Резултати от търсенето |
Заглавие | На излизане от живота
On the way out of life |
Рубрика | Резонанс | 2006 / юни |
Съдържание |
Панко Анчев
Наказанието да имаш бездарни врагове
Щастлив съм, че всичките ми приятели са талантливи. Те са творци от различни изкуства. Някои познавам отдавна – още от детството или от младежките ми години. С други се срещнах и сприятелих по-късно, когато вече е по-трудно да придобиваш нови приятелства и да ставаш откровен с нови хора. Радвам се искрено на техните успехи; чета с удоволствие новите им книги и не пропущам да се похваля с тях – все едно, че аз съм ги писал. Ставам прав в края на представлението или на концерта, за да ръкопляскам най-силно и най-бурно на мой приятел, изпълнил талантливо ролята си, и не спирам да се хваля на стоящата край мене публика, че, видите ли, това е моят приятел...
Талантливият приятел винаги ще ти помогне – при това безкористно, щедро, с цялото си сърце, защото дарбата му го прави благ и човеколюбив. Човечното му изкуство се прелива в житейското поведение, в жестовете и изпълва целия му живот. Поне такива са моите лични приятели.
Огромно благо е да имаш талантливи приятели и аз се радвам, че Бог ме е дарил с това щастие.
Какво друго бих могъл да поискам за себе си?
Парите и славата ли ще ги заместят?
Властта ли?
Да, Бог ме е дарил с велики приятели, но ме е лишил от достойни и талантливи противници и врагове. Можете ли да си представите колко е ужасно да те нападат или ругаят затлъстяващи мутанти, чиито оплешивяващи брадясали глави измислят само жалки интрижки, но не и сериозна война. Смелостта и изобретателността им стига единствено да подвикват, криейки се зад гърба на някой лумпен, и да те замерват с нечистотии. Погледнеш ли ги в очите обаче, мигом стават хрисими и лигаво услужливи. Те са противни с готовността си да ти служат, щом е необходимо; готови са дори да целуват ръце, ако ги приемеш под своя закрила, ако им подхвърлиш някоя троха от духовната трапеза на твоите приятели или задоволиш някоя тяхна жалка амбицийка. Ала отместиш ли поглед от тях, забравиш ли ги, отново лъсва по черната им шкура мазнината на болната им душица, когато им се сбръчква... Защото мразят до изнемога и жадуват слава, каквато не им дават...
Все такива ми се пречкат из краката. Бих ги изритал, както съм го правил, но жалкото им писукане е твърде милозливо и ме кара да страдам. Господи, поне да свиеха юмруци; поне да бяха развъртели меч или сабя – пистолет дори да бяха извадили, за да се прицелят в мене. А то цвърчене, миризми и мазни потни петна по гушата.
Жестоко е да ти отредят съдба такава: велики приятели и нищожни врагове. Който не го е изпитал, той не знае вкуса на подобна мъка. Очевидно не всекиму е дадено да срещне пред себе си очи със стаена омраза, но и с уважение и гордост. А аз дори не ги виждам тези очи, които се целят в мене, но вместо куршум пускат струйка вкиснала чорба. И ако все пак ме залеят с нея и видят как гнусливо се мъча да се почистя, те доволно се хилят. А после се хвалят на себеподобните си колко изкусно са се били, как точно са стреляли и колко хубаво са ме оклепали.
Господи, да се надявам ли, че ще ме споходи щастието да излезе срещу ми поне един талантлив противник?
Възможно ли е да не си като другите
Не, не отварям дума за онези различни хора, които наричаме “екстравагантни”; те скандализират, за да им обърнат внимание - за да се наложат и спечелят от това. Размишлявам за тези, които лесно не се подчиняват и не се примиряват с наглостта и агресията на бездарието.
Посредствеността изисква всички да са еднакви: тя ненавижда способния, осенения с друго мислене, даровития, защото той я заплашва и я разобличава изцяло и безпощадно. Затова тя заповядва непокорният да се пречупи и да й бъде покорен.
Обществото на посредствените и бездарните е особено жестоко и безмилостно. То си отмъщава сурово и не помилва никого. Ако си го засегнал, ще те смаже. Но няма да бие или убива, а ще се опита да ти отнеме самостоятелността и вироглавството. Как? Много просто: ще изсъска, че не си безкористен, а алчен сребролюбец, че винаги си гледал да лапаш и преследваш единствено интереса. Ще ти припише своите качества и ще те надари със собствената си посредственост, за да видят другите, че си нищо и половина. И няма да го доказва, а само ще те пръска с измислени истории за пари; взел си, батинка, прокламира палачът, и то повече, отколкото заслужаваш – повече от другите и от нас! Как да му противоречиш, как да се оправдаваш, как да доказваш, че не е вярно, че дори не си и мислил за такива работи? Та той това и чака! По-добре и не се опитвай –само ще предизвикаш усмивки или подигравателно съжаление: е, знаем ги ние тези безкористни. Да ги разправят на шапката ми. Ама не е вярно, не съм, лъжат... Да лъжат.
Решиш ли да тръгнеш в битка за справедливост и си кажеш: така повече не може да се живее; тези тъпчат, пречат, експлоатират, разрушават и аз ще се боря с тях и дорде не ги победя, няма да спра, рискуваш да понесеш ново поражение. Е, хубаво, ще ти отвърнат, каква справедливост отхвърляш и срещу каква посредственост се бориш; нали те знаем, че за едната власт си и за облагите от нея. Пък и на всичко отгоре завиждаш на чуждия успех, на чуждата слава и уважение. Какви принципи. Никой не работи за принципи. Ти си властолюбив и алчен.
Не мога да отрека, че оръжията на тези хора са непреломими и че свободно и умело ги владеят. Моята надежда и утеха е, че успехът им е възможен само в незряло, неморално и несправедливо общество.
И че няма да е вечно така. |
|
Заглавие | На смокинг- жълти обувки- разговор на Венета Терзиева срежисьорката Десислава Боева
To fit a smoking – yellow shoes |
Рубрика | Мелпомена | 2006 / април |
Съдържание | Разговор с режисьорката Десислава Боева, която поставя на варненска сцена трагическия фарс “Зойкината квартира” от Михаил Булгаков
ВЕНЕТА ТЕРЗИЕВА
В “неканоничната” за времето си творба на Булгаков виждаме Москва през 20-те години, скоро след Октомврийската революция. Близо век е минало, а приликите с днешния ден са повече от отликите. Но слуховете, слуховете... За остарялост и ненужност!
Грамофонът продължава да пее: “Светът да обновим!”, “Да сринем старий, гнилий строй!” (познат рефрен от близкото минало!). След Девети и ние го сривахме и осъществявахме исторически промени. След Десети пак сривахме и осъществявахме исторически промени. А човекът е... човек. Душата му се оказва нещо по-деликатно, по-трудно се революционизира.
Последните реплики иронично ни осведомяват, че героите въпреки великия прелом продължават да си слагат жълти обувки на смокинг...
Задавам дежурния, банален въпрос:
- Защо “Зойкината квартира”?- Защото е изключително актуална. Не само от социална гледна точка, при разместване на социалните планове се разместват и духовните, променят се моралните ценности. Тогава човек търси начин да намери себе си. Това съвсем не са злободневни теми.
- Не са... Булгаков не е можел да създава произведения еднодневки. И винаги ще звучат съвременно. Героите му са странни, но все пак познаваеми. Вие съжалявате ли ги, оправдавате ли ги, изобличавате ли ги?
- Със сигурност зная, че тези хора имат мечти. Дори да не са кой знае колко добри. Това им помага да съхранят самоуважението си. А морален етикет аз не поставям върху който и да е герой... Мисля, че и авторът не го прави. Всъщност аз им съчувствам. Макар че те нямат нужда от съчувствие. По-точно бих казала, симпатични ми са и ги разбирам. Опитвам се да ги разбера.
- Моето отношение не е така всеопрощаващо. Нямат ли все пак някаква вина?
- Това се оказва трудно да се определи: има една мисъл, че децата нямат памет, нямат спомени. За това са щастливи. Бързо забравят лошото! И нямат чувство за вина. Те са като децата. За какво да ги корим!..- “Зойкина квартира” е трагически фарс. Много днешен, модерен жанр. Занимава ли Ви проблемът как жанровата специфика ще се отрази върху стилистиката на представлението?
- Не съм се съобразявала в работата си специално с характера на жанра. Но не съм и пренебрегвала този проблем. Мисля, че всичко се съдържа в особената атмосфера, която носи подобно и жанрово определение и крайната свобода на въображението.- Според Вашето виждане за пиесата тя повече смешна или е повече тъжна, повече сатирична, гротескна или трагична?
- Има тъга, но особен вид. Тя не носи отчаяние, дава сили. Тъга, която не ти дава покой. Затова героите не са пасивни, те реагират на ситуациите.- Според мен фарсовото, гротескното не бива да се пренебрегва. Казват, от гротескното до трагичното има една крачка...
- Да, крайно смешното в един момент се проявява като трагично. Те вървят заедно.- Тогавашната критика отричала пиесата. Твърдяла, че писателят не съумява “зад гримасите да види истината, същественото за НЕП (новата икономическа политика)”. И Фадеев твърди, че Булгаков не всичко вижда така, както е било. Мисля си, че писателят просто вижда истината по различен начин и че понякога в сгърченото от болка лице тя може да се усети по-добре.
- Както и днес, всеки вижда това, което иска да види. Булгаков е толкова богат, сложен, странен, толкова е... самият себе си, че трудно можеш да стигнеш до подобен мащаб и дълбочина, да го обозрем.- Известно е колко много Булгаков е ценял Молиер. Той бил “потресен от любов” към великия французин. Опитвал се да разкрие тайната на “непринуденото, волно молиеровско майсторство. И дори написал книга за него – повестта “Животът на господин дьо Молиер”. Не ви ли напомня финала на “Зойкина квартира”, където представители на държавата идват, за да накажат виновните. На финала на “Тартюф” пък Кралят слънце въздава справедливост. Според мен и в двата има нещо фарсово.
- Да. И в двата случая се показва по особен начин присъствието на държавността, на държавата като особена институция. До голяма степен отношението на Булгаков е иронично. Но има и една надежда за някакъв възможен ред. Всъщност... и тя е иронична.- Какво би Ви се искало зрителят непременно да разбере, да усети на представлението на “Зойкина квартира”? Нали не сте от онези режисьори, които не се интересуват какво е разбрал, какво мисли зрителят. Важно е те да изразят себе си, да кажат какво мислят.
- Да си призная, специално не съм разсъждавала по този въпрос. Не може едно изречение накратко да събере всичко. Надявам се, че зрителят ще дойде на представлението. Дори само заради Булгаков. Не мисля, че геният на Булгаков има нужда от моята протекция. Вярвам, че написаното от него не може да се разбере...- Успех на представлението!
Melpomene: To fit a smoking – yellow shoes – interview by Veneta Terzieva with the producer Dessislava Boeva. |
|
Заглавие | Надеждата, че може да го срещнем или страхът,
че може да не го срещнем никога.
The hope we could meet him, or the fear we could not |
Рубрика | Театър | 2005 / март |
Съдържание |
Боян Иванов е завършил театрознание в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на доц. д-р Николай Йорданов и театрална режисура в класа на проф. д-р Ханс Холман във Висшето училище за музика и сценични изкуства, Франкфурт, Германия. Автор е на постановките: “Денят” - ДТ Сливен, “Уста пълна с птици”, “4. Вертикално: любов”, “Чайката”, “Какво да се прави” - ДТ Плевен, “Предложение за женитба”, “Юнге бюне” във Висбаден, “Архитектът и императорът на Асирия” - Щадстеатер Гисен, “Тит” - МГТ “Зад канала”, “Роберто Зуко” - ДТ “Стоян Бъчваров” Варна.
Премиера – 15 януари 2005 година
Варна - Основна сцена
БОЯН ИВАНОВ, режисьор на спектакъла
“Часът, в който не знаехме нищо един за друг”
- Премиерата на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” се състоя в средата на януари и от тогава до сега се радва на изключителен интерес от страна на варненската публика.
- Това беше и моята идея – да направя представление, което много ще се хареса и хората ще гледат. В този смисъл съм изпълнил задача си, ако наистина е така.
- А може би защото представлението се развива в дух реалити на един достъпен сценичен език?
- Има много представления, които повече или по-малко сполучливо живеят в стилистиката на реалити. Но тук заедно с актьорите напипахме един много силен код, който, от една страна, смесва проблемите на абсолютно всеки човек - кой и каква празнота има в живота си, какво очаква от него, дали има нужда от някой и от какво и, от друга, на тази тема намерихме много интересна и забавна форма. Мисля, че комбинацията от тези две неща се оказа сполучлива.
- Предизвикателство ли е за режисьора да построи спектакъла си, без да разчита на определен драматургичен текст?
- За мен всеки текст или липсата на такъв, значи всяко ново представление, е предизвикателство. И този случай беше такъв. Най-малкото, защото до този момент не бях работил без текст (поне в началото). Имах само доверието на актьорите и тяхното желание да работим заедно. Но аз, за да тръгна да правя такъв проект, значи съм имал някаква идея. Първоначалните текстове, например като автентични текстове от клуба по интереси или отделни сцени, които съществуваха само като идеи - от тях нищо не остана. Просто знаех какво представление искам да направя.
- Актьорите като съавтори на това представление? Те са 13 и всеки от тях изпълнява над 15 роли.
- Даже по едно време беше много сложно да подредя цялото представление, защото някои от тях в момента на излизане от една сцена трябваше да се засече със самия себе си за следващо влизане, където вече е друг персонаж. Но всичко това се оказа възможно. Когато работя, винаги изхождам от позицията, че няма нищо невъзможно.
- Няколко думи за хореографията и сценографията.
- Хореографията е на Таня Соколова, чиято работа изключително много харесвам. Досега винаги съм правил сам хореографията на своите спектакли. Съвместната ни работа в “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” потръгна още от самото начало. Например в сцената с тангото аз работих с една група, тя с друга, сменяхме се. На мен ми хрумваше нещо, допълвах го. В този смисъл протече една много интензивна работа.
Естетиката в сценографията на Елица Георгиева също много ми допада. Разбрах го още в началото на нашия диалог.
- Чуват се мнения, които свързват представлението ти с театъра на Теди Москов. Дори във варненската преса писаха, че това е по-доброто представление. Това за теб комплимент ли е, или напротив?
- Тази прилика с “Улицата” на Теди Москов е само външна, защото и неговото представление е изградено на принципа на отделни скечове, които са подредени в една тема. Стилистически и емоционално и като тип чувство за хумор “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” е много по-различно, работи на съвсем друга плоскост, най-малкото защото спектакълът и телевизионните варианти на Москов са на принципа на клоунадата, а тук във варненското представление идеята е построена на много кратки парченца живот, които са смешни не защото са смешни наистина, а изглеждат така само отстрани. В този смисъл моето и неговото представление са много различни.
- А защо “Часът, в който нищо не знаехме един за друг” - часът, в който се разминаваме, е толкова важен за теб? Имам предвид като обект на изследване в един спектакъл.
- Това винаги ме е интересувало, интересува и всеки човек. Може би самата мисъл, че твоята половинка е някъде там навън, но ти не знаеш кой е, коя е и къде е - занимава всеки. Дали си направил правилния избор в живота си е въпрос вълнуващ всеки един от нас. Надеждата, че може да го срещнем или страхът, че може да не го срещнем никога.
- В каква степен това представление продължава режисьорските ти търсения, заложени в “Роберто Зуко”, постановка, реализирана преди 2 години пак на варненска сцена?
- За мен “Роберто Зуко” беше преходно представление. В него имаше някакъв текст, някаква конкретна история, която разказваме. Решенията ми в “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” са много по-радикални и по-крайни. Темата за хаоса на живота тук е развита окончателно. Около теб се случва всичко възможно в един и същи миг, но ти не можеш да видиш и възприемеш всичко.
- Варненската сцена се оказа гостоприемно място за младите в театъра. Ти си един от тях. Може би един ден този факт ще бъде вписан в твоята биография като варненския период на режисьора Боян Иванов?
- Този факт в някаква степен вече се е случил. Това беше изключително важно за мен. Не го казвам като комплимент, защото и актьорите, с които работих, знаят, че не обичам да правя комплименти. Смятам за личен шанс, че срещнах една такава прекрасна трупа, че Варна има такъв театрален директор, който може да си позволи риска да ме пусне да правя представление, без да знае за какво точно ще става дума в началото. В този смисъл съм благодарен и съм още повече щастлив, че опитът е сполучлив.
- Бъдещи намерения. Колко далече би искал да пътува това представление?
- Предстои участие на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” на Чудомировите празници в Казанлък. Фестивалът е с конкурсен характер. Пожелавам на представлението да вземе награда. След това е турнето в София на 31 март, където ще играем на сцената на Сатиричния театър. Ще изпращаме рекламни материали на различни театрални фестивали в чужбина. Надявам се съдбата на това представление да е щастлива. То зависи и от актьорите да го държат живо и да го развиват.
АНТОНИЯ ЙОВЧЕВА
The hope we could meet him, or the fear we could not – an interview by Antoniya Yovcheva with Boyan Ivanov, producer of the spectacle “The hour we knew nothing about each other”. |
|
Заглавие | Найден Вълчев
Омар Хайям |
Рубрика | Преводи | 2007 / април |
Съдържание | Омар Хайям - това е животът, любовта, виното, коварството, благородството, реката, небето, ада, морето, петелът, стомната, медът, глината, звездите, чашата и всичко, което ни заобикаля и може да бъде извор на идея, на образ, на хрумване, на мисъл, защото хаким Хайям е медик, философ, математик, астроном. Или - за времето си - високообразован човек.
В дебелата тетрадка от 2000 година съм запазил страница от вестник “Култура”, в която пиша за Омар Хайям и за непознатия тогава Иво Панов. Той беше ми показал филологическия си превод на Хайямовите рубаи и аз казвах за двамата следното:
- Известно е, че по българските книжни лавици от десетилетия насам са се явявали и изчезвали малки книжчици с малки стихотворения от Омар Хайям, превеждани от Николай Райнов, Гео Милев, Леда Милева, Йордан Милев (от него не малки), Владимир Свинтила, Иван Жеглов, Георги Станев, Георги Александров и от други смелчаци, или казано иначе - и на българския читател древният поет не е непознат, както от век и половина не е непознат и на света. Не е непознат, защото през средата на деветнайсетото столетие скача от своя дванайсети век и от своята Персия и се приземява в Англия, благодарение на Едуард Фицджералд, за кратко време става сензация и с неговите над 200 издания на източната поетическа форма рубаи, както пише Иво Панов, става “най-четеният, най-изучаваният, най-спорният и най-магнетичният поет и в Европа, и в Америка във всички цивилизовани страни”. Превеждат го много преводачи, превеждат го на много езици, пък и от много езици, защото гъстите му четиристишия носят източна непреходна мъдрост, изящни са като словесен рисунък, богати са на подтекст, метафоричният им подсказ разкрива път към широки, високи и дълбоки мисловни обеми.
Кои са темите и образите на хаким Омар Хайям? Животът, любовта, виното, коварството, благородството, реката, небето, ада, морето, петелът, стомната, медът, глината, звездите, чашата и всичко, което ни заобикаля и може да бъде извор на идея, на образ, на хрумване, на мисъл, защото хаким Хайям е медик, философ, математик, астроном. Или - за времето си - високообразован човек.
Цитирах, че е и много оспорван автор. Дотолкова, че ако битуват около 5000 рубаи, за които казват, че са негови, редица изследователи са на мнение, че истински негови са 200 - 300, а има и крайни твърдения, че Омар Хайям е автор само на 12 от тях.
Младият Иво Панов, както разбирах от капиталния му труд, се явяваше на литературния ринг със солидна подготовка, с похвална амбиция с чудесен хъс да покаже, да помогне да бъде показана тази поезия на българския читател като вода, гребната от самия извор. Помагаше му основното нещо, че той знае езика, че там е живял и получил образованието си, че е влюбен и амбициран в този си труд. Дълбоките му изследвания го разочароваха от някои досегашни варианти на Омар Хайям; той хвърляше ръкавица в доказателствени публикации и това не бяха леки предизвикателства, а убедителни тези. Преводите му бяха показан в строфа - буквален превод, в строфа - буквален превод на английска език и в строфа с български букви как звучи оригиналът на персийски. Това беше основа за всякакви бъдещи стихотворци преводачи, които “да дотворят Омар Хайям на своите езици”. Съжалявах, че самият той няма амбиции на стихотворец, сам да довърши значителното си дело. А без този етап работата оставаше недовършена докрай. Без метрика и римни куртки рубаите стояха като голи птичета сирачета, нямаха крилцата и перцата на поетическата дообработка, на остихотворяването, внушението оставаше непълно. Бяхме при хрумването, при идеята на автора, при образа, но дотам. Черната работа обаче беше свършена и аз призовавах стихотворците да влизат в холдинга на Иво Панов за обща дейност
Пръв излезе на пистата, както можеше да се очаква, Любен Любенов. Познавах го от много, много години, когато беше още Любен Прангов, когато беше превел моята “Малка повест” на руски език, когато ми показваше преводите си на “Медният конник”, на Шчипачови стихотворения, на “Гарванът” на Едгар Алан По, където по-късно просъществуваха и мои малки стихови варианти, когато с Григор Ленков заедно започнаха да превеждат “Евгений Онегин”, както заедно бяха превеждали и рубаи на Омар Хайям.
Любен Любенов ми показваше новите си варианти на Хайямови рубаи, съобразени с Ивовия превод, всеки път с по няколко, че и с по десетина предложения, работеха заедно с вече доктора на филологическите науки, доцента от Софийския университет Панов.
До миналото лято не съм и подозирал, че ще се одързостя да сглобявам в българска строфа Хайямов бейт по филологическия превод на младия иранист. Но нещо ме подбуди, защото знам, че поезията не остарява, но езиково преводите остаряват. Дързостта ми стигаше и дотам, че аз изоставях същинската схема на рубаите с три пъти повтарящата се рима в края на стиха, предлагах повече простор за мисълта и образа, които исках да закопчея с една ударна мъжка рима накрая и край. С едно изключение.
Може би това вече не бяха преводи в традиционния смисъл на думата, а “строфи по Омар Хайям”? Не знам, но ги виждах със съхранено съдържание и ми звучаха добре. Рискът беше и си остава мой. Пък и подло ме подкрепяше оня същият Фицджералд, който казваше, че при превода на поезия въпросът, който най-малко бил го интересувал, бил въпросът за буквалната точност. И аз направих отклонение от общата си практика на преводач, ползвайки се от “съавторството” на Иво Панов.
Омар Хайям
ПОЕЗИЯ
Във чашата скръбта си ще удавя,
развод ще дам без ни една сълза
на ум, на вяра и ще се оженя
за щерката на витата лоза.
*
Бях жаден за познания и май че всичко
от този свят неразгадан бях разгадал.
