Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Марион Колева 
Рубрика Поезия | 2007 / декември 
Съдържание

Марион Колева
  
ТРЪСТИКА И ВЯТЪР

Изпружва се и после се огъва
под пръстите на вятър многорък.
Простенва тетива на пуснат лък.
Стрелите му в стъблото й потъват.

Тъй сладко е и също невъзможно
прегръдката им да просъществува.
Изтръгне ли я, тя ще се разложи.
Утихне ли пък вятър, той не струва.


ИЗГУБЕНА НЕВИННОСТ
  
По Дерек Уалкот
  
До вчера с пеперудите препускаха
след шарения залп на хвърчилата.
Под босите петички миди хрускаха,
гласчета бистри милваха водата.
ГОТИЧЕСКИ СМЯХ
 
„Give me laugher, safe my soul.”
 
Момичето с червено шалче бродеше
из замъка и мислите на Дракула.
Нахакано – типична теле-водеща –
стръвта неподозираща в спектакъла.

От кръв и мляко тялото пулсираше,
предчувстващо любовната атака.
Край восъчните свещи левитираше
най-петимният, кротък Принц на мрака.

Часовникът удари за вечеря.
Вечерята приседна сред разкош.
Към шалчето й пътя Той измери...
„Да спиш във кош и да сънуваш Бош.”
Наблизо изумрудените жабчета
издебваха наивни папатаци
и гълтаха ги като дребни хапчета
за ужас на добрите първолаци.

А днес, снабдени с ледени пинцети,
наведени над маса за дисекции,
хлапетата с мутиращи гласчета
пред трупчета разпрани
слушат лекции.
 

 
 
Заглавие
Марияна Хруза 
Рубрика Нови стихотворения | 2014 / 1 
Съдържание
Марияна Хруза (10.01.1964, Варна) – Поетеса, журналистка. Средното си образование завършва с рядката специалност “Зелено строителство” във варн. Строителен техникум; учи в полувисшия Институт по съобщения – С., дипломира се в ТУ – В. Работи във и за варн. вестници и списания, като най-плодотворен е стажът ѝ във в. “Полет Press” и в. “Черно море (днес)”. Публикува и във вестниците “Студентска трибуна”, “Пулс”, “Народно дело”, “Седем дни”, “Вестник на вестниците”, “КИЛ” и др. Водеща на радио- и тв предавания. Чл. на СБП, СБЖ, Сдружението на писателите - Варна. Редактор на сборници и книги, между които “Когато душата похапва” на П. Михова и “При(-)рода” на Р. Гънчев.
Книги: Заради толкова Любов… (стихотворения, 2008), Целуната от Бога – свещени места по бълг. земя, 2006); Шесто чувство (стихотворения, 2004); Угарно небе (стихотворения, 2000, в съавт. с Георги Венин); Паднали ангели (стихотворения, в съавт. с Г. Венин, 1999); Горското духче Пък и неговите приятели (детска книжка, 1998); Монолози на кръвта (стихотворения, 1995) и др.
(АртЕнциклопедия Варна)
 
Марияна Хруза

ПРОЗРЕНИЕ

Аз съм твое дете…
Затова ли родих от милувка на нож
сред разискрена звездна жарава,
върху дъхави облачни мощи…
Оттогава не търся равното…

Пих тъга на ранена орлица
и с перата си въглени вадих.
Плачех само когато вали…
В душни кладенци думите падаха.

И когато земята замираше,
от небесния тъпан погалена,
изпод веждите лъсваха вирове,
благи вади – по устните алени.

Аз съм твое дете…
Затова съм тревожна вселена
и се давя в безбожно смирение.
Затова ли съм в нощ като ден
и безсънна, тека като вена…

Колко още ще пъплят елите
по ръба на ронлив небосклон?
И с ресници от коси игли
ще докосват на болката лоното.

Ще гълчиш, ще мълча,
ще мълча пред глъбта на сълзата,
аз, душа от душата ти росна…
Удряй, майчице, с клетвата свята,
щом престана да бъда мост.

Щом преситена стана камбана,
щом престана да бъда чан…

Аз съм твое дете…
 
МАЙЧИНО

Солен ли е хлябът ти, дъще?
Солен е от кръв и от сълзи.
Солен е от козето мляко,
че падна козлето във вира.
И ти като майка му – будна,
ще губиш сърцето си в нощите.

Ще ръсиш солта първо в раната,
а после ще плачеш над нощвите…
МОЛИТВА

Клокочи лава в гърлото на Бога.
В див спазъм хребетът се гърчи.
През вените му – жив – минава огън.
Пред изгрев слънцето е сякаш мъртво.

Тогава жрецът кривва към небето
по пътя прав, наметнат с древна сила.
Снегът под клепките му става облак летен.
И белегът в душата му изпросва милост.


ПЪТЕКА
 
Следвай ме, овчарю, следвай ме.
Следвай ме със стадото си и сърцето си…
През огнени хармани ще преминем.
Под облачните пазви ще те водя –
и нека влагата им те опива…
Събуй се,
нека тръните те галят
и влюбено змиите те целуват…
Смири гласа си, усмири вулканите,
опитоми душата ми и земетръсите.
Следвам те, Овчарю, следвам те…

От колко време двамата вървим
подир съдбата си…
И подир стадото…

ТЪКА СИ ПРЕСТИЛКА

с последните багри на лятото.
Към пътища стръмни
навързвам любовни мостòве –
до яркото синьо оранжево слагам.
Червеното лумва със изгрева росен.
Тук – острите покриви
с облаци обли заглаждам,
там – в меките дипли
на благите пазви ливадени
сянка
на грапави спомени вграждам.

Така се отнасям,
че често замръквам…

Застилам
пред моето вътрешно слънце престилка.
На нея отново –
гальовно замъркала,
подобно на котка се сгушва душата ти.
 
 
Заглавие
Марк Аврелий.
Marcus Aurelius. 
Рубрика Проза | 2005 / август 
Съдържание

    НАТАН ЕЙДЕЛМАН

    1. “Всичко трябва да се прави, за всичко трябва да се говори и размишлява така, сякаш всеки миг може да се окаже последен за теб... И най-продължителният живот по нищо не се различава от най-краткотрайния. Та нали настоящето е за всички еднакво, а следователно са еднакви и загубите, а те се свеждат в крайна сметка до мига. Никой не може да се лиши нито от миналото, нито от бъдещето. Защото кой би могъл да ми отнеме онова, което не притежавам?”*
 
    2. Това е написано преди повече от 1800 години по време на скучните вечери или нощи в студените за римските войски лагери през зимата някъде в сегашна Унгария.
    По това време Марк Аврелий Антонин царува вече второ десетилетие и ако вземем предвид, че когато е бил осемнайсетгодишен младеж, го е забелязал, осиновил и привлякъл към управлението неговият сродник, държавник и бивш император Антоний Пий, тогава ще излезе, че целият цивилизован свят – от Испания до Каспийско море и от Северно море до Южна Африка, великата вечна империя, величана кратко и ясно като “Рим” – всичко това се e намирало под властта на Марк Аврелий около четирийсет години. Тоест цели две човешки поколения.
    Но нека го послушаме още.
    3. “Който е видял настоящето, той вече е виждал и миналото, и бъдещето... Всичко е еднородно и еднообразно. Каква частица от безкрайното време е отделена на всекиго от нас? Продължителността на човешкия живот е миг; усещането – смътно; строежът на тялото – тленно; на душата – колебливо; съдбата е загадъчна; славата – недостоверна; животът – борба и странстване по чужбината; посмъртната слава – забрава...
    Но какво може да ни тласне на път? Нищо друго, освен философията...
    Представи си, че вече си мъртъв, че си живял само до настоящия миг и останалото време, което ти е предоставено, изживей в съгласие с природата.”
    4. Струва ли си бързо да се съгласим с казаното, или да спорим? Да намерим в тези редове истина или софизъм?
    Всичко това е добре обмислено. Тук намираме отблясък от някакво цяло, което преди всичко трябва да разберем. Но нека поговорим първо за автора...
    Необикновена задача – по съчинените от него текстове да “изчислим” характера и душата на автора.
    Вярвам, че в бъдеще към трудовете на учения, особено на историка, ще се прилага подробна справка за неговите качества: страсти, интереси, антипатии – неговата художествено осмислена биография. Защото нали и без това тя прозира във всеки негов труд, нали и без друго личността на автора се проявява в работите му, тъй че защо да се крие, не е ли по-добре да се облекчат възприятията на читателя?
    Когато в книгата за Плутарх на един съвременен специалист четем хвалебствия към древния историк за склонността му към мирните радости, към простичкото общуване със съседите, нима не се досещаме какви черти на характера притежава сам авторът на тази книга?
    Марк Аврелий предлага една проста рецепта на щастието – да смятаме всеки миг от живота си за последен. Но ние, възхищавайки се на стегнатата негова мисъл, все пак се замисляме – за какви епизоди от своя нелек живот е мислел (или се е стараел да не мисли) повелителят на Рим в зимните вечери на 920 година по римското летоброение, или 170-а година сл.Хр. по нашия календар в провинция Панония, на бреговете на Дунав.
И така, кой е той – философът, който знае съвсем точно как трябва да се държи властникът, или пък е властникът, който въздиша по истинската философия? Подобни неща сме виждали и преди, слушали сме за тях във всички епохи (като се почне от “Ех, ако аз бях цар...” и се свърши с, да речем – Фридрих II и Екатерина II). Но тук, струва ми се, случаят е изключителен.
    Първо, властникът (управникът) е сериозен философ, владетел на почти целия известен нему тогавашен цивилизован свят. Второ, като философства, Марк Аврелий наистина се обръща само “към себе си” (друг възможен превод на записките му е “Насаме със себе си” – б. пр.) и ако се изключи малък кръг избрани приятели, ръкописът с горното заглавие, струва ни се, приживе не е станал достояние на никого другиго. Все пак фактът, че през вековете е известно само за две издания от това съчинение, от които само едно е оцеляло днес (във Ватиканската библиотека), е доста красноречив.
    Така описваната ситуация е занимавала много изследователи и едва ли не всеки (а защо не и ние?) не скривал учудването си, или пък ловко го замаскирал – то е ясно, че и Марк Аврелий би могъл да издава като всички, но ето, че не пожелал...
    И така – философът на трон или по-скоро във войнишка палатка. Но какъв е той, когато преминава от думи към дела: в сената, в съда, в разправиите с буйния си наследник Комод или с развратната си съпруга Фаустина? И навярно не заради философията се мотае той няколко години с легионите си покрай дунавските брегове.
    5. За философията. Първото мощно нахлуване на варварите (маркоманите) в пределите на империята още не заплашва с гибел вечния град – ще мине четвърт хилядолетие, преди победоносният неприятел да нахлуе по неговите улици...
    Въпреки всичко това маркоманите са многочислени, смели, избягват решителните сражения, познават добре терена си... И ето, че философът, смятащ, че трябва да се действа съобразно природата и мястото, търси най-доброто решение за отделния човек – това е Марк Аврелий, който по случая на съдбата се намира на трона на великата империя.
    Търси и намира: да не се действа прекалено рязко, остро и така да се променя коренно равновесието – това се получава често поради слабост, поради недостиг на знания. По-лесно е природата да взривиш, отколкото да разбереш...
    По същия начин около осемнайсет века по-късно Лев Толстой оценява природната мъдрост на Кутузов, който оставя събитията да следват своя ход, вместо да ги насилва: Наполеон нахлува в Русия - отстъпление, невидимите пружини, които задействат народната война, отдръпването на неприятеля и Кутузов сам трябва да възпира прекалено възбудените преследвачи – нека всичко “върви само по себе си, по свой път...”
    Марк Аврелий разбира маркоманите, които очакват неговото нетърпение, не бърза, разчита на грешките и умората на противника си. И ето, че след няколко години уморително маневриране врагът не издържа, търпи загуби, моли за пощада. И я получава: всички пленници са освободени, няма никакви екзекуции; “варварите” молят за разрешение мирно да се преселят в пределите на империята. Моля! Решението на победителя не е продиктувано от доброта, а от чувството за естественост, за природност.
    На знаменитата статуя на Марк Аврелий в Рим виждаме един спокоен император на спокоен кон; с дясната си ръка той дарява пощада на победените варвари – ето с какво вече са започнали да се гордеят! (Впрочем преди това под десния крак на коня винаги е стояла дребната фигура на победения вожд, но къде и кога тя е изчезнала – неизвестно.)
Всичко трябва да следва своя естествен ход...
    А след това умореният властник се завръща в столицата и му напомнят, че е настъпил ден за всенароден празник. Гладиаторските игри са задължителни, но императорът философ изпитва към тях дълбоко отвращение. Как да постъпи?
    Вярно, презира ги, но не смята, че римляните са склонни към бързо превъзпитание. Ето защо императорът отива на стадиона, както се и полага, приветстват го десетки хиляди, а той отвръща на поздрава им; но по време на игрите седи в ложата си, чете, пише (впрочем без нарочно да демонстрира това, за да не оскърби чувствата на запалянковците на игрите). Той постига единствено мечовете на гладиаторите да бъдат притъпени и под летящите акробати да бъдат поставени дюшеци...
    А когато въстане любимият му честолюбив пълководец, той, императорът, ще го разбие без никакви колебания. Но ще накаже метежния град само с лишаване от спортни игри за няколко месеца – все пак не бива да се намесва много в естествения ход на нещата...
    И без изобщо да се съмнява, че робът е също такъв човек като теб, на императорa няма да му мине и през ума да освободи робите, но все пак ще обяви някои облекчения за тях...
“Прави онова, което изисква в настоящото време природата, без да се надяваш да осъществиш републиката на Платон, и бъди доволен от придвижването напред дори с една крачка – не смятай този успех за маловажен. Кой може да промени начина на мислене на хората? А без такава промяна какво друго може да има освен робство, стенание и лицемерно самопризнание на вина?”
    6. А за да се чуе гласът на природата, е необходимо в глухата провинция на северната граница на империята да размишляваш за неща, второстепенни по важност, в сравнение с маркоманите, легионите, укрепленията, снабдяването с храни. Например за сумата от мигове, тоест за природата на времето и, без да се боиш от повторения, да водиш разговори със себе си.
    “Представи си, че вече си умрял, че си живял само до настоящия миг, че оставащото време от живота ти е предоставено свръхочакванията и затова го изживей в съгласие с природата... Погледни към миналото: колко преврати са преживели държавите! Може да се предвиди и бъдещето. Защото и то ще бъде съвършено от същия род и няма да излезе от ритъма на случващото се сега.
    Затова е и без значение дали ще наблюдаваш човешкия живот в продължение на четирийсет или на десет хиляди години. Защото какво (ново) ще видиш?”
    7. Преписвам тези редове в едно лятно утро в края на второто хилядолетие на нашата ера и у мен възниква странното, а може би и естественото желание да пиша на умния и спокоен цезар. Знам със сигурност, че подобни желания е имало и преди и макар външно да са изглеждали като литературен прийом, все пак в тях е имало и още нещо... Едно от най-човечните от тези послания към мъртвите е може би писмото на Петрарка (ХIV век сл. Хр.) до Цицерон (I век пр. Хр.).
    Но какво ще напиша аз? Та нали този цезар никак не можеш да го удивиш с техническия прогрес; мисля, че той почти невъзмутимо, с известно, но не и принципиално любопитство би погледнал на тролейбусите, кината, летищата, неоновите реклами. Голяма работа – тролейбус! Та нали Марк Аврелий твърдеше, че бъдещето не ще бъде такова, каквото е било неговото настояще, но “ще е съвършено от същия род и няма да излезе от ритъма на случващото се сега.” На друго място той се изразява още по-отчетливо: “Колко смешен и какъв невежа е онзи, който се диви на каквото и да било, случващо се в живота.”
    Така се руши най-простата, заимствана от научната фантастика идея – да удивиш предшественика си.
    8. Като четем спокойните, доброжелателни, искрени записки на императора, забелязваме в тях и тъгата на самотата. Разбира се, на всеки истински философ, принадлежащ към школата на стоиците, му “прилича” да води диалог със самия себе си; и все пак, дори в тези рамки, Марк Аврелий е прекалено тъжен... Не прилича на своя съмишленик, живял две поколения по-рано. Става дума за друг велик стоик – Епиктет. Той е бил роб.
    Отдавна е отбелязан, подчертан и съпроводен с възклицания фактът, че двамата най-добри представители на една философска школа са император и роб. Впрочем това навярно е и естествено: намирайки се на двата крайни полюса, на тях им е било най-трудно!
    Осемнайсет века са прекалено голям период. Биографията на роба е почти неизвестна; на императора – съвсем малко по-добре позната. И все пак узнаваме това-онова от съчиненията им. Преди всичко – че робът Епиктет е бил “по-весел” от императора!
    Съветското списание “Вестник древний истории” публикува в няколко свои броя руския превод на беседите на Епиктет – същия този труд, за запознанството си с който Марк Аврелий благодари на съдбата и на приятелите си в началото на своята изповед. Императорът и робът са братя по философия, но Епиктет, за разлика от “по-малкия”, е непрекъснато “в живота”. Той знае как да преодолява всекидневието, как да се надмогне над суетата, но се чувства, че познава и различните тежести на преодоляването (често това е свързано със социалния му статус; понякога – по формулата “ако не съгрешиш – няма да се покаеш – няма да се спасиш”).
    Във философията на Епиктет се долавят отгласи от улицата, от пазара, страсти, ругатни, нищета. Той стои над всичко това, но чрез него: например надсмива се над съгражданите си, които са в състояние да се отклонят от пътя си заради някаква девойка. Подобно нещо у Марк Аврелий няма да намерите, но тъй ми се иска да попитам: “А може би на теб ти е било твърде лесно да преодоляваш страстите, Антонин, щом толкова малко пишеш за това; може би изначално още си бил встрани от живота?”
    Ето как разговаря Епиктет: “И що за спокойствие е това, което всеки може да наруши – нямам предвид цезаря или приятеля на цезаря, - а враната, флейтистът, треската?”
    А не е ли почерпил от своята биография следната ситуация: като доказва, че мнозинството знатни люде са роби, попаднали под игото на собствените си прищевки, на вътрешната си несвобода, та като доказва това, Епиктет добавя: “Но ако кажеш всичко това на човек, който е бил два пъти консул, и добавиш: “Но ти си мъдър човек, това изобщо не се отнася до теб”, той ще ти прости. А ако му кажеш цялата истина... какво друго освен пердах можеш да очакваш? “Че как така – ще каже – ще съм роб?”
Виждам Епиктет и виждам Марк Аврелий.
    Очевидно хладната чистота на императорската самота също прикрива подобни травми... Престолонаследникът Комод: двамата са толкова чужди един на друг, че само огромната външна прилика на сина с бащата не позволява на римляните да отрекат действителната им кръвна връзка. Марк Аврелий е първият император в продължение на цяло столетие, който ще бъде наследен от истински, роден син, дотогава всеки представител на семейството на Антонините е осиновявал някой достоен наследник и чрез тази скрита полурепубликанска форма е осигурявал продължението на своите дела: първо Траян; след Траян – Адриан, после Антоний Пий, Марк Аврелий...
    Най-мъдрият император философ, почитан и приживе, и след смъртта си, неведнъж е размишлявал върху това какво ще стане след него: той вижда, разбира се, уродливите качества на сина си, но си остава философ докрай и не желае да се намесва в естествения ход на събитията. Смъртно болен, той не допуска до себе си никого, за да не се пренесе заразата; спокойно изтърпява адски болки, изисква всички да се закълнат пред Комод и на 17 март 180 година умира, без духът му да трепне нито за миг.
    Комод пък ще започне безкрайни безчинства, ще се впусне в бурен разврат и няма да предусети заговора срещу себе си. И ето, че след стогодишно прекъсване в римската история отново ще се появи заклан император. Оттам нататък изключенията от правилото ще са редки.
    Тъжно-спокоен е Марк Аврелий – като философ, като римлянин, като баща, като император. От разстоянието на осемнайсет века ние едва съзираме биографията му. Но зад редовете, написани “към себе си”, виждаме отчетливо епохата, века, хилядолетието и изведнъж благодарение на таланта на древния майстор неговото слово разчупва тесните класови рамки и се отправя на далечно пътешествие: към Микеланджело и Пушкин, към Мицкевич и Чехов – и към нас, помагайки ни неочаквано да видим по-добре и своя век, и своята душа.

* Тук и по-нататък – преводът на Марк Аврелий и другите древни текстове е според автора Н. Ейделман. Впрочем съществува великолепен превод на Аврелий от проф. Богдан Богданов (“Към себе си”, “Народна култура”, София, 1986.) Решихме обаче да запазим слога на авторовите цитати за по-голяма достоверност и придържане към стила му. Б. пр.
Превод Тинко Трифонов


      Marcus Aurelius – historical feature by Hathan Eidelmann.
 
 
Заглавие
Международна научна конференция “Древните цивилизации и морето” във Варна 
Рубрика Без рубрика | 2004 / ноември-декември 
Съдържание
     От 13 до 15 октомври 2004 г. Регионалният исторически музей – Варна, организира поредната си международна научна конференция на археологическа тематика. Това е четвъртият – вече традиционен – есенен форум от голям мащаб, който се провежда от специалистите на отдел “Археология,” като предишните три бяха съответно през 2001, 2002, и 2003 г. Трябва да отбележа, че за тази година това е всъщност третата международна научна среща, организирана от тях (двете други бяха през пролетта), като всички се радваха на успех и сред учените, взели участие в тях имаше имена от световна величина. Тази година темата бе “Древните цивилизации и морето”. Тя беше избрана специално, тъй като времето на провеждането съвпада със 70 годишнината на дългогодишния завеждащ на Археологическия музей – старши научен сътрудник д-р Михаил Лазаров, сега професор във Варненския свободен университет. Дълги години той работи именно по проблемите на морската търговия, на вноса на амфори по българското Черноморие през античността, занимавал се е с подводна археология.
     Поканата на Варненския музей за участие в конференцията приеха над 70 учени от 12 страни на Европа, но успяха да дойдат и изнесат докладите си 37. Част от тях пристигнаха във Варна водени от уважение към институцията – добре известния по света Варненски музей, а други – и поради личното си познанство с юбиляра. Освен от България, дойдоха учени от осем чужди страни – от Италия, Холандия, Гърция, Русия, Румъния, Чехия, Украйна и Македония. Повечето от тях са добре известни специалисти по различни теми в археологията, историята и лингвистиката, а не малък брой бяха и нумизматите.
     Tържественото откриване на конференцията бе от 16 часа на 13 октомври в зала “Одесос” на Археологическия музей. Многобройни приветствия към организаторите и към М. Лазаров бяха поднесени от държавни институции в града, от Археологическия институт при БАН – София, от редица музеи и университети в страната, а също и от някои чуждестранни гости. В 18 часа беше открита и съпътстващата изложба, подготвена от варненските музейни специалисти – “Старогръцка рисувана керамика от България”. Освен от сбирките на Археологическия музей, в нея са представени и едни от най-хубавите съдове от страната. Това стана възможно благодарение на чудесното колегиално съучастие на Националния исторически музей – София, на Регионалния исторически музей – Бургас и на градските музеи в Созопол и Карнобат. За съжаление и този път ръководството на Народния археологически музей в София отказа съдействие за тази важна експозиционна изява.
     В изложбата са представени старогръцки чернофигурни и червенофигурни съдове от разцвета на рисувана керамика в древна Гърция от края на VІІ в. пр. Хр. до края на ІV в. пр. Хр. най-ранните са една кана с бягащи кози, дело на древен майстор от о. Родос към 610 гл пр Хр и една конична чаша от о. Хиос, датирана към средата на VІ в. пр. Хр. Между изложените керамични съдове украсени с различни сцени има и някои шедьоври на това прочуто изкуство. Сред тях изпъкват една червенофигурна кана с изображенията на Аполон и осемте музи, излезли под вдъхновената ръка на т. н. “Художник от Еретрия”около 430-425 г. пр. Хр., червенофигурен капак на лекане – (плосък съд с две дръжки) на който около 440 г. пр. Хр ш. Н. “Художник на фиалите” е изобразил жени в женското отделение на старогръцка къща в различни пози и занимания. С изключителна грация се движат младежките фигури нарисувани от “Художника на Клеофон” около 430 г. пр. Хр. върху голям кратер – съд за разреждане на вино, както и в ритуалните сцени по червенофигурна хидрия от Созопол от средата на V в. пр. Хр. Изложбата бе високо оценена както от участниците в конференцията и гостите, така и от Президента на Република Гърция г-н Стефанополус, който по съвпадение посети музея същата сутрин в рамките на официалната си визита в България.
     Същинската конференция започна с пленарна сесия на 14 октомври сутринта. Тя бе открита с доклад на професорът от Пражкия университет Ян Боузек: “Тракийската таласократия – мит или реалност?”, в който той проследи историческите извори за траките от късната бронзова епоха, които според някои древни автори са били владетели на морето по това време (т. е на морската търговия) и ги допълни със сравнително оскъдните археологически данни за това. Доц. Петър Делев от Софийския университет разгледа “Най-ранните връзки между Егейска Гърция и Тракия” въз основа на редица нови археологически открития в България и главно в югозападната й част. Много интересен беше също докладът на проф. Аргиро Татаки от Агина на тема “Морето като фактор за формирането на гръцките лични имена” – разбира се в древността. Проф. Мария Дуфкова от Пражкия университет разви темата “Морските мотиви в старогръцката вазова живопис”. Холандскишя професор Ян де Боер говори за “Най-ранните данни за старогръцка колоницаия по западния бряг на Черно море” въз основа на нови проучвания в Северна Добруджа – Румъния. Професорът от Ватиканския университет Данило Мадзолени проследи в доклада си “Морето и морските хора в раннохристиянските надписи”, като в него бяха използвани и няколко такива надписа от Варненския археологически музей.
     Следващите доклади от конференцията – на другите сесии на 14 и 15 октомври бяха подбрани тематично и хронологично, което даде възможност за сравняване на археологически паметници от различни страни и за оживени дискусии. Едната тема бяха култовете в античните градове по Черноморското крайбрежие и населението от вътрешността. Много интересни данни бяха представени от д-р В. Сърбу от музея в Браила, Румъния за “Изображенията на риби в тракийската торевтика”, в доклада на проф. Зл. Гочева “Култът към императора в Западнопонтийските градове”. Добър отклик получи и младия учен от Варненския музей И. Лазаренко, който разгледа въз основа на епиграфски и нумизматични материали “Божествената триада на Одесос” – трите главни божества на града през късната римска епоха.
     Друга важна тема бе проучването на античните амфори. Тук се открои докладът на д-р С. Внуков от Москва “Вносът на вино в късно скитските селища по Северозападен Крим”, където за пръв път въз основа на амфорните находки се прави опит за изчисляване на годишния внос на вино в този район и съответно – потреблението (на глава от население) на тази божествена напитка през І-ІІІ в. Н. Федосеев от Керч проследи вносът на вино от Синопе (античен град на югозападния бряг на Мала Азия – Турция) по Западния бряг на Черно море и Европейския Босфор – в Крим.(
     В нумизматичния раздел се открои докладът на ст. н. с. Ив. Карайотов от Бургаския музей “Общо понтийски нумизматични паралели”, в който той проследи общите сюжети в монетосеченето на някои антични градове от различни райони на Черноморското крайбрежие. Проф. М. Абрамзон от Магнитогорския университет разгледа някои интересни златни и сребърни антични монети от разкопките на древния град Диоскуриас в Абхазия – Грузия. Много добре бе приет и докладът на д-р К. Димитров от Археологическия институт в София “Монетарната политика на Месамбрия Понтика ( днешния Несебър – б.а.) през V-ІV в. пр. Хр.”
     Трудно е да се изброят всички приносни моменти в изложенията на повечето от участниците. Бих искал само да отбележа чудесното изследване на младия и многообещаващ учен-епиграф от София Н. Шаранков з”Нови тракийски лични имена и епитети на божества”, в който между другото за пръв път се изнася и личното име “Одесос” – по античното име на нашия град, което се появява за изненада в надпис от ІІІ в. от Филипополис (Пловдив).
     Международната научна конференция “Древните цивилизации и морето” определи отново Варна и варненския музей като центрове на българската археологията и нейното популяризиране по света. По утвърдената вече няколко годишна традиция се предвижда докладите да бъдат издадени в отделен том.

Александър Минчев
 
 
Заглавие
Международно биенале на графиката във Варна (2005).
The catalogue – the face of the 13th International Print Biennial in Varna (2005). 
Рубрика Резонанс | 2005 / септември 
Съдържание
    ВИОЛЕТА ВЪЛКАНОВА

    Излезе от печат каталогът на 13-ото международно биенале на графиката във Варна, издателство “Славена”, Варна, 2005. Той включва списък на селекционното жури, жури по наградите, встъпителен текст, илюстрация на една творба на всеки от участниците в биеналето, имената на графиците и наименованията на творбите, посмъртно представяне на творчеството на проф. Стоян Стоянов (Течи), отново списък на творбите на авторите и техните адреси. Съставител - Теодора Гочева. Текстовете са на български и английски език.
    Още от корицата се вижда, че нещо в това издание не е наред. Грешно е изписана на английски език думата биенале. Вместо “biennial”- “biennal”. Тази грешка се повтаря и в цялата реклама на изложбата. Гледаме списъка на двете журита. Има осем грешки в английския правопис на имената на членовете на двете журита. Вместо: Nikola - Nikova. А Elena е станала Eelena. Philipp е изписан като Philip и др.
    Краткият всъпителен текст към изложбата представлява колаж от части от изречения, взети от предишните издания на каталозите от 2001 и 2003 година. За съжаление, текстът повтаря някои от клишетата с паралогични връзки в съжденията от рода на: ”Международното биенале на графиката е… неразделна част от международната творческа общност” (с. 7).
    Същностната, каталожна част на изданието от начало до край показва недопустимо професионално невежество. То се изразява в липсата на конкретни познания в областта на методиката на работа и каталогизиране на произведения на съвременното изкуство. Нещо повече, липсват познания за художествените факти, за наименования на известни сюжети и иконография. Съставителят няма добра ориентация и в семантиката на езика. Основната заблуда, която трябва да обърка ползващия този каталог и да оневини създателите при евентуално забелязани грешки, е, че изданието отразява данните, подадени от художниците. По такава плоскост може да се хлъзне само дилетант, който изобщо е далече от проблемите на културата. Ако каталог или книга се прави по механичен начин, без да се изискват познания, то законодателят нямаше да предвиди авторски права за съставителство.
    Имената на много чуждестранни участници са грешно транскрибирани на български език. Проблемът действително е сложен, защото всеки език има свои фонетични правила и особености. Имената, транскрибирани на български език, се подчиняват на определени закономерности, посочени от езиковеди. От данните в каталога става ясно, че повечето от тези правила за транскрипция за съставителя на каталога нямат никакво значение. Имената на участниците са изписани по негово лично усмотрение. Така например господин Йохен Кьон от Германия вече е станал Йохен Коен! Коен е еврейско фамилно име и означава свещеник. Съставителят не е наясно, че според международните стандарти за правопис на немските имена “ое” замества “о-умлаут” (с. 91). Името на Ернандес Кастильо от Мексико е изписано вместо Castillo, Catillo и съответно е транскрибирано неправилно. Вместо Кастильо е написано Катийо (с. 122). Беата Джекан от Полша е станала Беата Дзиекан (с.131). ”Джекан” означава декан. Примерите са много.
    Подобно е положението и с някои имена на градовете, посочени като родно място на художниците. Изобщо не е ясно защо родното място на Леонардо Готлиб (а не - Готлейб) от Аржентина е преведено на български език (с. 10). Чуждите географски наименования се транскрибират, а не се превеждат. Или град Пшеров в Чехия е станал Преров (с. 81). Нали това е град в Европа. Има издадени на български език географски карти на Чехия и справочни издания, където би могло да се провери правописът на града. Географските наименования дават информация и не могат да се изписват само, за да попълнят необходимата графа от текста.
    Най-голямо объркване има в наименованията на творбите и в разпознаването на техния смисъл в съответствие с изображението. Голяма е изненадата ни, когато виждаме, че съставителят на каталога не е разпознал дори иконографията на св. Йероним (345-419), наречен в текста “Свети Джироламо”(с. 103). На италиански св. Йероним се пише “San Geronimo”, а не “San Gerolamo”. Това е един от най-важните отци на Църквата. Той е преводачът на Библията на латински език и е една от емблематичните фигури в европейската култура, към която усилено се стремим. Подобно е положението с наименованията на творбите на наградения график Питър Милтън от САЩ (с. 184). И двете са неправилно назовани. Едната е пародия по творба на Антоан Вато (1684-1721) и се нарича “Поклонничество на о. Китира”, а не “Отпътуване към Китера”. Другата е “Йо и Юпитер”, а не “ID and Jupiter”. “ID” е съкращение, което на английски означава идентификация. Йо и Юпитер, това е митологичен сюжет, който се опира на текст от “Метаморфозите” на Овидий. Подобен е подходът и към наименованието на творбата на Пьотър Гойови. Тя се нарича “Крайъгълен камък”, а не “Камък - въглен”(с. 135). Става въпрос най-вероятно за масонска символика. Твърде наивно е от значенията на две отделно взети думи да се стигне до значението на понятието. Това е наименование, което означава основополагащия камък при постройката на сграда и има много дълбока символика в културата. Недопустимо е също да се превежда механично наименование, без да се гледа какво е изобразено и какво е написал авторът върху оригинала на творбата си. Така механично е поставено оскърбителното название “Маймуната”, “Ел моно”, вместо “Кокът”, “Ел моньо” (с. 152). Авторът Карлос Ортис от Пуерто Рико е изобразил негроидна гола женска фигура в гръб, с красиво оформена коса и глава, обърната леко в профил. Такава съдба имат наименованията на творбите и на някои български автори. Награденият през 1999 година Атанас Василев се представя с графиката “Войната на роботите II”, а не с “Войната на робите II” (с. 70), както пише в текста на каталога. Трудно ли е да се различат роботите от робите?
    Непрофесионалният подход се потвърждава и от факта, че създателите на каталога често не са можели да разпознаят посоката, в която е трябвало да бъдат репродуцирани творбите. Някои са обърнати настрани, а други са обърнати така, че горната част е станала долна. Неправилно репродуцираните графики са доста, за да бъдат изброявани. И все пак, нека читателят да обърне каталога на с. 10, 14, 17, 19 и т.н. до края на изданието и да се опита да сравни оригинала от изложбата и неговата репродукция. Тогава сам ще се убеди каква пародия на каталог представлява разглежданото издание.
    Всичко това показва едно недопустимо отношение към научно-справочно издание, което представя българското изкуствознание у нас и в чужбина. Кой би допуснал, че под шапката на три авторитетни институции - Министерството на културата и туризма, Съюза на българските художници и Община Варна - може спокойно да се финансира и да вирее дилетантството.
    Биеналето, както и каталогът съвсем естествено бяха рекламирани като поредното постижение в културата на морската ни столица. В действителност изложбата, като подбор и организация, и каталогът показват остарели модели на мислене на едно поколение, което си отива. Те за съжаление продължават все още да функционират поради всеобщото мълчание за нивото на проявата. Така се институционализира непрофесионализмът. След като се поддържа, той се превръща в норма. Един затворен свят на интереси подронва нивото на нашата култура, изразходвайки все повече и повече средства на обществото.
    13-ото международно биенале на графиката във Варна-2005. Изд. “Славена”, Варна, 2005, с. 218.
    Художник Димитър Трайчев


      Resonance: The catalogue – the face of the 13th International Print Biennial in Varna – by Violeta Valkanova.
 
 
Заглавие
Милко Димитров
Неизвестни писма на Добри Христов до Юрдан Тодоров 
Рубрика Памет | 2007 / април 
Съдържание
Писмата са от архива на Юрдан Тодоров и се съхраняват от дъщеря му Светла Тодорова. Те са 12 на брой и са писани в периода между 1912 - 1930 г. В тях се обсъждат въпроси около музикалния живот във Варна, споменават се професионално-творчески факти от дейността на Добри Христов, засягат се лични и семейни проблеми.
В настоящата публикация писмата се цитират частично, като са пропуснати пасажи от личен и семейно-битов характер.
 
ЮРДАН ТОДОРОВ (1878 – 1962) е роден във Варна. Възпитаник е на Варненската мъжка гимназия. Висшето си образование получава в Загреб със специалност класически езици. Бил е дългогодишен гимназиален учител. Ю. Тодоров е един от най-заслужилите деятели на изграждащата се българска музикална култура във Варна от края на XIX и първата половина на XX в.
Като ученик участва в първия български ученически хор във Варна, организиран от учителя Стоян Бешков през 1889 г., а от 1894 г. е оркестрант в създадения от ученика Добри Христов първи български ученически оркестър във Варна. Той е дългогодишен певец в Катедралния хор с ръководител Стоян Бешков, а по-късно е помощник-диригент на същия хор.
Основател и секретар е на българското музикално дружество “Гусла”, а по-късно - и диригент на хоровия състав. Ю. Тодоров също е един от основателите на Варненското симфонично дружество (1912 г.), както и негов диригент. През 1926 г. е член на артистичния комитет на създаващите се Варненски летни музикални тържества. Диригент е на смесения хор на създаденото през 1926 г. музикално дружество “Морски звуци”; дълги години ръководи и черковния хор при църквата “Св. Никола”. Хормайстор е на Варненската общинска опера (1929 г.), член е на художественото ръководство на Варненската градска филхармония (1935 г.).
След 9.IX.1944 г. пише и предава на Института по музика при БАН своите спомени за изграждането на българското музикално дело във Варна след Освобождението. Предава и архива на българското музикално дружество “Гусла” и част от личния си архив.
Приятелство и творческа дружба свързва Добри Христов и Юрдан Тодоров още от ученическите голини и по-късно от съвместната им обществено-музикална дейност в младежките години в периода 1890 - 1907 г. След преместването на Добри Христов в София връзката им продължава и чрез кореспонденция и трябва да се предполага, че намерените 12 писма са част от нея. Оригиналите на поместените по-долу писма се съхраняват в Държавния архив – Варна, под № Ч.П.306.
 
Учебник ІІІ кл. по нотно пеене
ПИСМО № 1
София, 4.V.1912 г.
Драгий Юрдане,
Нима ти работиш само с мъжки хор? Има ли във Варна сили само за мъжки хор? По-добре е със смесен хор. (1) Моят духовен концерт излезе сполучлив. Пяхме 90 души.
От София ноти мъчно се намират. Най-добре е да си изпишеш направо от Русия. (2)
Гледай чрез някой да се осигуриш, да не би случайно уж, да те бутнат от Варна. Ония сарфоши няма да стоят без работа (без интриги).
...с поздрав твой Добри
 
ПИСМО № 2
София, 13.IX.1912 г.
Драги Юрдане,
На ти още една хубава песен за III-то кл(асния) Учебник, ако стане нужда. Изпълни останалото със съдържание и един лист най после може да остане за окрашение и празен.
От II кл. учебник материала от глава седма (VII) може да разфърлиш към другите глави, а именно: към стакато или (не се чете) намериш за подходящо.
На Ефрема писах за хонорара. Не може той да ти изяде правото. Много закъсня IIІ-о кл.учебник.
С поздрав Д. Христов
П.П. Всичките песни, авторът на които не е забелязан, са мои. Няма нужда в учебника да се означава това. (3)
 
ПИСМО № 3
Писмото е без дата, но на плика има печат - София, 8.ХІ.1917 г.
Драгий Юрдане,
Днес ти изпращам марша. Както ти писах по рано (4), измених тук там І-та и ІІ-та част. І-та да не прилича на “Съюзници разбойници”, а ІІ-та част малко в заключението. И на І-та част заключението трябваше да изменя, защото инък е монотонен края на периода (без модулация).
Днес пазих цял ден стаята, понастинал съм малко, та инструментирах го целия. Отвори ми работа за цели 10 часа.
Хармонията да я не мените, ако се изплашите тук там, (напр. на фа диез ще видите е-мол акорд, в такива места фис е направо проходяща). И други места ще намерите за плашене, но карай без страх. Да се свири точно и ще звучи добре. Прегледай добре всеки глас, не е чудно да съм нещо забравил или изписал погрешно. В такива случаи сравни с другите гласове.
Защо Атанас не се обажда? (5). Пак ли се ядосва, че не е на фронта. Само той ли не е там. Нека младите да послужат там, той направи достатъчно.
На Абенцал (6) пратих от новите сборници, гледай ученици и други от книжката да си купят. Получих за сборника доста и добри отзиви (7). Разноските от 1200 лева изкарах за 2 дена. Сега чакам от Министерствата на Просвещението и на Войната и то ще бъде кяра.
Сърдечни поздрави и теб от твоя Добри
 
ПИСМО № 4
Пощенска картичка от 22.VII. 1918 г.
Юрдане,
Дай оперетата на Харалана да я препише, но ако може там във Варна да свърши тази работа. Условията му са добри. Нека ми поиска книжка. Нека препише и либретото.
Действително сега е мъчно да се съберат децата за работа. Най-после когато можете.
Много здраве на г. Николов (8) г-н Малев (9), Дръжков и Доктора (10). Прекарах испанската болест. Сега съм добре.
С поздрав твой Добри
 
Сборник «На неразделний роден край»
 
ПИСМО № 5
София, 11.ІІІ.1920 г.
Драгий Юрдане,
Вярвам, че това само у нас може да става - за 100 лева дело да се влачи 20 години.
Намери моля те, Юрдане, един добър адвокат, за да пратя овреме пълномощно.
Ще чакам името на адвокатина. Гледай да не иска много пари, че едва се крепим в София. Настанаха лоши години. Със сърдечен поздрав
твой Д. Христов
и.д. директор на Д.М. училище
 
ПИСМО № 6
София, 7.V.1920 г.
Радвам се и за делото. Пази във всеки случай виолата. На Господин Даскалов не зная как да се отблагодаря. Неговия жест да ме защити безплатно ме особенно трогна. Приятно ми е, че има тук там добри приятели и добри хора.
Моята старобългарска литургия не беше до скоро у мене. Вчера я получих и ще ти я пратя, за да си препишеш каквото ти трябва. Литургията е за смесен хор, но много лесно може да се нагласи за мъжки хор (11).
Много здраве на всички...
Д. Христов
 
ПИСМО № 7
София, 3.XI.1921 г.
Драгий Юрдане,
Длъжен съм ти за много писма. Прощавай за небрежието ми. Не те забравям. Спомням си за Варна, ти си най-напред в тия спомени от младини.
Пращам ти заедно с това няколко черковни дребосъци колкото за това, да не е писмото много сухо. Опитай ги, ако имаш черковен хор. Също и едно портретче от по-ново време. (Предай моля те останалите на сестрите ми Стефана и Венета.)
От Кръстев (12) получих писмо. Готвел народен концерт. Иска ми партитура за оркестър от “Поклон, Родино”. Потърсете от Атанаса  (13). Най-после послужете си за ръководство от партитура за духова музика. Аз не бих искал да се занимавам сега с това. Помоли Младенова (14) да помогне, ако е необходимо с оркестъра да се изпълни.
Твой Добри Христов
 
ПИСМО № 8
София 11.IX.1922 г.
Драгий Юрдане,
Лиляна е ученичка на проф. Тайхмюлер от Лайпцигската консерватория (15). Тайхмюлер е един от големите педагози, за достойнствата на който може да се съди първо по това, че преподава във Висшия отдел на Консерваторията, а тъй също по това, че покойният Никиш нему бе поверил възпитанието и обучението на сина си, който тези дни като пианист дава концерти в Лондон.
На 27 т.м. е определен нейния концерт тук. Като знаеш моите отношения с мнозина музикални величия, не е чудно да се получи и някой магарешки отзив, но все пак не вярвам. Андрей Стоянов явно изказа очудването си от техниката и нюансировката й.
С поздрав теб и на Госпожата твои Добри, Вита (не се чете) и Лиляна
 
ПИСМО № 9
София 20.Х.1922 г.
Драгий Юрдане,
Венета още не е направила нищо за внасяне сумата 250000 лева. До сега щяхме да си построим къщурката. По нейна вина от нова година оставам без квартира.
Лиляна даде на 4 окт. концерт. Въпреки неспокойните времена успеха беше огромен. Всички се удивиха на таланта и напредъка и. Скоро ще има отзиви (не се чете) брой ще има специален подлистник. Вярвам, че и други отзиви ще се явят, въпреки това че вестниците са заети с политически материали.
Тези дни ще ми напишат на специален лист бележките за нейния особен талант Златин и др. музиканти. Ще ти ги съобща, а за концерта и във Варна ще ти ги пратя в оригинал. Тя си спечели сума за обиколка по Европа (18000 лв.) ...В края на този месец ще замине за Лайпциг, Дрезден, Берлин, а през януари ще бъде наново в София, дето концерта й ще се уреди от самия Петрович (П.Г.), за да събере пари за Париж.
Много здраве на всички от мен, Вита (?) и Лиляна
Твой Добри
 
ПИСМО № 10.
София, 29.VI.1928 г.
Драгий Юрдане,
Между 1 - 10 август ще бъда във Варна. Гвардейския оркестър е даден на разположение. Ще дирижират Михайлов (гвардейски капелмайтор), Маестро Атанасов и Найденов. Ще вземе участие и (не се чете), Сашо и Лиляна... (16) Аз ще прекарам в Своге лятото. Предпочитам във Варна да съм в някой добър хотел. Нали знаеш нашите гледат да използват времето за приходи. Не ми се иска да ги безпокоя за стая.
Програмата ще бъде пратена от Михайлов до Читал. дружество. Влезте с него в кореспонденция.
Във Варна ще се срещна с Г-н Соларов (гарн. Началник) за ка-пелмайсторското място във Флота, дето в интерес на музикална Варна трябва да се настани Младенов, а не Попов. Военното министерство схваща сериозността на работата, но предоставя решението на г. Соларов. Подготви го и ти. Адютанта на Военният министър е съгласен да се уреди за това конкурс за дирижировка. (17)
 
Поздрави на всички
Твой Д. Христов
 
ПИСМО № 11
София, 6.VI.1929 г.
Драгий Юрдане
Писмото ти от 7.IV. т. г. едвам днес ми попадна в ръцете. Бях в Париж от 10.IV. до 10.V. и в бъркотията книги и писма твоето писмо останало неотворено. Прощавай!
За маршовете ще се погрижа. Във военото училище е сега преподавател Спасов, бивш оперен певец, сега банков чиновник. Ще го помоля да приготви партитури от някои по-хубави маршове. Вчера чух юнкерите, пяха “Поклон, Родино”, вярвам че го имаш.
Изобщо доста безвкусни работи пеят от незнам какви автори.
Текста за новия марш (на 26 випуск на М.У.) (Морското училище - бел.ред.) прегледах, но не мога да знам кога ще ми дойде настроение за разработването му, стои на масата ми.
Тези дни бяха тук Найденов (18) и секретаря по тържествата (забравих името му) съветваха се по т.г. тържества.
Аз съм добре. Работя нещо за Париж (приет съм кореспондентен чл(ен) Парижкото музикално общество). В мое отсъствие ме приели такъв член и в нашата Академия на науките. От Масарик получих Ордена на белия лъв. Както виждаш върви на почести, въпреки опитите на наши “прочути” музиканти да ме чернят.
На 23 - 24 юни ще отида в Белград като гост на Белгр(адското) пев(ческо) друж(ество), което празнува 75 г. от основаването си. Канен съм като почетен член на това дружество. (Миналата година ме провъзгласиха за такъв.)
В Академията уреждам дружествен академ. дамски хор (от около 60 - 70 певици). Като се стегне работата ще правим излети в провинцията и в странство.
Нашето хорово дело не върви както трябва. Много сме назад в туй дело. В Плевен имаше малък събор от певци (София, Плевен и др.). Уредете и вие такъв с Шумен, Русе и др. във Варна,
Лиляна е много добре в Париж. Тези дни ще свири на радио (следете). Към 10 юли ще бъде при нас за летуване. Таз година пианист-солист ще ви бъде Д. Ненов (много добър пианист и архитект в същото време и компонист.)
Сърде(чни) поздрави, твой Д. Христов
 
ПИСМО № 12
София 5.Ш.1930 г.
Драгий Юрдане
 
На 16 март имам духовен концерт/от класични произведения с академичния дамски хор.
Най-после дойде ред и за мен по закона да стана редовен професор.
С поздрав твой Д.Христов,
 
Откъс от подготвената за печат книга “Музикална Варна”
Хор на Академията
Бележки
1. Д. Христов е насърчавал усилията на своя приятел да работи с по-големи състави. Резултатите не закъсняват. През 1912 г. по инициатива на учителя по музика в Мъжката гимназия д-р Коста Тодоров е създадено Варненското симфонично дружество. На 2 юни с.г. е изнесен първият концерт с участието на солисти, мъжки хор, смесен хор, симфоничен оркестър под диригентството на д-р Коста Тодоров, Виктор Гут и Юрдан Тодоров.
2. Практика на музикалните деятели от Варна е да изписват ноти от Русия. Още през 1894 г. за своя ученически оркестър Добри Христов изписва ноти от Петербург.
3. Още като учител във Варна през 1904 г. Д. Христов издава „Учебник по нотно пеене за I клас на мъжките и девическите гимназии” като един от поредицата учебници за I, II, III клас, която осъществява до 1912 г. с редица подобрения и допълнения. Тези учебници са издание на книжарница на Е. П. Христов - Търново, а някои се печатат в печатница “Зора” на П. Костакев - Варна. По указания на Д. Христов Юрдан Тодоров е съдействувал за отпечатването на преработените и допълнени издания на учебниците за II и III клас.
4. Този израз показва, че Христов е писал и други писма до Юрдан Тодоров.
5. Атанас Марков (1868 – 1937) замества от 1898 г. Тома Кулхави като капелмайстор на военния духов оркестър при Осми пехотен приморски полк. Ат. Марков подпомага дейността на българското музикално дружество “Гусла”. Той е в близки творчески връзки с Добри Христов, Юрдан Тодоров, Рафаело Франки, Натан Амирханянц. Женен е за сестрата на Д. Христов – Венета.
6. “Абенцал” е музикален магазин във Варна.
7. През 1917 г. като собствено издание в литография “Росица” -София, излиза сборникът “На неразделни Роден край”, съдържащ 12 концертни, походни и др. патриотични песни за еднороден хор.
8. Михаил Николов (1883 – 1978) е роден в Казанлък, където завършва педагогическо училище като ученик на Георги Байданов и Емануил Манолов. През 1907 г., две години след Димо Бойчев и втори след него в България, създава Детска музикална китка в Каварна. През 1914 г. идва като учител във Варна и в училище “Арабаджиев” създава първата музикална китка в града, обединяваща ученици от училищата “Арабаджиев”, “Отец Паисий”, “П. Славейков”, “В. Априлов”. В следващите години под ръководството на М. Николов във Варна са изнесени оперетните “Болният учител” и “Самодивското изворче” от Маестро Георги Атанасов, “Снежната царица” от Христо Илиев, “Малката кибритопродавачка” от Мишо Тодоров.
9. Крум Малев (1862 – 1934) е учител, хоров диригент, музикален деятел. През 1882 г. като учител във Варненската мъжка гимназия пръв въвежда класно обучение по нотно пеене. Според Йордан Каранов “на този енергичен човек се приписва заслугата и за основаването на първия хор (черковен) в единствената тогава българска църква “Архангел Михаил”. Крум Малев е един от първите събирачи на български народни песни, които систематизира и подрежда.
10. Д-р Коста Тодоров (1886 – 1947) е роден във Варна, възпитаник на Варненската мъжка гимназия. След завършване на университета и Консерваторията във Вюрцбург (философия и музика) се завръща във Варна. Авторитетен и тактичен педагог и музикант, той успява да обедини всички инструменталисти в града и през 1912 г. да постави началото на Варненското симфонично дружество. С името на д-р Коста Тодоров е свързано и създаването на първия струнен квартет във Варна през 1914 г.
За да се оживи музикалният живот във Варна, затормозен от войните, през 1918/1919 г. Михаил Николов, Крум Малев, д-р Коста Тодоров поставят оперетки със силите на ученици от варненските прогимназии и оркестъра на Мъжката гимназия. За представянето на оперетката “Самодивското изворче” те поканват специално автора Маестро Георги Атанасов да гостува във Варна. Възможно е чрез Юрдан Тодоров да са се водили преговори за изпълнението на оперетката на Добри Христов “Деца-борци”.
11. В архива на Йордан Тодоров е запазена “Литургия на св. Иван Златоуст” с допълнителни песнопения за смесен хор, музика от Добри Христов - собствено издание, София, 1925 г. Върху корицата има автограф: “На приятеля си от младини Юрдан Тодоров” София, 1.VI.1925 г. Д. Христов.
12. Александър Кръстев (1879 – 1945) е роден във Видин. Завършва педагогическо училище в Силистра и получава висше музикално образование в Загреб. От 1907 г. е учител по музика в Девическата  гимназия във Варна. През периода 1907 - 1915 г. ръководи хора на Машинното (Морското) училище, а през различни години предава музика в Търговското, Рибарското, Стопанското училище във Варна.
С идването си във Варна поема ръководството на хора при музикално дружество “Гусла” и Катедралния хор. През различни години е ръководил и други хорове: хора при музикално дружество “Морски звуци”, “Учителския хор”, хора при Еврейската културно-просветна организация “Хермон”.
През 1919 г. заедно с Димитър Младенов основават първата във Варна Оперетно-драматична дружба. През 1922 г. Александър Кръстев създава Варненското частно музикално училище. Член е на организационния комитет и участник в “Летните музикални тържества”. Хормайстор е на Варненската общинска опера (1929 г.) и пръв програмен ръководител на създадената през 1934 г. варненска любителска радиостанция. Във Варна написва своите хорови и солови песни: “Що ми не дохождаш”, “Микината”, “Раковата”, “О, добруджански край”, Концертино за цигулка, Редактира списание “Играй и пей”.
13. Атанас Марков (1868 – 1937) - капелмайстор в Пловдив, а от 1898 - във Варна. В началото на кариерата си е музикантски ученик в 13-и пехотен полк - Кюстендил, по-късно в Лейбгвардейския полк – София. Стипендиант е на Министерството на войната при обучението си в Пражката консерватория. Автор е на китки върху народни мотиви, дирижира различни духови оркестри, също  и струнен оркестър. С тях изнася много концерти пред гражданството във Варна, подпомага и дейността на Българското музикално дружество „Гусла”
I4. Димитър Младенов (1888 - ?) е възпитаник на Варненската мъжка гимназия. Завършил е Пражката консерватория със специалност цигулка. Учител, диригент, общественик. Диригент на Оперетно-драматичната дружба (1919 г.). Преподавател е в Частното музикално училище. В началото на 20-те години е председател на варненския клон на Съюза на професионалните музиканти в България и диригент на съюзния оркестър. Член на оперативния комитет и участник във Варненските летни музикални тържества, диригент - основател на Варненската общинска опера (1929 г.), диригент и на симфоничния оркестър при Варненската градска филхармония (1935 г.), лектор по камерна музика в Държавното музикално училище във Варна през 1948 г.
15. Лиляна, дъщерята на Добри Христов, е студентка по пиано в Лайпцигската консерватория през 1920 г., а в периода 1925 - 1950 г. активно концертира като пианистка в България и много европейски градове като Париж, Дрезден, Мюнхен, Лайпциг и др.
16. Става въпрос за организирането на Варненските летни музикални тържества през 1928 г. от Културно-просветното читалищно дружество - Варна. Добри Христов е член на артистичния комитет по тържествата в София, а Юрдан Тодоров - на артистичния комитет във Варна.
По-подробно по въпроса вж. Найден Найденов, Из музикалното минало на Варна. С., 1974 г.
17. Добри Христов споделя своето становище за назначаването на Димитър Младенов за капелмайстор във Флотския военно-духов оркестър, а не Георги Попов, по това време ръководещ военно-духовия оркестър на 8-и пехотен полк във Варна. На капелмайсторското място във флота е бил назначен Георги Попов.
18. Найден Найденов (1897 – 1976) - пианист-педагог, концертиращ артист, акомпанятор, публицист, музикант-общественик.
Роден е във Варна. Възпитаник на Варненската мъжка гимназия. Като ученик започва да се занимава с пиано под ръководството на Надежда Драсова - клавирен педагог, възпитаничка на Виенската консерватория.
През 1920 г. Найден Найденов е във Виена, където взема уроци по пиано при Пол дьо Кон, а от 1921 г. учи в Лайпцигската консерватория при Р. Тайхмюлер. Творческото дело на Н. Найденов до 1945 г. е тясно свързано с музикалното развитие на Варна. Като ученик той е участник в различни камерни състави. След завръщането си от Германия се изявява като концертиращ артист. Един от основателите на Варненските летни музикални тържества (1926 г.) и деен участник в тях. Преподавател е във Варненското частно музикално училище. При Найден Найденов са учили Сава Савов, Мара Петкова, д-р Иван Божков, Васка Божкова, Екатерина Пенкова, Веселина Зафирова, Васил Пейков, Жени Найденова, Борис Черпански, Богдан Костов, Арам Берберян.
Найден Найденов е диригент, основател на Варненския О. Ф. оркестър, въз основа на който през 1946 г. се създава Държавният симфоничен оркестър - Варна.Той е също основател и и.д. директор и на Държавното средно музикално училище във Варна през 1944/45 г.
 
 
Заглавие
Мисли за международния музикален фестивал "Варненско лято".
Debatable thoughts about the “Varna Summer” International Music Festival by Lyubomir Koutin. 
Рубрика Дискусия | 2005 / април 
Съдържание
     Историята
     Началото на фестивала под името Летни музикални тържества е поставено през 1926 г. от видни художествени творци и обществени дейци, обединени в културно-просветно читалищно дружество. Техният стремеж е да създадат висока трибуна на младото българското музикално творчество и изпълнителско изкуство. Заедно с това те целят да приобщят публиката към модерната европейска култура. С тези факти свързваме първият период на фестивала, който продължава до 1939 г.
     Вторият период започва след близо двадесетгодишно прекъсване и трае между 1957 и 1966 г. вече под ново название - “Варненско лято”. Програмата има характера на летен културен сезон. В нея намират място оперни спектакли, симфонични концерти, фолклор театър, естрада, джаз, циркови програми. Особено активно е участието на новосъздадените професионални културни институти - Варненска опера и Варненска филхармония.
     От началото на 60-те години фестивалът започва да се рои. През 1961 г. в рамките на “Варненско лято” е първото издание на фестивала на българския филм “Златната роза”, а през 1964 г. се поставя началото и на Международния балетен конкурс.
     Третият период започва през 1966 г. С държавно решение е постановено създаването на Международен музикален фестивал “Варненско лято”. През 70-те и 80-те години фестивалът се утвърждава като един от най-престижните фестивали в Югоизточна Европа.
     Началото на четвъртия период на фестивала е поставено през 1992 г. Тогава той сякаш се връща към формулата от началото на 60-те години. Под общото мото Международен фестивал на изкуствата “Варненско лято” с продължителност около два месеца освен традиционния музикален фестивал, се вписват джаз фестивал, фолклорен фестивал и театрален фестивал.
     Какви са най-важните особености в настоящето на музикалния фестивал? В програмата му се увеличава броят на камерните концерти. Гостуващите големи състави от страната и чужбина са относително по-малко. Чувствително е редуцирано представянето на българска музика. Постепенно намалява и участието на Варненската опера и Варненската филхармония, особено след тяхното сливане през 1999 г. Изброените особености са очевидни симптоми на криза.
     
     Възможностите
     Високият международен престиж на фестивала го прави все още възможен за участие на елитни музиканти. ММФ “Варненско лято” е желан и като част от биографиите на младите таланти.
     Кратката, но богата традиция на българската професионална музика е слабо позната в чужбина. А в условията на глобализацията, съхраненият ни национален колорит ще го прави все по-ценен, включително и в сферата на съвременното музикално творчество.
     Заедно с това ние имаме не по-малко значими постижения в обучението на музиканти. Фестивалът е добра възможност те да се популяризират сред потенциални студенти по музика от цял свят.
     За съществуващите тук професинални културни институти далеч по-развити в икономическо отношение държави могат само да мечтаят. Достатъчно е да бъдат ангажирани по-пълноценно и при по-ясен регламент.
     Във Варна има много възможности за усвояване на алтернативни пространства, които със сравнително малки инвестиции могат да се оживят и да се превърнат освен в място за артистични изяви и сами по себе си в атракция за многобройните гости (църкви, складове, промишлени халета, паметници, открити площи и др). Необходимо е малко повече въображение и настойчивост.
     Също така добре е, че местното управление възприема фестивала като добра възможност за подпомагане на музикалното изкуство и за популяризиране на доброто име на града.
     Не е без значение и тенденцията за децентрализацията на управлението в национален мащаб. Това ще направи общината много по-автономна при взимането на конкретни решения, свързани с инвестиции, включително и в крупни международни културни прояви. Ще възникват и нови възможности за използване на предприсъединителните и структурните фондове на ЕС.
     Но дори и сега, какво пречи да се насочват отчисления от курортна такса във фестивалната инфраструктура, като материално-техническата база например, част от данъчните отчисления и наемите на комерсиалната музикална култура да отиват за нуждите за “високата музикална култура”. А защо да не се разработят съвместни проекти с Изпълнителната агенция за национална реклама...
     И още нещо - за публиката. Тя е доказала многократно, че обича фестивала, но може да бъде много по-многобройна. Нали хотелите през последните години почти неудържимо се увеличават. Нарастващият летен туристически поток прави Варна съизмерима по мащаби със столицата, и то изпълнена с множество от хора, което има предостатъчно свободно време.
     
     Рисковете на съвремието
     Прекомерната намеса на политическата власт в съществуването на фестивала би могла да го превърне в средство за решаване на извънхудожествени проблеми.
     Твърде ограничените форми на гражданско участие в организацията на фестивала е реална заплаха той да се сведе до официален ритуал, който всички уважават, но никой не е истински привързан към него.
     Без активната регулираща роля на местната власт многобройните и стихийно случващи се паралелни събития на територията на града заплашват да подценят значимостта на фестивала.
     Честите промени в предварителната програма отблъскват изпълнителите и публиката.
     Неизяснените взаимоотношения между организаторите ще продължава да размива отговорностите и да произвеждат хас.
     Голямата значимост на фестивала за местната общност може да блокира всяко конкретно решение за подобряване на неговото управление.
     Бюджетът на фестивала може да включва само непосредствените разходи за неговото провеждане, без да се вземат под внимание дългосрочните инвестиции в база, оборудване, маркетинг и т.н.
     Липсата на достатъчно капацитет в туристическия бранш ще възпрепятства развитието на културен туризъм.
     
     Да обозначим и подредим фестивалното пространство
     Международният музикален фестивал “Варненско лято”, след близо 15-годишно прекъсване, трябва да намери своя дом, където да работи неговата администрация.
     Варна остро се нуждае от модерна нова зала за оперни спектакли и концерти. Само по този начин би могло, макар и в по-далечна перспектива, да се разчита на музикални събития, съизмерими с европейските и световните стандарти.
     Необходимо е и изпълнението на проекта за изграждане на подвижна покривна конструкция в Летния театър. Освен всичко друго това ще позволи неговото използване около 150 дни в годината.
     Значително по-малко вложени средства в Градската художествена галерия биха могли подобрят изолацията на покривното пространство и да направят условията за артистите и достъпа на публиката по-сносни (включително и за хора с трайни увреждания).
     Същото се отнася и за вътрешния двор на Археологическия музей.
     Драматичният театър и Фестивалният комплекс се нуждаят спешно от подобряване на акустичната среда.
     В близките две години е необходимо да се осигури добър концертен роял и чембало. А след подробна експертиза на специалисти да се предвидят и необходимите разходи и за други нови инструменти.
     
     За статута на фестивала
     След като през 90-те години фестивалът “Варненско лято“ се разтвори, създавайки други художествени празници, сега като че ли е назрял моментът отново да се концентрира в себе си.
     Ангажирането на местната власт с пряката му организация е нездравословно както за общинската културна администрация, така и за фестивала. Ако допреди 15 години това беше големият му шанс да успее, то днес подобна ситуация го отвежда във все по-голяма безизходица. Сега в сферата на културата местната власт продължава по инерция от близкото минало да се товари с много оперативни задачи. И се оказва, че няма кой да анализира, да оценява рисковете и възможностите, да прави прогнози. Или по-точно – възпроизвежда се абсурдът от едно и също място да идват ресурсите, организацията и оценките за случващото се.
     Относително най-добра възможност за подобряване на администрирането на фестивала дава Законът за закрила и развитие на българската култура. Международният музикален фестивал “Варненско лято” трябва да съществува като общински културен институт с делегиран бюджет. Това би имало следните приемущества:
     - ще има статут на самостоятелно юридическо лице;
     - ще има ясно делегирани отговорности и компетенции на експертите;
     - ще се работи много по-целенасочено в перспективното програмиране;
     - ще се акумулират собствени приходи от входни билети и други материали с марката на фестивала;
     - ще се изпълняват по-успешно и други задачи за повишаване на авторитета на събитието – събиране на архива, дейности, свързани с целогодишното му популяризиране сред местната общност, потенциалните гости на града и особено сред младите хора, производство и разпространение на мултимедийни продукти и т.н..
     - Подобно решение ще носи и съответните рискове:
     - Намаляване на бюджетната субсидия;
     - Фаворизирането на ММФ “Варненско лято” за сметка на останалите фестивали, които се финансират от общината;
     - Проблеми с покриването на евентуален финансов дефицит при приключването на годината;
     - Зануляването на сметката в края на годината ще лиши процеса на организация от оборотни средства;
     - По-трудно ще се договаря ползването на Фестивалния комплекс, Двореца на културата и спорта, респективно Летния театър.
     - Част от посочените рискове могат да се избегнат, като се създаде нестопанско сдружение. В него след внимателен анализ и задълбочен дебат следва да се включат институции и безспорни творчески фигури като физически лица.
     
     Един мегафестивал или няколко по-малки фестивала
     Фестивалите, които започнаха в началото на 90-те години на ХХ в., в голяма степен са намерили своята формула на организация. Театралният фестивал съществува под формата на сдружение още от 1992 г. Джаз фестивалът също има регистрирано сдружение, макар и по-късно – през 1999 г. Фолклорният фестивал се организира от няколко сдружения, регистрирани по различно време. Като формула, начин на програмиране, публика, послания, те са твърде различни. Театралният фестивал е преди всичко панорама на българския театър от отиващия си творчески сезон. Джаз фестивалът е форум на новите тенденции в европейското джазово музициране. Фолклорният фестивал манифестира любителското изкуство на народите от цял свят.
     Ето защо стъпките към по-голяма еманципация на всеки от летните фестивали са не само оправдани, а и необходими.
     При всички случаи община Варна следва да ги подкрепя на основата на ясно регламентиран статут и сключен договор. Експертите от дирекция “Култура, и духовно развитие” нямат място като техни организатори и мениджъри, а ед инствено като непредубеден източник на оценки по ясни критерии.
     
     Какво да се представя
     Международният музикален фестивал “Варненско лято” се нуждае от обновяване и намиране на собствената си художествена идентичност. Тя следва да се основава, както на досегашната традиция, така и на съвременните реалности. Преди това трябва да се даде ясен отговор на въпроса: каква е основната цел на фестивала? – да популяризира българското музикално творчество и изпълнителско изкуство; да покаже във Варна музикалния елит на света; да представя новите тенденции в художествената музика; да открива и поощрява талантливи млади музиканти. Или фестивалът е най-добре да популяризира музикалните успехи на автори и изпълнители от Варна; да запълва свободното време на туристите; да увеличава активния туристически сезон и т.н.
     Досегашната история на фестивала очертава няколко тенденции.
     Първата от тях е в съществуването му като форум на българската музика, която може да се чуе единствено тук и сега. При липсата на достатъчно прояви у нас, които да представят и популяризират родното музикално творчество, това би могло да бъде печеливша формула. От друга страна обаче, подобна идея е трудно осъществима по няколко причини: липсват достатъчно ресурси в Оперно-филхармоничното дружество - Варна, и другите музикални институти у нас да се подготвя и поддържа на високо ниво българския репертоар. Към това следва да се прибави и намалелият обем на нова художествена българска музика през последните години. Но при всички случаи си струва да се помисли дали е възможно всяка година фестивалът да осъществява премиерно изпълнение на българско произведение – симфонично, камерно, балет, опера или кантатно-ораториално.
     Следващата възможност ни препраща през 60-те години, когато на сцената на Летния театър в рамките на един фестивал се показваха над 20 оперни спектакъла с великолепни диригенти, певци, режисьори и сценографи. За тази цел се изискват относително по-малко усилия в обмислянето на музикалното съдържание. Високата стойност на марката “българското оперно певческо изкуство” също е от значение и би прилягала добре на града. Освен това при добра организация има гарантиран зрителски интерес. Но от друга страна, съвременният слушател на музика е много по-взискателен към условията за постигане на техническо съвършенство. А амортизираната база във Варна за съжаление още дълго ще бъде пречка за постигане на високо качество.
     Третата възможност е фестивалът да се обвърже в по-голяма степен с международната лятна академия. По този начин би могло да се развие твърде динамичния туристически подотрасъл за съчетаване на туризма с обучението. Хубавото е, че ще дойдат повече млади хора от цял свят и това ще “подмлади” публиката на фестивала. Но лятната академия има друг смисъл. Тя е по-скоро една работилница, която шлифова инструменталното майсторство, докато фестивалът показва художественото ниво като нещо завършено с претенция за съвършенство.
     Четвъртата възможност също е насочена към младите изпълнители. От много години те имат специална територия в програмата на фестивала. Но в случая е необходима много прецизна селекция, особено за международното участие. Ангажирането на млад и талантлив изпълнител е дългосрочна и отговорна инвестиция. Неговото присъствие във фестивала в началото на артистичната кариера ще го приобщи емоционално към града. Ще влезе в своеобразен “клуб на приятелите на фестивала”. И ако този изпълнител успее да се превърне в “звезда”, съществува реална възможност активно да се включи в “производството на бъдещи събития”.
     Петата възможност произтича от несекващите призиви във фестивала да бъдат канени повече изпълнители от световна величина. Очевидно е, че тя е трудно осъществима не само заради големите средства, а и заради неотговарящата на световните стандарти материална база. Затова привличането на звезди не е уместно да се превръща в самоцел.
     Шестата възможност, която за съжаление звучи като утопия, но действително би имала стойностен фестивален характер, е да се представи най-доброто, което родните музикални институти и изпълнители са реализирали през предходната календарна година. С други думи, фестивал - равносметка за стойностите в българския музикален живот. Подобна идея не е лишена от логика, доколкото националните прегледи на симфоничните оркестри и оперното изкуство отдавна не съществуват. Проблемът обаче е, че състоянието на повечето оркестри и оперни театри у нас е твърде занемарено – като качество на работата, възможност да изпълнява големи художествени задачи и да се отстояват високи естетически критерии.
     И последната възможност обхваща опита на “Варненско лято” от последните десет години. Става въпрос за по-тясното сътрудничество с големите фестивали в съседство. Това е особено наложително най-вече след отпадналите възможности за съвместни проекти със “Софийски музикални седмици” (фестивалът завършва много рано) и с фестивала “Емил Чакъров” в Бургас, който вече не се провежда. Най-много подобни инициативи бяха реализирани с фестивала “Охридско лято”. Има и отделни примери на обмяна на информация с Истанбул, Атина, Любляна, Дубровник. Основният проблем е също организационен - програмирането на тези фестивали се прави много по-отрано.
     Естествено е фестивалът да поддържа и тематични ядра, свързани с годишнини на творци, изпълнения на интеграли, съпътстващи изяви като изложби, филмови прожекции, представяне на книги компактдискове, мултимедиини продукти.
     Има още нещо много важно в съвременната музикална среда. Сега в света се правят все повече фестивали. Следователно потенциалните потребители на музикалното изкуство се увеличават. Тук не е нужно да се открива колелото, а да се усвоят прилежно уроците от световната практика. Не е задължително в концерта или спектакъла да има непременно звезди. Достатъчно е той така да бъде подготвен и обмислен, че да се превърне в “събитие”, а всички отделни събития да се превърнат в “история”. Тогава повече хора ще пожелаят “да я прочетат” от началото до края.
     
     Б.р. Предложените идеи не претендират за еднозначност и изчерпателност. Те са по-скоро покана за един задълбочен и многостранен публичен дебат за бъдещето на първия български фестивал. Формулировката “първи” е по-уместна пред честата употреба на “най-стария”. Едното определение на фестивала асоциира с представата за нещо отиващо си. Другото определение се свързва с представата за откритието и бъдещето. Нека да се опитаме заедно да погледнем в перспектива, макар и от различни позиции и посоки.
     Страниците на “Простори” са отворени и за други мнения.

ЛЮБОМИР КУТИН
 
 
Заглавие
Мислимо, въобразимо, чувствено-достижимо в собствената национална история 
Рубрика История и философия | 2008 / март 
Съдържание
Михаил Неделчев е роден на 17 юли 1942 г. в София. Учи славянска филология и философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След неуспешен опит да направи аспирантура по теория на литературата, дълги години е светски литературовед и неинституционализиран литературен критик, работил около 15 години в отдел “Литературно наследство” на издателство “Български писател”. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Бил е депутат във Великото и 36-ото Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента е ръководител на департамент “Нова българистика” в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание “Демократически преглед. Автор на 13 книги.
   
Михаил Неделчев
  
Ние, обременените, претоварените с история хора от малките национални общности, нововъзникнали за Европа на Модерността, винаги настояваме, че интензивното, чувствено-екстатично преживяване на Историята, на цялата (без остатък) наша история, е основополагащ, неотменен и предопределящ елемент от идентичността ни. Но и самата история винаги се пише от някой друг, не от всекидневния, частен човек. Той неизменно има усещането, че историята му се отнема. Нейното преживяване, чувствуване сякаш се превръща в конспирация, споделянето на историята става тайна церемония. Така историята не може да се монументализира, въпреки безспорно монументалните и за нас кратки разкази, героически и трагически персони, легендарни сюжети.
Но за коя история говорим?
“На Балканите не е възможно да се живее с толкова много история” - непрекъснато ни се повтаря (очевидно тук под и с т о р и я се има предвид толкова уродлива, насилническа история...). Нещо винаги трябва да се забравя, да се отмахва, трябва да се разтоварваме откъм исторически преживелици, инак такъв живот в историята е твърде безпокоен и безпокоящ околните и по-далечните. Но кое, кое точно трябва да се забравя, кое точно е политически коректно да захвърляме - онова от легендата, за далечните царе и светители, което все звучи недостоверно за чуждото ухо, или това- за балканските войни на ХХ век, което е от новите граждански истории. То е напълно видимо, но все дава поводи да се твърди, че се е случило именно поради обсесивната обсебеност от по-старите и едва ли наистина случили се истории...

Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии -

все по-горчиво звучат размислите за историята на всекидневния, непубличен човек. И нашият публичен, представил се на обществената сцена деец се идентифицира или го идентифицират чрез тази неизвестност, невключеност в историята.
Ето така: историята, моята собствена история, нашата история винаги я пише някой друг. Такова е нашето усещане. Историята ни дава нещо от пожълтелите си страници и то винаги се оказва недостатъчно, винаги в дълбочина не е това, което чувстваме. Ние сякаш винаги сме в клаустрофобичната ситуация на онова момиче от село Ключ, пътуващо в автобуса из една чужда територия, чужда страна, за която то същевременно смята, че е неговата собствена. И изричането на глас на тази толкова естествена за него истина неизбежно предизвиква скандала. 1
Историята се пише “по поръчка” от професионалните историци, но те са или прекалено предпазливи, или на едро радикални. Историята се пише “отвън” спрямо световете на частния човек, а това по дефиниция означава, че наистина:
сама в пространството ще скита.
Историята се конструира, тя се доизкусурява или радикално се променят парадигмите на разказването и, но това обикновено не увеличава усещането, че тя става по-убедителна, че е това, в което всекидневният човек смътно вярва да е неговата национална история.
Например тази история не се и стреми да ни обясни защо съществува натрапчивото желание някакви персоналистически минали осъществявания да се случват отново и отново, защо това се знае като съдбовно важно, защо са тези носталгии... 2
Какво означават българските настоявания: нямаме, не можем да имаме днес отново политици като Стамболов? Или: ето, това е новият Стамболов. Или: как ни липсва днес един Стамболов? И защо никой не казва: липсва ни Раковски, например.
Или: какво беше за поляците това нарастване на желанието в десетилетието преди 1989 година отново да се случи авторитарната личност на президента-маршал Пилсудски, желание, материализирано в мотива на известното стихотворение на Чеслав Милош за Лех Валенса, пророкуващ, че именно той ще бъде начелник полскйего люду, така, както дадения естествено в историята титул на Косцюшко е бил присвоен за Пилсудски? И въобще, какво означава този избор (правен преди това от Циприан Камил Норвид) на Тадеуш Косцюшко като основа за аналогии, когато трябва да се обяви политическата святост на нов деец?
Всичките тези драми - на личната ни невключеност като всекидневни хора и на несвършващото, незавършено и мечтано отново да се случи битие на големи персонажи, са формулно изразени от Хана Арент в книгата и “Човешката ситуациия”: “Това, че всеки индивидуален живот, простиращ се между раждането и смъртта, евентуално може да се разкаже като история с начало и край, е предполитическото и предисторическо условие на историята, на великата история без начало и край. Но всеки човешки живот съчинява свой разказ и историята най-накрая става сборник разкази на човечеството с многобройни герои и говорители и все пак без автори от плът и кръв. Причината за това е, че и двете, индивидуалната и великата история, са резултат от действието. Защото великият неизвестен в историята, който е озадачавал философията на историята в модерната епоха, се появява не само когато човек разглежда историята като цяло и разбира, че нейният субект, човечеството, е абстракция, която никога не може да стане активен деятел; същият неизвестен е озадачавал политическата философия от самото начало в античността и е допринасял за всеобщото презрение на философите от Платон насам към сферата на човешките дела. Проблемът е, че във всяка поредица от събития, които заедно формират история с уникален смисъл, можем в най-добрия случай да изолираме действуващото лице, което е дало първоначален тласък на целия процес; и въпреки че това лице често става субект и предмет, “герой” на историята, никога не можем да го посочим недвусмислено като автор на окончателния и изход.” (Вж Хана Арент. Човешката ситуация., С.,1997 г., с. 157-158).
И така, въпреки дълбокият скепсис на Хана Арент това да е възможно, опитвам се да говоря не за историята, която се конструира, която е “научна конструкция от документи, чиито анализ ще ни позволи да се възстанови и обясни миналото” (Жак льо Гоф), а за историята, която работи в масовото съзнание на сравнително образования и все пак масов човек, за тази история, която е негов личен биографически хоризонт. Т.е. искам да заема една друга, непривилигирована гледна точка.
Ще представя три паралелни тези, които не изчерват някаква логическа схема:
моето същностно историческо време е непрекъснатият период на съграждане и функциониране на актуалната за моята национална общност /нация-държава, гражданска политическа нация, общност в една държава/ политическа система;втора тезатрета теза
Разбира се, веднага си припомням пасаж от “Рилска река” на Биньо Иванов, който би могъл да илюстрира и всяка една от тезите:
вода, река, пътека към морето.
Шумиш, шумиш, и ние с туй живеем.
Образът на времето тук е в тази пътека към морето, това е личното биографическо време, времето на запомнените три родителски поколения (от турско насам). Но това е и вековната мечта по Бяло море, по Средиземноморието. Това е стремежът за излаз от моята котловина - една изначална за общността ни митологема. Това е и символиката за възможностите на отварящи се хоризонти пред всеки човек въобще.
Но аз приведох този пасаж тук заради настойчивостта на това НИЕ - шумиш, шумиш и НИЕ с туй живеем. Не можем да убедим всекидневния човек, че му говорим за неговата история, без това съвместяващо ни НИЕ - каквите и да са забраните на новоакадемическите жаргони, колкото и това н и е да е подигравано от тип интелигенти или просто да е проблематизирано от реалностите на самото НИ съвместно битие, колкото и да е привлекателно да се освобождаваме от него в името на човека въобще.
Връщаме се на първата теза: моето битие са помества, то се разполага, мислимо е, съдържа се достоверно в рамките на историческия период, в който се развива стабилно, без драматически промени, сегашната за страната ми политическа система. Предишната история, колкото и да е обладаваща ни и смайваща ни (дори и когато знам доста неща за прадедите си) е история легендарна, тя е само чувствено постижима. Едно такова гражданско разбиране е съвсем просто и - струва ми се - убедително, макар да ни лишава от дълбочини. Това е нашата поместеност в прословутия голям наратив от Просвещението насам - всеки във вариантите на собствената му национална общност и в меганаратива като цяло. Колингууд може би би възразил, че това не е история. Защото: “историческата мисъл се занимава с нещо, което никога не може да бъде т о в а, защото никога не е т у к и с е г а. Неин обект са събития, които са престанали да се случват, и условия, които вече не съществуват.”
Но дали е така?
Американската история е т у к и с е г а за американеца, благодарение на многобройните материализации на мита за американската изключителност. Това е наивно, но реално като съзнание. Американският президент наистина е баща на нацията; отците на конституцишята са всекидневно присъствуващи и поучаващи чрез символиката на и около националния МОЛ в центъра на Вашингтон, чрез Белия дом и безброй тиражираните знамена. И т.н.
Нещо повече, в този план, американската история очевидно е най-старата евроатлантическа история. Защото коя друга формирала държава национална общност (или държава формирала национална общност) може да се представи с такава тристагодишна н е п р е к ъ с н а т о с т. Дори и Швеция, Исландия, а и Великобритания-Англия, са драматично променяни чрез въвличането в чужди държавни мегаобразования или чрез освобождаването на властническия товар на крепежа им, на имперското. Можем сякаш само Швейцария да оставим в реда на изключенията, с действителен континюитет.
Изпитах голяма ревност, че тази любима моя парадоксална тема за американската история като най-стара европеидна история бе развита преди време с полемичен патос спрямо т.н. Стара Европа в редакционна статия на сп. “Економист”.
Но оставям настрана американското преживяване на историята си, за да кажа, че на нас, балканците, ни се предписва точно това: да се разполагаме във времевите граници на новопредставилите се (не в панихидния смисъл на думата) държави, да мислим себе си перспективно, а не ретроспективно, да изоставим като прекалено въображаеми световете на предишните си средновековни държави, да се държим като ученици на чужди уроци, а не като последователи на някаква транс-логика, изведена от древната ни история.
Допълнителната драма е обаче в това, че и тази нова история на модерните държави е прекомерно накъсвана, взривявана - при това не само при нас, на Балканите, а и при французи, германци, италианци... Това, което ни се случва на всички нас от 1848 г. насам (за българите истински от 1878 година насам) е някак още по-трудно за разказване, макар изцяло да ни помества. Фернан Бродел, в желанието си да утвърди представите за историографската значимост на дългосрочния период, заклеймява събитието-взрив като “тръбящата новина, чиито измамен дим изпълва съзнанието на съвременниците”. И все пак, и все пак, пред очите ни се случиха няколко такива взрива, след които ни е трудно да не вярваме в прекомерното ускорение, в прекомерното забавяне или пък дори в спирането на историята.
Та нали ние обявихме (и с големи основания) една трета от това време за п р а з н о в р е м е. (Това стана въпреки опитите ни да четем социалистическия период като терен за противоборството на две култури - културата на стоическата нормалност и културата на свръхинтензивното преживяване на времето с оглед на митически посочени и идеологизирани кратки цели на обществото.) 3. Припомням основните формули, родени след 1989 г.:
За ново Възраждане на българския народ;
45 години стигат;
Искаме си царя...
Има във всичко това и такъв смисъл: отново Възраждане, защото дори и онова Възраждане сякаш и тогава не се случи както трябва.
Пак в желанието си да изследват дългосрочния период историците на “Анали” откриваха назад в миналото на своята страна и един съвсем чужд свят - Франция на Стария режим, но и се удоволстваха от откритията си “как днес се е репродуцирал и как устоява в порите на съвременното общество” (Андре Бюргнер. Историческата антропология, в сб. “Историци за историята”, С.,1988 г., с. 339). А не само историците, но и всички действени хора на двадесетия век имаха изглежда една основна свръхзадача: как да бъдат удържани в нормални граници демократичните режими срещу безумните пристъпи на непознати светове-мутанти, светове без исторически аналози. Ще цитирам отново думи на Жак льо Гоф, отнесени към преживяването на миналото: “който да е човек, изправен пред ускоряването на историята, иска да се избави от безпокойството да стане сирак откъм минало, без корени, където хората страстно търсят своята самоличност /.../ където изплашеният човек иска да обуздае една история, която изглежда му се изплъзва...”. Безпокойство, изплашен човек - недостатъчни думи, когато вече не става въпрос за разпадането на представите за минало, а за ужаса пред губещото историческите си перспективи настояще.
Поетът Биньо Иванов имаше свои способи да се опитва да се справя с тези безпокойства. Той трупаше в съучастническо репликиране на високите образци “Завод” и “История” на Вапцаров, трупаше вариант след вариант на поемата си “Гостуване в моята родна фабрика за хартия”. Времето на тази фабрика беше времето на неговата фамилия, бе един от неговите времеви хоризонти, фабриката бе превъзпитавана, преобличана, пребоядисвана (във всички смисли), преподреждана, някак оцеляваща в работническа бедност...
И сега, втората теза: може да се постига чувствено, да се помни и знае “цялата” национална история, когато съществува митологично утвърдена етногенетическа приказка за националната общност, формирала нова държава. Това са опити на съзнанието да се справя с прекъснатостта чрез мощни скокове от древни към най-нови времена, да се попълва след това стъпка по стъпка липсващото в средата или просто то да се прескача.
Добре са познати периодически възникващите увлечения, слепи вери: в тракийската теория (както навремето са се наричали интересите на Цани Гинчев, наивен предшественик на днешните траколози), в трайността на прабългарския етнокултурен субстрат (Йордан Вълчев, Петър Добрев), в успешността на етническия синтез според тази етногенетическа приказка. Това са легендите за древни преселения, за връзките с други общности, където откриваме свидетелства за стародавна значимост, дори величие. Днес това е цяла паракултура ,според която историята е цяла, защото деянията от далечното Средновековие са геополитически всевластни, с предопределящи далечни последици. Едно неизтощимо гордеене.
Да се вгледаме обаче в още по-драматичния гръцки случай. Какво по-естествено от това, да се преживява колективно и индивидуално, във високата поезия и масовото съзнание, мощната визия за наследеното и продължено класическо наследство. Но Нанос Валаоритис представя този културен манталитет и като същностно постколониален. Той пише: “Изминала дълъг път на нестабилност, войни, революции, гражданска война, след векове колониално господство днешна Гърция се озовала в положението на възкръснала нация.” (сп. “Ах,Мария”, кн. 2, 2002 г.,с. 16). И според него цялата разнолика и многопосочна идея за “принадлежността към гърцизма”, за “гръцкото културно и морално превъзходство” е трагически проблематизирана след извършените жестокости по време на Гражданската война от 1946 - 1949 г. Бих добавил, че този процес на критическо вглеждане е в ход още с поражението от Гръцко-турската война от 20-те години на ХХ век, с прогонването от малоазийското крайбрежие и се засилва с новите трагически преживелици по време на режима на черните полковници.
Така, понякога прочитът, усвояването на собственото наследство се освобождава от груби актуализации, предложени от новия национализъм - далечната история е постижима, мислима по-скоро в плана на всеобщото човешко битие. Инак се превръща в привлекателна легенда, която пречи в последна сметка и при критическото вглеждане в съвременната участ и съвременните форми на съвместен живот. Прибавям и един афоризъм на Ханс-Георг Гадамер, извлечен от текста му за херменевтичния кръг: “Може би никога не познаваме толкова много от нашето собствено историческо битие, колкото когато ни полъхне повеят на съвсем чужди исторически светове.” В определени исторически ситуации преживяването на собствената далечна история като чужда и с всеобщ смисъл може да се окаже по-продуктивно.
И третата теза: съществува възможност (в много варианти) за преживяване на историята чрез геополитическо или географско преместване, изместване. Изброявам набързо: втренчването в някаква нереализирана принадлежност към националната територия (напр. Македония като най-романтическата част от българската история); готовността на почти всички сърби да се разсипе, да се попилее всичко заради Сръбска Крайна в Хърватия; желанието на авторите на Българската национална доктрина да поставят пред международната общност проблема за връщането на Западните покрайнини, бе де се заинтересуват от обезлюдяването на сегашния български запад - Монтанско и Видинско. (Не искам всичко това да не звучи само критично, защото във всеки от тези сюжети има и много реален трагизъм). А можем да продължим например с локалната самоидентификация от доста дълго време с оглед на опозицията Пловдив-София, с това, което Атанас Славов продължава да назовава източнорумелийско, както и това, което аз наричам в други посоки копривщенско. Или с различните форми на геополитическо влюбване, на вдаденост в чужд историографски разказ (назиданията на Боян Пенев към българите от позицията на полския историко-националистически наратив).
Завършвам с примера на мъдро, промислено и изстрадано изместване - с изповедния автобиографически фрагмент на проф. Богдан Богданов от студията му “Реалният и мнимият чужденец”, в книгата му “Европа разбирана и правена” (2001 г.), направен и във връзка с книга на Цветан Тодоров: “Тази формула за помиряване на чуждо и свое в “Чужда земя” примамва и нас, българските интелектуалци, също изправени пред компромиса на свързването на чуждо и свое. Ние не сме другаде като Тодоров, а сме чужденци в родината си. Нашата тяга към универсалност се поражда от обикновената воля да се измъкнем оттук с вътрешно откъсване от своето - с неизпълнено желание да отпътуваме или с изпълнено да живеем в “чужбината” на частното съществуване. И аз тръгнах по този път. Последствията е една диалектика или, по-непатетично казано, един компромис. Развих представата, че като свободно човешко същество не се намирам само там, където пребивавам. Живея в София, родината ми е България, но съм и в света. Разбира се, реалното в тази представа се смесва с нещо идеално - отсъствуващото ми присъствие прави поносими несъвършенствата на средата, в която живея, и по-лошо, по някакъв начин ги поддържа. Но тази представа ми помага да не изпадам в клаустрофобията, и да не се поддавам на измамната идея, че щастието произтича от включване в друга, по-съвършена” (с. 188-189).
Очевидно, животът в историята/чрез историята според трите тези е твърде опростен. Винаги е по-сложно. Но тезите и затова бяха паралелно представени - тяхната цел е да провокират и предпазват.
Да мислиш и чувствуваш историята никога не е веднъж дадена способност. Тя непрекъснато се преформира във всяко индивидуално съзнание. Тази възможност се култивира или внезапно се разрушава в колективното съзнание на общностите. Нейните ходове трябва да бъдат описвани и интерпретирани от хуманитаристите.
В един първоначален вид текстът е четен като доклад на Единадесетата лятна научна среща в град Варна през юни 2003 г. Общата тема на тази среща бе “Култура на идентифицирането”. Домакини на срещите в Международния дом на учените “Фредерик Жолио-Кюри”, в курортен комплекс “Св.св. Константин и Елена”, са Община Варна и Българска академия на науките.
  
Бележки:
Става въпрос за българско момиче, пътувало като екскурзиантка в РМакедония, арестувано от македонската полиция за това, че обявила тяхната страна за древна българска територия.
Вж. по този въпрос студията “Яворов в националната революция. Подстъп към темата: Левски и Ботев, Гоце и Яворов” в брошурата ми “Три студии”, С., 1992 г.
Вж. уводния текст към раздела “Стратегии на нормалността - лични, семейни, групови” с название “Встъпителни думи: за двете култури на/от социалистическата епоха” в книгата ми “Размишления по българските работи”, С., 2002 г.
От люлката гласът ти бял ми свети,
: моята идентичност се развива чрез включването ми в ъ в , чрез вживяването ми в разнотипни изместени, отместени /локално и по време/ истории.: при стабилно утвърдена етногенетическа приказка за моята общност мога чувствено да преживявам ц я л а т а история, с легендарните и времена;нашта мъка ненаписана 
 
Заглавие
Митар 
Рубрика Руският писател Алексей Варламов в България | 2007 / август 
Съдържание
Алексей Варламов
 
Николай Петрович се кръщаваше в храма на Пророк Илия в средата на лятото. Беше късна вечер и освен него и застарелия свещеник в кръщалнята нямаше никой. Николай Петрович сам наля вода в купела, след това се съблече до кръста и постоя бос в навити до колената панталони, очаквайки кога отецът ще пристъпи към тайнството. През отворения прозорец достигаха отделни градски звуци, бръмчене на тролейбуси, звънци на велосипеди и детски викове, в душната, нагрявана през целия ден, стая жужаха комари – всичко беше обикновено и просто, и тази обикновеност някак поразяваше неговото въображение.  
Николай Петрович идваше в този храм доста често. Стоеше обикновено настрана от молещите се, прислонен към сандъка за свещи, и наблюдаваше огънчетата пред иконите, рядко вдигайки глава, за да разгледа грубоватите стенописи на купола, заслушваше се в пеенето на хора и се забравяше в своите мисли и спомени, дочаквайки всеки път времето, когато службата свършваше и хората, смесвайки се, приближаваха за благослов към свещеника, преоблечен вече в просто расо. Той обичаше всичко това, но никога не можеше да си представи, че сам ще застане сред тези хора, също така ще се кланя, ще се кръсти, прилепвайки се към иконите и падайки на колене. Струваше му се, че започне ли да прави така, в действията му непременно ще пропълзи фалш, защото не вярва като тях. Той като че ли гледаше на всичко отстрани, въпреки че в някои минути изпитваше неизразимо чувство, нещо почти младенческо в своята нежност и любов към неведомата сила, събираща всички тях тук.
Така живееше той, имайки вяра в душата и считайки, че за него и това е достатъчно, но с годините започна да го завладява тревога. Все по-често го теглеше в храма, започна по малко да разбира какво пее хорът и какво разказват притчите, коя молитва след коя следва и с какво се различава едно богослужение от друго. Това ни най-малко го приближаваше към всичко, ставащо в храма, но не му даваше покой на душата. Напротив, именно тук той по-остро, отколкото където и да е другаде, чувстваше непълнотата и самотата на собствения си живот. Душата му се терзаеше и в края на краищата, така и непреодолял непонятния за самия него страх и неуверен, че постъпва правилно, той отиде при свещеника, който му се харесваше най-много от всички, и помоли той да го покръсти.
Свещеникът му зададе няколко въпроса, запитвайки между другото сериозно ли е желанието му да стане християнин и доколко осъзнава цялата важност на тази стъпка. И Николай Петрович, избягвайки да посвети този човек във всичките съмнения на безпокойната си душа, кротко отвърна „да”, пожелавайки единствено кръщението да бъде извършено тайно, без внасяне на името му в църковната книга. Привикналият към такъв род молби отец позбави малко отговора си и кимна.
Също така бавно и обстоятелствено той направи всичко, което се полагаше по канона, заповяда на Николай Петрович сам да прочете трудния текст на Символа на вярата, като му подсказваше на неясните места, и след като всичко беше свършено, поздрави го и произнесе малка проповед. Той говореше много смислено и топло, и неговите прости и ясни думи до такава степен затрогнаха Николай Петрович, че предишните опасения се забравиха и му стана леко, като че ли действително от тази минута невидим ангел го взе под своята защита.
Беше вече съвсем тъмно, когато след като се сбогува със свещеника и неловко наклони глава под благославящата го ръка, Николай Петрович излезе на улицата. Градът беше опустял, нагретият през деня асфалт излъчваше жега, беше тихо и само от време на време във висините прелиташе вятър, докосвайки върховете на дърветата. Николай Петрович, в чиста бяла риза, усещаше леката верижка с кръстчето, вървеше по глухите завои и дворове и изведнъж се улови за нелеп и смешен спомен, че в известна степен такова пронизващо щастливо чувство е изпитвал само веднъж в живота – в детството си, когато го приемаха за пионер и той вървеше сред другите деца, разкопчал куртка, с яркочервена връзка.
Сега той беше преизпълнен с детска благодарност към Бога за това, че накрая всичко се изпълни и след толкова тягостни и безсмислени години и неговият живот придоби пълнота, той ще започне да ходи в храма и да усеща себе си не страничен наблюдател, а истински християнин.
На сутринта той тръгна на служба. Беше в навечерието на голям празник и този път имаше събран много народ. Струваше му се, че всички ще го познаят и ще го гледат някак особено, сякаш радвайки се на това, че Господ го е удостоил да прекрачи през доскоро отделящата го от тях черта. Захвана нощното бдение и той започна заедно с всички да се кръсти и кланя след всяка молитва на ектениите, прислушвайки се в собствената си душа и търсейки в нея отгласи на новите си усещания. Не измина обаче и половин час, когато с него се случи нещо странно.
Неочаквано на Николай Петрович му се прииска да излезе на улицата. Това беше някакво много мъчително, силно чувство, каквото никога преди не беше изпитвал, но храмът, пеенето, миризмата на тамян, свещите – всичко това изведнъж му подейства угнетяващо. Погледът му противно на волята започна да пробягва настрана, мислите и чувствата му се разсеяха и самото присъствие тук му се стори безсмислено и съвсем ненужно. Той се почувства още повече чужд на всички, отколкото преди, сякаш го бяха запрели и го задържаха насила. Няколко свещеници излязоха по средата за извършване на лития – народът се отдръпна, правейки им място, и стана още по-тясно. През отворените прозорци се носеше зной, зной се носеше и от безбройните свещи, и Николай Петрович, безсилен повече да се самовладее, чувствайки, че ако не излезе сега, с него ще се случи нещо ужасно, започна да си пробива път към изхода.
На улицата му стана по-леко. Беше обичайна вечер, Николай Петрович приседна пред лавката в съседния двор и гледайки куполите на камбанариите в гората, се замисли. Нещо непонятно се беше случило с него, той изведнъж усети почти физическа тежест при мисълта, че сега ще влезе в това задушно и тясно помещение и ще стои още два часа и половина. Прииска му се да си отиде вкъщи, да включи телевизора и да погледа който и да е безсмислен филм, прекъсвайки го с четене на не по-малко безсмислен вестник. Обаче, след като хвърли недоизпушената цигара, той влезе в храма, решил, каквото и да стане, да преодолее тази слабост и да остане до края. И тук с него се случи нещо чудовищно. Тъкмо беше започнал да повтаря молитвата след свещеника, когато в мозъка му се появи мръсна дума и той няколко пъти мислено я произнесе. Опита се да я изхвърли, както се изстъргва от обувките мръсотия, но нищо не се получи и когато отново се обърна към Господ и Богородица, в главата му се появи странната мръсотия. От ужас и вътрешно отчаяние, неразбирайки какво става с него и как точно се случва това, Николай Петрович потръпна, опитвайки се да пребори този ужасен глас, стиснал зъби, но той настойчиво си правеше път, привързвайки се като натрапчив мотив. Това беше толкова омерзително, че беше непосилно да се търпи; без да се обръща, Николай Петрович излезе от храма и безсилно се отпусна пред същата лавка, където беше пушил преди малко.
Беше съкрушен и унищожен от всичко случило се. Защо, как се получи, че именно сега, когато се покръсти и се приближи към Бога, когато се очисти от предишните грехове и започна неговият нов живот – защо се случи целият този кошмар той не знаеше и никак не можеше да си го обясни. Но изведнъж, като ледена и трезва догадка, му дойде мисълта, че в самия този момент, когато той се покръсти и отрече от сатаната, е получил не само ангел-хранител, но и прииждащ към него злобен бяс, и по неведоми причини този бяс се е оказал по-силен.
Какво да прави сега и как да живее по-нататък Николай Петрович не знаеше. Още няколко пъти той посещаваше храма, молеше се, но всеки път злобната сила, издебвайки го, го заставяше да произнася богохулства и той с усилие се удържаше да не ги изригне навън. За това – да отиде при свещеника и всичко да му разкаже – Николай Петрович не смееше и да помисли. Той се срамуваше от случилото се като от позорна болест и животът му се превърна в адска мъка. Вече не мечтаеше да се върне в храма, искаше само едно – бесът да го остави, искаше да живее като хилядите хора наоколо, незамисляйки се дори веднъж в живота нито за Бога, нито за дявола, но нямаше път назад. Самотата му стана непоносима, не знаеше какво да прави със себе си, къде да се дене, как да преживее това неестествено време и колко още то ще продължи. А градът, както преди, отмаляваше от небивалата жега – слънцето седеше в задушното чисто небе, нощта не донасяше прохлада, и отново започваше жега.
 Тогава, отчаян, заврян в ъгъла, Николай Петрович в миг на просветление на разсъдъка изведнъж си спомни, че свещеникът му казваше колко необходимо ще му бъде, особено в първо време, често да се причестява, и по-скоро от безизходност той реши да стори това. Няколко дена пости и чете молитви, забелязвайки с удивление и тайна радост, че ужасните думи и образи вече не измъчват възпалената му душа.
Николай Петрович се оживи, явно кошмарът се забрави и след толкова мъки придоби дългоочаквания покой. Но когато на литургията, след общата изповед, той започна да се приближава към чашата, разсъдъкът му внезапно се размъти и започна да се гърчи. Изпитвайки невероятно омерзение към собственото си тяло, той, като че ли отстрани, видя как се затресоха главата и ръцете му, и колкото се приближаваше към чашата, толкова по-силно изнемощяваше и пъшкаше.
Стоящият до свещеника млад дякон с машинално движение го стисна силно за рамената и започна да го подбутва към причастието, а добродушният отец, променяйки лицето си, изкряска нещо строго и Николай Петрович като че ли се успокои, но в последния миг, отвръщайки се от лъжичката със Светите дарове, той блъсна дякона и хукна навън от храма.
От това потресение нещастникът не се оправи бързо. Дълго още странната картина преследваше въображението му и той не можеше да забрави как се тресеше станалото сякаш чуждо негово тяло. За щастие жегата, изпепеляваща повече от три седмици града, спадна, задуха северен вятър и на Николай Петрович му стана по-леко.
Постепенно той се успокои и с течение на времето, когато силите му вече се възстановяваха, размисли, че случилото се с него не е било нищо друго, освен нервно смущение, преумножено от непоносимата жега. Точно те му изиграха тази лоша шега и няма никаква нужда да се търсят други обяснения. Но от този момент не отиде нито веднъж в църква.
Само много години след това, когато тази история се позабрави и той си я спомняше по-скоро като куриоз, веднъж, разхождайки се по „Остоже”, реши да влезе в познатия му храм.
Няколко минути Николай Петрович стоеше и разглеждаше познатите стенописи и икони. Слушаше как пеят певците, но никакви предишни чувства, нито светли, нито тъмни, нямаше в душата му. Вече се канеше да излиза, когато изведнъж му се стори, че някой го гледа. Николай Петрович се обърна, но притворът на храма беше пуст – само няколко свещи догаряха пред иконата на Спасителя.
Той втренчено се загледа в иконата, побледня, а после направи няколко крачки, неловко падна на колене и като че ли отстрани дочу собствения си глас:
– Боже, бъди милостив към мен грешния.
Превод от руски Димитър Калев
 
 
Заглавие
Митовете на демитологизатора.
“The Myths of the demythologist”. 
Рубрика Резонанс | 2005 / май 
Съдържание
     По повод книгата на Божидар Димитров “12 мита в българската история”
     
     Няма спор: Божидар Димитров е много популярен историк. Телевизията и масовата периодика го направиха известен и го наложиха като главен авторитет по проблемите на нашето минало. И той очевидно търси признанието не на научните среди, а на широката публика. Божидар Димитров умело се слива с нея, отговаря на желанията й и й дава онова, което на нея й се нрави. В сегашната социална ситуация на упадък и рязко обезценяване на всичко Божидар Димитров задоволява потребността от самочувствие, историческо величие и ред. Не е чудно, че новата му книга “12 мита в българската история” вдигна такъв шум и бързо се разпродаде.
     Тя обаче поставя някои остри въпроси и предизвиква възражения.
     Не е лесно да спориш с Божидар Димитров, и то не защото са необходими кой знае какви контрааргументи, а защото той просто пише лошо, вулгарно, без доказателства и научни аргументи. А митовете, които тук оборва, са произведени от някакви учебници – най-вероятно от тези, от които Димитров е изучавал историята и все още ползва като единствена научна библиография. Впрочем подходът му е банален: казва, че някой твърди нещо, и започва да го оспорва. Колкото по-пространно значение придава на противниковото твърдение, колкото повече го въздига като мнение, уж с много привърженици (и то непременно консерватори, с политически спекулативни съображение или просто заблудени хора), толкова по-убедителен се изкарва авторът в собствените си очи.
     Един от примерите за ненаучната и невярна позиция на Б. Димитров в изучаването на историята е главата за покръстването на българите. Авторът “нагледно” обяснява акта на българския владетел да приеме християнството, като го сравнява с... влизането на днешна България в Европейския съюз. Оказва се, че с “хитрия” си ход Борис I е искал едновременно да запази престижа на Византия и да превърне България в пълноправен субект на международните отношения. Паралелите с модерната и постмодерната епоха вероятно за някого биха направили по-достъпни научните изводи, но те изобщо не обясняват същността на средновековния човек, не показват начина на мислене и поведението му в сложни политически и житейски ситуации. Историкът трябва да знае какво е можел да прави и какво не този човек с религиозно съзнание, чието национално чувство все още не е било задействано. Б. Димитров очевидно не познава същността на християнството и историята му и поради това трудно проумява привидните противоречия и необяснимите случаи в българската история.
     Б. Димитров се обявява против схващането, че Борис I насилствено е покръстил българите. Това наистина е така. Ала доказателствата му са с груб логически привкус – все в духа на аналогиите и на т.нар. вулгарен материализъм. Изцяло неподготвен по същността на християнската религия, авторът на книгата си позволява дори да клевети християнството и християните: “Та нали свещено задължение на всеки християнин – декларира “ученият” – е да убие един мъчител и гонител на християните.” (с. 80)
     Покръстването, извършено от Борис I, е покръстване на аристокрацията и с този акт се приключва, а не започва, дълъг и сложен процес на християнизиране на цялото българско население. И в него няма никакви хитрини, политически трикове или дипломатически ходове. Борис I не е бил изправян изобщо пред дилемата от коя Църква да приеме християнството. Християнските мисионери са идвали от Изток, а не от Запад и напълно естествено е било българската църква да стане част от Източната. От друга страна, християнизирането не е “византизиране” на българите, а приобщаване на един млад народ към вярата в Христос и към една могъща култура и цивилизация. Религиозното съзнание формира друг тип личност, която е различна от личността на модерната епоха от Възраждането насам. Така че въображаемите политически аргументи и съображения на Борис I и средновековните владетели на Византия нямат нищо общо нито с декоративните възстановки на Божидар Димитров, нито с действията на днешните политически ръководители на България.
     Разобличавайки “мита” за Кирил и Методий, Б. Димитров разширява и задълбочава своя “научен подход” при изучаване историята на българското средновековие. За него “древните източници по въпроса са си пак митове, т.е. църковни жития на двамата братя или на техните ученици”, поради което не бивало да им имаме доверие. “Странно е, продължава демитологизаторът, но животът и работата им (на светите братя – б.а.) не са били забелязани от съвременните им средновековни хронисти и историци.” (с. 89 - 90) Странно е наистина, че древните историци и хронисти не забелязват работата на тези велики исторически личности, а днес няма как да не забележиш “науката на Божидар Димитров”. Демитолигизирането на мита за Кирил и Методий е пример за това, как историкът, когато не се съобразява с епохата и не познава нейните особености, може действително да се окаже в положението на слон в стъкларски магазин. Създаването на славянската азбука отново се разглежда като функция на масовата пропаганда, която търси по-съвършени средства за поразяване на съзнанието. Проповядването на християнството на славянски език в българските земи не е въпрос за разрешение от византийските императори, както нелепо твърди Б. Димитров. Той би трябвало да знае, че в православието наличието на самостоятелна държава предопределя създаването на национална църква, която води богослужението на официалния език. Тук няма нито мистика, нито пропаганда, нито нужда от нечие височайше разрешение. Богослужението на български в България започва, когато се обособява българската църква. Създаването на славянската азбука не е брънка в някаква “византийска експанзия”, а потребност. Двамата братя я създават, но не за сметка на тяхната служебна или политическа кариера, а защото осъзнават високото си служение на Бога и императора. Когато мисията им в Моравия се проваля, Борис I приема техните ученици, тъй като вече е създадена Българската църква. И те се завръщат тук, за да организират тази църква в качеството си на нейни първи архиереи. Книгите, които донесли, веднага влизат в употреба, защото богослужението вече се води на български. Всичко друго, за което говори Божидар Димитров (в това число и за триезичната догма, за византийската експанзия и пр.), е празнословие и изопачаване на истината.
     Истинска безпомощност в тълкуването на явлението и фактите проличава в главата “Митът за Васил Левски – светец или най-успешният български политик”. Би могло да се спори дали Априлското въстание е “по освободителната теория на Левски, а не по освободителната теория на Раковски или Гарибалди”, както твърди Божидар Димитров, или е израз на “освободителната теория” на новото поколение български революционери (Г. Бенковски например). По-мъчително е самочувствието на автора, неговата безпардонност и фамилиарничене с един от най-великите български герои. На него не му е ясно, че Васил Левски сваля расото, но само временно. Той не се отказва от монашеството и спазва неотклонно монашеския обет за непритежание. Именно този обет го кара така подробно да отбелязва в тефтерчето си разходите и приходите си. Монахът Левски не притежава нищо; с каквото разполага, принадлежи на другите и той се чувства длъжен да се отчита за него. За да “развенчае мита”, Божидар Димитров го описва ето как: “И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието (интересно в кой смисъл е светец! – б.а.) Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията.” (с. 145) Както се казва в такива случаи, коментарът е излишен!
     Книгата прелива от безвкусици и пошлости. Ето само четири: “Свети Антоний ряпа да яде в сравнение с така наречения образ на Левски”; “Но да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството – едно решение, което сам е взел отдавна по съвсем други причини”; “Това е било ясно на ръководителя на екипа кан Борис I”; “Християнската религия за разлика от всички езически религии се изповядва чрез писаното слово” и т.н. Може да се изредят още и още, но и тези са достатъчни, за да си види равнището на езиковата култура на автора, както и равнището на неговото научно мислене.
     Успехът на тази книга би трябвало да изостри вниманието на научната общност. Случаен или не, той във всеки случай е незаслужен и свидетелства за определени тенденции в нашия научен и обществен живот.

Пр. Морев


      “The Myths of the demythologist” – for the new book of Bozhidar Dimitrov, by Pr. Morev.
 
 
Заглавие
Митрополит Симеон: Възкресението на паметта
Metropolitan Simeon: the resurrection of memory 
Рубрика Пастири | 2006 / юли 
Съдържание
Симеон (1840–1937) не може да бъде определен само с една дума, за това са необходими поне три: пастир, книжовник, деец. Но той е и държавник (председател е на III ОНС), един от “строителите на съвременна България”; и още – публицист, преводач и учен, член на БАН; учител, просветител, благодетел – на него предимно се дължи разцветът на просветното дело в Североизточна България, нему трябва най-вече да се благодари за отвоюването на Варна за българската култура и самосъзнание през първите десетилетия след Освобождението. Но все пак най-важното: митрополит Симеон е бележит църковен йерарх и пастир по призвание, един от неколцината безусловни духовни авторитети на България; най-младият владика в историята на Българската православна църква (става такъв само на 32 г.!), той е на катедрата си цели 65 години (1872 - 1937) – случай навярно без прецедент в хилядолетната история на цялата християнска Църква.
Митрополит Симеон е едно от щастливите изключения в историята на българската духовна култура: неговите многобройни заслуги пред родината, Църквата и българското слово са признати преди смъртта му. Достигнал възрастта на вехтозаветните патриарси, той доживява и една извънредно рядка по характера си среща: тази със своя собствен паметник. Митрополит Симеон е безсилен да спре лавината от възхвали и изрази на почит приживе: паметта си има свои правила за “разгръщане”. Да добавим, че в българската културна история само на двама души са издигани паметници приживе: на Вазов през 1920 г. и на митрополит Симеон през 1930 г., и двата – във Варна. Впрочем през същата 1930 г. по случай 90-годишнината от рождението на мастития йерарх негов паметник е поставен и в Шумен, първото седалище на катедрата му (1872–1882). Така митрополит Симеон, чийто образ е извайван от скулптори като Иван Лазаров, е единственият българин, комуто приживе са издигнати два паметника. Но и това всъщност не е най-важното.
25 октомври 1937 г. е денят, който във Варна се помни – макар и от малцина вече живи, били тогава деца – до ден днешен. Това е денят, в който над 40 хиляди души во главе с цар Борис III и правителството, учени и обществени дейци се събират не по “сценарий и режисура”, за да извървят пътя до тогавашните нови (сега – стари) гробища след простия дървен ковчег на оня, когото всички простичко са наричали дядо Симеон. Повечето от последните му спътници той лично е благославял, венчавал е бащите им и е кръщавал децата им. Народът се е простил със своя пастир, изпратил е важна част от своето минало и памет.
Скоро след това обаче паметта започва да разплита кълбото си: паметниците са низвергнати (1962 г.), името е изтрито, споменът е предаден на тление. Но всички писмени следи грижливо са съхранени от останалите малцина “посветени”. Тъкмо по тях можем отново “да съберем” паметта и да я възкресим.
Като своеобразно въведение към поредица публикации, посветени на личността, делото и писменото наследство на митрополит Симеон, предлагаме на читателите на “Простори” откъси от “Спомени за варненския и преславски митрополит Симеон” (написани 1947 г. и многократно отхвърляни от печат) от писателя Стилиян Чилингиров (1881–1962), публикувани тук за първи път.
Емил Димитров
 
 
Заглавие
Моления край езерото
Devotions at the lake 
Рубрика Беседи | 2006 / юни 
Съдържание

Св. Николай Сръбски. Епископ Николай Велимирович e роден на 23 декември 1880 г. в с. Лелич, Южна Сърбия. Завършва белградската семинария, следва в Берн, Женева, Лондон и Петербург. Защитава докторат по богословие в Берн и по философия в Женева. През 1909 г. приема монашество в манастира “Раковица”. Участва като доброволец във войните от 1912 до 1918 г., а през 1919 г. е избран за жички епископ. През периода 1920 - 36 г. служи в Охридската архиепископия. След окупацията на Югославия заедно със сръбския патриарх Гавриил е изпратен в концентрационния лагер “Дахау”. Освободен през 1945 г., не се връща в комунистическа Югославия, емигрира в САЩ. Завършва земния си път на 18 март 1956 г. в руския манастир „Св. Тихон Задонски”, Пенсилвания. След падането на комунизма в Югославия мощите му са погребани в родното му село, скоро след това е канонизиран от Сръбската православна църква.
Автор на много богословски съчинения и трудове: „Беседи в подножието на планината”, „Над греха и смъртта”, „Моления край езерото”, „Охридски пролог”, „Жътва Господня”, „Недостижимата страна”, „Единственият Човеколюбец” и др.

Св. Николай Сръбски
Когато бях млад, старите ме учеха, да се държа за небето, за да не остарея.
Дълго останах дете и се осланях на съвета им.
Но когато през мене проблесна вечността и се почувствах чужденец в света, небето и земята се счупиха в ръцете ми като вейка.
Господи, сила моя, колко са слаби небето и земята! Приличат на оловни дворци, а пред Тебе се изпаряват като вода от шепата. Ежат се, за да скрият немощта си и да плашат простите деца.
Махнете се от очите ми, звезди и слънце. Не ме лъжете, жени и приятели. С какво можете да ми помогнете? Вие безпомощно остарявате и слизате в гроба.
Всичките ви дарове са като червива ябълка. Всичките ви напитки са минали вече през други утроби. Всичките ви дрехи са паяжина, която се подиграва с голотата ми. Всичките ви усмивки са само маска за мъката, с която искате помощ от мене – най-слабия и безпомощния.
Господи, сила моя, колко са слаби небето и земята! Всичко лошо, което правят хората под небето, е проява на слабост и на слабите.
Само силният дръзва да прави добро. Само който яде и пие Тебе, сила моя, се изпълва със сила да прави добро.
Само който се облегне на гърдите Ти, усеща отмора. Само който сложи ръка на ралото и върви след Тебе, без да се обръща назад, ще се наслади на плода на труда си.
Свърши детството, в което се храних със страх и незнание, свърши и надеждата ми в небето и земята. Сега гледам само Тебе и се държа само за Твоя поглед, люлко моя и възкресение мое.
Още малко и пътят ми ще свърши. Още малко, Победителю над смъртта, помогни ми още малко по стръмния път към Тебе. Защото колкото по-високо се издигам към Тебе, толкова повече хората ме теглят надолу към своята бездна.
Колкото повече хора има в бездната, толкова повече се надяват да надделеят над Тебе. Но наистина, колкото по-пълна е бездната, толкова по-далече си Ти от нея.
Колко са глупави слугите на дървото на познанието! Не сравняват силата си с Тебе, а се надяват на броя си. За тях пътят на мнозинството е пътят на истината и на правдата. Дървото на познанието стана дърво на злодейства, глупост и леден мрак.
Наистина познаващите света знаят всичко, освен че са слуги на Сатаната. И когато изгрее последният ден, Сатаната ще се зарадва колко е голяма жътвата му. Но цялата е от празни класове! Поради глупостта си и Сатаната се грижи за броя, а не за пълнотата. Един Твой клас е по-пълен от цялата жътва на Сатаната. Защото Ти, Победителю, над смъртта гледаш дали зърното е пълно, а не на броя на зърната.
Напразно убеждавам безбожните: обърнете се към Дървото на Живота и ще знаете много повече, отколкото искате да знаете. Според знанията ви от дървото на познанието Сатаната ще ви нареди в подземния свят.
А безбожниците ми викат: Ти искаш чрез Дървото на Живота да ни обърнеш към твоя Бог, когото не виждаме.
Наистина няма да го видите никога. Светлината, която заслепява дори серафимите, ще изгори зениците ви завинаги.
От всичко, което расте на земята, най-редки са тези, които вярват в Бога. О, езеро, и ти, планина, помогнете ми да се зарадвам, че и аз пътувам с най-редките, с най-пренебрегваните и с най-презрените хора.
Още малко, братя, още малко и нашият път ще свърши.
Още малко, Победителю над смъртта, подкрепи ни още малко.
 
Да можех да направя музиканти от камъните, танцьори от песъчинките в езерото и певци от листата в гората, за да ми помогнат да славя Господа. Та да се чуе и гласът на земята в хора на ангелите.
Човешките синове са седнали на трапезата, докато Домакина го няма и възпяват само себе си и храната, която ще трябва да върнат в земята.
Жалко, че човешките синове са слепи и не виждат силата и славата на Господ. Птицата живее в гората и не вижда гората. Рибата живее във водата и не вижда водата. Къртицата рови в земята и не вижда земята. Наистина колко е жалко, че хората са като птиците, рибите и къртиците.
Също като животните хората не обръщат внимание на онова, което имат най-много, и повдигат вежди само пред редките и странни неща.
Твърде много си, Господи, дихание мое, и хората не те забелязват. Твърде очевиден си, Господи, издихание мое, и вниманието на хората се отвръща от Тебе и се насочва към полярни мечки и други далечни неща.
Твърде много слугуваш на слугите си, мила моя вярност, затова Те презират. Твърде рано ставаш да запалиш слънцето над езерото и дразниш спящите. Твърде ревностен си, ревност моя ненадмината, да запалиш звездите – нощните кандила на небесния свод, а хората с лениво сърце говорят повече за ленивите, отколкото за ревностните слуги.
О, любов моя, да можех да повдигна всички на земята и въздуха и водата, за да Те хвалят! Да можех да сваля проказата от очите на земята и блудницата пак да е девствена, както я сътвори.
Наистина, Боже мой, велик си и без света. Еднакво велик си и когато светът Те слави, и когато светът Те хули. Но когато светът Те хули, си още по-велик в очите на светиите си.
Светият Дух, годеникът на душата ми, се приближава до смълчания ми език и до замисления ми ум. От бъбрив език се криеш като лебед в бурното езеро. И като лебед плуваш в тишината на сърцето ми и го оплождаш.
Съседи, стига с вашата земна мъдрост. Мъдростта се ражда, а не се сътворява. Както Мъдростта се ражда във Бога, така се ражда и на земята. Родената мъдрост твори, но не е сътворена.
С паметта си ли ще се хвалите самохвалци! Какво е вашата памет, ако не да помните много? И като помните много, защо не запомнихте мига на чудното раждане на Мъдростта във вас? Понякога ви слушам да говорите за великите мисли, които се родили във вас неочаквано и без ваше участие. Кой ги роди, паметливи? Как се родиха без баща, щом признавате, че не сте ги родили вие?
Наистина казвам ви: Пресветият Дух е баща им, а майка им е последната девствена част от душата ви.
Така се ражда всяка мъдрост на небето и на земята: от Девството и от Всесветия Дух. Над девството на първата ипостаса се носеше Пресветия Дух и се роди Мъдростта Божия – Всечовекът.
Каквото е девството на Отца на небето, такова е девството на Майката на земята. Каквото е действието на Духа на небето, такова е и Неговото действие на земята. Както се ражда мъдростта на небето, така се ражда и на земята.
О, душо моя, вечно мое удивление! Виж това, което е станало веднъж на небето и веднъж на земята. Трябва да стане и в тебе. Трябва да станеш дева, за да можеш да заченеш Мъдростта Божия. Трябва да станеш дева, за да те погали Божия Дух. Всички чудеса на небето и на земята са станали от Дева и Дух.
Девата ражда творческа мъдрост. Разпуснатата жена ражда ялово знание. Само Девата може да види истината, а разпуснатата жена може да вижда само нещата.
Господи трипостазни, очисти огледалото на душата ми и покажи лицето си пред него. За да може да засияе душата ми в славата на господаря си, за да може пречудната история на небето и на земята да се отпечата в нея, за да се изпълни душата ми с блясък, като моето езеро, когато слънцето грее над него по обед.
Каква полза от дрехата, ако тялото не я облече? Каква полза от тялото, ако душата не го облече? Каква полза от душата, ако Ти, Огъня, не гориш в нейната пепел?
Дрехата ми е прах и дим, ако тялото не й даде цена.
Езерото ми е сляпо блато, ако зрящата вода изтече от него.
Душата ми е прах и дим, ако Ти, утринна Роса, изтечеш от нея.
В праха на всички неща Ти пишеш Своето име и с дима на всички твари засенчваш огъня на Твоята светлина.
Твоят пламък е роса за жадните, които се приютяват в прегръдката Ти. Но Той е изгарящ огън за всички, които бягат от него.
Наистина Ти си чистият рай и нечистият ад.
Когото дойде последният ден и Първият и Последният ден се открият на хората като един, тогова чистите ще се зарадват, а нечистите ще се наскърбят и ще заплачат: Уви, на земята ядохме пепел, а на небето ще ядем огън!
Твоите пророци, Майко небесна, разравяха пепелта и показваха огъня в гърлото на вулкана. По Твоята безкрайна милост си открила на всеки искрата, която е търсил, докато всички искри се сляха в пожара на Твоя Син, Майко небесна.
Господи, поставял си пастири на всяко стадо да се грижат за огъня в него, за да не замръзне стадото по стръмните пътеки на историята, докато Всечовекът, Твоят Единороден Син, не запали големия огън и не повика всички стада да се стоплят.
Виж колко дълбоко са скрити очите на земята – всички благородни метали. Как ли Си скрит Ти, най-благородният камък, под земната пепел!
Беднякът оре нивата си и клати глава, като му казвам: Богат си, дълбоко под твоята ялова нива има море от злато.
Не клатете глава, обеднели принцове, когато ви казвам, че тялото е по-скъпо от дрехата и душата е по-скъпа от тялото, и Огненият Цар е по-скъп от душата.
Бели чайки летят над моето златно езеро, като бели ангели над златното небе. Нито чайките щяха да бъдат бели, нито езерото щеше да бъда златно, ако великото слънце не ги гледаше с окото си.
Майко моя небесна, отвори окото Си в душата ми, за да видя каква е. Да видя кой обитава в нея и какви плодове растат в нея.
Без Твоето око аз се лутам безнадеждно в душата си като пътник, който пада и става в полунощния мрак и всичко, което му се случва в мрака, нарича събитие.
Ти си единственото събитие в живота ми, светило на душата ми. Когато детето се спуска към прегръдката на майка си, за него не съществува нищо друго. Когато невестата отива на среща с годеника си, не вижда цветята в полето, нито чува рева на бурята, нито усеща миризмата на кипариса, нито чува воя на зверовете. Тя вижда само лицето на своя жених, чува само музиката от устните му, усеща само благоуханието на душата му. Когато те срещне любовта, нищо друго не съществува. Времето и пространството се отдръпват, за да й сторят път.
На безцелните и безлюбовни пътници се случват различни неща, които наричат история. Любовта няма история, нито историята има любов.
На този, който пъпли по стръмнината нагоре или се търкаля надолу, без да знае къде отива, всичко, което се случва, му изглежда като цел. Наистина събитията са цел за безцелните и история за безпътните.
Затова безцелните и безпътните се спират на събитията и се препират за тях, а аз бързам към Тебе от стръмнина на стръмнина и презрените събития сърдито се отдръпват от пътя ми.
Ако съм камък, който се търкаля надолу от планината, няма да мисля за камъните, в които се блъскам, а ще мисля само за пропастта, в която ще полетя.
Ако съм планински поток, няма да мисля за трудния път, който ми предстои, а ще мисля само за езерото, което ме чака.
Наистина страшна е пропастта за тези, който обичат повече пътя към нея.
Майко небесна, единствена моя любов, освободи ме от робството на събитията и ме направи свой роб.
Най-светъл ден, изгрей в душата ми, за да видя целта на объркания си път.
Слънце над всички слънца, единствено събитие във вселената, което привлича сърцето ми, освети вътрешността ми, за да видя кой е посмял да обитава в нея освен Тебе; за да изкореня от нея всички плодове, които отвън са красиви, а от вътре са гнили.
От сръбски Борислав Аврамов
 
 
Заглавие
Море от любов.
“A Sea of Love”. 
Рубрика Къси разкази | 2005 / юни 
Съдържание
     Христо Леондиев е роден на 8 юли 1972 г. във Варна; завършва Висше военноморско училище и икономика. За първия си роман „Старата дама Антоанета” (1999) получава наградата “Южна пролет” 2000 и наградата на издателство „Народна младеж”. Следва романът „1300 години стигат” (2001) и други разкази, публикувани в списание „Везни”. Член на Съюза на българските писатели.
     
     По онова време Бог не смееше да съди вместо комунистите. Моралът беше в застой като повечето неща в държавата, но вместо червени фенери от всеки уличен стълб висяха червените знамена. Оттатък желязната завеса нямаше хубави жени, а отсам имаше много и най-хубавата помежду им беше черно-бялата Аня Пенчева.
     
     Варна.
     Кораб “Георги Димитров” беше бяло корабче, което, взето заедно с още няколко бели и все наречени на комунисти корабчета, правеше българското пътническо плаване.
     Партията сякаш беше присвоила морето за своите хора. Ударници от всякакви заводи бяха наградени с по едно или повече морски пътувания. Някои случваха на хубаво време и оставаха с хубави спомени, а други помнеха само морската болест и повече никога не станаха ударници. Оттук бяха минали още щангисти с медали и художествени гимнастички с цвички. Със звуците на барабан и корабната свирка се разжалваха безброй чавдарчета и после се приемаха за пионерчета.
     
     Куцо и сакато. И сляпо.
     Големите капитани от онова време сега са само снимки от некролози, които по Никулден излизат във вестниците. Един от тези големи капитани стоеше на палубата и показваше на пътничките целия си блясък. Обикновено им подаваше ръка и сам скъсваше билетчетата на най-хубавите помежду им. После привикваше моряк да им помогне с куфарите. Само морската болест можеше да му попречи да вечеря с тях, макар че някои пътнички идваха на вечерята въпреки морската болест – тогава капитанът се извиняваше с нещо, а младите му помощници се нахвърляха върху остатъците от вечерята и най-вече на остатъците от вечерта му.
     Веднъж на кораба се бяха качили писатели от Съюза на писателите в България, които мислеха да си съчиняват книгите на море. Жените им обаче бяха толкова стари, че капитанът изобщо не слизаше на вечеря и сам се оправдаваше с морска болест – доповръщало му се от Блага Димитрова или поне така си шушукаха моряците.
     Нощем капитанът се залостваше. По тази, иначе банална, причина на кораба не беше написан нито един любовен роман.
     Скоро се отвори път на Съюза на художниците в България. Мъжете им бяха по-брадати от капитана и моряците се чудеха на кого по-напред да се подчиняват, а жените им миришеха на боя повече от боцмана. Сутрин всички разкрачваха триножници на палубата и опъваха платната си, за да направят кораба на ветроход. Жените рисуваха изключително нощем – все капитана и само по фуражка.
     Адвокатите и лекарите също имаха своите съюзи, но на кораба никой още не знаеше кого ще возят следващия път. Капитанът тайно си мечтаеше за Аня Пенчева от Съюза на артистите.
     Изглежда имаше късмет.
     През онзи слънчев ден никоя пътничка не поглеждаше към него. Съвсем не се впечатляваха от златните му пагони и от бялата му фуражка, което се полага само на звезди от киното. Мъжете също не гледаха капитана с обичайната ревност или завист – подминаваха го с безразличие и надменност.
     Капитанът първо потърси причината в себе си. Опипа пагоните си и златните копчета, а после повдигна фуражката си – да си приглади косата и провери червената звездичка на партията.
     
     Всичко блестеше на място.
     Капитанът приближи артистите още по-уверено от преди, но те пак не го забелязаха и даже настъпиха лъснатите му със сажди от комина обувки. Прииждащите отзад го блъснаха и повалиха на палубата. Женски токчета направиха дрехите му на парцали, а мъжки кецове подритнаха бялата му фуражка в морето.
     – Слепи ли сте? – попита той.
     – Слепи сме – потвърдиха всички в един глас.
     Последната артистка помогна на гологлавия капитан да стане. После нетърпеливо го опипа навсякъде. В ръкава й се гушеше кученце. Носеше още голяма сламена капела и много тъмни слънчеви очила, които криеха похотливия й въпрос:
     – Къде е капитанът?
     Не беше бленуваната Аня Пенчева. Този път партията беше уредила билети за Съюза на слепите хора в България.
     Всички държаха алуминиеви бастунчета в едната ръка и каишка на куче водач в другата. Вълнуваха се от вълните на морето, което чуваха и възторжено се блъскаха по корабните канижели. Пипнешком прочитаха номерата на кабините си и пак пипнешком се настаняваха вътре.
      – И ние да видим свят – радваха се те с неподправения възторг на дядо Йоцо.
     Корабът спокойно можеше да не отплава и слепите хора нямаше как да разберат това. Капитанът обаче не посмя да излъже Партията. Отдадоха въжетата и запалиха машината. Надуха свирката. Компасът беше смутен от многото метални бастунчета и се повъртя в кръг, преди да намери изток, но кучетата водачи излаяха на там и капитанът им се довери.
     През нощта нямаше звезди и караха на сляпо. През деня слепите се препичаха на палубата – даже не мигаха. Някои още по пладне гледаха слънцето, както се гледа при залез или изгрев, от което очите им станаха като яйца на очи. По-възрастните жени от само себе си играеха на сляпа баба, а няколко малки слепи бебета прогледнаха на кораба и бяха изключени от съюза.
     Слепите хора неволно или нарочно бъркаха кабините си. Бъркаха и клозетите. Всяка нощ всеки спеше в различно легло с различна жена, което им беше простено и даже позволено от Партията. И кучетата им мълчаха по някоя известна само на тях причина.
     Едва ли слепите бяха наистина толкова слепи, но така им отърваше и те с удоволствие се правеха на по-слепи, отколкото бяха. Най-дръзката сляпа хубавица беше напипала кабината на капитана и спеше там, а други осъмваха в леглата на когото заварят. Мъжете опипваха претоварените с табли камериерки, за което даже не получаваха плесница – понякога обаче събираха стъклата на очите си измежду счупените чаши.
     Веднъж двама слепи се сдърпаха за най-грозната жена на кораба, защото не знаеха колко е грозна. Кръстосваха алуминиевите си бастунчета, докато единият не заби своето в гърдите на съперника си.
     Някои други си устройваха бой с кучетата водачи и залагаха.
     
     Морето скоро свърши.
     Слепите хора не видяха много от съветските градове, но пък се фотографираха за спомен със забележителностите им. Купиха си картини от булевардните художници, защото маслените бои бяха по-релефни от картичките. Надписаха ги отзад, както си му е редът и ги изпратиха на приятели в родината.
     Последния ден имаше среща между съюзите на слепите хора в двете страни. Пийнаха си и хапнаха, без да гледат какво ядат и пият. Обсъдиха техните си работи и взеха решенията малко на сляпо. После едните си тръгнаха към кораба, а другите решиха да ги изпратят, или пък на свой ред бяха поканени на гости.
     
     Това никога не се разбра.
     Отпред вървеше един с едно око, който ги водеше към пристана, сякаш войниците на цар Самуил се прибираха в Охрид. Само че тези пееха песни. Слепите се качиха на кораба с новите си съветски приятели. Някои много пияни паднаха в нощното море, но на кораба се качиха видимо повече слепи, отколкото слязоха, и моряците не си направиха труда да броят.
     Слепите не светваха лампи в кабините си. Вечерният час привидно беше спазен, но слепите хора се забавляваха еднакво добре и на тъмно. Цигарите им проблясваха в мрака. Мъката изглежда се криеше в дупката на китарите им и сега излизаше на воля като от куха дървена бутилка.
     – Пожар! – извика някое куче.
      Моряците по навик се хвърлиха във водата, макар че корабчето беше завързано за брега.
     От много свирене се беше запалила китарата на слепите. Глутницата морски вълци беше загубила всякакво самочувствие и гузно цедеше дрехите си на брега. Спасяваха, каквото могат. Голи и облечени се блъскаха в мокри и сухи, а капитанът опитваше да ги преброи или поне да въведе малко ред.
     Не успя.
     Пожарът се разрастваше. Корабът вече пушеше отвсякъде като един голям корабен комин, но пламъците още не се виждаха. Китарата беше изгоряла съвсем и песента на слепите не се чуваше.
     – Всички сме тук – обади се боцманът.
     И кучетата на слепите се обадиха едно по едно. Само стопаните им ги нямаше.
     Слепите не бяха мръднали от местата си, сякаш бяха станали на пепел. Стояха кротко като агнета и чакаха морските вълци да ги спасят, защото сами не можеха да направят нищо за себе си. Ръцете им напипваха само пушек. Единствено задавената им кашлица издаваше присъствието на духа им или повече на душата.
     А морските вълци гледаха пожара отдалече и оставиха агнетата да се пекат. Бризът раздухваше огъня. Пламъците светваха в прозорците на тъмните кабини и мигом угасваха, сякаш някой отговорник минаваше и проверяваше вечерния час.
     Онези, с едното око, не виждаха вече нищо в пушеците. Кривогледите поведоха другарите си право в пламъците и онези, със нестъклените очи, започваха да ги цъклят един по един.
     Междувременно брегът се напълни с червени руски цистерни. Бяха разтеглили маркучи и пълнеха кораба с толкова много вода, че всеки миг щяха да го потопят и издавят отърваните от огъня. Безброй стълби се протегнаха през борда и залепнаха за горещото желязо.
     Бризът вече разпръскаше пепелта на слепите в морето, както беше разпръснал Индира Ганди.
     При комунизма никога не се случваха такива неща и вестниците не писаха за тях нито ред. Боядисаха корабчето отново бяло. Моряците се напиха до забрава и скоро никой не си спомняше слепите хора, макар при силно вълнение все още се лангъркаше насам-натам по някое стъклено топче, сякаш на кораба имаше духове с изкуствени очи. По цяла нощ духовете играеха на лимки и не даваха на пътниците да спят. Всеки имаше чувството, че някой отнякъде го наблюдава и даже любовните авантюри понамаляха.
     Веднъж капитанът намери сини стъклени очи и ги върза на внучето си против уроки, а боцманът по погрешка смели шепа кафяви в кафето си и получи лоша язва. Друг път изнервен пътник чакаше напразно да се стопят ледените топчета в лимонадата му. Случваше се някой да играе билярд с алуминиева щека или да бие жена си с бастунче от същия метал.
     Капитанът още чакаше своята Аня Пенчева. Малко или много време след описаната случка на кораба се качи младо момиче и направи някакъв неприличен жест. После още един и още един. Не искаше да чуе капитана, който шумно ругаеше нейното нахалство.
     – Махай се! – каза той.
     Напразно.
     – Глуха ли си?
     Момичето беше глухо и нямо. Билетите бяха подарък от Партията за Съюза на глухите хора в България. Никой пътник не носеше китара и не знаеше песни, но всеки се напъваше да чуе шума на морето и ходеше така, сякаш беше залепил черупка от рапан за ушите си.
     
     Партията имаше очи и уши навсякъде. Неволно или нарочно глухите забравяха слуховите си апаратчета където им падне и вече всеки на кораба внимаваше къде разказва политически вицове. Такова едно апаратче някоя хубавица беше забравила и в постелите на капитана.
     Пенсионираха го преждевременно. На слизане от кораба той се размина с младо момиче, което пък се качваше и питаше:
     – Кой е капитанът?
     – А вие сляпа ли сте? – попита капитанът, защото момичето носеше много тъмни очила.
     – Не. Аз съм Аня Пенчева.



      “A Sea of Love” – short story by Hristo Leondiev.
 
 
Заглавие
Морето на един адмирал.
The sea of an admiral. 
Рубрика Портрет | 2005 / ноември 
Съдържание
    РУМЯНА ПОПОВА

Адмиралът на българския театър и кино Георги Калоянчев и Стояна Мутафова в “Космонавти” на сцената на Фестивалния и конгресен център- Варна. Снимка Светла Каталойска

    ПЪРВИЯТ СПОМЕН

    Като деца още през март, щом слънцето изгрее, и хуквахме към морето. Имаше едни големи камъни, катерехме се по тях хлапетата от цялата махала и, тогава нямаше ролби, оттам се надпреварвахме да скачаме във водата. И си брояхме баните – колкото пъти скочиш, толкова бани имаш. Още първия ден – аз имам шест бани, аз имам седем! Така брояхме! Деца...

    МАГИЯТА

    Баща ми беше млекар и работата му беше на брега, а аз му помагах. Но близо до нас живееше един Панаито, рибар. Много обичах да излизам с него в морето. Като му се примоля – моля ти се бе, бай Панаито, вземи ме, и той ме вземаше. Много беше интересен тоя Панаито. Излизахме извън пристанището. Той си имаше определени места, където заставаше - засичаше ги по камбанарията на църквата. Като засече мястото, ми вика: пускай камъка! И аз пусках един камък вместо котва, а той хващаше две въдици. Държи въдиците в двете ръце – едната в лявата, другата в дясната, и говори на рибите: хайде, миличка, виж какво съм ти закачил тука, хайде, ела да си хапнеш, ах, каква си красавица, хайде на въдицата!... Като на хора им говори и една след друга ги лови. Все едно че ги омагьосваше! Много риба хващаше. Обаче, пита ли го някой: „Как е, чичо Панаито, риба има ли?”, винаги се тросваше: „Няма! Никаква риба няма!” И това изглежда му беше като магия.

    СВЕТЛИНИТЕ

    Пътувахме с една гемия до Несебър като деца и се връщаме чак вечерта. Тъмно! На носа на гемията само една малка лампа свети. И влизаме в бургаското пристанище. А в пристанището едни светлини светнали! И песни се чуват! Живот! Навсякъде светлини! Така съм го запомнил морето нощем.

    ТАЙНИТЕ

    Дерчурлигата не ходехме на централния плаж, а на едно място по-далеч, до фабрика „Верига” – сега там е рибната борса. По-тайнствено ни се струваше! Близо до нас имаше една малка къщичка с една баба. Синът й, бай Коста, беше комунист и винаги го арестуваха по 1 май. И нищо да не прави, арестуват го за всеки случай. Някъде 32-ра – 35-а година става това, обажда ми се бай Коста тъкмо срещу 1 май привечер да ходим двамата на нашето място да се къпем! Отиваме и той ми казва: ти ме почакай тук на пясъка, аз имам малко работа във фабриката и ей-сега се връщам. Стоя аз, чакам го, тъмно, студено стана, сам съм. Страшничко! Два часа стоях там. След два часа чак дойде и си тръгнахме, така и не се изкъпахме. След години разбрах, че имал там явка! А аз съм му бил прикритието.

    МОКРИЯТ ПЯСЪК

    Бях войник в Поморие, в бреговата артилерия. Едно от наказанията беше бегом до морето за мокър пясък! От плаца тичаш надолу до брега, вземаш мокър пясък в шепата, после обратно нагоре до плаца, пускаш пясъка пред старшията и тичаш за още. Надолу, нагоре – бегом! Дъх не ти остава! Ама после се изтарикатихме. Вместо да тичаме до брега, като се скрием от старшията спираме до някоя лоза, пускаме една вода да се намокри пясъкът, морето го гледаме отгоре само, и – обратно! Това ми бяха последните години на морето, след войниклъка ме приеха в театралното и се преместих в София. И като ме накараше жената да копая на вилата, все ми ставаше мъчно за него – морето не ще копане! Само да го гледаш...

    ПРИЯТЕЛЯТ

    Нейчо Попов беше също от Бургас. Моряк. Свиреше на цигулка, оркестър имаха. Но лъжеше, че бил подводничар и водолаз. Такива фантастични истории разказваше за едни потънали кораби, за едни съкровища! Небивалици! Обаче всички жени му вярваха. Със зяпнала уста го слушаха. Много хубаво лъжеше!
    Прекрасен актьор.
    Беше ми незаменим приятел до края на живота си, единствен!

    ТИ СИ БИЛ ГОЛЯМ МОРЯК

    Снимахме „Нако, Дако и Цако – моряци” , аз бях Нако, Парцалев – Дако, Кольо Анастасов – Цако, и пътувахме с кораба „Цанко Церковски” до Тунис. Нейчо Попов беше режисьорът, Стоянка /Мутафова/, жена му, и тя беше с нас. Ухажваха я всички - млада беше, хубава! И ний бяхме млади.
    Стигнахме до Тунис обаче, нали идваме от социалистическа страна, такива бяха времената, не пускат кораба в пристанището. Капитантът вика на техните: „Филм снимаме, артисти возим”. Нищо не помага. Девети септември беше и капитанът казва: „Като не можем да видим Тунис, артистите, поне една програма ни изнесете!” Играхме ние. После момчетата викаха, че не съжалявали за Тунис, защото видели нас.
    Тръгнахме да се връщаме и капитанът разправя: много е опасно тук, има едни плитки места, корабът може да се удари. Има бочки, които ги очертават, но не можем да ги видим. Затова всички, и артистите също, да гледат много внимателно, да не стане нещо. Взех аз бинокъла и, още докато поглеждам, видях бочката. И така минахме където трябва. А капитанът ми вика: „Калоянчев, ти си бил не само артист, ти си бил голям моряк!”

    КИТЪТ

    Играх в киното в една морска история – „Кит”. Началник. Щом излезе навън – в колата, две крачки пеша не прави. Хващат на риболовния кораб една цаца. И от дума на дума, от човек на човек, докато аз науча за нея, цацата става кит! Прекомерно се надуваха нещата тогава – и в политиката, и в държавата.
    Отивам на една среща с бай Тодор (Живков), пита ме какво снимам. Така и така, разказвам му за цацата. Видях го, че му стана кофти. Зачерви се – каква е тая фантасмагория бе! После забраниха филма.
Любовта е лудост
    Животът ми вървеше от театъра – на снимки, от киноцентъра – в телевизията, пак в театъра. Филми, представления. Но през цялото това време не съм преставал да търся любовта! Луд бях от любов! Но вече не мога да я изпитам – с годините се налага човек да се отказва от много неща. Сега се радвам на младите като се целуват по улиците и се прегръщат. Едно време, ако се целунеха младеж и девойка, веднага го водеха битово разложение. Помня, бяхме на бригада, наведох се на една чешма да си намокря главата – горещина! И едно момиче, Аня, да се пошегува, взе, че ми сапуниса косата! После ни мъмриха пред строя за битово разложение... Но на онези години любовта беше всеки ден приятна, сладка, хубава лудост!
    Сега за мен „Любовта е лудост” е само кинофестивал на морския бряг. Много хубав фестивал! Добре, че го има, да се събираме във Варна приятели – актьори, режисьори, сценаристи от българското кино. Публиката да ни вижда и ние да виждаме, че не е забравила какво сме направили. Да се зареждаме взаимно. Много ни ръкопляскат, като минаваме по червената пътека на откриването! Спират ни за афтографи. Усещаме, че ни обичат! Идвам почти всяка година и догодина ще направя всичко възможно да дойда пак!


      Profile: The sea of an admiral – the great actor George Kaloyantchev at 80, by Rumiana Popova.
 
 
Заглавие
Морски стихотворения от Иван Манолов и Иван Овчаров.
Marine poems by Ivan Manolov and Ivan Ovcharov. 
Рубрика Поезия | 2005 / март 
Съдържание
Иван Манолов e роден на 30 март 1961 г. Завършил е Висшето военноморско училище във Варна. Автор на стихосбирките: “Нито спасител, нито палач” „Криле на разпятие” и „Внезапна спирачка”. Член на Съюза на българските писатели.
     
     ИВАН МАНОЛОВ
     
     НЕЖНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
     
     Тихо е в Букурещ,
     Тихо в Браила.
     Пием си в кръчмите родни -
     хъшове,
     овъзмездени насила
     с голото право: “свободни”.
     
     Патриотизмът ни
     на вересия
     борда валутен избива,
     а по чужбина
     чиниите мие
     лъвчето с огнена грива.
     
     Хранихме дилъри,
     юпита, мутри...
     (Още какво се задава?)
     Само че днес
     все започва от утре
     в тази нещастна държава.
     
     Като за хроника –
     животът светъл
     блести от светски балове.
     Ала приключва
     отвъд паветата
     сред фойерверки ялови.
     
     И вместо времето
     да стане наше,
     съвсем се сбърка народа
     да сменя старите
     с нови апаши,
     докато търси войвода.
     
     Люлеят кръчмите
     бунтовни речи –
     от викане сме пияни.
     Но нищо истинско!
     Кръвта изтече,
     а няма юнашки рани.
     
     ПО ЖИЦАТА
     
     Не е грешка!
     Има бели гарвани.
     Тука сме, а хич не е за вярване.
     На Европа в края
     и в началото -
     вино от кръвта ни,
     хляб от тялото.
     Богомили
     и от бог забравени,
     сбъркани сме при самото правене.
     Затова помръкне ли от делници,
     пълним с вятър
     празните си мелници.
     И разкъсва жицата стоманена
     тъжната въздишка на Моканина.
     Радостта
     от сълзите ни месена
     все е късна,
     все е някак есенна.
     Все като молитва за децата ни,
     по-жестока от обратно смятане.
     И като задушница
     за живите.
     Дълги са ни пътищата - кривите.
     Кръстни са победите.
     Забравата.
     Блъскаме се за глада си здравата.
     Но до крайност всякаква докарвани,
     тук сме.
     Не търсете бели гарвани.’
     

     Иван Овчаров e роден на 18 август 1959 г. в Русе, живее във Варна. Работи като преподавател по литература в Националната гимназия по хуманитарни науки и изкуства. Автор на шест стихосбирки. Член на Съюза на българските писатели.
     
     ИВАН ОВЧАРОВ
     
     ЗИМНО МОРЕ
     
      В памет на баща ми
     
     Не е море морето... И не е
     докосването: ехо, път и ласка.
     Денят не е пореден, а задраскан
     от календара.
     Зимата снове...
     
     Не е това, което бе поне
     събуждане.
     Светът е изговорен.
     И слънцето като изтръгнат корен
     напомня свити гузно рамене.
     
     Сезонът на смълчани брегове.
     Задраскан ден –
     предчувствие за гибел.
     Дори звезди, като случайни риби,
     подсказват от небето,
     че не е
     море морето...
     Зимното море!
     Защо все трябва някого да губиш,
     за да прозреш живота като чудо
     на оцелял
     сред всичкото “не е”?...
     
     
     * * *
     
     Зимно море –
     опрощаващо всичко, неопростено от хора
     и тъга, неизказана никому, напластяващо.
     
     Страшно море –
     само вълни, неочакващи нищо и никого,
     като последната смърт на въздишка.
     
     Ясно море –
     необещаващо нищо,
     освен
     само представа за себе си...
     
     Пясък и думи,
     думи от пясък
     нататък...
     * * *
     
     Пътувайки във автобуса
     си мислех за Омар Хаям –
     друса!...
     Звезди, звезди...
     Но трябва и да ям!
     

 
 
Заглавие
Московското списание “Литературная учоба” гостува на “Простори” 
Рубрика Руска тетрадка | 2007 / декември 
Съдържание
В този брой наш скъп гост е списание “Литературная учоба” от Москва. “Литературная учоба” е едно от най-старите руски литературни издания. Създадено е през 1930 г. от Максим Горки, за да бъде учител и трибуна на младите писатели. Поставената от великия писател задача списанието изпълнява успешно и днес. На неговите страници дебютират талантливи млади поети, разказвачи, публицисти и критици, които по-късно се утвърждават като ярки представители на руската литература. Да публикуваш в това списание е висока чест и голяма отговорност.
В бр. 4 от тази година “Литературная учоба” представи на руския читател голяма подборка от стихотворения на български поети от различни поколения. Такава подборка от имена на наши автори списанието публикува и през 2001 г. И няма да бъде пресилено, ако кажем, че “Литературная учоба” е комай единственото руско издание, в което българската литература присъства толкова често и се чувства така удобно и уютно.
“Простори” и “Литературная учоба” имат сходни цели и задачи. И двете списания са насочени към младата публика и към литературната смяна на Русия и България. Затова и напълно естествено е те да си сътрудничат постоянно и да си разменят автори и творби за публикации.
В тази брой “Простори” представя шестима нови руски поети и един белетрист в превод на преводачи от Варна. Нашите читатели ще се срещнат с интересни дарования, ще се запознаят с едно ново поколение руски литератори. Да, в руската литература навлезе ново поколение, което уверено продължава традициите, но и внася ново светоусещане, ново звучение и дори нови думи.
Съвременната руска литература от последните 10-15 години е почти неизвестна у нас. А тя е жива, интересна, умна, разумна и все така изпълнена с добротворство и любов към човека.
Нека кажем “Добре дошли в България” на поетите Олга Дякова, Валерии Дударев, Константин Паскал, Татяна Шубина, Максим Лаврентиев, Борис Гонцов и на разказвача Игор Михайлов. С радост посрещаме и главната редакторка на списанието Людмила Карханина, която прави толкова много за българската литература и за нейното популяризиране в Русия.
Добре дошли в “Простори”, скъпи наши приятели!
    
Уважаеми български читатели,
Днес на страниците на забележителното списание “Простори” ви представяме съвременната руска култура.
С всяка измината година все повече укрепват и се развиват културните отношения между България и Русия. Не на последно място в тези отношения е и литературата. Литературното Слово може да влияе и влияе върху нашите сърца и умове, помага на народите от света да опознават по-задълбочено културите, националните традиции, особеностите, които ни отличават едни от други. Литературата е неразделна част от културата, дори от политиката! Разменяйки си на страниците на нашите списания (“Простори” и “Литературная учоба”) произведения на наши съвременни поети и прозаици, критици и литературоведи, ние укрепваме и политическите отношения между нашите страни. “В началото бе Словото...”
В брой четвърти на списание “Литературная учоба” руският читател можа да се запознае с творчествата на известни български поети и статията на литературоведа Панко Анчев. Във встъпителната бележка към “Българската тетрадка” съветникът по въпросите на културата в Посолството на България в Русия Бисер Киров отбеляза, че ние можем “по-интензивно да участваме в обмена на творчески инициативи между нашите две страни върху могъщия културен фундамент на културното взаимодействие между България и Русия, внасяйки принос в новото европейско пространство в тази част на света”. На 26 септември т.г. в посолството на Република България в Руската федерация се проведе вечер, посветена на новите преводи на български поети в списание “Литературная учоба”, в който участие взе и посланикът на България Пламен Грозданов. Пред българските и руските гости прозвучаха стихове от български поети на руски език, публикувани в списанието, в изпълнение на руските поети-преводачи.
Днес вече вие на страниците на вашето списание можете да се запознаете с тяхното творчество. Творчеството на представените поети вече е признато в руската литература. Имената им са достатъчно известни на руския читател. Но сега вие ще ги съдите...
Надявам се нашето сътрудничество да се развива все така активно и в бъдеще. Още веднъж ще повторя: имаме една и съща задача – да съхраняваме и обогатяваме славянската култура. А в съвремения свят, според мене, литераторите и тяхното Слово са в предните редици на развитието и запазването на цивилизацията...
Людмила Карханина
главен редактор на
сп. “Литературная учоба” - Москва
 
 
Заглавие
Мъка по бежаво палто
A Passion for a fawn coat 
Рубрика Къси разкази | 2006 / април 
Съдържание

Банко П. Банков е роден през 1936 г. в Ловеч. Завършил е строително инженерство, работил е на строежи из страната, специализирал във Франция и Полша. Сега е професор в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Публикувал е белетристичните книги “Дълъг ден”, “Загубата”, “Изкачването”, “Циганско лято”, “Нито първи, нито последни”, “Светила и спътници”. Автор е на пиесите “Кой ще дочака изгрева”, “Чудото по Димитровден”, “Голямото надхитряне”, “Чипровски барон”. Сценарист е на филма “Съседката”. Има награди от конкурси за белетристика и драматургия.

Банко П. Банков
Докъм два след полунощ спеше безпаметно, спасена от лутане, не чуваше звънтежа на буфери и дрезгавия рев на корабни сирени, който разтреперваше изпотения, облепен с хартия прозорец. Мъглата откъм Азовско море душеше града до ранна пролет. След това я обземаше нарастващо неспокойство, върви нанякъде, но е сбъркала посоката и времето не е това. Отхвърляше завивката, надигаше се в кревата – каква е тази стая? Объркващите я предмети бавно идваха по местата си – рано е, спи, спи. Варя се отпускаше отново, но защо завивката е бежово палто с прасковена на цвят подплата? Уютно й е, сънува, че е будна и преподава глава от „Евгений Онегин”:
„и тены распускал густые
огромный, апушенный сад,
приют задумчивых дриад...”
Как се четеше щ, в кой език беше шч и в кой – шт?
Варя преподаваше руски език и литература в скромен български град, обкрачил Осъм. Родителите й бяха белогвардейци, изоставили по време на революцията фабрика в Полтава и параходи по Днепър, и спрели да презимуват в България. Следващата пролет възнамерявали да продължат на Запад.
Следващите пролети се изнизваха една след друга край бреговете на бозово прииждащия Осъм. Баща й, представителен мъж с офицерска стойка, прехранваше семейството като учител по математика в гимназията. Съседките наричаха майка й „мадам”, но тайно я одумваха заради копринения летен чадър и претенциозните дантелени ръкавици, заради това, че пуши, и неразборията в дома й. Майка й помагаше за наема на вехтите квартири, които сменяха, с уроци по френски език. Методиката й беше специална, началният урок започваше с песен – „Savez-vous plаsnter les choux?”*. Никога не се постара да научи поне пет български думи с точното им произношение.
Първо почина баща й, доста време след него – майка й. От всичкото минало й остана само една опушена икона на Христос Спасител, с трънен венец и чувствена, силна шия.
Германските войски, които пресякоха Дунав през 1941 година, донесоха едни страхове, Червената армия през 1944 година – други.
Какво очакваше белоемигрантите? Повечето излязоха да посрещнат с цветя изпратените руски войници от волските обози, размахваха знаменца, скроени от стари червени калъфки и покривки. Страховете се премесваха с атавистично вълнение, срещаха сънародници победители.
Белоемигрантите получиха настоятелни инструкции да кандидатстват за съветско гражданство. Варя стана председател на градския им клуб. Усещаше даже известно превъзходство пред колегите и обърканите съседи. Отсега нататък великата й родина щеше да диктува съдбата не само на България, но и на половин Европа.
***
Защо седи с книга на колене до прозорец над зашумен от влажно-зелени чемшири двор? Червени като вино божури ухаят сладко, а тя бърза, до довечера трябва да дочете романа „Тютюн” и да го върне на Надето, колежка по български език и сърдечна приятелка. Този роман се разпространява от ръка на ръка, могат да го забранят.
Героинята Ирина бърза по смрачените калдъръмени улици на южен български град. Но не е Ирина, Варя е. Краката й омекват, няма да стигне навреме до развалините на крепостта, до неопитните, нетърпеливи ръце на къдрокосия единадесетокласник, най-добрия й рецитатор на Пушкин.
Разбере ли директорът кого Варя учи на любов, кого е направила мъж, с нея е свършено. Ще я дамгосат под барабанен грохот насред училищния двор. Срещу стъписаните ученици вече е изправен някой с позеленяло лице – не, не е тя, това е секретарят на СНМ, изключват го от гимназията, защото е скрил, че вуйчо му е бил злостен опозиционер от петковистите.
***
Слава богу, тя е уважавана учителка по много важен предмет – дребна, кръглобуза, с очи метличини, председателка на клуб.
Привикаха председателите на всички провинциални клубове в София и ги предупредиха: трябва да дадат личен пример и първи да подадат документи за завръщане в родината майка. Два месеца живя разпъната между надежди и страхове. Страна, опряла до три океана, отгледала велики умове и страшни военачалници, я вика под крилото си, настоява Варя да сподели величието й. Нищо че родителите й бяха бягали от нея като след бедствие.
Плака сърцераздирателно на рамото на приятелката си, Надето. Едрата скоклеста балканджийка бършеше собствените си сълзи, но настоя със сепваща българска практичност: „Омъжваш се за българин, вадиш си нов паспорт и нека те търсят! С твоята заплата и бяло лице до седмица ще ти доведа поне двама кандидати. Ако искаш да знаеш, физкултурникът Гетов подпитва за теб!”
Физкултурникът беше мургав, та чак черен селянин, с остър хитроват нос и щръкнали уши. Ходеше с домашно плетена фланела (тя миришеше остро) и гуменки. За него няма да кажеш, че
„он по французкий совершенно
мог изъясняться и писать...”
Мисълта за Гетов я изпълваше с гнусливо превъзходство, но години след това, отвъд азовските степи, почваше да й се привижда съвсем приличен човек, по-скоро непосредствен, отколкото примитивен.
Уши си зимно палто от топъл бежов плат, запаси се с ватирано бельо, пуловери, кожени ръкавици. Старата икона и всичките си книги остави на Надето, обемистите вещи – на последната си хазайка. Да се поболееш какво да вместиш в петдесетте килограма разрешен багаж. Изписа цяло тефтерче с адреси и в един хаплив есенен ден се раздели завинаги с града, обкрачил отъняла река между ръждиви хълмове. И със страната, към която изпитваше противоречиво чувство, като към кръвна, но все пак по-долна по положение и образование роднина.
***
На разпределителния пункт в Киев ги посрещнаха с духова музика и гирлянди от цветни балони, леден вятър издуваше приветствени транспаранти. Всеки възвращенец получи персонален пакет с килограм захар, банка сгушчонка и банка риба кета, пакетче грузински чай, бонбони „Миша косолапыш” и брошура с текста на съветската конституция.
Отначало я разпределиха при селско семейство в станица на брега на Хопер. От тъмно до тъмно работеше полска работа, навлякла каквото има под бежовото палто, а вечер делеше с домакините хижа-землянка. Прежулените й от сапа на мотиката длани тръпнеха болно, давеше я остра воня. Зад тънката дъсчена преграда две крави прозвъняваха със синджири, пикаеха шумно. Всяка нощ се унасяше далеч, далеч, в един пролетен град, обкрачил бистра река – там всичко миришеше на божур.
Денем бабата бъркаше в захарта й, децата изядоха бонбоните, майката си услужваше с пуловера, с ръкавиците й.
После работи като хигиенистка в работническа столова (така се водеха по ведомост миячките на съдове), сортира гумени ботуши в обувна фабрика. Възвращенците бяха подозрителни, идваха от вчерашни буржоазни страни, държаха ги под око. Палтото й се изтърка, захаби се, но я топлеше предано в студените зими.
След пет години упорито кандидатстване й разрешиха да работи по специалността си – лелка в детския комбинат към ждановското пристанище. Получи и самостоятелна стая в многофамилно жилище.
Сутрин се извиваше унизителна опашка пред клозета, вечер жените вдигаха люти скандали в кухнята – кой е запушил канала на умивалника с отпадъци, коя е готвила на чужд примус... На пронизващо влажната, ветровита зима не й се виждаше краят, осаждена мъгла кривеше дърветата в обоклучената горичка, която Варя пресичаше всеки ден, за да стигне до пристанището. В занемарените, разкъртени павилиони се навъртаха джебчии и проститутки, нощуваха пияници.
Вечер родителите не идваха да вземат децата си навреме, някои изобщо не се вестяваха, да се чудиш как да утешаваш разплаканите сополивци. Варя се прибираше по тъмно, какво да пазаруваш, магазините са ометени още сутринта. Носеше си остатъци от обяда на децата. Събуваше изкаляните си до глезените шушони, събличаше грубото палто, прекроено от мъжки шинел, и чукаше на вратата на Тося.
Тося беше вече се стегнала за нощна смяна в компресорната станция на корабния завод, тантуреста, мустаката, навлечена с три фланели и ватени гащи. Грабваше палтото, навличаше го пътьом и негодуваше: „Разбрали сме се в шест най-късно да си тук! Всеки път закъсняваш, аз как да сваря! Разхайтили са ви вас по Европата!”
Първата вечер, след като я настаниха в многофамилната квартира, събра съседите на бутилка самогон и варени картофи със сланина. Самогона купи от беззъба бабичка на вторнишкия пазар. Вдигнаха наздравици за съседството, за дружбата. Сутринта, когато излезе във вестибюла и посегна към закачалката, краката й се подкосиха. Къде е палтото й, хубавото й българско бежово палто с прасковена подплата?
Отначало не искаше да повярва какво се е случило, чукаше по вратите на съседите и питаше с разтреперан глас – някой да е взел по погрешка бежово зимно палто, някой да си е услужил? Съседите открехваха едва-едва вратите си, клатеха назидателно глави, тя да не е паднала от клон, оставя ли се такава дреха в общо помещение? Не са видели ни палто, ни подплата!
Нямаше друга връхна дреха, нямаше откъде да купи. Как ще отиде на работа, кой ще посрещне децата от първа смяна? Директорката беше я предупредила, взима я от нямай къде – възвращенците създават неприятности, те имат да връщат на родината.
Скимтеше, скрила мокро лице в дланите си, съвсем сама в една много голяма страна. Свари я Тося, страшилището на кухнята – тя се връщаше от нощна смяна в корабния. Груба, устата, скандалджийка. Като разбра за кражбата, свали от гърба си прекроено от войнишки шинел палто, набута го в ръцете й и заръча: „Бягай, но довечера в шест да си тук, инак ще ти счупя врата!”
Така цяла зима двете се редуваха да ходят на работа с един прекроен мъжки шинел, поел чужда пот, чужда миризма. Чак на следващата година Варя се вреди с бележка от профкомитета за полушубка – латвийска конфекция.
Но в неспокойния й сън спомените за България я топлеха като бежово палто с прасковена подплата.


      Short Story: A Passion for a fawn coat – by Banko P. Bankov.
 
 
Заглавие
Мъртвият и неговата наслада 
Рубрика Проза | 2007 / ноември 
Съдържание
Иван Райков
  
Любовта излиза от човека, мислеше си дервишът, за да се влее в някой друг. Това „излизане” обаче често я кара да се разпръсне безцелно в пространството, между човека и съществото, за което тази любов е предназначена.
Мъчеше се. Мъчеше се да се върти колкото се може по-силно, та вътре в тялото му да не остане нищо, всичко да се разпръсне – омразата, тъгата и всяка друга ненужна и нужна мисъл, та когато вътре бе празен, да може да се срещне с Бог. От него се искаше да полудее! Тази лудост бе дар от Него, бе естество, лудост без никаква завист, копнежи или каквото и да е страдание, един вечен транс, докато душата му е горе в небесата, а тялото му все още бе на земята, въртеше се като пустинен вихър и чакаше светлината да се завърне обратно в него, този път благословена и зърнала Бог.
Но звуците на рапапа сякаш нанизаха главата му на някаква огромна игла. Дясната му ръка бе издигната към небето, а лявата висеше като вцепенена от рамото му. Така се осъществяваше връзката между Създателя и земята, върху която дервишът се въртеше. Сега беше моментът, в който трябваше да достигне върха... Беше чувал, че някои дервиши изпадаха до такава степен в екстаз, че бяха способни да забият шиш през черния дроб и бъбреците до гръбначния стълб и след това раните им от само себе си да заздравеят. Дервишът бе убеден, че ако в този момент някой го пронижеше с шиш, най-вероятно щеше да свърши в близката лечебница с накацали по раната му мухи.
Истината беше, че колкото и усилия да влага в това да достигне до Бога в тоя момент, не се получаваше. Внимателно следеше движенията на ръцете си, наклона на главата си, всяко премятане на десния крак и завъртане по петата на левия, чуваше дори шумоленето на полата си. Но не! Не и не! Всяко поредно завъртане го приближаваше до екстаза, не този, който бе характерен за напредналите мевлеви, а този, който караше коленете му да омекнат, а тялото му да се свлече на пода. Така и стана. Повърна. И докато лежеше в повърнатото си, дервишът чу смеха на връстниците си, отекващ в стените на Семахане. Киселият поглед на по-възрастните, най-вече този на Шейхът, се изрисува от една невидима четка по вътрешната страна на клепачите му.
„Не скърби. Всичко, което губиш, се завръща под друга форма” – така беше казал великият Руми и тази негова мисъл изскочи в съзнанието на съществото, все още легнало върху мръсния под.
Ама как така?! Докато се учеше на сема, всичко бе наред, винаги достигаше до върха, разбира се, не така, както най-добрите го правеха, а по свой си начин, свой, но въпреки това ефективен. А сега, когато танцуваше в същинския ритуал заедно с другите, винаги свършваше по един и същи начин – на пода. Преди другите му помагаха да стане и сетне да се преоблече и измие, а сега... сега просто го гледаха и му се смееха.
Все пак дервишът се изправи (сам) и когато усети, че светът около него сякаш пада в бездна и се върти по един особено непонятен начин, той се препъна и отново падна, този път по гръб. Видя тавана на залата, в който смехът отекваше и се блъскаше в лицето му като плесница. Шейхът изкрещя нещо от рода на „Достатъчно!” и отново възцари тишината.
Изправи се отново и този път стигна до портата, бутна я и се озова в съблекалнята. Свали дрехите си, шапката и седна в ъгъла.
Чудно какво му донасяше провалът. Стараеше се да прави всичко така, както неговият баща го бе правил, както дядо му, прадядо му и всичко останали корени, които хранеха дървото, на което той бе плод. А и точно това го мъчеше – именно в него трябваше да тече кръвта на дервиш, не в другите. Може би не бе роден за това. Може би трябваше да бъде рибар или земеделец. Всъщност, той и за това не ставаше.
Където и да идеше, все тия въпроси си задаваше. Не искаше да намира отговор, но въпреки това се питаше. А чувството, което се беше загнездило в тялото му, беше ужасно. Сякаш душата му се е канела да излезе, да се издигне, но вместо това се е заклещила някъде между стомаха и главата му, мъчеше се да излезе, но не можеше. Нищо не помагаше, нито разходките в градините, нито изгледът към хоризонта, кацнал в морето. Нито дори времето, прекарано на пазарите, където с пазарлък се мъчеше да се сдобие с няколко ябълки за по-евтино.
Заедно с вятъра долетяха ситни песъчинки, които потънаха в насълзените му очи, потъна и езанът. Хилядите мъже се стекоха към джамиите и го отнесоха заедно със себе си. Когато дервишът излезе от храма, видя небето, няколкото облака, както и морето и това го накара да забрави за случилото се или по-скоро да се примири с него. „Следващият път ще се получи” – каза си, докато се прибираше към квартирата. „Трябва да се получи. Ако не се получи, ще напусна ордена.”
Леонид Фьодор,
“Птица”
  
На другият ден не се чувстваше добре. Орденът имаше представление, в което му бе забранено да участва – не и докато не се усъвършенстваше. И той присъстваше сред публиката, гледаше към празната сцена и слушаше музиката, която звучеше от оркестъра. Всичко вървеше по план, не след дълго влязоха и мевлевите. Отстрани изглеждаха чудато. Черна роба, която бе тяхната гробница, а зад нея – чисто белите дрехи, чисти също като душата на дервиша. После обърна внимание и на шапките – техните надгробни камъни. Мъртъвците спяха, но флейтата ги събуди. Дали така не можеше да събуди и всички (истински) мъртви, които някога бе обичал?
Този въпрос накара връхчетата на пръстите му да претръпнат, сякаш именно тази флейта бе в ръцете му и не друга, а самият той свиреше на нея. Скоро мъртвите излязоха от гробниците си и душите им се завъртяха на сцената, танцуваха, полите им се вееха и създаваха вихър, който докосваше кожата му. Настръхна. Засега всички се справяха отлично, никой не вдигаше левия си крак, което бе похвално. Беше допустимо само по време на екстаза. Той самият винаги го вдигаше, колкото и да се стараеше, при това много преди върха. А достигнеше ли самия връх, не издържаше и падаше.
Виждайки дервишът в центъра, той забрави за всичко зло, което бе преминавало през ума му. Остана само мъдростта му и усещането, че вижда човек, или по-скоро „нещо”, което се докосва до същността на цялата Вселена. Сълзи се насъбраха в очите му. Осъзна, че колкото и да иска, никога няма да може да достигне до тази наслада. Той винаги щеше да придава ужас на ритуала, щеше да пада с лице в собствените си стомашни сокове и щеше само да се съжалява. Никога нямаше да види Бога, не и докато бе жив, никога нямаше да се издигне от земята и да посети другия свят, където нямаше нищо друго, освен една безспирна наслада, и отново – никога нямаше да направи това, за което бе създаден.
Спомни си първите думи на Учителя:
– Хайде, обличай се! Тези дрехи са всичко материално, което ти наистина притежаваш. Без тях не можеш.
Това се случи преди година, когато бе встъпил в ордена.
– Защо не мога без тях?
– Защото робата е твоята гробница, бялата дреха е твоята душа, а шапката е твоят надгробен камък. Що за мъртвец ще си без тях?
– Ще бъда жив.
– Именно. А как ще стигнеш до съвършенството, след като си жив?
Не отвърна. Усмихна се. Истината бе, че се чувстваше по-мъртъв от всякога, със или без дрехите за сема. Беше истински мъртвец. Само дето душата му не можеше да танцува, да покаже любовта си към Съвършенството, да изживее мечтанието и самото достигане...
Eй ги на! Въртяха се около левия си крак и това ги пращаше при самия Него. Изглеждаше така просто. А знаеше, че не е. Знаеше, че колкото и концентрация да влага, никога не бе успял да съзерцава светлината. А щом досега не бе успял, надали някога щеше да може.
Излезе от залата. Излезе и от храма. Никога повече нямаше да се върне, никога повече нямаше да вижда гнева на Учителя, да чува присмеха на останалите. Повече нямаше да пада. Нямаше изобщо да танцува – в това беше решен.
И докато бродеше из улиците под тежестта на жегата, се стараеше да мисли какво да прави от тук нататък, осъзна, че спомените му пречат да забрави за миналите си мечти. Обикаляше по сергиите, искаше да чиракува независимо какво. Видя всяко мръсно кътче на пазара, срещна търговци, които за пари биха убили и семействата си. Имаше много възможности, но никоя от тях не му се видя подходяща, във всяка виждаше Недостатък, нещо което го отвращаваше с нечистотата си.
Цялата тая грозота изпълваше горещият ден. Така горещ, че кожата му се разтапяше в пот и потъваше в дълбините на влакната, които се преплитаха в дрехата му. И също така, както се въртяха останалите дервиши, така и в мозъка му се бе образувала някаква си вихрушка от непонятни за него идеи, от жал, от отегчение. Всичките тези прегради замъглиха съзнанието му и той се изгуби сред лабиринтите от улици, криещи се зад пазара. Там той се спря на мястото си, погледна горещите небеса и падна на земята в безсъзнание.
Беше си постлал със собствената си урина, а главата си бе положил на повърнатите боклуци, които бе съумял да изяде през деня. И за да не позволи на светът да види неговия позор, той бе легнал по очи в прахта. Беше привечер, почти нито един от прозорците наоколо не светеше, дори търговците все още викаха по павилионите, за да продадат и последния грам стока, с който разполагаха.
Червеят надигна глава, избърса мършавата си брада от нечистотията и се изправи. Устата му зейна, докато вдигна поглед към залеза. Небето бе така ясно! Виждаше хилядите нюанси на червено, лъчите, които играеха по морската вода и образуваха права пътека към хоризонта. Устните му се изкривиха в нещо като блажена усмивка, а кожата под веждите му претръпна. После заподсмърча и се изхрачи на земята.
Спомни си за съня, който бе видял преди миг. В него беше моряк. Беше облечен в широки бели дрехи, плътта му бе чиста, а красотата по лицето му не можеше да бъде пресъздадена и от най-умелия скулптор. Човекът застана на носа на своя кораб и погледна към финия хоризонт в далечината, където сякаш светът свършваше и след него... след него беше Той. Да, той плаваше към самия Него с помощта на Фенафилах. Можеше и години да му отнеме, но бе решен да Го достигне. Морската тишина наоколо бе нарушена от вятъра, който бучеше в ушите му, но този шепот му се стори като най-нежната мелодия, която музите можеха да изсвирят. Чуваше божествена музика, вмирисваше се от божествени аромати, докосваха го божествени ръце, виждаше Го пред себе си... И когато затвори очи...
Тогава той се събуди. Изправи се, погледна локвата, в която бе преспал, после си спомни за съня с усмивка. Погледна и към небето, но залезът вече го нямаше, беше заличен от някаква лигава боя, която дразнеше така или иначе уморените му очи. Колко ужасен бе този сън! За какво му трябваше да го сънува, сега само съжаляваше, задето никога нямаше да изживее насладата, с която се бе събудил, с това опиянение от чара на нещо, за което знаеше, че никога нямаше да се сбъдне.
Изплю се на мястото, където бе спал и се упъти към градината. Вече беше там и слушаше шумът на фонтаните, песните на птиците, тихия шепот на палмите, клатещи се заедно с вятъра на нощта. Погледна нагоре и видя лунния сърп, заобиколен от звездите. Сетне пак върна вниманието си към земята, видя как завесите на сарая в далечината се поклащат също като дървесните листа. Затвори очи и в ноздрите му се впи нажежена миризма на билки, вероятно наблизо имаше кафене, или пък харем, или пък може би магьосник.
Дервишът стана от пейката, на която седеше, и вдигна глава към звездите. Без да се замисля, без да се концентрира, без дори да съзнава какво прави, той кръстоса ръце пред гърди, докосвайки рамената с пръстите си, преметна десния крак около левия и се завъртя. Усмихна се. Чуваше вятъра в ушите си, чуваше шума на полата си, която се бореше с бризът, въртеше се. Въртеше се! Не мислеше за нищо, нито за ръцете си, нито за наклона на главата, нито за стъпките, нито дори за техниките на дишане, които трябваше да спазва.
Очите му виждаха въртящият се свят. Душата му виждаше светлината на сътворението, на самото начало. И тази светлина се събираше в един единствен сноп, който започна да се смалява. Щом той достигна размери, по малки и от тези на прашинка, той избуха и светлината, по-силна и от Него, попи до всяко ъгълче на Вселената, носейки със себе си звукът на тътен, така божествен... Всичко се тресеше, съвършенството бе достигнало най-съвършената си точка, центъра на всичко съществуващо и несъществуващо, отговора на всеки въпрос, въпроса за всеки отговор.
Точно до това се докосна дервишът. Точно това видя той. Точно от това стана част, макар и за частица от секундата – частица, която в себе си носеше безсмъртието и силата на нещо, много по-силно, придаващо маловажност на самата вечност и заедно с нея на Началото и Това, което е било преди Него, същото, което щеше да царува, след като всичко изчезнеше и щеше да надживее безкрайността, светлината и дори човешката душа.
Въртеше се, стъпка подир стъпка, там в градината, под луната и звездите, заедно с вятъра, въртеше се и разпръскваше любовта си из света, сякаш от него тя струеше на песъчинки. Това можеше да продължи безкрайно, защото целият бе изпълнен с една безгранична любов, която надали някога щеше да свърши. Щеше да излее тази си любов за хората, а остатъкът от нейното съвършенство щеше да запази за себе си, за да подхрани Съвършенството, което бе видял. Беше достигнал до нещо, което надали другите дервиши подозираха, че съществува. Някак си ги бе задминал.
Нямаше да се връща при тях, нека те продължаваха да правят своите евтини спектакли. Неговата мисия бе различна и той тепърва трябваше да я осмисли. За това бе избран, и за това в него бе влята безкрайната любов, която досега бе така добре скрита под сърцето му, под душата му. От тук нататък неговата задача бе да я изживява. Да премята десния си крак и мястото, на което да се върти да бъде мястото, където Небесата и земята щяха да се срещат и да сблъскват своите съвършенства.
Спря се. Не му се виеше свят, не му се повръщаше. Чувстваше се прероден.
Треперейки, седна обратно на пейката. Всичко наоколо изглеждаше точно така, както преди да затвори очи. Не помнеше нищо от изживяното. Беше останало просто едно усещане за чистота, за живот, в който той не е допуснал нито една грешка. Значи това било... Просто едно по-различно усещане. Но друга бе причината да се чувства добре – беше успял. Това си беше едно ново начало. Какво точно обаче не знаеше. Преди всичко трябваше да се прибере в квартирата си и да поспи.
Така и направи. Само че не можа да спи. Дълго време седеше на масата пред прозореца и гледаше пламъчето на свещта, което се поклащаше при всеки полъх на вятъра. Мислеше за себе си. И за случилото се. Мислеше за нощта. Тя беше красива, с множество звезди, а вятъра й придаваше мистичен чар, който го изпълваше с благоговение и едно особено приятно смирение. Затвори очи и въздъхна.
За един ден бе изживял толкова, колкото повечето хора не биха изживели и за десет човешки живота. Нещо го накара да се усмихне. Чувството в него бе удоволствие. Сякаш беше благодарен за всичко, което има, дори за празната си стая. За него щастието не беше в материалните неща, мислеше си. За него щастието бе да види усмивка, независимо дали е позната, или не, да гледа морето, да седи на прозореца със свещта и да лови мисли от хаоса в съзнанието си. Не е лесно да си материалист, рече си, колкото и да имат, те никога не са щастливи. И са неблагодарни.
Подобни идеи се раждаха още часове наред. Накрая главата му се килна на една страна и дервишът заспа.
На другата вечер отново отиде в градината. Не беше като вчера, бе пълна с хора, които седяха по пейките и гледаха фонтаните. Минавайки покрай мястото, на което вчера бе полудял, той настръхна. Когато намери къде да седне, той интуитивно впи поглед във въпросното място и отново потъна в мисли. Истински красивите неща се постигат тогава, когато мислиш за нещо напълно различно, помисли си. Истината за него бе, че това, което бе очаквал цял живот, се случи точно тогава, когато бе повярвал, че никога нямаше да се случи. В ума му се появи сцената, в която той се въртеше до фонтана, и се усмихна плахо и донякъде самодоволно.
Вятърът почиваше в дърветата. А самите дървета танцуваха. Слънцето залязваше постепенно, толкова бавно, че сякаш мигът се бе вцепенил и върху него се бе родила вечността. Шумоляха листата, гаснеха. Редом с облаците в небето летяха и няколко птици, невидими за неговия поглед. Ето! Ето го последният лъч, който като че ли премигна и угасна мъртъв иззад ствола на палмата. Мъртвата тъмнина, която погълна околността му, подейства успокояващо, приспивно. Наближаваше моментът, когато всичко щеше да започне. Всичко, събрано в един невинен миг.
В този миг сякаш всички хора около него изчезнаха, той забрави за тях, забрави и за себе си. Затвори очи и се завъртя. Чу музиката. Заплака заедно с нея. Ето го и Него! Господи, каква наслада!
 
 
Заглавие
НА МОСТИКА Разказ от Тихомир Йорданов 
Рубрика Без рубрика | 2005 / януари 
Съдържание
     Рисунка Доньо Донев

     Морето приличаше на изтъркано от употреба, смачкано и захвърлено индиго.
     Бурята ги люлееше вече две денонощия. Две денонощия капитанът не беше спал, пък и как ще заспиш, когато всичко се люлее, трака, скърца и не се задържа на мястото си. Очите му бяха хлътнали, зачервени. Когато прекарваше пръсти по лицето си, те потъваха в гъста четина.
     “Идиотско време!”
     На командния мостик се изкачи старши помощникът. В този миг корабът наведе чело пред нова вълна и влезлият политна.
     Капитанът се намръщи.
     - Има ли нещо, старпом?
     - Буря, капитане.
     Неспокоен нерв заигра по скулите на капитана.
     - Останете на мостика и дръжте така!
     - Слушам, капитане.
     От оскъдната светлина гънките на лицето му изглеждаха по-дълбоки и то придобиваше присмехулен израз. Това още потече раздразни капитана. Той го погледна косо, без да извръща глава.
     - И престанете с това “слушам”!
     Капитанът хласна вратата след себе си. Докато се промъкваше из тесния лабиринт на корабната надстройка, дочу писукане и хлътне при радиста. Той бе погълнат от неразбираемия говор на радиостанцията. Капитанът го наблюдава някое време, преди да запита:
     - Каква е музиката?
     - Подходяща за сезона, капитане.
     Ефирът беше пълен с гласове. Те викаха, молеха, призоваваха на различни езици по различните вълни. Бурята лудуваше - тези бяха нейните гласове. Тревогата им се трансформираше в светлината на жълтите, зелените, червените лампички, в пищенето на невидимите пулсиращи радиовълни. Радистът ги улавяше и с едно завъртане на копчето ги правеше по-ясни и по-тревожни.
     “Дявол да го вземе!.. .Никой не иска да потъва при хубаво време”
     Той мислеше така за другите, защото не го допущаше за себе си и за своя кораб. Повече от десет години плаваше по моретата, верен на професията си. Морето беше негова съдба. Брегът бе сако кратък престой от един рейс до друг.
     - Току що приех метеора, капитане.
     Говореше за метеорологическото сведение. Капитанът пробяга с поглед по изписания лист. Лицето му остана все тека непроницаемо. После слезе в каюткомпанията. Моряците, които бяха там, се сместиха и той, додето пиеше кафето си, мълчаливо поседя при тях.
     - Още що ни друса ли бурята?
     - Не съм я питал.
     - Попитайте я,че после и нас да кажете...Може и събрание да направим... - опита се друг да подхване шега.
     - Ако приказваш много, езикът ще се изприщи, момче.
     При друг случай и той би се пошегувал, но сега не му беше до остроумия. Като всеки моряк, той беше фаталист и всякакви шеги в такива часове възприемаше като предизвикателство.
     “Морето не е цирк, на него клоуни не му трябват...”
     Шормът разиграваше всичката си сила. Вятърът беше променил посоката е и сега вълните биеха о борд. Корабът понасяше честите им трусове, които удряха, със силата и звука на тежки механически чукове. Като се изкачваше по трапа към командния мостик, капитанът изведнъж усещаше бездна под краката си, а после някаква сила го подхвърляше нагоре. Перилата и стълбата сякаш искаха да се изтръгнат заедно с ръцете му.
     - Мечтаеш ли? - грубо запита той старши-помощника, който димеше с цигара, загледан там, където лежеше сива, непрозирна мътилка.
     - Съвсем не, капитане. Държа на курса, както ми е заповядано - спокойно отвърна другият.
     “Дявол ми го доведе този женски поклонник!”
     Старши-помощникът бе от онези типове, които рядко се срещат. Привлекателната му външност правеше жените лесно достъпни за него. Той не криеше приключенията си. Понякога, уж случайно потърсил носната си кърпа, вместо нея изваждаше от джоба си дребна, но съвсем не из лиша принадлежност към дамското бельо. И като почистваше без нужда носа си, открил грейката, симулираше сконфузване.
     - Пак без пера сто пуснали птичката, старпом...
     А той, като натъпкваше в джоба си повода за тази закачка, наставнически отвръщаше:
     - Ако искаш птичките да не се разлитат, оскубвай им перата!
     Кой знае защо капитанът си припомни тъкмо това и то го накара да бъде груб:
     - Курсът ни не е към дъното, старпом!...Вземи още надясно! Сечи вълните! — изкомандва той на моряка при руля.
     Корабът неохотно се подчини.
     Денят имаше цвета на напрашен асфалт.
     - Приятно временце, капитане.
     Старши-помощникът не се обиждаше. Вече няколко години плаваха заедно и помежду им съществуваше странна близост. Тя ги караше да се усещат потребни един за друг, но с упоритостта на установени характери, те не искаха да я признаят.
     Капиталът не му отговори. И той се опита да запали цигара, но ръцете му нетърпеливо чупеха кибритените клечки, додето старши-помощникът му поднесе пламъчето на запалката си.
     - На брега ни завиждат, капитане. ..Какво им е на моряците - пътуват по света и това те наричат работа!...
     - Романтика, старпом!
     Другият разбра иронията, но му отговори сериозно:
     - Имате право, капитане!
     Огромна вълна поднесе кораба и той за миг застана на гребена й като на пиедестал.
     “Сега ще започне гмуркането...”
     В следващия миг носът на кораба щеше да увисне във въздуха. Капитанът следеше тази игра и сам участвуваше в нея, защото беше станал част от кораба. Новата вълна се стовари върху предната палуба и той видя как тя изчезна под водата.Корабът изхриптя, машините му сякаш се задъхаха от напрежение. Но след малко носът му отново се изправи и то така високо, че закри дори и този оскъден хоризонт, който имаха.
     “Този ще е последният ми рейс” за годината. Ще си взема отпуск и ще отида на планина...”
     Жадуваше за тишина - за такава тишина, в които оглушаваш. Мечтаеше да стъпи на твърда земя, където човек ходи изправен и не прилича на онези панаирни играчки, които се люлеят на вкопаните си в олово крачка. Но знаеше, че няма да го направи. Няколко дни почивка, залисии около разтоварването и товаренето, разправии с пристанищните началства и той отново щеше да бъде на кораба. Отново щеше да усеща под краката си тая люлееща се плоскост, щеше да гледа нащърбената водна пустиня, от която очите избеляват,и и щеше да се чувствува спокоен след уморителните неприятности на брега.
     Старши-помощникът мълчеше. Наведен над картата, той нанесеше пътя на кораба. И чак когато завърши работата си, каза:
     - Ето ни пак тука, капитане...Помните ли - спасявахме “Глориана”...
     - Помня...
     Капитанът се увличаше в подробностите, мислите му, изречени, бяха кратки.
     През този сезон на тази географска ширина винаги бушуват бури. Тогава уловиха сигналите на италианския кораб, който бедстваше. Те дълго слушаха как преговаря с някакъв друг кораб за цената на спасяването си и когато не се разбраха, капитанът избухне:
     - Превърнаха морето на пазар!
     Отклониха се от курса, за да то вземат на буксир и едва се довлякоха до най-близкото пристанище. Спомни си и жалкото угодничество па италианския капитан, който му предлагаше пари. Тогава в душата му се напласти отвращение към този свят, където дори и човешката благодарност имаше цена. Тогава за пръв път са спречка със своя помощник, който се опита да извлече изгода за себе си.
     - Екипажът на коя кораб е съставен от моряци - каза му той. - Ако не ви харесва, ще ви помогна да се качите на друг кораб.
     Може би и старши-помощникът искане сега да му припомни този случай и това беше неговата признателност за по-сетнешните им съвместни плавания.
     Капитанът го по гледна. Старши-помощникът пушеше, загледан напред.
     Лицето му бе източено, с леко хлътнали страни и симетричен профил.
     “Хубавец е дяволът!...”
     Силен удар разтърси кила. След него последва друг и целият кораб се затресе, под напора на вълните - те идваха насреща като тъмни стени и мракът им внезапно се наслагваше на мостика. Двамата стояха заедно и тази малка кутийка извършваше всички движения на виенското колело. Стомахът му отведнъж се свиваше и се залепяше на диафрагмата, а после пак отведнъж го усещаше да тежи в долната част па корема си.
     Той пак запуши цигара, макар в устата си да усещаше горчилката й. Старши-помощникът също димеше. И за пръв път, откакто беше почнала бурята, той първи го заговори.
     - Ще ос приберем, старпом.... И ще си взема отпуск. Ще ми се да отида на планина...
     - Боите ли се, капитане?...
     - От какво?
     - Есе някой ден ще угояваме рибите...
     - Говориш глупости, старпом! - помълча и сетне добави: - Тъкмо от това сестрахувам... Страхът ме кара да не им се давам.
     - Това се нарича смелост...
     - Може и да е така...Но няма нищо по-хубаво от завръщането, старпом...
     Изминаха няколко минути. После старши-помощникът запита:
     - Значи...не е срамно, че и аз се страхувам.
     - Срамно е за дърдорковците. ..Аз съм насъбрал толкова много страхове,че ако се измерваха на килограми, тоя кораб отдавна щеше да бъде пълен със страх...Как ти се струва това, старпом: кораб, натоварен със страх!
     - Изумително!
     - Разкажете го на онези от брега и те няма да ви завиждат на пътешествията...Как го рекохте? “И това го наричат работа!”... Това е професия на страха, старпом!
     - Не се ли увлякохте, капитане?
     - Може би...Но плаване, като сегашното, не е удоволствие...
     - С това. съм съгласен, капитане.
     “Дявол да го вземе! Този е моряк! Морето не обича онези, които не се страхуват от него...”
     И направил такова заключение, той беше доволен.
     Вятърът духаше с удвоена сила и, съюзен с вълните, отнасяше кораба от курса му. И капитанът отново командваше: “Посрещай вълните!”
     - Идете да си легнете, старпом...Засега не сте ми потребен.
     - Ако не преча, аз мога да остана, капитане.В такава буря почивката е по-лоша от бодърстването...Пък и когато сме двама, всякога е по-лесно...
     “Благодаря ти, приятелю... И дано тази буря не е по следна, която двамата ще надвиваме!”
     И все пак си помисли, че когато и да, те ще трябва да се разделят.
     Поредната вълна разтърси кораба и старши-помощникът политна.
     Не ножа да разбере как се намери в силните ръце на капитана. Той го подкрепи, а когато застана твърдо на краката си, потупа го по рамото и с една ненадейна ласка в гласа рече:
     - И тая ще я преживеем, старпом...
     Думите му се сториха странни и старши-помощникът го погледна изненадан.

 
 
Заглавие
На зеления кръстопът
At the green crossroad 
Рубрика Разказ | 2006 / юли 
Съдържание

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ, 1934 - 2006
Кръстьо Дренски бе човек мълчалив и сякаш малко свит и срамежлив. През последните си години живееше на лозето си близо до курорта “Албена” и рядко се появяваше на шумни места. Но когато се появеше, веднага проличаваше, че току-що е спрял да работи. Той наистина работеше много, пишеше интересно, макар около името му да несе шумеше.
Кръстьо Дренски е автор на драми (“Легенда за майката” е една от пиесите му, която получи най-широко и категорично признание и бе играна в множество театри), романи, разкази, легенди, публицистика. Един ден вероятно ще видим какво съдържа неговият авторски архив и ще осъзнаем истинската стойност на този писател.
Разказът, който поместваме, ни бе даден специално за списанието от самия Кръстьо Дренски малко преди да почине на 5 май 2006 г. Той се радваше на възстановяването на “Простори”, бе наш сътрудник и добър приятел.
Бог да го прости!

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ
Вуйчо и бате Йордан седят на зеления кръстопът, а в краката им лежат кървави два едри заека. Акациевата гора от време на време шуми с изсъхналите си листа. Двата пътя, оставени някога от залесителите, са обрасли в трева: по тях никой не минава освен зайците и ловците. Аз лежа зад вуйчо и бате Йордан по гръб и слушам какво си говорят.
- Старата само едно знае: - градината да копае, пуйки и патки да гледа и нищо повече - бате Йордан дърпа цигарата, като че ли иска наведнъж да нагълта всичкия й дим, и гледа изпод вежди. - Заробва се по цяло лято. И се сърди защо жената не прави същото. А жената е млада и й се живее. Работи, взима заплата и не й е заробва. И аз съм тъй. Свободен да съм, най-добре е. Ама съм между чука и наковалнята.
Вуйчо го гледа съчувствено и мълчи.
- Синчето трябва да ходи в пети клас. А прогимназия в село няма. Жената каза: “Ще отида с него в града.” И аз така казах. И пак - между чука и наковалнята. Старата не иска да си напусне къщата. И за нас - сърди се, не дава. Пък аз нито мога да я оставя сама, нито мога да стоя все при нея. Но тя не разбира. Тя си знае своето. Ти я знаеш.
Вуйчо отново го поглежда.
- Знам я. Как да не я знам?
Гласът на бате Йордан се отдалечава и заглъхва. И аз виждам горе между клоните, в синкавия екран на небето, старата.
Ако гледаш китките на ръцете й или глезените на краката й, или лицето й, ще кажеш, че има само кости, жили и кожа. И това леко тяло от сутрин до вечер се носи като птица из огромния двор. Копае зеленчуковата градина или я полива, копае лозето или го връзва, храни многобройната си птича челяд или мете, или готви, или пере. Ходи да пазарува. Включва и изключва помпената станция; когато бате Йордан го няма, Децата от цялата махала съди. Гости посреща и изпраща, особено в неделя, когато надойдат ловджиите. Зимовища прави. Към всичко ревнива, във всичко сама. И все недоволна, че е сама. Никой не иска напълно да й се подчини, да бъде под нейна команда, та работата да е хем по-лека, хем по-спорна. Дори внучето й. Никой. А тя си измисля все нова и нова работа. И наистина лети, лети като загрижена птица, развяла дългия си фистан, с немирно легнала върху слабите й плещи тънка плитка.
- Знам я, знам я. Как да не я знам? - повтори вуйчо.
И отново - гласът на бате Йордан се връща при мен, а синкавият екран горе опустява.
- Жената се вдига с детето, та в града. Назначиха я магазинерка в предприятие. Раздава резервни части и други такива. Детето учи. Но не е добре. Градът ни се виждаше много хубав, когато ходехме, в него на разходка. А сега? Предприятието й е извън града. Пътува с рейс. На обяд няма време да се връща. Синчето цял ден само се оправя. Квартирата - скъпа. Заплатата не стига. То една трета аз я изгарям да снова през вечер до града и обратно. Тя - неопитна. Усетили я лъвовете, накачулили я, някои си оправили бакиите за нейна сметка и едва не я начетоха. Два месеца живяхме като на тръни. Добре че с директора й сме били заедно войници и аз съм му спал над главата, та въртя, сука - оправи я. Сега уж си отваря очите, но аз съм все неспокоен. А ти я знаеш жената.
- Как да не я знам? Знам я - казва вуйчо и отново млъква.
Аз се обръщам на една страна и гласът на бате Йордан потъва някъде и се загубва. А по зеления път идва жена му. Идва, идва и ми се усмихва.
Тя беше магазинерка в селото. Малко магазинче в стара постройка. Продава се всичко - от газта до мармалада. Но влез да видиш - подредено и чисто на какво се казва. А тя пипа като аптекарка, говори сладко и всекиго оправя. Как да не я знам и аз? Точно тогава бях пристигнал с родителите си в този край. И една далечна леля беше говорила за мен, че съм хулиган, нося дълга коса, мръсни дрехи-и вече нямало да ме търпят в училище. А всъщност тази далечна леля никога не беше ме виждала и всичко това беше наговорила заради някаква стара вражда с майка ми. И един ден, когато бяхме отишли на село, аз влязох в магазинчето и се позастоях. Гледах как продава и от време на време си казвахме по някоя дума. Тогава влезе далечната леля. Магазинчето - пълно. Като я видя жената на бате Йордан, засили контактите си с мен. Аз съм непознат за всички. По едно време лелята й вика: “Кажи кое е това момче?» “Не го ли познаваш?” - й отвръща. “Ами не го зная. Хубаво момче» - вика лелята, - спретнато. И приказката му хубава.” “Е как пък да не го познаваш, нали ти ми го описа: дълга коса, мръсни дрехи, хулиган пред изключване?» - вика. Лелята погледна чак на зле. Жените си пошушнаха, пък го удариха на смях. Лелята нещо измърмори и си отиде. А тя ме гледа и очите й се смеят. И разправя какъв ученик съм. И малко преувеличава, да бъде наказанието й по-здраво. Да запуши устата на оная сврака.
- Знам я - чувам отново гласа на вуйчо. - Как да не я знам?
- Ако не я е срам от селото, щеше да се върне. Но сега вече връщане назад няма. И тичаме някак да се оправяме. Понякога ми дотяга. Аз съм лют човек, ти ме знаеш, но в тая работа не мога да й се налагам. В града ще е по-нататък нашата. Само че аз помпената станция няма да напусна. И старата ще си остане на село, пък после ще видим. Само апартамент да се намери. Обещават й уж, обещават. Викам й - гледай да е по на ниско. Най-много до третия етаж. Ами аз съм земен човек. Земята да е по-близко. Земята. Тъй съм научен, тъй съм свикнал. Мога ли да се качвам горе в небесилата? Ти ме знаеш мене.
Вуйчо кратко го поглежда, после го прегръща през рамената.
- Знам те. Как да не те знам?
А аз гледам широкия гръб.
Селото доста се опразни. Надокараха цигани и ги заселиха в опразнените къщи. И в кръчмата вечер стана по-шумно, а и неразбориите в селото се увеличиха. А няма ни кмет, ни никой. Той оправя чешми, бойлери, перални, телевизори, коли, мотоциклети, прави железни врати, порти и огради. Той помирява и съди, които се скарат или сбият. Той разтървава немирните в кръчмата. Пред него чинно стоят циганите, циганките и циганчетата... С една дума - той е власт;-правосъдие и услуги. В неговите ръце е и ловната дружинка. Той отгледа в тази гора десет хиляди фазана, та докато ги изпозастрелят, се извървиха всичките началства от града. Сега няма кьорав фазан и никой не идва.
- Ходих при началството. Обяснявах. Трябва ми апартамент. Вчера един ми вика: “Ти си ми интересен, когато си на село.» “Аз и на себе си съм интересен, когато съм си на село.” “Ами тогава?” Отново му обяснявам. А той? Нищо. Беше много зает и вече не ме слушаше. Като си тръгнах, ми вика: “Там ти си свободен човек. Станцията си работи автоматично. А тук ще те командва някой изсушен майстор, дето няма да го изтърпиш! Затова помисли!» Аз му говоря за апартамент, а той ми говори за работата. Върнах се. Седнах. “Слушай - казвам, аз няма да работя в града. До село са петнайсет километра.” “Сега - казва - разбрах. Но трудно ще стане.” Казвам на жената, а тя вика - ще чакаме. Ти знаеш.
- Знам, как да не знам? - каза вуйчо. - Но трябва да се чака.
Бате Йордан стана. Стана и вуйчо и сложи заека в раницата. Остави да стърчат само ушите му, както правят сега ловците. Някои оставят отвън цялата глава, но вуйчо оставя само ушите му да стърчат. Хубави уши. Отгоре - ръждиво и сиво, отдолу - само сиво. А бате Йордан завърза заека на колана си от лявата страна, да виси с главата надолу, както са правили ловците на това село от стари времена.
И така, оставихме зеления кръстопът и си тръгнахме: към селото, към старата къща. Там ни чакаше топла чорба, люта чушка, домашен хляб, запечена в пръстена тавичка гозба и кана искрящо тазгодишно вино. И старата, която първо всичко ще нареди на масата, а след това ще стои до печката, ще ме разпитва как сме и що сме у дома и час по час ще надниква в чиниите ни да не би нещо да се е свършило.
 
 
Назад [ 11 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма