Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Културата “Биг Брадър”.
The “Big Brother” Culture. 
Рубрика Резонанс | 2005 / март 
Съдържание
     Боя се, че след края на телевизионното шоу “Биг Брадър” ние се намираме на прага (а може би и вече сме го прекрачили) на нов тип култура на всекидневието. Или в нов стил на поведение и начин на мислене. Тази “култура” се основава на демократичното представителство, пълната, стигаща до цинизъм и вулгарност откритост и показност, както и на правото на цялото общество съвсем свободно да наблюдава живота ти дори в неговите най-интимни подробности и да определя своите идоли, кумири и учители в живота. Тя дава възможност да спечелиш много пари, с които да промениш изцяло живота си, но този път след определени изпитания, вълнения и усилия да се понравиш на тези, които те преценяват.
     Днес пътят към “достъпните пари” преминава през многобройните шоу предавания на телевизиите, претенциозно поставящи “изисквания” за богатство от знания; през различни конкурси за красавици и красавци, фотомодели и рекламни лица. Създава се видимост, че за постигането на целта са необходими интелигентност, образованост и съобразителност, но най-важното е да имаш късмет и да те харесат организаторите и спонсорите. Ако улучиш верния отговор, ставаш богат. Важното е да се внуши на публиката, че нищо не е нагласено и побеждава най-съобразителният, най-симпатичният и най-знаещият. Става дума за нещо като бързо решаване на кръстословици. И за такова занимание, но вече пред телевизионните камери, ти заплащат сериозни пари. Имитацията на интелектуалност, на интелектуални усилия прикрива убогостта и користта на целите, които си поставят идеолозите на този тип култура. Внушава се представата за неограничени възможности на обществото, за свобода и щедрост не просто на случая, а на системата, в която живеем. Системата обаче не влага безкористно усилия и средства само за да забавлява поданиците си. Нейната задача е да притъпява гласовете на недоволството, да ги изолира, да намалява градуса на социалните брожения и скритите закани, като ги насочва към зрелища, в които “обикновените хора” да са участници или непосредствени свидетели. “Какво искаш, казва ти тя, набери смелост и опитай! Можеш и да спечелиш!” Или: “От тебе зависи кой ще е пръв. Гласувай! И ще спечелиш!”
      “Биг Брадър” обаче е нещо друго.
      “Биг Брадър” иска, имитирайки създадена от него социална структура, да я представи за реална и от нея да извлече и внуши на мнозинството в обществото голямата истина за себе си. На едно място ( “в къщата”), почти напълно откъснато от света, се събират различни хора с различни нрави, възрасти, възпитание, култура, поведение, начин на мислене. Те трябва да възпроизведат помежду си обществените отношения, но да съумеят да съжителстват. Забележете обаче съществената особеност: “съквартирантите” посочват ближните си за изгонване. Именно за изгонване. Това го правят в “изповедалнята”, скрито от останалите, а после плачат и страдат, когато определеният от зрителите напуска “къщата”. Никой не посочва себе си. Предполагам, че не е забранено по регламент, но никой не се сеща да го направи. Е, единици сами напускат шоуто, но то или е случайно, или по някакви специални причини.
     Какво всъщност правят хората от културата “Биг Брадър”? Може да се каже, че нищо. Те прекарват заедно, “размишляват” заедно за “нещата от живота”, за морала на новото поколение. Сами си готвят и заедно се хранят. Но всяка възложена им “мисия” им носи или отнема пари. Също като в живота. Те уж се самоиздържат, като си заработват прехраната и преживяването. И точно това е най-същественото, голямото откритие на авторите на шоуто. Хората създават модела на съвместния живот. Сега вече не се събират някъде (на модно ревю, стадион, дискотека и т. н.), за да преживяват заедно и да се забавляват, а формират нещо като семейство. Средата би трябвало да бъде интимна, но непременно откъсната от останалия свят, без информация за него. И най-важното: в тази обстановка ти можеш да правиш всичко, каквото пожелаеш. Разрешено ти е всичко! Това е философията на културата “Биг Брадър” – да живееш като всички останали и да правиш, каквото ти харесва. От време на време изпълняваш определени мисии. Те са също важна част от шоуто. Мисията те кара да помниш, че не си сам и дори да правиш каквото пожелаеш, има един над тебе, който те оценява и ти отпуща позволението. Но той поставя “мисията” и те задължава да се вместваш в нея. Така хем си напълно свободен, хем си изцяло зависим. Зависим си и от тези, които те оценяват. Но си зависим и от тези, които съжителстват с тебе и те оценяват тайно, скришом и не си признават. Ти също си техен оценител; ти също можеш да ги посочиш за изгонване. Не се иска да си физически силен, красив, умен. Само трябва да намериш формулата на съвместното съществуване, да бъдеш симпатичен, общителен, но не досаден, услужлив, малко герой, малко жертва, весел. В никакъв случай не бива да рискуваш...
     Ясно е, че за известно време България ще има своите нови идоли. Този път те не са никакви герои, супермени или преуспяващи бизнесмени, а най-обикновени млади хора. Супермените се създават все по-трудно, а и вече омръзнаха на публиката. Физическата сила, която налага воля и раздава справедливост, не е така привлекателна, защото не е всеобщо притежание. Хората вече не обичат толкова различния. Те искат отново да видят себе си, своя реален живот, да се убедят, че личните им несгоди могат да бъдат отстранени. И че и други живеят като тях – точно по същия начин. Колко просто е всичко в новата култура.
      Какви житейски типове се събират в къщата: единият е сръчен и симпатичен “гларус” от морето, другата - красива и безотговорна “мърла”, както сама се нарича, бабаитчета с бръснати глави, пооплешивяващи сериозни и склонни към размисъл застаряващи младежи. Та такива срещаме на всяка крачка; имаме ги в домовете си. Щом те могат да станат известни, да заживеят като звезди и от това да печелят пари, защо и аз, казва си младият или старият, да не мога. Ако си по-последователен или просто ако ти се усмихне щастието, дори ще те възнаградят с огромна сума и ще станеш напълно друг. Ето така обществото получи своята неконсервирана и непритоплена “духовна” храна. То се нахрани “с три хляба и една риба” и дори му остана. Сега ще бъде спокойно поне до следващото шоу “Биг Брадър”. Думите на тези “обикновени хора” ще се коментират, оспорват или одобряват, защото в тях ще бъде разумът и вдъхновението на българите. Нищо че ще звучат и изглеждат съвсем елементарни, каквито са си всъщност; нищо че напразно ще се правят на умни и интелигентни! Важното е да присъстват и да запълват времето.
     Културата “Биг Брадър” започва своя живот. “Биг Брадър” ще мисли непрестанно за нас. Нека не го подценяваме.

ПАНКО АНЧЕВ


      The “Big Brother” Culture by Panko Anchev.
 
 
Заглавие
Културните граници на глобализацията
The cultural confines of the globalization 
Рубрика Резонанс | 2006 / юли 
Съдържание
МАНУЕЛ МУНЬОС ИДАЛГО*
Писателят не използва езика в служба на властта, а в служба на човека. Той използва думата, за да изпълни дълга, поет пред самия себе си, да подобри света, този свят, все по-повреден, който се стреми към свобода и световен интегритет на пазарите на труда, богатствата, услугите, технологиите и парите и да наложи приоритета им, подкрепен от различните видове честна политика. Този процес от известни години насам се нарича глобализация.
Дума фалшива, ако се използва само в положителния й смисъл, съзнавайки в същото време, че има хора, които умират от глад и ако от понятието глобализация ние виждаме само онова, което е в негова полза - икономическото развитие разрешаването на множество проблеми в областта на икономиката. Но съществува нещо по-тревожно и това е липсата на култура, установяващата се пред очите на всички ни диктатура на невежеството, липсата на приоритети в областта на образованието.
Технологичният напредък, несъмнено е необходим и полезен, но той не може да бъде същността на всичко. От голямо значение е също така ефективният разумен диалог с генераторите на процеса на глобализацията с цел да станат достъпни и да се ползват от всички неговите предимства като например бързата комуникация като водещ фактор в образованието. Нямаме право да отричаме очевидните положителни постижения на глобализацията, на които народите възлагат големи очаквания. Но какво затруднява разбирателството по въпроса за този съвременен процес? Непреодолими са стените на неграмотността и дестабилизацията, които спъват сближаването, надеждата, положителните резултати.
Главната граница на глобализацията е безкултурието, отхвърлянето на образованието, нетолерантността, нежеланието да се поставим на мястото на другия, манипулацията, неразбирателството. Ако културата е най-голямото постижение на човешкото съзидание, нека да признаем нейното значение. Съзидание, което не произтича от природата, а от решението, което всеки човек индивидуално взима за себе си, а глобализацията претендира знаците да бъдат общовалидни за всички индивиди, в която и да е част на земята, разбира се, със съответните разлики..
Глобализация? Надежда? Лъжа?... Кои са границите, затрудняващи разпространението и развитието на цивилизоваността? По пътя на логиката, ако управляващите и силните на най-богатите страни одобряват и чествуват глобализацията, то навярно е, защото тя е катастрофална за народите, тънещи в бедност. Чрез глобализацията се редуцират нормалните заплати и се губят работни места. Все още в света две трети от населението на планетата живее в мизерия. Защо?... Продължаваме да се намираме под владичеството на по-силните, но в същото време най-слабите, които винаги са потърпевшите, не са напълно изчезнали, те все още са в служба на най-богатите и от тях се изстисква максималната рентабилност. Нима това не е противоречие? Тяхната история и съдба отдавна е позната на човечеството, бъдещето им е несигурно и много от тях са свикнали да чакат сладкия рай да се установи на земята, без да положат усилия да премахнат границите, издигнати пред образованието и културата.
Глобализацията предполага непрекъснат процес на комуникация, независим от различията. Какво ли е необходимо, за да могат всички хора да участвуват в него като равнопоставени? Какви тенденции трябва да предприеме едно общество, обвързано със справедливостта и кои би трябвало да отхвърли? В някои случаи глупостта се преоблича като хитрост и причинява жестоки войни, избиване на хиляди хора и много се поставят на страната на нейните зловещи проекти, за да не бъдат изхвърлени вън от играта или от разпределението.
Какво бъдеще имат културата и поезията в този глобаризиран свят? Възможно е незнанието и липсата на информация да изопачат истинското значение на думата глобализация. Не може да се игнорират средствата, на които се опира комуникацията, такива като икономиката, политиката, културата, музиката и изящните изкуства, които са основата на образованието и на формирането на човешката личност...
Светът продължава да е разделен и винаги ще ма експлоататори и експлоатирани, свободни хора и роби. Истината е, че глобализацията има предимства, но има и големи недостатъци. Истината е, че се облагодетелстват финансови институции, мултинационални мафии, туристите, а висококвалифицираната работна ръка не съзира никакъв механизъм за преразпределение на доходите. За да се смекчат бедите, причинявани от бедността, се предложиха определени мерки като опрощаване на външния дълг на най-бедните страни и увеличаване на официалната помощ за развитие. Някои от неудобствата на глобализацията са последствия от липсата на равностойност между богатите и бедните страни или различията между богатото и бедното население в тях. Глобализацията обуслови също така увеличаване на социалната изолация на личността, за което способства нарастването на безработицата и бедността, подтикващи към емиграция. Стремежът към общ пазар не е нищо ново. Глобализацията е изпълнима и възможна, ако се изпълняват определени условия, предоставящи щастие и доброденствие на хората. Падането на Берлинската стена засяга разпадането на културно-военната диалектика между капитализма и комунизма, която премахва културните бариери, възпрепятстващи общия пазар. Но не всички стени са разрушени. Понастящем знаем, че се издигат нови стени.
Нека се обърнем за отговор и разрешение към поетичната дума, която изисква точност и строгост и побира в себе си чувствата, така необходими за хората, за да намерят спасение с ясни и мъдри усилия срещу мъглите на хаоса, в който живеем. Истина и свобода ли?... Само утопия и инвенция на думите, които убиват и мамят със страха си и грешната си употреба.
Правителствата предпочитат гладкопротичащите диалози, за да продължават да изсмукват чуждите ресурси, притежанията, които проектират подобрения, за да увеличат многократно изгодите си. Не би трябвало подобно поведение да е свойственото за глобализацията, която на теория претендира за взаимно участие и общо разбиране на знаците, от индивида, когото тя се стреми да защити, защото зависи от личното му отношение.
Къде са интелектуалците, които да се изявят като говорят, да обвиняват, да порицават властта, която улеснява отказа от толерантността като маскира истината? Кой ще пресече фалшивите обещания? Не съществува империя на словото, чиито градове да бъдат признати в международен план без съперничество на езиците. Всеки писател познава границите, които го изолират и се старае да издигне литературната стойност на родния си език, стреми се да съумее да се адаптира към промените на цивилизацията и творчеството му да бъде признато и да достигне до всички хора на земята. Въпреки възраженията и протестите, необходимостта от общ език обединява всичко в областта на културата.
Коя ли трябва да бъде правилната позиция пред глобализацията като факт? Диалогът би трябвало да улеснява смесването на езици, култури и да създава условия за равновесие. Самобитна или глобална литература, тя не бива да губи корените си, търсейки и стремейки се към най-чистия и ясен израз на определен език.
Писателите могат да се борят, да се ангажират с признаването на родния им език, могат да протестират срещу всеки възможен намек да бъдат колонизирани. Нима това не е комуникативен процес? Защо се криминализира антиглобализацията? Категоричните, бурни вълнения на протестиращите групи завършват с намесата на полицията и със съответните арести. Неудобните гласове, които противоречат на икономическите интереси, винаги са били задушавани, а интересите няма да се реализират, ако не са изградени на базата на културата и образованието - тази невидима граница..
Хората, които са против глобализацията, настояват за едно по-толерантно общество, те изискват контрол върху властта на мултинационалните компании и демократизация на световните икономически институции, както и равностойно разпределение на богатствата. Те съзнават и твърдят, че само чрез образователните и културни системи хората ще могат да се възползват от различните ресори на глобализацията.
И днес е аморална експлоатацията на трудовото население в така наречения Трети свят, като в по-голямата си част това са жени и деца. Аморално е също така всяко неподходящо приспособяване на абсолютната, архаична власт, която все още не е изчезнала от света. Малко обръщат лице към това движение, но има интелектуалци, които са ангажирали словото и позицията си с него.
Слабите думи са като повърхностните събития, които лесно се забравят и не могат да повлияят за премахването на нетолерантността. Поетът винаги е бил и е стрелата, която винаги попада точно в целта със смелата си, решителна и достоверна дума, несъвпадаща с мистиката на човешката революция, въпреки в нейно име поетите падат в борбата, и използват силата и смелостта на думите в защита на нейните принципи.
Кой казва, че поетите са слаби и страхливи? Много от тях понякога са принудени да мълчат! Бихме могли безкрайно да цитираме имена на поети по целия свят, които са герои, защищавайки правата на човека, те са били смели и искрени и са отвърнали с най-ценното - дали са живота си в името на доброто за всички хора.
Случва се да изтръгнат крилата на писателя, като го обрекат на безразличие, като арестуват гласа и думата му, които са ключа, с който той заключва най-истинските си ценности и разобличава масовите бедствия и заплахите на тираните, онези, които манипулират властта и мамят по най-възмутителен начин. Поетът страда, кърви, превръща болката на страдащите в апокалиптична защита на правата си срещу наложената корупция и тъгата. Неговата дума носи творческия интелект, пулса на сърцето си, туптящо за завоюването на един нов свят чрез създаване на култура.
Прекалено много болка населява нашия свят и ние можем да се борим с нея само чрез правото на литературата, чрез асимилирането на знаците. Ще останем ли безразлични пред агонията на културата, която вече се превръща в предупреждение?
Това е дилема пред обществото на глобализацията, срещу която то не може да се защищава, защото му се отказва легитимното право на образование. Един народ или влиза в глобализацията, или потъва в изолация, въпреки че запазва своята идентичност.
Шекспир казва: “Дошли сме на този свят като братя, нека тогава да вървим ръка за ръка и един след друг.”
Мадрид, 25 май 2006 г.
 
 
Заглавие
Към небето гледа земята ни
Our land looks towards the sky 
Рубрика Островитяни | 2006 / ноември 
Съдържание
Иля Фоняков - познатият на читателите ни руски поет, който нееднократно е гостувал в списанието ни, навърши 70 години. Това свое събитие той отбелязва с новата си книга „Островитяни” /Издателство „Логос”, 2005, Санкт Петербург/. Нея той изцяло е посветил на родния си град. Тя представлява многоцветна мозайка от стихотворения, кратки очерци и мемоари, есета и текстове, плод на изследваческа работа. Прелюбопитна книга, която може да получи такава цялостна оценка: твърде занимателна, познавателна, широко скроена, майсторски написана и съвсем съвременна. От нея сме извадили поместените тук преведени на български език откъси.
ИЛЯ ФОНЯКОВ
Изпърво пред мене лежеше ръкопис. Всъщност що за ръкопис беше този? Ръкопис в истинския смисъл на думата отдавна никой не е държал в ръцете си. Даже машинописът е вече анахроничен. Компютъропис – ето какво лежеше на масата ми.
После компютърописът стана книга. Необикновена книга. Без име на автора – само заглавие: „Песни от Дългото езеро”. Но в нея, впрочем, е отбелязано цяло съзвездие от автори. При това някакви странни автори, екзотични: порусеният търговец на праскови Абу Али Мадх, „комендантският кабалист” Бен Рабани, „разстриганият монах” С. С. Разсолников, „несполучилият самоубиец” осемнайсетгодишният Миша Раков, Княз Олексин /младши/, Джон Филби – „мисионер /?/ търговски пътник” /?/, „лъжебудисткият монах” Пан Чен Ко,” безродната принцеса” Итамоконо Но, а така също и някойси „раб божий” Евгений, който е написал предисловие към събраните стихове и песни. Разгледана изотвътре, в книгата – при издателските данни и на някои други места – може да се забележи още едно име: Казаков, Олег Владимирович, роден през 1973 г., образование висше /музикално/. Тъкмо той, както сам ни уверява, е намерил антологията „Песни от Дългото езеро” в подлеза към метрото.
За тези, които не живеят в нашия град и не го познават, е необходимо да поясня: Дългото езеро – това е краен микрорайон, напълно обикновен и еднообразен. Книжката, написана /намерена?/ от Олег Казаков, е сплетена от хитри фантасмагории, на пръв поглед невероятни, но разгледани отблизо – напълно убедителни. Та нали няма нищо по-фантастично от всекидневието – още поетите-обереути /ОБЕРЕУ – Обединение за реално изкуство, - б.пр./ са го знаели, пък и мнозина преди тях. „Къде живееш? – На Дългото езеро” – казваме ние и отлично се разбираме един друг. А виждал ли е някой самото езеро? Къпал ли се е в него?
В това езеро няма вода,
във него не ще се окъпеш, да.
Безполезен ще бъде труда,
ако жертва не дадеш, за беда,
на Великия дух До.
След жертвата плавай и пий,
след жертвата риба лови
и от себе си нищо не крий,
свойто име тогаз назови
пред Великия дух До.
За него ще станеш ти свой,
ще оставиш до сетньо следа,
че жертвата дава покой –
в това езеро има вода
на Великия дух До.
Изглежда така се пее в народните песни по тукашните места. Водата, както става ясно, е не вода, а води, но в тях се отразява не този, който се вижда там. Да умуваме ли, че в тези води се въдят дракони? Те, разбира се, са фантастични, но не повече, отколкото самият водоем. С какво е напълно реален адресът „между дацана и изпълкома” /дацан – будистки храм – съществува в тази част на града още от дореволюционно време/. С какво е интересна ритуалната „Песен на воините на бог Зенит”:
Ний бойци сме на бога Зенит,
слава Зениту, слава!
Сърцата ни са от твърд гранит,
слава Зениту, слава!
Ръцете ни са от сив метал,
слава Зениту, слава!
Конете ний смляхме без жал,
слава Зениту, слава!
Врага си ще ще гътнем с наскок.
слава Зениту, слава!
Не признаваме ние друг бог,
слава Зениту, слава!
От нас се плаши дори ОМОН,
слава Зениту, слава!
Наше капище е Стадион,
на този Зенит слава!
Навярно даже и най-отчужденият от спорта човек вече е съобразил, че става дума за петербургски футболен отбор и за неговите отчаяни запалянковци-фанатици. Загадъчният стих „конете ний смляхме без жал” лесно може да се разшифрова, ако се знае, че на жаргона на фанатиците „месо” и „коне” биват наричани съперничещите си отбори „Спартак” и ЦСКА. Това е естествено: езическите секти би трябвало да си имат свой език, таен за непосветените. Иначе какво ще представлява вилнеенето на запалянковците, до изстъпление славящи като бог любимия си отбор /без всякаква връзка с реалните му възможности и постижения/, ако не самото езичество? Оказва се, че през хилядите години християнствуване и седемдесет години войнствуващ атеизъм, то просто си е намерило нови идоли. И авторът с голям художествен усет е използвал тук формата на ритуалния химн: „Наше капище е Стадионът!” И е точно така!
Е, ако някои славят бог по име Зенит, то защо други пък да не славят древния бог Ра – та нали това е почти едно и също. Зенит е най-високата точка в слънчевата орбита, а Ра – богът-слънце на египтяните.
Над Дългото езеро цъфва дъга,
дъгата на бог Ра.
„Химн на бог Ра” целият е написан като словесна игра, както и трябва да е магическото заклинание, а завършва в палидромонното : „Радуга – магу дар”. И всичко е естествено, макар и фантастично: дали подобно нещо от самосебе си не представлява всеки днешен жилищен микрорайон в големия град, един истински многоезичен Вавилон? Тук и хора от Кавказ наемат стайчета, и търговци от Средна Азия, и някакви си чудаци от някоя далечна европейска чужбина, и студенти от най-екзотичните земи – подобно на африканеца Акка Мала Думбо, изпяващ в студеното общежитие своята безкрайна меланхолична песничка:
Имам си момиче Таня.
У-о! У- е!
Такива тук наричат „девойки”.
У–о! У – е
Тя иска със мен да замине.
У – о! У- е!
Понеже горещ съм, тя знае.
У – о! У – е!
Но не знае на жените ми броя.
У – о! У – е!
Но след време и туй ще узнае.
У – о! У – е!
И посред тази многогласица – пронизителната руска майчина оплаквачка:
Добър юнак от Дългото езеро
вчера подкараха в земя далечна
служба да служи, службата мъчна,
трудната служба, но не царска.
Ох, не е царска, не е и весела!
Майчица плаче, в сълзи се облива:
„Окаяна аз, ох как не си скътах
злато-сребро сина да откупя,
от горката участ да го избавя?
В тъмна тъмница да беше – добре ще е
с крадците ведно, с душегубците,
отколкото година в това гробище,
в това гробище ненаситното.
Някой може и да се обиди заради армията, да заговори за граждански дълг, за това, че само военната служба прави юношата истински мъж. Но... такъв е животът, такъв имидж е наложен – и не на празно място. Обществото ще трябва да похаби много сили, пък и държавата, за да се промени този имидж.
Впрочем, не трябва да се мисли, че „Песни от Дългото езеро” е толкова мрачна книга. В нея има всичко, има и съзидателен оптимизъм, днес почти забравен. Например, „Песен на подемните кранове” /”Наште профили, гордо изсечени в небето пролетно... с простота и разумност на формите, изкушени във формостроенето, ще поспорим ние с вдовицата весела на Айфела...”/ Или стиховете започващи със стиха „Земята ни гледа в небето”. И наистина какви названия имат тукашните улици на предишното Комендантско летище, какви имена: Илюшин, Новиков, Хаккел, Корольов! / В тази книга има /освен „Песен на Дългото езеро” / няколко страници виртуозни увъртания-палидромони /”Себе, нищий, ищи небес”. Има и цяла книга в книгата – „стихотворенията на последния немски романтик” Лудвиг фон Циффер /1966 – 1996/, очевидно измислена фигура, както всички останали автори в тази рядко ярка книга, една измежду най-запаметените от мен през последните години, посрещната с интерес от събратята по перо. Книгата, чийто истински автор се е мярнал на литературния хоризонт и е изчезнал, без да се обади пак, без да се погрижи да развие и укрепи успеха си...
И пак из „Островитяни”:
Иля ФОНЯКОВ
***
От вятър продухвана тука,
със участ не твърде добра,
стърчи вестникарската будка
с опалени в огън ребра,
с врати чернокрили на гарвана,
с нещастна, зловидна съдба.
По класификацията Дарвинова:
вътрешно видова борба.
***
По логиката непонятна,
попаднал тука ей така,
проплавах миля в необятна
от стоки текнала река.
Пребъркал джобовете всуе,
купих си мляко – на инат.
И ето: оцелявам. Туй е
преобразеният ни свят.
От руски преведе Тихомир Йорданов
 
