволни, че не са на неговото място. Помисли за моряшката етика и за конвенцията, която задължаваше корабите да се отзоват на сигнал за помощ от друг кораб, но си каза, че етиката ще почака за по-късен момент когато светът стане по-добър от сега. Пък Конвенцията кучета я яли. Забеляза отпред движение на сенки, които пренасяха нещо до борда, от където една фигура го премяташе през леерите и го спускаше надолу към водата. Явно заключените врати на складовете не са се оказали проблем за разбойниците и сега те необезпокоявани правеха своя избор от имуществото на кораба. Боже, дано с това се отърва. По дяволите въжетата, боите и каквото там им хареса. Веднъж да се свърши с този екшън. . .
     Не беше необходимо много време на нападателите да довършат работата си. Чевръсто преметнаха остатъка от откраднатото през борда с предварително подготвените мрежи и куки, след това се преметнаха и те самите и бакът опустя. Воп vоуаgе, cарtаin, последвано от циничен тънък смях огласи мостика и Капитана разбра, че корабното УКВ, с което поддържаше връзка с бака, също е сменило притежателя си.
     Изведнъж се възцари тишина, по-скоро допълвана, отколкото нарушавана от вентилацията на климатичната уредба.
     Твърде рано започва новият работен ден, помисли Капитана, преди да се потопи в безкрайната процедура на докладите, рапортите и протестите, които предстоеше да напише. Но неизвестността на случилото се на бака го гнетеше повече. Запъти се натам с натежали крака.
     Проклинаше късмета си, проклинаше Далечния Изток, пролива Малака, беднотията, възвърнала пиратството, проклинаше морските чиновници, генериращи забрани, правила, условия и бюрокрация. Проклинаше всички, които вместо да помагат на такива като него, работеха за статистиката, в част от която се превърна и неговият кораб.

БЛАГОВЕСТ БЕЛЕВ

Уолтър Джул, Канада
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1940, Сиатъл
Нещо остана недоизказано, този първи прекъснат разговор, 2005
Офорт, литография,
Шине-коле, 80 х 58

      Essay: The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry – by Simeon Yanev.

 

  

Птиците в мъглата

 

 

Овалната стая

  

Градината

  

Максим Лаврентиев     ПЕПЕРУДКА – КНИГА Както през май пеперудка долита от някого внесена книга в дома – не на моята длан непокрита, тя в сърцето ми трепва сама. Сам неразбрал,че това е радост, и прокуден от тежкия сън, аз ще видя лицето й младо, ще усетя, че пролет е вън. Значи краят задгробен е тесен. Всеки търси, от жажда обзет. И в жарта на чудесната песен оживява самият поет. Че в живота така се постига повестта за любов и за плам. Вечен знак – пеперудка и книга се разперват на моята длан. * * * От мрака излезе ти веч – след тези, които са вече далеч. До днеска пламтящи, изгасли преди – не крили богатства, звезди. Не стига им нищо в света. Съдбата ги нищи в скръбта. След тях – във Париж и в Москва – на светло обгрижваш ти свои слова.

* * * На Творчеството родина е бъдещето. Велимир Хлебников Те бяха малцина, достойни по право. Но само един от семейство певци на строгото чело ненужната слава е носил в корона от живи венци. Хвърли ръкавица на време летящо, превърна го сякаш в послушни овце. В далечното време, без покрива бащин той скита, поведен от свойто сърце. И сам се съзря във Родината нова – езичник и слънцепоклонник на Слово.    ВЪВЕДЕНИЕ ПРЕЗ 1941-а Годината бе щедра. Лято – създадено като за парка. Поету трудно бе, когато го мъчеше провинциален Харков. И как да се изхранваш с думи, да бъдеш автор ти на скечове и тъй в Изкуството безумно да станеш ти Предтеча. До смърт, до смърт върви нататък! Кога, къде? Та туй е лудост! Извел си уравнението кратко на наримуваната глупост. Животът ще изгасва като лампа, на всичко ще наложи лапа… Смъртта видя той във очите. Сам себе си в прозореца прочита. НЕБЕ Чети ми ти още за Феб, там където цветята са чудни в цъфтежа засмян. Защо ли човекът все търси в небето туй, дето му липсва на тази земя. Аз трийсет лета във това огледало се гледам, звездите се вглеждат във мен. Дали пък небето над мен е изгряло, или аз съм огън от мит сътворен. Там Бога съгледах, бе сякаш наяве. Аз зрънце съм малко, но зная добре: и Космосът малък е, казвам ви право, щом диша любов като тъмно море.    Преведе Тихомир Йорданов

    Всеки моряк има над леглото си много снимки от семейството – нещо като таен параклис, който в най-ужасните бури помага да не спираш да се бориш за оцеляването си и за опазването на кораба. Децата растат бързо, а ние отсъстваме дълго, затова снимките над главата ми през всяко плаване са различни – нови. Като сега, пред Нова година, винаги бурният Бискайски залив – какъв ти залив, навлизаме в Атлантическия океан, се нахвърля върху неголемия никораб с цялата си непонятна злоба.

      A Drop of Rose Water – short story by Maria Dolapchieva.

      Short story: A Hole – by Atanas Stoychev.