Седемдесет и две години го проучвах,
да разбера, че нищо май не съм разбрал.
*
Красавице неземна, ела да дигнем чаши,
две кани да изпием с веселие и смях,
преди да седнат утре тук кани да изпичат
от нашите останки, от тленния ни прах.
*
Светът е като пръстен. По него непрестанно
познания и вяра е трупал всеки век.
Най-светлото от всичко по този кръгъл пръстен
е камъчето ценно - безценният човек.
*
От памтивек небето все тъй се е въртяло.
Внимавай къде стъпваш със прашни ходила,
че тази пръст под тебе, че този прах, човече,
зеница на момиче е някога била.
*
Кажи, небе, защо подлеца с хиляди блага даряваш,
а караш честния да си купува хляб срещу залог?
Кажи защо си тъй бездушно и така несправедливо,
та ме заставяш клет да плюя с гняв към свода ти висок.
*
Кога душите ни напуснат своите тела,
в праха на мъртвите ще легнем, мъртви като тях.
След много дни за следващите мъртви ще пекат
червени тухлички от твоя и от моя прах.
*
О, Господи, прости на моето сърце, на виното подвластно!
Прости на моята душа, която тъне във пиянски мрак!
Прости на моите нозе, които все към кръчмата ме водят!
Прости на моята ръка, която чашата надига пак!
*
От земните недра, та до зенита на Сатурн
разнищих вечните потайни тайни на света.
Развързах всичките вселенски възли до един.
Оттъмна ми се само възелчето на смъртта.
*
Безпаметно пиян - разбих гледжосаната кана.
Утихна кръчмата и чух как тихо тя шепти,
как от под масата със чирепите си ми вика:
- Бях също като теб. Ще станеш като мене ти.
*
Ако ми бе подвластен скрижалът на съдбата,
аз бих го пренаписал черта подир черта.
Премахнал бих тук всяка тъга и скръб, и горест,
бих вдигнал до небето звъна на радостта.
*
Щом нищо днес не става, тъй както го желаем,
какво ли ще е утре, когато си отидем?
Угасваме в пустините, скърбим и ни боли,
че трябва да си тръгваме, а късно сме дошли.
*
Когато падна като птица поразена,
когато рухна ничком в нозете на смъртта,
от моя прах не друго, кана направете
и жив ще съм, щом бъде със вино пълна тя.
Преведе Найден Вълчев
|
|
Заглавие | Не ме е напускало чувството, че съм дъщеря на Гео Милев.
The sense of being daughter of Geo Milev never left me and I try to be worthy for him. |
Рубрика | Интервю | 2006 / януари |
Съдържание | Леда Милева пред “Простори”
Интервю на ДОНКА ХРИСТОВА
Леда Милева - поетеса и преводачка - е родена на 5 февруари 1920 г. в София. Дъщеря е на големия български интелектуалец Гео Милев. Заемала е високи постове - била е директор на Българската телевизия, постоянен представител на България в ЮНЕСКО - Париж, председател на българския ПЕН клуб, председател на Съюза на преводачите в България, главен редактор на списание “Панорама”, народен представител в 3 парламента. Автор е на повече от 30 книги със стихотворения, поеми, пиеси за деца. Нейни творби са превеждани и издавани в много европейски страни. Самата тя превежда стихове и проза от английски, руски и френски автори. Името й е записано в почетния списък “Ханс Кристиян Андерсен” на Международния съвет по детската книга.
Писателката Леда Милева в Художествената галерия
- Г-жо Милева, била сте едва 5-годишна, когато Гео Милев изчезва завинаги от живота на Вашето семейство. Спомняте ли си какво се случи на 15 май 1925 г.?
- Да, спомням си датата 15 май 1925 г. - деня, когато баща ми изчезна. Сравнително рано сутринта ние, децата от голямата къща на ул. “Мария-Луиза”, вече играехме в коридора. Спомням си човека, който дойде да пита къде живее Гео Милев и аз услужливо му казах: “Тука, той е моят баща.” Отворих вратата и видях татко, който тъкмо ставаше от леглото. Помня как го изпратихме и после започна дългото чакане. Най-добре помня чакането, защото то беше така продължително. Ние растяхме и започвахме да осъзнаваме нещата. Макар че като дете аз никога не осъзнах напълно, че той няма да се върне. По-късно живеехме в различни квартири, винаги на най-горния етаж, защото там наемът беше по-евтин. Спомням си, че когато се връщах от училище и се качвах по стълбите, винаги, когато чуех стъпки, си мислех, че може би баща ми се връща. Спирах се, обръщах се, но, разбира се, него го нямаше. Така съм озаглавила и един от спомените си “Стъпки по стълбите”. Много дълго време тази мисъл владееше моето детско съзнание и свитото детско сърчице, докато разберем, че той никога няма да се върне. Както знаете, истината се разбра едва през 1954 г.
- В живота Ви името Гео Милев тежест ли беше или врати отваряше?
- Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините. Знаете, че през различни периоди (не само по фашистко време, а и след това - през тоталитаризма) се гледаше с догматичен поглед поне на половината от творчеството на поета. То се отричаше, не се печаташе. Едва сега нещата се разчистват в голяма степен. Преоткриването на Гео Милев ще продължи много дълго. Затова смятам за своя основна мисия съдействието си за съхранение паметта на Гео Милев и за правилното разбиране на тази изключителна личност в нашата поезия и култура.
- Неговата личност остава ли в някое отношение загадка за Вас?
- Гео Милев е сложна, богата личност. Макар да загива доста млад, е оставил значително количество материали. Интересни са писмата между него и баща му. Докато учи в Лайпциг, а после е в Берлин на лечение, той е в постоянна връзка с баща си. Това не е обикновена кореспонденция между баща и син, които обсъждат битови неща. Напротив, Гео Милев споделя с баща си всичко, което го вълнува главно в областта на културата, литературата. Още от тогава е неговото желание да принесе каквото може от Европа в България. И понеже няма друг начин да го прави, настоява пред баща си - скромния книжар от Стара Загора - да започне да издава книги. Казва: аз ще ти пращам готови ръкописи, ти само трябва да ги печаташ. Така по негово настояване баща му създава издателство “Везни”.
- Интересно е, че дядо Ви се е съгласил да поеме този голям риск.
- Наистина това е било голям риск за дядо ми. Този човек - природно интелигентен и истински възрожденец - безкрайно е обичал и уважавал сина си. Но заедно с това си е правел сметка, че подобни текстове не могат да имат търговски успех. Мъчел се е да убеди сина си да отложат издаването на такива заглавия или да издават и други работи, които ще са по-лесно достъпни за широката публика. Но баща ми е бил непреклонен. Казвал е: “Трябва да ми вярваш, защото никой не познава съвременните течения в модерното изкуство така, както аз ги познавам. Длъжен съм да запозная с него и моите сънародници.” И той, милият, издава книгите. Една част от тях се продават и се посрещат възторжено от младите хора, от интелигенцията. Но за голямата, широката публика те са съвсем недостъпни. В складовете остават много екземпляри. И досега пазим някои от тях. Баща ми е смятал, че за да се пропагандират книгите, трябва да се създаде списание, в което да се пише за тях и за техните автори. Така се създава списание “Везни”, което е вече много важен етап от развитието на баща ми и неговата дейност. И на българската култура, разбира се. Радвам се, че преди няколко години беше издадено фототипно издание на “Везни”, което направи изключително впечатление. То може да е придобивка за всяка библиотека за много години напред, когато към този период ще се връщат нови и нови поколения, нови изследователи.
- А Вашият талант на детска поетеса откъде идва?
- Струва ми се, че той е от семейството на баща ми. Баба ми и дядо ми са били учители. Спомням си, че всяко лято, пък и през другите ваканции, ходехме в Стара Загора със сестра ми. Влиянието на дядо беше много силно не само върху децата, но и върху внуците. Беше темпераментен човек и говореше много разпалено за необходимостта от култура, от просвещение. Насочил е 3 от 4-те си дъщери към новото за епохата предучилищно възпитание. Така моите лели са едни от първите детски учителки в България. Едната - Пенка Касабова, бъдещата директорка на Института за детски учителки, посвещава целия си живот на предучилищното възпитание. Нейният пример за мен беше нещо почитно. Още от малка разбрах, че възпитанието на децата и особено на малките деца е много важно. Тя, изявена педагожка, виждаше, че имам склонност да пиша стихчета и ми възлагаше конкретни задачи за педагогическото списание, което издаваше. “Първи стъпки” бе за родители, за учители, имаше и детски отдел. Тя ми поръчваше да пиша нещо като комикси. Беше измислила двама малки герои Мирчо и Немирчо. Мирчо беше добрият, Немирчо - лошият. Художникът Стоян Сотиров рисуваше картинките, а аз трябваше да пиша в стихове текстовете под тях. Сега си мисля, че може би това е първият български комикс.
- Кога написахте първите си стихотворения?
Снимка Милена Михова. Трети национален фотографски салон Варна 2005
- Първите си стихотворения написах на 9-годишна възраст. И майка ми, и леля ми оценяваха моите детски поетични опити и ме поощряваха. Явно, макар че са били прости, стиховете са говорели, че имам отношение към поезията, че чувствам ритъма и езика. След това престанах да пиша. Разбрах, че за да можеш да пишеш добре, първо трябва да четеш много. Но бях запазила тази способност и когато леля ми предложи да пиша за списанието, не ми беше трудно. Доста неща се раждаха по нейна идея. Тя например ми казваше, че децата нямат подходяща песничка по определен повод, че ако има текст, някой ще напише музиката. И така неусетно ме въвлече в писането. След като завърших Американския колеж, започнах да следвам право. Явно, не съм имала ясна представа какво точно представлява правото. Скоро разбрах, че не ми подхожда, че материята е суха за мен. Записах се в института на леля ми. Известно време карах едновременно двете неща, но после се отказах от правото. Работата под нейно ръководство бе творческа и много интересна. Освен педагози и психолози тя беше привлякла като сътрудници известни личности. Боян Дановски говореше на студентките за драматизацията в детския театър, срещахме се с Георги Караславов, с Любомир Пипков... Тези светила в българската култура работеха с студентите, а ние сами правехме представления. Помня, че написах една пиеска за Дядо Коледа, която нашият випуск изпълни с много голям успех. Тази творческа работа ми доставяше удоволствие и ме насочи естествено към детската литература. Постепенно, без да усетя, тя се превърна в нещо като моя професия.
- Няма българче, което да не е сричало “Зайченцето бяло”. Това стихотворение ли Ви направи известна?
- Очевидно да. Много пъти съм разказвала, че то е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.
- А как събрахте първата книга?
- Веднага след войната отново с помощта на леля ми попаднах в радиото. Тогава директор беше Орлин Василев - човек с мащабно мислене, който беше привлякъл най-добрите за времето български автори. Между тях бяха Валери Петров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Александър Геров, Емил Манов - съзвездие, каквото никъде и никога не е имало. Той беше пуснал дума, че за детските предавания трябва да се намери подходящ човек. Имаше много големи изисквания, защото чувстваше колко важно е да има интересни детски предавания. Беше викал различни хора, включително и леля ми да се съветва кого да вземе. Тя дойде при мен, каза ми, че се търси човек за радиото и това е работа точно за мен. Отговорих й: как за мен, когато аз нямам понятие от радио. Не, не, не, ми отговори. Ще разбереш спецификата, ти имаш качествата. Реших да опитам. Работата бързо ме увлече и аз успях да привлека много творчески кадри. Един от тях беше Петър Ступел. Така се срещнахме, а “Зайченцето бяло” стана на песен. С него ни свързва дълго сътрудничество. После, когато бях в телевизията, той беше главен редактор на музикалната редакция. Там събрах много творчески кадри - и поети, и писатели, и режисьори като Гриша Островски, Цветан Ангелов. 7 години останах на работа в радиото, където непрестанно трябваше да се храни тази ненаситна ламя - микрофонът. Материалите, с които разполагахме, не достигаха. Ние, които работехме там, сами пишехме пиески, стихотворения, приказки - всичко, което беше нужно. И то се излъчваше веднага. Тъй като нямаше телевизия, радиото по това време беше голяма сила, всички го слушаха. Това ни даваше импулс за още по-активна дейност. През тези 7 години аз написах много неща. С голяма самокритичност от тях избрах двайсетина малки стихотворения и ги занесох в Партийното издателство. Тогава те не издаваха детска литература, но там работеше Гьончо Белев, който се е познавал добре с баща ми. Занесох стиховете и той ги прие. Така излезе моята първа малка книжка, която бе илюстрирана от Борис Ангелушев. Е, като излезе първата, не е толкова трудно да се събере и втора, и трета.
- Днес се говори много, че малките читатели сменят книжките с картинки с компютърните игри, че любимите класически герои като Снежанка, Червената шапчица, Пипи Дългото чорапче отстъпват мястото си в сърцата на децата на Хари Потър и Батман. Има ли нещо тревожно в това според Вас?
- Няма нищо тревожно, ако всичко се развива нормално в книгоиздаването, в телевизионните програми. Лошото е, когато те се комерсиализират. А днес се комерсиализират и детската литература, и детските филми. Между многото неща, които се разрушиха в началото на прехода, са книгоиздаването и книгоразпространението. Сега има много издателства, но няма ред в книгоиздаването. Няма стремеж да се издават български книги, а разпространението е неуредено. Излизат книги и хората питат – къде мога да ги намеря. Това е, което пречи. А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.
The sense of being daughter of Geo Milev never left me and I try to be worthy for him: Leda Mileva speaks to Donka Hristova. |
|
Заглавие | Недостъпните места.
Lights and Shades: The Inaccessible Places. |
Рубрика | Светлини и сенки | 2005 / октомври |
Съдържание |
ПЛАМЕНА ДИМИТРОВА-РАЧЕВА
Недостъпните места, това са универсалните и ничии пространства, които остават физически и сетивно недосегаеми. Това, че аз съм била някога там, не означава, че други ще могат да ги видят. Надали. Веднъж станали обект на изкуството, по-вероятно е те да бъдат запомнени чрез вече създадената художествена визия за тях.
Недостъпните места, това са пространствата, които виртуално сетивата ни могат да обхождат. Това са пространства, които поради своята недосегаемост винаги примамват и провокират въображението ни.
Когато наблюдаваме в една творба светлината и сянката, в контраста им откриваме различието. Всъщност става дума за бялото и черното, плътността на градежа и празнотата, която огражда. Образите на контраста пораждат индивидуализирани визии и акумулират емоции в различни полюси. Обектът и отражението му са еднакво недостъпни в тъмния и светлия си диапазон, и по тая причина сетивата ни ги митологизират. Те са анонимни като архитипове поради невъзможността да бъдат разпознати чрез детайлите си.
Тези “пленени” от изкуството пространства са универсални именно поради своята празнота. Това са незаселени природни зони, разположени по южния бряг на Черно море, вековни гори по гранични територии, планински склонове, извисяващи се като крепости над разрушени, запуснати пътища. Сенките на случайно попаднали в тия необитаеми места хора, остават завинаги отразени и напластени в огледалото на застиналите във времето води на заблатените реки. Това е пустотата на реалност със заслепяваща природна красота, в една страна, с отмиращо население и стотици обезлюдяващи се селища за година. В нея пространствата на празните храмове остават недостижими. Обковани с железни решетки, през прозорците и избитите им двери струи сакрална светлина и напомня за перла, за натрошените черупки на бисерните миди. Отблясъците от анонимните дни на една тъжна историческа реалност просветват по пустите стени - изолирани, изрязани, недостъпни. Фокусирането върху обекти, белязани с анонимност - сенки по площади, терени, птици и изоставени предмети, е медиативно.
Недосегаемото като изолирано, недостижимо пространство има значението на духовно поле, което излъчва отвъд реалността и живота. Странстването в него е молитвен път отвъд натурата - път, който води до прозрението.
Във висините на недосегаемите пространства на Сен Жермен, като полъх от ангелски криле се разстила бялата светлина на облаците. Очите ни изправени пред висините на огромните зидове инстинктивно търсят небето, за да се открият в пространството, в което съществуваме. Тогава преоткриваме визията на храмовите витражи в небесния прозорец на реалността. Този прозорец към непрестанно променящата небесна картина отвежда душите ни към представата за вечността и към недосегаемия свят на божественото.
Празните пространства, които се образуват в необитаемите зони на природната и урбанистичната среда, и тия, които се получават около религиозните, култови сгради, в които има духовен, религиозен живот, са менталните зони на просветляващия дух, които могат да се интегрират чрез различните теми в изкуството.
Пейзажи – реални или доведени до пълна абстрактност, неидентифицирана среда, места, свободни от контрол, интимни пространства, точки на тишина и утопии. Изкуството, което все повече се виртуализира, се идентифицира с недосегаемост, защото то ни предоставя онези пространства, в които сетивата естетически могат си преправят път през бариерите на материалния свят към “надреалната” реалност.
Юни 2003, Париж
Lights and Shades: The Inaccessible Places – Thoughts of Plamena Dimitrova-Ratcheva. |
|
Заглавие | Нели Вълканова– 30 години на сцената |
Рубрика | Бенефис | 2007 / март |
Съдържание | Нели Вълканова е родена на 28.01.1955 в Провадия. Завършва актьорско майсторство при проф. Кр. Мирски във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) “Кр. Сарафов” (1977). Работи в ДТ – Варна, от 1977 г.
Христина във филма “Адаптация”, реж. Въло Радев
Дуня (дебют на сцената на Варненския театър) в “Конна армия”– Исак Бабел, реж. Андрей Калудов 1/2 снимката
Жанет в “В името на земята и слънцето” – от Йон Друца, реж. Гриша Островски
Ниезе в “Площадчето” от Карло Голдони, реж. Николай Кънев
Жана във “Време за любов” от Кольо Георгиев, реж. Андрей Калудов
Липа в “Очите лятна утрин” от Стоян Загорчинов, реж. Андрей Калудов
Мария в ”Процесът против богомилите” Стефан Цанев, реж. Андрей Калудов
Жулиета в “Ромео и Жулиета” от Шекспир, реж. Андрей Калудов
Мирина в “Лизистрата” от Аристофан, реж. Богдан Сърчаджиев
Силвия в “Престъпление на Острова на козите” от Уго Бети, реж. Симеон Димитров
Булката в “Една малка буржоазна сватба” от Бертолт Брехт, реж. Бойко Богданов
Хермия в “Сън в лятната нощ” от Шекспир, реж. Симеон Димитров
Невена в “Къща” от Антон Страшимиров, реж. Бойко Богданов
Стоянка в “Службогонци” от Иван Вазов, реж. Бина Хараламбиева
Шута в “Дванайста нощ” от Шекспир, реж. Луиз Фантейша
Мадоната в “Мандрагора” от Макиавели, реж. Минчо Събев
Жената в “Загадъчната смърт на поета Елф” от И. Иредински, реж. Б. Богданов
баба Кунка във “Вражалец” от Ст. Л. Костов, реж. Костадин Бандутов
Саня в “Черна дупка” от Горан Стефановски, реж. Стоян Камбарев
Учителката в “На Есме с любов и омерзение” от Дж. Селинджър, реж. Петър Няголов
Мейс в “Котка върху нажежен ламаринен покров” от Тенеси Уйлямс, реж. Красимир Спасов
Демира в “Двубой” от Иван Вазов, реж. К. Бандутов
г-жа Драга в “Д-р” от Бранислав Нушич, реж. Димитър Стоянов
Пруденсиа в “Домът на Бернарда Алба” от Ф.Г. Лорка, реж. Стоян Радев – Ге.К.
Дафина в “Български работи” по летописа на Балчо Нейков, реж. Пламен Марков |
|
Заглавие | Необходимата истина
The necessary truth |
Рубрика | Литературная учеба гостува на Простори | 2006 / май |
Съдържание |
Валентин Курбатов е роден през 1939 г. в гр. Салаван, Уляновска област. Завършил е ВГИК. Автор е на книги за Виктор Астафев, Михаил Пришвин, Валентин Распутин. Член на редколегията на сп. “Литературная учеба”. Живее в Псков.
Валентин Курбатов
Във всяка поредица от числа, свързани с творчеството на гения, непременно се таи някакъв мисъл, особено ако в промеждутъка от датите мерките са като твърдата крачка на уверения човек: 100 години “Възкресение” на Толстой, 120 – “Изповеди”, 130 – “Война и мир”. Увеличаващ се, но нормален пулс на здравото сърце.
Тази мерност е естествена като всяко живо явление в музиката на сферите на Господнето устройство на света.
Тази мерност е произволна като всяко човешко усилие, “подгъващо” света заради своите умопостроения.
Но нима работата е в цифрите? Те са само повод да се разпали дремещото ни въображение, да събуди помръкващия интерес към творчеството на Л. Н. Толстой.
Е, за “Война и мир” това не се отнася. Романът вече е вписан завинаги в нашето съзнание – тук и училището се старае, и университетът, и обикновеното народно чувство, защото романът отдавна е станал съставна част от националната духовна и интелектуална генетика, така че и без да е прочел ред от нея, човек познава тази книга само заради това, че е роден в Русия.
А що се отнася до “Изповеди” и “Възкресение”, еднаквост във възприятието и генетична твърдост не бива да се очакват. А също и устойчива национална репутация за тези книги. За тях е написано много и поучително, но е написано предпазливо, както обикновено говорят за уважаван човек, увлякъл се в неприсъщо за неговата възраст и репутация учение и когото се стараеш да не обидиш, преструвайки се, че намираш увлечението му за естествено и закономерно. В такива случаи предпочитат да говорят за литературата, характерите, търсенията, за обществената среда, политическата ситуация, за тънкостите на учението, за психологията на художника – за каквото и да е, само не и за най-страшните болезнени въпроси, зададени от художника, на които истински може да се отговори единствено с насрещна изповед. Насила го връщат в литературата, от която се е измъкнал като от лудница, както понякога той нарича това занимание.
Най-напред това прави София Андреевна. Тя е “нормален човек”, като нас и всичко, което прави, го прави по наша заръка, предвиждайки нашето разбиране за света. И ако понякога фарисейски я корим, че старият художник бяга от дома и умира на гарата, то е заради привичната лъжа, оставяйки за себе си удобните правила на живота, а на другите предписваме строгата идеалност. А след София Андреевна опити да върнат Толстой в литературата правят и Тургенев, и императорът Александр III, желайки подобно неговия царствен дядо с Пушкин, да бъде личен цензор на великия писател, и здравата руска цензура. Не напразно и “Изповеди”, и “Възкресение” се начакаха в казионните коридори, докато дойдат при читателите.
И аз сега не зная дали би им било по-леко днес, ако църквата притежаваше предишните пълномощия в духовното ръководство на народа, ако ние изобщо разполагахме с някаква нравствена система от координати, задължителни за човека. Но ние отдавна не мислим за това, спокойни примирили се със зейналата пустота на мястото на подобна система, както се примиряваме с липсата на химн, герб, флаг и устойчива конституция, позволяваща на всеки човек да установява свои правила, а на всяка църква, дори и сатанинската – свои обреди. Плашещото Достоевски “всичко е позволено” възтържествува от край до край; все едно е дали говорим сега за “Изповеди” на Толстой или за “Възкресение”!
С ръка на сърцето се питам дали да отворя на синовете си “Изповед” – по своя воля те, както много млади хора днес, тази книга, както и “Възкресение”, няма да свалят от лавицата. Е, може би към “Възкресение” все пак ще посегнат, чули за сюжета, за младия помещик и младата “полувъзпитаница”, за пролетта и ледохода в щастливата любовна нощ, - но ще спрат до първото авторово наставление. Но “Изповед” – не. Чудя се дали да заговоря за нея, и то не от педагогически съображения, а просто защото и аз самият при първото четене вероятно бих захвърлил книгата, без да я дочета, ако не беше професионалната ми добросъвестност и желанието да видя края и да разбера накъде клони авторът и къде ще се измъкне от мрежата, която е оплел за него неуморимият, незнаещият нито минута покой разум. Бих я захвърлил заради защитния инстинкт за живот, защото има книги, след които човек не може да върне пропуснатия ден – каквото и цена да заплати.
Да, това е наистина “най-честният човек на своето време”, както Ганди наричаше Толстой. Вярно, изглежда, че не е имало в Русия такава “Изповед”, такава борба за Бога в човека. Но защо отново и отново излизаш от нея без спасителното очищение, което дава църковната изповед? Не е ли, защото в живота си изповядваме само “кокошите грехове”, както ги нарича Замятин, а ето до този ад на неверието (“Вярвам, Господи, помогни на моето неверие”), който е по-черен от всички демони и чудовища на Бош, сполетели светия Антоний, избягваме дори да се докоснем, предварително знаейки, че от там вее някаква тъма, от която няма да се избавим. Знаем вече, че не се живее с това, което виждаме от дневниците на Толстой; те предизвикват ужас със своята страшна ненаситна наблюдателност, с преследването на всяко свое чувство, всяка мисъл, всяко движение на сърцето. Къде ти героите на Достоевски – деца са те през тази изтощаваща мъка, макар да са от един корен и род, затова и Толстой чувствал, че двамата с Достоевски са най-близо един до друг.
И не затова ли и от “Възкресение” излизаме не възкръснали, макар Нехлюдов, преуморил се от нашите въпроси, сякаш очистително възхожда към последната (?) проповед? А в душите ни има единствено удвоената тежест и чувството за излъганост, което не е оставяло и Толстой, осъзнаващ своето последно “дезертьорство” от книгата. Да, “Възкресение” е и илюстрована, и преоблечена в характери “Изповед”, поради което Толстой противно на своя предишен художествен обичай почти нищо не показва, а само разказва - както в характерите на главните герои, така и във всичките останали второстепенни персонажи. Всички преминават готови, разяснени, разбрани от прозаика още преди първия ред и скучни като психологически атлас, защото в действителност не те са му били необходими. Важна е все тази мъчителна мисъл: как да примири евангелската истина и живота, как да победи страшната сила на “другите”, които налагат на човека своята воля, потискайки святата чистота на неговите собствени движения? И не говоря за някакви далечни “други”, а за най-близките и скъпите.
Той все на София Андреевна се обяснява чрез героите, на нея й втълпява своето разбиране за света, достигайки до такива “детинщини”, че дори и Ксантипа у неговия Сократ постоянно “къса и хвърля”, виждайки, че мъжът й учи другите даром, когато би могъл и да заработи нещо за семейството – това е някаква изпаднала страница от дневника, която е неловко да се чете, сякаш си попаднал в дом по време на разправии между стопаните.
И какво друго е и “Кройцерова соната”, ако не рисунка от натура, въвличане на читателя в ужаса на ежедневния живот, в ада на семейството, във взривения свят на душата, непознаваща път към своето съединение? И “Възкресение”, и “Изповед” са едно огромно огледало на изгубеното сърце и изсушаващия ум, огледало на Ясна поляна. Но си е наше, наше огледало. Това той го знае, знае какъв забележителен опит в маскировката сме натрупали за векове и как сме се научили да крием от себе си най-главните човешки мисли, за да имаме възможност да живеем по-нататък: какви теории и системи сме съчинили, оградили ни от пропастта на истинското ни “аз”. Читателското самодоволство не може да се разколебае с никакви художествени разобличения. Може само да се решиш на най-тежкото – да откриеш живота си. За това е потребен истински гений - именно руски гений: познаващите изповедите на Русо и на блажения Августин лесно ще видят, че това нашата мяра за безстрашие във въпросите към Бога, вървяща по чертата на предизвикателството, на последната детска наивност.
От тук е лесно да се хванем за мисълта, че сме “по-умни” и защитени от него, че познаваме простия секрет: да не се заглеждаме в отдалечената стая, където живеят въпросите, на които не е даден отговорът. И заради това понякога ти се иска да го изгониш, както някога го е изгонил Суриков, защото ни “изкушава”, провокира, разпалва и ние добре разбираме, че той на мнозина, а не само в семейството изглежда зъл. Той сваля защитния покров на спасяващото ни “образование” и с ужас виждаме, че няма с какво да се прикрием пред страшния въпрос: защо е всичко това? Той ни лишава от цветните, грижливо съшивани одежди на етикетното съществуване и ние мръзнем на течението между смъртта и необходимостта от отговор на въпроса за смисъла на нашето самозалъгване.
След тези “Кройцерова соната” и “Възкресение” как роптаели читателите: защо толкова безжалостно е показано онова, което човек така грижливо крие от себе си? Нали той и сам знае, че е низък и нечист като всички, а немилосърдно му напомнят евангелския идеал. Нали човек за това и е развивал художествени и философски системи, за да избяга от този неподвижен, невъзможен в ежедневния живот идеал и затова е съчинил на негово място нещо по-тънко, естествено, оправдателно. А нему старецът от “Кройцерова соната” изведнъж му хвърля в лицето обвинението: “Прекалено образовани сте станали” – и напомня “заспалото”: “Жената да се бои от мъжа.” Днешният човек, когато чуе това, просто ще стане и ще излезе. И няма да забележи, че излиза от Толстой, от неговото разбиране за “образованост” – като декоративна система, потискаща истинската простота на живота, органическата яснота на нейните първооснови. С всички сили ще му се съпротивляваме и колкото и да се мъчи да ни разубеди, винаги ще предпочитаме да вярваме на “другите”, а не на себе си, не на своето детско, евангелско начало, защото да приемеш неговата истина, значи да се окажеш насаме с необходимостта да възстановиш своя небесен първообраз, да промениш себе си. А това означава да въстанеш срещу всички, както направил той, и да свършиш по същия начин – бягство и Астапово, за което стигат силите единствено на гения. Не, ние предпочитаме да го смятаме наивен и ще се хванем за предложения ни от Мережковски образ на човек, който под простата блуза носи френско бельо, освежено от сухи парфюми, измъчва близките си и предпочита простотата в дневника, а не в живота. Или просто ще съжалим великия старец, когото не разбирали “тъповатите съвременници” и с това ще продължим своето, слава Богу, защитено от въпроси съществуване.
И все пак не заради тази причина аз премълчавам въпросните книги пред синовете си, желаейки да ги предпазя от страшните Толстоеви въпроси: от питащото “Защо живее човек?” и “Къде в този живот е Бог?”, и “Как да съгласуваш заповедите за блаженство с победилата пошлост на всеобщата лъжа и тържество на потребителството?”. Къде ще се скриеш от подобни въпроси. Аз само не искам да се тровят от хищния разум – поне докато не се защитят с опита на вярата. Не мога да поставя тези книги пред тях, преди сам да преодолея мъчещото ме недоверие към пълната правда на “Изповеди” и “Възкресение”, докато не реша какво не ми дава безусловно да приема тази правда.
Как завършва “Възкресение”? Ами с това, с което завършват “Мъртви души” и “Престъпление и наказание”. Героя го оставят на прага на освобождаващата правда, обещавайки в следващите книги да ни покажат нейното въплъщение. Тогава авторите още не знаят, че в такива сюжети границата между словото и Словото е твърде прозрачна и следващите глави вече не се пишат, а се живеят от създателите им: и Гогол се домогва до едната просфора с вода, докато умре в съня си – и за първи път лицето му се успокоява; а Толстой бяга посред нощ, за да издъхне в чужда стая, от която преди това е изнесен предишният живот и е оставена тъжна символична пустиня; той бяга, за да не дочака недопуснатия до него старец и да отнесе тайната на последната среща със себе си.
Не бива дълго да се увличаш в игрите на разума – това с математическа красота показа Херман Хесе, чийто Йозеф Кнехт, насравнимият магистър на Играта, дръзнал да се измъкне от Касталия, бързо заплаща със смърт. Страшно е да се промълви, но понякога с ужас мисля, че има, има в “Изповед” същата касталийска игра на пуснатия на свобода разум, когато един въпрос повлича друг, а тяхното взаимно опровержение води до трети въпрос. И така безконечно.
Та той и от “Изповед” през 1879 г. излиза също като от “Възкресение”, обещавайки, че изводите, до които е дошъл, ще съставят “следващите части на съчинението, което вероятно някога и някъде ще бъде напечатано”. Добре, че след три години му се яви спасителният сън, подсказвайки му, че неговите тезиси го водят към гибел, че се държи в живота само на това, че в главата му е като стълб и твърдостта на този стълб не подлежи на съмнение, макар този стълб да не се държи на нищо. Да, тук стълбът се оказа добър само за край на съчинението, а няма никакво съмнение, че и по “Възкресение” е видно, по омагьосаността на същите въпроси, сякаш никаква “Изповед” и никакъв “стълб” преди двадесет години не е имало и книгата се пише от утре, като продължение. Също като своите предшественици и той не подозира, че следващата книга за преобажението на героя, където всичко ще се разреши, не би могла да бъде написана. Нея не можеха да я напишат нито Гогол, нито Достоевски, нито той самият, защото тази книга вече е написана. Тя се нарича Евангелие и не се пренаписва, а се живее.
Но разумът е твърде властен, за да отстъпи на вярата. Той всичко сам трябва да реши. Тук да го реши. В земните предели. Да получи последния ясен отговор. Как го смазва “прогресът”! Как го съблазняват “другите”! А той все бяга, не се дава, търси изход – пише, после учи, после гради семейство, после възвещава своето евангелие без чудеса.
По устройство на духа, по призвание той бе Соваранола и Лутер, но сбърка века и целият подвижнически пламък и горещо схимничество изразходва за борба със себе си и с човека, какъвто той го виждаше, без да му прощава слабостите, през цялото време в гнева си, “настъпвайки дявола”, което предизвика естествената самозащита на човека и църквата.
В “Коментарите” на Георги Адамович има забележително наблюдение: “Той всъщност познаваше хората като никой друг. Но нима не му се е случвало да твърди, сякаш по инерция: “Лъжа, фалш, притворство!” – когато никаква лъжа вече не остана. Вярваха му, защото притежаваше неотразима, хипнотична убедителност. Но това бе по-скоро маниакална подозрителност, отколкото зоркост. Той бе готов да заподозре в лицемерие и Бога, какъвто го представя Неговата църква... Изобщо в образа на Толстой има – както в късното протестанство – някакво дълбоко, човечно и честно величие. Ала изисквайки от Бога прямота, той отдели от Него хората, подкопа вярата в Бога. Толстойсткият Бог е неуловим и липсва достъп до него. Така пътят към истината се оказа път към небитието.”
Неговият Бог е “неуловим”, защото Го лови с друга мрежа. Преди да напише “Изповед”, колко тича от манастир на манастир, мъчи се да накара богословите и обикновените вярващи хора, епископите и редовите черносотненци да му разяснят вярата си с думи (нали им е дадена в Словото). И сякаш не забелязва, че повтаря все този пилатовски въпрос: “Какво е Истината?” – с надеждата да чуе формулата, докато Истината е пред него; тя не се формулира, а се проявява; тя е начин на съществуване, а не мисъл, постъпка, не слово.
Той иска да могат да го убедят, че страшните за него “бедност, болест, смърт” “не са страшни за тях”. А нима в това убеждават с думи? Разбира се, и църквата вероятно в същия този час повече се е надявала на словото, уверена в убедителната си сила, докато тази сила вече е била малко поизхабена, което помним и по живописта от тези години, и по прозата, по умилителните истории на Лесков за пъстро живеещите свещеници, които биха могли с просто сърце да кажат на паството: “Слушайте как ви говоря от амвона и изпълнявайте, а не гледайте как живея, защото съм човек грешен!” ето това обедняло слово стеснило делото.
Това е стара и винаги млада, като самата църква, болест – дървото на познанието винаги расте редом до дървото на живота и те външно толкова си приличат, че различията открива единствено любовта, свещеното безумие на вярата. Това уязвява гордия човешки ум и тогава се появяват могъщите опити за диалог на религиозно-философските общества, които изковават забележителни мислители, но скоро се затварят от само себе си, защото започват да носят опасност чрез подмяната на понятията. Ние в Псков сами преди пет години питахме църквата в религиозно-философското общество “Св. св. Кирил и Методий”, докато диалогът не “забуксува”, докато не стана очевидно, че е добър и необходим до определен праг, от който нататък човек или влиза в кораба на храма и става “член на отбора”, или слиза от кораба, предпочитайки “твърдата земя” без тревожните небесни хоризонти. Нали не напразно изповедта в църквата се разрешава отначало с молитвата на свещеника “По дадената ми власт...”, после - съединеното със слово, неотделимото причастие, присъединяването на частта към цялото, приемане на светите тайни. Приемане, а не обмисляне, не тълкуване, не подгряване в себе си на обяснителни разсъждения, защото е тайна, а обяснена, тя вече не е тайна, а поредното ежедневно човешко дело. Та това го е знаел Пиер във “Война и мир” след всичките изпитания, бедност, близка смърт: “По стар навик той си задаваше въпроса: а после какво? Какво ще правя? И веднага си отговаряше: нищо... И това отсъствие на цел му даваше пълното, радостното съзнание за свобода, което съставя щастието.” Тук “нищо” не е в смисъл на безделие, а именно отсъствие на отговор на “а после какво?”. И “отсъствието на цел” не е равнодушното “където и да е”, а именно самата жива страна: “Той не можеше да има цел, защото вече имаше вяра... не вяра в някакви правила или думи, или мисли, но вяра в Живия, винаги усещан Бог”. Как понякога “изоставаме” от себе си и колко чудно биваме разумни близо до разума. Та той на себе в бъдещето говори – не с думи и не с мисли, не в тази страшна яма, която измъчваше Пиер, а после и неговия автор, а към свободата на висшето знание: “сега за него не съществуваше странният въпрос: защо? Затова, защото има Бог...”
Тук “чувствата за правда и красота”, които за него по-късно започнаха да живеят “като котка и куче в един чувал”, още не се бореха едно с друго и художественото не притискаха религиозното, защото той още беше цял човек и слушаше гласа на откровението, Божия дар, а дарът помнеше небесното отечество и го изпреварваше преди още да се е разгорещил разумът с неговото настойчиво своеволие. Той още обича жената, децата, живота, словото. Обича и затова още не предпазва себе си с религия, както се предпазват с ръка от взрив (според определението на В.Шкловский), а в любов слушал нейното сърце и тайната на нейната пълнота.
Той все още живеел, без да пристъпва към живота с разпит на всяка крачка, все още действително се изповядва, а не проповядва, макар учителската походка вече да е тържествувала във финала на “Война и мир” и вече предвещавала горещата трагедия на бъдещето.
Защо сега мисля да това? Не е ли, защото съвпаднаха датите? Те съвпадат не случайно. Ние отново сме пред същите тези въпроси. И дори къде по-страшни. Ще се позова още веднъж на Адамович: “Толстой проповядваше в Русия предвоенната, предкатастрофичната, тихата, патриархално-провинциалната. Сякаш тишината се е въдворила навеки. Нищо не се е правело, естествено е било да се мисли за душата. На Толстой страстно откликнали съвременниците: земските лекари, интелигентите... Русия слушала Толстой: той й давал изход, порив, вълнение, тема за съществуване.
Но сега изходи, вълнения – колкото искаш. Хиляди възражения, хиляди случаи, когато в играта навлизали нови елементи... Човекът е оглушал. Трябва отново да станеш земски лекар, но ние не сме земски лекари и не ни е възможно да съберем онова, което се е разпиляло, да възкресим предишния строй и стил. Толстой с неговата необходима истина отива в миналото, а животът лети покрай нас “без кормило и платна””.
Каквото и говорим, пълно е с “нови елементи”. И какви ти там “земски лекари”? С каква млада, зла сила строим обществото, с всеки наш принцип, противоположен на Толстой, предизвикателно чупливо към неговата правда, победно погазващо всяко негово слово.
Това е светската “всепозволена” част. А религиозната? Там също с Толстой не се церемонят. В най-добрия случай тактично го заобикалят, а в най-лошия – за него се изразяват с енергията на църковните му съвременници, отправили му проклятие.
И все пак, и все пак – “Толстой със своята истина е нужен”...
Само най-необходим – както и да изглежда това в противоречивия контекст на моето объркано размишление. Никоя истина не е напразна. А пък такава дълбока и така познаваща човека – още по-малко. Тази страдаща, взискателна, безпощадна изповед е била необходима, за да покаже на човека най-опасното на неговия земен път място, да даде име на тази бездна. И така да огради човека, да го заслони от властта на влачещата тъма. Без този страшен опит не може да се мине. И както винаги, пое го върху себе си руската литература, нейният мъжествен гений – така лекарите сами си предизвикват гибелна болест.
И колкото и да се съпротивлява църквата, това е нейното дете, нейният Йаков, борещ се с Бога и окуцял в тази борба в името “на щастието да бъдеш човек”, както нарече книгата си един много страдал свещеник.
Ще отмине сегашното опиянение от всепозволеността, навреме ще остареят лекокрилите наши Меркурии, изтъргували Родината до медните църковни покриви, икони и свещени съсъди, до преданията, словата, славата и ще си спомнят и те, че са руски хора. И тогава ще отворят на необходимата страница и “Война и мир”, и “Изповед”, и “Възкресение, за да разбере отново човек, че за руснака, живеещ “от разума”, пътят към храма минава над пропастта и че през нея до “приемане на тайните дарове” няма да стигнеш. А тайните и възкресяващото цяло все пак отечески чакат заблудените деца до последната минута. Дори и до Астапово.
Понеже бил болен, отец Йосиф не могъл да дойде при Толстой и при нас. Но отец Варсафоний върви... Ще успеем ли да прошепнем своето “верую”?
The necessary truth – literary research by Valentin Kourbatov. |
|
Заглавие | Неше Яшън |
Рубрика | Преводи | 2007 / ноември |
Съдържание | Неше Яшън
Поетеса на кипърското единение
Родената през 1959 г. в Никозия Неше Яшън е поетеса, която пише на турски, а живее и работи в гръцката част на Кипър. Тя е широко известна и обичана и в двете драматично разделени половини на острова. Сред многото й отличия за поезия са: Antihas Pierides, наградата на Кипърското министерството на културата (1978), званието Творец на годината на Банка Тюрк (1992), наградата на Фондация Неджати Ташкън (1993).
Поетесата участва в редица международни литературни фестивали, а стиховете й в превод на гръцки, английски, немски и испански се включват в антологии на световната съвременна поезия. Понастоящем е колумнист във всекидневника `Един ден`, излизащ в Истанбул.
Обществената дейност на Неше Яшън намира израз в работата на кипърските групи за мир. Тя е номинирана за народен представител в Южен Кипър. Понастоящем преподава литература в Южнокипърския университет.
Автор е на четири стихосбирки: “Зюмбюл и нарцис” (1979); “Сълзи на войните” (1980); “Луната, от любов е сътворена” (2001); ”Вратите” 2002) “Стаите на паметта” (2005) и на романа “Тайната история на тъжните девойки” (2005).
“Поезията на Неше Яшън още от самото начало е пропита с наивността и крехкостта на момичешкия романтизъм, които по-сетне устремно преливат в страстна еротика и в политически патос” – пише за нея турската литературна критичка Неджмие Алпай.
Неше Яшън
Светлината, изгряваща в мен
Кой знае дали,
докато ти стреляше от окопите, затрили дома ни,
аз не се свивах в своята детска тъга
и безброй смърти не прекосяваха въздишката ми.
Още тогава си знаех,
че един ден ще се вселиш в духа ми.
Докато се криех под стълбите,
за да оплача семейните убийства,
мечти за бъдещето ми нашепваше
светлината, изгряваща в мен.
Три ангела се появиха изневиделица:
единият носеше алено лале,
вторият – милувка от теб,
третият дойде с празни ръце,
притеснен впи поглед в лицето ми.
После призраците на убитите войници
с окървавени униформи хукнаха подире ми.
Учителят ми по история
изсипа лъжи на прага на рая.
Колко дълго, колко дълго те чаках
в опустелите вавилонски кули!
Съблечи тези войнишки дрехи
и ела до мен
и с три деца ме дари от духа на мъртвите:
едното да заздравява раните,
второто пръстта да успокои,
третото да обикаля нощем града,
да подържи ръцете на ридаещите майки.
Капката тъга
Мокри клони на мечтите
трепетът на врабче
зъзнещият вътрешен глас
на ранено детство
В градината ми водите мръзнат
а в душата – тъжните лилии
Танцуваме – аз и моята сянка
срещу смъртта която чака
Агнец обречен за благодарност
тихо хлипане в мрака
гласът на страх болезнено ридаещ
Ще се завърна когато балерината
се освободи от музикалната кутия
Есенно листо по водата
блокадна нощ съм, затъмнена
лице в лице с отсъствието, гледам се
в огледалото на тъгата
Тънка светлинка
на ъгъла на устните
на една ранена мечта
Устрем през времето
и преход от сън потрошен
кървене на порастването
всеки месец
Прелитащ трепетен ужас
над гробищата
плач на загубено ангелче
Безмълвно цвете в падината
там, където тъгата се целува
и страст капе
туп
туп
в самотата се влива
Ездачите на паметта
Като статуя застива тялото ми
разчупва се и разпада от всеки досег
разтрошено в трън разцъфва
Кипящите в мен огнени страсти
замръзват в безлюбовния леден климат
И под тъжния ми прозорец
сред препускащите ездачи на паметта
отминава снежната кралица с къделята си.
От любов е сътворена луната
От любов е сътворена луната
проумях го докато я гледахме с теб
твоят поглед от луна сътворен е
ти самият от огън, от целувки, от лъчи си роден
а аз – от тебе
Мечтите на облака
І.
Облака мъж разпаря небето и излиза
ала твърде далеч е жената
бавно приближават
не могат да се срещнат.
ІІ.
Облака жребец лети
подире му – викове, крясъци
подминава портата на смъртта
ездачът му потъва във водата.
ІІІ.
Облак облака целува
в едно се сливат и порастват
в мост прерастват мечтите им
а по моста агънце минава.
ІV.
В очакване на своята кралица
тръпне палатът на облаците
но заблудили са се по пътя си
далечните ездачи.
V.
На езика на света е
националният облачен химн на облаците.
VІ.
Прекосява границата облакът
войниците откриват огън
пада възнак облакът
върху света.
VІІ.
Витае облакът из облаците
и поет е, и облак.
VІІІ.
Облаците на Севера
се ръкуват с Юга
Федерална Република Облак!
ІХ.
Захарен памук държи облакът
Щом отхапе по носа му лепне.
Х.
Чурулика Облака птица
със синьосиния си глас.
ХІ.
Китка подава на планината
феята на облаците
Планината – каменно сърце.
ХІІ.
Гащите на облака
четат Маяковски!
ХІІІ.
Опожарено е селото
на прелетните облаци
огньове димят на гърбовете им.
ХІV.
Облака госпожа въздиша
и птици прелитат през нея.
ХV.
Замислени облаци
Закриват слънцето.
ХVІ.
По облака път – момиченце някакво
нисичко на ръст
и куцукащо
капка от облака
капва право в душата ми
и цвете разцъфва.
ХVІІ.
Любещи се облаци
във вечерта се крият.
ХVІІІ.
Облакът селцето ми съзира
там зад границата
колко красиви очи има облакът.
ХІХ.
Люлката на облаците мен очаква
/ала никой не знае това/.
ХХ.
Мечтите на един облак живеят толкова
колкото е и животът на един облак.
Преведе от турски
Кадрие Джезур
|
|
|
Заглавие | Нещо става с европейския човек...
Notebook: Something Happens to the European Man. |
Рубрика | Бележник | 2005 / октомври |
Съдържание |
СИЯ ПАПАЗОВА
Международният театрален фестивал “Варненско лято” 2005 неочаквано разгръща пред удивената публика едно интересно явление – триумфалното завръщане на емоцията като основно състояние на героя. Натъкваме се на театрални зрелища, в които тя доминира без срам и комплекс за малоценност. Вероятно това е знак, че в театъра започват да дотягат конструкциите, инсталациите, студено подредените форми. Явно нещо се е променило в театралната практика, разрушена е някаква представа и емоцията се отприщва като вълна.
Случващото се в българския театър има своето обяснение. Изглежда се завръща в европейския театър емпатията - емоционалното проникване на човешките светове, на душите една в друга.
Българският актьор поради своята особена природа открива емпатичното като дрога. Пример за такова чувствено изразяване е представлението на Народния театър “Хъшове” по Иван Вазов – безспорният хит на сезона. Актьорът е като дрогиран, пиян, зомбиран, с разширени очи, разреван, сополив, сантиментален, кашлящ с раздираща гърдите кашлица. Валентин Йорданов, Попйорданов, Ганев, Мутафчиев и останалите са като изтървани, като луди, напуснали работилниците, дето нещо се прави с тях. Усещането за разкрепостеност е толкова силно, че възниква въпросът, ще може ли да бъде върнат актьорът пак там, след като е опитал от вътрешната свобода.
Представлението “Хъшове” е изиграно френетично. Специално изследване заслужава гражданско присъствие на актьора. Какви асоциативни връзки прави, каква памет събужда в себе си, каква тръба и чий зов чуват ушите му? Оказва се обаче, че е жив в съвременния актьор онзи непримирим ген, който вероятно се е съдържал в клетките на хъша Ботев. Актьорът се вълнува от същия този въпрос, който някога е вълнувал Ботев – може ли един стих, или едно представление да вдигнат на крак гражданите? Той бленува, митингува на сцената и се провиква оттам: “Да живей България!” И по веригата сцена-зала потича ток и нещо вдига съвременника на крака, той рипва от стола и също се провиква: “Да живей България!” По същия начин, макар и не до тази степен, играят актьорите и в други представления: “Плебей по рождение”, “Домът на Бернарда Алба”, “Даскал”, “Чета Елиът, слушам “Бийтълс”, “Продавате ли демони”.
Художественото изразяване в монологична форма става основно средство за споделяне на чувствата. Това също има своето обяснение, защото актьорът директно се включва във веригата театър-публика, приземява емоцията и я превръща в условен вид енергия. Прави впечатление, че днес монологът се поднася в неговото най-старомодно проявление – апартното. Едно от обясненията е, че проявява същинските безвременни професионални качества на актьора. Така публиката получава възможността да направи своите открития. Например, че в Невена Мандаджиева от представлението “Жарава” (текст Димитър Кабаков) са живи изкуството, способността да гради характер, дарбата на превъплъщението – все неща старомодни, но присъщи на “чудовището Театър”.
Завръщането на монолога всъщност е дълбок демократичен реверанс към съвременната публика, към нейния най-широк състав. В този смисъл твърде директен е монологът на Тодор Колев в авторското представление “Назад към културата”. Той свойски и по домашному общува с публиката, скъсява дистанцията между себе си и нея. Този процес разкрива нещо неразпознато до този момент в самата природа на набедения зевзек – проницателност, житейска плътност на наблюденията, дълбок опит и драматичен скептицизъм.
Освен всички друго, представлението “Хъшове” е хиперемоционален експеримент за скъсяване на дистанцията между актьор и режисьор. Разбира се, Морфов не е оставил всичко да се случва както дойде. Той се провява като силен творец със завидно самообладание. Въпреки това в неговата развихрена и емоционална партитура се появяват трудности. Сред всички страстно доказани посоки на човешко поведение има една линия, необяснимо постна и вяла – Евгения - Владиков. Защото в случая става въпрос за любов, а точно върху тази територия на чувствата режисьорът води актьорите в посока на въздържание и самоподчинение като пример за себеотрицание. Изследователите наричат края на XIX век “истеричен”, като влагат в това понятие невъзможност за контрол на чувствата. Не знаем защо Морфов се е отказал от спонтанното, безконтролното, но в посочените сцени подходът на режисьора не е особено верен и е някак извън рамките на цялото. Но така или иначе, свидетели сме на особено явление в съвременния български театър – рядко се случва действието да потече като единен поток, със своя вътрешна енергия, мощ и посока. И как талантливо, точно, с неистова болка и ирония Морфов вплита в представлението си всеобщия балкански мотив, дрипльовския ъндърграунд, който съдържа в себе си и неравноделен такт, и ориенталска протяжност. Да му мисли Европа, ако всичко това се стовари върху нея със своята жизненост и непонятност...
Поддавайки се на емпатичната вълна, Маргарита Младенова (“Плебей по рождение”) също скъсява дистанцията между модела в съзнанието й и артистите. Макар че зорко наблюдава волно пързалящите се с ролкови кънки Цветан Алексиев, Иван Бърнев, Албена Павлова..., Явор Гърдев е неузнаваем в “Бурята” (Държавен театър в Адана, Турция). Неговият екстатичен театър сега се е потопил в аналитичното проучване на Шекспировите характери. Прави му чест, че не си е позволил да яхне вълната на френетичното, а се родее по-скоро с идеята за екстатичното. Умно, интуитивно точно, защото вече се е подвизавал в подобни пространства. Неузнаваема е и Възкресия Вихърова (“Жарава”). Нейният ритуален театър е сведен до най-оскъдна доза, само до щипка ритуал. В строгостта на режисьорския замисъл има много повече древна непонятност, племенна загадъчност и трагика, отколкото в разточителното боравене с ритуалната материя. Откритието на Възкресия Вихърова внушава, че цялата мистика е в актьора. Режисьорката Елена Панайотова ( “Домът на Бернарда Алба”) пък се опитва да примири древната племенна памет с вербалния театър. Седем емоционални и интелигентни актриси изтропват самовглъбено с черните си токчета поетичния свят на Лорка във вариант “фламенко”. Земята е като опънат барабан , а тялото, краката, словото – като перкусия. Много верен подход, защото човешките страсти са нещо постоянно. Скъсяването на дистанцията между режисьор и актьор поражда дори ситуации, в които самите режисьори (Маргарита Младенова и Иван Добчев) с мерак на първокласници декламират стихове – върху столче, с прибрани по тялото ръце (“Чета Елиът, слушам “Бийтълс”). Въобще вълната на спонтанно споделената театрална емоция тепърва се надига, а конструктивните решения и техническите прийоми започват да изостават и да не впечатляват. Може би поради това странна старомодност и мързелив, злободневно-войнишки хумор лъхна от представлението “Мармалад” на Стефан Москов. Безспорно все още развлича обаянието на жената шут Мая Новоселска и нейният уникален талант на натурщица.
Варненското участие върху фона на емпатията е преди всички в “Пухеният” от Макдона, постановка Явор Гърдев. Вината – това е основното нещо, около което се върти трактовката на режисьора. Творецът, в случая писателят, е отговорен за своя продукт – така Явор Гърдев разбира автора. И може би точно тук се усеща известна концептуална недостатъчност, защото тълкуването донякъде е буквално, повдига само първия, най-мрачния пласт на текста. Оттук произлиза черно-бялата схема, въпреки очевидните усилия на режисьора да я скрие. От една страна, в играта на Пенко Господинов и Стоян Радев съществува сдържана събраност, непредопределеност, които предхождат неочакваното взривяване на характерите. Никола Мутафов и Михаил Мутафов обаче играят буквално и конкретно. Може би причината е в недостатъчно дълбоко усетената вина, в нейната особеност и небаналност. Макдона се досеща, а може би иска и ние да се сетим, че вината в случая не е конкретна. Творецът без друго е виновен за своя продукт. Понякога подсъзнанието на индивида го поглъща и приютява без да иска, без да участва волята му. Това е кошмарната цена, която писателят плаща дори за най-невинната игра с въображението си – нещо обратно на синдрома Пигмалион. В пиесата на Макдона става въпрос не толкова за конкретния писател, за конкретна вина, конкретен дълг, конкретен продукт, а за мислещия океан около него, за общественото съзнание. Макдона не е толкова мрачен, колкото е разочарован от обществото, което сатанизира и обезсмисля процеса на творчеството. Божествено по своята природа, творчеството се е озовало в точка на абсурдна безсмисленост, превърнало се е в свое отрицание, станало е излишно със своя старомоден хуманизъм. При тези обстоятелства уличеният писател и неговите дознатели са невинни или еднакво виновни, объркани, смутени. Няма конкретна вина или поне такава, каквато я разбираме ние. Обаче в дизайна на представлението се усеща буквалност, решението е онагледено, павилионно, изпълнено е най-старателно и скрупульозно. Обособяването на сценографията в нещо изключително не помага на действието, дори влиза в конфликт със съдържанието, което изследва “вината”. Много по-свободен и евристичен е сценографът Тороманов в представлението “Бурята” (Държавен театър в Адана, Турция). Сценографското решение в този случай въобще не се занимава с онагледяване на средата. В това представление художникът изгражда реалистично знаково пространство, маркира го и го оставя свободно да поражда светове.
Никак не е странно и неочаквано, че фон на всичките тези театрални събития и взаимоотношения е Градът: Браила, “теменужена” София, някъде по градовете на Франция, Испания. Градът като сцена на нашия живот. Понятието “сцена” в случая е употребено в неговото философско и всеобщо значение. В представлението “Плебей по рождение” Маргарита Младенова интерпретира Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Подвързачов, Стоян Михайловски като поети и писатели на града. Търси всеобщото, което засяга европейския град, влиянието му върху културата, бита и духовния свят на героите. Градът като лошо място за живеене, място на грехопадение, градът като клопка. И тъкмо в неговото пространство се надига и плисва емоционалната вълна, необходимостта от човешко общуване и спасяване от тоталната самота. В представлението “Продавате ли демони?” (текст Боян Папазов) Азарян полага своя акцент върху престъплението, присъща рожба на града. Но днес градът поражда един особен род престъпление – ритуалното отвличане, това “задушевно” отвличане, разкрасено с ромска екзотика. Безспорно най-талантлив, най-ярък е бунтът срещу градското цивилизационно варварство на холандския актьор Йеруун Уилемс (в белгийското представление “Гласове”). Той представя лицата на съвременната глобалистка философия в икономиката и духовния живот на европееца. Без да отрича европейската идея, Уилемс се съмнява в начините на осъществяването й. Това е изумителен актьор, който променя формата на лицето си, извивките на тялото си, биофизиката си, за да внуши личното си възмущение от всеобщия континентален упадък...
Действително нещо става с европейския човек. И правещите театър у нас (като европейски хора) също се включват в това ново усещане за лична интелектуална свобода, която преминава през тотална реабилитация на чувствата. Чувства, превърнати в начин на съпротивление, в проводник на висок хуманизъм, модерност и високо самочувствие, че сме родени и се подвизаваме именно в стара Европа. Какъв шанс!...
Notebook: Something Happens to the European Man – Siy Papazova on the International Theatre Festival “Varna Summer 2005”. |
|
Заглавие | Нищо лично |
Рубрика | Разказ | 2007 / декември |
Съдържание |
Христо Леондиев е роден на 8 юли 1972 г. във Варна; завършва Висше военноморско училище “Н. Й. Вапцаров” и икономика. За първия си роман „Старата дама Антоанета” (1999) получава наградата “Южна пролет” 2000 и наградата на издателство „Народна младеж”. Следва романът „1300 години стигат” (2001) и други разкази, публикувани в списание „Везни”. Член на Съюза на българските писатели.
Христо Леондиев
Свечеряваше се. Свилен Костадинов опитваше да следва с очи малката червена точка, която бягаше към хоризонта. Беше уплашен и не съвсем сигурен дали това е точка на оптически мерник или просто на залязващо слънце. Така или иначе точката застана точно между очите на Свилен Костадинов. Нервите му не издържаха.
А някога намираше залезите за красиви...
Нещата се бяха обърнали. Сега Свилен Костадинов се страхуваше от залезите и се криеше където свари. Беше измамник. Криеше се не само от залезите, а и от хората в града.
От скоро живееше на село.
Червената точка го подлудяваше. Освен това и времето се разваляше. Удари гръм. Свилен Костадинов хукна през глава. Беше се привел много ниско сякаш искаше да избегне някакви куршуми и главата му току се удряше в корема, който подскачаше със закъснение от всичко останало – така било при дебелите хора.
Беше смешно. Съседите не можеха да се начудят. Свилен Костадинов прехвърли няколко вратника и стопански дворове с всякакви и също толкова учудени животни, но онази точка все така го следваше по петите. Едва заспалите кокошки се разбудиха и разхвърчаха в краката му. Прасетата квичаха на умряло, а кравите се напикаваха от страх право в гюмовете.
Накрая селото свърши. Свилен Костадинов вече нямаше никакъв избор освен да се навре в последната постройка – очевидно клозет, но това сега нямаше ни най-малко значение. Съседите вече губеха любопитство и се връщаха към обичайната си работа, защото бързането на Свилен Костадинов беше намерило своето обяснение. На всекиго се случваше да бърза за клозета.
Въпросният клозет стърчеше нелепо и самотно посред селския двор. Осветяваха го светкавици. Беше островърх и загадъчно открехнат като някаква нова квадратна ракета на руснаците. Пак като ракета имаше кръгло прозорче на вратата и райбер от изкривен пирон, който се беше отпуснал в положение свободно.
Свилен Костадинов срита кокошките и вирна райбера на заето. Клозетът беше малък, а той голям. Можеше да стои само клекнал и по навик си събу гащите. Няколко минути чуваше единствено биенето на сърцето и пукането на дупето си.
После някой го повика по име.
– Ко-ко-ко-ко ...
Очевидно беше пелтек или заекваше от злоба. Обади се втори и трети. Бяха го обградили от всякъде. Накрая Свилен Костадинов беше хванат без гащи – даже със свалени до половина гащи, което беше още по-лошо от свалените нацяло гащи. Нещо като белезници за крака.
Иначе Свилен Костадинов беше свикнал с мисълта за белезниците. Сниши се и клекна още по-ниско, докато не уплътни дупката и не запуши в нея безброй зелени мухи. Мухите задумкаха по задните му части като по прозорец, но той издържа на гъдела. Подпря вратата с крака и подсили кривия пирон. Идеше му да потъне в земята, където гниеха нечистотиите на няколко поколения труженици. Свилен Костадинов обаче беше малко гнуслив и много страхлив.
– Ко-ко-ко-ко ... – викаха го пелтеците, които всъщност бяха кокошките на двора и никога нямаше да кажат името Ко-Ко-Ко-Костадинов до край.
Свилен Костадинов не знаеше това. Оставаше му само пътя на горе и той неволно се възползва от него.
Клозетите нямаха гръмоотвод. Светкавицата разцепи небето на две назъбени лилави части и клозетът грейна, макар че не беше и никога не беше бил електрифициран. Навярно така излитаха ракетите. Хемороидите на Свилен Костадинов стърчаха като неразкачени от ануса му шлангове, когато твърдото му гориво шумно изригна. Някой на небето беше пропуснал обратното броене и направо натискаше копчето. Клозетът само това чакаше.
Ушите на Свилен Костадинов глъхнеха. Той преглътна да изравни разликата в налягането и залепи нос на кръглото прозорче, което се беше херметизирало от мръсотия и не даваше на кислорода да излезе.
Олекна му.
Вече бяха в стратосферата. В този смисъл космосът сега беше пълен с малки зелени човечета, ако броим онези гадни микроби от рекламата за тоалетно пате. Клозетът гъмжеше от такива.
Безтегловността полека издърпа дупето от дупката. Съдържанието на ямата плувна нагоре и облече Свилен Костадинов в мръсен скафандър, а вече празната яма се отдели от ракетата и полетя надолу като направена от камъни – камъните май тежаха и в безтегловност.
Земята се смаляваше. Свилен Костадинов показа език на пелтечещите си преследвачи – и без това Земята беше отесняла за измамите му. Сега го чакаха нови светове.
Щеше да прекара живота си сред малките зелени човечета, пък били те от космоса или от клозета.
– Идвам с мир – извика Свилен Костадинов.
Изглежда му повярваха. Освен това наличието едновременно на ибрик за подмиване и хартия за бърсане правеше ракетата някак толерантна по отношение на различните, каквито със сигурност бяха зелените човечета.
Все едно – парите на зелените човечета трябваше да са зелени като тях.
Парите, казват, не миришели.
Хартийките от кошчето се разлетяха, сякаш искаха да опровергаят последното твърдение. Скоро полетя самото кошче, което захлупи главата на космонавта вместо тенекиен шлем и го спаси от връхлитащия ибрик. Свилен Костадинов усети удара като звън на камбана.
Биеше на умряло. |
|
Заглавие | Някои особености от поетиката на Стефан Тинтеров- Вен Тин
Some features in the poetics of Steffan Tinterov (Ven Tin) |
Рубрика | Бележник | 2006 / декември |
Съдържание | ВЕН ТИН (СТЕФАН ТИНТЕРОВ) е роден през 1885 г. в Бургас. Учи в родния си град и в Пловдив, завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Работи в Стара Загора като заместник-прокурор. От 1906 г. започва да сътрудничи със стихове в сп. “Демократически преглед”. Публикува проза, статии, рецензии в периодичния печат. Негови стихотворения са публикувани в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” (1910) под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Умира през 1912 г. Първото самостоятелно издание на творчеството на поета символист е съставената от Владимир Стоянов книга “Призраци” (1994).
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
Велик и безответен час трепери
над съсипните на човешкий дух:
сред мрака рухнаха старинни вери,
умряха богове... Светът е глух?
Вен Тин
Роден на вододела между ХIХ и ХХ век, Стефан Тинтеров е рожба на една противоречива епоха, разпъната между надеждата и скептицизма, интуитивизма и обективизма, традиционализма и модернизма. Време, което удивително прилича на настоящето, белязано с есхатологичния знак на равносметката, на икономическата криза и духовната жажда. Именно тенденцията към равносметка и съхраняване на значимото е обективната хронологична предпоставка, която се материализира в драматичния космополитизъм на Вен Тин; надеждата и копнежът по нея определят светлата приглушена елегичност на образите и тоналността на поезията му; а философската аналитична вглъбеност и мистицизъм на времето визират неочакваната космическа глъбина и колосалност на стиховете. Лирическият субект е повече интровертен като психологически тип - следи как отеква външната действителност, пулсиращото кълбо на живота у самия него. Той се слива със света, превръщайки се в свят на безбрежното време, пространство и действие - също като Уитмановия лирически герой.
Казаното съзнателно провокира въпросите: Защо Стефан Тинтеров подписва творбите си с Вен Тин? Можем ли да изчерпим отговора с единственото обяснение, че това е позната и дори модерна практика за времето? Каква е специфичната функционалност на този криптоним?
Ако се базираме на конкретната фактология, трябва да отбележим, че криптонимът е дело на самия поет, т.е. визуална рефлексия на индивидуалното, непривнесено и неналожено отвън мислене на Тинтеров. Явен е умишленият опит за скриване на автора, но зад кодировката на собственото си “Аз”. Този вид завоалирано име се образува от първите срички на галеното му лично име (Венко - Вен) и бащиното (Тинтеров - Тин). Абстрахирано от всичко псевдонимът звучи съвсем небългарски - по-скоро ни напомня китайските или японските едносрични имена. В същото време тази културна и етнографска отдалеченост се закрепва върху фонетичната конструкция, която носи усещане за затихващ (далечен), но затрогващо интимен камбанен звън. Звучната съгласна “в” се огласява и придобива мащабност, съчетана с “е” - вокал с пространствена функция на движение едновременно в двете посоки на хоризонтала - и достига до своето естествено ехо (откънтяване), маркирано от сонора “н”. “Т” като беззвучна съгласна дава алюзия за едва доловимия тътен от отзвучалото Вен. Съчетано с “и” , “т” свива своята пространственост в една от посоките на хоризонтала. Провокира се усещането за еднопосочно изтичане, което окончателно замира като далечно ехо чрез функцията на “н”. Получава се отзвучаване във възходяща (Вен) и низходяща (Тин) градация. Асоциативната символика на този криптоним едновременно работи с двете си равнища - непознато и несвойствено далечно; съкровено и затрогващо близко. Още самото име се опитва като че ли да съедини несъединимото - далечното и близкото, познатото и непознатото, сетивното и абстрактното.
“Много култури и много епохи са се опитвали да назоват различните типове поети. Ето няколко такива определения: “poeta laureatis” (лат.) - увенчан поет, “poeta doctus” (лат.) - учен поет, “poeta maudit” (фр.) - прокълнат поет и т.н. Всред тези общи типологии може би най-неизяснена, но всъщност най-позната и най-близка е “poeta minore” - от италианското “по-малък”, но и преносно - нежен, тъжен, печален, меланхоличен. Именно Д. Дебелянов, а заедно с него и Д. Бояджиев, и Вен Тин покриват в българската поезия от началото на века тази типология.”1
Като имаме предвид това по-общо мнение на М. Неделчев, бихме могли да подходим по-диференцирано, за да откроим в “минорния ред” на националните ни поети специфичното място на Вен Тин. За тази цел предлагам понятието “poeta occultus” (лат.) - поет окултист. В случая не става въпрос само за формално търсена разлика, която да се експлицира механично от интересите и заниманията на Тинтеров. Основание за подобно мнение дава поетическият подход на автора. Поезията на Вен Тин има философско-съзерцателен характер. Тя ни разкрива космополитния “Аз” - не космоса на душата, а душата на космоса. Лирическият субект притежава съзнанието, че е избраник, който трябва да съзерцава вечните неща, да вижда зад предела на обикновените възможности (“Съзерцания”). Универсализмът не пречи и не потиска индивидуалното и субективно-личното, а го обогатява, сливайки се с него. Така трепетът на единицата се превръща в трепет на световната душа. Интровертната нагласа на поета получава художествено уплътняване чрез филигранния елегичен универсализъм. Дълбоко личното и субективното се разтваря в безвремието:
Молете се за нас на всички вери.
Ний сме обречени, сковани в мраз.
(“Молете се за нас”)
Вен Тин е творец със сложна и в същото време ярка и богата душевност. Животът му - кратък и увенчан с неочаквана и нелепа смърт, предопределя поетическата му съдба - също толкова капризна и своенравна. Осезаемо е едно стоическо, всеразбиращо, но не всепрощаващо и примирено приемане на несъвършенствата на битието. Той достига до свои вътрешно изстрадани, а не симулативно показни драматични открития за човека и всепобеждаващото време, за неотменното нашествие на смъртта и неумиращото желание на личността да я надвие, да превъзмогне забравата, мъката, тленността:
Затишието става се по-странно.
Ах! Ще огрей ли слънце утре рано,
за да ни стопли?
Плахи кат мечта,
ний бдим, глава навели на гърдите -
и чакаме ний... Тъмна е нощта.
Молете се за нас - сърца разбити.
(“Молете се за нас”)
Ярка илюстрация на творческия окултизъм на Стефан Тинтеров е например стихотворението “Снегът се сипе...”. То е огледало на битийната и човешка дихотомия. Снегът, представен като изначално лоно на универсума, е рождеството (“цвят от вишни”, “венчална роба”, “було”), но едновременно с това и смъртта (“саван”, грак на “гарвани хищни”). Показателен е и първият стих, който разкрива смесването на реално и иреално, визирайки действителното недействително: “Снегът се сипе кротко и без шум”. “Сипе се кротко” е маркер на движението, живота, докато вече “без шум” носи привкус на вечен покой, статика, смърт. Този сняг (космическата дихотомия “живот-смърт”) се превръща в було на земята: “Снегът земята в було премени...”. Той скрива същността на нещата. Достига се до призрачност - уж всичко е действително, а не е. Тук е необходимо да се има предвид, че в първата редакция образът “було” липсва, той се появява по-късно през 1910 г., когато стихотворението е поместено в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Ясно е, че става въпрос за една съзнателна, дълго търсена и обмислена корекция (“бяло” - “було”). Този факт, както и приведените по-горе разсъждения, тласкат към една все по-ярко наслагваща се алюзивна и смислова отпратка към Шопенхауеровото “було на Мая”, усвоено от философията на индуизма. Начинът да повдигнеш булото (илюзорното, недействителното), за да достигнеш вечното (универсалното) е съзерцанието - музиката на сферите, безмълвната песен (“без шум”), която е тайна за непосветения - глухото и ледно поле на смъртта. Интересно е да отбележим, че са включени едновременно в действие, взаимодопълвайки се и обогатявайки се, смисловите конструкти на було като начало на ново събитие и като лъжовност, недействителност.
Какво, ако не една върховна степен на медитация, е стихотворението “Снегът се сипе...”. Движението в него е от външното (зримото) към вътрешното, абстрактното (незримото). Показателна е композиционната рамка на творбата. Първоначалната фактологична и образна яснота се трансформира в края в собственото си духовно разколебаване (“дали” - “или”). Постига се състоянието шакти 2, за което Вен Тин говори в статията си “Пътят”. Това е творческата сила на съзерцанието, предшестваща Нирвана, която спасява лирическия персонаж от тягостната еднопосочност на възприятието, посвещавайки го в цялата полигамност на спектъра живот-смърт. Стихотворението се ситуира на основата на конфликта между противоположностите, а финалът му доказва, че акцентираното противоборство е мнимо и не трябва да търсим решението му. Страните в него са по-скоро двата профила на едно лице, на едно универсално единство. Затова във финала няма предпочитание от страна на лирическия говорител нито към живота, нито към смъртта; няма отчаяние и ужас, а скрито блаженство от постигнатото единство на съзерцанието. Този кратък стихотворен бисер неслучайно покорява. Той не звучи сантиментално, а като химн на световната хармония. Лирическият субект е постигнал познанието за противоречивата монолитност на битието и така го е надживял - слял се е с универсума.
Цветовата символика на творбата с функциите си озвучава казаното. Можем аргументирано да откроим два основни контрастни цвята - бял и черен. В стихотворението обаче не се назовава пряко нито един от тях. Усещането за цветова съотнесеност се внушава индиректно:
бял цвят
снегът
цвят от вишни
венчална роба
саван
черен цвят
гарвани хищни
земята
гроб
Изведената парадигма показва, че цветовата маркираност не е еднозначно смислово натоварена. Не всички лексеми, внушаващи белота, свързваме с живота, както и не винаги черният цвят маркира само смъртта. Цветовете, взаимно отблъскващи се на базата на контраста, в същото време се привличат и преливат. За по-голяма прецизност и дълбочина на подхода е необходимо в интерпретационното поле да включим и значението на символиката бяло-черно според славянската и в частност българската митология: Белбог е бог на светлината и доброто, а Чернобог въплъщава силите на злото. Цветовата символика се закрепва и подсилва функцията си чрез звукописа - редуване на повтарящия се вокал “е”, носещ усещане за широта и спокойствие, и алитерацията “гр”, създаваща атмосфера на злокобност.
Нека проследим развитието на характеристиките на пространството и времето в творбата. Първият стих налага движение по вертикала - отгоре надолу (“Снегът се сипе кротко и без шум”). Едновременно с това се провокира усещане за необозримост по хоризонтала чрез наслагващия се образ на пътя (който не се възприема с някакви ограничители - начало и край) и чрез засилената употреба на вокалите “е” и “и”. По-конкретните пространствени определители (“...нивите край полски друм, // където грачат гарваните хищни”) във втора строфа се разширяват и достигат до обобщение за необятност (“Снегът земята в було премени...”).
За конкретни хронологични маркери в стихотворението не може да става и дума. Това още повече засилва усещането за единение на началото и края, на реалното и иреалното и за постигане на космическо безвремие.
Ключовото значение на съзерцанието като опора в самотата и предпоставка за духовно центриране на личността като първа фаза от пътя към голямото вселенско познание е подчертано чрез заглавието на едно от последните стихотворения на Тинтеров.
Предхождащото изложение се базира на виждането, че въпросът за поетиката на дадено творчество или в частност творба не бива да се свежда до едностранно изясняване на естетическото. “Естетическият ефект на творбата е плетеница от разнообразни стойности, които не могат да се сведат само до остранностяване. Възприемането на творбата не се ограничава до чистата наслада от насочените към самите себе си похвати, а имплицитно включва познавателни, етически или религиозни елементи.”3 Жирмунски допълва и обогатява строгия формализъм на ОПОЯЗ с виждането за необходимостта и от тематични изследвания. “Изучаването на поезията като изкуство изисква внимание към самия подбор на темата, както и към нейното конструиране, композиционно разгръщане и комбиниране с други теми.”4
***
Снегът се сипе кротко и без шум,
снегът се сипе като цвят от вишни
и стели нивите край полски друм,
където грачат гарваните хищни.
Снегът земята в було премени...
Дали е то венчалната й роба,
прикътана за най-щастливи дни,
или саван - да я обвие в гроба?
СЪЗЕРЦАНИЯ
Всред безсърдечните безименен изгнаник,
аз следвам своя път без отдих и приют;
посрещан с ням поклон, изпращан с таен смут -
аз диря близки вред и вред ме считат странник.
И чувам гласове от утрина до заник:
- Дали е той мъдрец? Или - не е ли луд?
Но, вслушан в всяка скръб, оставам аз нечут -
защото аз съм сам, защото съм избраник...
Ах! В съзерцание на вечните неща,
прощавам всичко аз и кротка грей мечта
на моето чело, що никой не погали.
Но, между свои чужд, на друго време син,
венчан с гирляндата на небосвода син -
кому в завет ще дам безмълвните печали?
***
Безкраен ден... Зари и все зари
и нийде сянка в знойните простори,
о, Боже! Но духът се умори
и ето вече сън ще го обори.
Безкраен ден... Не ще ли свърши ощ,
та най-подир духът да поотдъхне?
Аз искам тъмний свод на глуха нощ,
а, струва ми се, няма да се мръкне!
***
Молете се за нас на всички вери...
Ний сме обречени, сковани в мраз,
да чезнем без разтуха в подни сфери,
където Бог не чува наший глас.
Нощта притваря глухо свойте двери...
- дали умира Пан на този час? -
и сянка над вселената трепери
злокобно... О, молете се за нас!
Затишието става се по-странно.
Ах! Ще огрей ли слънце утре рано,
за да ни стопли?
Плахи кат мечта,
ний бдим, глава навели на гърдите -
и чакаме ний... Тъмна е нощта.
Молете се за нас - сърца разбити.
METAMORPHOSA
Велик и безответен час трепери
над съсипните на човешкий дух:
сред мрака рухнаха старинни вери,
умряха богове... Светът е глух.
Пространствата наострят сънен слух:
помръкнали слънца, звезди, химери
отхождат шумно в своя път - и звук
в изподнята отключва тайни двери.
Ще стане чудо! Погната в нощта,
душата ми кат чайка безприютна
зове... Нощта е кобна и безлюдна.
По дирите на смелата мечта
тя преминава някаква преграда -
душата. Но лети ли, или пада?
|
|
Заглавие | Няколко думи за Пушкин
Several words about Pushkin |
Рубрика | Есе | 2006 / февруари |
Съдържание | НИКОЛАЙ В. ГОГОЛ
Когато чуем името на Пушкин, веднага ни осенява мисълта за руски национален поет. Всъщност никой от нашите поети не стои по-високо от него и не може с по-голямо право да се нарече национален; това право категорично принадлежи само на Пушкин. У него като в речник е затворено цялото богатство, сила и гъвкавост на нашия език. Той повече от всички, по-далече от всички отхвърля границите пред него и с по-голяма сила показа цялото му пространство. Пушкин е изключително и може би единствено явление на руския дух: той е руски човек в неговото развитие, в каквото може би ще се появи след двеста години. У него руската природа, руската душа, руският език, руският характер се отразиха с такава чистота, с такава пречистена хубост, с каквато се отразява пейзажът върху изпъкналата повърхност на оптическа леща.
Самият му живот е абсолютно руски. Същият размах и волност, към които понякога в самозабрава се стреми русинът и които винаги са харесвали на новата руска младеж, повлияха и върху първоначалните му години на встъпване в живота. Съдбата сякаш нарочно го беше захвърлила там, където границите на Русия се отличават с острата си, величава неповторимост, където равната безкрайност на Русия опира в подоблачни планини и я обвява полъхът на юга. Исполннският, покрит с вечен сняг Кавказ, сред знойни долини, го порази; той, може да се каже, призова силата на душата му и разкъса последните вериги, които все още спъваха свободните му мисли. Той беше запленен от волния поетичен живот на дръзките планинци, от техните схватки, от бързите им, неудържими набези; и оттогава неговата четка придоби оня широк размах, оная бързина и смелост, която така учудваше и поразяваше току-що привикналата да чете Русия. Ако рисува бойна схватка на чеченец с казак - слогът му е мълния; той сияе също като грейналите саби и лети по-бързо от самата битка. Само той е единствен певец на Кавказ: влюбен в него с цялата си душа и чувства, той е пропит и надъхан от неговите чудни околности, от южното му небе, от долините на прекрасната Грузия и от великолепните кримски нощи и градини. Може би затова и в творбите си той е по-разпален и по-пламенен там, където душата му се докосва до юга. В тях той неволно показа цялата си сила и затова творбите му, вдъхновени от Кавказ, от волността на черкезкия живот и от нощите на Крим, имаха чудна, магическа сила: те изумяваха дори ония, които не се отличават с такъв вкус и развитие на душевните способности, за да могат да го разбират. Смелостта по-достъпно, по-силно и по-широко раздвижва душата, а особено на младежта, която винаги жадува само за необикновени неща. Нито един поет в Русия не е имал такава завидна участ като Пушкин. Ничия слава не се е разнасяла толкова бързо. Все с нужда и без нужда смятат за свое задължение да изговарят, а често пъти и да изкълчват някои ярко засияли откъси от неговите поеми. Името му вече съдържаше нещо електрическо и беше достатъчно някой от празните драскачи да го сложи на своята творба, то вече стигаше навсякъде1. Още в самото свое начало той вече бе национален, защото истинската националност е не в описването на сарафана, а в самия дух на народа. Дори може би поетът е национален тогава, когато описва съвсем чужд СЕЯТ, когато чувства и говори така, че на неговите съотечественици изглежда, като да чувстват и говорят те самите. Ако трябва да споменем онези достойнства, които принадлежат само на Пушкии, отличават го от другите поети, ще ги намерим в изключителната бързина на описанието и в необикновеното изкуство с малко черти да обрисува целия предмет. Неговият епитет е така точен и смел, че понякога сам заменя цяло описание, четката му лети. Една негова малка пиеса винаги струва цяла поема. Едва ли можем да кажем за някого от поетите, че в кратка пиеса може да вмести толкова величие, простота и сила, както е при Пушкин.
Но последните му поеми, писани по времето, когато Кавказ го напусна с цялото си грозно величие, държавно възнесъл връх над облаците, и той потъна в сърцето на Русия, в обикновените й равнини, зае се по-дълбоко да изследва живота и нравите на своите съотечественици и поиска да бъде напълно национален поет неговите поеми вече не поразяваха всички с онази яркост и ослепителна смелост, каквато диша всяка негова творба, щом се появят Елбрус, планинците, Крим и Грузия.
Това според мен не е толкова трудно да се обясни. Поразени от смелостта на четката и вълшебството на картините му. всички негови читатели, учени и прости, искат в един глас родните и исторически събития да станат тема на поезията му, като забравят, че не е възможно със същите бон. с които е рисувал планините на Кавказ и неговите волни обитатели, да се изобрази много по-спокойният и не така изпълнен със страсти руски бит. Многобройната публика, която представя нацията, е много странна в своите желания, тя крещи: „Опиши ни такива, каквито сме, съвсем истински, обрисувай делата на нашите предшественици в такъв вид, каквито са били.” Но ако поетът се опита, послушал нейната заръка, да обрисува всичко съвсем истинско и така, както е било, тя веднага ще подхване: „Вяло, слабо, лошо, съвсем не прилича на онова, което е било.” В този случай многобройният народ прилича на жената, която заповядала на художника да й нарисува портрет съвсем като нея; но тежко му, ако не е съумял да скрие всички нейни недостатъци! Руската история едва от времето на нейната последна ориентация при императорите придобива ярка живописност; преди това характерът на народа беше предимно безцветен, той не познаваше разнообразието от страсти. Поетът не е виновен; но и народът също така носи твърде извинителното чувство да преувеличава делата на своите предшественици. За поета оставаха два начина: или да напрегне колкото се може повече своя слог, да вдъхне сила на безсилния, да говори с жар за онова, което само не е запазило в себе си разпалена жар, тогава тълпата почитатели, тълпата народ е на негова страна, а същевременно и парите; или да остане верен само на истината: да бъде възвишен там, където е възвишена темата, да бъде остър и смел, където наистина има нещо остро и смело, да бъде спокоен и тих, където не бушува събитие. Но в такъв случай: прощавай, тълпа! Тя ще го изостави, освен ако самата тема, подхваната от него, е толкова значима и остра, че не може да не предизвика всеобщ ентусиазъм. Поетът не е избрал първия начин, защото иска да си остане поет и защото всеки, който усеща в себе си искрата на свещеното призвание, носи тънка разсъдливост, която не му позволява да изяви таланта си по този начин. Никой няма да спори, че дивият планинец в своя войнствен костюм, волен като самата волност, сам си е и съдия, и господар, много повече от който и да било съдебен заседател, и въпреки че е заклал своя враг, притулен в пролома, или е изгорил цяло село, все пак той поразява много повече, по-решително предизвиква нашето съчувствие, отколкото съдията с протрит фрак, посипан с тютюн, който по най-невинен начин, с помощта на справки и поправки, е натирил по света множество най-различни крепостни и свободни хора. Но единият и другият, и двамата, са явления, които принадлежат към нашия свят: те и двамата заслужават нашето внимание дори само по тази най-естествена причина, че онова, което виждаме, по-рядко, винаги поразява въображението ни повече и да предпочетеш необикновеното пред обикновеното не е нищо друго освен непредпазливост на псета - непредпазливост пред многобройната му публика, а не пред себе си. Той съвсем не губи своето достойнство, дори може би го увеличава, но само в очите на малцина истински ценители. Дойде ми наум една случка от моето детство. Винаги съм усещал влечение към живописта. Много ме занимаваше нарисуваният от мен пейзаж, на чийто първи план стърчеше сухо дърво. Тогава живеех на село; ценители и съдници ми бяха съседите наоколо. Един от тях, погледнал картината, поклати глава и рече: „Добрият живописец избира голямо дърво, хубаво, и листата му да са свежи, добре порасло, а не сухо.” В детските години ми се струваше досадно да чуя такава присъда, но после си извлякох поука от нея: да знам какво харесва и какво не харесва тълпата. Творбите на Пушкин, където у него диша руската природа, са също така тихи и неподвижни като руската природа. Тях изцяло може да ги разбере само оня, чиято душа носи чисто руски елементи, на когото Русия е родина, а душата му е така нежно организирана и чувствено развита, че може да разбере неярките външно руски песни и руски дух. Защото колкото един предмет е по-обикновен, толкова по-високо трябва да стои поетът, за да извлече от него необикновеното и това необикновено между впрочем да бъде самата истина. Получиха ли справедлива оценка последните му поеми? Посочи ли, разбра ли някой „Борис Годунов”, тази висока, дълбока творба, изградена върху вътрешна, недостъпна поезия, отхвърлила всякаква груба, шарена украса, по която обикновено се заглежда тълпата? В крайна сметка за тях никъде в печата не беше изказана вярна оценка и те си останаха неразтълкувани и до днес.
В кратките си творби, тази прелестна антология, Пушкин е необикновено разнообразен и изглежда още по-широк, по-ясен, отколкото в поемите си. Някои от тия къси творби са така ярко ослепителни, че може да ги разбере всеки, но затова пък една голяма част от тях, и при това най-добрите, изглеждат обикновени за многобройната тълпа. За да можем да ги разбираме, трябва да имаме много тънко обоняние, необходим е по-висок вкус от оня, който е способен да разбира само твърде острите и едри черти. За това трябва да бъдеш донякъде сибарит, който отдавна се е преситил от груби и тежки ястия, яде птичка не по-голяма от напръстник и се наслаждава на такова блюдо, чийто вкус изглежда съвсем неопределен, странен, без каквато и да било привлекателност - за привикналия да гълта манджите на крепостния готвач. Този подбор от кратки негови стихотворения е ред най-ослепителни картини. Това е онзи ясен свят, който така излъчва черти, познати само на древните, а в тях природата се оглежда така живо, като в струята на някаква сребърна река, в която бързо и ярко прелитат ослепителни рамене или бели ръце, или шия от алабастър, обсипана с тъмни къдри от нощта, или прозрачни гроздови зърна, или мирти и дървесна сянка, създадени за живот. Тук има всичко: и наслада, и простота, и мигновен полет на мисълта, която ненадейно обгръща читателя със свещения хлад на вдъхновението. Тук липсва онази каскада от красноречие, която увлича само с многословието си, в което всяка фраза е силна само защото е свързана с другите и оглушава с падането на общата маса, но ако я отделиш, тя вече е слаба и безсилна. Тук няма красноречие, има вамо поезия: никакъв външен блясък, всичко е просто, всичко е прилично, всичко е изпълнено с вътрешен блясък, който не може да се долови от пръв поглед; всичко е лаконизъм, каквато винаги е била чистата поезия. Думите са малко, но толкова точни, че казват всичко. Всяка дума крие неизмеримо пространство, всяка дума е необхватна като поета. Ето причината да препрочиташ по няколко пъти тези кратки творби, за разлика от съчинението, в което прозира само главната идея. На мен винаги ми е било странно да чувам съждения за тях от мнозина, уж познавачи на литературата и литератори, на които много съм вярвал, преди да чуя техните мнения по’ този въпрос. Късите творби на Пушкип могат да бъдат наречени пробен камък, върху който ще изпитаме вкуса и естетическото чувство на критика, заел се да ги разглежда. Непостижимо нещо! Мисля си как могат да не ги разбират всички! Те са така просто възвишени, така ярки, така пламенни, така сладострастни и в същото време така по детски чисти. Как може да не ги разбереш! Но, уви, това е безспорната истина, че колкото повече поетът става поет, колкото повече рисува чувства, познати само на поета, толкова по-забележимо се смалява кръгът на заобиколилата го тълпа и най-накрая става толкова тесен, че той може да преброи на пръсти всички свои ценители.
1832
Преведе Иван Николов
1 С името на Пушкин се разпространяваха множество най-нелепи стихове. Това е обикновената участ на таланта, който е много известен. То отначало разсмива, но после става досадно, когато най-сетне се разделиш с младостта и виждаш, че тези глупости нямат свършване. По такъв начин най-накрая започнаха да приписват на Пушкнн: „Лекарство срещу холера”, „Първата нощ” и други подобни. Бел. на Н. В. Гогол
Several words about Pushkin – by another genius, Nickolai Gogol. |
|
Заглавие | ОПЕРА |
Рубрика | Преглед | 2007 / ноември |
Съдържание | Юбилеят като перпетуум мобиле
Варненската опера и Варненска филхармония, които днес съществуват като Варненското оперно-филхармонично дружество отбелязват един след друг своята шестдесет годишнина през 2006 и 2007 година. Отпразнуването на тези годишнини обаче става не както е обичайно – с галаспектакъл или концерт. Но вместо мимолетна празнична канонада Варненското оперно-филхармонично дружество нанизва серия от изяви през юбилейните творчески сезони: премиера на „Сватбата на Фигаро”, „Пепеляшка”, балета „Доктор Живаго”, предстои поставянето на „Двубой” - един отдавна неизпълняван мюзикъл на Димитър Вълчев, а заедно с това налице е вече и аудиоалбум, който извежда музикантите от оркестрината и под палката на Станислав Ушев представя умението на този състав да интерпретира симфоничната музика на класиците.
Сцена от спектакъла “Атила” на Варненската опера.
Снимка Росен Донев
Като част от празничността е и премиерата на „Атила” - ранна и рядко изпълнявана творба на Верди. Една от причините тази творба да не е така популярна на оперната сцена, дори и по света, е проблемността да се съберат на едно място първокласни изпълнители, които да преодолеят сложните вокални изисквания, заложени в партитурата.
За премиерните си спектакли Варненската опера успя да събере звезден състав и едновременно с това да експонира и млади певци, на които предстои да осъществяват тази творба през следващия сезон: Калуди Калудов, Юлиан Константинов, Нико Исаков, Йорданка Дерилова, Линка Стоянова, а заедно с тях - Венцислав Анастасов, Евгений Станимиров, Ли Санг Чун, Пламен Долапчиев, Росен Рангелов... Достоен партньор на „звездите” и младите солисти бяха оркестърът под диригентството на Христо Игнатов и хорът, ръководен от Малина Хубчева.
Така постановката на Павел Герджиков предстои да премине своя живот на Варненската сцена като една репертоарна находка, за която се изисква и дързост, и дълбоко гмурване в историческите извори, за да осъществиш полета на обобщенията. Същевременно и голяма доза информираност за артистичния капацитет на България с днешна дата. И не на последно място – умение да бъдат привличани онези артисти, които са перлата в короната на едно представление.
Варненската сцена е престижно място за изява и благодатно пространство за творческия процес и благодарение на добрата организация и и сърцатостта на хората, които работят тук, се сбъдва голяма част от идеите. Проектите постигат своята завършеност с шанс за продължителен сценичен живот.
Елена Драгостинова |
|
Заглавие | Опера на езика на старите българи.
An opera told in the language of the old Bulgarians. |
Рубрика | Прожектор | 2005 / юли |
Съдържание |
ДЕСИСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
Оперетата “Българи от старо време”, новият спектакъл на Варненската опера, се оказа една успешна продукция. Билетите са разпродадени за месеци напред, от балконите в театъра са надвесени нетърпеливи зрители. Артстратегията на Варненската опера сполучва. Да кажем защо.
Текстът на Любен Каравелов, писан през 1867 г. (повестта излиза първо на руски, на български – няколко години по-късно), е мoделиран през либретото на Коста Райнов и музиката на Асен Карастоянов. Композиторът написва тази оперета през 1958-а и на следващата година тя е поставена за първи път на сцената на Музикалния театър в София.
Казват, че това е най-хубавата повест на Любен Каравелов и най-добрата оперета на Асен Карастоянов. В ролите на главните действащи лица в спектакъла са актьорите Руслан Мъйнов (хаджи Генчо) и Стефан Рядков (дядо Либен). Тяхната енергична актьорска приповдигнатост и дори звездно обаяние изкарват скритите резерви на една публика от фенове и неподозирани защитници на оперетното изкуство. Всъщност повестта “Българи от старо време” е наистина подходяща за основа на оперета: от българския фолклор идва хумор, добра доза иронии, етножизненост и пародиране на винаги готовата народопсихологична символика. Това е необходимият жанров пълнеж на комичната опера.
Спектакълът нацелва няколко проблематични зони в актуалното българско мислене. А то понастоящем има нужда да види мащаба на родното и обича бутафорността на начина. Прекрасна възможност дава типът художественост на Любен Каравелов: повестите му изследват народния характер с един социологизиращ принцип; те дават общото, пълната пъстрота, цялостната картина. Текстът на Каравелов не задълбочава, а разширява, обгръща пространството на колоритнaта Копривщица. Ето тази ширина на обхвата напомня начина, по който един живописец работи – цялата картина, а не детайлът, е винаги пред очите му. Повестта предлага наукообразна картина на семейността, мъжа, жената (за нея после – отделно), децата, копривщенските свахи, занаятите, поминъка, бита (къщици, сенници, зимници, градинки, ракийки, мезенца, облекло). Режисьорът на спектакъла Николай Априлов вмества в оперетната стилистика и едно видео на голям екран, показващо стари български къщи, ей така за допълнителна екстра и нагледност. Тази екранност почти не допълва ефекта, но пък разбирам откъде идва желанието за повече широта – тъкмо от усещането, че Каравеловите повести рисуват хоризонта.
Друга причина спектакълът да бъде харесван е необходимостта на днешния зрител да осъзнава характерологичната българска противоречивост. Хаджи Генчо и дядо Либен постоянно се скарват и сдобряват, ту правят годежа между децата си Лила и Павлин, ту го развалят. Повестта обаче е жизнена с това, че изпод най-голямата кавга и неразбиране излиза мощната сила на любовта, на съгласието и радостта. Щастието винаги подминава на сантиметри дребнавостта, клюката, злобния еснафлък. Спектакълът казва непретенциозно “да” на веселието и удоволствието.
В текста на Каравелов откриваме и един друг интересен метод на описание – може би от житиеписната литература идва този биографски позитивизъм – хаджи Генчо е безценен, “твърде почтен, твърде добър, много учен и разумен”, “между българите чисто злато” – така, докато на пръв поглед, а и речево, се описват свръхголемите заложби в характера на героя; в същото време ние виждаме как иронията обръща смисъла на тези думи в обратна посока. В началото текстът е пределно ласкав към своя герой, постепенно той допуска двусмислени сравнения – “всеки го почита и всеки се бои”, и накрая съвсем откровено отсича – “в неговия характер има и твърде лошави страни”. Любопитното е, че цялото описание всъщност клони към недостатъците и дефектите на героя, но самото то едва накрая признава това.
Играта на невинност е по възрожденски забавна. Така е и в спектакъла “Българи от старо време”. Въпреки че в центъра на събитията са мъжете - стопани на двете фамилии, подмолно Каравеловият текст, а и оперетата, почита жените стопанки, този път без странични хватки за подриване на техния статут. Жените са заслужено прекрасни! С репликата “Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много” хаджи Генчо само вдига още повече смисъла на женския въпрос. Специално за копривщенската жена повестта цитира една народна песен, чийто първи стих е: “Мощно ми са мили българските моми”, а по време на сватбения ритуал“ се мъдрили жените, на които главите били накитени от самите исторически съдби”. Дела и Цона, съпругите на дядо Либен и хаджи Генчо (изпълнявани от Валентина Шунелска и Светла Димитрова) контролират непряко сватосването и направо казано – изобщо съпружеския живот, а и удържат своенравността на своите съпрузи. Независимо от това обаче, те често търпят грубата мъжка тирания. Типично в български стил – не жреци, а жертви. В една статия на д-р Кръстьо Кръстев от 1909 г. със заглавие “Непротивление злу в българската литература” е определен типът на “съпругата-страдалица, безропотно понесла като свой жребий неволята да бъде нелюбима, да бъде жестоко тъпкана от оногова, когото безумно обича”. В нарочна бележка под линия д-р Кръстев обяснява, че става дума за “твърде патриархално и несвободно общество, дето жената не се чувства като нещо отделно от къщата и семейството – не се чувства като личност. Тая преданост няма нищо общо с предаността на жената, която се самоопределя съзнателно (...), тя е плод на един още примитивен психически живот”. Настоявам за подобни посоки на разсъждение, защото българската публика по-трудно разчита “втория план на жената” зад мачовските герои от авансцената хаджи Генчо и дядо Либен.
Оперетата “Българи от старо време” актуализира и още един днешен обществен възглед, този за “обърканите ценности”, когато даскалът хаджи Генчо в своето килийно училище хитрува и лъже, вместо да обучава своите ученици. За това, че в психологията на българина има “много разместени неща”, говори през 1934 г. Константин Гълъбов. Така популярно, както и днес, обяснението звучи съвсем познато: “Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на Западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.” Ако трябва обаче наистина да центрираме проблемите в повестта-оперета “Българи от старо време” ще кажем, отново използвайки разсъжденията на проф. К. Гълъбов, че и в нея “три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността – несговорчивостта – завистта”. Идеята, че “за обща работа не ни бива” е ключова в спектакъла. Двамата чешити хаджи Генчо и дядо Либен не успяват да уговорят сватбата на своите деца. Любовта между Лила (в оперетата Лиляна, изпълнявана от Даниела Иванова-Димова) и Павлин (Росен Руменов) отхвърля невежеството и глупостта, макар че щастливият финал е резултат на частна акция – приятелите на Павлин, подкрепен от своя баща, открадват Лила от манастира. Неумението на нашите герои да общуват нормално, уж говорят на български език, а не се разбират, е основа на тази комедия на нравите. Да си с другите, не е чак толкова лесно.
An opera told in the language of the old Bulgarians – a review of an performance by the Varna opera house by Petya Nedelcheva. |
|
Заглавие | Опит за разчитане на прабългарския рунен надпис от с. Бяла – Обзор, Варненско |
Рубрика | Знаци | 2014 / 2 |
Съдържание | Иван Танев Иванов
Най-напред К. Шкорпил обръща внимание на прабългарските рунни знаци, публикувайки около 130 от тях в Сборника за наука и народни умотворения (VIII, 1892, 40) и в Известията на Руския археологически институт в Цариград (X, 1905, 250—280 и таблици XCIX, L и LI). По-късно са открити още повече прабългарски рунни знаци по камъни, глинени и други предмети в някогашните предели на България: Плиска, Мадара, Преслав, Силистра, на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре, върху една каменна квадра в Шудиково, Югославия, и в скалната църква при Басараб, Северна Добруджа, където образуват цели надписи (Дончева-Петкова, Л., Знаци върху археологически паметници от средновековна България VII—X век, С., 1980).
В евразийското историческо пространство са извесни няколко подобни групи рунни знаци, които са разчетени като писменост. От тях прабългарските рунни знаци образуват отделна изолирана група, заедно с рунните знаци на Салтово-Маяцката култура, създадена от прабългари и алани през VIII-IX век в района на р. Дон. За какво са използвани прабългарските знаци не е установено, но наред с очевидната им роля на магически, указателни, строителни и др. символи, те вероятно също са служили и като писменост. Арабският писател Ибн ал-Надим (Ibn Fadlan’s, Reisebericht von A. Zaki Yalidi Togan, Leipzig, 1939, c. 194) съобщава, че както дунавските българи, така и тези от Волга спадали към онези народи, които си служат с писмо от резки. Това твърди и Черноризец Храбър в прочутата си възхвала на словенското (българохристиянското) писмо, която започва с думите: „И тъй словенете (българските християни) нямаха по-рано писменост. Но, когато бяха езичници, те четяха и гадаеха с черти и резки”.
Тъй като обикновено тези знаци се срещат поединично или на двойки, първоначално е предположено, че това са каменоделски знаци, цифри или клейма, т. е. отличителни знаци, печати. Някои изследователи обаче, като напр. К. Шкорпил и др., изказаха мнение, че това са буквени знаци от някаква прабългарска азбука. В полза на това мнение говореше обстоятелството, че върху един каменен блок, намерен в Бяла - Обзор, Варненско, са издълбани пет знака един след друг, върху една плоча от Кърки жаба (дн. Аспарухово, област Монтана) шест, а върху блок от тронната палата в Плиска седем, които очевидно представляват вече надписи. Най-сетне предположението, че голяма част от прабългарските знаци могат да служат и като букви, се потвърждава след откриването на повече от 60 надписа с прабългарски знаци или руни в скалните църкви при Басараб (Мурфатлар) (Besevliev, V., Beobachtungen ueber die protobulgarischen Runeninschriften bei Basarab, Известия на Народния музей — Варна, XIII, 1977, с. 49—55) Северна Добруджа.
Обр. 1. Рунен надпис от гр. Бяла (вляво) и неговият предполагаем прочит (вдясно). Надписът се чете: К (анас) увиги. Последната буква „и“ е прикрепена чрез лигатура към предходната няколко пъти с цел да се получи уравновесен, свещен изглед на надписа.
На границата между Варненска и Бургаска област, между селата Бяла и Обзор, е разположено крайбрежно земнонасипно отбранително съоръжение - вал от времето на Първото българско царство. В насипа до вала е открит един от ценните паметници на прабългарската руническа писменост - известният камък от Бяла - Обзор (Обр. 1 - ляво), в момента изложен в Националния исторически музей в София. Знаците датират към VІІІ- ІХ в. като те са характерни за цялата територия на Първото българско царство.
Обр. 2. Прабългарски рунни знаци от с. Шудиково, Република Черна гора. Показани са знаците, открити върху петте страни на голям каменен блок, намерен в развалините на манастир на границата на средновековната българска държава.
По-долу е направен опит за разчитане на този надпис на основата на обобщената таблица за фонетичното съдържание на прабългарските руни (Надпис от Мурфатлар -1). Транскрибиран на кирилица (Обр. 1 - дясно), надписът може да се прочете К ивиги. В случая буквата К, подчертана с тилда, може да означава съкращение на всеобщо известна дума, може би „канас“ - владетел. Подобна практика за съкращение на думите „бог“, „Христос“ и др. е широко използвана в средновековието. Прочитът на надписа като „канас ивиги“ съвпада с владетелската титла KANAΣYBIΓI на Омуртаг и Маламир и на КАНА ЗАУЦИ в аварската държава. В отделна статия (Титлата КАНАЗУВИГИ) беше предложен и обоснован следният начин за разглобяване на посочената прабългарска титла по формулата: KANAΣYBIΓI = KANAΣ + YBIΓI, съответно при аварите КАНАЗАУЦИ = КАНАЗ + АУЦИ. При този начин на разглобяване могат да се забележат две исторически засвидетелствани думи - KANAΣ - „княз, владетел“ (при аварите КАНАЗ) и YBI ( VВH , YBI, при аварите АУ) - „бог“. Интересното тук е, че известният, най-широко срещан знак за „бог“ при прабългарите, IYI, е включен в рунния надпис от Бяла-Обзор, което подкрепя предложеното по-горе съдържание на тази титла.
Обр. 3. Изображение върху каменен блок от останките на манастир, близо до Шудиково, Черна гора.
В. Бешевлиев (В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. 3. Български рунни надписи. 1981. София. с. 19 – 24) отбелязва, че руни, подобни на тези от с. Бяла-Обзор, Варненско са намерени и върху каменни квадри от развалините на манастир в Шудиково, Черна гора, на три километра от град Беран, на място, където река Лим навлиза в тясно ждрело към планината Тифрана. До това място в IX в. е достигала българската държава. Шудиковските знаци са публикувани за пръв път от Иван Пудић в 1965 год. (Pudic, Iv., Sudikovski znaci, Naucno drustvo Bosne i Herzegovine, Codisnjak — III, Centar za Balanoloska ispitavanja, Saraevo, 1965, c. 179—185; I. Pudic. Sudikovska ispitivanja, Godisnjak za balkanoloska ispitivanja, kn. II, Sarajevo, 1965, s.179), който ги оприличава на раннобългарските знаци от Плиска, Преслав и Мадара. Върху страните на един от тези червеноваровикови квадри са издялани рунни знаци, показани на Обр. 2. Знаците върху една от страните представляват част от надписа от с. Бяла-Обзор, което говори в полза на неговата възможна роля на надпис. Интересно е, че наскоро (2003 г.) близо до същото място е намерен още един каменен блок от същия червен варовик, върху който присъства изображение (Обр. 3), което също може да принадлежи на старобългарската култура (http://www.ivanstamenov.com/files/perper-pametnik.pdf). |
|
Заглавие | Освободителната война– благодарност на руския народ
за просветното влияние на България + Варненски и великопреславски митрополит Кирил |
Рубрика | Резонанс | 2007 / април |
Съдържание | На 14 април 1877 г. в гр. Кишинев и в повечето храмове на Русия официално се прочита и обявява Манифестът за обявяване на Освободителната руско-турска война 1877 - 1878 г.
Въпреки политическите цели, които всяко едно правителство независимо на коя страна преследва, в случая при тази война на преден план излиза призивът на руското духовенство за освобождаване на просветителите на руския народ, по думите на св. ап. Павел: “Помагайте на светиите в техните нужди.” (Рим. 12:13).
Това е така, защото благодарение на руското духовенство за тази война руският народ е бил подготвен и е знаел за кого воюва – за защита на православната вяра и поробения български народ – просветител на Русия. Дотогава, особено за духовните семинарии и академии, в които се обучавали българи и представители на други славянски народности, важел принципът “на правах южных славян”. След като се запознават с историята на българите, със Златния век на България, с приноса на България за просветителското влияние над русите и другите славяни, със страданията на поробените българи и издевателствата на поробителя, тази война е обявена и в знак на благодарност на руския народ към своите просветители. Само за юли 1876 г. с Божията помощ досега сме открили публикувани в руския църковен и граждански периодичен печат 24 слова, като през следващия месец се достига кулминацията – 38 слова, поучения, речи и т.н., посветени на българите и славяните на Балканския полуостров. До края на годината броят на публикуваните слова достига 148.¹
Трябва да отдадем заслужена признателност на руското духовенство, което никога не е преставало да изпитва благодарност за просветителското влияние на българите и да подчертава нуждата от напомнянето за тази заслуга и необходимостта да се изплати този дълг.
На 17 януари 1855 г. херсонският и таврически архиепископ Инокентий Борисов (1841 – 1857) в одеския катедрален храм “Св. Преображение Господне” след благодарствен молебен отправя напътствено слово към завръщащия се български доброволчески отряд, защитавал Севастополската крепост по време на Кримската война. В него той не пропуска да призове: ”А сега, връщайки се при вашите сънародници, при вашите близки, не забравяйте гръмко да им възвестите, че православна Русия добре помни от кого е приела тя някога на роден език словото Божие; че никога не ще забрави древния и свет съюз между българи и руси и при потребното и уречено време не ще пожали нищо да издължи с лихвата душевния си дълг.”²
Това не е единственото свидетелство за съзнанието за дълг на руското духовенство към българите на закрилниците на множеството българи, пребивавали и учили се в Одеса и Киев преди всичко. Неговият наследник архиепископ Димитрий Муретов (1857 – 1874) на 4 март 1870 г. по повод 1000-годишнината от учредяването на Българската православна църква произнася прочувствено слово, в което свидетелствува за благодарността на руския народ към своите просветители.³
Сигурно не е случайно, че първата от намерените публикувани проповеди непосредствено след Априлското въстание е тази на свещеник Иоан Бутук, служещ в храма “Св. Теодор Тирон” в гр. Кишинев - мястото, където е обявена войната. В словото си на 18 юни 1876 г. той съобщава на своите енориаши за геройството на българите и жестокостите на поробителите. 4
Наистина за какъв кратък срок за онова време са достигнали до руския север сведенията, които българското духовенство е събирало и изпращало на руското посолство в Цариград!
Най-деен по отношение специално за страдащите българи е орловският и севски епископ Макарий Миролюбов (1867 – 1876). Той е един от архиереите, които произнасят най-много слова, проповеди и беседи, като многократно спира вниманието на вярващите върху страданията на българите и техния проветителски принос към Русия. Само за 6 месеца до ноември 1876 г. публикува 14 проповеди на тази тема, което прави повече от две на месец. Епископ Макарий обаче не се задоволява само със слова, а на дело показва своята състрадателност към поробените българи. На 21 юни 1876 г. предлага организирането на първия Комитет за подпомагане на пострадалите славянски семейства в България. Той най-вече говори за светите братя Кирил и Методий и българите: “Ние, русите, от българите се научихме на славянски език и славянско богослужение. От тях ние получихме свещените книги, предмет на нашата вяра и спасение. С тях ние имаме едни и същи славянски просветители Кирил и Методий. В името на тези първи просветители нека подадем ръка за помощ на страдащите в България семейства.” 5
Орловският архипастир не пропуска всеки повод, за да говори за страданията на българите и необходимостта от защита на вярата. Така по повод панихидата за убития в Сърбия руски доброволец болярин Николай Киреев и всички пострадали за вярата и отечеството си доброволци на 23 юли 1876 г. той говори: “Там продължава борба най-ожесточена, борба на живот и смърт, за вярата и против неверието. Там бяха отворени първите врати за нашата християнска просвета. Там сега се отварят други врати за тържеството на кръста над луната, на евангелието над корана. Ние, русите, по своето призвание сме длъжни да се смятаме за стражи и пристави на тези врати, за да намерим зад тях общото спасение, мира и тържеството. Върху нас лежи свещеният дълг, та въпреки исляма, да не допуснем изтребването на славянското племе и заличаването му от лицето на земята. Славянското име трябва да бъде за нас свещено. И в нас самите тече славянска кръв, която така безпощадно се пролива. Затова, че те ни научиха на вяра и език, ние им поднасяме посилна жертва в борбата им с безбожните поробители.” 6
На празника “Пренасяне на Неръкотворния образ на Господ Иисус Христос от Едеса в Константинопол”, отбелязван на 16 август 1876 г., орловският кириарх намира повод за ново слово, този път във връзка с победата на славяните в Сръбско-турската война при Алексинац. След благодарствения молебен той напомня: “В лицето на светите Кирил и Методий славяните имат право да се наричат не само наши братя, но и наши първоучители и просветители. Близкото им отношение към нас донякъде било забравено или затъмнено, но недавна, във връзка с новото хилядолетие на Русия, бе разяснено като че ли за това, че те скоро ще се нуждаят от помощта ни, от съчувствието ни към техните скърби и радости”. 7*
По примера на своя архипастир и орловските свещеници напомнят на християните кои са техните просветители във вярата. На 25 юли 1876 г. в “Слово о помощи славянам” протоиерей Евгений Остромисленски от гр. Орел говори: “От тях ние, русите, при великия княз Владимир за пръв път узнахме за православната си вяра. От тях ние получихме най-скъпоценното от всички съкровища Слово Божие на славянски език. На техния език се извършват у нас божествените служби и всички таинства на св. Църква. На тях – славяните – и всеки един от нас е задължен за това, че се е родил не езичник или мохамеданин, а православен християнин.” 8
Руските архиереи не се задоволявали само с проповеди в храма, но са насърчавали духовенството с възвания и окръжни да засили словата по повод събитията. Така във възванието си към председателите на църквите и причтовете, към църковните старости, членовете на църковните попечителства и към цялото боголюбиво астраханско паство от 8 септември 1876 г. астраханският епископ Хрисант Ретивцев (1874 – 1877, нижегородски до 1879), от когото сме намерили публикувани общо 10 проповеди в периода 1876 - 1879 г., призовава: “Председателите на църквите още веднъж да повторят своите възвания и да кажат поучения с посочване бедствията на южните славяни, по-близо и по-подробно да запознаят енориашите си с историята и бита на братята славяни и между другото да обяснят, че те говорят на език, който е близък до нашия църковен..., че там е направен преводът на светите книги на славянски език от нашите славянски първоучители Кирил и Методий...”9
Колко важен е примерът на архипастира, се вижда от реакцията на свещениците. От сведенията, с които разполагаме, след орловското духовенство астраханското е следващото, което се отличава с особена ревност за разпалване любовта на руския народ към българите и изобщо балканските славяни и засилване на общоруското движение за освобождението на поробените християни.
На 1 октомври 1876 г., празника Покров на Пресвета Богородица, свещеник Александър Зорин от астраханската църква “Въведение Богородично” говори: “Помагайте дотогава, докато нашите братя славяни, от които ние някога получихме нашата писменост, нашето църковно образование и превод на свещените книги с помощта на Господа не изкупят чрез кръвта си облекчение на своята участ.” 10
На 3 октомври с.г. след света литургия председателят на Четире-Бугоринската Николаевска църква свещеник Петър Реверсов казал поучение, в което било разяснено ужасното положение на едноверните и едноплеменни нещастни славяни братя на русите и било също обяснено, че братята славяни “говорят език близък до нашия църковен, че преводът на свещените книги на славянски език е направен от славянските първоучители светите Кирил и Методий.” 11
Колкото повече напредвало времето, проповедите ставали все по-пространни и дълбокосмислени. Все повече и повече се говорило за голямото благодеяние, което са направили българите на русите и за необходимостта от отплащане на този духовен дълг. На 28 октомври 1876 г. свещеник Петър Началов от село Кислово, Царевски уезд, Астраханска епархия, в поучението си “към енориашите за пожертвования в полза на страдащите славяни” говори: “Има на земята нещастен народ, който живее далеч от нас на Балканския полуостров - народ едноплеменен и едноверен с нас, – това са българите, сърбите, босняците и херцеговинците. Всички те са наши старши братя славяни. Старши са те затова, че преди нас са просветени със светлината на християнското учение, т.е. преди нас са приели християнството; св. равноапостолни братя Кирил и Методий, първите просветители на славяните за тях съставиха славянската азбука и преведоха всички свещени и богослужебни книги на славянски език, а те впоследствие предадоха на нас тези книги, по които ние и до днес извършваме църковното богослужение и ежедневно възнасяме своите прошения, благодарения и славословия към Господа Бога; и за този драгоценен техен дар ние и досега с нищо не сме се отплатили, пък и едва ли някога ще бъдем в състояние да заплатим...” 12
На 27 юли 1876 г., когато св. Православна църква празнува паметта на св. Вмчк Пантелеимон, а Българската – св. Седмочисленици, архимандрит Анастасий, ректор на Минската духовна семинария, произнася обширно слово (на 8 печатни страници) с исторически преглед. Като запознава своите пасоми с начина на падането на Византия, България и др. страни под османско иго, както и с житието на св. мъченик Георги Нови Софийски, той разграничава българите от другите славяни, като говори: “Да обърнем, христолюбиви слушатели, вниманието и на това, че жителите на Херцеговина, Босна и България не са ни чужди. Те са наши братя не само по вяра, но и по кръв. Всички те са славяни, а българите освен това са и наши просветители и благодетели, наши учители и наставници. Ние знаем, че св. равноапостолни Методий и Кирил са били славяни, родом от Солун... Нашите просветители светите Кирил и Методий дадоха на нас, русите, азбука и ни научиха на грамотност и писменост, тези две първи и необходими условия и начатки на всяка образованост. Как ще се отблагодарим на своите предишни учители и наставници, като смятаме себе си за най-високопросветени и научени на всяка премъдрост? “Да, България освен това в минало време, както бе огласена по-рано от нас с християнската проповед на славянските първоучители, ни храни с духовния хляб, като ни доставяше произведенията на християнската писменост.” 13 Мислим ли ние, че вече “сме се разплатили с нея за това просветително влияние с тези приноси, което още от времето на постигналото я турско иго ние сме привикнали да изпращаме в обеднелите й храмове, а след това и в бедните й училища?“
Тук става дума за многото дарения от държавата, църквата и частна благотворителност. Така например с указ от 1718 г. Петър І ежегодно до освобождаването на България за Изтока в цялост се отпуска сума от 5 хиляди рубли. 14
Освен това след 1836 г. на Изток се изпращат годишно няколко десетки хиляди рубли. Съществен е приносът в това отношение на Руската православна църква, която помага с огромни за онова време суми християните от Балканския полуостров. За три години (1859 – 1861) църквата “Св. Крал” (дн. “Св. Неделя”) в София получава около 14 000 рубли, а през периода 1852 - 1857 г. само Рилската света обител е подпомогната с 10 651 р. 64 ¾ к. 15 Освен това за обеднелите български църкви се изпращат църковна утвар, книги на Св. Писание, богословска и духовно-нравствена литература. През 1841 г. за духовната полза на българите са преведени на български и отпечатани “Начатки на християнското учение” и “Кратка свещена история”, през 1853 г. за 10 български църкви са отпуснати богослужебни и просветни книги на стойност 637 рубли, а през 1854 г. са изпратени 60 пълни комплекта свещенически одежди и 2 340 броя различни богослужебни книги на стойност 5 861 рубли. През следващите години доброволните руски дарения нарастват все повече. През 1857 г. са изпратени 100 пълни комплекта богослужебни книги, 10 комплекта утвар и църковни принадлежности, 5 напрестолни евангелия с украса и 100 евангелия; през 1860 г. – 1805 екземпляра книги на стойност 1172 рубли, а през 1861 г. – 300 свещенически и дяконски комплекта, 150 подрасника, 300 епитрахили и др. 16
Трябва да се каже, че това е една малка част от всички дарения. Колко руски богати злато-сребърновезани изящни плащаници и утвар освен българската има в Рилския и в другите манастири и храмове на България?!! Ето откъде са пълни днес сергиите в отделните градове на страната ни, където се разпродава на безценица това безценно наследство или се изнася в чужбина!!!
На 15 юли 1876 г., в деня на паметта на св. благоверен и равноапостолен княз Владимир, в многострадалния Севастопол, където по предание се смята, че просветителят на русите приел светото кръщение, и където българите, както видяхме по-горе, са взели участие в защитата на крепостта, местен свещеник, като отправя призив за помощ на страдалците, възкликва: “Може ли да оставаме равнодушни пред такова варварство и опустошение на страна, сродна по вяра? Българският народ ни е сроден народ по вяра и език. Ние, русите, от българите сме получили предметите на нашето спасение – Свещеното Писание и богослужебните книги на свой роден език; ние имаме едни и същи с тях за просветители светите братя Кирил и Методий. Именно този сроден ни народ, задавен от срамно робство, унижен и обезчестен, въстанал в защита на своята религия и независимост.”17
В неделя, 18 юли 1876 г., в храма на Угловската станция по николаевската жп линия, Новгородска епархия, свещеник Михаил Тихомиров в своето “Поучение за страданията на славяните” говори: “Далеко от нас, зад пределите на отечеството ни, под властта на турците живеят славянските племена, които са ни сродни по кръв и вяра. Светите братя Кирил и Методий са наши общи просветители, молитвеници и ходатаи пред Бога”. 18
За да успее да въодушеви колкото се може повече християните, да събуди съчувствие към страдащите им братя по вяра и кръв, духовенството се опитва да засегне и честолюбието им. Затова свещеник Суботин на 16 август 1876 г., Пренасяне на Неръкотворния Образ на Спасителя от Едеса в Константинопол, нарочно събира енориашите си в църква с предложение да отслужи света литургия с молитва за Божията помощ към воюващите балкански християни, за даруване на успех в светата им бран, както и да се помолят за упокой на душите на положилите живота си както руски, така и славянски воини. В словото си той говори: “Ние знаем, че от тези славяни сме получили просвета и първата руска азбука в лицето на двамата братя – светите Кирил и Методий, а това ние сме длъжни скъпо да ценим! И ако ние не помогнем на нещастните, ще се окажем неблагодарни и ще бъдем недостойни за името синове на Русия...” 19
Духовенството взема повод и от времето за сеитба, за да пробуди съчувствие към страдащите балкански славяни. Така свещеник Адриан Мухин от санктпетербургска епархия нарежда: “Ето как нашите братя и сестри по кръв и вяра страдат на юг в славянската земя, откъдето ние, русите, първоначално получихме това наречие, на което са написани всички наши църковни книги, по които в нашите храмове се извършва богослужение, откъдето сме получили, така да се каже, духовния хляб. Кой сега ще нахрани гладните славяни? Кой ще защити тях, полуголите, от студа? Кой ще облекчи жалката им участ? Това свято задължение са поели върху себе си русите.” 20
Много интересен факт е, че всяка проповед разкрива отделен аспект от съдбата на поробените християни. Една от най-ярките е тази, в която се говори, че българите изкупуват “греха си”, че са православни, с което се подчертава фактът, че българите имат исторически заслуги за православна Русия в частност и за цялото св. Православие изобщо. Такава проповед е произнесена на 2 август 1876 г. в известния изящен храм на св. Василий Блажени по случай празника му. Свещеникът говори за славяните, че “те биват наказвани за греха, че са православни, че са едноверни и едноплеменни с нас, в името най-накрая и на това, че някога и те самите, в лицето на своите предци, са ни оказали безценна услуга, като са просветили нашите деди и прадеди със светата вяра Христова – в името на всичко това, нека побързаме, православни – всички,от мало до голямо, да им окажем, както в древността блаженият Василий на “корабниците” – бърза веществена помощ: да удвоим и утроим според мярката на средствата ни тази помощ в очакване на това, че тя ще даде много плод в свое време.” 21
Не остават незасегнати от всенародното движение в Русия даже и старообрядците. През юли те отправят призива: “Братя в Христа! Далеко от нас, в земята славянска, която сега се намира под турска власт, живеят сърби, българи и други народи, които имат с нас един език и вяра Христова. От тези заддунавски страни, където е Св. Гора, е тръгнала към нашата страна и правата вяра на Христовото учение, тръгнали са първите писания на нашите древни свети мъченици. Тръгнала е вярата и законът Господен по земята руска и не оскъдня в сърцата на праведните.” 22
След 1 ноември 1876 г., когато била обявена мобилизацията на армията, за да е готова при евентуално обявяване на поредната Руско-турска война, духовенството отправя своите слова и към христолюбивото войнство. На 20 ноември с.г. на молебена в гр. Виница преди тръгването на военен поход свещеник Михаил Георгиевский, обгрижващ 48-я пехотен Одески полк и по време на цялата война, казва: “Ние отиваме натам, откъдето преди почти хиляда години в нашето отечество блесна лъчът на евангелската истина, направил нашите прадеди православни християни. Там, зад Дунава е родината на нашите първоучители във вярата светите братя Кирил и Методий, които са донесли в нашето отечество, което днес е славно и велико, самите основи на неговата слава и величие: светлината на Христовото учение и грамотността, т.е. семето на науката и просветата...” 23*
На 13 февруари 1877 г., в Неделя на св. Православие, прот. Иаков Бурлуцкий произнася вдъхновените слова: “Къде е градът на Великия Константин, славният Цариград: в ръцете на мюсюлманите... – и Българската църква, която ни предаде на роден език драгоценния залог за спасение, Словото Божие, къде са всички тези и много други, някога цветущи и славни Църкви?” 24
Паметен ще остане в историята на руско-българските църковни отношения 13 април 1877 г. Именно в този ден във величествения Исаакиевски събор, в присъствието на всички членове на Св. Синод на Руската православна църква, в числото на които са били трима митрополити и четирима епископи, била извършена тържествена света литургия от единия от викарните епископи, след което бил прочетен Височайшия манифест за встъпването на руските войски в пределите на Турция. 25
Преди молебена, извършен от всички членове на Св. Синод, протойерей Иоан Янишев, ректор на Санктпетербургската духовна академия, в която са се обучавали доста българи, произнася дълбоко съдържателна силна реч, в която говорил: “Ако ние сме християни, а не езичници, ако ние сме самостоятелни членове на Христовата църква на земята, а не роби на чуждоземно духовно робство и следователно не сме попаднали от самото начало на своето историческо съществуване под нравствено, а след това и под политическо робство на други, съседни нам и някога по-могъщи от нас европейски народи, ако ние се наслаждаваме на самостоятелността на своя държавен живот и притежаваме възможност за всестранно независимо развитие в бъдещето между другите народи от земното кълбо, то всичко това е благодарение преди всичко на източните християни, самите тези християни, които толкова дълго изнемогват под турско иго и толкова дълго очакват за себе си по-действена и успешна помощ от нас. Ако пък никой от другите християнски народи не дължи на източните християни толкова, колкото ние, то и никой толкова не е призван от Самия Бог да им помогне по дълг на взаимност, колкото ние. “Като посяха в нас духовното”, те нямат такова право “да пожънат телесното” (1 Кор. 8:11) от никого друг, колкото от нас, русите. Руският народ ли ще се отвърне от своя благодетел, когато при това самият този благодетел се оказва в невинно унижение, страдание и мъченичество? Руската ли църква, някога дъщеря, а сега сестра на източните църкви, ще забрави за духовната, во веки неразривна връзка със страдащите източни членове на това едно и също вселенско тяло Христово?” 26
Наистина, няма като че ли какво да се добави повече към тези прекрасни слова. Въпреки това, виждаме, че може да има и още по-силни думи, с които да се опише и подчертае голямото благодеяние на България за Русия и другите славянски страни. Тези думи са доста трудни за възприемане и осъзнаване от мнозина днешни съвременници, но ние смятаме, че не са преувеличение, просто руските архиереи и свещеници са искрени пред Бога и себе си, за да признаят неоспоримите факти. Така най-вече пензенският епископ Григорий Медиолански (1868 – 1881) при почитане на манифеста в Пенза на 24 април 1877 г. свидетелствува: “Източните християни, за които е вдигнато нашето руско оръжие, са били в свое време наши просветители: от тях ние сме приели светата вяра и кръщение. Те ни предадоха св. Евангелие. Те ни научиха на грамотност и ни дадоха писменост. Техните светоотечески съчинения и в наше време имат велико ръководствено значение в изясняване на християнската истина и в живота по Христа. 27
Източните християни в свое време, изобщо, по волята на Провидението, хвърлиха в някогашната ни груба народна почва светите семена, от които покълна и израсна и все повече и повече се разраства настоящата цивилизация на руския народ и руската държава, за удивление на западните народи. Между това нашите просветители се намират, особено в настояще време, в крайно тежко състояние... Успехите на нашето оръжие в разрешаване на тази задача ще бъдат изпълнение на нашите заветни, вековни мисли, осъществяване на заветните ни вековни симпатии към източните християни – наши просветители.”28
Какво повече може да се добави към всички тези свидетелства, които от само себе си говорят за дълбоката признателност на руския народ и руското духовенство към своите първоучители, просветители, наставници, духовни спасители? Така също трудно може да се изрази благодарността на българския народ за великата жертва на най-свидните синове на Русия, дали живота си за освобождението на България.
Нека завършим със словата на нинездравствуващия Светейший предстоятел на Българската православна църква, Негово Светейшество българския патриарх Максим: “Когато ситно роса оросява техните лобни места по родните балкани, с тях се смесват неизплаканите сълзи на ближни и далечни за сводните жертви; когато чудната пролет осее техните знайни и незнайни гробове с благоуханни цветчета, тя поднася венци на благодарност от обновената след смъкване на робските вериги българска земя; когато сутрин и вечер, в празник и делник, звънът на църковните камбани оглася просторите – с него се носи благодарствена молитва и химн на вечна прослава, достойна за делото на руските герои.” 29
Литература:
1. + Варненски и великопреславски митрополит д-р Кирил, Принос на Руската православна църква за Освобождението на България от турско робство 1876 - 1878 г., Варна, 2003 г., с. 71.
2. Църковен вестник, С., 1954 г., бр.39, с. 5.
3. Херсонския епархиальныя ведомости, 1870 г.; Полное собрание проповедей Димитрия, архиепископа Херсонского и Одесского, том третий, М., 1875 г.
4. Принос.., с. 70
5. Пак там, с. 48, Православно обозрение, 1876, м. юли, с. 597
6. Орловския епархиальныя ведомости, 1876, сс. 910-911. Принос, с. 49.
7. ОрлЕВ, 1876, №17, отд. Неоф., с. 947; Принос.., с. 50.
8. Московския епархиальныя ведомости, 1876, №32, сс. 266-267, Принос.., с. 49.
9. Астраханские ЕВ, 1876, №38; ЦВ, 1876, №36, с. 6. Принос, с. 51.
10. Астраханския ЕВ, 1876, № 45, отдел неоф., с. 7. Принос..., с. 52
11. Там, № 42, отд. неоф., сс. 15-16; Принос..., с. 52.
12. Пак там, № 48, отд. неоф., с. 8., Принос.., с. 53.
13. Цитатите са взети от Възванието на Московския славянски благотворителен комитет, Минския епархиальныя ведомости, 1876, № 14, ч. неоф., сс. 282-283; Принос.., с. 49.
14. Вж. Полтавския епархиальныя ведомости 1877, № 17, ч. неоф., с. 720.
15. Там, с. 730.
16. Пак там, с. 733-734.
17. Херсонския ЕВ 1876, Принос, с. 48.
18. Церковный вестник, 1876, №33, с. 7. Принос, с. 48
19. ЦВ, 1876, №36, с. 6
20. ЦВ, 1876, № 48, с. 12.
21. Московския епархиальныя ведомости 1876, №33, с. 274. Принос.., с. 50
22. ЦВ, 1876, №36, с. 6. Принос.., с. 50.
23. ЦВ 1877, № 3, с. 20. Принос..., с. 54.
24. Пензенския еп. В. 1877, № 5, ч. неоф., с. 10.
25. Церковно-общественный вестник, 1877, 41, с. 6.
26. ЦВ, 1877, 15, сс. 1-3.
27. Авторът има предвид преди всичко творенията на охридския архиепископ Теофилакт, чиито произведения се печатали по това време след 1870 г. в Казанската духовна академия по превод на проф. Михаил Иванович Богословски, зав. катедрата по Свещено Писание и Новия завет и се ползвали изключително много от духовенството, професори, преподаватели и възпитаници в духовните училища, семинарии и академии. Поради това издание в Русия охридският архиепископ е известен като Теофилакт Български.
Интерес към старобългарската литература и конкретно към тези съчинения проявяват и студенти в духовните академии. Така например в Казанската духовна академия са защитени следните теми:
“Блаженный Феофилакт, Архиепископ Болгарский, как толкователь Свущенного Писания Новаго Завета”, йеромонах Паисий Пастирев, българин, 1990 г.
“Шестоднев Иоанна экзарха болгарского” 1876 г., Иван Иванович Сенилов,
“О проповедях Григория Цамблака”, Иван Иванович Петропавловский, 1884 г. и др.
28. Пензенския епархиальныя ведомости 1877, №10, май, ч. неоф., с. 2-3. Принос..., с. 56.
29. + Максим Патриарх Български, На Господнята нива, София, 1975 г., сс. 176-177. |
|
Заглавие | От и за Иван Манолов.
From and To Ivan Manolov. |
Рубрика | Памет | 2006 / януари |
Съдържание | ИВАН МАНОЛОВ
1961 - 2005
Кратък бе животът на Иван Манолов.
За своите четиридесет и четири години той не успя да придобие широка известност, но събра достатъчно опит и умения, за да се осъществи като поет.
Тихият и скромен живот, който водеше извън литературата, го правеше притеснителен и сякаш снижаваше самочувствието му, когато общуваше в литературните кръгове. Но всеки, който прочетеше или чуеше негови стихове, не можеше да остане безразличен и да не забележи самобитния му и органичен талант.
Но Иван Манолов бе не просто талантлив поет; той бе поет с висока отговорност пред словото. Той съзнаваше, че не е достатъчно да притежаваш дарба. Дарбата трябва да се развива и обогатява. И той работеше търпеливо и упорито. Стиховете му се раждаха трудно, но бяха искрени, дълбоки, съкровени.
Сега, когато го няма, осъзнаваме стойността на неговото поетическо дело и разбираме каква тежка загуба е понесла българската поезия. Иван Манолов е ярък представител на съвременната литература, принадлежащ без съмнение към нейните високи върхове.
Истинският живот на поета започва след неговата смърт. Животът на Иван Манолов в поезията ще бъде дълъг и светъл.
“Простори” скърби за него, защото го обичаше и ценеше високо.
Бог да прости Поета!
ДИМИТЪР КАЛЕВ
ОТМЕСТВАНЕ
На Иван Манолов
Колкото пъти подхващаме тема за ритъма,
в твойте зеници се свличаха есенни кестени,
даже умът ти изглеждаше някак отместен,
сякаш го пращаше някъде нещо да пита.
Помниш ли руския студ над Площада на Пушкин –
беше без шапка, „Остана във Варна” – ми каза,
взе си цигара, опита да снимаш и уж ни
снима – оказа се, че сме излезли размазано.
После поехме към паметника на Есенин,
после ме пита защо Манделщам ми харесва.
Всъщност тогава не знаех какво е отместване,
мислех, че просто в Москва ти е страшно студено.
Точно тогава, о, Боже, по същото време
ти си ми казвал: „Ела да вечеряме скришно”,
казвал си още: „След малко ще спреш да ме мислиш,
още след малко ще мислиш отново за мене...”
Всичко тогава отдавах на лошото време,
мислех си: „Всички поети говорят отместено,
в моята Варна паветата плачат от кестени,
а във Москва е ужасно, ужасно студено.”
После разбрах, че трепериш от друго трептене.
После разбрах, че поетът отмества телата си –
смъртното тяло от тялото на душата си,
а помежду им люлее лиричното време.
ИВАН МАНОЛОВ
КРИЛЕ НА РАЗПЯТИЕ
Като някой гмуркач, който бърза нагоре да диша
и последната глътчица въздух в гърдите укрива,
стискаш зъби и търсиш пролука в дълбоката ниша,
по-напрегнат дори от стрелата в самата тетива.
Но какво те очаква отвъд зад гнетящия тътен
на машината прашна, която върти колелото,
щом потресен видя на живота си образа смътен
да напомня криле на разпятие върху Голгота.
И разбра, че от словото повече нищо не става,
само дето от сутрин до вечер измъчваш небцето.
Ако няколко думи, отвени от купища плява
ти намерят езика, едва ли ще сринат небето.
Няма кой да ги чуе – щурците задъхано пеят,
мъкнат хляба си мравките, стърже с ренде дървоядът.
Безучастно угасват и светват звезди в полилея
на студения космос и всичко край теб се разпада.
А би трябвало днес да си радостен – стигна средата
И поискаш ли, може с ръка да докоснеш успеха.
Но изписваш сломен: сляп е тласъкът, който ни мята.
Няма нищо напред и това, че летим, е утеха! |
|
Заглавие | Откраднати мигове |
Рубрика | Проза | 2007 / ноември |
Съдържание | Иван Райков. Роден във Варна. Като ученик в Първа езикова гимназия с профил английски език, дебютира в сп. “Простори” през 2006 г. Пише проза от 9-годишна възраст.
Иван Райков
Преди малко се погледнах в огледалото и пак видях онова чуждо лице, странно нали, отдавна не бях виждал своето собствено, не знам защо, сигурно защото вече доста дълго време живея в една чужда илюзия, забравих своята собствена, тя потъна сама в себе си, не, не ми харесва, изобщо даже-чувствам се обиден, при това от мен самия, по жесток начин, не, не ми харесва, защото не просто меланхолията зачестява и защото виждам как постепенно се разпадам, не ям, не излизам, само пия вода, пък после я изпикавам; и ред други глупости, за които само като си помисля, ми се ще нищо да не се бе случвало, да си бях продължил оная скучна последователност от задължения и посредствени удоволствия, които разнообразяваха моята реалност – онази, която се самоизяде от мъка, от мъка заради това, че съм я пожертвал за сметка на друга, за която пък жестът изобщо не си заслужава, не, не ми харесва, ни най-малко, защото когато чуя траурното биене на камбаните от църквата отсреща, аз се сещам не за друг, а за себе си, за мене бият, само дето няма кой да ме внесе вътре, никой, дори минувачите, непознатите минувачи не ме обичат, а ако и те не ме обичат, то кой би могъл – ето затова си лежа на плочника самичък, студен, гниещ, бързащите ме прескачат, други ме стъпкват, пък бедните ми взимат дрехите, часовника, обувките, портфейла, не, не ми харесва, защото всичко това е заради огледалото, което ми е сърдито и не иска да ми отвърне с усмивката, която му давам всяка сутрин, да, да скъпи мой, ти си забравил как да се усмихваш, всяка една твоя усмивка е изкуствена, преувеличена, поне зъбите ти да бяха бели, че поне да беше чаровна, ама не, не е, за какво са ти бели зъби, като не можеш вече да се усмихваш истински, можех да се усмихвам, скъпи мой, само когато бях дете, да, помня как като малък се смеех до сълзи, пък това днес не се случва, тогава нещата бяха много прости, сега нещата са така сложни, тогава всичко бе ясно, сега всичко е съмнително и ако искаш да знаеш, този проблем ще се задълбочава, не заради друго, ами заради мен самия, заслужавам го, заслужавам да се усмихвам в огледалото, а да виждам, как то плаче и да ми казвам, че нищо не заслужавам, че аз самият съм едно нищо, защото забравих за себе си и за моята илюзия, забравих ги заради чуждото, което ме привлече, и аз му се отдадох без да ми мигне окото, без дори да усетя как заключвам вратата на моя дом от илюзии и изхвърлям ключа в забравата, и после когато искам да се върна, не мога да си отворя, пък и няма никой вътре та да ми отключи, затова разбивам вратата и като вляза, виждам как всичко е покрито с нищета, паяжини, прах, мирис на минало, мирис, едновременно ужасен и прекрасен, разбирам, че този дом вече не е мой, че аз бях избрал чуждия, но май се оказа, че и той не ми принадлежи и нещо повече– бил съм нежелан в него, не че на мен ми харесва, но все някъде трябва да отседна, където най-сетне мога да си почина и да гледам как огледалата ми се усмихват, нищо, че им се чумеря, не, няма да ми хареса, но все нещо трябва да се стори, може би пък да тръгна по света и да търся чуждата илюзия, която отново ще ме грабне, но ще ме приюти за по-дълго, макар и по-добре да търся и намеря самия себе си, да видя къде съм се бил изгубил, да събера своите останки и да се сглобя наново, и пак да гледам как се нося по тривиалните течения, и пак да вярвам, че съм нещастно създание, и пак, и пак, и пак, и пак, защото изгуби ли се, човек никога повече не може да се открие, независимо от силата на илюзията, която е открил и в която е заживял, така направих и аз, не, не ми харесва, преди се борех със скуката, от тук нататък трябва да се боря с примирението, повярвай ми, второто е по-ужасно, единствено в прехода между тия две краища е някак си романтичен, щастлив, но краткотраен, разнообразен, странно, ама ми напомня на манджите на баба ми – винаги е слагала цели зърна черен пипер, та като си дъвчеш най-спокойно, внезапно сдъвкваш черния пипер и вкусът се променя, да всичко се променя и сякаш забравям за прехода между скука и примирение, какво е примирение ли – примирението това е мигът, в който ти омръзва да се извиняваш и разбираш, че нищо не е наред, а какво е скука ли – скуката е най-прекрасното нещо, най-спокойното, най-безопасното, най-устойчивото, понеже...
Да.
Да откраднеш чуждата реалност е нещо наистина...
Боже... Aла това е най-смисленото... най-прекрасното.
Леонид Фьодор,
“Жива” |
|
Заглавие | Открита душа
Plain soul |
Рубрика | Неюбилейно | 2006 / ноември |
Съдържание | НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
Тези редове ще бъдат за Лиана Даскалова, но ще започна със Стоян Ц. Даскалов, нейния съпруг. Той беше колоритен и популярен писател, “Магдина чука”, “Двор” допадаха на ученическата ми душа, но по-късно наблюдавах, че заради особения, опърничавия му характер ли, заради какво ли имаше много и всякакви като че завистници, като че ли, неприятели и много се злословеше за него. И си патеше от това и талантливата му съпруга - поетесата Лиана Даскалова. Не знам друг да е страдал толкова от фамилното си име - Орлин Орлинов, Людмила Исаева, Славовците Караславови. То си има и ползица някаква, особено в началото, но още първите стихотворения на Лиана, после закачливите й цветни приказки за малчуганите можеха сами да й осигурят достоен и сполучлив старт. Тя си го имаше и със стиховете си за възрастни, и със шеметния свят, в който отвеждаше децата, но все беше някъде зад предната редица, някъде на затул, към ъгъла. Сам бях видял нейната изненада, когато именно колегите й поети надигнаха глас и тя чу, че получава наградата “Изворът на белоногата”. И там, при белокаменната чешма питаше: “Ма вярно ли? Ма кой се е осмелил да се сети за мен?” В официалните признания тя беше все в “и други “.
С нея сме били колеги състуденти в университета, но в безчисления Юридическия факултет, където влязохме през 1946 - 1947 година, не сме се познавали. По-късно виждах стихове от Лиана Георгиева, мислех си, че са сбъркали името на някоя Лиляна, като са напечатали Лиана, но това се повтори, потрети...А после фамилното й име стана друго.
Мария Грубешлиева й се оплаквала, че Людмил Стоянов, като получавал високи покани да присъства със съпругата си, “сопругой” никъде не пишело “Грубешлиевой”. А Лиана й отвръщала: “Ами такава ни е съдбата.”
Лиана Даскалова е лирик със свой глас и почерк, в стиховете й има разказ, случка, сюжет, строфата й не робува на строга метрика, но мелодия има и тя звучи интересно, приятно. Интересно, защото поетесата рисува цветно, зад рисунката има мисъл, мъдрост, признание, изповед. Неща от историята на стария перущенски род, нещо от родителското битие по пернишките мини, нещо от френската, от руската, от немската поезия, които се четат в оригинал още от началните гимназистки и творчески години. Лиана Даскалова иде от интелектуална, културно образована среда.
Стихосбирките й излизат в равен ритъм от 1950 година до края на осемдесетте години и в тях са отразени както нейното житие-битие, така и зигзагите на времето, в което ни се падна да живеем.
Родена в Перущица, там е единият род, живяла и в Чирпан, там е другият, после дълго в Перник - по следите на таткото инженер при миньорите, Лиана Даскалова има много места, където се чувства на свое място. Тя е Тютюнджиева по фамилия, но не пуши и не харесва името си, тя е и Георгиева, свети Георги е победоносец, все пак, с това име печата първите си стихотворения, после става Даскалова, но не обича много да й даскалуват над главата, да я поучават и направляват. Метър и шейсет над тревата, откакто се помни, все леко и крехко същество, тя си има глава на раменете, очи да вижда по своему света и живота, да ги осмисля, отразява, ръка да ги обрисува. И го може. Проследете я навсякъде в стиховете й - мащабни теми и платна, светли картини и рисунки, бегли зарисовки, широки периметри от пъстрия живот. Затова ще я видите при туберкулозното момиче перничанче, което умира, без да е стигнало до мечтаната “розова рокля”, при трагедията от Хирошима, където един щъркел прегръща небето с разперените си криле, при Мария Кюри и при негърката в Париж, при надвесените девичи очи, които занитват релета и о-чо-ве-ча-ват метала...Тематичният обхват на поетесата е широк и богат. Тя е при малкия дансинг и при девойчето Ан от Англия, чиито обички са звънчета, гривните й - звънчета, пръстените й – звънчета, и момчетата, които танцуват с Ан, танцуват с момиче от звън... Тя е в перущенската трагична история, и в чирпанските простори в дъха на Тракия – жрица е на толкова видения. И затова изповедно казва: “Мъж да бях, щях от мъка да се напия като чирпански баш харамия...”
Лиана Даскалова може да пише и сбита лирика, и разказвателен епос. Дори и кратките й стихотворения са при реално наблюдение: вижда, че малката й уличка е като детско ръкавче, пришито към широкия мокър шлифер на булеварда и слънцето по соломоновски справедливо до обед огрява четните, след обед нечетните номера. А пък там гълъбът от перваза бръква в джобчето под крилцето, вади часовника и казва: “Време е да прогукам.”
Колко прелест излъчват такива уж малки наглед детайли от картината, където е цветно, звучно, уютно. Удивително е, че Лиана Даскалова от всичко може да направи стихотворение: от разговора с прашасалите стари ръкописи в кашоните на тавана, от размислите, че да си поет - това е мъчен сюжет и тогава гласът й пада с цяла октава... Може да ни спре при откритието, че всички хора се безпокоят за бъдещето, а влюбените - за миналото на любимата... Искат и то да им принадлежи. Но нали, признава си лиричната героиня, най-нежна е усмивката след мъничко тъга. Пък и ония мъже отпреди осем века мерят по-наедро и тя ги чува да си разговарят под боянското небе така:
- Зографино, ти искаш повече, отколкото е дадено човеку!
- Болярино, аз мисля, че човеку нищо не е дадено. Той всичко взема сам.
Нашата авторка всичко си вземаше сама. И го казваше като в молитва: “На двадесет години - майка. От двадесет години - майка. Уморих се, мои деца. Нека за миг се облегна на вашите раменца, да си спомня как бях дете. Но това е старо стихотворение. Сега около нея щъка рояк внуци. И като съседи аз често я виждах в кварталната Докторска градина, сам по дядовски загрижен следях люлките, през 1998, 1999 година и бях й написал:
Дал й Господ млада челяд,
бодрост бабина й дал –
и в четвъртък, и в неделя,
в дъжд и слънце, в сняг и кал
в мойта Докторска градина
точно като по наряд
гледам в пет и половина
сред забързания свят
днес със шапка нова-нова,
утре с вдигната яка
как Лиана Даскалова
води внуче за ръка.
После друго. До дузина.
И й викам: с тази рат
в тази Докторска градина
ти ще вземеш докторат.
Лиана Даскалова, това малко човече, както вече я измерихме, е пълно с дух, с нерв, с енергия. Тя се изповяда, че нейният любим цвят е лилавият, но си признава, че обича и царствените багри: пурпура и златното. Противопоказано й е да се види сломена, безпомощна. И се укорява, че се снишила чак до тревата, че се смълчала като водата...
“Да ме видят отнейде дедите такава, ще се откажат от мене направо: отдясно - гордите перущенлии, отляво - чирпанските харамии. Тъй ли ничком се гледа, тъй ли тихом се ходи, като си внучка на върли войводи.”
Това е изправеният стан на поетесата. Освен в безпощадната зима на последния сняг, когато вече е останала сама, когато с вдовишки пръсти като последния джебчия претърсва джобовете на отишлия си, за да търси стотинките на спомена.
Къде сте, дълбоки регистри на това симфонично звучене?
Ето ви.
А да видиш Лиана Даскалова само наблюдаваща и плаха? Не, това не би била тя. Тя знае, че който снима, вечно отсъства от снимката, но с отношението си той е в кадъра. Като нея, която е от юг и нейната земя е “сладкосиня като стафида, съхранила своя слънчев сок, където планините дигат амфори от камък, за да благоухае въздухът висок”. Тя е една прашинка от България. От крепостен Видин до златобрежен Китен. Гласът й е пълен със слънце - като пладне. Тя иска “или победа, или беда. Или не, или да”. И ако я сполети беда - сто витяза да скочат в нейна защита, раните, които й нанасят в гърба, се превръщат в крила. И този живот тя иска не да го изживява, а да го извоюва, да го отпразнува. Не признава рождената си дата. Нито свидетелството, издадено от общината. И казва: “Не съм родена в двадесети век. Родена съм тогава, когато се е създала българска държава. Земна и проста е като самата почва, в която чудото от нищото започва: от капка дъжд и шепа топлина.”
Това са все нейни думи. Думи на самобитния художник Лиана Даскалова, която казва, че на шестнайсет години я боляло, когато падал лист от тополата. Тогава тя едва се будела, сега едва заспива. Но и тогава, и сега вечно с нея е нейният сонм от видения и при неделното гибелно патрицианство, и при онези разходки вечерни на луни във душата, със души под луната. Където тя върви като лъч отвесен, защото не знае да се кланя. И където от огромния букет избира само една роза. И съзнава, че “Нашите дела са по-добри от самите нас.”
Лиана Даскалова е и афористична скъперница на думи, макар че рядко дружи с късата композиция, и сладкодумна разказвачка, когато преследва сюжети, и ярък словесен художник. Чуйте я, вижте я:
Броди облак по бели чорапки в речицата - тишина...
Новините смълчани се возят по жицата - тишина.
А в гората една кукувица кафява - само една,
тишината като лекарство в капчици отброява: ти-ши-на.
Или:
Заключи като дюла на тъмното в раклата
всичко лятно, топло, уханно.
В един зимен ден ще отвориш капака й
както някои отварят пиано.
Или:
Тия счупени хоризонти - пред погледа ти катурнати,
тия обръчи край сърцето като пръстени сатурнови...
Тя знае, че творчеството е самотно страдание, защото кой ще й каже формулата за поема? Че човек е проницаем, но поетът трябва да го разгадае, а пък в този човек блещука добро и мъждее зло. Но това самотно страдание е светло и благородно:
Да бях живяла преди векове, навярно щях да бъда от ония скитници-певци по градските стъгди и кръстопътища, които с цитра и гъдулка призовават кръг от слушатели, за да сменят сълзите им с усмивка.
Казала го е за себе си в своята
Биографична справка
Родена: в есента. Погребана -
от някои. Но все пак жива.
И здрава. И на горести неподатлива,
макар че в къдрите проблясва нишка сребърна.
Забравя всякакви обиди - заради големите
мечтания... Обича невъзможното като дете.
Усмихва се охотно, пишейки поеми,
намръщва се, когато после ги чете!
Обича думите, когато са доказани.
И не забравя, че Земята всъщност е звезда...
Да бъде сериозно отбелязано:
разчитайте на нея в часовете на беда.
Такава е Лиана Даскалова - душа на открито. Тя е горда, когато на детските й коленца слагат гергеф да се учи да бродира българска шевица, с преклонение възпява героите, които падат като звезди, симпатизира на мужиците корени, които под могъщите стебла орат земята, за да има крила. Боли я, когато бавната брадва поваля дъбравата, гневи се, когато мечтата на гения се използва за престъпления, не хленчи, когато бяга като просекиня, диша на пресекулки, пламналите й обувки просветват като светулки. Ще я чуете как в сладък звукопис реди пориви и полети, корени и корони, в башни брезови бият камбани, буден бухал буха над букви... И при делника, и в своята светая светих поетесата е откровен изповедник, който казва:
Ще ти позволя, душа, да се откъснеш от мене,
остави ме, остави!
Аз те измъчих със грижи земни,
ниски като треви.
Както видяхме, Лиана Даскалова е издавала от 1950 до към 1990 година почти ритмично на година-две по книга. Май единствена тя от нашите връстници не работеше по редакции и институти, живееше като истински професионален писател. А като погледне човек в библиографската й справка, ще види и колко са книгите й за деца. Над 15! От “Бабините внучки”, “Черното коте”, “Козичка с часовник”, с които Ангел Каралийчев през 1959 година я въвежда в гилдията писатели за деца, до “Кошница с кълбенца”, до “Шестте вълшебни приказки”, която наскоро се появи след единствената дълга пауза в нейните публикации.
Лиана Даскалова отдавна беше станала голям приятел на малките си читатели, от най-дребните до юношите, защото със своите закачливи, поучителни, но не дидактични, цветни и звучни строфи като Дора Габе, като Асен Разцветников, като Леда Милева непринудено въвличаше в своя свят детските души, разказваше им за котенцата Мър и Бър, за кученцето Хър, показваше им как таткото бръмбар посещава курсове летни за глави на семейства многодетни...
А какво правят малките бръмбарчета,
след като се наспят?
Първо: бръмбарчетата в леглата си
на гръб не лежат!
Винаги по корем!
Падне ли бръмбар по гръб, тогава
почва да рита, почва да шава
със шестте си крачета, поред и без ред,
сякаш кара във въздуха велосипед.
Лиана Даскалова отвежда децата на островите Канарски, където канарчетата си живеят по царски, защото с указ канцеларски е забранено там да влизат котки... Или ги спира сред нашите летни равнини, където сто щурци все свирци, свирят на цигулка, стържат на гъдулка, свирят във полето, та кънти небето... Природата на хубавата ни земя дава широки простори за изследване, за наблюдение,за рисуване и нашата авторка ни води из нея и в пролети и в есени, и в горещи лета и в студени зими и там с детски очи ще видим, че на снежния човек му се спи, но да заспива не бива, че ха заспи, ха се стопи...Че кой пробира, кой от шев разбира - месецът прокарва шев по небесния гергеф...Че денят днес е такъв, а утре съвсем друг, защото в природата пролет настъпи ли, сменя се модата... Там малкото котенце сладко си мърка, защото майка му знае,
че от нейното дете
по-щастливо няма:
тя го лиже, то расте.
Милото на мама!
В този свят крещи вранка-готованка, рибките се къпят без гащета, котаракът е облякъл пижамата на малката Светлана и е спящата принцеса, само че с мустак, там съскат гъски с връзки...
Преминава по мостчето цяла флотилия -
една гъша фамилия,
много прочута в нашето село.
Татко-гъсок е начело.
На врата му връзка,
после иде с чадърче и мама-гъска,
подир нея седем пъстри гъсета,
всички със връзчици на райета.
Лиана Даскалова е детски писател, без да се вдетинява, тя е непринуден събеседник, учител, приятел, игрив стихотворец и сладкодумен разказвач в своите приказки, където увлича малчуганите къде ли не и в какви ли не причудливи, примамни, красиви светове на видяно и измислено и там винаги е привлекателно.
Вярна щерка на род и земя, Лиана Даскалова иска здраво да се затвори раклата с капак издут, защото тя семейната история пази в древния си скут. А в още по-голяма ракла е събрана обичта на поетесата към Родината - във възпеви за Балкана, за морето, за българското знаме и от редовете струи родолюбие, преданост, светлина.
В речника на българската литература Лиана Даскалова е до Димчо Дебелянов. Ах, не лошо съседство. Дали не и на нея поетът казва, че иска да я помни все така? Дали тя не и на него казва, че ще го обича и след смъртта?
Не откривам нищо ново, като казвам, че за българската литература Лиана Даскалова е едно богато поетично присъствие и дихание във втората половина на вече миналия век. Тя ни казваше значими неща, неща валидни и за нас, релевантни за литературата и живота. Тя ни ги казваше като художник образно, солидно композирани, с багрово богати мазки рисуваше и когато повествуваше. Тя беше непрекъснато модерен артист, надмогнал тракащите четиристишни строфи, беше усетила сладостта на лупинга на синкопа.. Беше усетила антискуката и на непълната рима, и на анжамбмана и композиторите не можеха да я вкарат в своите повтарящи се тактове, защото при нея беше възможно и ставаше на практика всеки нов пасаж да е и изненада - метроритмична, с употреба на цезура, с рима женска към дактилна... Това го могат изградените автори, физиономичните творци, които не можеш да сбъркаш с друг. Тя е такава, каквато е: категорична, цветна, интонационно богата, изконна българка, дама с богата съвременна европейска душевност. Казва, че ако животът бил театър, тя би си потърсила място на последния балкон, при вентилатора. Но че без око да й мигне, ще пие на големи глътки небе, ще изпие своята част синева, защото в края на краищата всички ставаме прах. Тя обаче не ще да е прах в нозете, а едно облаче прах, но в небето. Само в стиховете й за последната зима естествено надделяха по-минорните гами. В тях тя се чувства жена-сираче, накуцва като овдовяла рима, съзнава, че е пусната последна завеса, че когато върви - смъртта върви с нея, а когато спи - тя, смъртта, не спи... Скръбта е дълбока, искрена, трогателна, без да бъде жалостив и угнетителен хленч, над житейския факт се въззема художественият резултат, вълненията на автора стават и твои и усещаш, че и теб те боли “крайното перце на лявото крилце”.
Много от тези стихове биха могли да бъдат написани и в седемнайсетия, и в двайсет и втория век, да бъдат испански, или естонски, или немски по език, но тези са на Лиана Даскалова, имат тембъра на нейния глас, носят географските паралели на България и историческите координати на нашето време. Авторът властно присъства, а ние отдавна знаем кой е и откъде е. Чуваме с него боянската тишина, с него виждаме как врачанските петли бързат да извикат слънцето, как Балканът вие своя изгревен венец, как яребицата мъти край Огоста. Това става сега, когато
Като погледнеш наоколо,
като се завъртиш на пета,
виждаш как борбата за кокала
загрозява света..
Виждаш как денят виси като обесен и все пак се радваш, че “стиховете отхвърлят много сити блюда”.
Варварското любопитство на авторката държи очите й отворени да съзре как петата на лятото се напуква, как просветва водно конче над лятна река, как опитното зайче писва по детски, когато умира, как черното кученце е гладно не за хляба за обич, как морето е седеф и лунна сол...
Колко са авторите, които го могат видя това и казват така?
Миналата година Лиана Даскалова получи висока награда от вестник “Труд”. Покани ме да я придружа при награждаването. Придружил я обаче нейният внук и тя, като не ме видяла на церемонията, решила, че навярно ме е обидила. И ми изпрати две строфи:
Навярно незаслужено ми бе присъден “Докторат”
от академията Докторска градина,
че сторих гаф - и точно към събрат -
и точно срещу Новата година!
Но грехове се опрощават срещу Рождество,
и, вярвам, Найден ще намери мъжество
(със помощта на Минка) благосклонно
да ме реституира в докторското лоно!
д-р Лиана
И аз й отговорих на докторката:
Разбира се, простил би всеки граф
какъвто и да бъде неин гаф,
щом пленник е на светлото си чувство
към нейното пленително изкуство.
Нейното изкуство е наистина такова. Тя е ярък художник, в нейния художествен свят и за възрастни, и за деца е богато на мисли на образи, на багри, на звуци. Там тя уговаря жените да не дават обет за обич до живот. Да се обича цял живот е твърде кратко, казва поетесата. И внушава да се обича и след смъртта.
Открита душа - тя е и рисков дух. Пристъпва смело, върви уверено, готова е какво ли не да направи. Не би подложила на риск само изящната кипарисова масичка. На нея няма да слага нищо тежко, нищо грубо. Само отроненото от нейното перо. Само нейните песни. Те са нейният въздух небесен.
2004 |
|
Назад
[ 12 ]
Напред
|
|