 
Заглавие
Лабиринтът на капитана 
Рубрика Без рубрика | 2004 / ноември-декември 
Съдържание
     Качи се на мостика с неохота,подклаждана от предстоящото навлизане в пролив Малака. Седна на своя стол, капитанския, загледа се в хоризонта, който потъваше в мрак, и се зае да подреди хаоса в главата си. Защо, какво не успя да изчисли, как така се остави обстоятелствата да го принудят да преминава през пролива нощем. Защо не успя да наложи капитанската си воля над проклетия шеф механик и се остави друга да му диктуват условия.
     Ако беше останал твърдо на първоначалното си решение да продължи,макар и с малък ход, докато трае ремонта на главна машина,нямаше да загуби ценно време от разчетите си. От друга страна и чартьорите го притискаха по-бързо да достави стоката и не му позволиха да остане на дрейф повече от необходимото за ремонта време. Сякаш пазарът им зависи от тези сто и осемдесет хиляди тона нефт, които караше за Далечния Изток.
     Сега страховете си оставаха само за него.
     Тази част на Световното море е печално известна с големия брой пиратски нападения, които се извършват над предимно тромави кораби като неговия. Тази мисъл не му излизаше от главата, още щом тръгна от Нигерия по посока на Изгряващото слънце. Ако трябваше да избира маршрут, би предпочел да прекоси Атлантика, Карибите, Панамския канал и Тихия океан, но да не минава през Малака и Сингапурския пролив. Би предпочел тайфуните на Карибско море и Северозападния Пасифик пред пиратите на двата пролива. Но не той определя правилата на голямата игра. Дадени са му пълномощия да приспособи тези правила до последния човек от неговия екипаж, да мотивира всички заедно, начело с капитана, да работят за добруването на чуждия бизнес.
     Но сега не е време за такива мисли, си каза, и продължи да прехвърля на ум това, което трябваше да направи екипажът според съставения от него план за защита на кораба от пиратски нападения. Нямаше опит в такива ситуации, и слава на Бога,но от чуто и прочетено беше нахвърлял четири страници заповеди към подчинените си,които с административна вещина облече в наименованието план. Най-важното според него беше да изолира надстройката от главна палуба. Ако успее да предотврати навлизането на разбойници във вътрешните помещения,има голям шанс да отбие каквато и да е атака или най-малкото да я забави до подаване на сигнал за бедствие. Затова разпореди да бъдат използвани скари и въжета и да бъдат затворени външните проходи между палубата и надстройката. За екипажа остави само една врата, за която всички имаха ключ. Тя,обаче според заповедта му, трябваше да бъде заключена непрекъснато, особено нощем. Заприличали сме на диваци, които с копия и стрели се мъчат да отблъснат нашествието на белите завоеватели, помисли си Капитана. Колко по-лесно би било, ако на борда имах оръжие, като по израелските кораби. Нека пиратите да чуят свистенето на куршумите над главите си още при първия опит да се качат на кораба, пък тогава да видим дали ще посмеят да продължат. За какво са измислени проклетите декларации за оръжие, които попълвам във всяко пристанище, като всички, от корабособственика до последния чиновник в ИМО, се страхуват да ми разрешат да имам поне един пистолет.
     Беше решил да остане цялата нощ на мостика и затова си направи чаша силно ароматно кафе. Започна да го пие горещо, за да възбуди инстинктите си и да се откъсне от обсебилите го четни мисли. Представи си реакцията на помощниците си, които щяха да се изредят на мостика за вахта през четири часа. Пред очите му се появиха за миг недоволните им лица за това, че ще им отнеме спокойствието и усамотението на нощните часове и усещането на господари, когато всички други спят. Беше доловил присмеха в очите им, когато трябваше да се подпишат на плана и да поемат своята част от задълженията по изпълнението му. Тогава вътрешно избухна и си каза, че неразумната младост трябва да бъде вещо направлявана, дори на моменти грубо, за да не се прахосва енергия в неправилна посока.
     С тези си убеждения,и най-вече с действията си за превръщане в убеждения и на другите, си беше спечелил славата на неотстъпчив, опасно инициативен и болезнено дисциплиниран капитан. В канижелите по кораба обаче тези му качества се класифицираха по друг начин - лошотия, проклетия, изродщина, тиха лудост. Но той се подсмихваше доволно,. когато до ушите му достигаше подобно определение, защото знаеше, че думата му няма да бъде пресечена. А защо тогава се огъна пред шефа, макар да знаеше, че се опитва. . . Това сега нямаше значение.
     Измина малко повече от едно денонощие, откакто корабът заобиколи остров Рондо от север и пое в посока югоизток към Малака. Течението беше насрещно и намали с около възел скоростта, но след два часа заревото на хоризонта трябваше да се превърне в светлините на Порт Кланг. А от там разстоянието до най-тясната част на пролива - между плитчините Джемур и Едносаженова банка е един хвърлей Точно тази теснина го притесняваше най-много.
     Мястото за преминаване е широко около 3 мили и движението на съдовете е регулирано чрез система за разделно движение. Но това е почти формалност, защото наоколо щъкат безразборно всякакви плаващи средства. За съжаление, помисли си Капитана, между тях са и лодките на разбойниците.
     Не искаше да издава безпокойствието си,но все пак реши да извика боцмана и за последно да се увери,че всичко,което е разпоредил,е изпълнено. След няколко минути получи кратък и изчерпателен доклад,който го удовлетвори напълно. Нареди на вахтения офицер да запали всички светлини на кърмата и надстройката, а светлината на прожекторите от мостика да бъде насочена към водата зад траверса на кораба. Знаеше, че който и да се опита да проникне на кораба,ще го направи откъм кърмата. Такива поне бяха изводите и информациите за многобройните съобщения за пиратски нападения от тази част на световния океан. Знаеше още, че пиратите атакуват с бързоходни лодки, които развиват скорост много по-голяма от жалките четиринадесет възла, с които плава неговият кораб,натоварен до последното свободно пространство в танковете. Сто и осемдесетте тона товар потапяха корпуса на деветнадесет метра дълбочина и му придаваха устойчивостта на вълнолом срещу вятър и вълна. Но влошаваха маневрените му качества. Една бърза и навременна маневра за отклонение от приближаващ се съд е винаги по-добре от нищо. А и с този нисък надводен борд. . . Но я по-добре да гледам кърмата,разсъждаваше капитанът,че там сме най-уязвими.
     При тези си мисли той настрои радара пред себе си за близък обзор, намали обхвата му до три мили дистанция и изглади настройките на картината. Напред заревото на Порт Кланг премина в ясни очертания на светлини и сенки, на движение и покой, които бяха неизменна част от живота на един голям пристанищен град. За миг отклони погледа си от радара, за да се наслади на тази картина, която го върна в спомените му от дома.
     Сега не е време за мечти, си заповяда мислено, и се върна към радарната реалност. Остави поезията за в къщи, когато се прибереш жив и здрав в компанията на любимите хора.
     Тази мисъл мина по инерция през главата му, тъй като все още не можеше да свикне с новия си статут на разведен. Промяната в живота му беше съвсем скорошна, година след като децата поеха по своя си път. Даваше си сметка, че единствено присъствието им събираше парчетата на разбитата му любов и след като всеки си тръгна, семейството се разпадна като изпусната на пода чаша. Остана сам, както беше сам и на кораба, заобиколен от присъствие, но без никаква душевност.
     Постепенно отдясно на носа на кораба се открои фара Джемур, което предвещаваше скорошно навлизане в пролива Малака. Промени курса наляво, за да се отдалечи максимално от индонезийския бряг на остров Суматра, доколкото му позволяваха правилата за плаване в системата за разделно движение. Корабът бавно отработи командата и капитанът видя как курсовата черта се измести по посока на разделителната зона на системата,която от електронната карта беше транслирана към радара.
     Продължи да разсъждава за своята самота. Беше амбициозен от началото на кариерата си. Тази му амбиция го отдалечи от някои от най-близките му колеги, с които споделяше трудностите на началото. С течение на времето професионалните и личните отношения до такава степен се преплетоха, че в един момент се оказа заобиколен само от хора от моряшките среди - на кораба и на брега. Търсенията му се преместваха все повече към обществото на плаващите, защото със сухоземните, както се изразяваше за хората на брега, намираше все по-малко общи теми и интереси. Не послуша жена си да остане за малко поне на брега, а се втурна с по-голямо настървение да катери пътя нагоре към мостика. Това му струваше няколко добри. приятелства и, разбира се, отчуждението на най-добрата му приятелка и любовница, каквато чувстваше съпругата си в началото на съвместния им живот. Тя все пак искаше своето. Свикна да решава проблемите си сам, да разчита единствено на себе си. Ако помолеше някого за услуга, то беше по-скоро да провери човека, отколкото да му се довери. Беше забелязал, че на кораба в тежките моменти винаги оставаше сам. Всички очакваха от него решение и помощ и той беше длъжен да е готов. Всеки в трудни моменти търсеше отдушник при него, не толкова за доверие, колкото за помощ и съдействие. А той на кого да се облегне, кой може да го отмени и да поеме отговорност вместо него. Никой!
     Преди време това му състояние като че ли не остана незабелязано от един млад и напорист помощник, който в момент на близост беше споделил с него същото усещане и го беше попитал дали не страда от това, че на кораба няма кой да го замени. Капитанът винаги е сам, му беше отговорил тогава, с което охлади желанието на младежа да доразвива темата. Не се отказа от стремежа да търси съмишленици. От всеки екипаж, който повеждаше, търсеше надеждни хора, готови да поемат неговите идеи и неговата стръв за работа. Търсеше хора с нерв, които нямат спокойствие, докато детайлно не изпълнят задълженията си. Не намираше много от този тип. Повечето се стремяха да работят в рамките на това, за което взимаха заплата и нищо повече. Тази порода той все пак приемаше като добра. Но не спираше да търси и иска максималното.
     Ободрен от кафето, спусна крака от креслото пред радара и се заразхожда по тъмния мостик. УКВ-то предаваше по международния 16-ти канал безкрайните подмятания, подсвирквания и какви ли още не извращения на човешката реч. Този канал се слуша по задължение от всички кораби, но не дай Бог да се наложи да се използва по предназначение. От толкова мръсотия, която разпръсква в ефира, човек не може да си свърши работата. Погледна към кърмата, за да се убеди, че наблюдателят е на мястото си с преносимата радиостанция, и че противопожарното оборудване е инсталирано.
     Беше разпоредил да се вземат всички мерки, които позволяваха силите и ограничените възможности на кораба, за противодействие на евентуално пиратско нападение. Постави наблюдатели на бака и на кърмата с УКВ-та, които имаха постоянна радиовръзка с мостика.
     При опасност те по най-бързия начин трябваше да се приберат в надстройката. Корабът разполагаше с тунел за екипажа под палубата,който свързваше бака с надстройката. Това осигуряваше възможност на наблюдателя отпред да се прибере в спасителните жилищни помещения при нужда.
     Разпореди да бъдат съединени на няколко места противопожарни шлангове към пожарна магистрала, които завършваха с накрайници с променлива струя. Пожарна помпа работеше непрекъснато и осигуряваше добро налягане на водата в шланговете, които бяха единственото по-сериозно оръжие, способно да охлади и възпре разбойническите страсти.
     От някъде му замириса на цигарен дим, огледа се и установи, че вахтеният помощник беше излязъл на крилото и пушеше. Всички знаеха, че е непушач и не си позволяваха дори да му поискат разрешение за пушене на мостика. В негово отсъствие го правеха и това беше още едно от неудобствата за вахтата, които създаваше продължителното му стоене на мостика. Докато се разхождаше от единия край на помещението до другия, хвърляше по едно око на радара, но цялото му внимание беше насочено напред. От многобройните цели на екрана се открои една,която сякаш се опитваше да се отклони от преследвач и ту забавяше, ту увеличаваше скоростта си. Беше около траверса на десния борд и по начина си на маневриране приличаше на риболовен кораб, който обира мрежите си. Още повече, че скоростта му не надвишаваше седем възла според АRРА-та, а курсът му се менеше в големи граници.
     Риболовът е основно занятие и препитание на хората от тази част на света. Тук морето като че ли е най-щедро към човека. Трудът на рибарите е кървав, си мислеше Капитана. Вдигна бинокъла и разходи погледа си по целия хоризонт. Безброй светлини, многоцветни,пробляскваши, ярки или по-слаби. Всяка от тях загатваше за някакъв живот.
     Потърси светлините на целта, която с маневрирането си бе привлякла погледа му, но не я намери. Пак погледна към радара и видя, че целта се движи на противоположен на неговия кораб курс и е увеличила скоростта си. Отново я потърси с бинокъла в тъмнината отдясно, но отново не я откри. Според АRРА-та, компютърното устройство на радара, което изчислява скоростта н курса на захванатите по електронен път цели, тази се движеше със скоростта на танкера и минаваше на около четири мили от него. Това я правеше безопасна от гледна точка на правилата за разминаване на море.
     Постепенно целта се отдалечи и излезе от обхвата на радара, но Капитана не я изтри от паметта на АRРА-та. Заповяда на помощника, който беше свършил с цигарата, да се свърже с наблюдателите на носа и кърмата, за да повишат вниманието си за малки цели в близост.
     Корабът навлезе в пролив Малака.
     Лудницата, която бълваше шестнадесети канал, беше станала по-стръвна. Моряци от всякакви националности търсеха изява в международния ефир. Анонимността на излъчването ги правеше дръзки и арогантни.
     Времето за едната вахта изтичаше и на мостика се появи застъпващият вахтен помощник-капитан. Капитана отвърна сдържано на поздрава на новодошлия и се съсредоточи върху картината пред себе си. Знаеше, че времето за смяна на вахтата е критично за наблюдението около кораба. Процесът на адаптация на новодошлия трае поне пет минути, а отстъпващият от вахта става разсеян, предвкусвайки предстоящата почивка.
     Увеличи обхвата на радара пред себе си и с изненада забеляза, че малката цел, която беше разминала кораба му, все още е съпровождана от АRРА-та и е изменила курса си в посока югоизток. За известно време поддържаше дистанция от около осем мили, но в един момент започна да скъсява разстоянието. Курсовата й черта сочеше центъра на радара, мястото на неговия кораб, а скоростта й достигна стойност двадесет и един възела. Никакъв риболовен кораб не е това, мина светкавично през главата на Капитана сигналът за опасност и той почти викайки, заповяда по УКВ-то на наблюдателя на кърмата да си отваря очите и ушите за бързоходен катер. При такава скорост един малък съд, ако не се види в тъмното, поне ще се чуе ревът на мотора му.
     Вече не гледаше нищо друго освен тази цел. Поддържането на връзката с наблюдателите повери на вахтения помощник, а той трескаво обмисляше ситуацията и своите действия. Не искаше да предаде притеснението си на другите, защото беше убеден, че това ще предизвика паника. Наложи си да говори спокойно, а издаваните команди да показват уравновесено професионално мислене.
     Целта приближаваше танкера от десния борд. Отляво оставаше срещуположният трафик, което ограничаваше възможността за маневра за отклонение. Дистанцията намаляваше постепенно, докато се установи на два кабелта. Отметката на екрана на радара беше твърде неустойчива, но целта вече се наблюдаваше визуално. Беше малък моторен катер с издължен корпус и с много нисък борд. Кабината беше изнесена много назад, почти на кърмата. Беше боядисан в тъмен цвят и не се виждаха никакви светлини. Само отблясъците на килватерната струя издаваха движението му, пораждано от мощността на два извънбордови двигателя. От това разстояние Капитана не можа да открои човешки силуети на съда, но беше убеден, че това е хищникът, а неговият кораб - жертвата.
     Катерът увеличи скоростта за сближение, след което рязко промени курса си към левия борд на танкера. Направи опит да скъси разстоянието, но насочените към него две плътни струи вода от кърмата на кораба като че ли разколебаха за миг този,който го управляваше,и съдът леко изостана. След това отново форсира двигателите и изпревари танкера на почтено разстояние от левия му борд.
     АRРА-та отдавна беше изпуснала целта и на екрана й проблясваше съобщението на компютъра. Катерът намали скоростта някъде около носа на кораба и Капитана видя на светлината на палубното осветление силуета на наблюдателя отпред, който се беше снишил зад фалшборда и тревожно предаваше по УКВ-то действията на натрапника. Беше предупредил всички, които щяха да се изредят като наблюдатели, да бъдат предпазливи, защото пиратите са въоръжени и често с огнестрелно оръжие.
     Катерът отново изостана, но този път се сближи още повече към кърмата на кораба.
     Силни струи вода обляха корпуса му, но това не смути особено хората в него. Капитана заповяда маневра наляво по-скоро да демонстрира някакво действие, отколкото стремеж да противодейства. Огромното туловище на танкера реагира на отклонението на руля след няколко десетки секунди, с което остави вън от съмнение възможността за успешно противодействие на маневрата. Трафикът още повече намаляваше шансовете.
     Капитана беше с пръст върху бутона за обявяване на обща тревога, когато прие доклад от кърмата, че катерът е изостанал назад, но продължава да следва кораба. Дявол да го вземе, едва ли с това ще се свърши, помисли той и разпореди на помощника да приготви съобщение до Координационния център в Куала Думпур, което да се изпрати при нужда чрез сателитния телекс. Този център събираше, обработваше и разпространяваше по целия свят информация за подобни неправомерни актове, както ги класифицираше чиновническата терминология.
     Реши, че на този етап може да опази кораба само с усилията на вахтата и не е необходимо да вдига на крак целия екипаж. Но усили наблюдението на кърмата, защото безпокойствието му го караше да стои нащрек. Подписа съобщението, което беше готово на екрана на монитора и го изпрати, като за предмет на информацията написа “опит за пиратско нападение”. Едва ли щеше да впечатли някого, но все пак за статистиката. . .
     Зад кърмата катерът продължаваше да следва кораба на същия курс на около 3-4 кабелта. Корабът премина най-тясната част на Малака. След петнадесетина минути щеше да излезе от сепарацията. Движеше се напред като гонено от хрътка животно, което за миг усещаше охлабване на хватката.
     Поуспокоени от изоставането на нападателя, никой от вахтата, а и наблюдателя на бака, не забеляза как вълнорезът на кораба подхвана едно въже, което плаваше наглед свободно във водата. Влачено от инерцията на съда, въжето придърпа и долепи до двата борда малко зад бака две дървени рибарски лодки, на които по нищо не личеше да има живот.
     Когато лодките се установиха по бордовете на кораба, леко разклащани от вълните, образувани от движението му, няколко броя куки с въжета полетяха към леерите. Надводният борд на кораба не беше висок, така че не беше проблем да се преметне абордажна кука. Този момент остана незабелязан от наблюдателя на бака, който изпълняваше инструкциите да гледа напред и беше загърбил събитията, ставащи на няколко метра зад него.
     На светлината на палубното осветление ясно се откроиха петте фигури, които се преметнаха през борда и се снишиха на палубата. Нападателите знаеха, че ще бъдат забелязани и за това мигновено атакуваха жертвата си. Двама се устремиха към вратата на подпалубния тунел, а другите се нахвърлиха върху моряка, който остана като хипнотизиран при вида им и насочените към него дълги ножове.
     Всичко това беше ясно видяно от мостика, но за съжаление твърде късно. Капитана се опита да предупреди моряка по УКВ-то, но уплашен от бързо развилата се ситуация, наблюдателят остана глух за наставленията.
     Капитана изпрати помощника да заключи и укрепи с всички средства вратата от подпалубния тунел към надстройката. Беше силно притеснен за съдбата на заложника. Точно от това се страхуваше, защото беше ясно, че не може да жертва нито един от хората си.
     Нападателите също го знаеха и сега ръцете им бяха развързани за намеренията им. През главата му трескаво минаваха картини от близкото бъдеще. Опита се да подели вината за създалата се ситуация с някого, но не намери такъв. Упрекна се, че беше изпратил човек отпред, но после реши, че така е трябвало да действа. В безизходицата от ситуацията всяка мисъл го дразнеше и най-вече самотата, която като похлупак го изолира от всички. Сега целият екипаж очакваше решенията му, а на него нямаше кой да му подскаже верния път.
     Обяви общокорабна тревога, като нареди екипажът да се събере на мостика. В следващия миг УКВ-то му изпука и от говорителя се разнесе писклив глас, който заповеднически на трудно разбираем английски му обясни ситуацията на бака. Беше един от нападателите, явно този с най-голям речников запас от английски думи. Предупредиха го да не предприема нищо, ако иска да няма жертви от екипажа. Апаратът млъкна. Опита се да се свърже с тях и да настоява, не, да помоли да изведат заложника на светлината на прожекторите, за да се убеди,че е добре. Отсреща никой не отговори.
     Мисълта му се луташе неориентирано... Опита се да каже нещо на събралите се на мостика, но се улови, че мисли за този на бака. След това заобяснява какво става отпред, но изведнъж мисълта му се прехвърли върху парите, които държеше в касата. Замълча. Осъзна, че заложникът беше ключа към всички действия, които можеше да предприеме или по-точно, ключа към вратата, ключа към вратата, който го затваряше заедно с целия екипаж в надстройката. Заповяда-на старши помощника да даде на хората конкретни задачи, без да отива никой напред. Не искам геройски прояви, обърна се накрая към всички, когато един по един заслизаха надолу.
     Единият от помощниците отчаяно търсеше връзка с посочените адреси на бреговата охрана на крайбрежните държави. Капитана опитваше всякакви начини да окаже противодействие на нападателите, но нито от Малайска, нито от Индонезийска страна получаваше потвърждение, че го чуват. Ефирът остана безмълвен. Не получи потвърждение, че е чут и от някой от корабите. В такъв момент явно другите се спотайваха доволни, че не са на неговото място. Помисли за моряшката етика и за конвенцията, която задължаваше корабите да се отзоват на сигнал за помощ от друг кораб, но си каза, че етиката ще почака за по-късен момент когато светът стане по-добър от сега. Пък Конвенцията кучета я яли. Забеляза отпред движение на сенки, които пренасяха нещо до борда, от където една фигура го премяташе през леерите и го спускаше надолу към водата. Явно заключените врати на складовете не са се оказали проблем за разбойниците и сега те необезпокоявани правеха своя избор от имуществото на кораба. Боже, дано с това се отърва. По дяволите въжетата, боите и каквото там им хареса. Веднъж да се свърши с този екшън. . .
     Не беше необходимо много време на нападателите да довършат работата си. Чевръсто преметнаха остатъка от откраднатото през борда с предварително подготвените мрежи и куки, след това се преметнаха и те самите и бакът опустя. Воп vоуаgе, cарtаin, последвано от циничен тънък смях огласи мостика и Капитана разбра, че корабното УКВ, с което поддържаше връзка с бака, също е сменило притежателя си.
     Изведнъж се възцари тишина, по-скоро допълвана, отколкото нарушавана от вентилацията на климатичната уредба.
     Твърде рано започва новият работен ден, помисли Капитана, преди да се потопи в безкрайната процедура на докладите, рапортите и протестите, които предстоеше да напише. Но неизвестността на случилото се на бака го гнетеше повече. Запъти се натам с натежали крака.
     Проклинаше късмета си, проклинаше Далечния Изток, пролива Малака, беднотията, възвърнала пиратството, проклинаше морските чиновници, генериращи забрани, правила, условия и бюрокрация. Проклинаше всички, които вместо да помагат на такива като него, работеха за статистиката, в част от която се превърна и неговият кораб.

БЛАГОВЕСТ БЕЛЕВ
 
 
Заглавие
Левка– от Йордан Тодоров.
Levka– by Yordan Todorov. 
Рубрика Къси разкази | 2006 / януари 
Съдържание
    Йордан Тодоров
    Снимка Венета Захариева
    Михал Маджурина, тукашен селянин и мой съсед, имаше малка сая, лепната до калкана на неизмазаната му тухлена къща. В нея отглеждаше няколко овчици и пет-шест шилета. Като изключим лозето, на което отдаваше всичките си сили и вдъхновение, овцете бяха неговата втора слабост... Чрез тях допълваше нищожната си пенсия, пък се и отсрамваше пред гостите и близките си на стародавния гергьовски сбор. Тъй е било десетилетия наред, искаше му се тъй да бъде и занапред...
    Това свое имане Михал бе поверил на Левка - едно не много едро, но стройно и обагрено в леко бежово, стигащо до бяло към ушите, куче. Тя, Левка, лягаше най-често пред вратника на саята и никому не позволяваше да пристъпи... Както се казва, врабче да прехвръкне, Левка ще отбележи нарушението! Да не говорим за часовете, когато мракът плъзваше откъм близката гора и дъхваше хлад над къщите... Вслушвах се вечер в лая на Левка и струва ми се, че започнах да вниквам в особеностите на езика й. Не. Това не беше просто някакъв лай. Левка подаваше сигнали с точно определено значение: знаех кога минава куче или друго животно. Разбирах кога върви човек и кога този човек е познат или съвсем чужд...
    С Левка бързо се сприятелихме. Минех ли денем край саята, тя приветливо ще ми махне с опашка, а друг път ще лавне, ще дотича да ме лизне с език по ръката и отново тичаше към мястото си пред вратника. И ме гледаше с големите си умни очи, в които откривах благоразположение и доверие.
    Всяка сутрин, от ранна пролет до късна есен, Левка повеждаше шилетата към Долната махала. Там се събираха овцете на селото, за да ги отведат по пасищата. А Левка се връщаше, за да дочака свечеряването, когато стадото се връщаше от паша. Тогава тя вървеше пред шилетата, стъпваше меко и с подчертано чувство за свършена работа.
    Но една вечер, беше в края на август, се оказа че едно от шилетата липсваше.
    - Левка-а! - продра иначе сипкавия си глас Маджурина. - Къдя й, шилето мари?!... Къдя й, а-а?!
    Левка мигновено притича и легна в краката на стопанина се. Като че с това поемаше вината за изчезването на агнето. Но тази покорност и несъмнено признание за вина не удовлетвориха Маджурина. У него се надигаше неприкрита ярост и той невъздържано срита кучето! Левка изквича от болката, отскочи, но не побегна. Пак се взрях в тези нейни очи - от тях лъхаше недоумение, а може би и ужас...
    - Върви и търси... Да го намериш, че ти счупвам главата! - крещеше Михал и налиташе към кучето. - Пребивам те, да знаеш! ...
    Опитвах се да го възпра, да го успокоя, но той не мирясваше.
    - Ша я махна аз!... - повтаряше той. - Ша я затрия...
    Убеден бях, че Левка добре разбира смисъла на Михаловите ругатни... Тя се вдигна и хукна нанякъде... Два часа по-късно тя доведе шилето. Къде беше ходила, къде го бе открила, не можеше да обясни.
    Случваше се вечер, през вечер, вече късно след работа, да намина към Михал Маджурина. Разменяхме по някоя друга приказка, къде за изоставените лозя, или пък за унищожените стада на кооператива... Пък и да глътнем по чашка мека гроздова!... Но тази вечер, минавайки край саята, взех, че подвикнах на Левка. Без звук да обели, тя подскочи, изправи се, лизна ме с език и се прибра. Минута-две по-късно Михал ме посрещна на вратата.
    - Като идваше къмто мене, отде мина? - бяха първите му думи.
    Позачудих се на странния му въпрос, но отговорих :
    - Оттам гдето всякога минавам!
    - Край саята?!
    - Друга пътека не зная,- рекох му.
    - Аха-а!- изръмжа Михал. - Минаваш по тъмно, овците ми там, а туй куче мълчи... Как тъй ша мълчи?!
    Осъзнах грешката си, но беше късно.
    - Обадих й се - рекох му. - Да не вдигаме по вечеря врява...
    Тъй, тъй... - продължаваше да мърмори Маджурина. - Човек минава, а кучето мълчи... Тъй! Бива ли тъй?!...
    На следващия ден, рано-рано сутринта, когато в ниското мъглата все още се стелеше, впрегнал кобилката, Маджурина се спускаше към лозята... А отзад, вързана, се теглеше Левка! Зачудих се, защото кучето често съпровождаше Михал и каруцата му... Но вървеше свободна! А сега бе вързана... Тя подскачаше, дърпаше се, но каруцата я влачеше пряко волята й.
    Бе вече есен, гроздето зрееше и навярно Левка трябваше да остане на лозето и да го пази... Така си помислих тогава.
    Няколко дни по-късно, връщайки се от язовирчето, в което понякога ловях таранки или дребни червеноперки, крачех по черния, застлан с пожълтели листа път. Вляво бе дълбокият, обрасъл с трънкосливки и къпини, дол. В дъното му течеше мъничка непресъхваща рекичка. Тя идваше откъм селото, звучно шляпаше по малките прагове, като че деца си играеха там... Реших да я погледна тази мъничка палава рекичка. Поисках да я видя. Надникнах през драките и... пред очите ми се белна Левка! Току до самия ручей, тя лежеше с леко отворена уста, бездиханна... И си помислих: знаела е, накъде я тътри каруцата на Михал Маджурина.
    И досега не мога да си простя.
 
 
Заглавие
Лесната Галя- от Мариан Желев.
The easy Galya– by Marian Zhelev. 
Рубрика Къси разкази | 2006 / януари 
Съдържание

    Мариан Желев. През февруари т.г. Media Times Review представи откъс от новия роман на Мариан Желев “Сбогом, България”. Авторът е носител на наградата “Златен Пегас” от конкурса за дебютна книга в Хасково 1999 г., присъдена за романа “Свлачище”. В книжарниците можете да намерите и втория му издаден роман - “Малката действителност”.

    Мариан Желев
    В неголемия шивашки цех работеха все млади момичета. Те хващаха окото на мъжете от канцелариите, които работеха към търговия на едро. Не пропускаха сутрин рано да си пият кафето отвън на пейките, в очакване да се появят хубавите шивачки. Момичетата идваха на групи. Щом усетеха мъжките погледи върху себе си, мигом навеждаха глава и започваха да се усмихват една на друга или да се побутват с лакти. Зад гърба си чуваха подмятания, някои от тях приближаващи прага на цинизма. Но какво да се прави, такива бяха мъжете – особено докато си пиеха кафето пред канцелариите.
    Една пролет се появи Галя. Тя не отиде да работи в шивашкия цех. Взеха я в търговия на едро. При мъжете.
    Галя имаше кръгло лице, не особено гъста коса, която носеше прибрана в къса опашка. Биха могли да й викат миньонче заради не особено високия й ръст, но тъй като беше леко пълна и със здрави прасци и бедра, на никого не му идваше наум това обръщение.
    Още първия ден Галя дойде на работа с къса пола и качена на обувки с висок ток. Носеше и прилепнала към тялото блуза. Гърдите й не бяха големи, но достатъчно провокираха любопитни погледи.
    Мъжете от търговия на едро забравиха за младите шивачки от малкия цех отсреща. Започнаха да пият кафето си не на пейките отвън, а в канцелариите. За да са по-близо до Галя. Тя нямаше нищо против. И сякаш, за да нахрани любовния апетит на колегите си, кръстосваше крак срещу тях, палеше цигара и с удоволствие пиеше поднесеното кафе.
    Някъде след три дни единият от работниците не се стърпя и викна уж на колегите си така, че и новата служителка да го чуе: “Ей, да ми падне това Галенце отзад в склада... Направо на кашоните!”
    По обедната почивка всички се изнасяха за чорба и кебапчета в близкото заведение. И Галя уж бе тръгнала за там, но като минаваше край онзи, дето й се канеше, му подхвърли: “Отивам отзад, в склада. Ще дойдеш ли?”
    Онзи се огледа. Обърна се и тръгна след колежката си, която вече тракаше с токовете си по циментовия под.
    След половин час обедната почивка свърши. Всички се върнаха по работните си места. Любопитните очи обаче бяха толкова широко отворени, че на никой не му се мислеше за работа. Всички искаха да знаят едно: дали колегата им е оправил Галя отзад на кашоните.
    “Да, бе, оправих я” – подхвърли той на най-жадните за информация.
    На другия ден Галя дойде на работа с още по-къса пола. И тъй като дните ставаха по-топли тя не носеше чорапогащник. Мъжете окончателно забравиха да работят. Уж бяха заети с нещо, а очите им все дебнеха Галя да се наведе. “Ох, Галенце, Галенце!” – не се стърпя един. Колежката му тъкмо се бе заела да оправя някаква стока. Изправи се и погледна мъжа. После хвърли и едно око наоколо. Нямаше хора. “Отивам отзад” – каза му. Със стегната походка, тръгваща от здравите й прасци и завършваща сякаш до върха на късата й опашка, Галя се отправи към кашоните. Мъжът я последва.
    До към средата на лятото почти нямаше човек от търговия на едро, който да не се е усамотявал с Галя. Достатъчен бе един поглед, едно намигане или закачка и тя бе готова. Само веднъж се запъна, когато един от мъжете директно, ей така, пред всички занарежда какво точно искал Галя да му прави и как той... Тя го отряза, но на следващия ден щастието му така или иначе се усмихна.
    Постепенно Галя прехвърли вниманието си към доставчиците – шофьорите на бусове и камиони. Още със слизането от колите те не можеха да сварят да й намигат и с двете очи. Голяма беше изненадата им, че тя изобщо не се противеше, а направо ги водеше отзад при кашоните.
    Мъжете от склада за търговия на едро престанаха да пият кафе. Не ходеха обедно време и до заведението да хапват кебапчета и чорба. Стояха на групи, чоплеха семки и се опитваха неуспешно да говорят за мачове. Страх ги беше да поглеждат към Галя, да я заговарят. Всеки един от тях няколко пъти вече бе ходил с нея отзад при кашоните.
    Доставчиците започнаха някак бързо-бързо да стоварват стоката. Не се застояваха: даваха документите за подпис и след това веднага скачаха в камиона. Нямаше вече подхвърляния, намеци, словесни пощипвания. Защото всички знаеха, че така или иначе ще последва ходене до кашоните отзад в склада.
    Мъжете вече не бяха онези мъже, които се закачаха и заканваха. В очите им започна да припламва огънчето на гнева. Особено когато Галя започна да прелъстява клиентите на търговия на едро. Уж ги водеше да си вземат кашоните със стока отзад в склада... Бавеха се половин час там. Накрая клиентът се връщаше със зачервено лице и понякога със забравен да зее отворен копчелък.
    Работата стигна до шефа на складовете за търговия на едро. Той привика Галя при себе си. Продажбите не вървели – каза й той. Откакто тя започнала работа, вече имало три молби за напускане от колегите й. Доставчиците също започнали да избягват складовете. Да не говорим за клиентите – броели се на пръсти.
    “А, бе – не се стърпя накрая шефът – ти наистина ли си толкова лесна? Защото така са започнали да ти викат всички.”
    Галя пооправи леко косата си и отвърна: “Всички само за любов говорят.”
    Връчиха й заповедта за уволнение. Този ден Галя бе дошла с най-късата си пола и с най-прилепналата към тялото й блуза. Разплака се в канцеларията. После бързо изтри сълзите. Стегна си багажа и тръгна.
    Никой не се обърна след нея, никой не спря поглед върху едрите и здрави бедра. Нямаше как да й подхвърлят онова “Ей, Галенце...”, защото знаеха какво ще последва.
    Дните се заточиха и скоро отново бе пролет. Обичайният ритъм на живот разцъфна с пълна сила в складовете за търговия на едро. Сутрин мъжете се събираха отпред на пейките да пият кафе. Чакаха да се появят младите шивачки. От време на време някой от работниците не се стърпяваше и подхвърляше: “Ох, да ви имам дантелките!”
    Шивачките навеждаха глави – едни със зачервени от срам лица, други ядосани, че ги задирят по такъв начин.
    Но всичко си бе в реда на нещата.
 
 
Заглавие
Лидия Анискович 
Рубрика Преводи | 2008 / март 
Съдържание
Лидия Анисковиче родена на 15.І.1956 г. в Москва. Поет, бард, белетрист, тя е автор на няколко стихотворни сборника, сред които особено място заемат българо-руският “Небесен пчелин” и “Изгоря Троя, рухна Рим”. Нейно дело е поетическата летопис за Москва “Сказание за великия престолен град”, както и серията стихотворни книги портрети, посветени на Ломоносов, Пушкин, Лев Толстой, Висоцки и др. Сред белетристичните й изяви се открояват философско-есеистичните творби “Вретено” и “Руските зими”. Неин крупен труд, влог в руската култура, е поредицата от биографични изследвания, свързани с живота и творчеството на фамилия Цветаеви. Автор е на 14 компактдиска с авторски песни. За повече информация – lida.deil.ru
  
ПОЖАР
  
на С. Есенин
Развилня се пожар над степта
и житата запали златисти.
В тази дива стихия нима
сме без брод и Русия е нищо?
И нима никой в тез небеса
ориста ни не ще да оплаче.
Огнен стълб разярен на мига
всичко живо на смърт ще изпрати.
Ще умре и селцето в степта,
ще обръгнат душите човешки.
Чезнат кръстове в път и мъгла
и Русия се носи зловещо.
Боже мой, ти не ни се гневи.
Ние също не страдахме малко.
Колко жито с любов наспори,
а на нас не ни стигаше. Жалко?!
  
PERIPHERIA
  
Романтично-прагматичен,
с трансцедентно потекло,
питам своята китара:
- Накъде отвя ни Бог?
Накъде ли ни примами
пак житейската съдба?
Туй, което беше мило,
изгоря и отмиля.
И не трябва да се спираш,
чул въздишка зад гърба.
Със роса да се измиеш,
да се хвърлиш във снега.
Да се смееш и да плачеш
в ъгъла, край огън спрял
и със жабите да квакаш,
поста си за миг презрял.
Романтично-прагматичен
все един железен век.
Вярвам в своята китара,
измени ли се човек?
Нито по-добър, ни по-лош,
пак от нещо заболял,
блатото обхожда още
вече малко остарял.
Втренчил поглед в небесата,
чакащ чудеса от тях,
той отива и се връща,
срещнал тебе кръговрат.
Срещнал теб и много други,
срещнал заник мълчалив...
Думи? Не повярвах в думите,
а във вопъла тъй тих.
на Л.Л.
ДВЕ КАФЕВИ ОЧИ
  
Стрелката магнитна бе тъй своенрава –
подскочи наляво, надясно и спря.
Стрелката магнитна съвсем не бе права –
аз само поисках, но не умрях.
Компасът се счупи... Бог с него, момчета,
отгоре щом гледат две кафеви звезди,
щом с ивица залез в зелени полета
гласът на пушач нежно гали треви.
Щом още не можем във миг да замръзнем
без капка надежда до пролетта.
Щом щрайхове нежни с цигулки, валтхорни,
запалват в душите ни пак любовта.
  
ВРЕТЕНО
  
Вретено мое, пак се завърти
и нишката вълшебна изпреди.
Съдба на откривател ли кажи,
Америка открил, ми предстои?
Или дистанцията да скъся
със нечия душа прекрасна
и сам недъга си да победя,
създал в колиба рай ангелогласен.
Вретено мое, пак се завърти,
ръката ми щом още не отпада,
щом светлина в прозореца гори
и вой годините не разпилява.
Завършека на нишката ще забода
с карфицата на своето сърце,
началото й като стръв ще разгоря –
кандило звездно в тъмното небе.
Вретено мое, пак се завърти,
земята ни тъй както се върти.
Призвание едно си имаш ти –
не само за забава да трептиш,
а да разбулиш тъмните ъгли
на нашата помръкнала земя
и пак надежда волно да цъфти
в градините висящи на духа.
Вретено мое, пак се завърти...
    
   
Бележка, подбор и превод
на стихотворенията
Владимир Стоянов
 
 
Заглавие
Литературата осмисля човешката съдба 
Рубрика Руският писател Алексей Варламов в България | 2007 / август 
Съдържание
Руският писателят Алексей Варламов пред “Простори”
Алексей Варламов е роден в Москва през 1963 г. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен университет “Михаил Ломоносов”, където сега е професор по руска литература на ХХ век. Чел е лекции по руска литература в университети в САЩ и редица европейски страни. Автор е на книгите “Дом в Остожие”, “Здравей, княже!”, “Нощта на славянските филми”, “Потъналият ковчег”, “11 септември”, “Рождение”, а също и на научните биографии на Михаил Пришвин, Александър Грин и Алексей Толстой, публикувани в популярната серия “Жизнь замечательных людей”. През 2006 г. става лауреат на престижната Солженицинова награда. Руският писател и литературовед бе участник в ХV лятна научна среща във Варна това лято.
 
Интервю на Донка Христова
 
- Алексей Николаевич, хареса ли Ви темата на Лятната научна среща – “Канон и култура”?
- Темата е много интересна, проблемът се обсъжда и в Русия. В един от докладите беше спомената иконата “Света Троица” на Андрей Рубльов, за сюжета на която много е писано. Има нещо твърде любопитно. Когато иконописецът внася нещо лично, излиза от установените норми, иконата не се получава така съвършена художествено, както когато точно и строго изпълнява канона, като Рубльов например. Но иконописта е по-скоро религия, а не изкуство. А как действа в литературата, в културата, затова трябва да се размишлява.
- Макар да сте още млад, Ви наричат живия класик на руската литература.
- О, не, това не е сериозно.
- Аз искам да Ви върна към началото - кога и как започнахте да пишете, да публикувате? Кога разбрахте, че наистина сте станал писател?
- За първи път печатах в списание “Октябрь” през 1987 г., когато бях на 24 години. Там излезе първият ми разказ. По това време не беше лесно да се пробие в печата. Бяха години на перестройка, на гласност, списанията печатаха предимно “завърналата се” литература - тази, която не излизаше в съветско време. Благодарен съм на списанието, което ме откри, ако може така да се каже. След това печатах в различни други списания - и “Новый мир”, и в “Знамя”, и в “Москва”, и в “Дружба народов”. Всички те, казано условно, са с “патриотична” или “демократична” ориентация. Но за мен тогава не беше важно кое списание ме печата. Бях благодарен. В началото пишех разкази, после повести, романи... Работех в различни жанрове.
- А кога станахте литературовед?
- Литературовед станах случайно. Не съм мечтал за това. Исках само да пиша проза и нищо повече. Но не беше възможно да се живее единствено с литературен труд. Затова постъпих на работа в университета. И сега работя във филологическия факултет на Московския държавен университет “Михаил Ломоносов”. След като работех там, бях длъжен да се занимавам и с научна работа. Така станах литературовед. Така написах кандидатската си дисертация, после докторската. И всичко това се превърна част от живота ми.
- Каква беше темата на докторската Ви дисертация?
- Докторската ми дисертация беше посветена на творчеството на Михаил Пришвин - много самобитен руски писател. По-късно написах книга за него. От този писател бяха издадени основно известните му произведения за природата. А той цял живот си водел дневник. Него го публикуваха в последните години. Когато го прочетох, бях поразен колко дълбока и интересна е тази книга и ми се прииска да напиша научна работа за него.
- Миналата година Вие получихте голямата Солженицинова награда. Какво означава тя за Вас?
- Това беше неочаквано за мен събитие. Винаги са връчвали тази престижна награда на писатели от по-старото поколение - хора заслужили, с трудна жизнена съдба. Аз се оказах първият млад човек, макар и да не съм чак толкова млад, но със сигурност съм най-младият лауреат. Това беше решение на журито, на Александър Исаевич, на когото съм много благодарен. Но тогава бях поразен, удивен, смутен. Разбира се, много се радвам. Това е най-важното събитие в моята литературна съдба досега. Защото литературната награда “Солженицин” е най-авторитетната в съвременна Русия. И най-чистата от задкулисни игри, слухове...
- Вярно ли е, че Солженицин сам Ви се е обадил, за да Ви каже, че Вие сте неговият избраник?
- Да, да. Беше една неделна вечер. Солженицин позвънил, но ме нямаше вкъщи и разговарял с дъщеря ми. Когато се върнахме с жена ми, тя ми каза: “Търси те Солженицин.”
- Повярвахте ли?
- Не можах много да повярвам. След това той отново позвъни. Каза, че тази година премията се присъжда на мен, поздрави ме. Това беше много важно събитие, защото в последните години той не се появява на публични места.
- Болен ли е?
- Гърбът го боли, както разбрах, и му е трудно дълго време да стои или да седи. Понякога приема журналисти в дома си, президентът скоро го посети, но на публични места не се появява.
- Прочетох формулировката на награда Ви - така красиво е написана... “За тънко проследяване в художествената проза силата и крехкостта на човешката душа, на нейната съдба в съвременния свят; за осмисляне на пътищата на руската литература от ХХ век в жанра на писателската биография”.
- Да, той е майстор на такива формулировки. Премията е за художествената ми проза и за моята работа в жанра биографии на писатели.
- Познавахте ли преди това Солженицин, бяхте ли се срещали с него?
- Срещал съм се с него 3 пъти по време на връчването на Солженицината награда. Тя се присъжда от 1998 г. В началото Александър Исаевич набеляза кръг от писатели, които лично канеше на връчването на наградите. Аз попаднах в този кръг и там се запознахме. Там беседвахме, а няколко пъти ми даваше рецензии за моите работи. Пишеше някакви бележки за моите произведения - какво му е харесало, какво - не. Такова беше нашето запознанство и за мен това беше скъпоценен опит.
- Какво например не харесваше във вашите работи?
- Повестта “Рождение” той оцени положително като цяло, но на едно място му се стори, че имам твърде много медицински подробности. В разказа “Плаф” пък, където действието се развива около планинска река, названието на реката не подхождало много на мястото. И за романа ми “Лох” изказа някои несъгласия. Много строго оценява прочетеното. Той е строг читател и строг критик.
- Обичате ли неговите книги, чели ли сте всичко, което е написал?
- Много обичам този писател. Открих го за себе си в годините на перестройката. За съжаление, по-рано не знаех за него, вкъщи нямахме негови книги. Първото, което прочетох, бе разказът “Матрьонин двор”. Той просто ме порази. Така проникновено е написано за съдбата на руската селянка - в литературните традиции на ХIХ в. и в същото време така съвременно, така живо. След това много ми хареса автобиографичната книга за неговия литературен живот, за литературната му борба. Толкова жива и ярка! Там той разказва как се е борил със съветската цензура. Понеже баща ми беше цял живот цензор, ми беше особено интересно да прочета тази книга. Дадох и на баща си да я прочете. Това беше една от последните книги, които той прочете в живота си.
- Какво каза баща Ви за книгата?
- Не каза нищо лошо. Струва ми се, че за него това бе голям шок. Той беше правоверен комунист, идеалист, и това, което се е случвало в Съветския съюз в края на 80-те години, за него бе шок. Може би и затова умря рано, не издържа промените.
- Пише ли още Солженицин, публикува ли нови работи?
- Доколкото знам, през последните години, дори и да пише, то не публикува. Може би пише нещо мемоарно. Понякога дава интервюта. Тази година излезе една негова книга, но тя не беше нова, а преиздадена - негови работи, посветени на Февруарската революция, чиято 90-годишнина чествахме, и други неща. А от новите последната беше “200 години заедно”, посветена на руските евреи.
- А какво знаете за Валентин Распутин? Чухме, че е преживял голяма трагедия - при самолетна катастрофа е загинала дъщеря му?
- Валентин Григориевич е много затворен човек. Затова е трудно да се каже дали пише, или не пише. Последното произведение, което публикува, беше повестта “Дъщерята на Иван, майката на Иван”, която имаше голям отзвук в Русия. През тази година излезе и една голяма негова книга за Байкал, за Сибир – очерци, публицистични статии - неща, които са важна част от живота и творчеството му. В последните 2 – 3 години не съм чел негова белетристика. Но ми се струва, че пише. Той много работи, но пише бавно и трудно, не търси бърз успех. Прекрасен човек е - целомъдрен, нежен, затворен, със сибирски характер.
- А Вие? Пишете и художествена, и биографическа проза, и разбира се, литературоведски и философски текстове. Как правите прехода между толкова различна литература?
- Във всичко, което пиша, има един обединяващ момент - проблемът за човешката съдба. Винаги силно ме е интересувала съдбата на човека от неговото раждане до смъртта. Много от това, което правя в прозата, е посветено на осмислянето на човешката съдба. Писал съм за съдбата на мои близки хора, които лично познавах - моите баба и дядо, моя баща...
  
Уолтър Джул, Канада
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1940, Сиатъл
Нещо остана недоизказано, този първи прекъснат разговор, 2005
Офорт, литография,
Шине-коле, 80 х 58
 
- Всичките Ви герои ли са съвременни хора?
- Съвременни хора, но които са вече в миналото. Съвременността ме интересува като определен етап в историческото развитие на Русия. По-интересно ми е да сравня това, което сега се случва с това, което е било преди. Обичам да гледам в миналото, винаги съм се интересувал от историята. Беше напълно естествено да ми предложат да напиша биография на Пришвин, това бе съвсем по мой вкус. Жанрът писателска биография отговаря на моите цели на прозаик, материалът ми е интересен. Моите биографии са построени като роман - има сюжет, интрига, авторска позиция. Постоянно се опирам на фактите, но се старая да не пиша сухо, а емоционално, задълбочено. Не си позволявам отклонения от истината. Пиша строго по документите - дневници, писма, мемоари, цитати... Но едновременно с това се старая да откривам в живота на писателя най-драматичните, най-противоречивите моменти. Например Алексей Толстой - една одиозна фигура (“Сталинов помагач”, “Червеният граф”), преминал на страната на болшевиките... Но той е и между най-ярките фигури на руската литература от т.нар. Сребърен век - 20-те - 30-те години на ХХ век. Някого е правил глупак, някого е погубвал, но от друга страна - обичал е Ахматова и много й е помагал, както и на сина на Цветаева. Интересно е как такива противоречиви неща могат да живеят в един човек. Аз не спестявам и острите въпроси. За съжаление, много често биографите се стараят точно обратното - ако има конфликтен момент, да го лакират, да направят така, сякаш той не съществува. Това е музеен подход. Затова понякога поклонниците на Пришвин се обиждат, че аз го показвам нееднозначно. Поклонниците и на Александър Грин се обиждат, защото искат да видят друг Грин - светлия романтик. А той не е бил толкова светъл романтик. В живота му е имало много трагични, черни страници и аз пиша за тях.
- Какво е общото между тримата, освен че са големи писатели?
- И аз понякога се питам това. Може би общото е, че са били съвременници, писатели, които са работили в Сребърния век – времето преди революцията. Съвсем по различно са преживели революцията, а след това са нагаждали отношенията си с болшевиките. Интересна е писателската стратегия - как писателят се държи, как нагажда отношенията си с властта. Един от моделите е Пришвин. Отначало той рязко не приел болшевиките, както и Бунин не ги е приемал. Но постепенно започнал да ги свързва с някаква историческа правда. Дали е бил прав или не, е друг въпрос. Но той решил, че болшевиките са изразители на народната воля. Алексей Толстой по-рязко и от Пришвин не приемал революцията, даже емигрирал. В чужбина обаче видял, че не може да живее без Русия и се върнал в Съветския съюз, защото според него там била руската държава. Преди смъртта на Александър Грин (умира през 1932 г.) свещеникът го попитал дали се е примирил с враговете си. Писателят казал: “Болшевиките ли имате предвид? Аз съм равнодушен към тях.” Гениална формулировка! Болшевиките го проклинали, обожавали, но да каже, че е равнодушен към тях, е могъл само Грин. От тази гледна точка тези личности са ми много любопитни.
- Пишете ли нова писателска биография?
- Пиша биография на Михаил Булгаков. Писател, който също е техен съвременник, макар да е влязъл в литературата след революцията. Но като личност се е формирал до революцията. Интересно е как е приемал тези събития, какви отношения е имал с властта. С тези книги допълвам колекцията от човешки, от писателски съдби. А това помага по-добре да се разбере руската история.
- Живеем във време на високите технологии. На кого и защо според Вас са нужни книгите днес?
- Не мисля, че стои такъв въпрос - защо ни е нужна литературата. Щом я има, значи я има. Ако не ни беше нужна, щеше да умре. Хората имат нужда да пишат. Хората имат нужда да четат. Книгата ще оживее дори в епохата на интернет и на телевизията. Дори да престанат да четат, те няма да престанат да пишат. Пришвин може би грубо, но точно го е казал: да се забрани да се пише, е все едно да се забрани половият акт. Дори читателите да измрат, писателите ще останат и ще се четат един друг. Литературата е нужна като осмисляне на живота, на човешката съдба, като опит да изразиш с думи това, което изпитва всеки от нас. Това според мен е органично свойство. Затова гледам оптимистично в бъдещето на литературата и не вярвам в нейната смърт.
- Евтушенко е казал: “Поетът в Русия е повече от поет.” Чува ли се в Русия гласът на писателя?
- Евтушенко просто е изказал красива формулировка, която се използва от всеки, когото не го мързи. Това също е идея на Сребърния век, когато още Александър Блок, полемизирайки с Дмитрий Мережковский, писал, че е имало пророци, които са искали да станат поети. Той поставя поетическото служене на равнището на пророка. Може да си спомним за Пушкиновия, за Лермонтовия пророк - идеята, че руският поет е човек, съпричастен към високите сфери. Любопитно е, че въпреки самият Пушкин да е написал стихотворението “Пророк”, той по-скоро е живял като поет, а не като пророк. Животът му не се е променил като при героя на стихотворението. Мисля, че руската литература от ХIХ в. при цялото си величие никога не е претендирала за такава сфера на знание, на такава сфера на живот, за които са отговорни религията и Църквата. Първият, който е нарушил границата, е Лев Толстой. Толстой със своя авторитет се е опитал да редактира Евангелието, църковните тайнства. При това възникнал един от най-драматическите разколи в руското обществено съзнание. А по-късно в Сребърния век всичко се засилило. В съветско време това е било не само заради желанието на поетите и писателите да пророчестват, а заради факта, че писателите в Съветския съюз се оказали най-свободната част от обществото. На тях им било позволено повече, отколкото на другите. С тях не се отнасяли така строго, повече им прощавали, в голяма степен властта си закривала очите, особено след смъртта на Сталин. Разбира се, имало трагични съдби, като тази на Борис Пастернак. Но въпреки това литературата била най-свободната територия в Съветска Русия. Евтушенко е пример за това - той живеел общо взето, както си иска. Трябвало да прави определени компромиси с властта, но е бил по-свободен, отколкото своите читатели.
- А сега?
- Сега проблемът не стои по същия начин. Всичко се е променило кардинално. Сега “поет в Русия е по-малко от поет”. Сега поетът е човек, който живее своя собствен живот, който може би осмисля и общите проблеми, но все пак от частни позиции. Днешните писатели загубиха аудиторията си. Тя вече принадлежи на телевизионните водещи, на телевизионните звезди, на политиците, на депутатите, тоест на тези хора, които ги нямаше в съветско време. В съветско време нямаше политици, нямаше телевизионни звезди. Дори и да е имало, те не са оказвали такова влияние. Спомням си, че преди години, когато се изказваха писатели като Валентин Распутин или Василий Белов, се събираше огромна аудитория - те можеха да кажат неща, каквито никой друг няма да каже и при това нямаше да им направят нищо. Сега писателят не може да събере голяма аудитория в Москва. В провинцията е малко по-добре. Но всичко това е неизбежно. Реката се е разляла. Сега тя се връща в коритото си. Не смятам, че ще намалее съвсем. Тя просто ще заеме своето русло.
- И в България, и в Русия хората днес живеят трудно. Толкова интересни книги излизат, но дилемата е - хляб или книги. Труден избор, нали?
- Би бил труден, ако избираха между книги и торти. Но между книга и хляб изборът е повече от ясен - естествено ще изберат хляба. Така беше в Русия през 90-те години - от една страна разцвет на книгоиздаването, от друга - много малки тиражи. Първата си книга аз, никому неизвестният автор, публикувах в 75 000 тираж. Сега 5000 бройки е добро решение. 200 000 -  300 000 тираж беше нещо нормално. Често печатах в “Роман газета” – списанието имаше 4 млн. тираж, докато сега - 6500. Астрономическо падение. През 90-те години имахме чувството, че всичко е свършило, че всичко ще умре, че всичко е на доизживяване. Че ще настъпи апокалипсис, краят на света. Като цяло тези страхове не се оправдаха. Струва ми се, че сега се намираме в началото на нов подем. Престанахме да падаме. Може би защото няма къде по-надолу да падаме. Не знам, но не падаме повече.
- Какво може да ни помогне? Вярата, православието например?
- Вярата, православието сигурно могат да ни помогнат, но аз ще избегна такъв отговор, защото не бива да използваме вярата в качество на средство. Вярата е цел, а не средство. Тя може да ни помогне, но не е правилно въпросът да се поставя така, да се надяваме да живеем по-добре чрез вярата. Как се стига до вярата - може би чрез страдание, може би точно обратното - чрез охолство?. При всеки е различно. Трудно ми е да кажа за България, но в Русия през 90-те години живеехме с илюзиите, че всичко ще се промени много бързо - че ще дойде свободата. че Западът ще ни помогне... Постепенно осъзнахме, че никой освен нас самите няма да ни помогне, че на никого не бива да разчитаме, че Русия не може да има никакви сериозни съюзници, че тя е самотна. Но към всичко това трябва да се отнасяме трезво, да създаваме прагматични отношения със съседите, прагматично да подреждаме живота си. И макар прагматизмът да е лошо качество, лошо е и когато си напълно лишен от него. Сега нашата задача е прагматизмът да заеме точното си място - да не се пресолява, но и да не е безсолен. Но определено количество сол със сигурност трябва да има. Аз смятам, че това разбиране се ражда постепенно в съзнанието на човека. Но във всеки случай в сравнение с 90-те години животът наистина стана по-добър.
 
 
Заглавие
Литературна енциклопедия 
Рубрика Литературна енциклопедия | 2008 / март 
Съдържание
Антитеза– /от гр. anti-против, thesis – положение, поставяне/ – противопоставяне. Антитезата е позната на художественото слово от незапомнени времена. Според една легенда тя е възникнала със сътворението на света: натъжен от царящата наоколо тъмнина, Създателят сътворил светлината и отделил тъмнината от светлината. Поетичността на тази легенда се дължи на усещанията, благодарение на които ние опознаваме същността на битието, където са противопоставени море и суша, зима и лято, ден и нощ, любов и омраза, раждане и смърт. Делничният ни език е изпъстрен с подобни противопоставяния – наяве и насън, черно и бяло, рано или късно. Диаметрално противоположни понятия твърде често се използват и в пословиците: сит на гладен не вярва; за един бит двама небити дават; знанието е светлина, незнанието – тъма. Като волтова дъга при късо съединение започва поемата на Блок “Дванайсетте”: “Черна вечер./ Бял – снегът.”
Не е задължително обаче съединение на противоположно заредени полюси, за да припламне искрата на антитезата. На черното Стендал противопоставя не бялото, а червено. Шилер противопоставя на любовта не омраза, а коварство. Антитезата е съпоставяне на най-различни рязко контрастни явления, заредени с потенциален конфликт: “Бащи и деца” на Тургенев, “Престъпление и наказание” на Достоевски, “Вълци и овци” на Островски, “Дебелият и Тънкият” на Чехов със самите си заглавия вече говорят на читателя за противопоставяне на идеи и характери в тези произведения. Към антитезата художникът е привлечен от онази страст, която афористично точно обяснява Баратински: “Две области – тъма и блясък, / тревожат в нас сърце и ум.”
Два щриха – и от играта на светлосенки при Л. Толстой възниква образ – убедителен и изпълнен с впечатляваща сила: “Както във всички хора, в Нехлюдов живееха двама души. Единият – духовен, търсеше за себе си само онова благо, което би било благо и за останалите, а другият – животно, търсещо благо само за себе си, готово заради това благо да пожертва благото на целия свят.” Нито една възклицателна интонация, а такава експресия!
Антитезата прави речта по-емоционална, придава й личностен оттенък. Затова поетите и ораторите са толкова пристрастни към нея. За отбелязване е, разбира се, че те често се стремят да заменят действителността с гола емоция и тогава антитезата в техните уста се превръща в безплодно красноречие. Противопоставянето винаги трябва да бъде родено от самия живот, от взаимовръзката между явленията, от единството на чувство и мисъл. Защитавайки княз Грузински, който в гнева си застрелва своя злонамерен оскърбител, Ф. Плевако казва: “Това, което му се случи, нещастието, което го сполетя – са разбираеми за всички нас: той беше богат – ограбиха го, беше честен – отнеха му честта, обичаше и бе обичан – разделиха го с жена му и го принудиха на старини да търси ласките на случайна позната, на някаква си Феня; той беше бащата, на когото насила отнемаха децата и го чернеха в техните очи, за да ги накарат да презират оногова, който им бе дал живот.” Искрено, прочувствено, правдиво, просто и ясно.
Мисълта, изразена във формата на антитеза, е изключително лапидарна и богата. Потвърждават го отделни строфи и цели стихотворения на много лирически поети от различни времена и народи. Някои пишат дебели романи, в които се мъчат да изразят противоречивата същност на човека – този “венец на природата”. Същата мисъл Державин е изваял в стих: “И цар съм аз, и роб, / и червей съм, и бог.”
М. Акопян
 
Баснята е малък епически жанр, който се отличава от новелата, разказа, очерка и приказката главно със стихотворната си форма. В баснята обаче, както и в приказката, често действат едни и същи персонажи: животни, растения, предмети, а хората са представени не с техните имена, а с някаква отличителна черта на характера или професията. И в приказките, и в басните събитията в еднаква степен се различават от реалния делничен живот. Но баснята се отличава от приказката с по-ясно изразена двуплановост и каквото и да се случи на Щуреца и Мравката, на Враната и Лисицата, дори и най-малкият неизкушен читател разбира, че става дума за хора. Приказката може да бъде или страшна, или смешна – баснята най-често е комична. Като правило в нея се осмиват морални пороци, а те са вечни. Това ограничава рамките на този вид поезия, а списъкът на баснописците е кратък: Езоп, Лафонтен, А. Измайлов, И. Крилов, Козма Прутков, Д. Бедни, С. Михалков.
Баснята е жанр на дидактическата литература. Още Хегел съзира нейното значение за морала и поуката и освен това подчертава, че баснята се отличава с обобщаващ характер на проблематиката на основата на реалния живот. Главното за нея е изображението на конкретни явления, които “не са измислени произволно, а са разказани така, че от тях може да се извлече някаква поука за човешкото съществование или, казано по-точно, за практическата страна на това съществование, за смисъла и нравствеността на постъпките”. Наблюденията на Хегел получават по-нататъшно развитие у А. Потебня.
А. Потебня също така счита, че баснята е средство за познание, обобщение и нравоучение. Изчерпателно и точно определение на жанра дават навремето Жуковски и Белински в статии за Крилов: “Какво наричаме в наши дни басня? Стихотворен разказ за произшествие, действащи лица в който са или животни, или същества неодушевени. Целта на този разказ е да впечатли ума с някаква нравствена истина, заимствана от съжителството между хората – следователно повече или по-малко полезна”, – пише Жуковски, като по този начин точно определя художествената структура на баснята. По-афористично същата мисъл изразява Белински; при това, за разлика от Хегел и Жуковски, той подчертава не нравоучителния, а сатиричния характер на баснята: “Разказ и цел – това е същността на баснята; сатира и ирония – това са главните й качества.” Белински счита, че изкуството на баснописеца е не само в това “да измисли сюжет за басня”, но и да съумее “да разкаже и да използва” вече известни сюжети.
Сюжетът в баснята се развива по такъв начин, че в края на повествованието настъпва рязка промяна, своего рода катастрофа, или “pointe” /от фр.: острие, острота, язвително подмятане/. Нагнетяването на действието тук внезапно се прекъсва от острота, която се превръща в “гвоздея” на баснята. Такова язвително подмятане или забележка може да бъде завършек на творбата, може да се намира и малко преди нейния край, но най-често то се съдържа в последния стих /стихове/.
“Поантата” преосмисля всички предшестващи събития в неочаквана светлина, макар да не носи обобщение. Нейната цел е да завърши развитието на сюжета с неочакван обрат. В това отношение баснята се родее с новелата. В същото време “поантата” не отрича поуките на баснята. В повечето случаи позицията на автора съвпада с нея; в подобни случаи специалният моралистичен финал или начало липсват.
В баснята на Крилов “Огледалото и Маймуната” например “поантата” – съветът на Мечката към кълчещата се пред огледалото Маймуна, която порицава за същото своите приятелки – не само разкрива поуката в произведението, но и прави излишен специалния моралистичен завършек: “Наместо да пребройваш грозотите, / я по-добре сама се погледни ти!”
Най-често подобна “поанта” слага край на лъжливата, илюзорна представа за живота на даден персонаж.
Понякога обаче заедно с “поантата” има и поука, отделена от повествованието и представляваща обособена част в структурата на произведението. В баснята на Крилов “Магарето и Селянинът” се разказва за магаре, наето от един селянин да гони от градината му птиците. Макар и с най-добри намерения, докато изпълнявало своите задължения, Магарето изпотъпкало цялата градина. “Поантата”: “Видял труда си станал зян, / Селякът загубата си стовари / с кривак по бедното Магаре.”
Баснописецът обаче добавя и поука: “Защита на Магарето не правя; / виновно – бе наказано то с лост, / но мисля не е прав и тоз, / що на Магаре си бостана доверява.”
По своята същност тази поука се доближава да “поантата”, само че този път язвителната бележка е за Селянина, който би трябвало да е по-умен от животното, но е точно толкова глупав, колкото и Магарето. В подобно сближаване на персонажите се състои и комичният ефект.
Принципите, върху които се изграждат басните, са прости и ясни, но се оказва, че да бъдат приложени на практика, не е толкова лесно: има опасност от баналност и конюнктурност.
Близки на баснята са апологът – кратък иносказателен разказ, и притчата – дидактико-алегоричен жанр.
Т. Давидова
В. Пронин
  
Герой. В гръцката митология героят е полубог – потомък на бог и простосмъртен. При Омир той е доблестен войн със славни предци. Античните герои дълго време заемат централно място и постепенно се утвърждава традицията герой да се нарича всеки персонаж /от лат. persona – лице/, всеки субект на действие или състояние в изкуството, в т.ч. и човек, който не се отличава с особена храброст. Заедно с това се развива и понятието за героика, героизъм, където принципиална роля играят високите цели и доблест в постъпките на онези, които действат. Постепенно се появяват и страхливи герои /персонажи/, и неперсонифицирана героика /”колективните герои” в произведенията за подвизите на масите/, каквито не е имало в ранните литератури /Омир точно казва кой от героите кого убива/.
Поетите на XVIII и в още по-голяма степен критиците от първата половина на XIX век използват термина “лице” /”лица”/, но в художествените си произведения Пушкин и Гогол вече явно предпочитат думата “герой”, като я използват за персонажи, които явно не са героични: Онегин, Евгений от “Медният конник”, Чичиков. Лермонтов съзнателно играе със значенията на думата: по своя характер Печорин е достоен да бъде истински герой, но той е герой на николаевското безвремие, антигерой и в същото време едва ли не най-добрият в своето общество: “Това е зла ирония!” – ще кажат те, пише Лермонтов за читателите в предисловието към “Дневникът на Печорин” и отговаря: Не зная.” За да избегне едностранчивостта, Л. Толстой заобикаля понятието “герой” даже по отношение на участниците във войната от 1812 г.: “За историята в смисъл на оказано от дадено лице съдействие за постигане на някаква цел има герои; за художника в смисъл на съответствие на това лице с всички страни на живота не може и не трябва да има герои, а хора.”
Персонажите биват реални – исторически, автобиографични; дописани – такива, които имат прототип, но се изявяват под друго име, в други ситуации и т.н.; и плод на художествена измислица. В групата на последните има условни герои: хиперболизирани, гротескови, не само хора, но и фантастични същества, а в случаи на олицетворение – и предмети /мивката Мойдодир/, природни явления /Мраз Воевода, Зеленият Шум/, даже отвлечени понятия /Властта и Силата в “Прикованият Прометей” на Есхил, алегоричните образи в изкуството на барока и т.н./
Литературоведите понякога се опитват да разграничат понятията “герой” в смисъл на “главен герой” и “персонаж” като второстепенен и третостепенен герой. Важното е да се има предвид, че по своята смислова натовареност някои образи са много “по-големи” от своето място в сюжета и общия обем на текста, например Рахметов при Чернишевски, Кирилов от “Бесове” на Достоевски, умиращият Николай Левин и художникът Михайлов от “Анна Каренина”, реалните персонажи в историческите романи от уолтър-скотовски тип, а в съветската литература например Ленин от “Човекът с пушка” на Н. Погодин. Някои автори отбелязват, че в сюжетен план главен герой в “Майсторът и Маргарита” на Булгаков е Майсторът, а в идеен – Иешуа /а може би трябва да прибавим и Воланд/.
Ако в едно произведение има и положителни, и отрицателни герои, то като правило главни са положителните. Но през XX век все по-често главни герои на понякога значителни по обем и идейно-художествен заряд произведения са противоречиви, неспокойни, объркани персонажи – Григорий Мелехов, повечето от героите на Ю. Трифонов, Пелагия и Алка на Ф. Абрамов и т.н., или направо отрицателни – като се започне от Клим Самгин, макар че по-често не са “по природа” отрицателни, а еволюират в тази посока – Андрей Гусков на В. Распутин, Рамзин на Ю. Бондарев, Глебов на Ю. Трифонов, а в чуждестранната литература – Адриан Леверкюн на Т. Ман, героите от “Есента на патриарха” на Г. Гарсия Маркес, от “Превратностите на метода” на А. Карпентиер и мн. др.
Разделянето на литературните герои на положителни и отрицателни не може да бъде точно по редица причини. Много от тях имат сложни и противоречиви характери. Такъв е Онегин, “добрият приятел” на Пушкин, убил екзалтирания и благороден Ленски, погубил себе си и своето щастие, или пък Печорин, или Кирибеевич и Иван Грозни в “Песен за търговеца Калашников”. Героят в авантюрните романи е винаги отрицателен, /но не съвсем: намират се по-хитри и безсрамни мошеници, които го поставят в твърде затруднено положение/, но разказва за себе си на стари години, когато вече се е поправил. За отбелязване е, че остарелият мошеник е по-скоро субект на повествованието, отколкото на действието, т.е. собствено персонаж.
При други персонажи характерите са завършени, ала са някак ограничени, но въпреки това техните носители не могат да не предизвикат съчувствие – старосветските помешчици на Гогол, родителите на Базаров от “Бащи и деца” на Тургенев, Аким от “Цар риба” на В. Астафиев и т.н. Поначало положителният герой е изразител и защитник на историческия прогрес или пък е пазител на най-доброто от миналото – от Стародум на Фонвизин до героите и най-вече героините на съвременната “селска” проза. Но го има и Григорий Мелехов – един заблудил се търсач на истината, има ги и неговите интелигентни събратя по нещастие – булгаковските Турбини. Чистите пориви или просто силните страсти, ако те не са поначало низки, издигат над “обичайното” равнище на отрицателния герой изпадналите в заблуда Едип и Отело, дори Макбет и самия княз на тъмнината и злото, независимо дали се казва Сатана като при Милтон, Демон както е при Лермонтов, или Воланд – при Булгаков. Възвишеният “демонизъм” прави възможно читателското съчувствие не само към Печорин, но и към много персонажи от литературния романтизъм – към “противообществените” герои от поемите на Байрон, Мицкевич, младия Лермонтов...
При някои “вечни образи” на световната литература се наблюдава тенденцията, обладани от възвишена страст, те да се превръщат от отрицателни в положителни. Такъв е Каин на Байрон, на Иван Франко и др. Дон Жуан извървява пътя от пълно отрицание у Тирсо де Молина и Молиер до възкръсващия /макар и късно/ и философстващ възвишен герой при Пушкин, А. К. Толстой и Леся Украинка, а след това отново се срива и даже се преобръща при Б. Шоу, М. Фриш, С. Альошин /”Някога в Севиля...”/. В поемата си “Сватбата на Дон Жуан” В. Фьодоров вече използва само общата схема на образа и нарицателното име, за да разкрие съвършено ново съдържание, без претенции за развитие на иначе “вечния образ”.
В литературата съществуват и образи като Остап Бендер – човек с антиобществени прояви, но в същото време толкова обаятелен, че не се възприема като чисто отрицателен герой от читателите, които в живота ни най-малко не симпатизират на мошениците.
Особено сложен е въпросът за сравнителната положителност, прилаган към всяка литература, като се започне от античната. Кой е по-положителен: Ахил или Хектор? Хектор е защитник на родината си, но е троянец и брат на престъпника Парис, който според Омир и неговите съвременници носи отговорност за своя род. Ахил е жесток, но е грък, съотечественик на Омир и изпълнява своя дълг според клетвата, дадена на ахейците. Есхиловият Прометей без съмнение е “по-положителен” от тиранина Зевс, но не случайно в другите трагедии на Есхил Зевс е пазител на световния порядък / следователно – на всичко най-добро/, който не може да бъде безнаказано нарушаван и с най-добри намерения. Най-накрая това дали героят е положителен, или не, съвсем не е без значение за художествената му обрисовка. Изцяло положителният герой особено когато не е екстремна ситуация, се възприема като “напудрен”, сладникав, житейски неубедителен. Такава е съдбата на много герои, най-вече на героините, прекрасните женски образи на У. Скот и Ф. Купър, на кристално чисти девойки като Есмералда и Дея на В. Юго.
В реалистичната литература характерът на героя /като правило/ не може да бъде изцяло положителен даже поради това, че съществува при конкретни социални обстоятелства и е зависим от тях, а не е характер сам по себе си. Така ние “прощаваме” много неща на Чинков и на Баклаков от “Територия” на О. Куваев, защото си даваме сметка колко изключителни са обстоятелствата, при които те живеят и действат. Обстоятелствата обаче не винаги са конкретната обстановка. Това е и целият предишен живот на героя, условията, в които се е формирал неговият характер, в зависимост от които ние съдим за обективните му възможности. Затова именно в съвременната литература, в която намират отражение всички най-сложни връзки на човека със света, положителният характер не зависи непременно от обществения му статус и от неговите дела. За Шекспир статусът в известна степен е по-важен от нравствения облик на персонажите и тяхната роля в сюжета: изписвайки действащите лица, той неизменно, впрочем по-скоро по традиция, ги изброява по ранг /Клавдий преди Хамлет/, първо всички мъже, а после всички жени – също по ранг. Днес на никого не би му минало през ум, че председателят на колхоза е по-важен персонаж от редовия колхозник. В наше време личността е много по-важна и значителна сама по себе си.
Въпреки всичко неоспорима остава социалната активност на положителния герой, независимо от това дали е проявена в бойни подвизи, в работа или в чисто човешки взаимоотношения. В миналото остават предложенията за отказ от понятието “положителен герой”, което уж подтиквало художника по пътя на идеализацията, опитите за апологетика на “малкия” или “изгубения” човек, характерна за 50-60 години на XX век.
Навремето за Достоевски особено трудна задача представлява изграждането на образа на “положително прекрасния” човек. И все пак руската класика е изключително богата с образи на положителни герои – Чацки и Татяна Ларина, Инсаров и Базаров, Пиер Безухов и Наташа Ростова, чеховите интелигенти, да не говорим за хората от народа в творбите на Тургенев, Некрасов, Лесков. В съвременната литература истински положителни герои, чужди на каквато и да било идеализация, са героите от тетралогията на Ф. Абрамов /семейство Пряслини, Анфиса, Лукашин/, Даря Пинигина на В. Распутин, Кирпиков на В. Крупин, Сергей Лосев от “Картина” на Д. Гранин, Бачана Рамишвили от “Законът на вечността” на Н. Думбадзе. В творчеството на Ч. Айтматов образът на Буреносния Едигей завършва галерията герои – труженици от народа, притежаващи талант и човечност.
Разкривайки историческата приемственост на живота и непреходните духовни ценности, прозата активно разработва теми от миналото. В последно време писателите често създават образи на хора от минали епохи, които не са съществували реално, като им придават философски смисъл и актуално значение.
С.Кормилов
От руски П. Георгиева
 
 
Заглавие
Литературността и фолклорността у Вапцаров
The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry 
Рубрика Фрагменти | 2006 / май 
Съдържание

Симеон Янев: “Единственият начин да живееш като българин в България е да не гледаш българска телевизия, да не слушаш българско радио и да не четеш български вестници”, така кълнеше Симеон Янев в есето си “Участта българин”, което е дало заглавието на сборника му (изд. “Слово”). Книгата допълни поредицата “Нова българска библиотека”, а въпросното есе - известните му вече проникновени психографски и народоведски етюди за Цанко Дюстабанов, Петър Бонев и някои други.
“България като чужбина - това усещане у мнозинството българи вече е отложено и в самия език. От него особено в последните десетилетия изчезнаха някои притежателни местоимения.
Например “наш” в съчетание с народ или “нашата” в съчетание с родина. Доказателство - българският печат, където заглавие с тия съчетания не се е появявало през цялата демократична ера в безкрайната й преходност.” Ето че го опровергаваме, както писа преди време в. “Сега”
Днес ви предлагаме фрагменти от едно друго есе на автора, посветено на Никола Вапцаров.

СИМЕОН ЯНЕВ, проф. дфн
От години вече в българското литературознание името на Вапцаров се налага като име на най-изследвания български поет, днес повече изследван и от самия Ботев. От 1940 г. - времето на излизането на единствената му стихосбирка “Моторни песни”, посрещната, както е известно, парадоксално хладно, парадоксално (с оглед дадения критически тон) нарастваше и интересът към Вапцаров. Освен стотиците поводни и безповодни статии, спомени, бележки за него всеки десетина години (от 1969 г. насам) се явяват обемни сборници с критически студии, които постепенно придадоха академическа значимост на една поезия, отначало и масово схващана преди всичко като декламационна, агитационно политическа, сиреч злободневно актуална. След хладното отминаване на появата на “Моторни песни” това би могло да се нарече втори парадокс в рецепцията на Вапцаров и той в същността си се изразява в изграждането на един несъкрушим в самодоволството си критически мит, според който стиховете на Вапцаров са “събеседни” и затова “прости”, “дълбоко народни” и затова “всеобщо достъпни”. Върху този фон именно академичните сборници, особено обемистият том “Никола Вапцаров. Нови изследвания и материали” от 1980 г., бележи началото на третия парадокс на рецепцията, когато повече с изумление, отколкото с критическа аргументация поезията на Вапцаров започва да се схваща в нейната многоизмерност, многовалентност и сложност. Заедно с това в този том са включени и изследвания, за които “преоткриването на Вапцаров” в току-що споменатите насоки е резултат на сериозен анализ и той открива контурите на съвършено нова проблематика за вапцаровознанието - Вапцаровата изобразителна система, разглеждана във веригата на българското поетическо слово, където досега той е схващан традиционно-конвенционално - като ученик и продължител и в продължаемостта (в допустимата за конвенцията степен) новатор от своя страна, превръщан в традиция. Тук за първи път се обръща внимание на поетиката на Вапцаров като поетика на “търсещия израз и смисъл”, на “дръзките допускания и мисловно-емоционални експерименти” (Никола Георгиев), на своеобразието на Вапцаровата “литературност и кинематографичност” (Сабина Беляева), на Вапцаровата полемичност, чрез която “българската поезия навлиза в съвършено нови посоки, изпреварвайки историците, философите, социолозите, изкуствоведите” (Петко Тотев). Всред тези студии в изследването на Радосвет Коларов, озаглавено “Комуникативният статус на Вапцаровата поезия”, в хода на един задълбочен анализ и като че вън от темата, но като неизбежен резултат на литературоведската логика се явява едно твърдение за Вапцаровата художествена система, което не само е изцяло недопустимо за цялата дотогавашна критика, но което изглежда въпреки обусловеността си на фона на тази критика като нов и пореден парадокс в парадоксалната история на Вапцаровата критическа рецепция. Радосвет Коларов пише: “Вапцаровата поезия може да бъде наречена “метаречева” - тя представлява слово, в което главен герой е словото.”
Би ли било възможно такова допускане да не звучи парадоксално и дори скандальозно, след като, както вече посочихме, критическата интерпретация десетилетия е работила за налагането на представи за тази поезия, които я изразяват във въодушевлението на истинския си респект пред нея като поезия във формата на непринуден разказ, на беседа на героя със слушателя - така характерна за народното творчество, на поезия, в която се представя “обобщен образ на комуниста”, “най-важното”, за когото е, че у него няма противоречия, колебания и самоизмами”. И най-после как да се възприема като “метаречева” поезия, за която се е твърдяло, че песните, които я съставят, са “така човешки прости и непринудени, лишени от всяко външно опоетизиране”, че “в тях има толкова непривична за естетическите доктринери простота, та животът ги възприема веднага и утвърждава преди литературата”.
През 80-те години обаче литературно-теоретическата теза на Радосвет Коларов намира напълно независимо продължение в един синтетичен портрет на Вапцаров, написан от Светозар Игов. В него Игов казва: “Вапцаров не само изгражда нов творчески социален статус, той дава нов статус и на поетическото слово. (…) Творческото му самосъзнание за тази историческа мисия е толкова силно, че той дори посвещава на това стихове, т.е. превръща това самосъзнание, израз на доловена обективна литературно-творческа необходимост, в тема на собственото си творчество в духа на една критика на думите.”
И по-нататък в същия портрет той продължава: “... неговата “критика на думите” има значение не само като възстановяване на онтологичното единство на словото и битието, но и в литературно-исторически смисъл - като пречистване на поетичното слово от шаблонизацията на предишните етапи, като негово веавтоматизиране и “очудняване” (“остранение”, както би казал Шкловски), като негово освежаване и опресняване, за да получи то нова ефикасност”.
Разбира се, както при Радосвет Коларов идеята за “словото като герой, така и при Игов мисълта за “литературно-историческия смисъл” на Вапцаровата “критика на думите”, постигнати по съвършено различни пътища, са идеи, които тепърва трябва да получат правото си на литературна гражданственост посредством един нов прочит на стиховете на Вапцаров, все едно със средствата на каква методология. Но преди всичко те могат да се окажат несъмнено плодотворни в рамките на една по-обемна идея за разглеждане поезията на Вапцаров не само и не толкова в нейните отношения към живота, колкото сама тя като отношение към литература, фолклор и най-общо казано, изкуство. За съзнанията, които разчитат поезията на Вапцаров преди всичко в простотата й “като песента на народа, като народната душа, като самата истина…”, несъмнено подобен опит не би изглеждал друг освен кощунствен. Но ако е вярно, че художествената простота трябва да се разглежда най-напред като преодоляна сложност, вероятно и тая идея има своя шанс, за да не ни се струва въпреки видимата, първоплановата и всеобщо призната простота на Вапцаровата поезия, така недопустимо “анархистична”.
При това дори в оголено-екстремисткия си вид тя съдържа толкова примамливи обещания, колкото са напълно достатъчни да придадат доза разумност на най-големия риск. Следователно да се разкрият основанията за тия така упорито, както видяхме, долавяни и така примамливи перспективи за друг прочит на Вапцаровата поезия, означава не само да се придаде разумност на онова, което на фона на досегашното й възприемане се представи като парадоксално недопустимо, но може би в каскадата на парадоксите и възможност да се разкрие истинската природа на тази поезия:
- като неедноизмерна, а представяща се за едноизмерна;
- като изпълнена с вътрешните противоречия на взаимноизключващи се привидно и привидно неестетически естетически смисли;
- като демонстративно самотна в националния литературно-исторически процес, а едновременно полемично вплетена в кай-високата национална литературна традиция;
- като привидно съвместими само в тясното национално пространство, а в действителност вложена в наднационалното, общокултурното (при това авангардно културното за времето си) пространство.
Днес е вече явно, че всеобщо признатото новаторство на поезията на Вапцаров отдавна не може да се осмисля нито само като дух на нова социална идеи, нито само като израз на авторска специфичност. Първото - защото вече сме далеч от десетилетията обскурантизъм, че социалните идеи в социалната си същност обуславят в достатъчна степен естетическите промени и второто, защото спецификата и на най-специфичния автор има основанията си само в конвенциите на определен (национален или културен) процес. По-конкретно - естетически специфичното у дадена творческа личност е естетически функционално само в рамките на собствения й културен (литературен) контекст.
В този смисъл новаторството на Вапцаров би могло да се изрази не толкова като акцентуване върху различията, колкото като процес на надмогване на естетическите конвенции на времето в сложна система от отношения на подобия, влияния и оттласкване, която в същността си не е нищо друго освен иманентната вътрешна страна на взаимовръзките между традиция и ново. Или съвсем конкретно - такъв поглед върху Вапцаров най-адекватно би показал както неговото отношение към традицията, така и (в нова времева проекция) неговото място в нея.
Подобен прочит с оглед на отношението на Вапцаровата поезия към литературността на епохата би означавал разкриването на това отношение (отношения) в определеността му на вторични естетически отражения, т.е. като подражания, стилизация, сказ или пародия. А това означава, че трябва да се промени погледът към Вапцаровата поетика изобщо в статуса й на “първична, “непосредна” и “демонстративна”.
Още по-нататък - ако Вапцаровата поезия се окаже със и във определени взаимоотношения към литературността на епохата, тя (доколкото всяка творба, която проявява такава склонност, не го изключва) би могла да очертае още по-широк кръг от естетически взаимоотношения например към фолклора, към другите съвременни изкуства или по определен свой, специфичен начин към самата култура. Тези литературно-теоретически възможности и сами по себе си в частността си, а още повече и целостта им са достатъчни основания, за да се подложи на сериозна проверка така старият и така самоуверен критически мит за непосредността, простотата и яснотата на Вапцаровата поезия. Всички подобни допускания, изложени макар констативно, отвеждат към един общ извор - това е вероятната, но невидима, допустима, но искрена, естетическа контекстуалност на поезията на Вапцаров, заслонена, но и вградена в социалния й и политически смисъл, контекстуалност, изразявана в сложни културни и литературни взаимоотношения, без смисъла на които остава неразкрит пълният смисъл на самата Вапцарова поезия. Този “допълнителен” смисъл би трябвало да се разкрива като парасмисъл в паратекст, ако приемем, че като парасмисъл ще разглеждаме всичко схващано като несвое (или вече иесвое) в тази поезия, изразявано чрез всичко обособено като нечие - цитати, позовавания, клишета, стилистични фигури, тропи и т.н. При това като парасмисъл се обозначава само естетически (или културологично) обозначеното вече като паратекст в самия текст.
При такава същностно нова постановка преди всичко обяснимо е защо една цяла група стихотворения в необемната и без това поезия на Вапцаров дори още със заглавията си, насочващи към определени видове литературност или изкуство, не са разглеждани досега от литературните изследователи с оглед именно това им отношение. Такива стихотворения са най-напред “Хайдушка”, “Горки”, “Пушкин”, “Доклад”, “Кино”, “Крали Марко”, “Ботев”, “Не сега не е за поезия”.
В други стихотворения отношението към изкуството не е подчертано в заглавието, но темата на творбата се извлича в един паралел с такова отношение. Такива стихотворения са най-определено “Антени”, където се алюзира джазът, “Романтика”, където се алюзира романтичността от неромантически епохи, “Рибарски живот” с романтическото клише за волност и свобода и т.н.
Най-сетне сред Вапцаровите стихотворения има и такива, които рязко се отграничават от характерните черти на собствената му поетика - делничност на тона, събеседност, изповедност, и се определят от точно противоположното - декламативност, лирическа императивност, патетична приповдигнатост. Такова стихотворение е например “Химн” /Неспирно напирай, разраствай, /издигай бетонни стени!”/, което се възприема като явно несвойствено за поетиката на Вапцаров и настойчиво алюзира поетиката например на Смирненски.
Внимателният прочит на поезията на Вапцаров би показал, че и в повечето от останалите стихотворения, без да е така подчертано отношението към нечия (или даден тип) литературност или отношението към култура е много често алюзирано в силна, конфронтираща основния смисъл, позиция. Нека тук споменем само “Испания” с такава конфронтираща алюзия още в началото:
Какво бе ти за мене?
Нищо. -
Една загубена страна на рицари и на плата.
Но примерите, както ще видим по-нататък, лесно могат да бъдат умножени с цитати от най-известните стихотворения на Вапцаров, както измежду ония, конто са включени в “Моторни песни”, така и от писаните по-късно.
Можем обаче да пристъпим към необичайната си задача и по обратния ред, т.е. като разгледаме най-напред ония творби, където отношението към изкуството е недвусмислено подчертано, декларирано е, така да се каже, още в самото заглавие. Те лесно биха могли да бъдат по-тясно определени в няколко групи според изкуството към което се отнасят:
- текстове, които се отнасят (още не става дума как) към фолклора като тип словесно изкуство;
- текстове, отнасящи се към литературата като втори (друг) тип словесно изкуство;
- тесктове, отнасящи се към несловесни изкуства - киното, музиката и т.н.
Една значителна част от стихотворенията на Вапцаров алюзират фолклорни мотиви, фолклорна стилистика или фолклорна образност. В други фолклорът присъства (“Доклад”) като открит или (“Майка”, “Хайдушка”) скрит цитат. При демонстративната привързаност на Вапцаровото поетическо светоусещане към сродствата и формите на една подчертано модерна, изразна система, която е категорично заявена още в програмното стихотворение “Вяра” на сбирката “Моторни песни”, подобно обръщане към фолклорното изглежда най-малко не логично. Всяко тълкуване на фолклорното в стихотворенията му като израз на дълбоко народностната им същност, на търсенето на народностния корен или като преклонение пред гения на народа е по-скоро избягване на проблема, отколкото решаваното му. В същото време безсъмнено фолклорните “репризи” във Вапцаровата поезия са израз на осъзнат стремеж към понятност на образа, простота на фразата, естественост на изказа. Това Вапцарово разбиране е намерило съвсем пряк израз във финалните стихове на стихотворението му “Доклад”:
Вятъра пее и зелените листи:
слушай и само записвай.
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа:
“Заплакала е гората
все зарад Индже войвода...”
Но откритият цитат тук с функция на открит призив към понятност и искреност в проверен и доказан поетически модел е вложен в контрастно непоетическа форма - доклад. И в тази рамка откритият цитат загубва иманентното си звучене (запазвайки иманентния си смисъл) и именно (и едва) в тази дисхармония получава вапцаровската си оркестрация, вапцаровския си аранжимент. Именно в този аранжимент дисхармоничното се превръща в хармонично, очакваното като не логично звучене на фолклорния цитат прозвучава логично. Фолклорният елемент ое оказва вън от първичната си функция и при това подчинен на една схващана определено като модерна поетика. Едва и тази подчиненост се откроява по-дълбокото - трансформационният нов смисъл на творбата, загубила заявеното си и разбирано като иманентно звучене. Фолклорното във Вапцаровата поезия в различни форми (тук го разгледахме само в рамките на открития цитат) се основава върху несъответствието на смисъл и звучене - иманетният смисъл се запазва най-често, загубвайки, както показахме, иманентното си звучене в целостта на художественото единство. Това се отнася и за случаите, когато фолклорното се явява в текста на творбата като демонстративна стилизация, защото е инкрустирана в откровено не своя тъкан. Ето един от възможно най-красноречивите примери за подобна демонстративна стилизация:
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви?
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка...
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Ако стилизацията в номиналния си смисъл е подражание със силна изборност на отношение към определени елементи от една художествена система, то демонстративната стилизация е насочена враждебно към самата стилизирана автономна система. При това враждебността не се изразява в ирония, а най-често създава различно по сила полемично поле, създава, така да се каже, полемичен диалог между стиловете, смисълът на който може да бъде различен, но в рамките на една художествена система обикновено има своя общ знаменател. За Вапцаровата художествена система този общ знаменател е самото диалогично общуване в целия спектър на богати възможности, които то може да предполага - от интимно-доверителното до полемично-назидателното,
Най-после в необемното творчество на Вапцаров специално внимание заслужава едно стихотворение, което е събрало досега може би най-противоречивите тълкувания измежду всички Вапцарови творби. Това стихотворение е “Крали Марко”.
“Крали Марко” е разглеждано като израз на фолклорна
поетизация (П. Динеков, Ст. Бояджиева, П.Зарев, П.Данчев), та до пародия на фолклорен герой (Петко Тотев). Толкова различно тълкувано, това стихотворение, писано през 1941 година, в същото време съвсем не е измежду най-представителните стихотворения на Вапцаров, в смисъл, че извадено от целостта на поезията му, то едва ли би й отнело определящ белег. Но то е безусловно показателно в друг смисъл - като една от най-откровените творби на Вапцаров, свидетелстващи ролята на традиционната емблема на изкуство (вън от фолклора - традиционната литературност) чрез отношенията към които така дълбоко се самоопределя Вапцаровата поезия. “Крали Марко” е именно отношение към изкуство, към тип изкуство, извадено от собствената си епоха в собствената си закованост. За да докажем това, ще цитираме тук цялото стихотворение и ще анализираме поетическата му стилистика.
Стани рано, Марко Кралевити,
да се биеш с тежка боздугана.
Отзарана три ята челични,
триж се роят вече над Балкана.
Я оседлай коня шарколия,
пришпори я бялата си коня -
да погледам как ли ще се биеш
боздуганно с танкова колона.
Шест сме века чакали напразно.
Чакали сме сто синджира роби!
Късай ти, а аз ще ти разказвам:
“Рожба писка в майчини утроби.”
Кой не мина - той не ни ухапа,
(А една ли мина вража орда!)
Стигат ли ти песните в земята,
или претендираш и за орден!
Би се ти, та само ти ли? Мигар
е един помела тежка брадва?
Но след дни дигни пръстта със мигли,
погледни ни и ни се порадвай...
Още първото четиристишие открива конструкцията на творбата: художествената цялост е постигана посредством паралелизирането ( и в паралела противопоставянето) на два органично чужди свята с две органично чужди стилистики. Единият от световете се мисли като анахроничен редом до другия, схващан като актуален. Анахроничният свят се изразява именно чрез алюзия за фолклорна стилистика (“Стани рано Марко Кралевити/да се биеш е тежка боздугана), която би могла да се разглежда като фолклорна стилизация или дори като открит фолклорен цитат. Актуалният свят се изразява като че ли със синтагматиката на фолклорна стилизация, но я изпълва с един именно асинхронен за собственото й време смисъл, който веднага поставя под съмнение нея самата. Щом стилизацията предполага, както се знае, възпроизвеждане на главните белези на избрания стил и съзнателното изтегляне от него на нови доминанти, които не отрицават духа на оригинала, то отрицанието тук би трябвало да извежда наистина към други и коренно различни цели. А отрицанието на духа на оригинала тук е толкова осезаемо, особено вече във второто четиристишие (“...да погледам как ли ще се биеш/боздуганно с танкова колона.”), че мисленото като стилизации се оказва невъзможно като такава. Създава се веднага видима дистанция между успоредяваните светове, която може да се осмисли и като иронична, а осмислена така, още по-лесно схванатото отначало като стилизация може да се припознае и като пародия. Но нали пародията предполага маска, предполага претенция, съзнавана като неоснователна, която в отношението си към първия план (в нашия случай фолклорният герой) трябва да създаде игрова ситуация? Безусловно тук не може да става и дума нито за игрова ситуация, нито за неоснователна претенция, представяна като основателна (маската). Пародията наистина е възможна и без ирония, но тя е немислима без пародийната маска. Още повече че лирическият говорител в нашия случай по-нататък със същата категоричност, с която задълбочава дистанцията между успоредяваните светове, безусловно определя и собствената си позиция към несвоя. (Стигат ли ти песните в земята/или претендираш и за орден!)
Това е не игрова, а недвусмислена позиция, нескривана в своята враждебност, позиция не на играта на смисловите нюанси, а на безусловните оценки, с който се характеризира друг тип художествено изображение - сроден и все пак дълбоко различен от пародийното - сатиричният. Но и тази дефиниция обаче рискува да се окаже прибързана, тъй като последните два стиха на заключителното четиристишие:
Но след дни - дигни пръстта със мигли,
погледни ни, и ни се порадвай...
лирично смекчава сатиричната оценка, напълно като че ли стопява враждебността и отворя път за едно приповдигнато лирично осмисляне на лирическия сюжет. При това финали от такъв ред са типични за най-вапцаровските от Вапцаровите стихотворения. Да припомним само финала от “Песен за човека”: “Какъв ти тук ужас?!/Той пеел човека. -/Това е прекрасно, нали?/. Или от “Писмо”:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята от
отровната си плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Едно подчертано сатирично изображение (за каквото не става дума в “Писмо” и “Песен за човека”) такова, каквото го намираме в “Крали Марко”, не изключва, разбира се, оптимистичния финал. Историята на литературата ни предлага не един и два подобни, като че несъвместими, художествено изобразителни съвместявания. Да припомним само прословутото Гоголево лирическо отклонение (за руската тройка тъкмо във финална позиция) в поемата му “Мъртви души”.
Но стиловото разноезичие на Вапцаровата творба, успоредяването на двата фикционални светове - анахроничния и актуалния, дистанцията, създават напрежението между тях. Заличаването й в двата финални стиха, неочаквано не изключва (а напротив прави възможен) стиловия диалог. Като наподобява стилизацията и пародията в насочеността си към фолклора (като система от художествени норми) и като избира сатиричната категоричност, Вапцаров доказва стиловата непригодност на системата, невъзможността на онова, което се смята (и превъзнася) като носител на изконно народното, да бъде изразител на народно-актуалното. Така това стихотворение, което се тълкува най-често като не особено представително за Вапцаровата поетика и което несъмнено не е от най-силните му творби, се оказва, че има особена функция в структурирането на Вапцаровата поетика; то е самодоказателството (може би и несъзнателно, но това не промени същностната му функция) за естетическата неотменимост и перспективност на неговия експеримент. Продължавайки да бъде видимо скромен (“Какъв поет съм аз, аз съм чирак), големият поет е разрешавал, както подобава на действителния му поетически ранг, естетическите си въпроси. И в тяхното решаване внезапно и неочаквано главната роля поема самото слово. Така то действително се превръща в герой на поезията.
И така, както виждаме, отношението на Вапцаров към фолклора не би могло да се изрази едностранно в отношението “ученик - учител”. Любимата формула на безкраен низ от учебници, справочници и изследвания не означава само и вероятно най-първо уроци, а изконната потребност на големия талант да провери, отхвърли или вгради в сложна система от отношения един тип словесно изкуство, което без съмнение се чувствува от него като висока традиция. Към тая традиция (макар интуитивно) собственият му поетически експеримент се съзнава като едноредов (високо към високо), съзнава се като бъдеща традиция в националния поетически развой. Трансформационният механизъм у Вапцаров не действа по принципа приобщаване (подражание, стилизация) и оттласкване (пародия), а усложнение, двупосочно, двузначно; не към типовото изясняване на изображението, а на напрегнатите граници между типовете изображения - първични или вторични.
Втората група стихотворения на Вапцаров, които могат да
бъдат обединени около признака отношение към изкуството, са ония няколко стихотворения, които пряко визират автори и книги. Те са малобройни - “Горки”, “Пушкин”, “Ботев”. Но в общия обем на Вап-царовите стихотворения това е една относителна малобройност. Освен това към тях в една или друга степен се приобщават и ония творби на Вапцаров, където отношението към изкуството е изразено като отношение към поетическа идея - “Романтика”, “Рибарски живот”, “Не сега, не е за поезия” и други.
Тази група стихотворения е била в достатъчна степен обект на изследователския интерес, макар и от отправни точки, които не работят пряко за нашата тема. Така например няма изследване, в което да е засегнат въпросът за влиянието на руската и съветската литература върху Вапцаров и да не са анализирани подробно стихотворенията “Пушкин” и “Горки”. Изтъквано е пристрастието на Вапцаров, документирано в много спомени, бележки и изследвания към Пушкин и Горки, към Маяковски и Багрицки, към ред други руски и съветски автори. Подчертавано е влиянието, което му оказва съветската литература в разбирането на така наречения нов художествен реализъм.
Несъмнено стихотворенията “Пушкин” и “Горки” са част от усилията на Вапцаров да преосмисли преди всичко социалната функция на литературата в едно интензивно променящо се общество. И двете акцентуват върху възможностите на изкуството да променя и въздейства нравствеността и изобщо духовния свят на човека. И двете са разработени в характерната за Вапцаров лиризирана същност. В “Горки” лирическият герой е едновременно и във функцията на лирически говорител; в “Пушкин” се срещаме само с лирически говорител. Лирическият сюжет в “Горки” е акцентувал върху писателската личност като израз на човеколюбев, състрадание, и далновидност, изведена е така да се каже в позицията на втори лирически герой. Лирическият сюжет на “Пушкин” е фрагментарен; главният му смисъл се съдържа в това да се илюстрира как се чете поезията на един велик класически автор в едно напълно, тотално хуманизирано общество:
Сега е друго. Ето на:
един работник
млад стругар,
през обедната си почивка
чете в книгата усмихнат
и чувства те като другар.
И вън от разкритията, които се направиха за живота в Съветския съюз през 30-те години, за постоянния страх от репресии, които ги изпълва, е явна утопичната литературност на това стихотворение. Тази именно утопична литературност напълно отсъства в “Горки”. На тази основа двете стихотворения могат да бъдат не само съпоставяни, но и разграничавани. Представяйки отношение към литература, те изразяват същевременно и два различни типа литературност, еднакво смятани от Вапцаров за същностни, за очаквания от него (в СССР вече реален) нов човек. В “Горки” литературността носи печата на ненапразно споменатите и в стихотворението произведения на Горки “На дне” и “Майка”. Това не е идеологизираната и утопизирана литературност от стихотворението за Пушкин; лирическите герои на Вапцаров са сродни на героите на Горки не само по идеи - те са типологично сродни. Такова типологично родство няма в другото стихотворение; лирическият говорител изразява не своя, а нечия (едно момиче от колхоза, един работник - млад стругар) представа за въздействието, на стиховите на Пушкин. И тия да ги наречем така “прагове на литературността” лишават стихотворението от един от най-главните белези на Вапцаровата поетика - нейната полемичност и драматичност. Така явни в “Горки” и така сродяващи това стихотворение с най-силните творби на Вапцаров като “Песен за човека”, “Писмо”, “Двубой” и т.н. Особено е мястото в тая група творби на малката поемка за Ботев. Още в началото традиционната литературна представа за Ботев не се съвместява с новия контекст:
Но ето че среда отдавна премина.
Навъсен,
аз пъшкам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
с влажната пролет
със нас
и мъглата.
Поемката е изградена именно върху това разминаване на литературност и контекст, върху търсенето на истинския смисъл на литературността. В по-широк план тя е един опит за преоценка на онова, което се мисли като традиция, което именно като висока традиция трябва да разкрие новото си дълбинно съдържание. И както видяхме според Вапцаров ключ към разкриването му не е “мъдрият прочит”, а новият, съвременният контекст:
Повзри се в живота
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Тук достигаме до принцип на Вапцаровата естетика, който е толкова видим, колкото и постоянен. Защото онзи негов бунт “срещу нещата, за които Светозар Игов казва, че се изразява “и чрез бунт срещу “думите”, който мистифицират истинската същност на тези неща”, в последна сметка познава едно чистилище, един котел на очищението
и този котел е “това наоколо”. Това наоколо — наречено живот, наречено Живот с голяма буква, уподобявано на звяр с “тежки лапи” или на “озъбено свирепо куче”. В този котел врат думите, за да се очистят, както и нещата, за да се изразят с пречистените думи. И ако, говорейки за присъствието и функциите на фолклорното във Вапцаровите стихове, изтъкнахме, че то съществува и е функционално само като диалог на стилове, то сега за литературното (разбирано като отношение към чужда литературност),
трябва да кажем, че то живее толкова по-функционално, колкото се изразява като диалог на представи, диалог на представи естетизирани, представи литературни, диалог между типове литературности. Диалог на представи са “Горки” и “Ботев”, както и “Един сляп”, а също и стихотворенията, в които се обективизират други изкуства - “Кино”, “Антени”, “Рибарски живот”, “Романтика”... Не е диалог на представи, видяхме, “Пушкин” с неговата розова утопичност, с праговата му литературност, с монологизма му.
Работейки с пречистени слова, връщайки на думите първозданния им смисъл, Вапцаров несъмнено е съзнавал ясно собствената си литературност като друга и различна и затова така последователно и страстно търси този диалог, за който науката остава толкова дълго глуха. Но всичко казано дотук още не ни дава право да твърдим, че този диалог, толкова громък в няколко стихотворения, специално посветени на поети, е основен принцип за поетиката на Вапцаров, още повече защото най-вапцаровските стихотворения биха останали извън него. А това значи, че ако дотук се опитвахме да видим Вапцаровото отношение към литература в творби специално посветени на литературата, сега трябва да направим това изобщо за поезията на Вапцаров. т.е. да чуем неговия нестихващ спор с клишетата в творби, които на пръв поглед не предполагат отношение към литература.


      Essay: The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry – by Simeon Yanev.
 
 
Заглавие
Литературността и фолклорността у Вапцаров
The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry 
Рубрика Фрагменти | 2006 / юни 
Съдържание
СИМЕОН ЯНЕВ, проф. дфн
Продължение от май
Внимателният прочит на поезията на Вапцаров би показал, че и в повечето от останалите стихотворения, без да е така подчертано отношението към нечия (или даден тип) литературност или отношението към култура е много често алюзирано в силна, конфронтираща основния смисъл, позиция. Нека тук споменем само “Испания” с такава конфронтираща алюзия още в началото:
Какво бе ти за мене?
Нищо. -
Една загубена страна на рицари и на плата.
Но примерите, както ще видим по-нататък, лесно могат да бъдат умножени с цитати от най-известните стихотворения на Вапцаров, както измежду ония, които са включени в “Моторни песни”, така и от писаните по-късно.
Можем обаче да пристъпим към необичайната си задача и по обратния ред, т.е. като разгледаме най-напред ония творби, където отношението към изкуството е недвусмислено подчертано, декларирано е, така да се каже, още в самото заглавие. Те лесно биха могли да бъдат по-тясно определени в няколко групи според изкуството, към което се отнасят:
- текстове, които се отнасят (още не става дума как) към фолклора като тип словесно изкуство;
- текстове, отнасящи се към литературата като втори (друг) тип словесно изкуство;
- текстове, отнасящи се към несловесни изкуства - киното, музиката и т.н.
Една значителна част от стихотворенията на Вапцаров алюзират фолклорни мотиви, фолклорна стилистика или фолклорна образност. В други фолклорът присъства (“Доклад”) като открит или (“Майка”, “Хайдушка”) скрит цитат. При демонстративната привързаност на Вапцаровото поетическо светоусещане към сродствата и формите на една подчертано модерна, изразна система, която е категорично заявена още в програмното стихотворение “Вяра” на сбирката “Моторни песни”, подобно обръщане към фолклорното изглежда най-малко не логично. Всяко тълкуване на фолклорното в стихотворенията му като израз на дълбоко народностната им същност, на търсенето на народностния корен или като преклонение пред гения на народа е по-скоро избягване на проблема, отколкото решаваното му. В същото време безсъмнено фолклорните “репризи” във Вапцаровата поезия са израз на осъзнат стремеж към понятност на образа, простота на фразата, естественост на изказа. Това Вапцарово разбиране е намерило съвсем пряк израз във финалните стихове на стихотворението му “Доклад”:
Вятъра пее и зелените листи:
слушай и само записвай.
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа:
“Заплакала е гората
все зарад Индже войвода...”
Но откритият цитат тук с функция на открит призив към понятност и искреност в проверен и доказан поетически модел е вложен в контрастно непоетическа форма - доклад. И в тази рамка откритият цитат загубва иманентното си звучене (запазвайки иманентния си смисъл) и именно (и едва) в тази дисхармония получава вапцаровската си оркестрация, вапцаровския си аранжимент. Именно в този аранжимент дисхармоничното се превръща в хармонично, очакваното като не логично звучене на фолклорния цитат прозвучава логично. Фолклорният елемент се оказва вън от първичната си функция и при това подчинен на една схващана определено като модерна поетика. Едва и тази подчиненост се откроява по-дълбокото - трансформационният нов смисъл на творбата, загубила заявеното си и разбирано като иманентно звучене. Фолклорното във Вапцаровата поезия в различни форми (тук го разгледахме само в рамките на открития цитат) се основава върху несъответствието на смисъл и звучене - иманетният смисъл се запазва най-често, загубвайки, както показахме, иманентното си звучене в целостта на художественото единство. Това се отнася и за случаите, когато фолклорното се явява в текста на творбата като демонстративна стилизация, защото е инкрустирана в откровено не своя тъкан. Ето един от възможно най-красноречивите примери за подобна демонстративна стилизация:
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви?
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка...
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Ако стилизацията в номиналния си смисъл е подражание със силна изборност на отношение към определени елементи от една художествена система, то демонстративната стилизация е насочена враждебно към самата стилизирана автономна система. При това враждебността не се изразява в ирония, а най-често създава различно по сила полемично поле, създава, така да се каже, полемичен диалог между стиловете, смисълът на който може да бъде различен, но в рамките на една художествена система обикновено има своя общ знаменател. За Вапцаровата художествена система този общ знаменател е самото диалогично общуване в целия спектър на богати възможности, които то може да предполага - от интимно-доверителното до полемично-назидателното,
Най-после в необемното творчество на Вапцаров специално внимание заслужава едно стихотворение, което е събрало досега може би най-противоречивите тълкувания измежду всички Вапцарови творби. Това стихотворение е “Крали Марко”.
“Крали Марко” е разглеждано като израз на фолклорна
поетизация (П. Динеков, Ст. Бояджиева, П.Зарев, П.Данчев), та до пародия на фолклорен герой (Петко Тотев). Толкова различно тълкувано, това стихотворение, писано през 1941 година, в същото време съвсем не е измежду най-представителните стихотворения на Вапцаров, в смисъл, че извадено от целостта на поезията му, то едва ли би й отнело определящ белег. Но то е безусловно показателно в друг смисъл - като една от най-откровените творби на Вапцаров, свидетелстващи ролята на традиционната емблема на изкуство (вън от фолклора - традиционната литературност) чрез отношенията, към които така дълбоко се самоопределя Вапцаровата поезия. “Крали Марко” е именно отношение към изкуство, към тип изкуство, извадено от собствената си епоха в собствената си закованост. За да докажем това, ще цитираме тук цялото стихотворение и ще анализираме поетическата му стилистика.
Стани рано, Марко Кралевити,
да се биеш с тежка боздугана.
Отзарана три ята челични,
триж се роят вече над Балкана.
Я оседлай коня шарколия,
пришпори я бялата си коня -
да погледам как ли ще се биеш
боздуганно с танкова колона.
Шест сме века чакали напразно.
Чакали сме сто синджира роби!
Късай ти, а аз ще ти разказвам:
“Рожба писка в майчини утроби.”
Кой не мина - той не ни ухапа,
(А една ли мина вража орда!)
Стигат ли ти песните в земята,
или претендираш и за орден!
Би се ти, та само ти ли? Мигар
е един помела тежка брадва?
Но след дни дигни пръстта със мигли,
погледни ни и ни се порадвай...
Още първото четиристишие открива конструкцията на творбата: художествената цялост е постигана посредством паралелизирането (и в паралела противопоставянето) на два органично чужди свята с две органично чужди стилистики. Единият от световете се мисли като анахроничен редом до другия, схващан като актуален. Анахроничният свят се изразява именно чрез алюзия за фолклорна стилистика (“Стани рано Марко Кралевити/да се биеш е тежка боздугана), която би могла да се разглежда като фолклорна стилизация или дори като открит фолклорен цитат. Актуалният свят се изразява като че ли със синтагматиката на фолклорна стилизация, но я изпълва с един именно асинхронен за собственото й време смисъл, който веднага поставя под съмнение нея самата. Щом стилизацията предполага, както се знае, възпроизвеждане на главните белези на избрания стил и съзнателното изтегляне от него на нови доминанти, които не отрицават духа на оригинала, то отрицанието тук би трябвало да извежда наистина към други и коренно различни цели. А отрицанието на духа на оригинала тук е толкова осезаемо, особено вече във второто четиристишие (“...да погледам как ли ще се биеш/боздуганно с танкова колона.”), че мисленото като стилизации се оказва невъзможно като такава. Създава се веднага видима дистанция между успоредяваните светове, която може да се осмисли и като иронична, а осмислена така, още по-лесно схванатото отначало като стилизация може да се припознае и като пародия. Но нали пародията предполага маска, предполага претенция, съзнавана като неоснователна, която в отношението си към първия план (в нашия случай фолклорният герой) трябва да създаде игрова ситуация? Безусловно тук не може да става и дума нито за игрова ситуация, нито за неоснователна претенция, представяна като основателна (маската). Пародията наистина е възможна и без ирония, но тя е немислима без пародийната маска. Още повече че лирическият говорител в нашия случай по-нататък със същата категоричност, с която задълбочава дистанцията между успоредяваните светове, безусловно определя и собствената си позиция към несвоя. (Стигат ли ти песните в земята/или претендираш и за орден!)
Това е не игрова, а недвусмислена позиция, нескривана в своята враждебност, позиция не на играта на смисловите нюанси, а на безусловните оценки, с който се характеризира друг тип художествено изображение - сроден и все пак дълбоко различен от пародийното - сатиричният. Но и тази дефиниция обаче рискува да се окаже прибързана, тъй като последните два стиха на заключителното четиристишие:
Но след дни - дигни пръстта със мигли,
погледни ни, и ни се порадвай...
лирично смекчава сатиричната оценка, напълно като че ли стопява враждебността и отваря път за едно приповдигнато лирично осмисляне на лирическия сюжет. При това финали от такъв ред са типични за най-вапцаровските от Вапцаровите стихотворения. Да припомним само финала от “Песен за човека”: “Какъв ти тук ужас?!/Той пеел човека. -/Това е прекрасно, нали?/. Или от “Писмо”:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята от
отровната си плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Едно подчертано сатирично изображение (за каквото не става дума в “Писмо” и “Песен за човека”) такова, каквото го намираме в “Крали Марко”, не изключва, разбира се, оптимистичния финал. Историята на литературата ни предлага не един и два подобни, като че несъвместими, художествено изобразителни съвместявания. Да припомним само прословутото Гоголево лирическо отклонение (за руската тройка тъкмо във финална позиция) в поемата му “Мъртви души”.
Но стиловото разноезичие на Вапцаровата творба, успоредяването на двата фикционални свята - анахроничния и актуалния, дистанцията, създават напрежението между тях. Заличаването й в двата финални стиха, неочаквано не изключва (а напротив прави възможен) стиловия диалог. Като наподобява стилизацията и пародията в насочеността си към фолклора (като система от художествени норми) и като избира сатиричната категоричност, Вапцаров доказва стиловата непригодност на системата, невъзможността на онова, което се смята (и превъзнася) като носител на изконно народното, да бъде изразител на народно-актуалното. Така това стихотворение, което се тълкува най-често като не особено представително за Вапцаровата поетика и което несъмнено не е от най-силните му творби, се оказва, че има особена функция в структурирането на Вапцаровата поетика; то е самодоказателството (може би и несъзнателно, но това не промени същностната му функция) за естетическата неотменимост и перспективност на неговия експеримент. Продължавайки да бъде видимо скромен (“Какъв поет съм аз, аз съм чирак), големият поет е разрешавал, както подобава на действителния му поетически ранг, естетическите си въпроси. И в тяхното решаване внезапно и неочаквано главната роля поема самото слово. Така то действително се превръща в герой на поезията.
И така, както виждаме, отношението на Вапцаров към фолклора не би могло да се изрази едностранно в отношението “ученик - учител”. Любимата формула на безкраен низ от учебници, справочници и изследвания не означава само и вероятно най-първо уроци, а изконната потребност на големия талант да провери, отхвърли или вгради в сложна система от отношения един тип словесно изкуство, което без съмнение се чувствува от него като висока традиция. Към тая традиция (макар интуитивно) собственият му поетически експеримент се съзнава като едноредов (високо към високо), съзнава се като бъдеща традиция в националния поетически развой. Трансформационният механизъм у Вапцаров не действа по принципа приобщаване (подражание, стилизация) и оттласкване (пародия), а усложнение, двупосочно, двузначно; не към типовото изясняване на изображението, а на напрегнатите граници между типовете изображения - първични или вторични.
Втората група стихотворения на Вапцаров, които могат да бъдат обединени около признака отношение към изкуството, са ония няколко стихотворения, които пряко визират автори и книги. Те са малобройни - “Горки”, “Пушкин”, “Ботев”. Но в общия обем на Вапцаровите стихотворения това е една относителна малобройност. Освен това към тях в една или друга степен се приобщават и ония творби на Вапцаров, където отношението към изкуството е изразено като отношение към поетическа идея - “Романтика”, “Рибарски живот”, “Не сега, не е за поезия” и други.
Тази група стихотворения е била в достатъчна степен обект на изследователския интерес, макар и от отправни точки, които не работят пряко за нашата тема. Така например няма изследване, в което да е засегнат въпросът за влиянието на руската и съветската литература върху Вапцаров и да не са анализирани подробно стихотворенията “Пушкин” и “Горки”. Изтъквано е пристрастието на Вапцаров, документирано в много спомени, бележки и изследвания към Пушкин и Горки, към Маяковски и Багрицки, към ред други руски и съветски автори. Подчертавано е влиянието, което му оказва съветската литература в разбирането на така наречения нов художествен реализъм.
Несъмнено стихотворенията “Пушкин” и “Горки” са част от усилията на Вапцаров да преосмисли преди всичко социалната функция на литературата в едно интензивно променящо се общество. И двете акцентуват върху възможностите на изкуството да променя и въздейства нравствеността и изобщо духовния свят на човека. И двете са разработени в характерната за Вапцаров лиризирана същност. В “Горки” лирическият герой е едновременно и във функцията на лирически говорител; в “Пушкин” се срещаме само с лирически говорител. Лирическият сюжет в “Горки” е акцентувал върху писателската личност като израз на човеколюбие, състрадание, и далновидност, изведена е, така да се каже, в позицията на втори лирически герой. Лирическият сюжет на “Пушкин” е фрагментарен; главният му смисъл се съдържа в това да се илюстрира как се чете поезията на един велик класически автор в едно напълно, тотално хуманизирано общество:
Сега е друго. Ето на:
един работник
млад стругар,
през обедната си почивка
чете в книгата усмихнат
и чувства те като другар.
И вън от разкритията, които се направиха за живота в Съветския съюз през 30-те години, за постоянния страх от репресии, които ги изпълва, е явна утопичната литературност на това стихотворение. Тази именно утопична литературност напълно отсъства в “Горки”. На тази основа двете стихотворения могат да бъдат не само съпоставяни, но и разграничавани. Представяйки отношение към литература, те изразяват същевременно и два различни типа литературност, еднакво смятани от Вапцаров за същностни, за очаквания от него (в СССР вече реален) нов човек. В “Горки” литературността носи печата на ненапразно споменатите и в стихотворението произведения на Горки “На дне” и “Майка”. Това не е идеологизираната и утопизирана литературност от стихотворението за Пушкин; лирическите герои на Вапцаров са сродни на героите на Горки не само по идеи - те са типологично сродни. Такова типологично родство няма в другото стихотворение; лирическият говорител изразява не своя, а нечия (едно момиче от колхоза, един работник - млад стругар) представа за въздействието, на стиховете на Пушкин. И тия да ги наречем така “прагове на литературността” лишават стихотворението от един от най-главните белези на Вапцаровата поетика - нейната полемичност и драматичност. Така явни в “Горки” и така сродяващи това стихотворение с най-силните творби на Вапцаров като “Песен за човека”, “Писмо”, “Двубой” и т.н. Особено е мястото в тая група творби на малката поемка за Ботев. Още в началото традиционната литературна представа за Ботев не се съвместява с новия контекст:
Но ето че среда отдавна премина.
Навъсен,
аз пъшкам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
с влажната пролет
със нас
и мъглата.
Поемката е изградена именно върху това разминаване на литературност и контекст, върху търсенето на истинския смисъл на литературността. В по-широк план тя е един опит за преоценка на онова, което се мисли като традиция, което именно като висока традиция трябва да разкрие новото си дълбинно съдържание. И както видяхме, според Вапцаров ключ към разкриването му не е “мъдрият прочит”, а новият, съвременният контекст:
Повзри се в живота
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Тук достигаме до принцип на Вапцаровата естетика, който е толкова видим, колкото и постоянен. Защото онзи негов бунт “срещу нещата, за които Светозар Игов казва, че се изразява “и чрез бунт срещу “думите”, който мистифицират истинската същност на тези неща”, в последна сметка познава едно чистилище, един котел на очищението и този котел е “това наоколо”. Това наоколо — наречено живот, наречено Живот с голяма буква, уподобявано на звяр с “тежки лапи” или на “озъбено свирепо куче”. В този котел врат думите, за да се очистят, както и нещата, за да се изразят с пречистените думи. И ако, говорейки за присъствието и функциите на фолклорното във Вапцаровите стихове, изтъкнахме, че то съществува и е функционално само като диалог на стилове, то сега за литературното (разбирано като отношение към чужда литературност), трябва да кажем, че то живее толкова по-функционално, колкото се изразява като диалог на представи, диалог на представи естетизирани, представи литературни, диалог между типове литературности. Диалог на представи са “Горки” и “Ботев”, както и “Един сляп”, а също и стихотворенията, в които се обективизират други изкуства - “Кино”, “Антени”, “Рибарски живот”, “Романтика”... Не е диалог на представи, видяхме, “Пушкин” с неговата розова утопичност, с праговата му литературност, с монологизма му.
Работейки с пречистени слова, връщайки на думите първозданния им смисъл, Вапцаров несъмнено е съзнавал ясно собствената си литературност като друга и различна и затова така последователно и страстно търси този диалог, за който науката остава толкова дълго глуха. Но всичко казано дотук още не ни дава право да твърдим, че този диалог, толкова громък в няколко стихотворения, специално посветени на поети, е основен принцип за поетиката на Вапцаров, още повече защото най-вапцаровските стихотворения биха останали извън него. А това значи, че ако дотук се опитвахме да видим Вапцаровото отношение към литература в творби специално посветени на литературата, сега трябва да направим това изобщо за поезията на Вапцаров. т.е. да чуем неговия нестихващ спор с клишетата в творби, които на пръв поглед не предполагат отношение към литература.
 
 
Заглавие
Лицата на твочеството: афоризми и наблюдения
The faces of creativity: aphorisms and observations 
Рубрика Мъдростта на човечеството | 2006 / ноември 
Съдържание
КОНСТАНТИН МИРОНОВ
Някога великият руски писател Л. Н. Толстой е казал,че не рядко от млади хора може да се чуят изказвания за необходимостта всичко да вършиш със собствен ум. Но, междупрочем, трябва да се използва мъдростта, натрупана от предишни поколения. Без нея е немислимо усъвършенствуването на живота ни. Това се отнася особено за „твърдите” основи на човешката мъдрост, концентрирана в изречения, крилати мисли и афоризми. Хората отдавна и във всекидневието, и в работата си се обръщат към този непресъхващ извор. Изказванията на великите хора, техните афоризми не само обогатяват представите за интересуващия ни предмет. Те – това е най-главното – ни учат да мислим. Те ни карат да разглеждаме предмета от различни, често изненадващи страни, те ни учат да не се боим от парадоксите, да ценим остроумието и ни показват, че понякога в шегата има нещо много по-сериозно и полезно, отколкото в дългото и досадно поучение. Не напразно Гьоте е казал: „Трябва всеки ден да се прочита по някое мъдро изречение.” Забележително е, че мнозина известни писатели са били блестящи познавачи и майстори на афоризми. И до днес за всеки поет, писател и журналист чуждите афоризми са благодатна почва, върху която успешно израстват собствените мисли и вълнения на читателите. Мисля, че всеки, който се обръща към афоризмите и реченото от великите хора, ще намери за себе си по нещо нужно и полезно.
Ето някои такива мисли на руски писатели.
„На истински честния писател всичко му се случва: спадове, несполуки, душевни разногласия със себе си и с обществото, осиромашаване.” /Игнатий Дворецки/
„Много по-хубаво е да мечтаеш за романа, отколкото да го пишеш.
Поезията е вътрешният огън на всеки талант.
Най-великото умение на писателя е умението му да зачерква.
Краткостта е първото условие за художественост.” /Феодор Достоевски/
 
„Бавният процес на преписването е много полезен: позволява да се вгледаш във всички дреболии, докато творбата още не е изстинала, не се е втвърдила, да ги измениш и всичко излишно да изхвърлиш”. /Евгений Замятин/
/
 
„Трудно е да се каже как възникват сюжетите. При мен даже не толкова сюжетите, колкото темите, бих казал. Сюжетът всякога тръгва от темата... той идва после. Първични са мисълта, чувството, лиричният тласък – всичко се поражда от тях”. /Леонид Зорин/
„Изкуството на литератора не е в умението му да показва, а в умението му да одухотворява. Без това одухотворяване литературното произведение излиза мъртво и схематично.” /Михаил Зошченко/
„Не бива да се допускат твърде големи прекъсвания не само при писането на една творба, но и в промеждутъка между две различни работи. Хубаво е да си оставиш за подгрявка мъничко от предишната топлина. И писателят, подобно на доменната пещ, не трябва да изстива, да се разmали отново е трудно и скъпо.” /Вера Инбер/
„При различните хора формирането на писателя става различно. За някои този процес е стремителен, начинаещият още от първата минута застава здраво на крака. При други е обратното, процесът се развива бавно, с големи сривове и грешки, които се изживяват постепенно. Понякога след първата несполука настъпва изтощаване – това е в случаите, когато пишещият е използвал увлекателен биографичен материал, а освен този материал няма нищо друго.
Пътят на писателя е прекрасен, но е трънлив.” /Борис Лавреньов/
„Можеш да пишеш за всичко, но не бива всичко да печаташ.” /Л. Либединская/
 
„Уважаващият призванието си литератор трябва да пише така, че той самият да уважава всеки ред, излязал изпод перото му, независимо дали ще се подпише под него, дали ще получи за него малък или голям хонорар.” /Леонид Андреев/
„Поезията възниква от мъчителното общуване на човека с живота”. /Иннокентий Аннеский/
„ Да пишеш добре може само със съзнанието, че би могло и още по-добре. Трябва да пишеш осъзнавайки, че други навярно ще успеят да го направят по-добре, но че ти пък си направил всичко според силите си.” /Александър Афиногенов/
 
„В творчеството няма видима логика.”
/Дмитрий Балашов/
„Как пишем ли? Все едно да питаш как дишаме”. /Агния Барто/
„Съдбата на писателя е трудна, тревожна, коварна съдба.” /Александър Блок/
„Който не се е родил поет, той никога няма да стане поет.” /Валерий Брюсов/
„Безизходността, необходимостта, сбитостта, съсредоточеността създават стиха.” /Максимилиян Волошин/
 
„Кой знае защо някои си мислят, че щом си писател, ти непременно трябва да си щастлив човек, богат, безразсъден, че живееш свободно, както ти хрумне. А всъщност съвсем не е така – мнозинството писатели живеят много скромно, не са здрави и, което е най-тъжното, сред тях има много нещастни хора.” /Сергей Воронин/
„Тайната на изкуството е във възпроизвеждането на най-първичните усещания и впечатления.” /Александър Воронский/
„Раждането на отделните стихотворения тайнствено си прилича с произлизането на живите организми. Поетовата душа получава тласък от външния свят, понякога в незабравимо ярък миг, понякога смътно, като зачатие, като на сън, и се налага дълго да износваш зародиша на бъдещото творение, вслушвайки се в плахите движения на още неукрепналия нов живот. Всичко въздействува върху хода на неговото развитие – и косият лунен лъч, и внезапно дочутата мелодия, и прочетената книга, и мирисът на цвете. Всичко определя съдбата на стихотворението.” /Николай Гумильов/
„Ние пишем различно, не всякога свързано, понякога безобразно, попадайки в задънената улица на собствената си неосведоменост, отвличайки се от първоначалните си замисли към други, последващи ги, проваляйки се в дяволски бездни, и не само дяволски, движейки се не направо, а по спирала, но въпреки всичко напред и напред! Незавършеното в едно произведение продължава в друго.” /Леонид Мартинов/
„Изкуството да мислиш е ключ към изкуството да съчиняваш.” /Анатолий Мерзляков/
„Писател може да се нарече този, който във всяка минута на живота си се усеща такъв и не забравя писателството.
За да си музикант, трябва да познаваш теорията на контрапункта, за да си художник е нужно да изучиш законите на перспективата, светлосенките, краските и материала. Писателят трябва да е и като единия, и като другия.” /Николай Никитин/
„Да пишеш роман по план е все едно да бродираш по канаваца.
Ако биха ми казали: ти ще напишеш гениално нещо, такова, което наистина ще потресе човешките сърца и ще измени нещичко в живота. Ще промени хората. Ще очисти душите им от люспи и налепи. Но имай предвид – последната точка в тази работа ще бъде твоят последен дъх. Не бих се колебал даже и минута, веднага бих се съгласил.” /Валентин Овечкин/
 
„Перото ти ще пише лошо, ако в мастилницата не добавиш макар и няколко капки собствена кръв.” /Владимир Одоевский/
„Да видиш, да се удивиш, да се възхитиш, да разкажеш.”
/Юрий Олеша/
 
„Убеден съм само в едно: вдъхновението идва по време на работа.” /Николай Островский/
„Писателят – това е едно огромно сърце. Спокойните хора рядко стават писатели.
Хубавото заглавие трябва като с нож да разсича разказа, за да бликне кръв от него.
Аз винаги зная какво искам да напиша, но никога не разбирам как трябва да се направи това. Всеки път съм принуден да си измайсторявам часовник, за да узная кой час е.”
/Пьотр Павленко/
„Най-мъчното в работата на писателя не е писането: писането е най-лесното. Трудно се преживява времето, когато не ти се пише. Първото стъпало на всяко творчество е самозабравата.” /Михаил Пришвин/
„Постоянният труд, без който го няма истински великото, е необходимо условие за художествено творчество.”
/Александър Пушкин/
„Всички писатели са роби. Роби на своя читател.
Тайната на писателството се заключава във вечната и неволна музика в душата. Ако я няма, човек може да „направи” писател от себе си. Но той не е писател”. /Василий Розанов/
„Писането на стихове е пътят към каторгата. Но понякога пристигаш и се оказва,че там има цъфнала ливада”. /Михаил Светлов/
„За да пишеш, трябва преди всичко да обичаш оръдието на това трудно изкуство – езика. Трябва да го познаваш нашироко и надълбоко, за да се усеща тежестта на всяка дума”. /С. Сергеев-Ценский/
„Ние създаваме произведенията си понякога в хода на работата си над нещо друго, всекидневно, а понякога и в пустотата на безделието и безсмислено изглеждащото. Пишем, когато да не пишем не е възможно. Творчеството е като зреещ клас. Когато всичко му е отдадено и е сложена последната точка, аз съм опустошена и даже – не се боя от тази дума – изплашена... Всеки истински писател е неповторим и в своето творчество, и в своята работна технология, и в навиците си. Голям или малък – той е единствен в света.
/Галина Серебрякова
/
„Трябва да прочетеш много книги, за да напишеш пет реда, разхвърляни из целия разказ.
Трябва да пишеш само тогава, когато усещаш в себе си нещо съвършено ново, важно съдържание, ясно за теб, но непонятно за хората, и когато потребността да изразиш това съдържание не ти дава мира.” /Лев Толстой/
 
„Силно и точно да възпроизведе истината, реалността на живота, е висше щастие за литератора.
Художникът не може да бъде щастлив. Щастието – това е покой. А щастливият художник нищо не създава”. /Иван Тургенев/
 
„Поезията изисква непременно нещо ново и за нея няма нищо по-убийствено от повторението”. /Афанасий Фет/
„Творческото състояние е магия.
Вдъхновение плюс волски труд – ето ти го поета.
Четенето е съучастие в творчеството.” /Марина Цветаева/
„Който е изпитал насладата на творчеството, за него вече никакви други наслади не съществуват.
Писателят трябва да пише много, но не бива да бърза.
На литературата дължа най-щастливите дни на живота си и най-добрите свои симпатии.” /Антон Чехов/
„Писателската работа е преди всичко работа на въображението, а то с годините отслабва. Значи, не бива да се губи време.” /Александър Яшин/
(Със съкращения от сп. “Литературная учеба”, Москва, кн. 4/2006)
 
 
Заглавие
Лот в Ексил
Loth in Exil 
Рубрика Разказ | 2006 / декември 
Съдържание
Виктор Пасков е роден на 10.09.1949 г. в София. Завършва гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свири в джазови формации; до 1980 работи като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. Литературен и музикален редактор към агенция “София прес” през 1980 - 1987. От 1987 е редактор и кинодраматург в Студия за игрални филми “Бояна”. През 1990 - 1992 живее в Париж. Дебютира със стихове в списание “Родна реч” през 1964. Публикува разкази и новели в литературни периодични издания. Основна тема в творчеството на Пасков е проблемът за духовното оцеляване, резистентността срещу социалната и нравствената бруталност на действителността, за съхранението на творческото начало като възможност за етична и естетическа съпротива. В прозата му се преплитат различни културни пластове; често композицията е подчинена на законите на музиката, езикът е силно експресивен, което създава ново равнище на художествената условност.Втората книга на Виктор Пасков “Балада за Георг Хених” е публикувана във Франция (1989) и е преиздадена от изд. Seuil през 1990. За нея получава Голямата литературна награда на Бордо (Франция). Преведена е също в Англия, Германия, Испания, Полша, САЩ, СССР, Чехия, Словакия, Швейцария. Автор е на киносценариите “Ти, който си на небето”, “Индиански игри”, “Пльонтек” и “Духове”.
Съчинения: “Невръстни убийства” - 1986; “Балада за Георг Хених” - 1987; “Ций Кук” - 1991; L’Allemagne, coute cruelle – Paris, 1992.
ВИКТОР ПАСКОВ
В една планинска пещера, близо до библейския град Сикор, гние в нечовешко безвремие великият ексилант Лот.
Вероятно му остават още пет минути живот или най-много ден-два; разумно би било да прекрати своя конфликт с Господ, започнат в мига, в който Лот напусна Содом. Но Лот не е ренегат като Йов. Той няма да се сдобри на финала със своя противник. Той не е вече и праведник. С излизането си в ексил престана да бъде такъв. Лот плю върху морала, смъкна маска и взриви бившата си биография с яростта на своето отрицание. Лот се хвърли в него с интензитет, какъвто содомитите не са и сънували.
Той е човек на полярните състояния: от крайно лоялен стана крайно нелоялен; от патер фамилиас — в монстер на фамилията; от бюргер --в екстремен анархист; от патриот — в безотечественик, и от свръхправедник — в архигрешник.
Възниква подозрението: дали в тези му действия не е заложено желание да обърне върху себе си вниманието на Милосърдието? Да му се хареса? Да го накара да се хвърли да го спасява на всяка цена? — Един толкова голям грешник, реабилитиран от Милосърдието — каква по-хубава реклама за Божиите инстанции! От Томас Ман знаем, че умереният грешник може само умерено да заинтересува Страшния съд... а кой от нас — малките, средните и големите грешници, не храни тайна надежда в споменатата инстанция?
Но не, не ми се вярва! Милосърдие, надежда — това за Лот са абстракции, както галактика, юриспруденция и числото „пи” за динозавъра, както родина, морал, език и обичаи - - за поповата лъжичка, както мисия, отговорност, страх от бога и страх от ада за египетските пирамиди.
За отрицателя Лот всичко това е без значение; Тома Аквински още не се е родил. (Да не говорим за Томас Ман.)
В края на краищата Лот отново е мъртвопиян, както в кошмарните нощи след разрухата на Содом, когато наду коремите на двете си дъщери върху същото прокълнато ложе. В резултат на което се появиха родът на моавците и родът на амонците. И понякога, уважаеми дами и господа, мен ме човърка мрачното подозрение, че всички ние — късните европейци — сме далечни потомци на тези два рода, създадени от пияния Лот и дебилните му дъщери ден-два след разрухата на Содом и пръснати по земята...
Преди всичко обаче Лот - именно Лот, а не Адам, Мойсей и безбройните маниаци на дълголетието от Библията - стана родоначалник на рода на ексилантите, който не бива да се мери с обикновени човешки мерки и да се обърква с който и да е друг.
Разсъждавайки върху историята на Лот, излизам от кожата си. Толкова противоречия! Четох я буква по буква с надеждата да открия някакви ориентири на Божията идея спрямо този нещастник. Но не! Нищо. Нищичко. Никакви теологични коментари не помагат. Тяхната квинтесенция винаги е една и съща: линията на бога е права линия. Това линеарно мислене дразни във висша степен. (Както дразни и квадратното или триъгълното мислене.) Опитите да се внедрят в хаотичния, трагичния, пищния свят на човешката емоционалност студените формули на Божията геометрия са противни.
Содом, Гомор, публично изнасилване и позор, гръм и трясък, огън и пепел, съпруга, превърната в стълб от сол, ексил, алкохол, инцест, смяна на идентичността и отказ — за какво е било всичко това, питам се, когато отсъства поука като в добрите стари басни на Лафонтен? Защо всичко е объркано? Защо не се споменава по каква причина Лот бяга от града Сикор в планината и става отшелник? Нито къде и как е умрял, на колко години, какво освен ексцеси е извършил в своя ексил... За много по-незначителни личности от Лот (чичо му Авраам например) се дават точни сведения, изчерпателна генеалогия, пълна информация. И в най-сенилните действия на досадните столетници от Стария завет е вложен някакъв смисъл и ключ към този смисъл. Само Лот е знак от горе до долу, знак, гледан през мътна пелена, знак, за който не става ясно какво означава всъщност.
Господи.
Тази история няма финал! Какво искаш да ми кажеш с кошмарната си семантика? Защо Лот е праведник в Содом, а вън от него по-голям грешник и от Каин? И защо при това положение твърдиш, че си го спасил; не беше ли по-милостиво да го оставиш да загине със содомитите?
Но аз или питам неправилно, или пък съм станал противен на Милосърдието, откакто възприех някои възгледи на Лот. То отказва да общува с мен. Принуден съм следователно да давам своя интерпретация на случката.
И така, Господ споделя с Авраам своето намерение да разруши Содом.
„Понеже викът на Содома и Гомора е силен и грехът им е твърде тежък, ще слеза сега и ще видя дали са сторили напълно според вика, който стигна до мене, и ако не, ще узная.”
Авраам си спомня, че племенникът му Лот живее в Содом. Започва един типичен еврейски пазарлък с Господ. Ще погубиш ли и праведния с нечестивия? - пита Авраам. Хайде, ако има петдесет праведници в Содом, не го съсипвай! Числото на праведниците се редуцира на четиридесет и пет, четиридесет, тридесет, десет! — за да стане ясно, че единственият праведник в Содом е Лот.
(Според Божията аритметика, ако в един грешен град живее само един Лот - един Киркегор, един Ницше - то този град може спокойно да бъде съсипан.)
Господ изпраща ангели агенти в Содом.
Защо Авраам и Господ са така убедени, че Лот е праведник? - Господин Лот живее двоен живот! През деня той е нормален бизнесмен (стада, слуги, шатри), лице с определен обществен успех, хай сосайъти - а през нощта - таен праведник. (Ако беше явен, обществото щеше да го нокаутира много преди пристигането на ангелските ченгета.) Това е чиста мимикрия. Лот полага усилия да не бъде разпознат като Лот. „Ето! подчертава цялата му позиция. Моите стада са многобройни, моята продукция е добра, жена ми е светска дама, дъщерите ми учат в Оксфорд, чичо ми Авраам има директна връзка с господ, в когото вие не вярвате, но моята репутация доказва неговото съществуване.” И: „Аз нося достатъчно дивиденти на икономиката, културата и изкуството на Содом. Мога да си разреша да не участвам в декадентските ви игрички. Ноли ме тангере, впрочем цивис содомикус сум!” И докато в Содом бушува агресивна баварщина, Лот се държи като елитарен ваймарски републиканец. Без да може да осъзнае, че всъщност е един клаустрофобичен мутант на Мики Маус в сънната изолация на една държавна нощна полюция. Праведник, моля ви!
Лот е изолант. Ни повече, ни по-малко. На този етап той се стреми да се изолира на всяка цена, да се разграничи от събития и участници в събитията.
За домораслите бунтари, които се превръщат в еволюционери петнадесет минути след като някъде замирише на революция, изолантът е предател. Тези, които профанираха содомията и аплодираха мръсните докосвания, разменяни между главни жреци и златни телета, сега отново са склонни към колективен транс. Всеки, който не крещи „Смърт” и „ДОЛУ!”, е предател. Големият взрив наближава, содомитите много добре знаят това. Те не могат да търпят опозицията на Лот, който отново е извън живата верига. Те искат да има съд, да се търкалят глави на жреци, като че ли това ще спре или отложи Големия взрив. Те не искат да премахнат содомията като идеология и държавна политика, защото ще трябва да я сменят с нещо друго. А другото може да ги отхвърли, да поиска колективни жертви.
Лот мълчи. Лот седи отстрани. Лот страда за Содом. Той не си прави никакви илюзии по отношение на Големия взрив, нито по отношение на съгражданите си. За разлика от тях той е готов на жертви, въпреки че знае, че жертвите са безсмислени в случая.
Може би аналогията, която правя между Содом и някои европейски страни, над които сега се сипе сяра и пепел, е дразнеща, но това е моя интерпретация. Аналогиите просто се натрапват.
Господ започва да руши Содом много преди онова утро, в което Лот и семейството му тръгват в ексил към Сикор. Големият взрив е един финален акорд. Много преди това Йехова наказва Содом с тъпи и корумпирани управници, с развратна система на обществено управление, с един прогресивно дегенериращ народ без морал, без чест, без идеали. Народ, който предава и убива своите праведници. (Щеше ли иначе Лот да е един?) Ако не беше така, содомитите нямаше да изнасилят Лот пред вратите на собствения му дом и содомията като идеология нямаше да се разпростре върху цяла държава и цял народ.
„Крясъкът на тези хора стигна до ушите ми!” — казва Господ. Но кой крясък?
Крясъкът на отчаянието ли? - Не! Крясъкът на отмъщението!
Крясъкът на омерзението? - Ами! Крясъкът на похотта!
Или крясъкът на потиснатите? - Хиляди пъти не! Крясъкът на пияния роб, който пее хайдушки песни в кръчмата, подрънква с вериги в знак на мъжка сила и върти страшно очи, за да влезе с тези си активитети в народния епос.
Содомитите са научени от содомията, че омерзение, отчаяние и протест не могат да бъдат изкрещени в Содом. Те могат да бъдат изписукани. В най-добрия случай - изразени чрез политически виц като форма на социален отдушник.
По-късно - когато една олигархия реши да скъси друга олигархия с една глава, ще има крясък до небето. И той отново ще бъде зле артикулиран, така че няма да стигне до ушите на Бога.
В тази атмосфера на безчестие и безсмислие Лот наистина е изолант. Или праведник, ако щете. Най-точно изразява неговата ситуация понятието „вътрешен емигрант”.
Има вътрешни емигранти, които остават завинаги вътрешни емигранти. Има тотални и частични вътрешни емигранти, фактът, че един човек се изолира в клозета три пъти повече, отколкото това изисква нуждата му дневно, означава, че е вътрешен емигрант. Това обаче не го издига на височината на Готфрид Бен например, който остана до края в своя Содом, набъбнал от противоречия и разпънат едновременно на трите кръста: вътрешна, политическа емиграция, ексил. Сьорен Киркегор също умря в клаустрофобичната си Дания. Ницше също. Някои от големите — Томас Ман, Лион Фойхтвангер, Бертолд Брехт, Артюр Рембо, Хенри Милър — предпочетоха или ексила, или пък да въртят сложни фигури на трапеца на политическата емиграция пред очите на цял свят.
Мисля, че вътрешен емигрант, който не еволюира в ексилант, е бунтар по интуиция, а не бунтар по рождение. Лот е роден бунтар. Той е професионалист. Това го разграничава от създадените в споменатите петнадесет минути фалшификатори, за които бунтът се ражда със ситуацията.
Колективният бунт винаги е нещо подозрително. Независимо от крайния му резултат. Поне тези от 1917 и 1933 г. доказаха това. Защо в съзнанието ми не е останал бунтът на евреите срещу фараона, а личността на Мойсей, който ги влачи след себе си в продължение на половин век през морета и пустини? Но това е друг въпрос.
Много неща могат да се кажат в ущърб на Лот. Докато продължава да седи в Содом в качеството си на вътрешен емигрант, той не е никакъв Лот. Той е плакатен праведник и прилича на красивата швейцарска крава, която учтиво ни гледа от етикета на шоколада „Милка”. Той продължава да заема горда, елитарна и сантиментална поза.
Лот още не е скъсал пъпната връв, която го свързва със Содом и содомитите! Ненавистта и погнусата - алфата и омегата на ексила - още не са докоснали съзнание и душа. Все още не му се е завило свят да върти глава насам-натам в търсене на себеподобни.
„Имам нужда от същества, които да ми приличат!” - крещи горкият Лотреамон в лудницата. Лот не иска да осъзнае, че Господ е решил АПРИОРИ в Содом да няма друг Лот; че тази шахматна партия ще се играе не до реми или пат, а докато на Полето не остане само един цар. Че трябва да поеме целия ужас на този факт.
Не! - Лот почти е склонен, след като са го изнасилили публично, да вдигне гащи и закопчавайки се, да направи изявление пред пресата, че току-що случилото се е един акт на свободата.
„Аз мразех родното си място” - горчиво заявява ексилантът Хенри Милър, когото само Втората световна война принуди да се върне обратно в Америка. „И ще го мразя до края на живота си. Най-ранният ми порив бе този да се отрека. Да се отрека от бащиния дом, от града, който ненавиждах, от моята страна и нейните жители, с които не ме свързва нищо.” И по-нататък: „Чуждите народи могат да бъдат жестоки и варварски, но що за дяволи са тези, които изглеждат като теб, говорят като теб, носят същите дрехи, ядат същата храна и те преследват като кучета! Не са ли това най-големите врагове, които може да има човек? За другите може да се намери някакво извинение, но за хора като тях — не мога да намеря никакво извинение!”
„Аз ще умра там, където ме запрати съдбата - пише смъртноболният Рембо на майка си. - Ще остана винаги там (в Абисиния), защото във Франция освен вас нямам приятели, нямам познати, нямам изобщо никого.”
Лот не напуска Содом, въпреки че е в тотално противоречие със среда, общество и идеология. Принуден съм да приема, че Лот е патриот. И дявол да го вземе, това е точно така! Именно в това се състои трагедията на този човек, ощетен от родина, Бог и съграждани!
Ако Лот бе направил харакири пред прага на дома си, ако бе изтребил семейството си в знак на протест пет минути преди Големия взрив, ако бе приел отровата като Сократ - той щеше да остане в историята на човечеството като пример на велик патриот. Вместо операта „Набуко” Верди щеше да напише операта „Лот”.
Но Лот скъса с неаполитанския патриотизъм в три четвърти такт и избра ексила за своя съдба. От анонимния патриот Лот изригна в грешника, безотечественика, креативната личност Лот, върху която си заслужава да помислим.
Лот избира ексила, а не политическата емиграция, към която просто го тласкат. Той не моли властите на града Сикор за политическо убежище, не се позовава на своя статут на праведник, не разголва тялото си, за да покаже къде и как е бил малтретиран. Въпреки че всяка страна — от Египет до Ханаанската равнина, която не е засегната от содомията, би сметнала за чест да даде политически азил на дисидент и праведник от ранга на Лот.
Отговаря ли това на неговия характер? Какво съдържа в себе си понятието „политически азил”?
През 1978 г. живеех в бившата ГДР, град Рощок. Бях музикант и като всички музиканти от „братските” страни - социалистически гастарбайтер. Работех в местния театър.
По това време държавата разтвори широко обятия и прие голяма група политически емигранти от Чили. Създаде им фантастични условия, раздаде им най-добрите квартири, предостави им сцена за собствен театър. Чилийската емиграция се организира в драматичен състав. Създаде революционни и авангардни пиеси. Пиесите се играеха пред винаги осигурена публика. Към всеки те се обръщаха с „другарю”. Всички бяха „другари” за чилийците. Всички бяха добри. Мъката им бе голяма, заплатата - също. Вечер, когато нямаха представление, те свиреха тихо на китари в клуба на театъра, излъчваха революционна романтика и пееха песни, в които ставаше дума за демокрация, свобода, родина и венсеремос.
Всички знаехме, че чилийските политически емигранти бяха напуснали една страна, в която вилнее фашистки терор. Всички виждахме как те приемат услугите на друга страна, тоталитарна във всяко едно отношение, измамна, демагогска, несъстоятелна, страна — която преследва своите интелектуалци, изгражда стени и фотоклетки в стените, които стрелят и те убиват, ако се опиташ да ги прескочиш.
Точно тази страна постла девет дюшека за чилийската политическа емиграция, превръщайки я в принцеса върху граховото зърно. Същото направи за тях и България, която не бе по-любезна към собствените си различно мислещи поданици, нито по-малко тоталитарна.
Това ме кара да мисля, че политическият емигрант е човек, който се задължава да приеме законите, системата и всички форми на терор, упражнявани от страната, осигуряваща му азил. Азилантът не разполага със себе си. Той автоматически е подвластен на новото социо и подлежи на употреба. Той е гастрольор, гост на сцената на новия театър и е длъжен да поеме ролята, която му разпределят.
Аз не се обявявам срещу политическата емиграция! Прекрасно разбирам, че когато една система задвижи убийствената си машина срещу своите опоненти, когато те поставят в ъгъла и дулото на пушката ще гръмне всеки миг, е много по-човешко да емигрираш и да продължиш войната срещу нея от друг ъгъл. Политическа емиграция е имало, трябва да има и винаги ще има, докато човечеството не запретне ръкави и не построи най-накрая вавилонската кула. Аз също искам да подчертая разликата между ексиланта и политическия емигрант. Така, както я виждам от своя ъгъл.
Първият е самотник и индивидуалист — вътре и вън от страната си.
Вторият живее предимно в колектив.
Първият отхвърля както старото, така и новото общество, в което се намира.
Вторият често е принуден да целува ръката, която му дава хляб.
Първият ражда мъчително и в противоречия своята идея. После хвърля всички сили да я осъществи, без да е сигурен в крайния резултат.
Вторият работи за идеи, родени преди него, адаптира се към тях и хвърля всички сили да ги осъществи, вярвайки фанатично в хепиенд.
Първият не е вече патриот.
Вторият е.
Първият обръща себе си наопаки, за да коригира Божията идея.
Вторият обръща наопаки света, за да възтържествуват неговите идеали.
Първият няма да се върне никога в Ханаанската равнина.
Вторият страстно желае да се върне в репарираната си родина.
В политическия емигрант често стрелят и го убиват.
Ексилантът е човек, чиято душа е разстреляна.
Като сумарен пример на ексилант бих посочил Солженицин, който категорично отказва да се върне в Русия, не спестява нито един упрек и нападка към новото общество, отказва неговите услуги, не желае да му стане параден кон, живее самотно в псевдоруската си пещера в Атланта със своите идеи и мисия и не го е грижа дали светът приема посланията му или не.
Но да се върнем към Лот, когото оставихме със семейство и ангели вкъщи.
Като еднолична фирма и най-висша инстанция Господ е взел вече окончателно решение за наказателен поход. Разпоредил се е със съдбата на Лот и содомитите; връщане назад няма. До Големия взрив остават броени часове.
Казано между другото - какво му пречеше да постъпи като американски политик и да попита демагогски своя избирател Лот: „Какво смяташ, че трябва да се смени в този Содом, Лот? Имаш ли идея?”
Лот това и чака! Той не е човек без идеи. Той е праведник и демократ, готов е да забрави стореното му зло и да даде нови жертви. Спомнете си какво казва на разярената тълпа, която крещи пред къщата му и иска да й предаде ангелите: „Вижте, имам две дъщери, които не са познали мъж, тех да ви изведа навън и сторете с тех каквото ви е угодно, само на тези мъже не струвайте нищо, понеже затова са влезли под покрива ми!”
Такъв мъж ще загуби Содом!
Мъж, в когото чувството за чест, справедливост и достойнство, гордост и дълг са тъй болезнено развити, че стигат границата на хипертрофията.
Човечеството би трябвало да си скубе косите и да обсипва главата си с пепел, когато го напускат такива личности. То трябва да вие от мъка, че не е успяло да ги използва както трябва, да впрегне качествата им в някакво полезно действие. Но човечеството изпитва тайно облекчение, когато праведникът го напусне или - още по-страшно! - когато той се отрече, погнуси, разяри, когато се изправи в цял ръст срещу земя и небе и демонстрира, че е способен на много по-грандиозни и изчерпателни грехове от умерените мръсотии, които трупаме цял живот, за да вдигнем накрая вавилонска кула от екскременти, надвишаваща стократно духовния ни ръст.
„Когато се зазори, ангелите настояваха пред Лота, казвайки: стани, вземи жена си и двете си дъщери, да не погинеш сред наказанието на този град. Но той се бавеше, затова мъжете хванаха за ръка него, жена му и двете му дъщери, изведоха го и поставиха го вън от града, понеже Господ го пожали.”
Лот се колебае. Лот не иска да бъде пожален. Върху Лот отново трябва да се упражни насилие. Лот е персона нон грата. Поданство, граждански права, права на човека и така нататък — всички фикции са му отнети. Ескортът на ангелите го отвежда директно до границата на Содом.
Във вътрешния джоб на току-що купения му костюм има уануей тикет.
Край на вътрешната емиграция. Край на позора.
Този колебаещ се Лот ми е ужасно познат. Човекът, който до последния миг не иска да скъса изтънялата нишка, свързваща го със Содом и содомитите, защото знае, че това означава край! Край — дори Содом да не бъде разрушен, връщане назад няма.
Лот не се бои от колективната смърт - тя не е страшна. Той доказа, че не се бои и от индивидуалната - там, сред разбеснялата се тълпа.
Лот не се страхува от смъртта, а от живота! От това, което предстои оттук нататък, от вакуума и от изолацията във вакуума. От бремето на битието, което ще се стовари с двойно по-голяма тежест върху плещите му в момента, в който излезе от моргата Содом и тръгне под това разярено слънце и синьо небе като някакъв зомб.
В края на краищата - той се страхува от мисията, която вече ще трябва да поеме и изпълни - мисия на човек, умрял веднъж завинаги като праведник и възкръснал за прокълнат втори живот като ексилант.
„Бегай за живота си, рече единият на Лот. Да не погледнеш назад, да не спреш никъде в тази равнина, бегай в планината да не погинеш!”
„Ах, Господи! - откъсва се за пръв и последен път покъртителен вик от гърдите на Лот. - Не така!”
Не така!
В това „НЕ ТАКА!” от дъното на простреляната душа има много повече протест и мъка, отколкото във всички филипики на опортюниста Йов, които той бъбри в емигрантската си яма, опитвайки се да убеди господ да му върне богатство, жени и здраве.
Това „НЕ ТАКА!” струва повече от „Архипелаг ГУЛаг” или поне точно толкова. То е като последния дъх на герой на Бекет, стигнал му, за да прошепне в оглушителната Тишина на безсмислието и безнадеждността „НЕ ТАКА!” Не така. не така...
Как?
„Слънцето изгреваше над земята, когато Лот влезе в Сикор. Тогава Господ изле върху Содом и Гомор сера и огън... Той разори тия градове и целата равнина, всичките жители на градовете и земните растения. Но жена му след него погледна назад и стана стълб от сол...”
Този поглед назад!
Един политически емигрант, който гледа назад, не рискува нищо. Гледайки назад, той фактически е вперил поглед напред и вижда много по-ясно бъдещето, отколкото настоящето.
Космополитът изобщо не може да погледне назад; където и да се намира, той е център на кръга.
Икономическият емигрант трябва да гледа назад. Нуждата от сравнение с „онези, които са отзад” и „аз, който съм напред” непрекъснато го кара да тича напред, с глава, обърната назад. Той е в състояние на перманентно състезание. Той се надява, че един ден ще се завърне като махараджа върху слон, ще стане филантроп, ще основе фондация, ще издаде мемоари, в които ще разправи как ваксаджийчето от Бронкс е стигнало до клуба на милионерите в Ню Йорк.
Но ексилантът, който поглежда назад, се превръща в стълб от сол; в замръзнал водопад от сълзи; във вцепенена мърша на отчаянието; в неподвижна, ненужна колона, върху която не е записана никаква победа.
Какво би станало, ако не жената на Лот, а самият Лот се бе обърнал назад?
Тогава той нямаше да е Лот, а позорен беглец, настигнат от проклятието на Содом. Самоубиец. В Библията нямаше да има история на Лот. Господ би свил устни в израз на върховно презрение към собственото си, опротивяло му творение. И би записал в тефтера си още една лека победа срещу човека.
Но аз мисля, че дори това да се бе случило, то някъде, някога, на друга географска ширина, в Западна или Източна Европа, на Антилските острови или в Судан - щеше да се появи друг Лот и друг Содом; щеше да има друго изкореняване на човека и друг Голям взрив. Светът и световната история се нуждаят от Лот. Така нареченият Прогрес трябва да спира от време на време до този океан бездънна мъка, да потопи хобот в него, да се насмуче с енергия и да изсвисти отново напред, в неизвестна посока и с триста километра в час, като някакъв тлъст мерцедес.
Ексилантът не трябва да гледа назад, но той не може да гледа и напред! Нищо няма там, в конкретния смисъл на посоката. Кое е онова, което ще го впечатли напред, в града Сикор? Кьолнската катедрала или Айфеловата кула? Или американските павета, с които е постлан Сикор и за които се говори, че били направени от демокрация? Александрийската библиотека ли, от която да почерпи мъдрост и знания?
За ексиланта няма „напред”, никакви нови впечатления не са му необходими. Той е една кофа, препълнена от предишния живот, чиято функция е да се излее в дупката, отворена от новия живот.
Лот спокойно може да си избоде очите като Едип (още повече че има директна физическа връзка с този бъдещ свой родственик). Тогава ще гледа само навътре.
Ексилантът няма нужда и от уши! Кого да слуша? Новините по телевизията или Густав Малер в Берси? Какви нови звуци ще погалят слуха му? Каква нова информация ще приеме и обработи?
А за какво му е - - питам се - и нос, в този порядък на мисли? За да помирише отвратителната миризма на собствената си разкапваща се плът според формулировката на ексиланта Бекет?
Той спокойно може да бъде откровено чудовище, без очи, уши и нос, но с една уста, през която да влиза храна и алкохол.
И - с един член! (моля за извинение) — който да е едновременно негово проклятие и негово величие.
Всички символи на креативност, борба, тържество, противопоставяне, грехопадение, предизвикателство и амнистия пред инстанциите на милосърдието (щом това им е необходимо!) — са в този пулсиращ, екзалтиран и скандален член.
Той зрее и зрее с мистична потентност, напук на физиология и морал, напук на седемте смъртни гряха, на законите на Мойсей, на червен октомври и кафява чума, на нежни революции, умерени революции, кадифени революции и полуреволюции; напук на тоталитарни системи и консумативни общества, на ангели, инквизитори, чиновници и демагози — напук на цялата проклета банда!
И когато дойде мигът и условията назреят, когато човешката история постави нечовешките си изисквания - този член ще произведе свой Голям взрив, ще еякулира и билиардите му агресивни сперматозоиди ще се пръснат дълбоко в небето и ще оплодят някоя самотна, готова за зачатие звезда.
Тогава, предполагам, ще се роди нещо принципно ново и нежно, нещо невиждано, нечувано и музикално, съвсем различно от нас и много близко до нас, както е ставало и друг път на нашата земя... рядко, но е ставало.
„А Лот излезе от Сикор и живееше в планината и с него двете му дъщери, понеже се боеше да остане в Сикор. Тогава старата рече на по-младата: баща ни е стар и нема мъж по земята да влезе при нас според обичая на цялата земя. Ела да упоим баща си с вино и да преспим с него, за да запазим потомството от баща си.
И тъй, оная нощ те упоиха баща си с вино и по-старата влезе, та преспа с баща си, а той не усети нито кога влезе, нито кога легна. На другия ден по-старата рече на по-младата: виж, миналата нощ аз преспах с баща ни, да го упоим и тая нощ, та влез и ти, та преспи с него, та да запазим потомство от баща ни. И тъй и оная нощ упоиха Лот с вино, та по-младата влезе и преспа с него, а той не усети нито кога легна тя, нито кога стана. Така и двете Лотови дъщери заченаха от баща си. И по-старата роди син, та го наименува Моав, той и до днес е отец на моавците. Роди и по-младата син и го нарече Бен-ами, той и до днес е отец на амонците.”
Не е лъжа. Лот наистина се е страхувал да остане в Сикор. С простото си присъствие там той щеше да превърне малкия, еснафски градец във втори Содом. Лот не идва вече като праведник, идва като Лот! Няма място за един обладан от правотата си грешник в никой град на света. В пещерата, в пещерата! — територията на звяра и на отшелника, наранената мечка, на създанията, изпълнени с неразбираеми за самите тях намерения. На първобитното и на възвишеното, на началото и края, и в края — на безкрайността.
Истина е! - творението се ражда само в условията на ексил. Пещерата е мястото на идеите.
Вярно е! - Лот не е усетил нито кога влизат дъщерите му, нито кога излизат.
Идеите - тези тъжни дъщери на ексиланта, влизат в дълбокия мрак на слепотата му, те го упойват, те се галят... Те са грозни — от гледна точка на естетиката, но той не вижда грозотата им, защото си е избол очите.
Гласът им е дрезгав и прегракнал, защото са пили същото тежко вино — но той не го чува, защото е пробил с нокти тъпанчетата на ушите си.
Те миришат противно - защото се потят като черни робини в стремежа си да заченат от него на всяка цена, но той не усеща миризмата им; в грешната си страст те му отхапаха носа.
Той има само една разчекната от жажда уста и един настръхнал, готов на всичко член, който стърчи вън от него, вън от собственото му желание или нежелание - стърчи патетично, в съвсем неподходяща за патетика атмосфера.
Наоколо е светлина и мрак - едновременно! - звуци и безмълвие, болка и наслада, смисъл и безсмислие, отрицание и възторг, Север и Юг.
Наоколо е ексил без спомени, безкрайна умора и волтова дъга от високо напрежение. Стени, за които епидермисът съобщава, че са изкъртени. От чужди изстрели? От собствените зъби? - какво значение има това! - пещерата е ехо на детската люлка и Лот се люлее, хванал се с две ръце за пръчките (ако все още има ръце!), все по-високо и по-високо - главозамайващо е! Ще се превърти през-глава! - докато люлката се превърне в катапулт и го изстреля в самото сърце на бога.
И в настъпилия микроинфаркт Господ тихо ще простене, обзет от непознати болки:
- Не така, Лот! НЕ ТАКА... Имай милост! Ако не бях разрушил Содом, то това щеше да извършиш ти!
 
 
Заглавие
Любопитни догадки за Мидийското царство
Curious suggestions on the Kingdom of Media 
Рубрика Паралели | 2006 / юни 
Съдържание
Тихомир Йорданов
Името на градеца Мидия (на Западното Черноморие, днес в пределите на Турция) навярно е оставено от античното Мидийско царство по време на колонизация. Остатък от античността е и названието на Ениада (турска транскрипция на древногръцкото Енеида). В тълкованието на турското произношение би трябвало да разбираме нов залив от ени - нов, и ада - вада, залив. Звуковото подобие ще да е било основание за преосмисляне на звуковото съчетание. Така разсъждавах, додето пишех разказа си за храброто българче Христо Стоянов, чийто подвиг през руско-турската война през 1828 -1829 г. описах в него. Тогава ми хрумна да свържа градчето Ениада-Енеида с опоетизираните от римския поет Вергилий (70 г. преди Хр.) приключения на Еней - античен цар, участник в Троянската война, чието царство се е намирало според различни версии на планината Ида недалеч от града Троя, тази е едната версия, а другата е, че столицата му е била в планината Ида на брега на Халеспонта (Дарданелите) - там, където е и днес градчето Ениада, и недалеч от столицата на цар Дардан, оставил името си за Дарданелския пролив. Възможно е да е така, защото според изследванията на руския проф. В. Н. Ярхо още преди Картагентското си пътешествие Еней е предприел поход в Тракия, Македония и Илирия - все родствени на траките земи. Та чудно ли ще е незабележимото днес градче да е било столица и да носи името на прославения си владетел, при това син на богинята Афродита.
С проф. Виктор Ярхо се запознах във Варна през 1966 или пък беше 1967 г. Той пристигна в Археологическия музей (тогава на ул. “Шейново”). Там се случих и аз на сладка приказка с приятеля ми археолога Александър Кузев. Гостът помоли да разгледа древногръцката рисувана керамика, пазена във фонда на музея. Той обикалял тези български музеи, които притежават значителни сбирки с такава керамика. Проф. Ярхо разгледа и варненската. Разговорът с него стана продължителен и твърде занимателен. Беше през лятото. Проф. Ярхо пристигна в къси дочени панталони и дочена риза, с преметната през рамо платнена торба. Аз се досетих, че притежавам две негови книги - изследвания на античната литература. Помолих го да се разпише на едната от тях и той го направи. Тази книга би трябвало и сега да се намира във варненския Държавен архив, където предадох почти цялата си сбирка (може би 300 книги) с дарителски надписи. Дано да се пази!
Та ето какви любопитни неща могат да изхвръкнат от една догадка. Ще ми се да припомня и за варненското златно съкровище, датирано в предтракийската епоха по тези земи. Невъзможно е то да не е оставило следа в златарското изкуство на траките.
 
 
Заглавие
Людмил Станев
Една прекрасна сутрин 
Рубрика Проза | 2007 / юни 
Съдържание
Людмил Станев е роден през 1959 година във Варна. Медик по образование. Сега живее по пътя между родния си град, София и Пловдив. Има син на име Мишо и няколко издадени книги.
“Няма такава книга”, “Неприятният татарин”, “Ненакърнимо”, “Малка нощна приказка”. Има десетина приятели, за които твърди, че са железни. За себе си казва, че не е свой тип. И това му е интересно. Човек, като започне да се обича много, спира развитието си, твърди Станев.
Преди да разкажа тази история, искам да ви призная, че докато я слушах, се убедих, че нещата винаги имат две страни и смешното и тъжното са като сиамски близнаци в абсурдния ни живот. И добре че е така, защото иначе от еуфория щяхме да изпадаме изведнъж в депресия. Тази история би могла да бъде и тъжна, би могла да бъде и смешна, зависи от това кой я разказва. Но тъй като я разказвам аз, ще се постарая да бъде смешно-тъжна.
Преди да започна, искам да ви припомня епизод от филма „Хляб и шоколад”. Главният герой– незабравимият Нино Манфреди – е италианец - емигрант в Германия. За да получи работа като сервитьор, той се изрусява, представя се за германец и получава работата. Ето тук се случва нещо, от което не може да се избяга. Италианецът под прикритие Манфреди сервира, получава си бакшишите - „бите”, „данке”, и работата си върви, но в кафенето има телевизор, започва световното, на финала са Италия – Германия. Пълното с немци кафене здраво ругае жабарите. Манфреди с големи усилия удържа емоциите си, но когато Италия вкарва гол, той вече не издържа, започва да крещи на италиански, хвърля таблата и напуска заведението като достоен италианец.
И ето я самата история, която леко напомня на горната. Нея ми я разказа живописно моя приятел К.К. Той разказва живописно, защото е живописец. Тя, случката, станала в една бохемска кръчма. Аз не съм бил там, но К.К. Е бил – нещо като черна кутия на самолет – и кутията разказва. Както седели художници, артисти, поети, шумно пиели и говорели за тия, които ги няма, неусетно станало три часа посред нощ. Барманът нямал часовник и кръчмата продължила да работи (аз този барман го зная, той и да има часовник, пак няма да затвори, защото не познава цифрите). Така де, към три часа затворили съседното заведение, където се събирали предимно травестити. Към три и петнайсет при наш`те хора шумно влезли да си довършат пиенето четирима от травеститите. Всички млъкнали, чувал се само Стинг. Десет чифта очи се вторачили в четирите индивида. Пищните паунски оперения, оперният грим, маскарадните дрехи и драстичните саба приковали вниманието на бохемската група. „Скъпа!”, „Мила!”, „Ах, какво си бижу!”, „Мила, били ми подала...” изпълнили одимената кръчма. Цветната група си поръчала водки и започнала здраво да се донапива в непознатата за тях, но алкохолно обетована земя. Шумът отново се възстановил и ако случаен минувач би влязъл в този момент, той би решил, че е попаднал на представление на Лили Абаджиева. Война нямало, само дето всички си говорели и с периферията наблюдавали как седналит на бара преоблечени и гримирани като жени мъже бързо пресушават чашите. Бохемите като че ли забравили за чуждите елементи. Някъде към пет сутринта цигареният дим покривал мрачната утроба на кръчмата и придавал някаква призрачна красота като воал на грозна младоженка. Някой спели облакътени, други обсъждали квадрата на Малевич, трети се опитвали да вникнат в кабалата при „Макбет” на Шекспир. И тогава се случило явлението. Първо, някъде из дима се чул ясен мъжки глас, който соло започнал да пее „Море сокол пие вода на Вардаро...”, а постепенно след него, първо неусетно, а после хармонично, ясно и мощно се издигнал прекрасен мъжки триглас. И песента станала толкова плътна и отчетлива, че даже и цигареният дим се вдигнал до тавана да види откъде идва това тържество. Всички вцепенени гледали към бара, където четиримата травестити от началото на историята със затворени очи, вперени нагоре в небето, пеели в захлас. Аксесоари и перуки били хвърлени на земята, барът бил затрупан с празни чаши, а мъжете все по-мощно пеели. Гримът, размазан по очите им, изглеждал като черните сълзи на Самуиловите войници. На припева се включили и бохемите и песента неудържимо излязла като пушек през прозорците на кръчмата, издигнала се над сънена София, отлетяла към Кулата, стреснала крадливите митничари  и се изгубила някъде към Вардар.
 
 
Заглавие
Майсторски клас 
Рубрика Майсторски клас | 2008 / март 
Съдържание
Б.р. От този брой, както обещахме, отваряме нашата нова рубрика „Майсторски клас”. Видни наши писатели ще анализират творби на по-млади свои колеги, ще разказват за своя творчески опит, ще напътстват сега започващите и ще разкриват тайните на писателското майсторство. Заедно с това ще публикуваме кратки литературоведски енциклопедични статии за литературни термини. Надяваме се по този начин да разширяваме и обогатяваме културата на нашите автори и на всички наши читатели.
Бихме искали списание „Простори” да се превърне в една малка литературна работилница, университет за литературни майстори, които утре ще бъдат гордостта на българската литература. Сред „професорите” в този университет ще бъдат както български писатели и литературоведи, така и чуждестранни специалисти.
Първи в семинара на нашия „Майсторски клас” се престраши да се представи постоянният вече автор на списанието Иван Райков, ученик от ХІІ клас в Първа езикова гимназия във Варна. Неговите творби коментира писателят Владимир Зарев.
Очакваме ви!
  
Иван Райков
Иван Райков е роден във Варна, ученик е в Първа езикова гимназия с профил английски език. Пише проза от 9-годишна възраст.
   
 Стените
  
Зазидах го. Нищо че съм кльощава жена, зазидах го! Исках той да умре бавно, да страда, заради всичките гадости, които ме бе накарал да си причиня. Мечтаех да слушам крясъците му и, ах, бих ги слушал цял живот, докато гласните му струни не се скъсат и вените в лицето му не започнат да се пръскат от напрежение, докато органите му излизат от устата. Не, нямаше да го освободя. Щях да седя и да го слушам. Не, не би ме било гнус, нито пък жал, или каквото и да е.
Мислех си да го убия по какви ли не начини. Щеше ми се да го провисна на кука и с игла да продупчвам всеки милиметър от тялото му, докато целият не се боядиса в кръв. Ала после щеше да е трудно да чистя пода. Не обичам да чистя кръв. Колкото и добре да се излъска опетненото място, усещането, че там е имало нещо гнусно, си остава с години, с много дълги години и... и просто ти се набива в очите, натрапчиво е.
Затова реших да го зазидам – хем има нещо смешно, хем ужасно, това ми харесва. Представям си го как му е тясно, как вътрешно желая да умре, ала няма никакъв начин да причини своята собствена смърт. Той е твърде страхлив за такова деяние.
Обаче аз избързах. Тази история не бива да започва така. Ако можех да я започна наново, бих я започнала ето така: имало едно време един човек, който живеел вътре в мен. Само че един ден този човек се побъркал. Изправил се на крака и се разкрещял. Като луд. И докато крещял, останал без дъх и умрял. Умрял, защото бил твърде объркан от това, което сърцето иска, и това, което мозъкът съветва. Да, добре че е умрял. Добре че е умрял, защото иначе щеше да ме убие в лудостта си.
Истината е, че аз го накарах да изкрещи. Знаех, че започне ли, няма да спре. Да, аз го убих. Аз го убих, за да мога да оцелея, друг е въпросът, че обичах този човек. Харесваше ми идеята му за вманиаченост в мен. Сега обаче го няма. Отиде си. Остави ме сама, с цялата скука и мързел на света.
А знаете ли как го убих? Изтръгнах го от мен, стиснах го за шията. Ала не можех да го удуша. Той трябваше да страда, трябваше да изпита бавен ужас, силен, но бавен. Завързах го. Прецених, че ще го зазидам в килера. Харесваше ми фактът, че той бе напълно безпомощен. Гледаше как бавно слагам тухла след тухла, как мажа с цимент, слушаше как си подсвирквам „Сватбата на Фигаро”. За първи път в живота си аз виждах страха. Ала сякаш не се страхуваше от това, че ще умре, това не бе от особено значение. Страхуваше се от това, че вече не живее в мен. Страхуваше се, че след като сложа последната тухла, той повече никога нямаше да ме види.
Както и да е, за всеки случай оставих малка дупчица, та да му влиза въздух. Инак след два-три часа щеше да е мъртъв, а не това бе идеята. Трябваше да умре от страх, от глад, от жажда, да припада от ужас в собствените си течности, в изпражненията си.
Разчистих. После седнах в съседната стая. Пих чай.
Чувах как стената плаче и ме моли да я освободя. Няма да те пусна, казвах й, не, стой си там, защото ако те пусна ти пак ще влезеш в мен и пак ще ме накараш да ти позволя да ме нищиш и да върша със себе си неща, далеч по-отвратителни от тези, които аз върша с теб.
   
Борислав Стоев
Илюстрации към “Декамерон” от Бокачио, 1984/2000
  
Той за известно време се кротна. После започна да крещи. Караше ме да се усмихвам. Също както се усмихвах в началото, когато се зараждаше в мен, усмихвах се само при мисълта за неговото просъществуване, когато се срещахме в някоя от ония нощи, там в тъмното, когато бяхме слепи, когато важна бе само компанията ни. Останалото сякаш преставаше да живее, умираше зад гърбовете ни. Бяха хубави времена... Тогава, когато вече бе зазидан, си спомнях за тях. Крясъците му ми напомняха. Даваха ми радост. Придаваха на миговете душа, така както майсторът придава душа на цигулката, докато я извайва от дъските, така както стъкларят изпълва стопеното стъкло с дъха си. А всеки миг, който притежава душа, никога не се забравя, продължава да съществува някъде, в душата ни, в мозъка ли, не знам, виси като спящ прилеп, не помръдва, ала някак си напомня за себе си, във всеки един от простите, смъртни мигове.
Крясъците се усилваха, плач, блъсканици, рев. Излегнах се на дивана и задрямах. Задрямах по онзи вълшебен начин, сякаш някой свиреше на лира до мен – спях, но чувах музиката. Не сънувах – само лирата и тъмнината на клепачите.
Щом се събудих, затворникът бе млъкнал. Повече не издаде и звук. Мисля, че се бе примирил. Не мисля, че бе мъртъв, не, той не можеше да умре. Любовта му към мен бе твърде силна, за да позволи на тялото му да се предаде. Сякаш още е там, сгушил се като нищожен вързоп смърт. Сякаш още чува всяка стъпка, която направя. Сякаш още слуша всяка дума, която изрека.
Каква тишина! Красива тишина. Красива като усмивките ни в началото, като крясъците му след края... Колко жалко, че не мога да я понасям. Колко жалко, че ми напомня за него. Колко жалко, колко жалко...
  
Птиците в мъглата
 
Когато една птица бъде наранена, тя се скрива в мъглата.
Знаеш ли кое е изумително – това да имаш всичко, от което човек се нуждае, и точно тогава да го зарежеш, защото предпочиташ да го нямаш и да копнееш за него, отколкото да го имаш, без дори да съзнаваш, да, приятно е да страдаш, особено когато болката си я причиняваш сам, някак си се учиш от нея в самотата си, някак си я обичаш, да, една особена мазохистична обич към нещо, което не притежаваш, и нещо което със своята бавна и тиха усмивка дере кожата ти, да бягаш от нея, заедно с нея в мъглите между сградите да се мъчиш да се скриеш от нея, от болката, докато през цялото време я водиш за ръка, та да не се изгуби, да гледаш как листата по дърветата се менят, изчезват, пак се появяват, десетки пъти и въпреки че в теб не е останало нищо, ти продължаваш да държиш дланта й, тя е тази, която те защитава, тя, болката, самотата, защитава те от хищниците, които разкъсват сърцето ти, тъпчат го, плюят в лицето ти, и през всичките им мъчения ти знаеш, че имаш вина, че заслужаваш, а останеш ли сам, виждаш нищо друго освен собственото си страдание, и тогава викаш самотата, за да те спаси, за да те съхрани така, както ти ще съхраниш нея в сърцето си, тя ще го обгърне, ще го защити, поне това, което е останало от него, всъщност знаеш ли кое е изумително – това да имаш всичко, от което човек се нуждае, и точно тогава да го зарежеш, защото предпочиташ да го нямаш и да копнееш за него, отколкото да го имаш без дори да съзнаваш, защото само самотата може да ти покаже самия теб, а как, за бога, как можеш да обичаш когото и да е, без да се познаваш, без капчица от любовта ти да е посветена на теб? Да се изолираш, да изпиташ себе си, да се прегърнеш, да целунеш пространството пред теб и вечер да седиш заедно с Нея, но не да плачеш в прегръдката й, не, да й се усмихваш, да й благодариш, да й говориш, защото тази самота – това всъщност си ти.
Птиците в мъглата са объркани. Искат да послушат сърцето си и да забравят за раната, да се върнат при светлината. Само че ако го направят, те ще бъдат наранени отново и пак ще се върнат сред мъглите... затова предпочитат да си останат там, да се приспособят, за да могат да оцелеят по-дълго. Избират ума пред сърцето, защото той никога не би ги наранил и никога не би ги направил щастливи... защото предпочиташ да го нямаш и да копнееш за него, отколкото да го имаш, без дори да съзнаваш... така правят хората, така трябва, само така могат да оцелеят.
 
Овалната стая
  
Тишина в овалната стая.
Празна белота. По средата разделена на две от стъкло. Стъкло, през което жената вижда мъж от другата страна. Вижда го, чуди му се, задава си въпроси за това кой е, как се е озовал там... Сетне мъжът се събужда и поглежда към жената през стъклото и в този миг очите му блясват. Той току-що се бе влюбил от пръв поглед.
Жената също го зяпа през преградата и му се усмихва, протяга ръка и докосва границата. В очите му тя вижда искрена любов, такава неподправена от нищо друго, освен от нуждата да я притежава.
Тя изпитва радост, извираща отвътре, напираща така силно, че сякаш всеки миг гърдите й щяха да се разцепят, а тя самата да се разпръсне на милиарди прашинки, които биха изчезнали в празното. Гледаше го дни наред. И той я гледаше все така влюбено, все така замечтано, да, замечтано, сякаш... сякаш точно тя бе преобърнала мечтите му и го не принудила да ги измисли с един единствен поглед, без нито една изречена дума.
Жената стърчеше пред стъклото, гледаше през него... само то я разделяше от щастието, от човека, когото обичаше повече от всичко останало, притежаващо свойството да бъде обичано...
След време не се сдържа и му помаха. А той все се усмихваше...
Накрая тя се обърна и огледа стените. Нямаше нито врата, нито прозорец, нямаше нищо. Провикна се:
– Пуснете ми при него!
– Защо да те пускам там? – отвърна гласът на стъклото.
– Защото той ме обича, виждам го в очите му.
– Няма да те пусна.
– Защо?
– Защото той не те обича. Той не те познава дори.
– Ама погледни любовта в очите му!
– За теб аз съм стъкло, но от другата страна, от неговата... там съм огледало.
Тиха беше овалната стая.
 
Градината
  
Бавно гаснеше залезът...
И пустота цареше наоколо.
Именно затова градинарят разкопаваше земята, за да й подари живот. На няколко метра от него магарето му дъвчеше разни плевели, вероятно единствената зеленина, която се бе родила от тая земя.
Мечтаеше да засади красиви лалета, минзухари, по краищата да цъфнат розови храсти, люляци, зюмбюли. До оградата – чимшири, пред вратата на къщата – лоза. Мечтаеше за това мъртвата почва да възкръсне в някаква нова форма, в красота, в смесица от ухания, които щяха да го събуждат всяка утрин. Да седи сред творенията си и да си пие ракията всеки следобед. Да слуша жуженето на пчелите, да гледа пеперудите. Да му завиждат останалите. Да искат да станат негови приятели, само за да могат и те да бъдат с него, и те да се излягат на тревата, да се пекат на слънцето и да гледат красивото.
Може би в центъра на градината щеше да изгради шадраван. Шадраван с формата на ангел, зад който водата хвърчеше на посоки и ситните пръски охлаждаха усмивките. По пътеката, която криволичеше между отделните видове, щеше да нареди мозайки, красиви мозайки, без определена форма, просто щеше да редува цветовете така, както цветята правеха. Щеше да посади и дръвчета, вероятно вишни, та да бъдат с по-красиви цветове; също и череши. Когато те пораснеха, щеше да опъне хамак между тях и на него щеше да се излежава, докато слушаше как вятърът се сгушва в листата на неговата градина, как съседите казват: „Гледай го тоя каква градина си направил! Блазе му!” Да така щеше да бъде, така щяха да казват и тайно щяха да му завиждат през прозорците на техните кухни.
Привечер щеше да подбира цветята в букети и щеше да ги продава на площада, където селяните щяха да ги купуват за жените си, щяха да им подаряват усмивките, които той бе отгледал с цялата си обич. Парите щеше да ги пази, та да може догодина пак да засява цветя, по-красиви от предишните, цветя, които селяните не познаваха...
Да, красива щеше да бъде неговата градина...
Градинарят за пореден път заби мотиката в сухата почва. Огледа се. Магарето вече бе изяло плевелите и се бе заело да пъди мухите около задника си с опашка.
Бавно гаснеше залезът...
И пустота цареше наоколо.
 
 
Заглавие
Максим Лаврентиев 
Рубрика Руска тетрадка | 2007 / декември 
Съдържание
Максим Лаврентиев е роден в Москва през 1975 г. Завършил е Литературния институт “А.М.Горки” в Москва. Член е на Съюза на писателите на Русия. Носител на наградата на вестник “Литературная Россия”. Помощник-ректор на Литературния институт “А.М.Горки”, аспирант в катедрата по руска литература на ХХ век.
Автор е на книгите “Пеперудка” (2004), “На границата на измислицата и смисъла” (2005) и “В очакване на брод” (2006). Публикувал е свои стихове в сп. “Юность”, в. “Литературная газета”, в. “Литературная Россия”, сп. “Литературная учеба”, сп. “Россииский колокол” и др.
  
Максим Лаврентиев
   
ПЕПЕРУДКА – КНИГА

Както през май пеперудка долита
от някого внесена книга в дома –
не на моята длан непокрита,
тя в сърцето ми трепва сама.

Сам неразбрал,че това е радост,
и прокуден от тежкия сън,
аз ще видя лицето й младо,
ще усетя, че пролет е вън.

Значи краят задгробен е тесен.
Всеки търси, от жажда обзет.
И в жарта на чудесната песен
оживява самият поет.

Че в живота така се постига
повестта за любов и за плам.
Вечен знак – пеперудка и книга
се разперват на моята длан.


* * *
От мрака излезе
ти веч –
след тези,
които са вече далеч.

До днеска пламтящи, изгасли
преди –
не крили богатства,
звезди.

Не стига им нищо
в света.
Съдбата ги нищи
в скръбта.

След тях – във Париж и
в Москва –
на светло обгрижваш
ти свои слова.
* * *
На Творчеството родина е бъдещето.

Велимир Хлебников


Те бяха малцина, достойни по право.
Но само един от семейство певци
на строгото чело ненужната слава
е носил в корона от живи венци.
Хвърли ръкавица на време летящо,
превърна го сякаш в послушни овце.
В далечното време, без покрива бащин
той скита, поведен от свойто сърце.
И сам се съзря във Родината нова –
езичник и слънцепоклонник на Слово.
  
ВЪВЕДЕНИЕ ПРЕЗ 1941-а

Годината бе щедра. Лято –
създадено като за парка.
Поету трудно бе, когато
го мъчеше провинциален Харков.

И как да се изхранваш с думи,
да бъдеш автор ти на скечове
и тъй в Изкуството безумно
да станеш ти Предтеча.

До смърт, до смърт върви нататък!
Кога, къде? Та туй е лудост!
Извел си уравнението кратко
на наримуваната глупост.

Животът ще изгасва като лампа,
на всичко ще наложи лапа…
Смъртта видя той във очите.
Сам себе си в прозореца прочита.


НЕБЕ

Чети ми ти още за Феб, там където
цветята са чудни в цъфтежа засмян.
Защо ли човекът все търси в небето
туй, дето му липсва на тази земя.

Аз трийсет лета във това огледало
се гледам, звездите се вглеждат във мен.
Дали пък небето над мен е изгряло,
или аз съм огън от мит сътворен.

Там Бога съгледах, бе сякаш наяве.
Аз зрънце съм малко, но зная добре:
и Космосът малък е, казвам ви право,
щом диша любов като тъмно море.
  
Преведе Тихомир Йорданов
Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира.
Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007
 
 
Заглавие
Малката розова звезда.
A Drop of Rose Water. 
Рубрика Проза | 2005 / август 
Съдържание

    МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА

    “Първото нещо, което направих щом се завърнах от плаване, е да взема от куфара детското панталонче от копринено кадифе заедно с блузка с елече и да изтичам в детската градинка “Пушкин”. Дъщеричката ми хитро ме видя през оградата и е много щастлива, че съм слязъл от кораба и първа я вземам – има такова съревнование между децата кой ще си тръгне пръв. Свалихме престилката на квадратчета с избродиран знак-знаменце и я облякох в новите дрешки. Тя се затича да се похвали на другарчетата си, но може би от радост, сама се спъна и падна на пътечката. За моя изненада платът на коляното се отпори, зейна голяма дупка, но се размина без охлузване. Изтичах преди да се е разплакала, вдигнах я високо, целунах удареното място и обещах, че ще й купя нов, още по-хубав гащеризон. А сега да отидем да вземем братчето от групата на малките. Като минем през детския парк в Морската градина, двамата ще се люлеят до насита. После се прибираме у дома, мама ще зашие панталончето и ще ни направи снимки на терасата.

    Боян Янев, Илюзия, 2004, Варна

    Всеки моряк има над леглото си много снимки от семейството – нещо като таен параклис, който в най-ужасните бури помага да не спираш да се бориш за оцеляването си и за опазването на кораба. Децата растат бързо, а ние отсъстваме дълго, затова снимките над главата ми през всяко плаване са различни – нови. Като сега, пред Нова година, винаги бурният Бискайски залив – какъв ти залив, навлизаме в Атлантическия океан, се нахвърля върху неголемия никораб с цялата си непонятна злоба.
    Колкото и да се стараехме да вървим срещу вълните, пристигнахме в Кардиф доста закъснели. Носим както обикновено български билки, дървени играчки, мед, минерална вода. Англичаните са големи почитатели на тези неща – тяхната мярка за качество е непоклатима. Виждал съм малчуган, който върви с грейнало личице, уловен за ръката на майка си, а с другата ръка дърпа българска играчка – птиче, което има на крилете си малки чинели, крилете се задвижват от колелцата на играчката, а малките чинели нежно звънят. Детето час по час се извръща да погледне играчката и върви много гордо, че я притежава. То не знае, че освен чудесните си качества, играчката е и много евтина. Виждал съм възрастни жени, които се отказват да купят минерална вода, ако тя не е българска!
    Пристигаме закъснели и уморени в навечерието на Нова година. На крановете са останали дежурни, които разтоварват нашите билки. Макар и затворени в кашони, от тях се разнася вълнуващо благоухание. В Англия полята са винаги зелено под топлата ласка на Гълфстрийма, а нашите билки им подаряват и свежия си аромат. Преди да се наканя да сляза, за да заваря последните отворени магазини и да купя обещания детския гащеризон, на кораба пристига моят приятел Дани. Той е докер, но днес има почивен ден, затова идва заедно със своята 6-годишна дъщеричка. Елзи е връстница на моята Искра. Каня ги в кабината си, черпя ги с българско кисело мляко. Обожават го. После Елзи се покатерва на леглото ми и сериозно разглежда моите снимки.
    - Това е смях! – сочи тя моя малък син.
    Наистина лицето му винаги е така великодушно усмихнато, че от детските ясли още го наричат Смешко. Ето и Елзи се усмихва. После докосва снимката на Искра и казва:
    - Това е звезда!
    Детето ми танцува в балетната школа към операта и затова съм я снимал в розова рокля, розови балетни пантофки и коронка на главата. Тя е застанала на пръсти с вдигната нагоре ръка – наистина е една малка розова звезда. И аз се усмихвам, защото си спомням как горещо ме молеше: “Тати, отпиши ме от детската градина, ще ходя само на балет и пиано!” А съседката ме среща на стълбището попита: “Всяка вечер преди жена ти да се прибере заедно с дъщеря ви, кой свири толкова хубаво на пиано у вас?” Това е бил 5-годишният ми син! Сега се сещам да отворя папката с неговите рисунки и да ги покажа на Елзи. Тя ги разглежда много внимателно и моли да й подаря рисунката, която ми се струва най-надраскана.
    - Това е голямо индианско ловене на риба! – обяснява ми Елзи.
    Разбира се, че й подарявам рисунката и добавям една книжка от списание “Веселые картинки”. Момиченцето ги разглежда и казва:
    - Това са много весели картинки!
    Слага рисунката на сина ми в книжката и ги отнася с грейнало личице.
    Слушам разказите на моя съпруг след неговото завръщане и си мисля как децата от цял свят се разбират чудесно независимо от езиците, границите и културите.


      A Drop of Rose Water – short story by Maria Dolapchieva.
 
 
Заглавие
Малък разказ: Дупка.
Short story: A Hole. 
Рубрика Малък разказ | 2005 / октомври 
Съдържание
    АТАНАС СТОЙЧЕВ

Калина Атанасова,
Стръмната улица

    - Ти си глупак!
    Владо веднага ме окачи на въжето, щом разбра, че съм се оженил.
    Никога! Нали тутакси ще го закопчеят на брега. Предпочита да е на някое от тези скапани корита - траулерите, дето се клатят като цървули из океаните, и да си корми скумрии в онази касапница - рибния цех. Какво лошо да гледаш как червата изтичат между пръстите ти, да жвакаш с големите ботуши из купчините мръсотии, да падаш в тях, докато другите се кикотят над тебе като дяволи и не ти позволяват да станеш... Дори е весело.
    - Върховно! - съгласих се. - Умирам за работа, дето не можеш да се изпикаеш, без да си измиеш ръцете. Но какво общо има това с брака?
    - Там е пълна смрад.
    - Да не би?
    - Не! Макар че...
    Цели четири години не бяхме се виждали. Още преди да се оправим с въжетата, Владо се прехвърли при мене на базата - хладилен кораб, който събираше рибата от траулерите и ги снабдяваше с гориво, вода и храна. С други думи, Владо ловеше рибите, а аз ги пренасях. Свързваха ни петте години в Морското училище. Още тогава Владо минаваше за безкомпромисен любовник и нахалник, а аз - за паяк, плетящ безкрайни паяжини.
    Намирахме се в Южния Атлантик, застанали борд на борд, времето беше тихо, заетите момчета от двата кораба си вършеха работата - всичко вървеше към един хубав запой, отлаган четири години. Владо се беше настанил на единствения фотьойл в каютата, отпиваше и подхвърляше фъстъци в устата си.
    - Все същият ръб си - похвалих го.
    - А ти - наивник... Само че и аз започнах да се пукам по шевовете.
    - Направиха ти дупка и на тебе - погледнах го с надежда.
    - Драскотини...
    Нали знам какъв костелив орех е. Нали знам, че побеснява, когато почнат да му се правят на по-религиозни от папата. Защо всички жени си мислят, че сърцето на мъжа е пансион за благородни девици? Неговото например е долнопробен бардак, за всички има място. А ако някоя се съмнява, веднага изхвърча зад борда.
    Виж, с Моника не било точно така. Впрочем и тя не издържала на адското напрежение. Но той никога не я видял да стъпи накриво. Тъкмо това го дразни и сега, губи си съня, криво му е, все още я помни. Но като се разприказва, може и да му мине.
    Винаги са му изглеждали съмнителни хората, които се правят на много добри. При тях злото се трупа, трупа, те го потискат, доколкото могат, но в един момент всичко се взривява и остава само прах и пепел.
    Комедията започнала, когато Моника му казала, че не може да бъде момичето на когото и да е. Нямало да стане. Но станало. Забравила, че се е заричала никога да не се качва на кораб, че не е от момичетата, с които моряците се забавляват. Качила се не един път, дори намерила чар във вонящото на риба тенекиено чудовище, както го наричал Владо. Господи, хрумнало й, че ще го свали от корабите, че няма да се примири с дългите му отсъствия из океаните. Ако я иска цялата, трябва да е постоянно до нея. Ще се задоволи ли с мизерно парче от тортата след шест месеца, а още по-сигурно - с нищо?
    Владо признал, че е сладко парче, но никога няма да изостави корабите заради нея.
    Тя би го направила. Жалко, че нямала кораб, който да изостави заради него.
    Ето какво го подразнило и откъде започнало всичко -тези пресилени думи, тези голи обещания!
    Ами, засмял се, тя също може да напусне своя кораб. Вестникът, в който работи, не е ли едно книжно чудовище, не е ли един рибен цех, където се кормят живи хора.
    Тогава все още не бил сигурен, че ще наеме тази къща на брега на морето, която да превърне в бар. Дори се изплашил, когато Моника напуснала вестника и работела наравно с него, докато ремонтирали и подновявали къщата. Била сръчна, поръбвала покривки и завеси, все едно шиела знаме за боя. Обикаляла магазините за чаши, вази, саксии, живи цветя, които засаждала, тапети, които поставяли заедно. Искала да бъде най-красивото и уютно място в града. Открили го в началото на сезона и за нула време започнало да се пълни. Моника сама подбирала красивите момичета, които сервирали на минутата, канела свои приятели и отначало всичко изглеждало блестящо.
    Моника се скарала с родителите си, които не одобрили нейния избор. Владо се надявал, че става дума само за промяната в работата й. Иначе били възпитани хора, отстъпили й мансардния етаж от къщата, само мир да има. Владо почти се преместил там, нали знам, че не е особено притеснителен. За какво да се притеснява, ясно, че в един момент всичко ще се разпадне, ще замирише на гнило и единственото спасение ще е океанът. С нищо не показвал, че оценява нейните жертви, макар да виждал, че нощем хапе възглавницата, обляна в сълзи. На сутринта пак била усмихната, изглеждала щастлива, целувала го мило, преди да излезе. Добре, добре, лицемерко, казвал си, да видим докога.
    И сега признава, че Моника наистина била изключение. Понякога си фантазирал, съвсем безпочвено, разбира се, че е изпратена от извънземни със специална мисия. Грешката им била, че са се хванали с такъв костелив орех като него. Грешката на Моника била, че го искала цял, искала и тялото, и душата му, искала всичко и умирала да му покаже, че и тя дава всичко.
    В моменти на отнесеност и пиянско умопомрачение той също се чувствал като мъж със специална мисия. Допускал, че е призван да я накаже. Макар че не виждал за какво. Може би за някакви минали прегрешения.
    Моника имала сестра, която често посещавала мансардата. Двамата се разбирали чудесно. Владо подозирал, че Николета не иска всичко и спокойно би се задоволила с част от него. Ако можел, той би я нарисувал само с кълбета. Едно за глава, две за рамене, две много хубави отпред, две върховни отзад, пред тях едно, което силно изпъва роклята, надолу малко по-трудно, но очертанията на бедрата и осо бено на прасците били много близки роднини на кълбовидните форми. Когато се сгънела на фотьойла, тя се превръщала в огромна надута топка. Очите й се затваряли, бузите й розовеели. Около нея винаги трепкал магнетичен ореол, който не привличал само онези мъже, които не си признавали. Истината била, че като затворела очи, магнетизмът й ставал неудържим. Веднъж му признала, че със затворени очи вижда по-добре. Че онова, което вижда с отворени очи, не винаги е за гледане. Предпочита да е негърка на пазар за роби, където я оглеждат красиви търговци, туземка, нападната от пирати... Помолил я да си затвори очите, той също затворил своите... Така и не усетили кога влязла Моника.
    Това не било единственото му прегрешение. Но каквото и да станело, Моника първа започвала да разтопява ледовете. Увисвала на врата му и поглеждала отдолу. Разбира се, той никога не се размеквал, не изваждал ръце от джобовете си да я прегърне или погали небрежно.
    И в онази злощастна вечер Моника дълго висяла на вра та му, дълго се притискала, докато той даде знак, че съществува.
    - Снощи пи много на бара - казала му.
    - Не много и не от мъка по тебе.
    - Аз бях мъртво пияна, ако забеляза.
    - Не! Забелязах, че дълго стоя в тоалетната.
    - Мисля, че успях.
    Вече знаел. Преди няколко дни Моника му казала, че очаква дете. Но той, верен на себе си, отминал и това с мълчание.
    Натъжил се. Видял своето копие, също толкова сърдито, студено и скептично. Като се предвиди и участието на Моника, може би нямало да бъде чак толкова сърдито, студено и скептично. Такова или онакова, вече било изтекло в тоалетната.
    - Не се тревожи - казала и разбъркала косите му, - ще си имаме дете... някой ден, когато решиш.
    - Не! - отсякъл. - Поне не по този начин.
    Какъв бил начинът, и той не знаел.
    На другия ден заминал на рейс. Когато се върнал след шест месеца, не я намерил - нито в бара, нито в мансардата. Питал, разпитвал, докато накрая един от редовните посетители в бара се сетил. Видял я в деня на заминаването му. Не бил съвсем убеден, но отдалече приличала. Облечена в дългото си зимно палто, вървяла по самия ръб на вълнолома. Сигурно му се е привидяло, защото вече бил доста отнесен от погълнатия алкохол, погледът му се мержелеел и дори си помислил, че жените са две. Но, както и да е, жената стигнала до края на стената, постояла малко там, после разтворила ръце и полетяла надолу.
    - Глупак! - ядосал се Владо. - Сигурен ли си, че не е
полетяла нагоре? Тя беше извънземна.
    И двамата били ужасно пияни.
    - Къде може да е изчезнала? - попита накрая Владо.
    Търсих я из целия град.
    - Не е достатъчно. Защо не я потърси и в други градове?
    - Представяш ли си, жена да се самоубие заради мене!
    Извадих радиограмата от чекмеджето и му я подадох.
    Владо зачете на глас:
    - „Имаме дъщеря. Може ли да я нарека Мира? Обичам
те. Връщай се. Чакаме те. Моника”...
    - Мира? - обади се след доста време.
    - От Владимир - поясних.
    - Не, тази жена наистина ме разби... А къде я намери?
    - На вълнолома.


      Short story: A Hole – by Atanas Stoychev.
 
 
Заглавие
Манхатън Кабул 
Рубрика Проза | 2007 / ноември 
Съдържание
Петър Денчев е роден на 08.08.1986 г. в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия “Фредерик Жолио Кюри” Варна. Пише поезия, проза, театрална и кино критика. Неговият разказ “Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса “Екстаз” на сп. Алтера (2006). Има номинация за поезия на конкурса за дебютиращи автори (Liternet, 2006), лауреат на Първия национален конкурс “Христо Фотев”, Бургас (2006). Печели втора награда на Националния младежки поетичен конкурс за поезия “Веселин Ханчев” (Стара Загора, 2006). Има публикации в сп.”Алтера”, в. “Компас”, “Бунтарите” - малка антология (2006), “Буквите” - антология (2004), Антология “Литературата - виртуални срещи”. В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” София. Неговият роман “Тъй както мъж целува жена, която обича” е един от двата наградени на конкурса за нов български роман “Развитие”.
 
Петър Денчев
 
1.
Лепкав предиобед се разливаше по тежките дървени маси на бистрото. Грозен шумен мъж мина по улицата и чух как обувките му шляпаха гумено. Носеше груб панталон. Отмина толкова бързо, колкото го забелязах.
Пак минава онзи тип с кучето. Трето кафе за деня. Вестник “Либерасион” и малко сметана за кафето. Да, бита. Знам, че не слагате обикновено, но аз бих желал. Merci beaucoup.
Отскоро съм в Париж и за първи път виждам българин в парижко бистро. Той е старателен, говори добре френски. Възхищавам му се. За разлика от онзи китаец, който караше таксито. И китайката, която продава цигари в същото бистро. И китаецът, който ме обслужи в “Ед”, когато си купувах салата. За нещастие, тя се оказа с отвратителен пластмасов вкус. А дресинг сосът може би беше стар. Както и да е. Мога да преживея една салата. Но все пак се учудих как може тези марули да имат толкова пластмасов вкус.
Повече няма да пазарувам от “Ед”.
Този грозен шумен мъж не спира да обикаля. Дали търси нещо? Гуменото шляпане на обувките му ми напомня за тротоара пред Музея Орсе. Но ако вървеше по него щяха да шляпат по различен начин. О, да! Също ще ми бъде любопитно да ги чуя какви звуци ще издават по улица “Бонапарт”, а може би и по стълбите, които слизат към Сена. Може би водата на реката ще поеме пляскащо-мляскащите им звуци и те няма да звучат толкова натрапчиво.
Вчера сутринта видях галерия, специализирана в американското изкуство, и пред нея беше спрял син “Форд Мустанг”, модел от 60-те, какъвто имаше в “Полицаят от Сен Тропе”. Ох, този не спира да минава. Поне да си обуе други обувки. Тези шумните ме влудяват.
По радиото пуснаха “Манхатън Кабул” на Рено.
 
2.
Станислав наблюдаваше през бара внимателно този, който вече пие трето кафе за деня. Говори странен френски. Но е трудно да се определи какъв е акцентът му. В чертите му има нещо познато. Станислав присви очи, за да го изчисти съвсем на фокус.
Този човек имаше премерени точни движения на ръцете и чудесно поддържани нокти. Зъбите му също издаваха приятен блясък. Не изглеждаше на повече от четиридесет. И злоупотребата с кофеин не му вредеше.
Защо четеше “Либерасион”, а не “Льо Монд”? Човек би казал, че си пада по четенето на задълбочени статии. Можеше поне “Фигаро” да чете. Странна птица. Като този с шляпащите обувки. За кой ли път минава вече оттук? Идиот. Обувките му изглеждаха стари. Имаха вид на модната линия от 58-а.
Наближаваше един часа следобед. Хората излизаха от работа и идваха да обядват. Един тип си поръча сандвич със сьомга и бира.
Станислав винаги се възмущаваше, щом някой французин си поръчваше бира, която беше три пъти по-скъпа от виното. А виното тук е превъзходно.
 
3.
Наистина в тази страна лоши вина няма. Но лоши навици със сигурност. Къде ли липсват те? Обичам да обядвам навреме с хубаво вино. Не! Ако този тип мине още веднъж, ще го убия…! Боже! Да отиде да шляпа другаде.
Уф, накапах си сакото с този сос от салатата. Този път тя няма никак пластмасов вкус. Стреснах се от клаксона на една кола.
 
4.
Мобилният телефон на Станислав звънна. Но той беше твърде далеч от него, тъй като сервираше елегантно на млада двойка, която седна да обядва задушено телешко със зелева салата и бяло вино. Малко е кисело, днес собственикът трябва да докара ново. Това не е много хубаво. Няма значение, ще го опитаме. “Колко провинциално очарование има Париж”, си помисли Станислав.
След това онзи, дето изпи три кафета, а сега обядваше, го повика пак. Искаше десерт. Някакъв сладкиш да бъде. Да, нещо с малини. Или къпини. В краен случай с ягоди. Но задължително с плодове!
“Защо ли дойдохме от Страсбург в Париж?” - си помисли Станислав.
Това си го мислеше от няколко дни. Получаваха същите пари и в Страсбург и живееха на хубаво място. Тук трябваше да живеят в “Сен Дени”, където имаше много емигранти от Африка. Станислав се притесняваше за жена си, когато тя се прибираше вечер. Но за сметка на това, когато имаше мач на “Стад дьо Франс”, първи чуваше виковете на тълпата. Виждаше и как кацат самолетите на “Шарл дьо Гол”. Цялото това урбанистично очарование го нямаше в Страсбург.
Онзи с мустаците иска още една бира. Ах, но той е пълен глупак да дава тройно повече пари за скапана белгийска бира, когато може да изпие три превъзходни чашки вино за тези пари.
В Страсбург поне бяха трима сервитьори. Сега бяха двама, но колегата му не беше дошъл днес на работа, защото майка му си счупила краката, като паднала по стълбите. Шефът обеща на Станислав да му плати двойно за днес. Разбира се, ако останеше жив. Ха, та не е смешно никак.
Един с куче, очила и дълги мустаци си иска цигарите, а китайката, която ги продава, я няма. Не бива да изчезва дори за секунда. Къде ли е отишла? Станислав не знае къде да търси точно този вид цигари. Боже, колко много видове цигари има. О, слава богу! Тя се появи.
Да, господине, ето сега още една чаша вино. Бордо или божоле?
Мобилният телефон на Станислав звънна отново.
Ох, да, онзи тип с “Либерасион” и поддържаните нокти си иска десерта. Някакъв плод беше. Ето, има малини. Ооо, малини! Благодаря ви! Чудесно.
Мобилният телефон на Станислав звънна.
- Ало.
- Мили, здравей! – истерично изкряска глас на млада жена, която си боядисва често косата.
- Какво става? – попита Станислав.
 
5.
Този сладкиш с малини е страхотен. А българинът наистина се справя чудесно със сервирането. Толкова много хора има, а въпреки това той успява да поднася елегантно и с внимание. Сега един малък коняк след сладкиша. Ще бъде чудесно. След това ще се прибера в хотела за следобедна дрямка.
О, не! Отново си накапах сакото. Тези малини със сигурност не се перат. Гарсон, един коняк!
 
6.
- Разбили са апартамента! Няма го телевизорът и онези две хиляди, които днес следобед щях да внасям в банката!
- По дяволите! Какво искаш пък ти?! С този квартал!
- Но, мили, недей така.
- Въобще не трябваше да идваме тук. Всичко това е заради глупавите ти женски капризи.
- Но…
- Стига с това “но”! Повече няма да те слушам! Защо ли не останахме в Страсбург?! Стой в къщи и се обади в полицията! Хайде, Стела! Като свърша работа, ще се върна вкъщи.
Онзи с “Либерасион” пак вика нещо. Иска коняк. По дяволите!
 
7.
Точно когато ми донесоха малкия коняк, отново пуснаха “Манхатън Кабул”. Ех, този Рено.
О, не! Накапах се с коняк. И то, защото този пак се разшляпа.
- Идиот! Иди шляпай на “Трокадеро”!
 
 
Назад [ 10 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма