Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Поезията на Димитър Стойчев 
Рубрика Битие на словото | 2013 / 1 
Съдържание
(Наблюдения върху сб. „Спасени криле” - лирика, ДИ Варна, 1965, „Елипси”, лирика, изд. „Народна младеж”, 1969, и др.)

Д-р Ангел Дюлгеров
(1958, Варна) – Литературен историк, учител, д-р. Завършва бълг. филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ 1982. Специализации в СУ “Св. Климент Охридски” – 1984-1986 и 1988-1989. Участва с публикации във в. “Пулс”, сп. “Български език и литература”, сп. “Език и литература”, сп. “Септември”, сп. “Зорница”, както и в сборници по литературна история. Съставител на: сб. “Йоан Екзарх и нашето съвремие” (2001), литературен алманах “Позиция” (2006), сб. “Последният българин” (2007). Интересите му са в областта на бълг. литература от XIX и ХХ в. и литературната критика.
Съч.: Паралелни светове: Литературата на Варна. Десет очерка за съвременни български писатели (Славена, В, 2011); Сб. “Поглед в Йовковия свят”; Сборник с научни доклади и съобщения, изнесени на Международна научнопрактическа конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието на XXI век” (2001); Сборник с доклади и съобщения, изнесени на Международната конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието”. Основна тема: Образованието и различията (2002); Сб. Добруджа, Посланията на Йордан Йовков; Сб. Християнската традиция и царската институция в българската култура. Университетско издателство “Еп. Константин Преславски”, Шумен; Сб. Добруджа, 125 г. от рождението на Йордан Йовков, и др.

АртЕнциклопедия Варна
  
Починалият на 13.05.1993 г. български поет Димитър Стойчев остана в литературната ни памет като един от най-чувствителните, деликатни и емоционално-рефлексивни национални поети. Книгите му, които никога не са лесни, въпреки че понякога са много забавни, продължават да разчовъркват духа на времето и често поглеждат далеч отвъд него. Той извървя бавно житейския си път, носейки в себе си горчилките на много прагове, административни произволи и човешка нечистоплътност.
Димитър Стойчев притежаваше онзи доста рядък поетически талант да бъде честен в словото си и да умее да превръща своята лична и най-съкровена истина в лирически спектакъл. Неговата поезия още от първата стихосбирка доказа, че е лирик, който не живее в произвола на обстоятелствата и моментните решения, а чието творческо поведение се осланя на познанието – познание първом за самия него. Той бавно “слизаше от бащините рамене”, за да опознае “краткостта на зноя” и истините, “от които не можеш да излезеш”. Дори и днес, 20 г. след ранната му кончина, гледната точка на поезията му изненадва – словото на поета е не само обикновено човешко проявление, но и нещо, което може да се случва многократно и ежедневно. Безспорно в лириката на Димитър Стойчев може да се открие един социално ангажиран реализъм, който (пре)открива актуалната, исторически детерминирана реалност, но не по-малко значимо си остава умението на поета да изразява своите житейски послания чрез безброй гласове, които се преплитат помежду си, глъхнат, приближават се, отдалечават се, за да създадат усещането за многоликост и безкрайност. Така в поезията му се преплитат истории, пълни с ирония, сарказъм, смях, тъга, самота... Истории, от които не можеш да избягаш, а и не можеш да забравиш.
Димитър Стойчев демонстрира нов тип лирическо писане – колкото разкрепостено, толкова и здраво вкоренено в личните духовни метаморфози. И до днес актуални си остават неговите тъжно-иронични въпроси, зададени преди близо три десетилетия – ние ли минаваме през живота, или животът минава край нас; как да „излезем от релсите” на битовото еднообразие и пр. Поезия, която не е забавление, от което можеш да излезеш и да забравиш собствените си терзания. Напротив, тя те връща към тях като последен шанс да се родиш отново и да се срещнеш със себе си.
Димитър Стойчев умее да съзерцава преходността на нещата и да ги запази за вечността. Може би оттук се ражда и тревогата му дали ще можем с достойнство да “оживим сезоните” на нашите деца. В разгара на “строителния социалистически век” той изпълни с романтично усещане поезията си като съвършен превод на природата в човешкото слово и представи земното битие в неговата естествена преходност. Лириката му от последните години, въвличаща ни в душевните глъбини на Аза, е по-скоро асоциативно-фантазна, превръщаща обекта на гледането в нещо друго, различно, красиво, магическо. Това е гледане - съзерцание, гледане - сън, което преобразява света и ни доближава до най-естествените и прости истини на човешкото живеене: “Всички търсеха богове…/ Само ти единствен - човек!/ Страхове. Богове. Векове./ И най-умният - двайсети век!/ Никому не трябват богове,/ всеки търси човек.”
Битието “на строителните площадки” изтри преживяното като биващо, за да остане единственото възможно битие на словото. Като противовес на това Димитър Стойчев навлезе в нов, “внезапен свят”, проникна в “битието мрачно на грехове и светлини”. Така още в началото на 70-те години той постави интуитивно проблема за обречеността на екзистенциалната съобщност. Усещането за изгубено минало, което неизменно присъстваше и травматично го обгръщаше през 80-те, “роди” и една изключителна метафора на човешкия стоицизъм: “Изправен срещу тях, и те срещу ми,/ стоя тъй както пред разстрел.”
Димитър Стойчев успя да превъзмогне всички цветове, съблазните измамни на дъгата и да създаде светове, останал само със двата цвята - на истината и тъгата: “Светът е нажежен до бяло/ и в миг опожарява всяка памет,/ която иска да го отнесе със себе си...” Да живееш в ъгъла – in angulo – на света. В мъртвия ъгъл, където видимото престава да бъде видимо за зрението. По думите на Хегел „природата е скрит, застинал дух“, пред който дори и всевластната ръка на деспота е безсилна: “Преди да проговори,/ човекът се усмихва./ За тази своя дързост/ той после плаща с лихва.” Именно това наситено усещане за същността на нещата, разчленени до атоми, до прашинки светлина, придава на поезията на Димитър Стойчев и увереността, че човекът ще преодолее съмненията и ще открие най-истинската траектория на духа: „Не се страхувайте от приливи./ Реката бърза към морето.” Съчетавайки в рамките на едно стихотворение конкретиката (предметност, точно описание на образите), и абстракцията, детайла, загадката, поетът преобръща реалностите, одухотворява отдавна забравени чувства. Усамотението задвижва действието и го изважда извън релси, после отново образът ни връща в същността на същинските проблеми и дилеми („Огледай себе си във себе си...”).
Как промяната на времето и пространството изменя значенията в поезията на Димитър Стойчев? Едва ли на този въпрос може да се отговори просто. Въпреки това обаче, поемам риска да посоча непроменимото в нея силно концентрирано усещане за герой, за личност в есенциалната им изолация. Случващото се в лириката на поета е ключ към съдбата на днешния човек, търсещ сили в себе си да остави „само диря, проблясък, вероятност”. За Димитър Стойчев изкуството никога не беше нищо друго, освен безпрекословно и безкомпромисно себеотдаване на душата. Въздействието на неговата поезия днес се вплита в нашата душевност, обогатява ни с повече любов към хармонията и красотата, към мъдростта и човечността... Слово, което няма други претенции, освен тази да сподели какво означава за двама души да бъдат заедно – поет и читател.
 
 
Заглавие
Поета Робърт Фрост.
Poetry by Robert Frost. 
Рубрика Преводи | 2005 / април 
Съдържание
     Робърт Фрост. Роден е на 26 март 1874 г. в Сан Франциско. През 1895 г. завършва Масачузетския университет и се жени за Елинор Уайт. От 1896 до 1899 г. учи в Харвард, но го напуска, без да се дипломира. През следващите десет години пише поеми, но публикува рядко. Разработва своя ферма в Дери, щата Ню Хемпшир, преподава в академията “Пинкертън”. През 1912 г. се изселва в Англия, за да се отдаде напълно на литературна дейност. На следващата година в Лондон излиза стихосбирката му “На север от Бостън”. Контактува с английските поети Аберкромб, Брук и Томас. През 1915 г. се завръща в САЩ, излиза американското издание на “На север от Бостън”, от продажбите на което купува ферма във Франкония, щата Ню Хемпшир. През 1916 г. излиза третата му книга “Куп от интервали”, през 1924 г. получава първата си награда “Пулицър” (общо четири). Следват “Събрани поеми” (1930), “Далечен обхват” (1936) и “Дървото на свидетелите” (1942). За тези години получава безпрецедентен брой литературни награди, академични и обществени почести. Поетиката му съчетава пасторална и философска сдържаност, често с ироничен коментар. Признат е за пионер във взаимодействието на ритъма и метриката. Умира на 29 януари 1963 г. в Бостън.
     
     РОБЪРТ ФРОСТ

     НИЩО ЗЛАТНО НЕ ОСТАВА

     
     Първият зелен отблясък
     на природата е злато.
     Ранният й лист е цвете,
     но за час едва и ето -
     тъй лист притихва до листа,
     Раят потъва във тъга,
     утрото във ден минава.
     Нищо златно не остава.
     
     СБОГОМ И ХЛАДА СИ ПАЗИ
     
     Туй казване „сбогом” в студения мрак
     на градината с толкова млада кора
     напомня за всичко, що би наранило
     градина във края на фермата зиме,
     от къщата, с хълм отделена. Не искам
     белег по нея от заек и мишка.
     Не искам следи от глухар по листата,
     изгризани клонки - храна за сърната.
     (Да бяха открили във думите смисъл,
     то аз до стената бих ги извикал
     и с пръчката бих ги заплашил тогава).
     Не искам и слънце да я съживява.
     От живот я опазихме, мисля, добре,
     щом на северен склон началото бе,
     че тя не се плаши от зимния вятър.
     Да се стопли градина обаче е страшно.
     Колко пъти повтарях „Стой настрани!
     Градинчице, сбогом, хлада си пази.
     Десет под нулата, тъй опасни не са
     като десет нагоре.” Аз тръгвам сега.
     Работа имам с различни дървета -
     по-малко са грижите, но и плодовете,
     такава, що брадвата върши в гората
     с клена и явора, и със брезата.
     Да бях обещал, че щом легна в нощта,
     ще мисля дървесната нейна съдба,
     доде много бавно (и без светлинка)
     потъва дълбоко сърцето й в гроб.
     Нещо трябва все пак да остане за Бог.
     
     СЕНОКОС
     
     Край гората нямаше друг звук, освен
     от косата ми, шепнеща на земята.
     Какво й прошепна? Не усетих добре.
     Навярно за топлото слънце тоз ден
     или нещо навярно за тишината -
     затова го прошепна, без да говори.
     Не бе дар, мечтан от ленив миг, и злато,
     получено лесно от ръката на елф:
     всяка измислица твърде слаба се стори
     за любов, ред полагала в тия блата
     с пики салепови, та подплаши змията.
     Косата ми дълга прошепна тогава.
     Фактът е най-сладкият блян на труда.
     И остави сеното да се създава.
     
     Превод Теменуга Маринова
     
     В ИЗОСТАВЕНОТО ГРОБИЩЕ
     
     Тук живите стъпват с тревиста жал
     и сричат каменните слова;
     за живия гробището е чар,
     но не за мъртвия след това.
     Надписът пее с мраморен звук:
     „Който днес приживе приближи
     да чете камъка и си върви,
     утре той мъртъв ще легне тук.”
     Текстът, уверен докрай в смъртта,
     не става за мярка на вечността,
     през която мъртвите не са с нас.
     Кое смалява човешкия Аз?
     По-разумно е текстът да се поправи:
     „Човек мрази да тлее ден след ден
     и от днес смъртта се прекратява.”
     Аз съм склонен да бъда заблуден.
     
     Превод Димитър Калев
 
 
Заглавие
Поетът и времето - за Атанас Далчев.
The Poet and Time – dedication to Atanas Dalchev. 
Рубрика Фрагменти | 2005 / март 
Съдържание
     Георги Велчев
     Калиакра - тихата вода, 1940


     Известно е - Атанас Далчев определяше себе си като автор на изречения, но какви изречения! Повечето от тях (ако не всички?) са в златния фонд на българската литература.
     Главното - бих казал - сърцевината в творчеството на писателя е поезията. Считан за създател на предметния стил в българската поезия, поетът през последните години на живота си (почина през януари 1978 г.) се радваше на почит и беше творчески следван от редица млади поети. Образно казано - Далчев стана баща на поети.
     За него поезията не беше само възможност за общуване. Определяше я като приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. Предпочиташе изкуството, което завладява действителността, ”Реализмът - пише Далчев — е по-скоро етическо, отколкото, естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.” От реализъм е проникнато цялото творчество на поета, за това говорят още заглавията на неговите книги, поетически цикли и стихотворения: “Прозорец”, “Пръстен”, “Париж”, “Ангелът на Шартър”, “Грешният квартал”, ”Среща на гарата”, “Задните дворове”, ”Носачи на реклама”, “Камък”, “Къщата”, “Стаята”, “Балконът” “Вратите”...
     Стотици са преведените страници от него - проза и поезия. Той превежда от френски, руски, испански, немски език. Много от шедьоврите на немалко световни писатели станаха известни на българската читателска публика благодарение на неговите преводи. Ето имената само на една част от преведените автори: Адам Мицкевич, Шарл Бодлер, Шандор Петьофи, Пол Клодел, Константинос Кавафис, Марина Цветаева, Константин Паустовски, Николай Заболоцки, Николас Гилен, Хьолдерлин, Ф. Г. Лорка и антология на испанската поезия (съвместно с Ал. Муратов) и много други.
     Достойно внимание заслужава и третата страна от неговото творческо дело: критическата. “За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката - отбелязва поетът. - Голяма поезия имат и примитивните народи.” Изградил се като писател ерудит, философски образован, с многостранен достъп до световната литература, Далчев ни завеща и изключително интересни критически статии, есета и портрети на писатели.
     Истинско явление за литературата ни беше книгата му “Фрагменти”, излязла за пръв път през 1967 г. Критически произведения на поета бяха издадени през 1980 г. - сборникът “Страници”. Четири години по-късно в том втори “Проза” на избраните му съчинения бяха публикувани също критически текстове. Там са включени много интересни наблюдения и мисли, които писателят споделя за превода, отстоява оригинално мнение в статията “За прилагателното”. Той извайва кратки, но впечатляващи портрети на световни писатели като Хемингуей, Жан-Пол Сартър, Стайнбек, Емили Дикинсън, Кавафис, Хьолдерлин и на съвременни български писатели. С проникновение разглежда творчеството на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и други от нашите класици.
     Цялостното влияние, което Далчев оказваше и продължава да оказва върху българската литература, се родее с влиянието на Томас Елиът върху англоезичната литература.
     Далчев оприличава своя ум на повреден фенер, който припламва при неочакван допир. С присъщото си чувство за хумор поетът не очаква одобрение на неговите приумици от сериозните хора. Но той се надява, че те ще се харесат на тези, които са запазили още детския си поглед за чудноватото.
     Една от “вечните приумици”, които занимават поета още в ранните години на неговия творчески път e въпросът за времето. За него часовете капят върху пода... Също като спиците на колелетата на старите груби коли едносъщите дни се въртят... Годините растат и те затварят в самота... А стъмената река шуми и като времето тече... Тази невидима река разрушава и отнася материалните знаци на човешката култура. Но...Словото й оказва достойна съпротива, представата за вечност, обозрима от човека, е въплътена в Словото. Драматическата същност на човека е изразена в стиховете: “... не знам какво да правя/в мен живеят две души”. Това са думи на легендарната Сафо, живяла на границата между VII и VI век преди новата ера. Словото е живо. А колко от замъците, построени преди 2600 години, днес са върхът, лицето на земята?
     Макар да сравнява себе си с чудноватия фенер, Далчев е драматически поет. Драматизмът у него е породен от невъзможността “наведнъж да бъдем тук, и там - навсякъде, където могъщо и безкрайно бий животът”, от съзнанието, че идването на “вечната разбойница” е неизбежно и в крайна сметка животът е един неуспех. И не случайно в стихотворението си “Към родината” той изповядва: “страданието мен по-силно с теб ме свързва”.
     Сега, когато Атанас Далчев не е между живите, мнозина са тези, които с охота биха разказвали спомени за него. Друг въпрос е доколко са го познавали, какво е било отношението на поета към тях, мисля, че не е необходимо да напрягаме паметта си , за да изровим от нея думи със съмнителна автентичност и да ги приписваме на поета.
     Същественото, което той е сметнал за необходимо, го е написал. В неговото неголямо по обем творчество няма неразплавена руда. Всеки ред е със стойност на чисто злато, което е устойчиво на киселината на времето.

ДЕНЬО ДЕНЕВ


      The Poet and Time – dedication to Atanas Dalchev by Denyo Denev.
 
 
Заглавие
Поклон пред Марсел Пруст.
“Let us honor Marcel Proust”. 
Рубрика Есе | 2005 / май 
Съдържание
     ПОЛ ВАЛЕРИ

     Макар че познавам едва един-едничък том от голямото творчество на Марсел Пруст и изкуството на романиста ми е почти непонятно, все пак благодарение на малката част от „По следите на изгубеното време”, която съм успял да прочета, си давам сметка каква изключителна загуба претърпява нашата литература; и не само литературата, но най-вече онова тайно общество, което във всяка епоха се образува от хората, придаващи й нейната истинска стойност.
     Впрочем дори да не бях чел и ред от това огромно творчество, би ми стигало да узная, че по въпроса за неговото значение са били единодушни такива разнородни умове като Жид1 и Леон Доде2, за да се отърся от всякакви съмнения; една тъй рядка среща може да се осъществи само там, където нещата са сигурни. Трябва да сме спокойни: щом двамата го заявяват в един глас, значи действително грее слънце.
     Някои ще говорят с прецизност и дълбочина за това тъй мощно и изящно творчество. Други ще изложат какво е представлявал човекът, който го е създал и възвисил до славата; аз просто съм надникнал в него, и то преди много години. Затова мога да изложа тук само бледо мнение, почти недостойно да бъде написано. То не ще бъде нищо повече от знак за почит, нетрайно цвете пред гроба, който ще остане.
     Тъй като всеки литературен жанр се ражда от някаква специфична употреба на езика, романът умее да злоупотребява с непосредствената и тъй важна мощ на думите, за да ни въведе в един или друг въображаем ,живот”, като измисля неговия герой, определя времето, мястото и случките и ги навързва чрез повече или по-малко правдоподобна причинност.
     Докато стихотворението използва пряко нашия организъм, стремейки се към песента, която осъществява тясна и плавна връзка между слуха, гласа и членоразделната реч, романът цели да събуди и да поддържа у нас някакво общо и непостоянно очакване за реални събития: изкуството на разказвача уподобява тяхната странна взаимовръзка или обичайния им низ. И докато светът на стихотворението е в основата си затворен и самосъдържащ се, понеже е чиста система от словесни скъпоценности и случайности, вселената на романа, дори на фантастичния, е свързана с действителния свят, тъй както привидностите се съчетават с осезаемите неща, сред които се движи даден зрител.
     Илюзията за „живот” и „правда”, която е предмет на замисъла и стремежите на романиста, изисква от него непрестанно да въвежда наблюдения, сиреч познати елементи, които да вмества в своето творение. Тъканта от истински и произволни детайли съгласува действителното съществуване на читателя с призрачното съществуване на литературните герои; така тези видения често придобиват странна жизнена мощ, която ги приравнява в мислите ни с действителни личности. Ние, без да щем, им приписваме всички, заложени у нас, човешки същества, понеже способността ни да живеем включва способността да даваме живот. И колкото повече им приписваме, толкова по-ценно е произведението.
     Романът не би трябвало да се отличава особено от естествения разказ за видени и чути неща. Над него не тегнат ограничения откъм ритми, симетрии, фигури, форми, дори откъм определена композиция. Той има един-единствен закон, но несъобразяването му с него води до смъртно наказание: необходимо е - и впрочем напълно достатъчно - повествованието да ни увлича и дори да ни тегли към целта, която е внушението на илюзията за съкровено, бурно и дълбоко преживяване или пък за опознаване на измислени личности. Забележително е - както ясно се доказва чрез примера с популярните романи, - че съвкупността от съвсем дребни указания, всяко от които поотделно сякаш е без значение (щом като поотделно всяко е заменимо с друго, също тъй лесно за възприемане), събужда страстен интерес и въздейства по подобие на живота. От това не следва да си вадим заключения срещу романа, а най-много да обвиним донякъде живота, загдето се оказва съвършено реална съвкупност от неща, някои от които са празни, а други въображаеми. ..
     Така романът е способен да поеме всичко, което бива призовано и допустимо в разгръщането на нашата памет, когато тя подеме и затълкува известно преживяно от нас време: не само портрети, пейзажи и тъй наречената „психология”, но и всякакви мисли и препратки към други видове познание. Той може да развълнува, да разтърси целия дух.
     Ето по какво романът формално се доближава до съновидението: общото между тях е във възможността да бъдат определени чрез следното любопитно свойство, а именно, че всички техни отклонения им принадлежат.
     Обикновено обаче свързваме бленуването със стиховете, което ми изглежда недообмислено.
     За разлика от стихотворението романът подлежи на преразказ; той търпи да бъде сведен до някакво свое подобие, следователно в него се съдържа цяла една част, която по желание бива натоварена със свой вътрешен смисъл. Той може също да бъде преведен, без да се загуби основното. Може да бъде доразвит или продължаван до безкрайност, може да се прочете на няколко етапа... За дълготрайността на прочита и за многообразието му няма други пречки освен онези, произтичащи от желанието и силите на самия читател; ограниченията, които могат да му бъдат наложени, не зависят от естеството му, а само от намеренията и конкретните решения на автора.
     Пруст е извлякъл необикновена полза от тези тъй прости и разтегливи условия. Той не е уловил „живота” чрез самото действие, а достига до него и сякаш го уподобява чрез свръхизобилието от връзки, които и най-малкият образ лесно черпи от самата същност на автора. Дал е безкрайни корени на всички кълнове на анализ, посети от обстоятелствата на живота му в неговото времетраене. Смисълът на произведенията му се съдържа във всеки откъс. Човек може да отвори книгата, където пожелае; нейната жизненост не зависи ни най-малко от предходното или от някаква придобита илюзия, а се дължи на нещо, което можем да наречем насъщна действеност на самата тъкан на неговия текст.
     Пруст раздробява - и ни дава усещането за способността безкрайно да раздробяваме - това, което другите писатели са свикнали да прескачат.
     Във всеки отрязък от своя път ние отхвърляме една потенциална безкрайност, която е просто способността на спомените ни да се групират помежду си. За да вървим напред в своето съществуване и да откликваме съответно на събитията, трябва непременно да пренебрегваме това неотменно свойство на нашата най-дълбока природа. Ние сме вътрешно изградени от нещо, което се изгражда, а то се изгражда за сметка на възможното. Единствено чрез съзнанието си сме съвършено неизчерпаеми - ние, които не можем да се самовглъбим, без тутакси да ни връхлетят безброй мисли, без да съзираме как те се заместват една с друга или пък се доразвиват взаимно, като образуват цяла поредица от скоби... Душата не може да не твори непрестанно и да не поглъща своите творения. Тя във всеки миг надхвърля други съществувания, зачева свои герои и чудовища, набелязва теории, започва стихотворения... Всичко, което губим и смятаме, че губим, но на което същевременно се надяваме вътрешно, е съкровище с най-висша стойност и без стойност и от него всеки от нас извлича своята същност - именно това Марсел Пруст нарече „изгубеното време”. Никой или почти никой дотогава не бе използвал умишлено неговите възможности. Той си послужи с цялото свое същество и така го изпепели.
     Пруст съумя да пригоди способностите на изключително богатия си и интересно разработен вътрешен живот, за да пресъздаде едно малко общество, което държи да бъде повърхностно и трябва да бъде такова. Чрез неговото дело образът на това повърхностно общество се превърна в значително дело.
     Нима е било необходимо тъй велик дух да се посвети на това? Струвал ли е обектът на изображение толкова труд, такова настойчиво внимание? Въпросът заслужава да се разгледа.
     Самопазоваващото се „общество” се състои взцяло от символични личности. Всяка фигурира там единствено в качеството на някаква абстракция. Необходимо е различните сили да се срещат - парите някъде да побъбрят с красотата; политиката да се шлифова от елегантността; културата и потеклото да се спогаждат и да се канят на чай. Щом изникне някоя нова сила, скоро нейните представители се появяват на сбирките на „обществото”; и развитието на историята почти се свежда до последователния достъп на различните социални слоеве до салоните, ловните излети, сватбите и погребенията на цвета на нацията.
     Тъй като всички споменати абстракции се олицетворяват от индивиди-дадености, в резултат възникват противоположности и усложнения, подлежащи на наблюдение само в този мъничък театър. Както банкнотата е, от една страна, просто листче хартия, така и човекът от „обществото” е вид фиктивна стойност, подплатена с жива субстанция. Това съчетание е изключително благотворно за целите на проникновения романист.
     Не бива да забравяме, че нашите най-велики писатели почти винаги са разглеждали единствено висшите кръгове. От гражданството са черпили само комедии, а от селячеството - басни. Но голямото изкуство, изкуството на опростените образи и на най-чистите типове - създания, позволяващи симетрично и сякаш музикално разгръщане на последствията от някоя съвсем уникална ситуация - е свързано със съществуването на условна среда, където се говори на прибулен и пълен с ограничения език, в който привидността определя същността и благородно й налага своего рода принуда, изцяло превръщаща живота в упражнение за поддържане на духа...
     Днешното „общество” не е тъй ясно структурирано, както някогашните висши кръгове - кралският двор, което обаче не значи, че то не заслужава - поне заради известно свое безредие и заради интересните противоречия, които се забелязват в него - създателят на Шарлюс и Германт3 да почерпи от него своите образи и поводи, някои от които са крайно деликатни. Ала Марсел Пруст е търсил в неговите глъбини метафизиката, без която не може нито едно общество.
     Колкото до похватите му, те безспорно са плод на нашата най-прекрасна традиция. Понякога установяваме, че тези произведения не са много четивни. Но аз вечно ще отговарям, че трудните автори на нашето време трябва да бъдат благославяни. Ако те все пак печелят читатели, ползата не е само тяхна. Така те създават и любители на Монтен, Декарт, Босюе4 и на неколцина други, които може би все ще си струва да бъдат четени. Всички тези велики хора говорят абстрактно; те разсъждават; задълбочават се; очертават с едно-едничко изречение цялото тяло на завършена мисъл. Не се боят от читателя, не щадят усилието си, нито пък неговото. Още малко и ще престанем да ги разбираме.
     
     Превод: Андрей Манолов, Христина Кочемидова
     
     Есето е публикувано за първи път в сп. “Нувел рьовю франсез”, 1923 г.
     1. Жид, Андре (1869 - 1951) – френски писател, приятел от младини на Валери.
     2. Доде, Леон (1867 - 1942) – френски писател и журналист, син на Алфонс Доде, водач и идеолог на крайната националистическа десница.
     3. Шарлюс, Германт – герои от “По следите на изгубеното време”
     4. Босюе, Жак Бенин (1627 - 1704) – френски проповедник и писател класицист.



      “Let us honor Marcel Proust” – an essay by Paul Valerie.
 
 
Заглавие
Политолог и култура.
Poly-lingua and Culture. 
Рубрика Бележник | 2005 / август 
Съдържание

    ВЕРА ГАНЧЕВА

    Известно е, че полилог ще рече участие на повече от две или три страни в даден разговор, обмен на мнения, на информация, т.е. дискурс, разгърнат върху широка база, в голямо комуникативно пространство и в който диалогът, а и монологът, са структурни елементи. Именно полилогът съответствува и на геополитическите реалности днес, и на духа на новото време, тъй като предполага активност на контактите, взаимодействие на страните в него, както впрочем и свобода на избора: на партньорите в това общуване, на неговата форма, по-скоро кръгова, отколкото линейна и будеща асоциация с начина на мислене и със светоусещането на народите отвъд Запада (т.е. Европа и САЩ), чиито особености безусловно трябва да се познават и зачитат. Изисква го истински глобалният полилог, преодолял теоретичните схеми на атлантизма и европоцентризма, реализиран без помощта на практическите им приложения, а по диференциран от тях модел, плуралистичен и с различни нива, за да предоставя възможности за открояване на сложността и многообразието (културно, социално, етническо, религиозно) на света, допринасяйки за подобряването му като цяло.
    Глобалният полилог би следвало значи да функционира като цивилизационна стратегия, насочена към коригиране на “новия световен ред”, налаган не само чрез войни и кризи, а и посредством “тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Олдъс Хъксли (1894 -1963), описана с безпощадни подробности в романа му “Прекрасният нов свят”. Освен че е илюзорно, щастието в потребителския рай има своя висока цена и не е в състояние да породи качествено изкуство например, защото хедонистичното удоволствие от живота, до каквото бива принизено, не притежава заряд за творчество, нито пък предизвиква потребност от него... Спасение носи единствено духовността и всъщност няма епоха в човешката история, когато културата да е служила само като орнамент, като украса на битието: напротив, винаги е била негова идентичност, съответствайки следователно на равнището му, което на свой ред предпоставя готовността й да премине в цивилизация и да оползотворява практически неизчерпаемите възможности за съприкосновение – диалогично и полилогично, с други култури. Чрез сливането на наследството от миналото като залог и на съвременността като прогноза за бъдещето в общ потенциал човечеството придобива и стереоскопична представа за своята еволюция, която сътворческото общуване на индивиди и народи от различни краища на света, движенията на духа през граници и епохи видоизменят в познание, в опитност, издигат я във фактор за увеличаване на капацитета на разума, тласкайки го към непрестанно преодоляване на предели и прегради – географски, хроноисторически, социални. Обменът на идеи и импулси между културите винаги е играел важна роля за тяхното обогатяване, допринасяйки не по-малко и за открояването на националното им своеобразие именно посредством полилога, вписан в сякаш необятно комуникативно пространство и който по същество не е модерно явление. Още в древността го е предизвиквала тъкмо необходимостта на света и народите в него да се развиват в едно плодоносно взаимодействие, осъществявано някога без посредничеството на медии и модерни технологии, както това става днес, но не по-малко реално и ефективно.
    Глобалният полилог Бергман шета по световните сцени посредством “Тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Хъгсли
    Световния мит, естествено възникнала цялост, съставена от митовете на различни и най-често много отдалечени народи, можем например да окачествим като една съвършена, все още неизследвана докрай, а и съвсем не изчерпана форма на глобален полилог именно в сферата на духа и душевността на хората, разбунтувани срещу необратимостта на времето и обзети от стремежа да се освободят от смазващата му тежест, изпълнени с вяра в своите сили да създават и пресъздават светове. Голямата литература по принцип продължава и доразвива онова, което бива определяно като митологична традиция и ние я откриваме у нейни представители от рода на Шекспир, Гьоте, Андерсен, Томас Ман, Джойс, Кафка, Хъксли, Толкин и още много, много други, но също и у творците на киберкултурата от най-ново време, духовните гуру на поколенията в епохата на World Wide Web, на световната мрежа, категорично елиминирала географията и пространството в техния най-пряк, физически смисъл. Такъв е американският фантаст Уилям Гибсън (род. в 1948 г.), автор на култови “космически алегории” или техноутопии, както още наричат романите му и емблемен участник в глобалния полилог, в дискусията за бъдещето на света и неговата култура. Неговите романи също подхващат и своеобразно интерпретират редица митически теми, като да речем, за всеобщия смисъл на историята и на човешкото битие, за инициацията, посвещението в култовите тайнства, за непреходното психофилософско значение на Началото или по-скоро на завръщането към него, за непобедимостта на Злото, която не обезсмисля борбата срещу него... И в тях долавяме по-минорен или по-мажорен отзвук от космогоничните или есхатологичните сказове, съзираме и образа на “героя с хиляди лица”, общ за човечеството според известния американски митолог Джоузеф Камбъл и персонифицирал неговите извечни стойности и въжделения. Митически матрици се използват и анализират в психологията и социалните науки, в медиологията, във всички области на изкуството и културата, чиито дейци се включват активно в глобалния полилог, боравейки с нова, транснационална, терминология и риторика, демонстрирайки глъбинно познаване на процесите в модерното общество, но и на технологията на митосъздаването, на митотворчеството. От друга страна, обаче способността на човека да изковава нови митове, съчетали древни образци и парадигми с най-новите тенденции и явления в съществуването му, не го прави защитен от спекулата с тях чрез митологизирани варианти на духовната еволюция от рода на задължителното преуспяване и материално благополучие, отъждествяването на планетарното с пределите на събърбията, на уреденото и уютно в своята ограниченост съвременно предградие, издигането в култ на автомобила, на компютъра, на мобилния телефон, абсолютизирането на политическите елити и на недостъпността за посветени на “крепостта” на високата култура, на свободното време и здравето, на езотеричните учения или послания и на какво ли не още...
    Писателят според великия Гьоте трябва да ратува за каузата на една общочовешка култура, чиито завоевания да съдържат неповторимия дух на отделните народи, допринесли за тях, да го съхраняват като първостепенен елемент в нейното сложно и мобилно цяло. Твърдението на литературоведите-компаративисти, че краят на ХХ век, т.е. предглобализационната епоха, е период на националните литератури, макар и само привидно парадоксално, буди размисъл в две главни посоки. От една страна, обществено-историческият смисъл, който се влага в това определение, предпоставя съответно качество на литературата, на културата на един или друг народ, достигнал равнището на нация в хода на своето развитие, а не синоним на ограничаваща хомогенност, на производно от форма на етническа общност или антоним на “универсален”. От друга, обаче никога досега в историята на човечеството отделната национална литература не е била изправена така директно, безпощадно дори, пред съда на Времето, никога досега не е била принуждавана тъй безапелационно да предприема периодични и понякога горчиви равносметки на реалното си състояние, да анализира своята собствена пригодност в контекста на многосъставната съвкупност на световната, чиито изяви стават достъпни за публиката във всички краища на планетата със скорост и мащаб колкото плодотворни, толкова и рисковани, опасни с пряката възможност за паралели и сравнения, за прокарване на твърде отчетливи демаркационни линии между универсално и провинциално, оригинално и тривиално, актуално и демодирано, между оправдано самочувствие и комплекси.
    Проблемът за участието на всяка една национална култура в глобалния полилог не е изолиран от редица вътрешни и външни фактори, каквито без съмнение оказват твърде негативно въздействие и върху шансовете на нашата, българската, да се включи в него на равна нога и с подобаващо самочувствие. Според мен досега тя все още се намира в незавидната ситуация на по-скоро страничен наблюдател, отколкото на еквивалентен и търсен събеседник в него, а в обозримите контури на едно близко или малко по-далечно бъдеще като че не личат възможности за някаква коренна промяна. Не бива да се пренебрегва или подценява острата необходимчост от анализ на тези фактори, на основанията за нашата отстраненост от световните процеси и явления в областта на културата (думата изолация би била в случая твърде силна, а и по същество неточна, защото рецепцията им у нас е и активна, и полезна, и многопосочна). Ще спра обаче дотук, опасявайки се от следваща крачка в минираната зона на мъчителните въпроси и придържайки се към предупреждението в старите карти, за които споменава Умберто Еко (род. в 1932 г.) в романа си „Баудалино” (2000), сам по себе си амбициозен полилог между история, мит, философия, религия, наука, литература: надписът Cave! Hic dragones1 обозначавал още неоткрити земи, но и припомнял, че е рисковано да се престъпват някои граници.


      Poly-lingua and Culture – notes by Vera Gancheva.
 
 
Заглавие
Последните дни на Ивайло Петров
The last days of Ivaylo Petrov 
Рубрика Бележник | 2006 / април 
Съдържание
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
С него се познаваме навярно от 1948 - 1950 година, когато той работеше в селската редакция на радиото, може би някога ще разкажа за дългото ни познанство и приятелство през годините. Тук ще стане дума за печалното време, когато ракът беше се загнездил в белите му дробове и започна да го омаломощава. Биоскопията и скенерът бяха го доказали. Приятелят лекар и Офелия, съпругата на писателя, бяха решили да не му казват диагнозата, на тази възраст да не се предприема операция, да не се прилагат други активни лечения, които да не би провокативно да ускорят процеса...
И наистина Ивайло живя повече от две години след това решение, шофираше до Балчик, пописваше все още, разхождахме се на обичайните си привечерни разходки и той и аз не знаехме, че с нас се разхожда и рачето. От площад “Славейков” минавахме покрай сергиите на “Граф Игнатиев”, свивахме по “Патриарха” към Двореца на културата, присядахме на някоя слънчева пейка. Писателят гледаше рушащия се грамаден паметник и това му даваше начален повод да ругае неуредиците, правителството, общината, на която беше почетен гражданин, комунистите, които “изнесли капитала на нацията и сега били пак на власт, защото парата била в тяхни ръце”, сърдеше се на момчетата, които със своите скейтбордове скачаха, тропаха, скърцаха, а пък на Ивайло колко му трябваше, за да му бъде денят, че и животът черен. Стигали сме до просторите зад хотел “Хилтън”, до Южния парк, до загражденията, където катаджиите докарваха неправилно паркиралите коли. Разговорите бяха случайни, бедни, по ивайловски немногословни, разговори за всичко, за чуто и прочетено и стигаха до неговите изводи, че “ние сме нищо, вземи Толстой, Вазов, Йовков, Чехов, Гогол, Елин Пелин”...
- Чакай - му виках, - нали Тончо Жечев беше ти казал, че от прозаиците ти си най, както от критиците той бил най...
- Бе, каза го той, ама дали е така.
Разходките ни както обикновено ставаха веднъж или два пъти по средата на седмицата, не в празничните дни, завършваха на крайната масичка “При Мария”, където момичето знаеше, че той ще иска една пещерска и чаша с някакъв сок. Спирал съм го в клуба на НДК-то: “Не ми харесва, чуждо ми е.”
Отбивали сме се в “Парнас”:
- Ей тука беше библиотеката, тука зад стената бяха художниците, в това издателство ми мина животът.
Упрекваше ме:
- Как ги ядеш тези пържени картофи, аз три пъти ако бодна, няма да вечерям.
Накрая:
- Миналия път ти плати, сега аз ще платя.
Редувахме се. Същото правели и с Луко Захариев, с когото понякога се срещали. Казваше, че отдавнашните му приятели вече не му се обаждали, до един го изоставили. Той беше изоставил лова, след 1990 г. тихомълком беше престанал да плаща партийния си членски внос, а аз и не знаех, че в 1972 г. е станал партиен член. Някои казват, че за това бил даден знак “от горе” след участие в един от онези специални излети на лов, но той поискал, приели го в писателската партийна организация, когато партиен секретар бил Дико Фучеджиев, гарант му станал Кольо Георгиев. Но това са все по-отдавнашни неща. Имаха връзка с промените, когато Ивайло Петров, Иван Радоев, Блага Димитрова, Стефан Цанев, Елка Константинова, Любен Дилов, Станка Пенчева, Иван Теофилов, Първан Стефанов и редица други напуснаха Съюза на българските писатели, вече го наричаха “казионен”, създадоха свое сдружение и Блага Димитрова неведнъж казваше: “Нас ни изключиха.”
Сега и това е минало. Гледам бележниците си от 2001 - 2002 г. и виждам, че подсещам Иван Гранитски:
- Като издаваш такава солидна поредица поети - тук не може да не присъства Станка Пенчева, като издаваш прозаиците - как без “Хайка”-та на Ивайло Петров. Нищо, че са в “Сдружението”.
Ивайло:
- Няма да ме издаде.
Гранитски:
- Ама, разбира се, не само “Хайка за вълци”.
Ивайло:
- Вярваш ли?
Сега и това е минало, сега сме 2004 г., нашите разходки са по-кратки:
- Нещо не ме държат краката, някак губя равновесие, пък и тази раничка на главата...
- Не е болка за умиране.
- Абе не е, ама ме дразни. Все с шапка съм.
Нашите срещи се насрочваха по час на площад “Славейков”. Сред навалицата пред Алианса, пред магазин “Бонжур”, току се покажеше откъм “Солунска” каскетчето на Ивайло Петров. А на 15 декември, в сряда, не дойде. Почаках, почаках и си викам: нали щяхме да ходим в “Парнас”, може би ме е преварил и е отишъл направо там. Но там го нямаше. Чаках около половин час, двоумя се: да не би да бъркам, да сме споменали, че ще отидем “При Мария”? Там Янко Станоев ми отговаря:
- Кючуков не е минавал.
Вкъщи жена ми ми казва:
- След като ти излезе, се обади Ивайло. Каза че няма да дойде, защото като си дигнал ръката при обличане оня ден, нещо в ключицата така го прерязало, че едва не паднал в антрето.
Обадих му се. Разбрахме се, че след ден-два ще се чуем. Звънна в петък:
- Много боли, много съм зле. Ела да ме видиш.
Стоях у тях три часа. Разказа ми как четял “Анна Каренина”. Бърборехме за какво ли не. Ядохме тиквеник, пихме по чашка пещерска. Лявата му ръка виси на бинт, между гушата и рамото има някакъв отток, който не дава да бъде докоснат. Доктор Бянов, който го наблюдава от по-миналата година, който го е въвеждал неведнъж в Медицинската академия, казва:
- Спокойно, ще видим какво ще правим.
Офелия в антрето:
- Ох, много ми е тежко. Не знае диагнозата.
- Каква диагноза?
- Рак на белите дробове. И не виждаш ли, че почти не се храни.
- Той винаги малко е ял.
- Да, но сега хептен.
- Ти пък - рак...
- Не го ли чу какво каза?
Вярно, като ми казваше как го боли, как не може да се обърне на лявата си страна, вметна казаното от Чехов:
- Их щербе.
В понеделник цялата вечер за болести приказвахме. Оплаква се от световъртеж, несигурност в походката, няма никакъв апетит, смущава го стомахът. Като си затворел очите, виждал черни пеперуди…
Във вторник го слагат на скенер. Обажда ми се по телефона:
- Още повече боли. Не мога да се държа на краката си.
Просветна по-хубав ден, решихме да направим опит да се поразходим. Малко хлъзгаво е. От “Солунска” по “Витошка” до “Патриарха”.
На “Витошка” витрина с парфюми:
- И за това шишенце 90 лева! Тези хора са луди!
- Питай София дали са луди. (София е двайсетгодишната му дъщеря.)
От “Патриарха” малко надясно и по “Цар Асен” пак към “Солунска”.
- Няма ли да отидем до “Парнас”?
- “Парнас” - у нас.
Там:
- Защо си Ивайло?
- Срам ме беше, че аз, Продан Петров Кючуков, пиша стихчета. Живеех на улица “Ивайло”. И така. А първия ми разказ го пусна Гошкин. Той беше редактор на варненския вестник.
- А защо си бил в затвора?
- Не, не съм бил в затвора. Един съселянин имал познат, началник някакъв там, рекъл му: Едно наше момче, грамотно момче, без работа ходи. Взеха ме в канцеларийката там, деловодител, оставал съм да спя при затворниците...
- Защо не даваш интервюта?
- Дааа, интервюта. Казваш нещо - излиза изопачено, съкратено, каквото има за вземане, го взема този, който те е записал...
- Телевизиите те търсят, защо избягваш камерите? Защо не се покажеш?
- Никога!
- Дай някой разказ за вестниците.
- Плащат ли?
- Сега май никъде не плащат.
- Това на нищо не прилича.
И взе пак даде разказ за вестника на “казионните писатели”, откъс от “Баронови”, разказът излезе в “Словото днес”, беше хоноруван, водих автора да си вземе хонорара. И казваше:
- Писателите трябва да са заедно. Аз съм за единството, за професионално единство, нямат значение политическите пристрастия.
- Ами защо се отцепихте?
- Ами, такова беше времето.
Ивайло в последните години пишеше “Баронови”. Петнайсет-двайсет страници, казваше, остават да напиша, за да го завърша. Офелия му предлагала да й диктува, но той отвръщал: - Като оздравея, сам ще си го допиша.
По Нова година бях повече от седмица в Драгалевци, намерих го на 4 януари 2005. За да му възбудим или събудим апетита, му занесох бутилка зелева чорба.
- Ааа, тъкмо за стомаха, защото ме измъчва.
- Какво ти се яде?
- Офелия все това пита. Но за нищо не мога да се сетя.
Изяждаше на почивки половин вафла. С чаша сок от червен грейпфрут. На 8 януари отидохм у Ивайлови с жена ми. Тя му носеше тенджерка сарми и съдинка с крем карамел.
- Сядайте, сядай, Мичиган.
В старо време, много години, кой знае защо на Минка й казвахме Мичиган. Сядаме - той на фотьойла до стената, ние на дивана до него. Офелия срещу нас. После дойде и София. Безкрайни приказки и спомени за летата и зимите, когато Дашката и Ивайло ни кумуваха, когато Офелия още не съществуваше, нямаше я в нашето обкръжение. От следобеда, та до някое време.
- Не те ли уморихме?
- Нее, не, а и по-хубаво ще спя. Какво става със строежа? (Изграждаше се жилище на сина ни.)
- Напредва - отговарям.
- Той е за по-малкия, за Самуил, нали?
- Да, за Самуил.
- Хайде, лека нощ.
На външната врата Офелия кърши ръце: - Обаждайте се, идвайте.
Следващите записи от 18, 24 и 31 януари, от 2 до 10 февруари не разкриват особено нови неща, освен това, че събеседникът все по-лесно се уморяваше, току му се искаше да си легне, че като му кажех, че съм бил на някой спектакъл или на някоя премиера на книга все викаше: “И защо толкова ходиш, бе!” Като питах за неговото село, само махваше с ръка: “Остави го това Бдинци, това е Гиокче-Дюлюк.” Като му кажех да разкаже за гимназията, си спомняше дългия Божидар Божилов, че яде баничка в коридора, за студентството – как живеел с братята Германови…
Нощем, казва, всичко се движи пред очите ми, виждам коне над главата си, халюцинирам.
Лявото рамо болеше ли, болеше. Програмата беше, като не излиза навън, да прави кръгчета поне в хола. Той ги правеше, даже тропаше нервно с крака, гневеше се, че тялото го предава, но всичко това си беше живот в кафез. Появиха се сърбежи по тялото, които го измъчваха, машината даваше дефект след дефект. Без промени оставаше лицето му, баджанакът му Йордан му подстригваше брадичката, на място бе мозъкът, мисълта.
- Ще ти издадат хубаво книгата, ще стане една представителна премиера - казвах, а той все се ядосваше, че от издателството му съобщавали, че директорът ще дойде в понеделник, а днес е петък и все не идва.
Мъчително беше за околните да пита всеки час:
- Идва ли? Позвъни ли?
Ставаше нервен, избухваше:
- Стига с това ядене!
Искаше му се само вода:
- Да пия, да пия, цяло море вода да изпия...
Строежът на Самуиловия апартамент ме задържа няколко време все при майсторите, после в края на февруари ме повали грипът. Гранитски беше го посетил, планирали бяха не един, не три, а седем тома, Ивайло и Офелия ги бяха подредили.
- Ще се почне с “Мъртво вълнение”, “Нонкината любов” я изоставяме.
Температура, главоболие, колабиране, силен антибиотик съвсем ме довършиха. Водихме само къси телефонни разговори. Министър Христова се обадила по телефона, изпратила парична сума за лекарства.
На 14 март в университетската библиотека се проведе вечер за Исак Паси - за неговия авторски шесттомник и за шесттомника на Ницше, съставен пак от Исак Паси. Присъстваха министрите Христова, Чилова и Паси. Иван Гранитски, който водеше вечерта, публично обяви:
- Издаваме Ивайло Петров - от тук пари, от там пари – търсим спонсори... Разбра затрудненията ни министър Христова, взе делото в свои ръце и работата тръгна.
На другия ден му разказах за това. Настъпи известно успокоение. Беше поискала да го посети и министър Чилова. Бяха си поговорили, както преди това бяха си поговорили и с навестилия го бивш министър Соколов, с когото бяха в контакт.
На 24 март се обадих по телефона.
- Положението рязко се влоши - каза Офелия.
Отидохме веднага с Минка.
- Ще се мре, ами дано е по-скоро - със сипкав глас заговори Ивайло. - Всичко ме боли. Това не е живот. Никога не съм бил по-зле от сега. Боледувал съм, но са ме изправяли. Как не може да се намери един лекар да каже какво ми е. Да ми върне равновесието. Залитам. Нямам сигурност в крачката. Нощес - събудя се, заспя, пак се събудя - сънувам кошмар: в една каруца съм, пътуваме през сняг, спираме пред някаква къща, отваряме вратата, влизаме вътре. Някаква млада жена ни посреща, гледам – в чужда къща сме. Обадете се, викам, на този телефон да дойдат да ме приберат. Как, казва жената, сега е три часа през нощта, като се съмне, като се развидели, ще се обадим…По едно време гледам – не е непозната жена, а Офелия. Казвам й същото, а тя: Не, бе, Ивайло, тук си, у дома си, в леглото си си.
Налял съм му чашка водка:
- Пийни глътка...
- Нали имаше бутилка бяло вино?
- Добре, ето чаша бяло вино.
- Не, вода. Най-хубавото...
Отпива глътка бяло вино. Наредили са се три чаши. Ръката леко трепери, не издържа чашата.
- Харесва ли ти?
- По-добре вода.
И пак за Гранитски:
- Чуден човек. Каза - идвам в понеделник, днес е четвъртък, нали?
- Но ти нямаш представа колко зает е той, колко много пътува… И не сме само ние на главата му...
На 28 март, понеделник, звънвам на вратите и Офелия ми казва, че е на система. Изчаквам в хола, докато се изкъпе.
- Как си?
- Същото, само че по-зле. Уморен съм. Всичко ме боли. Нямам капка сила. Как не се намери един доктор да ме вдигне. Осем години нося на главата си тези ранички, никой не може да ги излекува
Офелия:
- Идвай, по-леко да минават часовете.
- Беше казала, че в събота и неделя ще идват гости.
- Обадиха се Дарин Камбов и жена му, те в неделен ден все идваха, но сега казаха, че няма да могат да дойдат. Идва Йордан Соколов да го види.
Месеци преди това Йордан Соколов бил идвал с кола да вземе Ивайло за събрание на ДСБ. Показали го бяха по телевизията, по вестниците как седи на първия ред. След някой ден, като се разхождахме, му казвам, че са го видели, сипеха иронии по негов адрес.
- Нямаше как - казва той.
- Какво ти се яде?
- Нищо. Повдига ми се, като си помисля само.
- Донесох ти портокалов сок. Обичаше го.
- По-добре глътка вода. В устата ми всичко е гнило. Вода. Вода. Искам да пия студена вода. Да пия, да пия, докато се удавя.
- Да поговорим за нещо друго да се поразсееш. Ти първо стихотворение ли напечата или разказ? А защо Ивайло?
- Нали съм ти казвал. От улицата. Отворете малко към балкона.
Вали.
- Как е хубаво, като влиза хладен въздух. Ама остави ги тези глупости, искам да спя. Да спя. Ама не мога. Заспя, събуждам се, мисля, какво не ми минава през ума.
- На колко години беше, когато почина майка ти?
- 23 - 24.
- Тя се казваше ...
- Кера.
- Сестра ти?
- Величка. Тя е по-малка от мене. Казва ми бате. Нямат ли край тези мъки, бе? Защо не ме прибере горе оня идиот?
- Кой?
- Оня горе на небето.
Офелия:
- Ивайло, недей така.
- Дай ми вода, вода.
Офелия:
- Да ти дам малко да хапнеш.
- Не, ще повърна. Гранитски все пак се обади, донесоха пари. Цяла България разбра.
Офелия:
- Защо го писаха това във вестника…
У Ивайлови и сега, както всяка събота, са сестрата на Офелия Татяна и мъжът й Йордан. Уговарят да донесат телевизор срещу леглото му.
- Найдене, благодаря ти, че идваш, само ти идваш. Поздрав на Минка. Пак ела. Какво става с апартамента на Самуил.
- Напредва, напредва.
- Хубаво, хубаво. Пак ела.
- Утре няма да мога.
- Когато можеш. Никой не идва. Обади ми се – кой мислиш?
- Кой?
- Юлиян Вучков. Така, да ме чуе само. Сега ще спя. Няма ли едно хапче отрова, бе. За един час всичко ще се свърши.
Дошъл съм към 18,30, сега е 21,30 часа.
- Хайде, лека нощ.
След като Офелия беше ми казала: “Положението рязко се влоши”, то наистина се влошаваше. В четвъртък, 31 март, отидох към 17 часа. Ивайло полуспи с отворена уста. Обядвал малко настъргана ябълка.
- Халюцинирам – казва ми.
- Какво?
- Какво ли не. Например: Сещам се, че казвам: Офелия, виж дали е долу каруцата да заминаваме. Да си отидем в Балчик. Но кой ще дойде в Балчик. Няма кой здрасти да ти каже. Кой министър ще дойде в Балчик! Днес какъв ден имаме?
- Четвъртък.
- На колко етажа е жилището на Самуил.
- Как етажа! Две стаи с хол.
- Така, де.
- Хайде да хапнеш, да пийнеш нещо.
- Не, не.
- Пак ще дойда.
- Елате с Минка. Ще чакам.
- Какво да ти донеса?
Размахва ръка:
- Нищо. Найдене, Найдене, ще се умира, ама защо се бави.
Йордан и Татяна донесоха телевизор. Преди два дена го искаше, сега:
- Не ща телевизор, не ща нищо.
Не беше научил за смъртта на папата.
- Така ли?
- Кажи нещо.
Маха с ръка:
- Не мога. Няма какво да казвам, но и гласът ми е почти изчезнал.
Иска да се доведе лекар - уши, нос, гърло.
На 4 април, след премиерата на Иван Гранитски, отидох на “Солунска” късно. Ивайло пак ме упрекна, че ходя “на такава глупости”. Новости нямаше и на 7 април. Казах му, че Луко Захариев ще доведе лекар в петък. Беше завел.
- Нищо не може да се направи - безцеремонно беше отсякъл доктор Петков.
Офелия викаше:
- Не искам да го виждам този човек.
На другия ден тя щеше да отива сутринта да подава декларации, имало опашки. Помоли ме да дойда да дежуря. В 8,30 сутринта съм у Ивайлови. София отива на работа, Офелия носи данъчните декларации, аз съм гледачът. Ивайло едва може да произнася думи. Сочи ми да отида в хола да гледам телевизия на големия телевизор. Наистина има непрекъснато предаване от Рим, погребението на папата.
- Искаш ли нещо, или нещо да ти прочета?
На всички въпроси отговаряше с бавно помахване с ръка.
- Не.
По едно време на въпроса искаш ли водичка, казва:
- Сироп.
Бавно го изправям да поседне, давам му леко чашата, той я придържа и вика:
- Кофата.
Бои се да не повърне. Изпи с мъка, с прекъсане половин чаша, с лявата ръка го придържам, съвършено безпомощен, ще падне към възглавницата.
- Ох, ох, ох - Пак ми сочи: - Иди да гледаш телевизията.
С ръка ми показва, че ще почука на стената, ако съм му нужен, макар че вратата е широко отворена, аз съм на крачка.
- Я почукай - му казвам - да видя чува ли се.
- Не мога, нямам сили - прошепва с пресъхнали устни.
Звъни се. Дойде Ани, счетоводителката от издателство “Захарий Стоянов”. Носи му хонорара за втория том. Първия е получила Офелия.
- Гранитски лично да го донесе. Иначе не приемам - шепти Ивайло.
- Не е в София.
- Не, да дойде.
Едва го уговаряме да подпише хонорарния лист. Придържам подложена книга, с мъка подписва легнал, с непонятен почерк, буква по буква, които не могат да се разчетат. С Ани се разбираме, че Офелия ще преподпише, а аз ще й донеса документа в издателството. Ивайло пак заспива. Офелия се връща към 10,30.
- Обаждай се, идвай. Познаваш ли Борислав Бойчев.
- Е-е, как.
- Ивайло ти е разказвал какво е било, а сега виж как се държи. И другите го забравиха. Ох, много ми е тежко, аз ще се спомина.
В неделя, 10 април, Ивайло казал:
- Повикай Газдов да дойде да го видя за последен път.
И той идвал с жена си.
На 11-и през деня беше го посетил скулпторът Ивайло Савов също с жена си. Вечерта едвам можехме да понадигнем болния за глътка вода. Искаше сам да държи чашата, но това му се удаваше много трудно. И то за глътчица. Казах му, че Гранитски ще го посети в четвъртък и ще гледа да донесе първия том. Кашляше мъчително и все не можеше да отдели храчката. Когато го пообърнахме на дясната страна, се успокои и заспа.
На 13 вечерта картината беше същата. Офелия му вика:
– Найден дойде.
Той ми помаха с ръка, посочи стола до леглото. Чуваше ни, разбираше ни, но гласът му беше почти изчезнал. По едно време посочи с дясната си ръка – колко е часът. Казах му и гласно, и с пръсти:
- Осем и двайсет.
Наново го ужасяваше настъпващата нощ. Предната била особено мъчителна. Надавал хрипове, стонове. Сутринта Офелия се принудила да вика джипито. Лекарката казала:
- Трябва да му облекчим дните. Ще го изпратим в болница.
Дала направление. Сестрата на Офелия отишла да осигури легло. Пращали я от гише на гише, от гише на гише – върнала се без резултат. Наложило се Офелия да търси изход. Позвънила на бившия министър-председател Иван Костов. Скоро след това в 16,30 дошла линейка. Взели го, настанили го във военната болница в стая с легло и за Офелия, в “Палеативни грижи”. Сложили го на система, сложили му маска и той задишал спокойно. Офелия отишла до вкъщи да вземе необходимите неща и да се върне да спи при него. Върнала се в 18,50, за да чуе от сестрата, че в 18,40 той бил издъхнал.
Сутринта ние с Лиана Даскалова бяхме заминали за Враца. Привечер се прибрахме. Преди аз да позвъня, звънна Офелия и изхлипа:
- Ивайло почина.
- Идвам - й казах. Отидохме с Мичигана веднага. Ивайло вече го нямаше.


      Notebook: The last days of Ivaylo Petrov – early memoirs by Nayden Valchev.
 
 
Заглавие
Постройка от дъски
A board construction 
Рубрика Разказ | 2006 / ноември 
Съдържание
ИВАН РАЙКОВ
Едва ли някой в околността можеше да прави по-вкусни сандвичи с хайвер от треска, отколкото тая прегърбена и донякъде грозновата жена. Докато лапаше една от седемте филии хляб, И. скришом наблюдаваше женската фигура, миеща чинии в умивалника.
Някой беше казал на И., че каквото и да прави, той винаги ще си остане ненормален, такъв се бил родил. И. обаче не вярваше на никого, защо да им вярва, след като те не му вярват?!
Всеки провинциален град притежава своята знаменитост. Това може да е всеки, например извратеният обущар, който изпитва страст от това да прокарва пръсти по дамските обувки, може да бъде сервитьорката, която е преминала през почти всички семейни легла в града, може и да бъде бавноразвиващ се индивид, който вечно се набива на очи по улицата, било то умишлено или не.
Точно това беше И. Знаменитост. Знаеше, че е бавноразвиващ, повтаряха му го още откакто бе дете.
Жената избърса ръцете си в пешкира, закачен за вратичката на шкафа и седна до И.
– Изумително! Не вярвам някой да яде сандвичи по-бързо от тебе.
Той преглътна със затруднения и отвърна, поднасяйки следващата филия към устата си.
– Просто за вкусни. Правиш ги направо... – тук тя не разбра думите му, тъй като черната паст под носа му вече бе пълна.
Топлата лятна луна хвърляше лъчите си по къщичките, покриващи околията, също така, както жътварите хвърляха семена на нивата. Някакъв мек вятър се вмъкна в слабо осветеното помещение и погали тила на И. В този миг той мъмреше нещо под носа си, но тя не го слушаше. Просто го гледаше. Гледаше глуповатото му изражение, долавяйки пламът, който обикновено бе скрит при нормалните хора. Виждаше облещения поглед, виждаше малкия нос, виждаше пълните бузи.
– Много беше хубаво. Казвам ти, хубаво беше. Да.
– Кое?
– Сандвичите.
– Искаш ли още?
– Не, лошо ми е. Не от сандвичите, а от това, че бяха много. Да, много бяха. Бяха много...
– Не е нужно да повтаряш – постара се да вметне, прикривайки раздразнимостта си.
– Не повтарям. Просто го казвам по различен начин.
Тя се усмихна и остави чинията му в мивката.
– Сега какво ще правим?
И. дори за миг не се замисли.
– Ще ти разкажа за моята къща.
– Всеки ден говориш за нея...
– Дървена къща – отсече, без да обръща внимание, че я прекъсва. – Сам ще си я построя. Ще бъде на един етаж, а покривът ще е нисък. Купил съм и място, по баира нагоре от тука. Беше евтино, почти без пари. Нищо работа. Щото имало свлачище и никой друг не го иска мястото.
Тя не искаше да задава въпроси, вече ги бе задала хиляди пъти, по един и същи начин. Просто го слушаше.
– А гледката е прекрасна – продължи. – Сутрин се вижда изгревът между планините, а вечер – луната. Ако искаш, мога да те заведа сега, да ти го покажа.
Главата й се сведе надолу, гърдите й се повдигаха и от гърлото й се понесе въздишка.
– Всичко... Всичко, което ми говориш, звучи много хубаво, ама как ще я построиш? – Направи кратка пауза, но след като не получи отговор, продължи: – Нямаш пари.
– Ще работя!
– Ще работиш ти? Не виждаш ли, че никой не иска да те наеме?
– Вече ме наеха.
– Така ли? Къде?
– В дъскорезницата. За по три на ден.
– Това е много малко. И една дъска не можеш да си купиш.
– Ще спестявам.
– Ще ти трябва време...
– Майната му на времето.
Той избухна в идиотски смях и удари по масата.
– Знаеш ли, изморена съм.
– О – възкликна, – ами... тогава ще си тръгвам, да те оставя да се наспиш. Знам, че обичаш да спиш, всички обичат да спят. Това е най-приятният начин да си губиш времето. Да, всеки обича да спи...
– Лека нощ – рече с усмивка.
И го изпрати до вратата. После, докато крачеше сама по коридора, се чувстваше гузно, задето е пропъдила единствения си приятел по подобен начин, още повече че той дори не можеше да го осъзнае. Ужасяващо чувство гризеше вените по тялото й, идеше й да заплаче. Но щом легна в празното легло, тя сякаш го направи още по-празно. Спеше. Спеше, макар и сълзите да се цедяха през стиснатите й клепачи.
И. крачеше по пустата пътечка към бараката, която обитаваше, вече знаеше пътя наизуст и въпреки това все още се страхуваше. Страхуваше се от мрака. Не знаеше какво се крие в сянката му, не знаеше дали изобщо има нещо наоколо. Не, нямаше – точно това го плашеше повече от всичко.
Мирисът на нощта попиваше в кожата му, а полъхът го тласкаше напред. Мразеше бараката, тя бе толкова различна от неговата къща с мечти, която бе толкова различна... По-различна и от него самия.
Най-хубавата къща в градчето...
Докато спеше, Тя му се привидя насън. Същата тази скромна и същевременно съвършена. Виждаше бялата фасада, покритата с бръшлян веранда, сините капаци по прозорците, абаносовото дърва с табелка, изобразяваща неговото име, градината отпред... Да, градината. Щеше да бъде разделена на две – едната част щеше да засее с цветя, а другата с тикви. Обичаше тикви. Освен че Тя можеше да прави сандвичи с хайвер от треска, можеше да прави и печена тиква. Точно затова щеше да засее тикви и всяка есен щеше да й носи... Междупрочем, Тя готвеше и царевица. Да, и царевица щеше да посади.
И. Обичаше и да чете. Рядко разбираше какво чете, но идеята да свързва букви в думи, думи – в изречения, изречения – в текст му се струваше силно примамлива. Имаше няколко тома по философия под леглото в бараката, които от време на време прелистваше, или поне това, което мишките са оставили. Но в неговата къща бе решен да си направи библиотека, същата като на кмета. Веднъж, първият и последен път, когато той влезе в този странен кабинет, той видя три стени, покрити от горе до долу с книги, една от тях оставена празна, та да може светлината да връхлита през прозореца и да осветява скъпото бюро (така и не разбра от какъв материал беше). Опита се да посегне и да докосне ръбчето, но:
– Не го пипай! – изкрещя кметът.
В библиотеката щеше да сложи и грамофон. Не слушаше музика, рядко успяваше да я разбере, бе твърде сложна. Но му допадаше това как звуците излизат от някаква медна фуния и карат хората да танцуват.
Една вечер тайно бе погледнал през прозореца на библиотеката и видя как старият кмет седи в някакво кожено канапе, с качени крака на табуретка и с лула в ръка... Харесваше му. В онзи миг старецът приличаше на умен човек, а всички знаеха, че не е. И И. знаеше, че ако и той има такава стая и че ако той направи същата отпусната поза и сериозно изражение, то той ще прилича на умен човек, хората ще престанат да го наричат „идиот”, „олигофрен”, „дебил”. В действителност тези думи не го обиждаха, чуваше ги, откакто се помнеше, едва ли някога техният поток е спирал. Вярно, по подобен начин наричаха и кмета, но не и в негово присъствие – когато той бе наоколо, всички му се усмихваха и сваляха шапка. Е, при И. пак се усмихваха, при това по-ясно, но иронията бе очевидна, за разлика от тази при кмета.
Имаш ли библиотека, хората те обичат. Това бе простият извод, до който бе стигнал. Страстно мечтаеше, толкова страстно, че забравяше да живее. Не спеше дни наред, само мечтаеше, а заспеше ли, пак мечтаеше. И когато отвореше очи, виждаше единствено и само онази несъществуваща къща, построена из полята на въображението му, с толкова здрави основи, че дори същото това въображение, не би могло да я събори.
Събуди се. Не се намираше в Къщата, намираше се в едностайната барака, напомняща градински склад, където градинарят държи инструментите си, а в ъгъла има малко легло без матрак, където той от време на време се изляга.
И. избърса лигите от устата си, премигна няколко пъти и се прозина. Слънчевите лъчи падаха косо през мръсния прозорец и осветяваха прашинките, падащи към пода. След това си спомни, че днес е първият му работен ден в дъскорезницата и не трябваше да закъснява. Нямаше нужда от часовник, знаеше, че е шест и половина сутринта, винаги се събуждаше точно в този час, сякаш в главата му има будилник. Нямаше нужда и да се преоблича, навсякъде ходеше с едни и същи дрехи и именно тази мисъл му напомни отново за дъскорезницата – всички там носеха специалните зелени гащеризони. Представи си се в такъв и се почувства щастлив.
Затръшна вратата на бараката и се запъти по калдъръмения баир. Мислеше си за прекрасния сън, толкова чист и приятен, че дори в момента бе някак си... доволен. Сякаш всичко е било истина.
Но не беше!
Почука на Нейната врата, после още веднъж, когато сънената жена му отвори.
– Толкова е рано...
– Гладен съм – прекъсна я.
Тя му се усмихна и го покани да влезе.
– Хайде бе, по-бързо!
И. напрегна силите си и вдигна дървената греда. Ако наоколо беше само живият мирис на смола, нямаше стържещи резачки, крещящи работници, камиони и какви ли не други машини, И. би си помислил, че това е раят.
Работата му се състоеше в това да пренася дървения материал от едно място на друго, но най-важно от всичко бе да не си отваря устата, ако някой го нарече по един или друг начин. Така му бе заръчала Тя, давайки му сандвичи с хайвер от треска за обедната почивка.
Струваше му се интересно, той не само че местеше разни греди, но можеше да види различи хора, макар и те да не му обръщаха особено внимание. Повечето работници мълчаливо вършеха работата си, други просто стояха и гледаха отстрани, трети пък изобщо не идваха на работа. А клиентите... Да, клиентите. В повечето случаи идваха цели семейства, начело с бащата, който оглеждаше внимателно дъските, миришеше ги, опипваше ги, накрая заявяваше бройката, която желае да поръча. Явно е, че и те строяха къщи... Но едва ли щяха да бъдат толкова хубави, колкото неговата. В тези мигове той доволно се усмихваше, понякога дори се стараеше да покаже усмивката си на недоумяващите клиенти, но не смееше да назове причината. „Ще се обидят” – мислеше си.
– Абе на теб не ти ли казах да работиш по-бързо! Хайде, трябва да спазваме графика – говореше надзирателят, който от време на време драскаше някакви отметки в списъка си.
– Да, шефе – отвърна.
– Ама аз не съм шефът. Шефът идва само вечер да се запознае с новите работници.
– Той добър човек ли е?
– Да.
– А умен ли е?
– Разбира се, че е умен, нали е шеф.
– Хубаво. Щото не обичам да говоря с глупави хора.
Непознатият се усмихна и потупа И. по рамото, след което продължи да кръжи из склада за дървесина.
Едночасовата обедна почивка, чакана така дълго, далеч не бе достатъчна за И. – чувстваше болки по цялото тяло. „Така е, винаги е така първия път” – повтаряше непознатият глас. И. седеше на някакъв пън, изтощен, искаше да си поспи, винаги спеше, след като се е наобядвал. Но точно когато се унесе, се разнесе пронизващият стон на резачката, стенание на триони, бръмчене на камиони... Примири се. Изправи се и продължи да върши хамалската работа, стараейки се да не мисли за болката. Следобедната жега го бичуваше, дланите му сякаш се варяха в пот, скрити дълбоко под кожените ръкавици, които копнееше да свали, но направеше ли го, тресчици щяха да се забият в кожата и под ноктите му.
Часовете се нижеха бавно, толкова бавно, че И. изобщо спря да мисли за времето. Тананикаше си някаква измислена последователност от звуци, но в повечето случаи не можеше да я чуе поради стърженето на трионите. Точно заради това се стараеше да придава мелодия на скърцащият хор... Ето, току-що пееха „Ода на радостта”, после пък песента, която всяка вечер хората пеят в кръчмата, накрая се опитаха дори с месата от неделната сутрин предишната седмица. Долавяше особена куртоазия в техните гласове, куртоазия, каквато романтиците залагат в своята поезия, такава каквато обикновените хора не са способни да пресъздадат. Беше чел някакво такова стихотворение, но така й не разбра коя е така възхваляваната дама. Дали не е Тя? В действителност не познаваше други жени, освен нея. Не, той изобщо не познаваше други хора. Е, вече познаваше Надзирателя, струваше му се добър човек, че и умен. Интересно, такъв ли щеше да бъде и Шефът?
– Хубаво, почваш по-добре да се справяш – вметна Надзирателя, профучавайки покрай него.
„Добре се справяш” – повтори си наум. Беше горд. А отдавана не се бе чувствал така, откакто майка му почина. От тогава никой не се гордееше с него, затова кратките мигове, в които той самия бе горд със себе си, бяха истинска наслада. Надяваше се и Шефа да е горд с него, след като му покаже всичките дъски, които е пренесъл. „Ето, шефе, всичките тия съм ги пренесъл!”, или пък: „Виж, шефе, това аз го пренесох.” Не, твърде детинско беше. Щеше да каже: „Погледнете, беше трудно, ама ги пренесох всичките.” Да, точно така щеше да каже. Представи си възхищението по лицето на Божеството и като че ли това му даде сили да ускори ход.
– Браво бе! – дочу се гласът.
Избърса потта от челото си и продължи.
Когато последният звънец удари, Надзирателя се провикна:
– Хайде всички, свободни сте. Само И. искам да остане.
И. се усмихна, щом чу името си, и свали ръкавиците, изпитвайки чисто удоволствие от свободата на ръцете си – избърса потта от дланите си по опетнения от смола гащеризон.
Когато джипът спря пред дъскорезницата И. настръхна и застана мирно. Със страхопочитание огледа излезлия от автомобила човек. Изглеждаше умен, носеше черен костюм, бяла риза и вратовръзка.
– Здравей, Шефе – рече Надзирателя.
– Този кой е? – попита.
– Това е И., новият работник.
– Здравей, Шефе – повтори И.
Настана неловка тишина, накрая И. рече притеснено:
– Погледнете, беше трудно, ама ги пренесох всичките – и посочи към купчината дърва.
Мъжът повдигна вежди, след което:
– Ами... Браво.
– Справя се учудващо добре, сър. От днес е на работа, в началото му беше трудно, ама после свикна.
– Аха.
– Вие май наистина сте умен човек – спонтанността на тази реплика накара Шефа да се възмути.
– Как разбра?
– Ами не говорите много. Майка ми казваше, че умните хора си мълчали.
– Аха.
Отново мълчание.
– Знаете ли, Шефе, когато събера пари от тая работа, ще си построя къща.
– Нима?
– Да, и ще взимам материал от тука.
– Чудесно.
– Да, това ще бъде най-хубавата къща, правена някога. Скромна, ама хубава. С веранда... И-и-и... И градина! Да, и градина. Така си я представям. Жалко, че не можех да рисувам, ако можех, щях да ви я покажа на някой лист.
– Знаеш ли, И., въображението е най-необуздано в мечтите – отбеляза Шефа с престорена нотка на мъдрост.
– Не разбирам. Какво казахте?
Засмя се с думите:
– Нищо, нищо... Ще трябва да тръгвам – след което кимна на двамата и се върна в джипа.
– Това беше странно – отбеляза Надзирателя, гледайки в отдалечаващият се автомобил.
– Кое?
– Той просто дойде и си отиде.
– Не е ли нормално.
– Ами...
–Абе голяма работа. Важното е, че е умен. Нали?
Не отвърна.
– Хайде, трябва да си тръгваме.
– Вие си отивайте, аз ще поостана, за да измета, че бая боклук е станало.
– Добре тогава – с усмивка. – До утре, И.
– До утре.
Останал сам, И. грабна метла и лопата и с бавни стъпки обиколи местата, където се бяха събрали стърготини. Изхвърли ги в чувал и седна на прашния под. Не помнеше някога да се е чувствал толкова изморен. А и беше гладен. Още сега щеше да отиде при Нея и да се нахрани, не знаеше какво щеше да му е наготвила, но знаеше, че каквото и да е то, ще бъде вкусно или поне ще му се стори вкусно. Изправи се и понечи да си тръгне, но...
Спря се. Видя купчината дъски, която бе натрупал в ъгъла... Големи дъски, точно такива, с каквито някой клиент щеше да построи своята къща. Идеята, която го споходи, го накара да претръпне от вълнение. Приближи се и взе една от дъските. Триметровото парче дърво му се струваше леко, вече бе свикнал с тази маса.
Щеше да мине през задния вход, никой не трябваше да го види, че краде. Можеше да го вкарат в затвора заради това. Ама всъщност какво толкова, една дъска.
Докато крачеше по стръмната горска пътека, И. се запита за какво му е тази дъска? Той просто я бе отмъкнал, едва ли някой изобщо щеше да забележи. Сутринта, когато клиент си взимаше поръчката, видя, че никой не брои броя на дъските и едва ли някой щеше да брои утре. И все пак...
Каква работа щеше да му свърши? Можеше да закове дупката в покрива на бараката, можеше и да я начупи на парчета, та да има дърва за зимата. А можеше и... Точно така! Щеше да я скрие в гората. Беше се решил... Всеки ден щеше тайно да взима по една дъска и да я крие в гората, така след година няма да има нужда да харчи пари за дървен материал. А парите, които спечелеше от дъскорезницата, щеше да спестява... Отново се почувства горд със себе си, заради младежкия си ентусиазъм, заради хитростта си заради досетливостта...
Постави дъската внимателно между две дървета и я покри с шума, никой не трябваше да я вижда, инак би се усъмнил... Огледа се притеснено. Наоколо нямаше никой. Завъртя се на пети върху влажните и гниещи листа, после се върна обратно в градчето.
Почука по вратата Й.
– Здравей, И.
– Здрасти.
– Гладен ли си?
– Много.
– Влизай тогава. Да знаеш само какво съм ти приготвила!
Тя го погледна в очите, усмихна се на изтощения му вид и изпита някакво странно облекчение. Сякаш цял ден го бе чакала...
Дните минаваха бавно, седмиците – бързо, месеците – светкавично. Всяка вечер след работа криеше откраднатата дъска сред купищата и след това, щом си легнеше в леглото в бараката, в сърцето си усещаше болка. Странна болка, сякаш някаква невидима ръка е сграбчила сърцето му и го дърпа. Беше крадец, знаеше го. А фактът, че криеше такава тайна, го караше да се чувства самотен. Копнееше да я сподели с някого, да се отърве от ужасяващата го тайна. В същото време обаче мисълта за къщата ставаше все по-близка...
Изминаха две години, вече бе събрал достатъчно дъски, та да изгради основата. А парите можеше да похарчи за останалите разходи. Точно така щеше да направи.
Но тази вечер бе по-ужасна от всякога. Страхуваше се, целият трепереше, въртеше се като пумпал в леглото си, гледаше ту едната, ту другата стена, а затвореше ли очи, слухът му се изостряше. Чуеше ли стъпки отвън, мислеше, че това е Шефа, който идва да го набие. Да го накаже... За миг бе готов да върне дъските, но знаеше, че ако го направи, ще се предаде и пак ще бъде набит.
Не, това не можеше да продължава. Беше около единадесет, можеше да се обзаложи – луната се бе издигнала над планините, което му помагаше да се ориентира. Когато мракът го погълна, той осъзна, че наоколо няма никой друг. Беше напълно сам. Спря се за миг и се огледа. Беше тихо. Сякаш всичко бе мъртво, дори той самият. Нейните прозорци все още светеха в далечината, което го подсети, че трябва да продължи напред. Ускори ход и след няколко минути тътрене по камънаците И. стигна до познатата врата. Почука няколко пъти, бавеше се... Накрая вратата се отвори и...
– Ама защо плачеш?
Тя избърса сълзите си с ръкав и отвърна:
– Не, не плача. Влизай. Какво търсиш тука по това време?
– Няма да влизам. Искам да ти покажа нещо.
Погледна го учудено, искаше да попита „Какво?”, но знаеше, че няма да получи отговор. Обу ботушите си, заключи вратата и го последва.
– В гората ме водиш?... Да, натам сме тръгнали. Какво има там? Хайде, кажи ми.
– Една тайна. Не искам да имам тайна, трудно е.
– Каква тайна?
Спря се и се обърна към нея. В очите му Тя забеляза страх... панически страх, сякаш бе видял титанично зло да приближава към тях. Двамата замълчаха, беше повече от ясно, че не иска да й го каже, а иска да го покаже.
– Скоро ще стигнем...
Завиха наляво, минаха през храсталаците и когато се озоваха на заградения от дървета участък, И. вдигна покривалото от огромната купчина в средата...
– Това пък какво е? Дъски?
– Да, дъски.
– Какво означава това? Защо ги криеш. Да не би да си ги... Откраднал.
И. замълча, сведе глава засрамено.
– Откраднал си ги – рече хладно. – Това е лошо. Много лошо. За какво са ти притрябвали тия дъски?
– За Къщата!
– Тази къща – нервите, които се събираха в душата й през годините сякаш се концентрираха в някаква топка и тя започна бавно да се издига нагоре, щеше да избухне. – Господи! Престани с тая идиотска къща.
– Не говори така! – щеше да се разплаче.
– И., ти не можеш да построиш къща, виж се. Ти си... Ти си дебил, не можеш да създадеш нищо!
– Тихо!
– И крадеш! Знаеш, ли че заради това можеш да отидеш в затвора? А?
– Стига. Не трябваше да ти показвам – метна обратно покривалото и понечи да си отиде.
– Откажи се, И. Ти никога няма да построиш своята къща. Ти не си способен. Недей да мечтаеш, за Бога, това само ще те убие.
– Казаха ми, че мечтите са хубаво нещо.
– Не ги слушай! Ти не си като тях.
– Ама... – заекваше, очите му се напълниха със сълзи, – защо? Защо говориш така? Нищо не съм ти направил.
– Не си ли? Напротив, направил си ми. Ти си ми приятел. Единственият приятел.
– Защо?
– Защо ли?! Виж ме. Виж колко съм грозна. Едно време и аз мечтаех да бъда хубава, също както ти мечтаеш за твоята къща. Погледни ме сега. Моята мечта сбъдна ли се?
– Ама ти не си грозна?
– Грозна съм! Аз съм най-отвратителната жена, която съм виждала. Знаеш ли какво стана днес? Погледнах се в огледалото. Най-случайно зърнах отражението си. Ужасих се. Видях гърбавото си тяло, видях отвратителното лице. Само... Само очите си харесах. И ги погледнах, гледах само зениците си. И колкото повече се приближавах до огледалото, толкова по-отблизо виждах своите очи. И знаеш ли? В тях, в очите ми, аз видях собственото си отражение. Само някаква сянка, същата тази грозна и гърбава сянка, с увиснали гърди. С...
– Ти си най-красивата жена, която съм виждал. Никоя друга не е толкова красива – прекъсна я.
– Аз... Аз съм грозна. Така е при жените – или сме красиви, или не сме. Не може да има среда, а да кажеш на една жена, че е красива, е вулгарно. Само й даваш някаква надежда. Празна надежда.
Ръцете на И. трепереха. Чувстваше се сякаш всичко щастливо в него бе изчезнало, сякаш не бе останало нищо добро, нищо светло. Само страх и омраза. Мразеше себе си, мразеше, задето бе крал, задето лъжеше приятелката си, мразеше се, задето мечтае. Легна върху шумата, сви се на кълбо и заплака. Тя прикри треперещите си устни с длан и се приближи до него. Легна на земята. Прегърна го...
Изминаха години. И. остаря, заедно с жената до него. Живееха в нейния дом, неговата къща все още си бе просто мечта.
– Вече имам пари. Дъските също са за запазили... Мисля, че вече можем да построим къщата. Сам ще я построя. Ще работя седмици, без да почивам. Но ще я направя...
Удържа на думите си. Още на сутринта се качи по баира, за няколко дни изкопа основата, а до края на седмицата първият и единствен етаж бе готов. Така за два месеца Къщата бе готова. Накрая, когато трудът му бе към своя край, И. избърса потта от сбръчканото си чело, потопи четката в кофата с бяла боя...
Привечер всичко свърши. Той погледна дървената фасада, огледа внимателно задната част, вътрешността. После излезе отвън и отново зърна своето творение. Чувстваше се щастлив. Чувстваше се празен. Чувстваше се... безсмислен. Вече нямаше за какво да живее, бе постигнал най-високата си мечта... Но не можеше да разбере кое е това чувство, което така усърдно го гризе. Тази къща, дъските от които бе съградена, не му принадлежаха. Къщата не бе негова. Тя бе чужда, принадлежеше на Шефа...
Искаше да слезе в града и да повика жената, която чувстваше като приятел, като съпруга и като сестра..., но не можеше. Какво щеше да й покаже? Нещо, което е изградил сам, нещо чуждо. Намрази се. Отново мразеше своята същност, мразеше се, задето крадеше, задето не бе върнал дъските в дъскорезницата, мразеше се, задето бе сгрешил.
Погледна отново къщата. Всъщност това не беше никаква къща, това бе просто постройка от дъски... Спомни си как всяка вечер мечтаеше за нея, за тази съвършена постройка, за тази най-красива крепост... За нещото, което ще го отдели от света, за неговата утопия. После върна вниманието си в реалността и осъзна една ужасяваща истина – Къщата, която бе построил беше грозна. Тя не бе такава, каквато я бе виждал години наред. Тя бе проста, на места дори крива, с несиметричен покрив... Изглеждаше ужасно. Мразеше я, сигурно и тя мразеше него, задето я бе създал така недъгава!
Небето се съдираше от гръмотевици, светкавици осветяваха тъмнината наоколо... Тази къща не трябваше да съществува повече, тя бе ничия. Не, не беше негова, чувстваше я чужда, срамуваше се от нея.
Почеса побелялата си коса и стисна бутилката разтворител. Влезе през скърцащата врата и разби пълното шише в земята. Драсна клечка кибрит и я пусна върху зловонната локва ацетон. Мек пламък заигра по пода, разнесе се пронизваща миризма на смърт.
И. излезе от своя позор и го погледна от далечината. Гореше, целият гореше. Приличаше на къща, разположена насред адските безкраи, и сякаш чуваше как хората в нея крещят не от болка, а от мисълта, че този пожар ще продължи вечно. Но всъщност в нея нямаше никой...
Тя рухна... Беше я градил месеци, а само за няколко минути се превърна в купчина тлееща пепел. И. се усмихна. Сега вече щеше да спестява пари наново, щеше да успее. Да, беше стар, но щеше да побърза. И щеше да я построи наново, този път съвършена, също като в мечтите му.
Остра болка прободе сърцето му и той падна на земята. Виждаше залеза, криещ се зад розовите облаци в далечината. Сега, когато Къщата отново бе просто експонат в музея на неговите мечти, той знаеше, че има за какво да живее, има за какво да се надява. Беше щастлив. Толкова щастлив, че сърцето му спря. Стихна...
Вече бе мъртъв. Отново сам. Студен. Самотен. Но усмихнат...
Не знаеше къде се намира, в действителност не се и интересуваше, но все пак предполагаше, че това е неговият Рай.
Беше отново млад. Седеше сам-самичък на верандата на къщата такава, каквото я мечтаеше приживе. Спокойствието, царящо вътре в него, бе като някакво благоуханно пролетно цвете, на което той можеше да се наслаждава във Вечността. Но най-прекрасно от всичко беше мисълта, че вече няма за какво да мечтае. Там нямаше за какво да живее, там изобщо не се живееше. Там, той бе просто щастлив, не бе посветен на нищо друго, освен на щастието си. Другото не бе от никакво значение. Другото не съществуваше.
 
 
Заглавие
Православието и идентичността на народите 
Рубрика + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил | 2007 / декември 
Съдържание
В историята на Православната църква епохата на османското иго е белязана преди всичко със силно изостряне на религиозния национализъм. Неговите корени, както ни е известно от преданието, т.е. историята и живота на Църквата, водят към така наречения „византинизъм” – абсолютизиране на идеята за свещената държава. Но тази идея е родена и се е развивала отначало под неминуемото влияние на римската култура, и разбира се, на римския универсализъм, който, бих искал да отбележа, има не съвсем успешен опит в съвременния свят. Рим обожествява държавата, формира в себе си отсъствие на национални ограничения. Империя, построена като „вселена”, обединена от един закон, една власт, една култура, вяра и едни и същи ценности, но при пълно отсъствие на какъвто и да било момент на „национализъм”, на превъзнасяне на една националност над друга. Всеки варварин или инородец, приемащ римското поданство и приобщаващ се към културните и религиозни ценности на елинизма, преставал да бъде варварин и чужденец и ставал пълноправен член на така наречената „вселена”, член на едно единно общество и обществен строй.
Формиралият се в течение на столетия универсален дух на Рим, който се смята център на мирозданието, се среща с християнството. Тази среща може да се характеризира по различен начин, особено ако се има предвид ранната история на Църквата, но именно римският дух на универсализма спомага за това така успешно преодоляване на разликата между „елин и иудей, варварин и свободен”(Кол, 3:11).
Сега според нас не е нужно да се спори за това кой под чия защита е бил в империята – на църквата или на държавата. Главното в симфоничното им съществуване, при което дори императорите се смятали за отговорни да утвърждават и разпространяват християнската култура, е постигането на хуманна хармония. Приятно е да си мислим, че с утвърждаването на християнството империята създава новата форма на християнския свят, който е единен, защото е християнски. По същия начин доказвайки и единството на евангелския народ божи. Това според нас е сложило началото на формирането на определен начин на мислене и на определена култура.
Първите проблеми на новия християнски универсализъм в империята започнали да се появяват след неговия сблъсък със Запада и с не съвсем усвоената латинска култура, което дало отражение в религиозните спорове между Изтока и Запада, както и в кръстоносните походи.
Вторият немаловажен проблем се проявил вътре, в самата империя, в сблъсъка на многото религии и култури на така наречените варварски народи.
По този начин византийският патриотизъм, оформил се в духа на християнски универсализъм и единение, постепенно започнал да се превръща в национализъм, където Православието, провъзгласено от светите отци и учителите на Църквата Христова като утвърждаващо Истината сред всички народи във вселената, постепенно започнало да стеснява границите си, определяйки идентичността на конкретен народ, в частност гръцкия, и, което е най-обидно, всичко това се случил с малодушната подкрепа на имперския християнски универсализъм.
През новия период Православната църква ще обяви война на този национализъм, стараейки се да запази и укрепи идеята за универсализъм и вселенскост. Цялата тази борба ще остане само като доказателство за това, че Църквата и съставящият я народ Божи „не е от този свят” (Иоанн, 18:36), и това ще бъде главното вдъхновение в живота на Църквата в този свят.
Ще си позволя да прочета един ред от известното послание на Диогнет: „Християните живеят в света като в затвор, но самите те крепят света”. Именно тези думи показват друга, съвсем не имперска, вселенскост на християнския свят.
Мнозина обвиняват Църквата в това, че е загубила съзнанието за вселенскост, съборната мисия, нещо, което наблюдаваме във Византия, обвинявана, че, разбита на малки държави или диоцези, се изкушава от вътрешните раздори и се създава впечатление, че тези малки светове не се нуждаят един от друг.
С право трябва да признаем, че тези изкушения на места действително доста често подвеждат някои представители на Църквата, опитват се да я подчинят на провинциалното предание, както на държавата, така и на местните традиции.
Може ли обаче да се страхуваме за Православието, водейки се от опита на Византия, и от това, че то е станало източно, а сега го грози опасността да стане национално?
Отговаряйки на този въпрос, ние сме длъжни да поясним, че коренът на злото не идва от самото понятие „национално”, а от неговото съдържание. Универсалната империя и духът на нейната вселенскост отдавна са изгубена идея. Уви, не без участието на Църквата формирането на нови народи и държави е подхранвано от идеите за живот и служене на народите, разбирани като служене на християнската Истина. Самите понятия „нация” и „народ” може да се определят като естествен факт, каквито са и общината, и обществото. Формирането на ново общество – нация, народ – съвсем успешно би могло да се основава на идеята за християнски универсализъм, служене и битие. Много поствизантийски държави разкриват в себе си положителния образ именно на християнския свят и битие. Всички балкански народи, всеки по своему, в епохата на османското иго се разкриват като образ на единението между народа и Църквата, тъй като народът докрай се слива с Църквата. Църквата се проявява като носителка на всички най-добри национални идеали. Но след всичко това последвала трагедията на онзи период, който, така да се каже, със страстите на „плътта и кръвта” отровил националното самосъзнание на православните народи на Балканите с вражда към други православни народи, както и с вътрешноцърковни интереси, което не е маловажно. В тази вражда се отслабнало и било предадено жизненото единство на Църквата, което в много случаи било заменяно и се заменя с единство на теория, но не и на практика. Известният богослов от миналия век и изследовател на историята на Църквата протойерей Александър Шмеман, описвайки времето на възраждането на православните народи на Балканите след османското иго, пише: „Църквата станала носителка не само на просветляващия християнски идеал, но и символ на националната борба, източник на религиозен национализъм, отравящ и до днес православния Изток. Призвана от духа и истината да просвещава всичко и всички в света, Църквата в крайна сметка сама се подчинила на „плътта и кръвта”. Християнският патриотизъм се смесил с езическия национализъм”.
Именно неразбирането на християнския патриотизъм много често води Църквата до изкушенията, до така наречения езически национализъм или, което не е по-малко пагубно и трагично, до християнски плурализъм.
Епохата на възраждането може да бъде разбирана различно. От една страна, това е възстановяването и възраждането на балканските народи и Църквата в някои места, от друга, това са угасването на вселенското съзнание, националната вражда, упадъкът на богословието и, в не малка степен, нашествие на инославни конфесии. От всички тези немощи Православието и народите на Балканите не са се съвзели дори и днес.
Съвременната история предлага нови изкушения, секуларизирайки особеностите на отделните народи и, разбира се, унифицирайки всички в новата култура, водейки към същия онзи, но вече абсолютно нов универсализъм. И в новата история отделни народи все още се борят за своя образ, а някои за своя мир. В епохата на вече европейския универсализъм, така ще наречем поствизантийския и постхристиянски универсализъм, си струва, според нас, да се погледне на Православието и Църквата по друг начин – в по-широки измерения, от гледна точка на духовната история и духовната същност.
Малцина от нас зад привидно показваща се безобразна външност на Църквата, „нямаща вид, който би привличал към Себе си”, както и Самият Неин Жених (Ис. 53:2), са съумели да намерят нейните истински съкровища. Нали при цялата тази непривлекателност, след като Църквата загубила външния разкош на Византия, при всички унижения, които е изпитвала и изпитва, Църквата продължава да живее със своята неподправена духовна красота. Това именно е онази същност, в която може да намери своята сърцевина човекът, народът, светът.
  
Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира. Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007
  
Идеалният образ на християнска Византия е онова, за което е мечтал св. император Юстиниан-Управда, и онова, което проповядвали св. Иоанн Златоуст, св. Максим Изповедник, св. Иоанн Дамаскин и други свети отци от онази епоха. Те винаги са били образци за социално поведение за християнския Изток. Всички те не са отричали политическите системи, а също и есхатологичните идеи на св. Юстиниан. Те проповядвали единство на божественото и човешкото, което неминуемо станало възможно след въплъщението на Христа. Те проповядвали, че това единство трябва да се уподоби на Христос, т.е. „човешкото” трябва да живее в хармония с „божественото”.
Как този идеал е реализиран в практиката? Несъмнено византийското общество, подобно на другите общества, непрекъснато се опитвало да въведе християнските принципи в своите закони и в своята ежедневна практика. Тъщите опити се наблюдават и от страна на Църквата. В своята Еклога император Лъв ІІІ пише: „Ние вярваме, че не съществува нищо по-висше и по-значимо, отколкото да се управляват с разум и справедливост тези, които са поверени (от Бога) на нашите грижи, с цел да се разрушат всички окови на несправедливостта и робството, наложени със сила”. Каноничното право на Църквата също дава възможност да се използват всички средства за благоденствието на обществото. Макар че това би могло да действа само при хармония между Църквата и Държавата, за която винаги се е безпокоил св. Юстиниан. За съжаление тази хармония не винаги се е постигала, което ставало повод за неприязън, стигало се дори до изгонване на йерарсите на Църквата от столицата. Въпреки всичко в тази хуманна симфония се предполага спазването на единството на държавното и църковното, без да се нарушават особеностите на едното и другото. Началото на това изкуство било дадено от св. Юстиниан, но така и не могло да бъде опазено, въпреки опитите на отделни народи и държави.
Възможно ли е в съвременния свят да се идеализира определено общество по образа на християнска Византия? Всички предпоставки в съвременната европейска и световна култура напълно отхвърлят тази възможност. Глобализацията на света има съвсем друга основа. Трудно е да се определи каква е тя, може би заради нейната безóбразност. Обаче Православието може и трябва да бъде видяно в неговото истинско есхатологично измерение, в неговата духовна същност.
Есхатологичната същност на Православието е Царството като съборност и пълнота. Универсализъм, вселенскост и пълнота на Царството – това в Символа на православната вяра се определя като съборност. Съборността се характеризира с пълнота и вселенскост. Именно тук можем да определим задачата на съвременните православни народи – да станат част от пълнотата на Църквата, да доведат в Царството всеки, съхранявайки особеностите на неговия исторически опит и култура, обогатявайки ги с любов и творчество.
Възниква неминуемият въпрос за държавните идеали, нали именно те формират целостта и идентичността на народите. Съвременният свят до голяма степен ни е лишил от възможността да се създадат православни държави. Според нас това е породило много предпоставки да се изобличат всички исторически и духовни грешки – грешките на византизма и национализма. Струва си обаче да се отбележи, че въпреки идеалите на съществуващия свят държавата може да запази историята, културата и религиозната традиция на своя народ, всичко това се явява основен фактор за личностното възраждане на отделния човек.
Наличието на жива Църква в отделни страни, градове и села е отговор на всички търсения на човека. Но главното тук е това, че в съвременната дискусия между Църквата и Държавата, Църквата дава да се разбере, че секуларното общество не може да влияе на нейната есхатологична реалност.
Народът Божи се проявява в непрестанното тайнствено общество на евхаристийното събрание, в което всеки внася своите дарове, като по този начин участва и в пълнотата на Царството.
С това именно можем и да завършим – формирането на евхаристийна и есхатологична култура може да стане основа за възраждането и благоденствието на отделния човек и на цели народи. Православните народи със своята духовност и култура се явяват достоен принос в изграждането на съвременния светоглед и цивилизацията.
 
 
Заглавие
Преглед 
Рубрика Преглед | 2007 / март 
Съдържание
НОВО ИЗДАНИЕ НА СЪЧИНЕНИЯТА НА ГЕО МИЛЕВ
Гео Милев е издаван в различни формати на “избрани” и “събрани” съчинения. И всеки път към тях се добавят нови, неизвестни дотогава творби, търсят се нови ракурси на неговото бурно и така и още не разбрано и осмислено писателско и културно дело. Гео Милев е толкова разностранен и многообразен, а изданията и тълкувателите му постоянно се мъчат да го вкарат в някакви непобиращи го рамки – дори и рамката на търсещия и налагащия европейски измерения за българската литература и култура. И понеже приносът му в историята на литературата се свежда до “постигане на европейското чрез неговото налагане и популяризиране”, много от реалните особености на творчеството му остават неосветени и непознати. Гео Милев наистина иска да се приобщим към Европа, не като я копираме, а като я изучаваме. И като изучаваме себе си.
Новото издание на избраните (отново “избрани”) съчинения, което е дело на издателство “Захарий Стоянов”, е в пет тома под редакцията на Леда Милева, Петър Велчев, Иван Гранитски и Георги Янев. В този обем е възможно да се включи всичко или почти всичко, което великият поет е написал. Но още по-вероятно е, че сега ще се открои принадлежността му към българската традиция, която той отлично познава и пред която се прекланя. Ще се види и бързото му израстване като поет, преводач и критик-теоретик.
Първият том съдържа стихотворенията, поемите и стихотворенията в проза. Това е, така да се каже, представителната част от творчеството на Гео Милев, защото тук са най-ярките му творчески върхове. Томът се открива със студията на Иван Гранитски “Гео Милев и трагиката на националната съдба”. Интересно е изследването на Петър Велчев “Стихът на Гео Милев”. То стои тук на място и помага да се разберат особеностите в поетиката на великия поет. Включен е и “Кратък летопис на живота и творчеството на Гео Милев”, направен от Елена Фурнаджиева. Бележките и коментарите са на Леда Милева и Петър Велчев.
Няма как да не признаем, че още по първия том се вижда новото равнище и високият вкус в издаването на Гео Милев. Дано и следващите томове продължат това добро начало, за да имаме най-сетне професионално многотомно издание на български писател-класик.
Гео Милев. “Избрани съчинения в пет тома”, т. 1, изд. “Захарий Стоянов”, 2006
 
ПИСМАТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Най-сетне поезията, преводите и критиката на Атанас Далчев имаме и негови писма. Наистина, подборката е твърде малка, но все пак е възможно и чрез нея да доизградим представата за Далчев като човек, мислител, ценител и събеседник. Читателят ще забележи, че и в писмата си Ат. Далчев е премерен, ясен и стилист от висок ранг. И писмата си той пише като художествени произведения – със съзнанието за тяхната стойност и за важността на казаното в тях. Затова са и толкова умни, интересни, занимателни дори.
От писмата се вижда колко Атанас Далчев е бил “човек на бита”, колко здраво е бил свързан с веригите на ежедневието и грижата за съществуването. Но може би именно поради това толкова смело и проникновено, с известна доза ирония и самоирония, го анализира и оценява. И го възвисява!
Вижда се също връзката на стихотворенията му с писмата. Това е един проблем, който е интересен за изследване и дано някой млад литературовед се заем с тази проблематика, за да опознаем по-добре Далчев и по-точно да оценим цялото му творчество.
Атанас Далчев. “Писма”, съставител Румяна Пенчева, изд. “Аргус”, С., 2006
 
БЪЛГАРСКИЯТ
КОСМО-ПСИХО-ЛОГОС
Тази книга е неочакван поглед върху всичко онова, което наричаме българско и което се проявява в историята, ежедневието, литературата и изкуството. Георги Гачев тълкува българската душа, българския космо-психо-логос чрез поезията на Христо Ботев и заложените в нея реалии и специфична за българина представа за света.
Георги Гачев, българин, който е роден и живее в Русия, пише на руски език и принадлежи на руската литература и култура, през целия си живот активно изследва българската литература, историята ни - същността на българската представа за живота. Известна е неговата книга “Ускорено развитие на литературата”, която бе повратна точка в изучаването на литературата на Българското възраждане, а и изобщо литературите на малките народи, които по-късно навлизат в модерната епоха и са принудени в кратки срокове да преживеят пътя на големите литератури и култури.
Тази книга е много особена и никак не прилича на академично съчинение. А и не е! Тя е един дневник на интелектуалните размишления на човек, който иска да прозре кое отличава българина от руснака или от когото и да било друг. За Гачев еманацията на българското е Христо Ботев. Той разглежда неговите стихотворения като изповед и форма на човешко познание, в което се съдържа опитът на цял един народ. Резултатът е потресаващ.
“Българският космо-психо-логос” трябва да непременно да се прочете, защото предизвиква много размисли. Тя отваря очите към незабелязани преди черти от Ботевата поезия и кара да се замисли човек над белезите на онова, което вижда, но рядко забелязва и осмисля. Книгата е крайно необходимият фундамент, върху който непременно ще се изгражда новото знание за България, българската история и литература, за българите.
Георги Гачев. “Българският космо-психо-логос”, С., изд. “Захарий Стоянов”, 2006
 
ПОЛСКИЯТ ПЪТ
Последните години зачести издаването на професионално написани истории на различни европейски държави и народи. Това е много положително явление в нашия книжовен живот, защото обогатява българската култура и дава богати знания за миналото на Европа.
Автор на книгата “Полският път. Хилядолетната история на поляците и тяхната култура” е Адам Замойски. Той е роден в Полша и е получил образованието си в престижните Даунсайд Скул и Куинс Колидж, Оксфорд. Написал е книги за Падаревски, Шопен, Понятовски и др. “Полският път” е отличен пример за кратка и популярна, но в строго научен стил, история. Маркирани са най-важните събития от историята на Полша. Полша е много интересна страна, с много превратности в своето минало. Малцина навярно знаят, че именно в Полша се заражда прототипът на съвременния парламентаризъм – почти цял век преди английския. Поляците очевидно имат вкус към колективното разрешаване на общонародните и общодържавните проблеми. И може би поради това е толкова драматична нейната съдба и толкова много са превратностите в историята й. Периодите на обединение на полските земи се редуват с трагични робства, разделения и унищожения на хора и култура. В сърцето на Европа живее един умен и благороден народ, чиято култура е изключителна, но и чиято храброст и способност за отстояване на националното не е за подценяване.
“Полският път” е издание на Полския културен институт в София. Полша популяризира своята история, дори и сред един малък народ като българския. Това е пример на истинска политика в културата, каквато за съжаление ни липсва на нас, българите. Оправданията, че няма пари, никак не са основателни. Не парите липсват – липсва желанието и любовта към работата.
Книги като тази обогатяват нашата култура и показват на учените как трябва да се пише, за да бъдат разбирани и обичани от масовия читател. А и как трябва да се възпитава чрез историята родолюбие.
Адам Замойски “Полският път. Хилядолетната история на поляците”, изд. “Абагар”, 2006
 
ОТ СЕБЕ СИ НЕ СИ ОТИВАЙ
Така е назовал своята мемоарна книга поетът и драматург Недялко Йорданов. В нея той описва живота си на писател и гражданин. Свидетелството му е интересно и важно за историята, защото винаги е бил авторитетна фигура в литературния и обществения живот. С неговото име и с активните му действия е свързан подемът на литературния и културния живот на Бургас в продължение на повече от 20 години. Но не само на Бургас. Недялко Йорданов участва в ръководството на СБП и спомените за това, какво е ставало сред писателите, също е от важно значение. Авторът говори, разбира се, преди всичко за себе си, за своето лично участие в едно или друго събитие и явление, за своя дял в историята на българската духовност, за това, как са написани някои от неговите най-добри творби.
Сложно е времето, за което разказва Недялко Йорданов. След 1989 г. то бе арогантно зачеркнато от историята, сякаш не е съществувало. Или ако е съществувало, е донесло само злини. Такова твърдение, разбира се, е глупаво. Книгата на Недялко Йорданов го доказва убедително. Когато си искал да направиш нещо полезно, да напишеш и публикуваш сериозна творба, никой не е могъл да те спре – дори и да са ти пречели съзнателно и злоумишлено и да са ти създавали неприятности и горчивини.
Н. Йорданов не е успял обаче да се избави от често срещаната слабост в подобен тип книги: да се поставя непременно в центъра на живота и да прави така, че всички останали да кръжат около него. Доста егоцентрично е повествованието.
Подобни книги трябва да се приветстват като необходими и полезни, защото оформят историята и й придават повече сложност, пълнота и значимост. И я съхраняват в живо и увлекателно слово.
Недялко Йорданов “От себе си не си отивай”, С., изд. “Ню медия груп”, 2006
 
РУСКИЯТ СВЯТ
У нас рядко се издават книги с преводи на стихотворения от един преводач. Известният поет и преводач на руска поезия Андрей Андреев е поел риска да представи своя поглед върху света на руската поезия от края на ХІХ и ХХ в. чрез преводи на любимите си поети. И то какви поети: К. Балмонт, Г. Иванов, С. Есенин, П. Василиев, Б. Окуджава, М. Дудин, Е. Евтушенко, В. Висоцки и др. А. Андреев е първият, който цялостно представи на българската публика поезията на Константин Балмонт. Знам, че е приключил работата си върху преводи на поезията на големия философ-мистик Владимир Соловьов ( част от тези преводи публикуваме в този брой). Той успешно популяризира поезията на по-малко популярните и дори неизвестни у нас, но особено значими автори, като Павел Василиев, Николай Старшинов, Анатолий Жигулин, Александър Руденко (който впрочем заради усилията именно на А. Андреев вече е известен и обичан в България).
Няма да е пресилено да се каже, че днес Андрей Андреев е един от най-големите български поети-преводачи от руски. Възпитаник на Литературния институт “Максим Горки”, сам великолепен поет, А. Андреев работи с вдъхновение и резултатите му са показателни. Той превежда и думите, и текста, и духа на автора. Затова и стихотворенията звучат, все едно че авторите им са ги писали на български.
Убеден съм, че тази книга ще бъде оценена по достойнство и ще заеме мястото си на едно от най-ярките явления в българската литература през 2006 г., защото великолепно представя едни от най-големите руски поети.
Андрей Андреев “Калина алена, калина черна. Руски поети”, С., изд. “Захарий Стоянов”, 2006
П. Р-ев
ИЗКУСТВО, БЕЛЯЗАНО ОТ НАЙ-ВИСОКА ДОЗА ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ
(Коледен концерт
на Стефан Ноак във Варна)
През последните дни на отиващата си 2006 г. във Варна по традиция се организират много и разнообразни концерти. Върху фона на видовото и жанровото им изобилие се открои соловият рецитал на Стефан Ноак в съпровод на пианистката от Варненската опера Жанет Бенун.
На 27 декември, в рамките на Рождественския салон на изкуствата, той представи 20 коледни песни и арии. Провокацията за неизкушения зрител беше рядко срещаният мъжки глас - алтус, а за ценителите на музиката – уникалната възможност да чуят произведения, които за първи път бяха изпълнени във Варна.
Програмата съдържаше добре познати произведения от Франц Грубер (“Тиха нощ, свята нощ”), Й. С. Бах (фрагменти от Коледна оратория и песни от песнопойката на Шемел), Хендел (арии из ораторията “Месия”), но също така и неизвестни за варненската публика творби на композитори, чиято етническа принадлежност спада към лужичките сорби в Германия – Бярнат Крауц, Корла Август Коцор, Ян Буланг и Ян Циж.
Само по себе си представянето на толкова обемна и стилово разнообразна програма е начинание, което заслужава поздравление. Но качествата на концерта не се изчерпват с това. За да се открои следващото му голямо достойнство, е необходимо да го отнесем към непосредствения социален контекст в България, свързан с еуфорията от влизането на страната в Европейския съюз от 1 януари 2007 г. Стефан Ноак пя на три езика - немски, сорбски и английски. Именно в този факт се съдържа едно значимо послание, което той отправи: за днешния човек е жизненоважно да търси упование и надежда не само в общите идеи и ценности, а и в своята идентичност, която го прави различен.
Стефан Ноак постигна необходимия баланс при представянето на отделните автори и произведения като последователност и като интерпретация. Песните прозвучаха с необходимата мекота, подхождаща на лирично-изповедното настроение, което се съдържа в тях. Обратно, ариите бяха представени с подобаваща доза монументално-тържествено звучене, изискващо повече сила на гласа и градации.
Независимо от разнообразните художествени задачи, концентрирани в рамките на 70-минутната програма, изпълненията на Стефан Ноак бяха белязани от изравнения му и темброво овладян глас, при който изящното фразиране, ясната дикция и нюансираната динамика изразяваха изкуство, белязано от най-висока доза професионализъм.
Неотделима част от успеха на рецитала на Стефан Ноак бяха и кратките обяснения на проф. Розмари Стателова, чрез които ненатрапчиво и с чувство за мярка публиката беше въведена в традицията и особеностите на високите мъжки гласове, общността на лужичките сорби в Германия и творчеството на представените композитори.
Съпроводът на пианистката Жанет Бенун също беше на професионална висота независимо от краткото време за подготовка на концерта.
Публиката по достойнство оцени усилията и отговорното отношение на изпълнителите и щедро им подари своите възторжени аплаузи.
Концертът на Стефан Ноак ни накара като зрители да се замислим и за някои особености на концертния живот във Варна. Националната ни музикална традиция и създадените стереотипи за съжаление поддържат един доста ограничен стилов диапазон, който се изчерпва с изкуството на ХІХ в. Барокът, Предкласиката и Ренесансът остават встрани от полезрението на действащите изпълнители и организатори на концертния живот. Ето защо рециталът на Стефан Ноак запълни и една зейнала празнина в музикалния живот на Варна.
Любомир Кутин
 
15 ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ОБЕКТИВА НА КРАСИМИР ДЕЛЧЕВ
На 19 януари 2007 г. във Варна бе открита една много интересна фотоизложба, каквато не се открива всеки ден. Художникът-фотограф Красимир Делчев представи на публиката своите портрети на 15 писатели, които живеят във Варна. Преди година той показа портрети на 15 художници – също от Варна. Тези две изложби са верен знак, че културният живот в черноморския град променя своя облик; че творците заживяват нов живот; че все по-уверено се преодолява провинциализмът. Един сериозен художник се е опитал да пресътвори образите на 15 своеобразни литературни дарования, да изтълкува творчеството им, като покаже техните лица. И трябва дебело да подчертаем, че този опит е напълно успешен. Красимир Делчев е уловил различните характери, като им е дарил нов живот чрез своето изкуство.
Варна има добри писатели от различни поколения. Писателите са тези, които задават тона на културния живот, оформят неговия облик. По тях се равняват и останалите изкуства. Красимир Делчев представя интелигентни, мислещи, тънко чувстващи личности, които излъчват живец, интелект, разум и дарование. И всички са различни един от друг.
Идеята на Красимир Делчев да създаде колекция от по 15 от най-видните творци на Варна ще открие на самите творци какво богатство има във Варна и колко е важно всички заедно да творят съдбата на своя град. И да доказват, че Варна отдавна не е провинция, а средище на високо и значимо изкуство.
“Простори” подкрепя този стремеж и намира усилията на Красимир Делчев за успешни и в бъдеще ще ги подкрепя...
П. А-в
 
 
Заглавие
Преглед 
Рубрика Преглед | 2007 / април 
Съдържание
КНИГИ
 
СВОБОДАТА КАТО ИЗПИТАНИЕ НА ВЛАСТТА
Добри Ганчев. “Спомени”, изд. “Слово”, 2005
 
Когато през 1973 г. за първи път бяха публикувани спомените на Добри Ганчев от времето, когато е бил учител по български език на княз Фердинанд, всички изпитаха особен потрес от прочетеното. За първи път толкова трезво и дори жестоко бе описано едно време, което все още се счита за време на българския политически романтизъм. Времето на “строителите на съвременна България”. Нищо от патоса и преклонението на мемоаристи от ранга на Захарий Стоянов и Симеон Радев нямаше тук. Нищо и от Вазовия романтичен ентусиазъм и вяра в силата на България. Няма го дори и разочарованието от следосвобожденския меркантилизъм и партизанщина. Добри Ганчев като на скенер преглежда цялата тогавашна действителност с нейните най-главни политически герои и описва всичко, което се е появило на екрана на неговата памет.
Случките, които той е преживял, и хората, с които се е срещал, принадлежат почти напълно на новата ни история. Добри Ганчев гледа с остър поглед, внимателен е към подробностите, но много точно и бързо схваща важното, главното. По тази именно причина, спомените му не са пикантерията на времето, а негов проникновен анализ. Авторът е умен и почтен човек, за когото държавната власт е отговорно дело. Но в нея той забелязва как посредствени хора я опорочават и използват за лични цели. Над всички с посредствеността си и със суетността стои безспорно княз Фердинанд. Но у него има доста полезни за заемащ такъв висок пост лични качества. Дребната личност умее да “прелъстява” обкръжението си, да покварява чрез ласкателства и награди себеподобните си подчинени. Князът има за първа своя грижа да създаде “висше общество”, чрез което да манипулира общественото мнение, но най-вече за да задоволява прищевките си за аристократичен живот. В това “общество” са всички тогавашни величия, начело със Стефан Стамболов, ген. Рачо Петров, Михаил Савов, Петко Каравелов, П. Р. Славейков. Всеки е нарисуван индивидуално, прецизно, с най-характерните си черти. Безспорният писателски дар на автора  представя истински живи хора с достойнствата и слабостите им.
Добри Ганчев набляга повече на недостатъците на тези хора. Но какво да се прави, когато българската държава в зората на своето съществуване е попаднала в ръцете на хора случайни, тщестлавни, недостатъчно подготвени, оплетени в интриги и жажда за власт и пари; хора с не особено висок морал. Някои от тях са герои от революционните борби, но в новата обстановка бързо се приспособяват и стават като всички останали. Двигател на порочните промени, на интригантството в политическия живот, в разложението на нравите е княз Фердинанд.
Спомените си Добри Ганчев е писал не за да прави сензации за съвременниците си. Напротив, той не ги показва никому и държи да бъдат публикувани 25 години след смъртта му, за да не засегне някого от героите си.
Такива книги имат важно значение и е добре да бъдат четени от повече хора. Добре е и днес да се пишат. Защото бъдещата история е днешното ни настояще. Колкото повече почтени и достоверни свидетелства остави то, толкова по-добре и по-точно ще бъде утре опознато и оценено.
 
ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ. КРИТИКЪТ, РЕДАКТОРЪТ, ЕСТЕТЪТ
Изд. “Фабер”, 2005
 
Интересът към Владимир Василев все повече нараства. Причината е в осъзнатата необходимост на българската литература да изучи себе си, своите основополагащи принципи. И ако до преди 10 - 15 години на Владимир Василев се гледаше единствено като на контрапункт на някаква измислена от младите литературоведи “официална литература”, то сега подходът е по-трезв, не-политически, задълбочен.
Съдбата на Владимир Василев е съдба на всеки принципен, талантлив и с висок вкус критик. Такива критици се броят на пръсти. Те предизвикват остра неприязън у масовата посредственост. Тях ги ненавиждат, ругаят, клеветят. Ненавиждан, руган и клеветен бе и Владимир Василев – при това не само след 1944 г., но и преди. В отношението към него след 1944 г. няма никакъв политически елемент, както искат да докажат авторите на тази книга; просто мнозина не му прощават отношението към самите тях и към себеподобните им.
В тази книга са събрани и подредени изследвания, спомени и документи за Владимир Василев, показващи неговата разностранна литературна, редакторска, театрална и обществена дейност. Владимир Василев не само заслужава да бъде внимателно изследван, но и дава обилен материал за особеностите на българската литература и нейната критика между двете войни. Той събира в себе си всичките тенденции и проблеми на литературното развитие и наистина е критик - емблема на епохата си. Редактираното от него знаменито списание “Златорог” събра около себе си всички най-големи български писатели и интелектуалци. Когато говорим за “Златарог”, ние говорим за българската литература в продължение на повече от 20 години.
Книгата, съставена и редактирана от Сава Василев, помага на изследователя да проникне по-дълбоко в живота и делото на Владимир Василев, но тя е и свидетелство за отношението на нашето съвремие към това дело.
 
ИВАН САРАНДЕВ. “ХРОНИКА НА ЕДНО ПРИЯТЕЛСТВО. СРЕЩИ И РАЗГОВОРИ С БОРИС ДЕЛЧЕВ”
Изд. къща “Хермес”, 2006
 
Литературата сякаш вече забрави Борис Делчев. А той бе критик с авторитет и позиции, почтен, достоен и интелигентен. Неговата мемоарна серия “Познавах тези хора” показва блестящия му талант на словесен портретист, който умее да пресъздава образи на видни интелектуалци, да разказва за живота им вълнуващо и увлекателно като истински писател.
Борис Делчев бе един от критиците, чрез които българската литература след 1944 г. продължи плодотворните си традиции и бързо се отърси от скудоумни политически страсти, към които се опитваха да я насочат някои бездарни политико-литературни велможи. Благодарение именно и на него бяха преодолени опитите да се зачертават имена и периоди в историята на литературата ни и да се налагат принципи и критерии, чрез които да бъде манипулирана.
Авторът на книгата Иван Сарандев е дългогодишен изследовател, учен и преподавател, професор в Пловдивския университет. Благодарение на него през последните 30 - 40 години се възроди жанрът на литературната анкета. Под негово ръководство в Института за литература при БАН бе създадена проблемна група, която подготви цяла серия от анкети с видни наши писатели. Самият Сарандев даде образци в този жанр – особено анкетата с Емилиян Станев.
В продължение на дълги години той е общувал с Борис Делчев и е записвал срещите и разговорите си с него. По този начин той е съхранил думите и мислите на Б. Делчев, но и е запазил духа и аромата на времето, в които са протичали тези срещи и разговори. Самият Сарандев очертава и своя собствен приятелски кръг от писатели и интелектуалци, в който е живял и формирал своите литературоведски предпочитания и естетически принципи. По този именно кръг съдим и за духовния свят на критика Борис Делчев. А и за общото състояние на тогавашния литературен и културен живот.
“Хроника на едно приятелство” би следвало да се разглежда и като продължение и  допълнение към излезлия преди години дневник на критика, който предизвика доста спорове и възражение в литературния свят заради крайните оценки на Б. Делчев за факти и събития и мненията му за писатели.
Книгата щеше да спечели много, ако словото в нея бе по-прецизно. Но и така тя е ценно свидетелство, което ще бъде полезно и на изследователя, и на обикновения читател. Тя ще го отърси от илюзии и страсти и ще му помогне да разбере “какво е било”, кои са движещите сили в литературния живот и кой кой е всъщност...
 
КАРЛ КРИСТИЯН ФЕЛМИ. “ВЪВЕДЕНИЕ В СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВНО БОГОСЛОВИЕ”
Фондация “Покров Богородичен”. Издателство “Омофор”, 2007
 
Когато е писал тази книга, авторът Карл К. Фелми е бил протестантски пастор-богослов. По-късно приема православието. Той е професор, доктор по богословие, завеждащ катедрата по история на християнския Изток в университета “Фридрих-Александър” в Германия.
Авторът задълбочено и достъпно представя смисъла на Православието, както и неговата отлика (и сходства също!) от католицизма и протестанството. Той подчертава, че прави опит да въведе читателя в православното богословие, а не го обяснява цялостно, нито показва всичко в Православната църква, защото, смята той, такава задача е трудно изпълнима. Книгата има теоретичен характер, но дава примери и от богослужебната практика, за да онагледи с примери изложението. Но макар и протестант, когато пише книгата, К. Фелми се отнася с любов към православието. Самото писане вероятно му е помогнало да се обърне и да се отърси от греховните си увлечения.
Подобни книги не са предназначени единствено за богослови-специалисти или за духовници. Те са полезни и за обикновените богомолци – миряни, които искат да научат повече за своята вяра, за каноните и догматите на Църквата, за да могат да осъзнават смисъла на своята вяра и духовна практика.
 
ОРЛИН ОРЛИНОВ. “НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ”
Издателство “Жанет 45”, 2006
 
Старите поети се възраждат; те пишат и издават нови стихотворения. При това пишат добре, почти както са писали в младите си години. Днес темите им обаче са по-различни, защото и животът им е друг. Хубаво е, че българските издателства не ги забравят. Литературата е богата със своите автори от различните поколения и нейното обновление и развитие е възможно само ако се опира на традициите и приемствеността.
Орлин Орлинов дълго не беше издавал – може би почти 20 години. Преди време той беше доста продуктивен и издаван поет. Някои си мислят, че е бил конюнктурен автор, обслужващ идеологията и пропагандата, но който прочете негови стихотворения, ще открие автентичен лирик, владеещ отлично поетическата техника и пресъздаващ истински човешки преживявания. Орлин Орлинов присъства в литературата ни и с публицистичната си поезия, дори и с поемите си “Ода за СССР”, за Виктор Хара и др., защото в тях изразява реални обществени настроения и състояния на обществото. Тези творби са написани добре, звучат мощно и чисто.
Тук, в новата си стихосбирка, Орлин Орлинов се представя като поет-лирик. Интересно е да четеш любовни изповеди на човек, който много е преживял, бил е център на внимание, а сега е встрани от обществения интерес. Болката от преминаващия живот се прелива в радостта от запазената способност да чувства и преживява силни чувства. Но чувствата му не само лични. Героят в поезията на Орлин Орлинов осмисля действителността, в която съществува. Заключенията му са тъжни, но жаждата за живот, вкусът към живота го прави силен и добър.
Добра е книгата Орлин Орлинов. Нека го поздравим, че въпреки всички превратности в неговата лична и обществена съдба, той е жив като поет и съкровено изповядва натрупалите се вълнения и размисли.
 
ЗОЯ ВАСИЛЕВА. “ДИШАНЕ НАОБРАТНО”,
изд. “Български писател”, 2006
 
“МОИТЕ МИСЛИ И ДРУГИ ДРАКОНИ”,
Национален музей “Земята и хората”, 2004
 
Ето една смислена, прозорлива и даровита поетеса, която се губи в празнословието и шумотевицата на съвременния литературен живот. На пръв поглед нейната лирическа героиня изглежда малко “дръпната”, готова на провокации, но всъщност е много нежна, мислеща, отговорна жена, която не е удоволетворена от живота и иска да го промени, за да стане по-добър.
Зоя Василева е изповедна поетеса – впрочем, поетесите са все изповедни. За разлика от мъжете те по-рядко изобразяват пейзажи, а повече извеждат чувствата си на показ. Но при З. Василева дръзкото е съчетано с голяма доза стеснителност, неудобство, смиреност. Тя иска да се покаже свободна, еманципирана, самостоятелна, но признава, че й е по-добре, когато е защитена, пазена, разбирана. Това прави поезията й съкровена, нежна, лирична – въпреки публицистичните нотки в нея.
Хубаво е, че в съвременната българска поезия все още има поетеса на име Зоя Василева; хубаво е, че поетесата пише и публикува. Нейната участ е да изразява вътрешния си свят, пък нека други по-гръмогласни я заглушават. Истинският творец винаги получава полагащото му се в литературата.
П.Р-ев.
 
 
ТЕАТЪР
 
“ПЕЩЕРАТА И СЕНКИТЕ”
Постановка на ДКТ – Варна, сезон 2006 - 2007
 
За този спектакъл ( който не е за деца) вече се говори оживено. Показван е и в чужбина, където предизвиква огромен интерес и е оценен като ярко постижение на съвременния куклен театър. Когато се играе във Варна, залата е препълнена.
Спор няма: шумът около спектакъла е заслужен. И е още едно доказателство, че театърът се развива правилно и възходящо. Търсенията дават резултат. В порядъка на тези търсения би следвало да разглеждаме и “Пещерата и сенките”.
Спектакълът е преди всичко визия. Картините на Сашо Анастасов, по чиято идея се осъществява творбата, се съпътстват и допълват от движенията на актьорите и музиката. Картината е наистина впечатляваща и направена с много вкус и умение от страна на постановчика Вера Стойкова и актьорите, които танцуват много пластично. Всъщност танцът е силната страна на постановката, но това не е балет, а движения на тела, които изразяват чувства и настроения. Наслагването на музика, движения, сенки и картини е хармонично, с майсторство. 60 минути пред очите на зрителите протича феерия от менящи се картини, оградени в пространството на сцената и раздвижени от вътрешната енергия и артистично разбиране на актьорите.
У нас подобен театър не е твърде популярен. Възможно е това да предизвиква и въпроси около смисъла и качествата на постановката. Важно е, когато я анализираме, да не търсим неща, които ги няма и не са замисляни. Достатъчно е да гледаме на спектакъла като на “движещи се картини”, за да се убедим, че тези картини са рисувани със замах, професионално твърде грамотно, създаващи настроение и възбуждащи преживявания, които поначало предизвикват визуалните изкуства. Не е малко да приковеш вниманието на зрителите за цял един час, като не му говориш и не му предлагаш отчетлив сюжетен разказ.
“Пещерата и сенките” вече тръгна към публиката на Варна и света. Първите му крачки са успешни. Дай Боже така да бъде и по-нататък!
П.Р-ев.
 
 
ИЗЛОЖБИ
 
ФРЕНСКИТЕ МУЗЕИ ПРЕДСТАВЯТ 6 ХИЛЯДОЛЕТИЯ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
 
В света на археологията България е международно призната с две големи културни явления. Първото е откриването на Варненския халколитен некропол (1982 - 1990) от V хил. пр.Хр. Там е най-старото обработено злато на света, с едно хилядолетие по-старо от това в Месопотамия и Египет. Варна е и богато място на тракийските царе от класическата и елинистичната епоха (V - III в. пр.Хр.) Тракийските могили са украсени с много рисунки и скулптури. С тези думи започва каталогът, издаден във Франция по повод на представителната изложба “От траките до отоманите”, с която варненският Регионален исторически музей гостува на Археологическия музей в град Лат, Южна Франция. А от средата на април изложбата е в Националния археологически музей на Париж.
Над 400 каталожни номера, които съдържат около 1200 предмета от фондовете на варненския музей, вече четвърти месец са пред френската публика и може би ще помогнат на европейците да се запознаят с една колкото позната, толкова и непозната за тях култура. Защото съдържат богата информация за историята на България от траките до отоманите, от енеолита (V хил. пр.Хр.) до началото на ХIХ век.
Основната част от богатата експозиция е посветена на праисторията, античността и средновековието. Тези периоди са представени с керамика, бижута, монети... За първи път в историята на варненския музей зад граница се изнасят толкова обемни предмети - надгробни плочи, капители, оброчни релефи. Етнографията на Варненския край е представена с емблематични за бита на българите предмети, включени са и няколко икони от епохата на Възраждането. Съпътства ги богата художествена изложба на фотографа от варненския музей Румяна Костадинова, заснела природни забележителности, български обичаи и паметници на културата. Значителна част от експонатите са от знаменития Варненски енеолитен некропол. Следват античността, времето на Византия, средновековието - Първото и Второто българско царство... Два костюма (женски и мъжки), оброчни хлябове и други предмети представят бита и културата на българите от края на ХIХ и началото на ХХ в.
Изложбата е подготвяна в продължение на две години със съдействието на специалистите от музея в Лат, с които варненци поддържат професионални връзки вече 17 години. Нейното откриване дни преди официалното присъединяване на страната ни в Европейския съюз не бе случайно.
Луксозният каталог е от 300 страници, изпълнени с фотоси, описания на експонатите и статии за съответните епохи. Автор на снимките е Румяна Костадинова.
Д.Хр.
 
"В ТЪРСЕНЕ НА ОБРАЗ"
 
Така беше озаглавена изложбата, подредена и открита на 1 март 2007 г. в Градската художествена галерия „Борис Георгиев” – Варна. В изложбата участваха творци с различен изказ в едно ограничено пространство (само в зали 6 и 7) и в ограничено време - три дни. Десетимата автори използват различни техники, различни са и естетическите им възгледи, както са различни и пътищата, по които вървят, за да достигнат до реализирането на замислите си... Марина Варенцова-Русева е завършила „живопис” в университета „Херцен” в Санкт Петербург и е излагала самостоятелно или заедно с Николай Русев в над двайсет изложби у нас и в чужбина. Николай Русев пък е и организатор и участник в национални и международни пленери и артфестивали. Има публикации у нас, във Великобритания и САЩ. Тодор Чапкънов и Венелин Георгиев присъстват с видеопроекти, което и съответства на тяхното образование – тв режисура, художествена фотография и фотодизайн. Подобно е и амплоато на Светлан Стефанов, чиито дизайнерски проекти са оценени високо още през 2003 г., когато става художник на годината за компютърен дизайн. Графичната школа на Великотърновския университет е с традиции и Илия Илиев и Свилен Георгиев достойно я защитават. Димитър Щерев, Доника Йорданова и Венцислав Марков работят в различни области, но ги обединява вкуса към експеримента и различния поглед. Илияна Огнянова е единствената сценографка от десетимата и нейният проект също издава стремеж към нетрадиционност. Венцислав Марков и Александър Иванов също добавят своите щрихи към цялостното звучене на тази краткотрайна, но впечатляваща изява на търсещата младост в изкуството, особена заслуга за чиито успех има ръководителят и PR на проекта Ясен Казанджиев.
Ангел Г. Ангелов
 
 
МУЗИКА
 
НА ГОСТИ НА УЧИТЕЛЯ ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ
 
“На гости на Учителя” е анотацията под една от снимките в постоянната експозиция на къща-музей “Панчо Владигеров” - София, запечатала Владигеров в дома му на 13 март 1974 г., сред своите ученици. Между тях е и съвсем младият тогава композитор Милко Коларов, последният и особено скъп на Владигеров ученик.
Именно по повод рождената дата на Първомайстора, 13 март 2007 г. (тази година отбелязваме 108 години от неговото рождение) къщата-музей “Панчо Владигеров” в София покани Милко Коларов за среща-разговор и ново представяне, вече и в София, на наскоро издадената книга “Милко Коларов – недовършена анкета”.
Присъстваха професори и студенти от ДМА “Панчо Владигеров” - София, колеги и приятели на композитора от Варна, почитатели на неговото творчество и музикално изкуство. Прозвуча запис на Концерта за цигулка и оркестър, посветен на Панчо Владигеров, в изпълнение на Симфоничния оркестър на гр. Люцерн, Швейцария, и солист – българският цигулар и концертмайстор на оркестъра Димитър Димитров.
Тази среща бе едно продължение на “недовършената анкета”, тъй като това произведение, изпълнявано над 500 пъти от знаменити цигулари на редица европейски сцени, за първи път звучеше в дома на любимия Учител на неговия рожден ден.
След 29 години Милко Коларов отново се завърна в къщата на китната софийска улица “Якубица” № 10, където, както сам написа, “прекарах най-красивите, най-щастливите си години”.
Надя Сотирова
 
ЛОВЦИ НА ЗВУЦИ И ДУШИ
Концертът на малтийската поп звезда Лудвиг Галеа
 
Като че ли всичко започва от лицето му, по-скоро – от аполоновото му чело. Лице на южен средиземноморски рибар, напомнящо с нещо за евангелската фраза: „Елате, ще ви направя ловци на души.” Вокалните фрази в изпълненията му звучат вертикално и низходящо. Започват високо някъде, като тенорови трептения на челото му. После плавно, но почти изненадващо се снижават, сякаш се приглушават в гърдите му. Ниските им регистри стават обли, топли, чувствени до покъртителност. Точно в това преливане, в това наливане на музикални мисли в чашата на сърцето е цялото му артистично внушение. Ако въобще е възможно да се правят портрети на артисти с помощта на тонални знаци...
Всъщност всичко дотук е само разговор за настройката на слуха ми по време на концерта на малтийската поп звезда Лудвиг Галеа. Очаквах да го видя с всичките атрибути, типични за жанра. Нищо подобно обаче не се случи в концертното студио на Радио Варна. И черната папийонка, и оперната постановка на гласа – всичко изглеждаше прекалено сериозно, изчистено, напомнящо за класата на романтизма. В репертоара имаше какви ли не евъргрийни – от разплакващото O, Sole Mio, през Шубертовата Ave Maria и Пучини, до отчаяната мъжественост на Франк Синатра. Въобще Галеа изнесе урок за това как познати до втръсване мелодии могат да бъдат преживявани модерно, със сърдечни тоналности. И разбира се – с невероятна мярка за позволените и непозволените граници на интерпретацията. Тъкмо като интелигентна и елегантна интерпретация звуча и клавирният съпровод на Емил Груев.
С рецитала на Лудвиг Галеа на практика завършиха Мартенските дни на Студио Да, озаглавени този път Музикални акварели. Амбицията на организаторите им беше да отбележат 15-годишния юбилей на Детското шлагерно студио Да. Утвърдително му име е вече твърде утвърдено. И специално – финото и замислено присъствие на Доно Цветков, в чиято артистична индивидуалност всички тези петнадесет години се случиха.
Димитър Калев
 
 
Заглавие
Преди и след танца
Before and after the dance 
Рубрика Под знака на Терпсихора | 2006 / март 
Съдържание
Художник Светлин Ненов

София Стоянова
Ако ви е скучно или безлично в безкрайно дългите и студени зимни дни, ако житейската инерция ви върти в омагьосания пирует на досадното ежедневие, не се чудете какво да правите.
И не бързайте.
Изберете си маршрут. От колхозния пазар, без да си броите стъпките, тръгнете бавно надолу по ул. “Д-р Пискюлиев”. В кръстословицата от магазини, будки и павилиони, сред хаоса и отчайващата безвкусица от накамарени купища евтини домашни чехли и вестници, няма как да подминете уморения “Вулкан”. Все по-малко са варненци, които знаят, че там кротко съжителстват ателиетата на известни варненски художници с претрупаните търговски складове. В такива случаи пари и стока, стока и пари не си пречат.
И не си досаждат. Пазят дистанцията си - с мълчание.
Повечето майстори на четката почти живеят там – без значение дали е денем или нощем - щом вдъхновението задвижи ръката им, рисуват във “Вулкан”. Редят изложби във варненските салони и галерии – понякога помпозно, в повечето случаи – не чак до там. Обикалят арт клубовете между София и Пловдив, показват света си в Париж и Виена и пак се връщат в ателието си. В самотата там с четката се раждат картините им – със соло свят, лице, бръчки, характер и....
И знам ли още какво...
И понеже все още се свиваме в уморително дългите и ледени зимни дни, си измислих първи вариант – опитвам и успявам да се връщам в годините назад. Връщам се не къде да е, а в Летния театър. Защо там ли?
Защото от неговата осветена от прожекторите сцена се роди, тръгна и се утвърди първият в света международен балетен конкурс... Логично е да попитате: защо избирам балета?
Защото е шеметно, невероятно изразително и жестоко изкуство. А и влязохме в каталозите на специализираните издания и енциклопедиите с него. Светът разбра къде е Летния театър във Варна от разговорите и интервютата с балетните артисти. От личностите, които с класическия и модерния танц изгряха – след Варна - в Москва, Париж, Виена, Ню Йорк...
Ето защо опитвам да прескоча пролетта и в аванс да усетя тонуса за 80-годишния варненски музикален фестивал “Варненско лято”.
Чета интервюта и новини за задаващия се летен афиш и си мисля за юбилейното “Варненско лято”. Обичам да изпреварвам времето, защото – очаквам – талантливия художник Светлин Ненов да ни подреди изложба живопис “Балет”. И не само да допълни рождения ден на “Варненско лято”, а да ни покаже магията на четката си в десетгодишен танц с Терпсихора...
Всъщност идеята е негова.
Той е намислил да подреди изложба живопис на тема “Балет” и да издаде календар. Така Варна ще допълни визитката на събитието, а майсторът на четката Светлин Ненов ловко ще се измъкне от утвърдения живописен ъгъл и ще ни покаже какво е за него балета...
Той ще селекционира и ще подреди за юли около 20 изискани и вярвайте ми, невероятни платна. Светлин Ненов ще ни покаже какво е разбрал, видял, научил и нарисувал край станката, на репетициите и спектаклите по време на балетните конкурси. Така, в изложбата “Преди и след танца” ще ни покаже своето па де дьо ...
И то не става дума за частния (вече) балетен конкурс, а ще видим как живописецът Светлин Ненов намери своето място в капризното и деликатно изкуство.
Той не е самотник с темата в родното изобразително изкуство – от няколко години живият класик Димитър Киров идва през лятото и ни показва в галерия “Кавалет” балетните си платна. Съпругата му е балерина, постановчик и педагог - така че балетът е част от семейния им хоризонт. При Светлин Ненов ситуацията е по-различна – той е живописец, сам е открил емоционалната сила и влиянието му във вкуса на не чак толкова многобройната варненска публика. От години интелигентни варненци идват в Летния театър, търсят гратиси или покани, и то - ако може - дори и без билет, но да видят броените танцувални вечери на конкурса.
Преди години – тогава Светлин Ненов все още преподаваше във варненското училище по изкуствата и между часовете по рисуване, между уроците по музика, хармония и литература, е открил и балета. Не го питах как е бил запленен.
Може и да е стоял свит до станката и с мълчание да е попивал екзерсиса. Ако сега видите недовършените му платна, които той се готви да покаже и във Виена, няма как да не повярвате, че е имало запленяване... Вгледайте се – и в детайлите Светлин владее позициите и динамичните “па” от азбуката на балета. Неусетно се вмъква не само в коронните роли, а и в нервния замах на дясната ръка на Кармен, уморено отпусната за секунди. “Вижда” обърканата до лудост Жизел. Прави разлика коя е Пепеляшка от приказките за сина си и дали стогодишният сън е разрешение за Спящата красавица...
На ум си казвам: дано да няма препъникамъни и Светлин Ненов да подреди през април във Виена, а през юли – във Варна живописната си изложба, която сам представя като “Преди и след танца”.

Художник Светлин Ненов

Ще я видим. Той не отрича ролята на танцьора, но предпочита и рисува балерини. Усеща нагнетената умора в тялото им в края на спектакъла. Възхищава им се до поклона на аванссцената. Улавя танца и в изписаните и напрегнати мускули, и в сгънатото и премаляло тяло на балерината, сринато зад завесата. Умората сразява танца и ако погледнете няколко поредни платна, ще разберете какво е танцът и как натоварва артистите...
Изложбата му ще бъде през юли в галерия “Актив арт”.
Талантливият живописец Светлин Ненов получи покана от частна галерия във Виена през април т.г. да покаже и там балетната експозиция от малки формати. Преди това – от 1 до 23 март изложбата живопис “Преди и след танца” ще бъде показана в галерия “Алтера” в София.
Затова, ако от сега си планирате лятото, ако ставате рано, за да отидете да плувате в морето, ако търсите разтоварващ вариант за ваканцията или отпуската си, не пропускайте, че ни очакваме интересно преживяване край живописните платна. Ще ни го представи майсторът на четката Светлин Ненов.
Допълнението ще е за Варна и визитката й за сцените по света.
Така че, ако от сега ви е скучно, ако се опитвате да се измъкнете от прозата на бита, не се колебайте да прескочите до лятото. Тогава художникът Светлин Ненов ще ни покаже удивителната си изложба “Преди и след танца”.
За балета – такъв, какъвто е.

      Before and after the dance – by Sofiya Stoyanova.
 
 
Заглавие
Предизвикателството на големия формат, или опит за “Пробуждане”
The challenge of the large format, or An attempt of ‘Awakening” 
Рубрика Палитра | 2006 / юни 
Съдържание
Пламена Димитрова-РаЧева

Изложба “Голям формат” – живопис, рисунка, пластика, по идея на Ванко Урумов, май 2006, ХГ - Варна
Идеята на Ванко Урумов не е избрана случайно. Така формулирана в поканата за участие, тя поставя авторите пред изпитанието на собствените им възможности – да преоткрият своя мащаб спрямо големия формат и голямото изкуство. И тук се е получило “отсяването” - от 50 покани към варненските художници има 25 участници в изложбата. Другото предизвикателство е, че големият формат предполага определена авторска концепция. До 90-те години той бе знак за значимостта на визуалните изкуства в социалния и духовния живот на обществото. Отрицанието на идейно-съдържателната страна на изкуството, свързвано с идеология, доведе до дискредитирането на неговата изобразителност и отчасти на художествените критерии в разбирането на изкуството въобще.
Всъщност в идеята на зададеното едно, линейно измерение на творбите – 2 м, има уловка. Има нещото, което да провокира въображението на художника как да изрази най-добре същността си. Едното известно измерение в кое друго да премине и в какво да бъде то – също линейно, за да затвори формата в квадрат, или да бъде пренебрегнато, като се редуват неопределен брой модули към 2-та метра или да бъде диптих 1+1 м, да бъде височина на формата на картина, свитък с дължина 2 м и пр., и пр. Всички тия варианти подсказват за различните форми и медии на изкуството в изложбата - живопис, рисунка, пластика, и са белег за традиционното, професионално познание в съотношенията и избора на другия размер на произведението.
“Ябълков цвят над тревата” на Милко Божков е колоритна абстракция, полет над нещо, за което душата ни копнее и обича. “Съучастие” е приканване за намеса във вътрешното му пространство и провокация, която Владимир Иванов отправя към нас. Около трапецовиден, запълнен със сини щрихи, шестогран върху неутрално поле на амбалажна хартия всеки може свободно да напише, отпечата или дорисува нещо.
Валери Чакалов с голямоформатната си живопис, състояща се от съединени модули в земни, охра тонове и пластични фактури, респектиращо поставя зрителя в зоната на чистото изкуство, зона на интелекта и сетивността. Рядката антропоморфна релевантност и артистичен финес в “Ухажването на Европа” в пасторал идилия на Явор Цанев е в контраст с трите мъжки торса на Ванко Урумов, поставени в агонално измерение на времето. Непоказани, голямоформатните цветни рисунки, създадени преди десетилетия, и днес те разчупват с експресията си линейните измерения на времето в изкуството.
Творците ни поставят множество екзистенционални въпроси, засягащи “Началата” при Светлин Ненов - това е загадката с всяко раждане и с божествената двоичност у човека в двете му опозиции - светло и тъмно. “Въпросът и отговорът “ при Цанко Цанков са изразени посредством две живописни платна с контрастите на форми, цветове, знаците на природата и човека.
Форматът като разширяване на пространството може да доведе до преекспонирането/обезсмислянето на образа, както е в “Ерата на Водолея” на Венцеслав Антонов или до извеждането на изображението от кавалетния картинен формат към натурния, както е в идиличния пейзаж от “Арбанаси” на Красен Бербенков.
Хронология на визиите, вглеждане във вътрешния свят на мисловността има в двете живописни творби на Кина Петрова “Време” и “Реплика”. Картината на Васко Василев “Лунно дете или луна в оградата “ е живописно потапяне в трепетната магия на необятното митологично време. “Цел” на Тереза Зиковска е играта със знаци-символи и цветове в картината. Цветана Векова прави нов прочит на евангелска притча “Бъдете будни, понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата”, за да отправи послание, а Николай Русев в “Ангелът” е потърсил абстрактно-космични измерения. Чистото изкуство, освободено от диктата на формата, създава цялостна образна представа чрез играта на формите, цветовете, както е при Петко Г. Петков, или в ”Биг сити” на Иван Минчев, създал отворено пространство, изпълнено със сложно напластени, нюансиращи багри.
Взискателната фантазия на Стефан Кулев в “Рисунка”, нюансирана чувствителност при Петко Петков в “Композиция” и “Пробуждането” на Пламен Михайлов могат да бъдат съпоставени по същност, защото те в начина си на живописване – олекотяване, одухотворяване на линията, силуета или замаха на четката, като че ли бягат от материалността, от разочароващата ги реалност на Битието.
“Чуваш ли” на Веселин Начев е творба, в която той показва, че има талант и усещане за градивните, съществени неща. Именно тях той улавя в образ, слово, знак, в намеци за виртуалната и психологичната реалност и така предава монументалност на художествената си визия, съчетание между абстракция, графити, рисунка и пр.
Отдаден на откровението, на нееднозначността и на тайнствата на живота Альоша Кафеджийски в “Оброк” - цветна дървена пластика с глава и жертвеник, поставя философията по-високо от битието. И тя, както и пластиката на Пламен Аврамов са контрапункт на откровеността и остротата на границата на цинизма на Веселин Костадинов с неговата модерна пластика на дунапренов двуметров дамски крак, изпълнен със словесни послания, изпъстрен с цветове и знаци.
Всъщност по някакъв дълбоко вътрешен начин творбите в изложбата са сродни. Те задават различни паралели в отношението към същината на изкуството и поставят множество въпроси, напр. към “Началото” на Киро Янев и за “Тотема” на Венелин Божидаров, как в големия изобразителен формат образът може да бъде уловен или как той се загубва и разпада в безкрая на вариациите си.
От години не сме били свидетели на колективна изява на художници от Варна във Варна, с толкова високо художествено и естетическо ниво. “Големият формат” на изложбата “Пробуждане” ни дава сигнал, че Варна все още е и има потенциала на място, в което се твори с високо качество, стига да има добра идея, вдъхновение и изложбено пространство, в което истинското изкуство да може да живее.
 
 
Заглавие
Премеждия с интервюта 
Рубрика Критика | 2007 / ноември 
Съдържание
(Из книга под печат)
 
Атанас Свиленов
 
Андрей Германов не беше от поетите, които обичат около името им да се шуми. Рядко даваше интервюта, публичните изяви не му допадаха. Не беше сред ораторите на писателските събрания и конференции, а когато все пак се налагаше да се изправи пред трибуната, личеше си сковаността и стеснителността му. Отиде си от земния живот млад, ненавършил 50 години, а в последните от тях боледуваше и рядко се появяваше в така нареченото публично пространство. Преждевременната му смърт беше посрещната с болка, защото несъмнено ни напускаше талантлив творец; приятелите и почитателите му подготвиха и специален сборник със спомени за него, озаглавен „Книга за Андрей Германов” (1985), а нататък във времето името му започна да се позабравя...
Позабравих го и аз. Когато ровейки из чекмеджетата си, открих текста на интервю с него, осъществено някъде в късната есен на 1980 година (а на 15 май следващата той почина), не можех да не се самоукоря за неблагодарната си памет. Не е работата само в това, че за Германов си беше направо изтезание при тежкото му здравословно състояние да ми уйдиса на хатъра да отговаря на въпросите ми, при това по съвсем официозен повод – задаваше се 25-годишнина от прословутия Априлски пленум и ми бяха възложили във връзка с „историческото” събитие да „поразпитам” някои утвърдени автори, но и нещо много лично му дължах като признателност.
Да карам поред и ще стигнем и до интервюто, което препрочитайки го днес след дългите изнизали се години, оценявам много по-високо от някога. Тогава надделяваше просто задоволството, че успях в една трудна мисия, че въпреки болестта, която пред очите ми рушеше поета и от здрав мъж го превръщаше в руина, разговорът стана. Аз усещах, че духът му вече се откъсваше от житейската суета и се приобщаваше към съвсем различни, други измерения, но деликатността и добротата не му позволяваха да ме огорчи. Аз познавах поезията му, бях писал още за първата му стихосбирка „Кълнове” (1959 г.) и бях доловил тези черти на личността му. И натисках даже малко грубичко в тази посока, предчувствайки, че няма да ми откаже.
Но и нещо друго имаше, както споменах, което ме беше свързало с него и то е от най-първите ми стъпки като автор. Едно разтърсило ме огорчение и един неочакван жест на доверие и на подкрепа.
Към края на 1959 г. моя милост като студент започна активно да публикува статии първо във вестника на Софийския университет (такова беше и името му – „Софийски университет”), после в „Студентска трибуна”, нататък и в „Отечествен фронт”, а дойде ред и на „тежките” литературни списания „Септември” и „Пламък”. Потърсиха ме и от списание „Родна реч” и аз му станах редовен сътрудник със статии за Димчо Дебелянов, Яворов, Артюр Рембо и др.
Един ден, тъкмо когато бях отишъл в редакцията на „Родна реч”, намираща се в сградата на ЦК на комсомола, но се влизаше откъм улица „Цар Калоян”, а не от главния вход откъм „Стамболийски”, зам. главният редактор Драгомир Асенов ми каза, че ме търсил Андрей Германов и искал да се запознае с мен. Предположих, че ще е заради наскоро публикуваната ми статия в „Септември”, в която правех преглед на новоизлезли първи стихосбирки и ласкаво се отзовах за книгата му „Кълнове”. Германов работел в същата сграда, бил инструктор към отдела на комсомола за така наречената творческа младеж. Драгомир Асенов се обади по телефона и Андрей Германов, без да си придава административна тежест, казал, че ще дойде в „Родна реч” да се видим. И скоро дойде. Беше невисок на ръст, със здраво телосложение, къдрокос и страшно ми заприлича на преподавателя ми по руска литература в университета, който също носеше фамилията Германов, но Георги. Били братя, имал още един брат, веднага завърза непринуден разговор Андрей. А пък „герм” на немски означавало „кълн”. Съвсем наскоро го узнал, след като вече бил озаглавил първата си книга „Кълнове”. Някаква интуиция го отвела до заглавието. Бързо и някак смутено ми благодари за хубавите думи в „Септември”, а пък аз забелязах, че инструкторът от ЦК даже се изчерви и от това ми стана симпатичен. Но за друго ме търсел. Сформирала се група от млади литературни творци, която да заминела за Москва и Ленинград, да се срещне с писатели, да посети редакции, музеи, театри и т. н. И искал в тази група да ме включи и мен, правел съм му силно впечатление с активността си на литературен критик.
Това щеше да бъде първото ми излизане зад граница. Щеше да е в някакъв промеждутък между края на студентската сесия и началото на изпитите през януари. Удобно, пък и примамливо – да види свят човек. Съгласих се и попълних при него в кабинета му, в който не беше сам, а с още неколцина непознати, разни формуляри. Снимки занесох и зачаках. Поласкан бях, че са ме забелязали, а и исках да видя Москва и Ленинград, за които толкова много бях чел в книгите на руските класици.
Но приповдигнатото ми настроение беше порязано. Германов ме потърси да се видим, не се качих в кабинета, а се разхождахме по улиците около сградата на комсомола. Имало отказ от страна на органите (точно така се изрази) да пътувам, но той нямало да остави тази работа така. Възприемал го като обида и към самия него. Щял да се разтърчи насам-натам, да потърси връзки. И да си останело само между нас споделеното.
Наистина беше обида, но отшумя, защото не знам какво е правел, какво е струвал Андрей Германов, но тържествуващо ми съобщи, че ще замина с групата. Пътувахме с влак безкрайни часове, на Унгени смениха вагоните, после помня престоите на разни гарички и мизерно облечените жени по пероните, които ни предлагаха да си купим кисели краставички. Много беше подходящо, защото във влака нашата група не изтрезня. Хора с опит се бяха заредили от София с цели каси с водка, тогава тя не струваше нищо. Аз бях в едно купе с Боян Трайков, тогава млад журналист във в. „Народна младеж”, но към когото се отнасяха главно като към сина на Георги Трайков, земеделския лидер, превърнал БЗНС в послушен сателит на БКП. Почти всички в групата бяха по-възрастни от мен, някои с доста години. Помня Върбан Стаматов с вече благородно побелялата му глава, с високия му ръст и със съхранената осанка на бивш царски офицер (тогава не знаех тази подробност от биографията му). В Русия домакините веднага се насочваха към него, приемайки го за шеф на групата. А ръководител беше Дико Фучеджиев, вече секретар на писателския съюз, но не се натискаше да изпъква. В хотела пък спяхме в една стая с Виктор Барух, кротък мълчаливец, който обаче ми даде ценен, животоспасяващ съвет, когато в Ленинград заварихме минус 37-градусов студ. На улиците този студ нахлуваше през панталоните ми и ме смразяваше. Разбрал, че съм имал неведението да не си взема дълги гащи, Виктор ми каза да си обуя долнището на пижамата. Е, вече се живееше...
В Москва на няколко пъти посетихме редакцията на списание „Юность”, чийто главен редактор беше Борис Полевой, нашумял и у нас с „Повест за истинския човек”. Излъчване не на писател, а на чиновник. Виж, друго беше, когато ни срещнаха с младата и красива Бела Ахмадулина, тогава май женена за Евгений Евтушенко. Нещо я подпитах за Ана Ахматова, това я въодушеви и дълго ни говори за поезията й, определяйки я като гениална. В Ленинград попитах можем ли да посетим музея на Достоевски, но се оказа, че такъв няма. Предстояло да се открие. Достоевски току-що беше „реабилитиран” от властта, но частично, както ни каза Андрей Битов, великолепен белетрист, с когото се сприятелих и за чиято първа преведена на български книга написах предговор.
Дължах всичките тези впечатления на Андрей Германов, на неговото застъпничество. Донесох му като жест на благодарност една книга със спомени и изследвания за Александър Блок, за която в Москва се говореше (беше по време на краткотрайното хрушчовско размразяване), че съдържа много премълчавани истини. Андрей се зарадва, обичал Блок. Поезията му криела тайни, недостъпни при пръв прочит. Влечело го да го превежда, тъкмо при преводите излизали многото пластове и значения на поезията. И с лека самоирония призна, че повече превеждал по поръчка.
Само с поезия не се живее. Добре, че ни възлагат преводи. Проблемът е да попаднеш на автор, който ти допада. Правя предложения и съм истински радостен, когато успея да убедя издателството – каза той.
Без да съм от близките му приятели, с него поддържахме сърдечни отношения. Подаряваше ми книгите си, непринудено си говорехме, когато се срещахме, но все по-рядко, защото той започна да боледува и се усамотяваше. А и дълго време прекарваше в Боженци, където с братята си построил (или ремонтирал, не съм сигурен) къща на едно от селските възвишения. Назначаваха го и за шеф на литературни издания, но не се промени, не се възгордя. Възхищавах се и на шаржовете, които рисуваше на свои събратя по перо, находчиви, иронични, но с присъщата му добронамереност. С Иван Николов издадоха книгата „Парнас около нас”, допълвайки се двамата отлично – единият със слово, другият, Андрей, с рисунките.
И така до интервюто за Априлския пленум, което хич не го въодушеви, но склони пред настоятелността ми. Разбра ме, че е поръчка, от която нямаше как да избягам, но се договорихме, че ще се оттласнем от официозния повод и че ще засегнем непреходните неща в литературата. Доколкото това можеше да стане.
Станало е, това е впечатлението ми, когато днес чета някогашните му отговори. Още в началото на разговора ни той не крие иронията си към термина „априлско поколение”.
- Терминът влезе в обръщение лесно, много е удобен за използване. Но заковава нещата в определени граници, в конкретна политическа ситуация. А ние пишехме и не подозирахме, че ще има такъв пленум. Десет тежки години преди него. И те трябваше да се изживеят, да се изстрадат, изпътуват, да се пропилеят или да се превърнат в стихове, за да се яви критик, който изведнъж да забележи закономерността в литературната съдба на около три десетки млади поети и да я обобщи и закове в един термин. После всички ние, набедени за априлско поколение поети, сме твърде различни – и по възраст, и по духовна нагласа. И по социален статус, макар че общо взето преобладаваха бедните, на ръба на оцеляването. Едни от нас бяха чели много книги, сред тях слагам и себе си, но други нямаха най-елементарен интелектуален багаж. Владо Башев, да речем, беше пътуваща библиотека, а Усин Керим, идващ от циганските катуни, беше като птичка Божия, необременен с никакви знания. Коста Павлов, макар и той налегнат от мизерията на ония години, и с облекло, и с поведение излъчваше аристократизъм. А Пеньо Пенев пък беше с неизменната зелена ватенка и с гумени цървули.
          Лично аз в тази определяна като историческа 1956 година просто не пишех, имам една папка от тогава, чак до късната есен тя е празна. Не съм писал нищо. От една страна ми пречеше да пиша голямата заетост – след като завърших руска филология и нямаше никакъв шанс да остана да работя някаква литературна работа в София, почнах работа като учител в Дългопол. Всичко беше ново за мене, изискванията бяха големи, имах за проверка много тетрадки, всеки ден трябваше да пиша планове за всеки урок. От друга страна онова, с което живееха хората в тези месеци, беше толкова остро, силно и значително, понякога съпроводено с трагедии, че аз не можех да намеря опорната точка, за да си го изясня до степен на художествено претворяване, а да пиша същите юношески студентски стихове нямах сили. Разликата между тях и онова, което ставаше наоколо ми, беше огромна. Така се раздвоих, появи се у мен един втори човек, който с насмешка наблюдаваше оня, първия, и се надсмиваше както над литературните му амбиции, така и на политическата му заслепеност и наивитет. Повече живеех с колегите, с хората от селото. Приключваше така наречената колективизация на селото, втора по ред, която аз виждах, че до нищо добро няма да доведе. Излезе наяве скритата безработица, започна тежък процес на разслояване, разправии, неуредици, миграция.
Чувствах се объркан и самотен. Приятелите ми от университета се бяха пръснали из страната. Отначало си разменяхме адреси и търсехме връзка. От онова време пазя едно писмо от Марко Ганчев. Той ми пишеше, че карал мотокурсовете, защото баща му се готвел да купи мотоциклет. Самият Марко се стягаше да стане учител в околийския град Дряново. И от сърце искаше да ми помогне. Канеше ме да отида при него. „Работа в Дряново няма да мога да ти намеря, но е сигурно, че ще можем да те настаним в някое от съседните села. В неделния ден ще идвам да те взимам с мотора, ще приказваме за литература...” И досега не е изчезнало чувството на благодарност за трогателното участие в моята съдба, човешка и литературна... Казвам литературна, но през ония месеци аз не се занимавах с литература. За мене тя се беше превърнала в една скрита рана, не я виждаше никой.
Ще припомня, че разговорът ми с поета Андрей Германов е от далечното лято на 1980 година и че беше по предстоящ официозен повод – за сборник, посветен на 25-годишнината на Априлския пленум. Размислите му, съпоставени с патетичните изявления на много негови колеги по перо и с неизменните им благодарности към ЦК на партията и лично към Тодор Живков, не могат да не направят впечатление с естествеността и искреността си.
След признанието му, че през „историческата 1956 година” е бил объркан, раздвоен и че у него се е появил втори човек, аз настоях за повече конкретност и той ми обясни, че този вътрешен процес, протичащ у него, не се е отпушил, както казват повечето от поетическите му събратя, от политическото събитие. Пишел от малък, отрано започнали и да го печатат, но нямал увереност, че има смисъл в заниманията му. Когато го приели руска филология в Софийския университет и се озовал в пъстрата компания на себеподобните, когато слушал стиховете им в четвъртъчните събирания на кръжока „Васил Воденичарски” или по бедни квартири, или на маса пред чаша вино, все повече го обхващала личната неудовлетвореност. Затова като завършил следването, не направил опит да заработи в някоя редакция, както се уредили други от поетичната му компания. Все пак си отворил устата пред влиятелния Димитър Методиев, вече удостоен и с Димитровска награда, дали вместо да заминава учител на село не би могло да се намери нещо подходящо за литератор в столицата, но той махнал с ръка: „А бе заминавай учител, ще видиш колко полезно ще ти бъде това!”
И от есента на 1955 година Андрей Германов станал учител в село Дългопол. Иначе бил разпределен за Втора мъжка гимназия в Провадия. „Помолих комисията да ме прехвърли в село Дългопол. Разликата не беше голяма, но все пак Провадия беше околийски град, имаше паваж, водопровод и две кина. Комисията ме гледа в продължение на половин минута с благоговейно мълчание и после се посипаха въпросите: как, защо? Случаят беше уникален – един млад човек сам пожелаваше да отиде на село! – и уважаемата комисия не можеше да го отмине, без да си го обясни. Казах, че съм завършил гимназия в Дългопол и между познати ще ми бъде по-леко. Всъщност и досега не зная дали съм обяснил вярно, защото аз също не знаех какво точно искам от себе си.
На 16 и 17 август изкарахме един прекрасен следобед в квартирата на Боян Ничев на улица „Оборище”. Бяхме Пеньо Пенев, Анастас Стоянов, Боян, Черемухин и аз. Разговаряхме, смяхме се, аз направих две карикатури на Пеньо в едно бележниче на Анастас, после той изчезна някъде, ние се завлякохме в ресторант „Грозд” и седнахме да вечеряме. Анастас мина със сигналния брой на своята мъничка стихосбирка „Първа любов” и отново замина нанякъде. Пеньо декламираше стихове. Една строфа ми се наби в главата и стои там и досега. По-късно я видях в неговия заклеймен като вреден и упадъчен „добруджански” цикъл:
 
Всеки път става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след туй и разлъка...
 
На 18 август събрах багажа си в едно денкче и с мама, която ни беше дошла на гости в София, се качихме на влака. Дългопол на другия ден ми се видя нисък, олющен, покрит със слама и дебел пласт прах. Пък и така си беше – беше август, време за возитба. Подписах акта за встъпване в длъжност и тръгнах да си търся квартира. Още същия ден пред мен се яви един селянин, за да пита как да се запишело „дятьету” му в гимназията. Не можех да му обясня, но независимо от това човекът стоеше със свален каскет пред мен и ме наричаше „даскале”. Нещо отколешно, нещо възрожденско ме стисна за гърлото и ме накара да се замисля – аз бях вече станал даскал и хората се отнасяха към мен със страхопочитание. Работата трябваше да се работи и място за отстъпление нямаше. Сам бях дошъл, сам бях пожелал да бъда и сред познати, и сега виждах, че от това ще ми бъде всъщност по-тежко, не би трябвало пред познати да се изложа. Така започна учителското ми всекидневие...”
- За този период ли казахте, че не сте писал нищо?
- Да. И не само поради голямата заетост, както споменах. Аз преосмислях живота си, усилваше се онова съмнение още от университета какво е за мен литературата, поезията. В стиховете си дотогава аз не бях вложил нищо от себе си, от душата си. Бях безличие в общия хор. Но нека да съм по-точен. Още преди да стане Априлският пленум се помъчих в един цикъл да се измъкна от баналното, да вложа в тях нещо свое, индивидуално. Изпратих ги до едно младежко издание. Получих отговор бързо, и то твърде положителен, с намек, че стиховете ще излязат. Минаха няколко месеца – нищо. Обадих се, редакторката ме посрещна малко позачудена: „Ама не следиш ли какво става? Твоите стихове са любовни, а от два месеца любовната лирика вече не върви.”
До Априлския пленум властваше тотално догматизмът, страхът бе обхванал напълно редакторите. Трудно можеше да се появи стихотворение, в което няма звеноводка, трактор, граничар, скеле или поне нови стопански постройки. Стихове без тези задължителни компоненти просто не минаваха и помня, че аз си бях обещал да пиша, без да споменавам тези думи, някак си да ги избягвам. Понякога ще седна специално да проверя дали съм издържал на това си обещание. Един днешен именит белетрист, тогава пишещ стихове, беше напечатал следните редове:
 
сватба правят в новия обор
млад коняр и млада трактористка...
 
Затова и такава яростна дискусия предизвикаха стиховете на Иван Радоев през 1952 година – невинни и целомъдрени любовни стихове.
- И след Априлския пленум това свърши?
- Не, не. Лъжа е, както представят нещата някои, че всичко се е изменило с магическа пръчка, че пред нас широко са се отворили всички врати. Рецидивите на страха се проявяваха по различен начин. Да речем, моето стихотворение „Най-добрият човек” беше върнато от няколко редакции, понеже се възприемаше като критика на съвременния етап. Така го възприе и „Литературен фронт”, който два пъти го поисква, одобри го, държа го повече от година и не го пусна. Въобще с „Литературен фронт” отношенията ми бяха странни. Вестникът охотно одобряваше мои стихове и после не ги печаташе. Те излизаха в книги, книгите се рецензираха в същия „Литературен фронт” и в тях получаваха малко или много положителна оценка същите непуснати стихотворения. Години наред беше така, чак до четвъртата ми стихосбирка. Всъщност и досега отношенията ми с „органа” на Съюза на българските писатели, макар редакторите да се сменяват, не са идеални.
- Не ги ли респектирахте със службата си в Комсомола, а нататък сте и главен редактор...
- Макар да изкарах като инструктор в Комсомола известно време, аз не съм особено политизиран човек. Сигурно сте забелязал, че и в поезията си бягам от публицистиката. Душевното ми устройство е консервативно, неслучайно са ме укорявали, че идеализирам миналото. То у мен иде от детството, когато ценяхме корените си, пазехме традициите, изконните нравствени ценности на българския бит и душевност. Много от стихотворенията ми, като например „Диканя”, „Чираче”, „Малария”, „Тухларница”, „След харман” и други, са отзвук на неща, които съм видял и почувствал много по-рано, още в своето детство... Може би в тия моменти да съм бил по-чувствителен и тая повишена чувствителност да е изкарала на повърхността стари спомени. Въобще много неща, предчувствани в детските и юношеските ми години, стоят у мен като теми в едно латентно състояние и понякога е необходим само един малък тласък отвън, за да започне стихотворението да се кристализира. Седяхме в ресторанта „Воденицата” във Варна с моя братовчед Димитър Германов и жена му. Ставаше дума за някакво плащане на братовчеда и съпругата му се вълнуваше. Той се засмя успокоително: „След харман!” Само това изведнъж върна в съзнанието ми селската картина отпреди войната и строфите сами започнаха да се подреждат в съзнанието ми. Когато ставахме, стихотворението беше готово. Прибрах се в станцията на писателския съюз и само го записах.
Като казах преди малко, че не съм политизирано същество, спомних си, че антипод в това отношение ми е Владко Башев, Бог да го прости. Тъкмо той, когато през лятото на 1956 година, във ваканцията, бях дошъл в София, с увлечение и възторг ми говореше за Априлския пленум. И с много подробности от кухнята на политическия живот, които беше научил и интересно ги тълкуваше. Иначе не съм от най-интимните му приятели. За пръв път ми го показаха, трябва да е било през първата половина на 1952 година, в редакцията на вестник „Народна младеж”. Тогава тя се помещаваше в сграда на ъгъла на „Гурко” и „6 септември”. Пред бюрото срещу Добри Жотев седеше спретнато облечено момче. Черна стригана коса, силно мургава кожа, пълнички бузи, тънка юношеска шия. Седеше спокойно и цялата му поза изразяваше внимание и доброжелателна готовност да се разбере със строгия редактор – нещо твърде рядко за поетите на тази възраст. Положението беше сериозно, стиховете бяха на бюрото, нямаше възможност да се запознаем и аз си отидох. Как после се сближихме, не помня. Помня го от кръжока в университета, от студентските стенвестници, от „Народна младеж”. Неговата звезда изгря без усилия, името му се наложи естествено. Различни бяхме като хора и като творци, аз от село, той – градско момче, но помежду ни имаше взаимно уважение и разбиране. Спомням си, че като най-същественото за литературата от Априлския пленум намираше възможността авторът да говори от свое име, да защитава правото на лична позиция. Това тогава вълнуваше и мен.
- Споменатият Добри Жотев е определян от мнозина от вашето поколение като негов баща. В смисъл, че ви е дал път в литературата, че ви е бил закрилник...
- С него подготвихме първата ми книга, беше редактор в издателство „Народна младеж”. Занесох му ръкописа. Той сметна, че може да започнем работа и ми посочи някои стихотворения, които да паднат, и други за поправки. За мен Добри беше непоклатим авторитет от студентските ми години, отнасях се с невероятна сериозност към всички негови съвети. Изпълних всички пожелания, изхвърлих даже и онези стихове, които той беше предложил само да поправя.
За две-три отивания при редактора книгата беше променена основно, но той искаше нови поправки. Нямах вече други стихотворения и аз започнах да връщам някои от изхвърлените. Така книгата започна отново да се приближава към първоначалния си вариант и в един момент, когато беше най-близо до него, Добри реши, че работата е завършена: „Ето, виждаш ли колко хубава стана, като поработихме сериозно!...”
От тази работа аз си извадих поука: авторът да слуша редактора си, но да мисли със собствената си глава. Защото никой, освен него, не може да бъде отговорен за направеното.
Нататък всяка от книгите ми е създавана мъчително. В продължение на много месеци, понякога на години. Никоя не е написана спонтанно, за кратко време, нито пък по предварително поставен план или тема. За мен писането на стихове е един непрекъснат процес, подобен на другите ми жизнени и мисловни дейности. Когато се натрупат стихове, достатъчни за ядро на книга, събирам ги на едно място и започвам един мъчителен подбор. Когато сметна, че съм относително готов, нося книгата в издателството, като едновременно я давам и на приятели да я четат за мнение. Почти всички мои книги съм споделял предварително с Първан Стефанов, Марко Ганчев, Иван Николов, Димитър Стефанов и др. Започва едно дълго пререждане, изхвърляне, допълване, полиране, при което книгата се преписва многократно, изменя се, по няколко пъти се сменя заглавието. И само влизането в печатницата спира това мъчение, а понякога то продължава и на коректури. Почти от всички книги съм си свалял стихове до последния момент.
- В името на постигнатото съвършенство?
- То при автори като мен е непостижимо. Но верността на собствената си душа можеш да търсиш докрай, да гониш лъжата, неискреността. Поне съм се старал да следвам това правило.
 
 
Заглавие
Приказките на Андерсен
The tales of Andersen 
Рубрика Есе | 2006 / юни 
Съдържание
ЯРОСЛАВ ИВАШКЕВИЧ
„Между Балтика и Северно море има древно лебедово гнездо, наречено Дания; там са се раждали и се раждат лебеди, чиито имена няма никога да изчезнат...”
Така започва една от Андерсеновите приказки. И наистина тази страна, образувана от най-различни по големина острови, зелените поля и буковите гори на които сякаш потъват в морето, е родила множество неумиращи лебеди във всички области. Дали трагикът Йоленшлегср, написал в рождената година на Андерсен важното за скандинавската литература произведение „Аладин”, дали големият Ханс Кристиан - наречен така в отличие от „малкия”, автора на приказки - физикът Оерщед, създател на електромагнетизма, дали пък възкресителят на гръцките митове, фантастът в живота, скулпторът Торвалдсен, близък на полското сърце... Но най-внушителен от тези лебеди е без съмнение нашият Андерсен, сътворил безсмъртните приказки, станал най-популярният датчанин и един от най-популярните писателя в света.
Много страни на земята го наричат така — нашият Андерсен, макар че името му е свързано неразривно с Дания. За много хора неговото творчество е най-скъп спомен за детството, спомен за първата книга и първото литературно вълнение. В някои японски домове той си има малък олтар; някакъв датски пътешественик намерил в Андите, в едно крайпътно дюкянче, сред железарии и мръсни конци старо томче приказки от него, отворено на вълнуващия разказ за майката. Нищо чудно, че и за мене най-старият спомен от далечното украинско детство е книгата негови приказки, скромно варшавско издание, която за пръв път ми разказа за страната на петстотинте острова и ме застави да я обикна.
С каква радост открих няколко десетки години по-късно същия пейзаж и колорит на приказките и с каква радост ме изпълни възможността да се запозная с този удивителен език, на който старият сладкодумец е писал творбите си; с каква радост намерих отново - като детството - дивите лебеди и бърборещите по египетски щъркели в родината на малката русалка. Андерсен беше виновен да обичам Дания, преди да я познавам. За не един човек и писател Андерсен е дълбоко преживяване. Рабиндранат Тагор идва чак от Индия в Дания, за да види страната, родила големия творец.
Ханс Кристиан — Хоси Андерсен, както го наричат датчаните в отличие от безбройните андерсеновци в тази държава, се ражда в малко градче в самия център на Дания, в самия център на остров Фин-Фиона („кръгъл като роза”) - остров чисто земеделски, който и днес изглежда идилично. Улиците на Оденсе са поръбени с ниски къщички, на брега на рекичката Оденсе Аа стоят хамбари като навсякъде на Север. Стари църкви и нови хотели. Много промени има от времето на Андерсен.
Но тази идилия е само външна. Малкото, забравено от бога, градче крие в лоното си мръсотия, отчаяние, мизерия. Рядко някой писател има такова нещастно детство, каквото Ханс Кристиан. Може би затова мислите му кръжат винаги около клетите, слаби и болнави деца. Може би затова първото негово стихотворение, което обръща погледите към личността му, е посветено на умиращо дете. Затова започва да пише приказки за децата - с мечтата да украси всяко детство с дъгата на необузданата си фантазия. Живота си Андерсен описва в прочутата „Автобиография” - „Приказката на моя живот”. В нея са смесени Dichtung und Wahrheit1, както откриват по-късните изследвания. Истината е, че детството и юношеството на Андерсен са още по-горчиви, отколкото той сам ги представя.
Майка - перачка, баща - обущар и войник, петнайсет години по-млад от нея, по-голяма извънбрачна сестра, за която не знаем нищо, рано починали други деца, ето детайли от Андерсеновата мъка. Като прибавим и алкохолизма и лудостта сред най-близките и кошмарните битови условия, в които сандъчето с магданоз е цяла градина за болнавото дете, ще можем да си представим сивотата и застрашителния ужас на това детство.
В тази сивота и в клещите на нищетата грее една важна личност - баба, майката на бащата, „единствената добра”, както по-късно ще каже Андерсен за „Малката кибритопродавачка”. Разказите й са жив контакт с народа (в бележките си към по-късните издания на „Приказки” авторът често изтъква народния произход на замислите си). Неведнъж казва: „Тези съм слушал като малък.” Баба му е разказвала, обагряла с измислени приключения монотонността на детското вегетиране.
Сянката на тези години ще витае над Андерсен чак до смъртта му. Той е дете необикновено, нервно, неспокойно, склонно към сънища наяве. Какво е чувствало то, ще ни каже по-късно възрастният писател във вълнуващата автобиографична приказка „Грозното патенце”. Много е трябвало да изстрада това дете, за да може да произнесе думите в края й, станали в Дания пословични: „Дори не съм мечтал за такова щастие като грозно патенце!” Колко мъки и разочарования го чакат, докато се убеди, че е истински лебед.
Онова, което изпитва от момента на встъпване в съзнателния си живот, което напусто се мъчи да внуши дълги години на опекуни и учители - и в което те толкова дълго време не искат да повярват - става истина. Той се оглежда в пролетното огледало на своето собствено творчество и се убеждава, че е лебед. Странен е този живот - самотен, неспокоен, жаден за впечатления и признание, за овации, пътешествия и блясък на княжески дворове; пълен с незадоволени никога амбиции, незаситен никога апетит, винаги гладен от лъжливи приятелства, неприласкан никога с истинска обич и дом. Бездомен в милата си родина, самотен сред приятели - изминава своя дълъг житейски път като сянка от китайски театър. Търсил признание в пиеси и романи, твори истинските си шедьоври някак неохотно, между другото, с нежелание, прочутата поанта от „Новите дрехи на царя” - „Но той е гол!”, пише чак когато поправя приказката, а „Малката кибритопродавачка” създава като текст към някаква календарна картинка.
Много неща от биографията на Андерсен трябва да му простим, като помним колко е страдало това грозно патенце.
Пътешествието на четиринайсетгодишното момче до столицата с препоръчително писмо до примата на кралския театър от непознат провинциален поклонник е едно голямо фиаско. Разните случайни опекуни мечтаят да научат Андерсен на ум и разум. Цели осем години седи над гръцки и латински - а в главата му се разхождат драми и стихове. Писателят никога няма да забрави мъките на тези най-хубави младежки години. Най-сетне го докарват на матура - на двайсет и три години, постъпва в университет, изпълнен с надежда и радост, за да го напусне след година и да се отдаде на пътешествия. Sydpaa - на юг се стремят всички датски лебеди, натам тръгва и Андерсен, към бленуваната Италия, към романтичните пейзажи на Южна Германия, към единствената по рода си атмосфера на Гьотевия Ваймар. Дори не е мечтал за такова щастие като грозно патенце!
Нищо чудно, че този тип самота възпитава у Андерсен особен, изострен интерес към собствената личност и преживявания. Наглед разказва египетски приказки, а в същност говори непрестанно за себе си. Почти няма приказка, в която автобиографията да не играе някаква роля. Ту външни детайли, описания на мизерията и боязънта на детето, на състояния, преживени от самия него - като в „Малката кибритопродавачка”, ту автобиография на вътрешни чувства, на отношение към хората, като в „Малката русалка”. Неврастеничната, деликатна натура на Андерсен и същевременно дълбокото убеждение, че е необикновено същество, са причина всяка негова крачка сред хората да му действа болезнено като ходене по остриетата на ножове. И понякога му се струва, че единствената награда за неговите страдания ще бъде да се разбие като морска пяна о родния бряг, да се разсее като мъгла над датските фиорди. Императорският славей е Андерсен, и Оловният войник също е Андерсен, и самотният човек в старата къща, и позлатеният пумпал, и дори очарователната Палечка - Томелизе... Странни форми придобива понякога у писателите говоренето за себе си.’
Би могло да изглежда, че съществува някаква дисхармония между Андерсен и обществото. Твърде често негов единствен другар е играчката, подарена от някакво момче, „за да не е толкова ужасно самотен”. Твърде често го кълват патиците и кокошките от господарския двор - защото не прилича на патетата и пилетата. Твърде често сънува райската градина или онзи омагьосан южен край, където Палечка намира своя принц. Не се чувствува добре лебедът в компанията на гъски.
Един датски критик разделя Андерсеновите приказки на творби за лебедите и творби за щъркелите. Защото това гнездо между Балтика и Северно море освен диви лебеди ражда и щъркели.
„Колко хубаво беше на село! - започва една от приказките. - Лятото бе в разгара си, житото златееше, овесът се зеленееше, сеното по ливадите бе подредено в копи, щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и бърбореше по египетски; знаеше този език от своята майка...”
А за какво толкова си бърборят щъркелите? Майката казва на децата, че е добре да се ходи из блатото и да се изяждат жабите. „Тъй!” - отвръщат щъркелчетата.
Представители на „щъркелите” в Андерсеновите приказки са не само бяло-черните птици с „червени чорапи”. Такива са и врабците, олицетворение на късогледството и глупостта - като мама врабка в „Съседи”, която смело казва на децата си, че „красота” е дума, „не означаваща нищо”. И мишките, и плъховете са такива, и новите къщи, които се надуват със своята нова мазилка. „Тъй трябва да се поставят краката - учи старата щъркелица младите. - Това ще ви помогне да се движите в света.” А полската мишка - представителка на „щъркелите”, хвали кърта годеник на Палечка, и отвръща на нейния плач: „Глупачка! Не се опъвай, че ще те ухапя! Ще имаш толкова красив мъж! Даже кралицата няма такова прекрасно черно кожено палто! Кухнята и мазето му са пълни. На бога трябва да благодариш за такъв мъж.” И макар че къртът не вижда нищо освен подземните си коридори, мишката принуждава Палечка да се омъжи за него. Към такива „щъркели” принадлежи и маршалът на китайския император. „Славей ли? - казва той. - Никога не съм чувал за такъв. Не са ми го представили в двора!” А славеят у Андерсен е също вид лебед.
Грубо може да се определи, че в едни приказки Андерсен ни представя народни легенди, пречупени през призмата на неговата романтична фантазия - феерия, поеми, в които дълбокото човешко съдържание - като в “Малката русалка”, „Снежната царица”, „Спътникът”, „Славеят” - е във формата на приказен многобагрен разказ. В други писателят става сатирик по европейски пример; в тях врабците, щъркелите и мишките са само образи на обкръжаващите поета хора. Те виждат най-често увехналия лист - като в „Съседи”, без да забележат красотата на целия розов храст. От тези хора Андерсен се изолира в своите странности и в безкрайните си пътешествия, а ако гъските и патиците го кълват твърде силно и винаги се мъчат да изскубнат по някое перо, то дълбоката любов на простите люде, на децата, работниците го възнаграждава. А за тях неговото творчество бързо става нещо просто и същевременно необходимо като дишането.
Не, това не е дисхармония с обществото въобще, а само с обкръжаващото го: с датското еснафство, което Андерсен демаскира със страст независимо от цялата си добрина и мекост на характера. Всички тези приказки за „щъркелите” и тези, където тях ги няма, са остра сатира на датската буржоазия, за която писателят всъщност никога не престава да бъде „грозно пате”.
Андерсен разбира много добре, че неговото творчество е за народа. Славеевата му песен е разбрана и любима на простия рибар и миячката, но не и в императорския двор. Целият му живот е непрекъснат конфликт с буржоазното обкръжение. Ролята на възпитаник в богатския дом на Колинови не е от най-приятните. Той понася търпеливо страха от стария Ионас Колин, който се мъчи да го направи натъпкан с науки професор; понася снизходителността на сина му Едвард, който макар негов връстник и възпитаван заедно с него, не иска да му говори на малко име — следи от това огорчение намираме в приказката „Сянката”; понася капризите на Йонас - внука, който никога не се примирява с дядовия си ученик, а по-късно - о, ирония на съдбата! - издава Дневника на Андерсен, като премахва всички драстични моменти.
Куп конфликти има Андерсен и с критиката, към която е необикновено чувствителен. А трябва да се признае, че нейната работа е била лека, докато Ханс Кристиан е автор на комедии и драми, дори и на такива романи като „Импровизатор”. Но когато се появяват първите приказки, критиката се обърква. Те са нещо толкова ново, изненадващо и дълбоко, че просто не подлежат на разбор. Пък и самият автор заедно с критиците се мами, че това са творби само за деца. Заглавието на първия сборник с тези поетични бисери звучи „Приказки за деца”. И макар Андерсен да уверява, че ги пише така, щото „и на възрастните да подхвърли някоя и друга мисъл”, читателите ги смятат за неща само за малките. И като не могат да намерят други грешки - каквито виждаме ние днес, - се хващат за техния език. Обвиняват Андерсен, че просто не умее да пише, защото е „недообразован”. „Писах ги точно така, както съм искал да ги разкажа на децата” - казва той.
Простотата на изказа, на езика, който и до ден днешен е жив като извор, е несравнима и представлява епоха в развитието на датския литературен език. За това има „вина” и характерът на самия писател: искрено казано, той остава през целия си живот едно голямо дете. Оттам и писателските му достойнства, свежият поглед към света, неправдоподобните по своята непосредственост открития, съгласуването на рационалистичния поток на мислене с детските вярвания. Но тук е и източникът на трудното общуване с хората, които се дразнят от детинските склонности, самохвалството, обидчивостта; от това, че маниерите от детската стая се пренасят в отношенията с „възрастните” филистери. В този конфликт се крият много болезнени за твореца изненади. Но за литературата се раждат множество чудесни черти: простота, непосредственост, улавяне на нюансите, най-сетне изречението, съставено толкова обикновено, всекидневно, както се изразяват... децата. Романтизмът на Андерсен се приближава повече до този на Гогол, отколкото до Байроновия.
Андерсеновият начин на писане е почти непреводим и в неговия стил се крие една от най-големите магии на творбите му. Чрез този напълно естествен стил приказките се свързват дълбоко с народната разказвателна традиция. Творчеството на писателя е като розовия храст, чест негов герой: „Цъфтя радостно - казва той в една от приказките, - другояче не умея. Слънцето припичаше, въздухът беше свеж, пиех светлата роса и силния дъжд, дишах, живеех. От земята в мене се вливаше сила, чувствувах се щастлив, трябваше да цъфтя непрекъснато; това беше моят живот - другояче не можах.”
Но не само с творческия инстинкт живее и съществува изкуството на Андерсен. Щом черпи от земята сила, пропуска я през филтъра на разума и разсъдъка, на окото, отмерващо точно границата между доброто и злото, и преди всичко през сърцето, което обича унижените и оскърбените, слабите и мамените. И ако човекът Ханс Кристиан - трябва да му простим това! - се старае да компенсира униженията от тежкото си детство с пребиваване в кралските дворци и приятелство със силните на деня в света, то писателят Андерсен никога не се поддава на снобизма и остава верен на себе си и на своя народ докрай.
Ако можем да сравним Андерсен с някой близък на нас, поляците, творец, това е сигурно Шопен. Също като него датчанинът извисява народните елементи до общочовешки висоти и също тъй не загубва юношеските си връзки с народа, оставайки верен на избраната форма. И също като у Шопен под цветята се крият оръдия. Ненапразно някои Андерсенови приказки бяха забранени от хитлеристките окупатори. Ескимос ли ги чете или индианец от Андите, в тях той намира народностни, човешки черти, които вълнуват всички сърца - и същевременно те са свързани с историята, природата, характера на Дания. Чувствителността на Андерсен, лазурният колорит на приказките му, тоналността им са напълно датски. И хуморът им е специфичен - нито английски, нито френски esprit - типичен датски хумор, народен хумор с лек снизходителен оттенък.
И е ясна ролята на Андерсен в обществото: той е представител на своя народ и същевременно гражданин на света, който се противопоставя и критикува често със заядливи карикатури тесногръдието и жестокостта на еснафството и вижда дълбоките достойнства на простия народ. От него лесно би тръгнал не един писател от чудесната датска литература - да речем дори Херман Банг2. С неговото сърце и съчувствие към човека се ражда без съмнение и великият му едноименник — Мартин Андерсен, който, за да се отличава от своя велик „адаш”, добави към името си названието на своя роден град — Нексьо.
Превод Силвия Борисова
1Dichtung und Wahrheit (нем.) — ..Поезия и истина”, заглавие на автобиографично произведение на Й. В. Гьоте. Б. пр.
2Херман Банг (1857—1912) — виден датски писател, критких, театровед и режисьор. Критикува дворянската класа. В последните си години — експресионист. Б. пр.
 
 
Заглавие
Примирява ли се най-сетне сцената с текста?
Does the stage reconcile with the text at last? 
Рубрика Сцена | 2005 / юли 
Съдържание

     Спомен от Варненския театрален фестивал 2005
     
     ПАНКО АНЧЕВ
     
     Тазгодишният Варненски театрален фестивал премина под девиза: “Сцената в часа на примирието с текста”. Този девиз би трябвало да вдъхне малко спокойствие и уравновесеност в живота на българския театър, а също и да ни увери, че иде краят на един абсурд – вражда между театъра и текста. От време на време театралите заживяват с манията, че могат да надделяват над литературата и да създават своето изкуство, преодолявайки и пренебрегвайки текста на писателя, за да докажат своята първенствуваща роля. Но това е все едно музиката да заяви, че враждува, а после се примирява с нотите. Или живописта - с боите и цветовете. Нелепо е, нали? Всъщност, става дума за най-обикновен комплекс за малоценност. Нищо повече. Организаторите на фестивала най-сетне признават този комплекс, но ни уверяват, че е преживян.
     Как обаче сцената се примирява с текста, след като дълго време е била скарана с него, мачкала го е и му е нанасяла тежки удари и оставяла дълбоки рани по снагата му? Как сцената се сдобрява с него и по какъв начин му се доверява? Като го признае и декларира уважение или като го прочете и интерпретира творчески? Или като го разфасова и изопачи? Различни са, разбира се, възможностите. Но аз мисля, че първата работа на театъра е да прочете текста. Да го прочете внимателно, дума по дума и от него да извлече идеите и внушенията си, а не обратното: да търси текст, който да му угодничи и да го обслужва покорно. Театърът е длъжен да познава текста на писателя, да се съобразява с общата идейно-естетическа основа на писателското творческо дело, а не да го използва даром и спекулативно, за да внушава чрез него собствените си виждания.
     Казвам това, изхождайки преди всичко от спектакъла на Александър Морфов “Хъшове”. Постановката е по повестта “Немили-недраги”, а не по драмата в пет действия и една жива картина “Хъшове”. Поне така е записано на афиша и програмата. Но това не е толкова важно. Повестта и драмата не се различават като идея и отношение към национал-революционерите ни и към българската емиграция в Румъния, наричани хъшове. Различават се сюжетно – нищо повече. Хъшовете ( у Вазов, а и според историята) са главните организатори и осъществители на Априлското въстание и на предхождащите го чети. Хъш е бил и Христо Ботев! Патосът на Вазов, основната му идея, както се казва, е възхвалата на тези многострадални българи, оставили спокойния живот, за да подготвят българския народ за освобождението на отечеството. Те са се сражавали срещу поробителите, проливали са кръв, лежали са в турските зандани, понасяли са унижения и страдания, но не са преставали да обичат родината. Търговците и лихварите са ги наричали разбойници, крадци, пройдохи, пияници.
     Морфов обаче не чете така Вазовите герои. Героите на Морфов също обичат България и час по час се провикват “Да живей България!”, но вече са осъзнали, че нищо не могат да направят за нея и предпочитат да живеят със спомените и виното. Избухливи, постоянно крещящи (впрочем днес в българския театър много се вика и крещи), мръсни, рошави, скандалджии, та дори и крадци, те по-скоро доказват безперспективността на своята съдба и на освободителната кауза. Героите на Морфов в никаква степен не са Вазовите герои. Постмодернисткият прочит на Александър Морфов може и да отговаря на нечии представи за хъшовете ни, но този прочит не отговаря на самия Иван Вазов. Вазов не е описвал такива хъшове. Спектакълът на Морфов воюва с Вазовия текст и го изопачава напълно. Неговата идейна формула по нищо не се различава от промисленото откровение на един писател-доносник, заявено преди години, че Христо Ботев е терорист и неговият подвиг е напразен. Тогава това откровение предизвика бурни реакции от всички страни, а днес “Хъшове” се обявява за “спектакъл на десетилетието”. Тогава само Ботев бе терорист, а сега всички останали. Не е ли твърде стръмен и останал без изход пътят, който сме извървели от “Ботев е терорист” до “Осанна за “Хъшове” на Морфов”?
     Би било глупаво обаче да се пропускат театралните достойнства на този спектакъл. Той е мащабен, зрелищен, увлекателен. Ал.Морфов е талантлив режисьор, с богато въображение, владеещ езика на театъра. Но какво от това, бих казал аз, когато спектакълът е неверен и изопачен прочит на оригинала и внушава комплекс за малоценност, обезличава миналото и го превръща в една жалка кръчмарска авантюра. Допустимо ли е възгласът “Да живей България!” да звучи пиянски и подигравателно?
     Театърът може и да се помири някой ден с текста, но ако е заради такъв резултат, мирът ще е лъжовен.

     


      Does the stage reconcile with the text at last? – asks literary critic Panko Anchev.
 
 
Заглавие
Проф. Атанас Стаматов: Древните българи спокойно могат да бъдат определени като библейски народ!!! 
Рубрика Спорно и безспорно | 2014 / 2 
Съдържание
За написването на настоящето ме провокира книгата на проф. Стаматов – Tempora incognita на ранната българска история
В нея авторът развива съвсем логично тезата, че българите спадат и към библейските народи.
Проф. Ат. Стаматов стига до това заключение, като споделя: „С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и с военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.“
Преди книгата на проф. Стаматов, в която много обстойно е разследван етно-генезисът на българите, запознава ни с историческите извори и с археологическите и палео-лингвинистични доказателства за произхода и миграцията на древните българи от Памир и Хиндокуш, през Кавказ до Европейската ни родина, бях срещал и други, в които е разследвано именно дали и защо българите могат да бъдат разглеждани като библейски народ.
Това прави например и д-р Светлозар Попов в своята книга “Българското име в библейски времена”.
Лекар по професия, той почти две десетилетия се занимава с проучвания на българското минало и се нарежда сред плеядата непрофесионални историци, които допринасят за запълване на белите петна в българската история. Интерес в мен беше предизвикала по-рано друга негова книга - “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, от 1999 г.
Така се стигна да се запозная и с новата книга на д-р Св. Попов, която както казва авторът е плод на неговите дългогодишни проучвания по темата за присъствие на българското име и българите в световната история.
Като цяло книгата надхвърля библейската тема и дава една мащабна картина на исторически събития в библейската древност, проследява миграциите на народите и търси корените на българския род.
 
Светлозар Попов
(16.02.1950, Варна) – Лекар, изследовател на древната бълг. цивилизация, автор на книги. 1975 завършва медицина във ВМИ (дн. МУ), В. Специализира психиатрия 1978 и биофизика 1980. Следва математика във ВПИ – Шумен. Един от създателите на Лаборатория по биофотоника към БАН. Работи като психофизиолог във ВНВАУ – Шумен, и ВНВМУ – Варна (1984 – 1998), лекар в Бърза и неотложна мед. помощ – Шумен, лекар-психиатър в ТЕЛК - Варна. 1986 в Шумен създава първото в страната дружество “Антарктида”. Съдейства за оборудването на бълг. полярна станция на о. Ливингстън. Организатор на първата межд. научна конференция, посветена на Антарктида 1989. Участва в полярна експедиция до Антарктида на борда на морехода “Проф. Визе” 1991. Публикува научни статии по медицина, физика и биофизика в специализирани издания. От години интересите му към българознанието го подтикват да търси народностните ни корени по света. Участва с научни доклади в Межд. научно-историческа конференция “България в световната история и цивилизации – дух и култура” от нейното създаване 1996. Сътрудник на в. “Народен будител”, сп. “Авитохол” и др. издания с научни статии по българознание. Автор на книги с такива изследвания.
Съч.: Халколитната цивилизация Варна, 2014; Българският апокрифен летопис проговаря, 2014; Българският Коледа във “Веда Словена”, 2010; Българската писменост – известна и непозната, 2009; Шамбат – братът на Кубрат, 2007; Българското име в библейски времена, 2005; Българската идея и демосферата, 2001; Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност, 1999 и др.
АртЕнциклопедия Варна
В своите проучвания д-р Св. Попов, търси в “Библията” българското име. Той събира отделни факти и аргументи, с които подрежда своите хипотези, като се опитва да даде отговор на някои въпроси. Понякога обаче хипотезите му звучат твърде смело и дискусионно, в разрез с утвърдените представи. Книгата, занимаваща се с библейския произход на българите, съдържа хиляди имена на библейски, митологични и исторически герои, названия на географски обекти, племена и народи.
Д-р Св. Попов коментира още от началото името на Светото писание, достигнало до нас с названието „Библия“, като напомня за превода ѝ, правен още през IV в. от Св. Йероним, известен като “Вулгата“.
Авторът търси паралел между това второ наименование на “Книга на книгите“ поради очевидното съвпадение на корена му с корена на българското етническо име, като името Вулгата го разчита като “Българска книга“. Липсват обаче допълнителни аргументи за твърдението, освен фонетичното сходство.
 
Атанас Стаматов
, проф. дфн - Преподавател по история на българската философска култура. Научните му интереси са в областта на историята на философията, културната антропология, историографията и философията на историята. Автор е на книгите Европейски проекции върху българската философска култура (1996); Tempora incognita на ранната българска история (1997); Идеи за историята в българската културфилософска книжнина (2000) и др. Последният ръководен от него научен проект е колективното изследване Философският ХХ век в България, т. I. Философската публичност; т. II. Диалогични полета (2008).
 
В световната книжнина названието “Вулгата” се извежда от латинското “вулгарис“ в значението му на “разпространен”, “обикновен”, “общонароден”. Отделен въпрос повдига произходът на самото латинско прилагателно - как и откъде се е появило в латинския език и не отразява ли то в действителност българското име? Именно този въпрос коментира авторът – както по отношение на думата вулгарис, така и за латинското хонорис, свързано с хуните - спътниците на българите през първите векове на н.е.
Накратко авторът лансира едни лингвинистични сравнения, които според него косвено потвърждавали идеята, че названието “Библия” кореспондира с българското име. Представил ни е и хипотезата на С. Младенов, който извежда произхода на думата от името на древен Вавилон - Бабел - Балбел. Тук няма да коментираме достоверността на тази екстравагантна хипотеза. По-важното е, че д-р Св. Попов я е вписал в контекста на обсъжданата тема, чрез предоставения запис на името Вавилон в Тибетско-шаншунския речник от 1842 г. Там то е представено като Gya-log’-o-ma (Гялог-Ома). Д-р Св. Попов твърди, че в първата част на този запис е коренът на българското име след една трансформация на началното Г в Б, откъдето получаваме Балог или Балг.
И така, освен “Вулгата”, названието “Библия” също води към българския етноним и това е втори аргумент на автора в подкрепа на евентуалната връзка на Светото писание с нашето име, а може би и минало. Налице е и трета връзка. Това е латинското “популус”, което е изградено върху същия корен на името Бабилон/Вавилон. По своето значение на “популярен”, “разпространен”, “народен” то почти не се различава от това на вече обсъжданото “вулгарис”.
Можем да заключим, че споменаването на “Вулгата” като “Българската книга” звучи доста невероятно и затова я разглеждам повече като едно увлекателно четиво, отколкото като действително историчеси обоснована хипотеза. За изследванията си сам авторът преценява, че тепърва предстои тяхното развитие и подкрепа или отхвърляне.
***
Съвсем друго впечатление със своите логични и докрай изведени мисли прави книгата „TEMPORA INCOGNITA“ на проф. Ат. Стаматов. Изключение от цялата книга не прави и главата, изследваща дали е правилно твърдението, когато българите са наричани библейски народ.
Проф. Ат. Стаматов ни запознава и с материали на други автори, като Б. Цонев, описващ библейската версия за произхода на народа ни.
В него за наш родоначалник е посочен Булгар - един от синовете на Тогарма. Б. Цонев се позовава на писмото-отговор, изпратено от хазарския каган Йосиф (между 954-961 г. по М. И. Артамонов) до видния сановник в Кордовския халифат, испанския евреин Хасдай Ибн-Шафрут. Последният моли кагана да му съобщи сведения за каганата и специално да отговори на въпроса как евреите са попаднали в неговите владения. Същото питане Ибн-Шафрут отправил по-рано и до хазарските евреи в Константинопол, за което свидетелства открит от С. Шехтер (1912 г.) фрагмент в Кембриджската библиотека. В отговора си Йосиф използва еврейските генеалогични таблици, надстроени над библейските генеалогии, и заявява, че хазарите са потомци на седмия син на Тогарма, а като девети син споменава Булгар, от който водели началото си българите [Виж Cassel P., Der chazarischen Konigsbrief, Berlin, 1877, S. 71 -Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri]. Съгласно „Таблицата на народите“ (Бит. 10) Яфет е трети син на Ной, а Тогарма трети син на Яфет.
 
Psalir, Vatoped, 1080 g.
 
После проф. Ат. Стаматов споменава и за книгата на П. Добрев „Светът на прабългарите“ и за следната мисъл на проф. П. Добрев: „На тази легенда са обърнали внимание много изследвачи, но името Тогарма, споменато в нея, се е оказало твърде костелив орех и е останало до ден днешен необяснено. А по всичко личи, че Тогарма не е нищо друго, освен хазарско име на върховния небесен бог“.
Този фрагмент дава почва на проф. Ат. Стаматов за разсъжденията му по проблема, че Тогарма е библейски персонаж, а не име на хазарски бог, ясно от самия библейски текст. Още повече по това време хазарите официално изповядват юдаизма и те биха могли да имат само един Бог - Йехова (Яхве).
Според професора християнският IV в. не е приемал еднозначно библейското ни родословие. В две съчинения - „Латинския хронограф от 354 г.“ и „Анонима“, преписван на св. Методий Патарски, древните българи се обявяват за семити.
„Анонимът“ ги нарича „синове Амонови“, потомци от дъщерите на Лот. В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните - Бит. 14:5 и Вт. 2:20.
Там става дума за народ, който веднъж е наречен „Зузим“, втори път „Замзумим“. Зузимите са били древно племе, обитавало земи на изток от р. Йордан. Името на този народ е било считано за общоизвестно и хронистите го съпровождали с определителен член. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията „сила“ и „могъщество“.
Летописите отъждествяват зузимите с гигантите от племето „Рафаим“, разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер (Кудур-Лагомар). Някои изследователи наричат остатъците от зузимите „амонитяни“; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето „Рафаим“ - Замзумим [Еврейская энциклопедiя, М., 1991 г., т. VII, с. 666, 856].
Всичко това не би ни интересувало, ако в Хронографа не бяхме споменати редом с еламитите, асирийците, халдеите между потомците на Сим. Според проф. Стаматов съблазнителна изглежда възможността именно значението на народа „Зузим/Замзумим“ като силен и могъщ да е една проекция към епонима Зиези.
Друга възможност според проф. Ат. Стаматров идва от клинописите от времето на Саргон II (722/21 - 705 г. пр.Хр.), в които се споменава географското понятие „Зизи“, което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с ясен български произход, умувах възможно ли е появата на българите в този район с утвърдено от векове име да е станало причина по топонимичен път да са получили епонима „Зиези“ от Хронографа?
Разбира се всичките предположения, които изказваме за значението на епонима „Зиези“, са в сферата на хипотезите.
***
Проф. Ат. Стаматов смята правилно, че трудно се аргументира тезата за идентичността на Авитохол от „Именника на българските князе“ с хунския предводител Атила.
Най-често то е било свързвано от различни историографи с библейското Ахитофел [Царства, 15:12; 17:1-23;23:34].
 
Християнски реликварий от слонова кост от ІV в., показващ библейски сцени. Разбира се, дрехите са съобразени с късноримската епоха
 
Интересен е опитът на проф. П. Добрев да тълкува името Авитохол по аналогия с персийското „Авитух“ (дете на сърната, син на сърната). Правомерността на това тълкуване той подкрепя със съхранено в литовска легенда сказание за откърмено от сърна „българско дете-княз“.
В повечето случаи разчитанията на името Авитохол, както и в тълкуването на П. Добрев, името се възприема като съставно.
Не са малко библейските имена с представка „Ави“, но за нас най-интересно е „Авимелех“ - Ави/Авва - отец и мелех/melekh-цар.
Авимелех е символизирал „бащата-цар“, „основателя на царската власт“. В един случай то се носи от първия съдия, присвоил си титлата „цар“, впоследствие узаконена от Саул; в друг случай името е открито в асирийските надписи като име на библейския цар на Герар. И не конкретни исторически персонажи ни интересуват, а символизацията, закодирана в носеното от тях име.
С тези символи чудесно бихме описали и ролята на Авитохол за българската династична традиция.
Наличието на допирни точки е налице (еврейското „сърна“ звучи като „тавита“ - Деяния 9:36), а двата прочита удивително се допълват.
От една страна името Авитохол носи задължителните за всеки родоначалник на древен народ тотемни елементи на произхода; от друга страна то напълно покрива смисъла си като „баща на царете“, основател и пръв представител на царската власт.
Във всички случаи обаче, възможността да се използват библейски податки при тълкуването на това име не бива да бъдат пренебрегвани.
***
Отделно, проф. Ат. Стаматов в главата, разглеждаща българите могат ли да се определят като богоизбран народ, логично заключава, че даже въпросите на княз Борис до папа Николай I, са едно достатъчно свидетелство за библейско влияние преди покръстването.
Княз Борис търси чисто християнство и в 104-ти въпрос съобщава, че част от българите са били кръстени от евреин.
Той пита: възможно ли е в Господния ден да се отива на път във връзка с позволените в юдаизма 2000 крачки (36-ти въпрос). Какви животни и птици е позволено да се ядат (43-ти въпрос)? Трябва ли да продължат да принасят примициални жертви - първаците от плода на ръцете си (89-ти въпрос) и пр. [Виж Бешевлиев В., Вярата на първобългарите, ГСУ, т. XXXV,1939 г.; Фотий патриарх Константинополски до княз Борис. Папа Николай I до българите, С., 1994 г.].
***
Към „Именника“ можем да добавим, че с библейска възраст е календарът на древните българи, съхранен в него и някои други надписи, макар и самият календар да е продукт на една предходна библейската културна среда. И до ден днешен древният български календар ни изумява с универсалността и точността си.
Според повечето му изследователи българският календар е най-ранният индикатор за наличие на обособена българска народност. Неговото начало е 5505 г. пр.Хр., което съвпада с времето на Библейския Потоп, датиран независимо с два различни метода от Rayan&Pitmann (Wilford 1996) и Shopov et al. (1996).
Потопът е станал в Черноморския басейн, тогава обитаван от индо- европейците, в това число и най-древните предци на българите.
***
С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар който носи закодиран в себе си данни за библейския потоп и въпреки че не присъстват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.
Нека се запознаем и с един текст, писан от неизвестен български автор ок. ХІ век - през византийското владичество.

БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС

Творбата, възникнала през периода на византийското робство, е известна на историята от един единствен препис, носещ името: „Сказане Исае пророка о последнемь времени“.
По-голямата част от апокрифа има летописна форма и легендарно-историческо съдържание.
За написването на апокрифния летопис неизвестният автор следва разглеждането на световните събития единствено във връзка и по отношение на българското битие.
Характерна тенденция в Апокрифния летопис е прокарана в увода му, като един вид посочено, че българите са „богоизбран народ”, че те са били предопределени от самия Бог да се заселят в земите южно от Дунава и там да създадат своя държава.

Тракийски надписи от с. Езерево и с. Кьолмен
Като изпълнител на тази повеля анонимният автор ни представя старозаветния пророк Исая, комуто Бог бил поръчал: „Исае, възлюблени ми пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини“.
Идеята за „богоизбран народ”, прокарана в увода на Апокрифния летопис, е подсилена от стремежа на автора да подчертае, че още от самото начало на своята история българският народ тръгва по пътя на напредъка и че редица негови владетели се проявяват като големи строители и мъдри ръководители, осигуряващи щастие и благополучие за своите поданици.
В такъв смисъл са очертани такива български царе като Слав, Испор (Еспарих), Борис, Симеон, Одолеян (Делян) и пр.
Ударението на летописа попада върху значимите дела като строеж на градове, особено през езическата епоха или строеж на църкви през християнския период.
Самия Исай анонимният средновековен автор го прдставя като първи водач на българите, който ги отделя от своите единоплеменици и по Божията воля ги насочва към Карвунската земя.
Ако бъде направена аналогия с Библията, където пророците определят бъдещето на царството като Божии избраници, то Исай не може да бъде считан за цар, а за пророк, подобно на Мойсей. Следователно пророк Исайа от Апокрифния летопис не се нарежда сред царете.
Що се отнася за твърдението, че българите се отделили от куманите, то в редица документи съществуват успоредици за подобно народностно отделяне.
Само че византийските извори невинаги съобщават името на голямата общност или дават друго название.
Понякога вместо кумани стои хазари. Например преводната хроника на Симеон Логотет потвърждава отделянето на българите от техните единоплеменници, но без да бъде посочено общото име на тези единоплеменници, което означава, че официалната българска историография през Средновековието приема факта на отделяне от една по-голяма общност за достоверен.
Той е потвърден също така и от Теофан Изповедник, патриарх Никифор, както и от латински хронисти. От Български апокрифен летопис от ХІ век ясно личи, че авторът приема и се опитва да представи българите за предопределен от Бога народ да се засели в днешните ни земи, съответно още в ранното Средновековие идеята за българите като богоизбран народ е била позната на анонимния автор и тя е записана най-прилежно от него.
(Blog.bg)
 
 
Заглавие
Прояви на синкренизъм и прехвърляне на сюжети, мотиви и теми с езическо съдържание в изкуството на българите след покръстването
Manifestation of syncretism, transfer of plots, motives and topics with pagan contents i 
Рубрика Наследство | 2006 / февруари 
Съдържание
с.н.с. арх. Теофил Петков Теофилов е роден е на 21.12.1944 г. в гр.Пловдив.
Завършва Висшия инженерно строителен институт – Архитектурен факултет през 1968 г.
От 1972 до 1973 година специализира “Консервация и реставрация на културни паметници” в JCCROM – ROMA – ITALIA. От 1969 година е член на Съюза на архитектите в България.
През 1973 г. печели конкурс за научен сътрудник в областта на теорията, историята, реставрацията и консервацията на паметници на културата към Институт по изкуствознание при БАН – НИЛ при НИПК.
В периода 1986 – 1989 година специализира “Управление на културните процеси” в Москва.
От завършването на висшето си образование до 1986 година работи като проектант и научен сътрудник към Националния институт за паметниците на културата.
От 1989 година е директор на Национален музей на архитектурата – В. Търново към Комитет за култура.
Сред реализираните му проекти са реставрациите на църквите “Св. Димитър Солунски” - Кв. Асенов и “Св. Четиридесет мъченици” в В. Търново, църквите “Рождество Христово”, “Св.Георги” и “Св.Атанасий” в с. Арбанаси, “Св.Петър и Павел” и “Св. Димитър”в гр. Свищов, Тракийски култов комплекс, край с. Свещари, Голяма Базилика в Плиска, Кръгла (Златна) църква – Преслав, обекти по Царевец, Борис Деневата къща, Къща с маймунката, Мост на Кольо Фичето в гр.Бяла и други обекти от съкровищницата на българската средновековна и възрожденска архитектура.
Автор е на около 60 научни статии по направени изследвания на културни паметници от античността, Средновековието и Българското възраждане.
Арх. ТЕОФИЛ ТЕОФИЛОВ
Податките за прабългарската езическа култура и религия, достигнали до нас по различен начин, притежават магически магнетизъм, импулсиращ постоянно към нови опити за проникване в съхранената от тях информация с цел да се намери един по-цялостен, ясен и логичен съвременен прочит. Темата на тази статия е пореден опит за извличане в систематичен порядък на логични догадки и предположения от тезите на редица автори, работили далече преди мен по тези въпроси и опит за осъществяване на връзка с моите собствени наблюдения, анализи изводи и оценки.1
Лансираната от мене идея, че старите български езически храмове са били в тясна връзка с календара, календарните празници и институцията на ханската власт в една държава, където центрическото начало е в основата на всички структури, е особено съществена и спомага да се достигне до много важни заключения за по-широк кръг от въпроси, излизащи от рамките на поставената тук задача.2 Ще спомена само факта, доказващ предположението ми за връзката на храмовете със слънчевия кръговрат, която се вижда в преднамереното им поставяне под определен ъгъл спрямо световните посоки и най-вече с отношение към изгрева и залеза на слънцето. Храмовете са избрани за важни празници от календара на старите българи. Най-показателни са два от храмовете, които лесно се свързват с обясними съвременни астрономически явления. В така наречения Малък дворец в Плиска езическият храм е разположен точно по направлението на лятното слънцестоене, т.е. неговата главна ос сключва ъгъл с истинската основна посока изток-запад от 230С към север – най-северната точка, до която слънцето стига в най-дългия ден на годината – 22 юни. Явлението никак не е случайно. Аз намирам точен паралел в един храм от Хумаринското градище.3 Съвсем не случайно е била избрана и ориентацията на езическия храм от големия култов комплекс при Мадара. Неговата главна ос съвпада с точната посока на изтока и запада и отчита изгреви и залези в дните на пролетното и есенното равноденствие. Забележително обстоятелство е, че тук слънцето изгрява от ръба на скалата – естествения хоризонт. Фактът, че езическият храм се настанява върху останки от византийска базилика, строена през V-VI в., без да ги преизползва красноречиво свидетелства за проявен синкретизъм, наслоен още от времето на траките. Природата сама е създала феноменална сакрална среда, която човеците са използвали за култови цели от дълбока древност независимо от името на Бога или характера на култа и обредите, изпълнявани към него.
Най-силно впечатляващ обаче е фактът, че ъгълът, под който се възприема скалният релеф на Мадарския конник от мястото на храма е 230С към юг, т.е. гледано оттам в най-малкия ден на годината – 22 декември, слънцето изгрява над главата на конника! В такъв случай, въпреки че се налага сама, логическата връзка между изображението и постройката може да бъде намерена единствено в контекста на отношението: бог - храм - ритуал. Тази връзка ме навежда още на мисълта – релеф и храм са възникнали в близка последователност по едно и също време и представляват елементи на цялостен култов комплекс. Богът у монотеистичните българи езичници е Тангра, преминал заедно с тях хиляди километри от далечна Азия до Балканите, вселен в душите им чрез силната магия на легенди, митове и обреди, побеждавал и гинел с тях, бранил ги и съхранявал ги , внасял мир и подчинение в общия дом на ханската държава. Храмът е посветен нему – на небесния, слънчев, вечнообновяващ се Тангра-хан. Ритуалите се извършват в точно определени дни от годината по древна празнично-обредна система, в която богът чрез своето земно превъплъщение, синът небесен, слънчев – хана, сам е участник в тържествата.4 Следователно, за мен най-вероятната логикограма е: изобразеният на скалата конник е иконографска интерпретация на слънчевия бог-конник - Тангра.5
Потвърждението на тезата се съдържа в още един съществен, пропуснат да бъде забелязан досега елемент от цялостната иконография на конника. При определен ъгъл на осветление около бюста ясно се очертава правилен, но силно разрушен от ерозията на скалата ореол, който е имал пластично торусообразно оформление по края на окръжността.6 (Ил.1) Ореолът (сиянието) е неотлъчен атрибут в иконографията на източните божества– инсигния на божеството, в случая изразява символно-тъждествена връзка: бог-слънце - вечно небе - Тангра.
1. Скалният релеф до с. Мадара
В приложните и изобразителните изкуства на изповядвалите култ към слънцето племена и народи в Азия богът-слънце от най-ранни времена е представян само чрез символи – слънчев диск или огнена корона. По-късно, когато божеството е придобивало антропоморфни очертания, тези символни елементи поотделно или в съчетание съпътстват неговия образ.
Старите символни изображения на Ахура-Мазда (Ормазд, Мазда) от времето на ахеменидите са символно съчетание от слънчев диск с криле на свещена птица, царстваща над небесните селения (Симург, Каракус, Гаруда). При Сасанидите към този символ на бога симбиотично се внася антропоморфно изображение (цяла фигура или конник), притежаващо портретните характеристики на земния владетел от същото време, когато произведението е изпълнявано – Ахура-Мазда с образа на цар Дарий в релеф от Тетрапилона в Персеполис (V - IVв. пр. Хр.).7
В Палмира от Храма на слънцето е познат каменен релеф на бог-слънце (Митра) – човешки лик с радиален сноп лъчи около главата, разположени върху кръгъл диск-ореол (I век). 8 Подобна интерпретация на ореол откриваме в изображение на бог Митра от релеф в Так-и-Бостан (втора половина на IV век), представляващ сцена на божествената инвеститура на шахиншах Арташир II.
2. Сребърен тас от старобългарското съкровище при Нат Сент Миклош
По пътя на тази симбиоза се заражда една интересна иконографска тенденция – земните владетели да бъдат изобразявани с присъщи за божествата атрибути; тенденция, която се разпростира нашироко в източния свят и която се запазва до късни времена. Нагледен пример е ловната сцена върху сребърно блюдо от съкровището, намерено при село Малая Перешчепина, с Шапур II на кон в бяг (IV в.). Главата на владетеля е поставена в ясно очертан кръг – ореол с птичи крила – познатите символи на Ахура-Мазда, а наметката недвусмислено се възприема като крило на птица в полет. (Ил. 2) Интересен момент от същото иконографско естество представлява релефът върху обратната страна на златна монета от великия кушански цар Хормизд (IV в. – Ермитаж). Главата на царя е увенчана с корона от пламъци и допълнително е обградена с торусообразен кръг-сияние (ореол), а в лявата си ръка държи тризъбец – символ на божествената сила. Иконографията следва неотменната логика, че владетелят е поставен от небето и е проводник на божественото начало, затова се явява и носител на божествените инсигнии.9
 
3. Прояви на синкретизъм и прехвърляне на сюжети, мотиви и теми с езическо съдържание в изкуството на българите след покръстването
Мадарският релеф по всяка вероятност илюстрира божествения мит за върховния Хормуста Тенгри-хан, сходство с описанието на когото, съхранено в източните митологии, съвпада поразително пълно.10 В различни варианти този мит ще да е бил много разпространен в източния свят. (Ил. 3) Иконографската характеристика на другата разновидност на Тангра – Дейчин-тенгри, носи почти всичките белези на легендарния мит за Хормуста – бога на вечното небе, слънцето. Голямата популярност на божествения мит в ранните времена е наложила и неговата упорита устойчивост, макар и в друга смислова трактовка, така че иконографските особености на божеството да бъдат прехвърлени и върху великите властелини – мюсюлмани или християни. След приемането на неезически религии от доскорошните езически популации в Азия и Източна Европа, с малки отлики и с прояви до ХI - ХII век, сцената “бог-конник” се трансформира в сцена ”цар-конник”. Сцената е най-добре застъпена в Иран и Персия, откъдето преминава и се разпространява във Византия. Запазена е поредица произведения, които илюстрират доста пълно явлението. Във всички тези примери се съхраняват отделни характерни черти на далечния иконографски прототип въпреки внасянето на ново съдържание в новосъздадените модели. Ще посоча редица примери, които са достатъчно красноречиви– споменатото сребърно блюдо от Малая Перешчепина (IV в.)11, една туника от Сирия (VI в.)12, бронзовото огледало от Сайат (IХ-ХI в.)13 (Ил. 4), златните медальони от Пала Д’Оро (ХIв.)14 (Ил. 5), “Вълшебният конник” от Данадан Ойлък15 и стъклените медальони от двореца на владетелите в Термез (ХI в.).16 (Ил. 6)
4. Бронзово огледало от Сайат. IХ - ХI в.
Тук откривам един общ свързващ елемент – ореола около главата на изобразявания. В този ореол не трябва, а и не можем, да търсим смисъла, който му придава християнското изкуство; в мюсюлманското изкуство – изобщо отсъстват човешки изображения. Отчасти ролята на ореола в някои изображения се измества от корона или шапка, която още в древността е символ на прехвърляне на божествени инсигнии.17
 
5. Златни медальони от Пала Д’Оро, ризницата на “Сан Марко” - Венеция. Византия ХI в.
В много от случаите повторението на формата на короната шапка е удивляващо. Тя е най-често трилъчна, каквато я намираме и върху главата на т.нар. шаман от Шумен. Интересен е и антуражът, заобикалящ основната сцена –животни, човеци, растения, които често се повтарят, например кучето и лъвът, или както ще видим по-нататък – птицата, змията, лозата, гроздето. Между героичния персонаж често виждаме сфинкс, кентавър и семнур – основни фигури от центъра на художествената композиция. Дали не се сблъскваме с ипостасите на определен кръг божества в магическата им способност да се превъплъщават в същества с друг образ и подобие, трудно може да се каже, но явно имаме среща с отделни повествувателни моменти от живота на божество и герой в рамките на същността на един прастар митологически извор.
6.Стъклен медальон от двореца на владетелите в Термез, ХI в.
В старото българско изкуство митът за бог Тангра и прехвърлянето на божествени качества върху земния владетел не е бил оставен без внимание. За жалост ние не знаем в цялост неговото съдържание. Отделни запазени фрагменти разкриват сюжети, в които можем да намерим епични по същество разкази за божествения произход на герой-конник, комуто е определена важна земна мисия – да властва над земните твари, зверове, природа и стихии, да управлява човеците, да всява ред и справедливост, т.е. да представлява бога на земята. Епосът е заглъхнал, но в митичната хероика следва да търсим образа на хана. Неговата личност е богоравна.18
 
7. Изображение от кана №2. Старобългарско съкровище, открито при Нат Сент Миклош. VII - IХ в.
С такава презумпция можем да пристъпим към изясняване смисъла, заложен в изображението от кана № 7 от златното съкровище, открито в Нат Сент Миклош, което намира точен паралел в едно иранско блюдо от VI в.19 – свещената птица (Симург) възнася към вечните небесни селения Ардивисура Анахита (Ардви, Кибела) – дъщерята на бога Ахура-Мазда (Ормазд).
8. Изображение от кана № 7 от Нат Сент Миклош. VII-IХв.
Сюжетите от страничните сцени по кана № 2 недвусмислено изразяват божественото начало на епически герой, който след акта на инсигнацията и редица други божествени превъплъщения тръгва да управлява земните дела от името на бога – разкази, отразени по широките страници на каната (Ил. 7, 8 и 9).
9. Изображение от кана № 2. Старобългарско съкровище, открито при Нат Сент Миклош. VII - IХ в. (рисунка от автора)
Съвършено близки тематично са резбените сцени върху страниците на дървената ракла от Терачина, където героичният персонаж е общо взето същият, но композициите илюстрират други сюжетни страни от митологичното повествувание. (Ил.10) За голямо съжаление докосването до божествената митология на прабългарите може да бъде извършвано само по пътя на предположенията.
10. Челна страна от сандъка от Терачина - Палацо Венеция, Рим. IХ в.
Дори търсенето на аналогии е силно затруднено от по-късни адаптации и интерпретации, които тези митове ще да са претърпели след покръстването на българите.20 От повествуванието са останали частични късни отгласи като неясни спомени за езическите времена – напр. в Именника на българските ханове, сфуматните картини от средновековните апокрифи и множество етнографски и фолклорни енигмограми, доведени до нас с допълнителни странични компилации, внесени от преживелиците на етносите, наслоили нашите земи.
След покръстването в изобразителните и пластични изкуства, както и в приложните изкуства – старите сюжети и мотиви се насищат с ново съдържание и безпрепятствено преминават в служба на новата религия. Като висша проява на синкретизъм мога да посоча трансформирането на езическите храмове до Големия дворец в Плиска и до Южната порта в Преслав в църковни сгради. Намирам, че обемната субстанция на старите езически сгради в сравнително голяма степен е била пригодна да приеме новите ритуали. Съществени изменения е понесла само източната част на храмовете, където е трябвало да бъде създадено олтарно пространство с една или три абсиди.21 Запазена е била ролята на владетеля като първожрец, а заедно и с това и редица ритуали, свързани с процесии и тържества.22
Езическите традиции се съхраняват, дори и при изграждането на първите нови храмове. Тяхната градежна структура си остава все така прецизна, тромава и монументална – много по-близка до усвоената през столетията до покръстването, отколкото до съвременната във Византия. Дори, независимо от тенденцията на завръщане към по-стари християнски форми, каквито са Голямата базилика в Плиска или базиликата при с.Равна, Провадийско, поредицата черкви в Плиска и Преслав от края на IХ до първата четвърт на Х в., остава под въздействието на старата езическа похватност на градеж с едри каменни блокове.
11. Плочка с изображение на грифон от Преславското златно съкровище. IХ-Х в.
По пътя на инерцията от езическото време върху камъните или върху мократа хоросанова фуга продължава врязването на графити – рисунки, знаци и текстове с апокрифен характер. Рисунките ясно издават все още езическата същност на душевния мир на техния автор – новопокръстения българин. Тази същност прозира и в официалното изкуство. Силно езическо е излъчването от Преславското съкровище23 (Ил. 11 и 12) Личи, че е работено почти веднага след покръстването. Мотивите с грифоните са разработени с вещина, идеща от стародавна традиция, докато мотивите с християнско съдържание са още непознати, неусвоени.
12. Богородица Оранта – Преславско златно съкровище. IХ - Х в.
Богородица Оранта е изобразена с първичния наивитет на начинаещ непохватен майстор, докато митичните същества са живописни, изразителни и динамични.
13. Преславско златно съкровище - Диадема с изображение на възнесението на Ал. Македонски
Възнесението от диадемата е позната тема, разработвана векове наред. (Ил.13) В композицията откриваме стария сюжет за възнесението на Александър Македонски, изведен от Изтока и пренесен във Византия директно оттам.24 (Ил.14, 15, и 16)
14. Златен медальон от Пала Д’Оро, ризницата на “Сан Марко”-Венеция.
(Възнесението на Александър Македонски). Византия ХIв.
15. Златна диадема със сцената на възнесението на Александър Македонски. Киев ХI - ХII в.
16. Иранско блюдо. Х в.
Храмовият архитектурен декор е приютил животни от езическия календарен кръг – Златната църква на цар Симеон в Преслав. В космоса на българина християнин има достатъчно място и за добрите езически митически същества – доскорошния легендарен антураж на езическите епически герои грифони и семнури, птици и гущери, демони и химери, които са призвани по езически маниер за епическо противодействие на разрушителните сили и стихии. Ще ги видим на служба от покръстването до края на ХIХ век, застинали в хералдически пози –пазят човешките творения от зли посегателства. Те присъстват в каменната пластика по фасади и интериорни детайли и орнаменти, а по-късно намират място върху резбени врати и иконостаси за да се пренесат оттам и върху гражданското изкуство – върху чешми и мостове. Произведенията на именитите народни възрожденски майстори също не могат без тяхното присъствие, най-ярък пример – белокаменният мост на Колю Фичето при Бяла.
В народното приложно изкуство целият този вълшебен кръг от езически същества и орнаментации присъства навсякъде – от средновековната сграфито керамика до възрожденските шевици, тъкани и постелки. Там ни срещат стари, познати от чеканното изкуство, мотиви – повляци, лозови листа и грозде в меандровидни завитъци, зверове и образи на човеци с изражение на първична доброта и ласкателност. Някъде в дълбочината на народната памет се съхранява и споменът за доброто слънце, за човекът-слънце – любим мотив, извличан от древните приказки, за да грее души и съдби от дъната на съдове, от постилки и тавани през много векове. (Ил.17)
17. Търновска керамика ХIII - ХIV в.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА
1 Съответните трудове ще бъдат съобщавани в хода на изложението.
2 Теофилов, Т. От капище към църква. ГМСБ. ХIХ. Велико Търново, 1994, с. 73-92; Нов опит за вникване в същността и функциите на прабългарските езически храмове.1100 години Велики Преслав. Т.1. Шумен, 1995, с. 298-308.
3 Биджиев, Х. Хумаринское градище (VIII - Х в.). Сборник в памет на проф. Ст. Ваклинов. София, 1984, с. 121 - 122.
4 Ал Бируни, А. Памятники минувших поколении. Ташкент, 1975.
5 Аладжов, Ж. Мадара и прабългарските култови средища. Сб. Мадара. Т. III. Шумен, 1992, с. 147; Овчаров, Д. Културният герой от българския епос и Тангра. ГСУ. Т. I. София, 1987., с.392; Овчаров, Д. За същността на езическия култов център Мадара. Сб. Мадара. Т. III. Шумен, 1992, с. 99 - 108.
6 Дончев, Сл.Мадарският конник продължава да чака спасение. В-к. Неделен стандарт. бр.34/13.11.94. Арх.Дончев също е забелязал ореол около бюста на конника, но предложената от него интерпретация за нас остава неприемлива главно по две причини: предположението, че е изобразен будиският бог Майтра няма потвърждение в изворово отношение; автентичните следи показват правилно описан кръг без заострен връх над главата на конника – явно и преднамерено цит. автор е търсил сходство с далекоизточната стилистика на ореола. Оставям под въпрос и възможността да е съществувало изображение на свещена птица. Тя по-скоро се свързва с иконографията на Ахура-Мазда (Ормазд), а оттам евентуално и с Хормуста Тенгри-хан, които според мен са производни на едно и също митологическо начало.
Изразявам абсолютно несъгласие с тезата за тракийския произход на конника (Бендида), заявена от Михайлов, Ст. Мадарският конник е жена. В-к. Култура, бр. 43/27.10.1995.
7 Луконин, В.Г. Искусство древнего Ирана. Москва, 1977, с., с.29, 96-98.
8 Syrien, Linz. 1993, p. 208-209.
9 Луконин, В.Г. Цит.съч. с., с.180, 208-209.
10 Неклюдов, С.Ю., Н. Л. Жуковская. Хормуста Тенгри-хан. Мифологический словарь. Москва, 1990, с. 578.
11 Луконин, В.Г. Цит.съч. с., с.165. Подобен сюжет е изобразен и върху цяла поредица блюда - с.166-167.
12 Syrien, ... p., p. 185, 375, 427.
13 Айни, Л. Искусство Средней Азии эпохи Авиценны. Душанбе, 1980, ил. 169-170.
14 Даркевич, В.П. Светское искусство Византии. Москва, 1985, с.211, ил.335.
15 Тотев, Т. За един средноазиатски паралел на Мадарския конник. Сб. Мадара. Т.III. Шумен, 1992, с.93-97.
16 Айни, Л. Цит. съч. ил.101; Л.И.Ремпель. Искусство Среднего Востока. Москва, 1978, с. 78 - 79, ил. 41. Сломеният от него “Согодийский конник”, изобразен върху чаша от Ермитажа (VIв.) съвсем точно ни насочва към произхода на явлението.
17 Луконин, В. Г. Цит. съч. , с.108.
18 Теофилов, Т. Цит. съч и посочената там литература.
19 Луконин, В. Г. Цит. съч., с.195.
20 Венедиков, Ив. Медното гумно на прабългарите. София, 1983; Златния стожер на прабългарите. София, 1987; Раждането на боговете. София, 1995: Имам предвид оригиналните находки на автора при тълкуването на българските апокрифи, митове, легенди и балади, както и на отделни документални късове, запазени от езическо време.
21 Теофилов, Т. От капище..., с. 82-86.
22 Пак там. с.78.
23 Totev,T. The Preslav Gold Treasure. Sofia, 1982.
24 Даркевич, В.П. Цит.съч. с.154-159. 9


      Manifestation of syncretism, transfer of plots, motives and topics with pagan contents in the art of the Bulgarians after their baptism – an article by architect Teophil Theofilov.
 
 
Заглавие
Път 
Рубрика Проза | 2007 / ноември 
Съдържание
Иван Райков
  
Всеки волю-неволю избира пътя си, това е вярно в почти всички ситуации, скъпи читателю. Но ако ми бе рекъл тази мисъл преди няколко часа, то аз със сигурност или щях да те погледна учудено, или щях скришом да ти се присмея заради твоята простичка мъдрост, с която сякаш се опитваш да разнообразиш неловката тишина между мен и теб.
Януарска вечер. Не, не студена, а дори напротив – сравнително топла за месеца, но наличието на вятър смущаваше кожата по лицето ми и създаваше една особена болка по ушните ми миди. Единственото, което се бе загнездило в главата ми, бе мисълта за дома. Топлата ми стая, музиката, може би чашата плодов чай, притежаващ чуден мирис ( за сметка на вкуса), вероятно и свещта на масата... Свещта! С мирис на ванилия. Да, да! Между другото, аз съм фетишист на тема свещи. Обичам да гледам как пламъчето танцува, обградено от топящи се стени, да слушам тихото съскане на фитила, да изливам разтопения восък в ръката си и да се наслаждавам на болката, която ми причинява...
Колкото и красива да изглеждаше картината във въображението ми, аз все още си седях на оная спирка, докато вятъра развяваше шала ми (мина ми през ума, че съм като ветропоказател), слушах тишината и гледах обезлюдения асфалт. Далеч се чуваше гласът на града – заглъхналото бучене на автомобили, но то бе почти нямо, така че едва достигаше до ушите ми, можеше дори да бъде пренебрегнато.
Погледнах уличните лампи, погледнах и клатещите се дървета, погледнах и морето, което се виждаше в далечината, в същата далечина светеха и светлините на кораби, а от някъде проблясваше фар. Сетне извих врат и насочих внимание към спирката. Две празни пейки, над които се издигаше несигурен ламаринен покрив, а по стените на тая постройка бяха налепени хиляди плакати, измежду които се подаваха по-стари, почти антикварни избелели афиши.
Всичко около мен изглеждаше така просто... така никакво... така мъртво! Толкова мъртво, че ме накара да се почувствам част от него.
Видях и луната, застанала точно над мен, така ярка, че образувала зеленикав пръстен около себе си, а по-далеч от нея разните звезди, разпилени на посоки като семена.
Само аз. Само аз бях живото създание в тая гледка. Седнах на една от пейките, исках да си почина. Чаках пустия му автобус вече повече от час, зъзнех, все повече и повече се плашех от мрака, изглеждаше твърде безлюден...
„Де да имаше разни сенки, ако ще и в храстите” – рекох си и нервно започнах да мачкам автобусния билет, останал от вчера в джоба ми, а усещах как дланите ми се потят, а потта изстива, пръстите ми треперят. Виждах парите от всяко мое издишване, заслепявах се от тях при всяка моя въздишка. Помъчих се да чуя любимата си музика в затворената овална кухина, точно там, където природата бе цопнала мозъка ми.
Чух я! Така нежна, да, дори я видях! Видях лъка, който лижеше струните на челото, видях как звуците попиват в тишината около него, видях как дланта, която го държеше внимателно, трепваше, танцуваше, в резултат на което струните изпадаха в някакво странно състояние на медитация, на покой.
Пак погледнах звездите – изглеждаха по-красиви. Дърветата – също, и лампите дори! А пустотата... тя бе най-прекрасна от всичко, тя танцуваше в такт с музиката, като че ли се движеше нагоре и надолу заедно с нотите, като че ли точно тя, точно пустотата, точно Тишината бе тяхна майка, върху нея бяха отпечатани те!
Недалеч от мен видях дърво. Различаваше се от останалите с това, че на него бе залепен некролог и на един от клоните бе закачен фенер, в който се люлееше пламъкът на свещ. Вероятно някой бе катастрофирал там. Без да се доближавам бях почти сигурен, че е на някакъв млад човек, и родителите му от мъка са направили всичко възможно целият свят (или поне част от него) да узнае за мъката им. Със сигурност бе млад човек; ако беше възрастен, едва ли някой (било то приятел, син или дъщеря) биха провъзгласили публично страданието си.
„Чудно – помислих си. – Всъщност защо съм жив?”
Защо съм жив? На кого да благодаря? На Бог, на богинята на случайността, на Хаосът или на родителите ми, които са ме създали сравнително скоро, преди около седемнадесет години, което предполага, че все още нямам шофьорска книжка, та не съм се размазал в подобно дърво...
И да – всеки избира пътя си. А моят път изглеждаше ужасяващо пуст. Нямаше го дори автобусът, който трябваше да ме вземе от тая точка, която без съмнение спадаше в представите за „на майната си”. Седях си сам на пътя, гледах го, мислех си за това колко безкраен изглежда, мислех и за музиката, дишах, чаках...
Спомних си за любимото лице, усмихнах се, вгледах се в сянката си (тя така и не се усмихна). Опитах се да я настъпя, но тя не изкрещя. После си дръпнах крака от нея, не биваше да си играя така, не биваше да я настъпвам, за бога, не, та тя бе единствената ми компания наоколо... колко жалко, че се бе излегнала завидно мързеливо на асфалта. Рекох си да си поговоря с нея, но сметнах за по-добре да си замълча, казвали са ми, че съм изглеждал по-интелигентен, докато си мълча, нека не се излагам поне пред нея...
Какъв път всъщност бях избрал?
Неволно погледнах дървото с некролога, настръхнах – току виж в този миг на замисленост някакъв призрак не изскочи я от храстите, я от кофата за боклук, я изпод пейката, и не захване да ми обяснява на дълго и на широко за това какъв път трябва да избера. Това обаче така и не стана. Аз си седях все така самичък, все така вперил поглед в черния си двойник, лежащ пред мен.
За бога! Какъв беше пътят?!
Погледнах го, погледнах пътя. Все още нямаше ни жива, ни мъртва душа (освен моята, но не знам към кой от тия два типа спадаше тя в оня момент). Погледнах и звездите, луната, лампите, морето, фара...
А автобусът така и не идваше.
Тогава осъзнах, да, точно аз осъзнах, че пътят бе пред мен, чакаш ме. А аз? Аз просто седях и чаках. Чаках... дишах, премигвах, слушах, усмихвах се... и пак чаках.
Завъртях се на петите си и закрачих към града. Щях да се прибера пеша. За всеки случаи оставих сянката си да лежи там на спирката. Или поне така мисля, защото тя не бе пред мен... Нека седи там... нека чака...
 
 
Заглавие
Пътят и енигмата на Сталкер
The way and the enigma of “Stalker” 
Рубрика Резонанс | 2006 / април 
Съдържание
Румен Серафимов
Когато преди 12 години разбрах, че няколко добре известни личности във Варна са се събрали, за да заработят заедно под магическото име Сталкер, нещо смътно ми подсказа, че те са обречени. Не на това, че някой ден ще се разделят - което е нормално и почти неизбежно за силните артистични индивидуалности. Не и на това да бъдат съблазнени, поробени и погълнати от безпощадните конюнктурни обстоятелства или от изкушенията на благодатната мътилка в хаотичното и безсъзнателно прохождане на обществото ни. За това нямаше опасност, защото те вече бяха устояли и при по-жестоки условия.
Сталкерите бяха обречени на неизлечимия си нагон за свобода, на тежестта на огромното си познание, на преклонението си към големите културни образци, на верността си към високия вкус и професионалния абсолютизъм. Бяха обречени да тръгнат по така необходимия за не много от нас културен път в тресавището на профанната, безпардонна, безскрупулна човешка ситуация у нас.
Сталкерите не се оставиха на изкусителната и сладка жизнена спонтанност (според понятието на Ортега-и-Гасет), за чието процъфтяване и доминиране като примитивно биологично проявление на човека има прекрасни условия в постмодерната ни епоха. Те поеха по-трудния и рискован, но по-истински път в зоната на цивилизования живот, където има свободна креативност, където се търсят сериозните смисли и истини, където се изпитва неописуемо наслаждение от създаването на изразителен и стилен художествен свят.
И ако според едно английско определение цивилизацията е култивиране на човешките цели, то сталкерите вече 12 години се стремят да култивират днешното ни естетическо битие с чудесни идеи, въображение и качество, с ум и воля за системност и концептуално осмисляне на важните артистични феномени, с които се занимават. А това значи, че те са избрали да живеят и работят цивилизовано и културно - две съдбовно важни енигми.
Това обаче не означава, че сталкерите са вглъбени духовни аскети, отдадени на съзерцанието на чистите идеи и универсалните им трансцендентни превъплъщения, фанатично търсещи образните им еквиваленти. Ах, как обичат епикурейските вечери, където като музика звучи сладостно похапване и посръбване, където обилно се сипят подправки и сосове, и примамливо бълбукат подбрани розови вина. И тук, сред шумния смях и ироничните словесни импровизации, сред блесналите погледи и доволното поглаждане на понаедряващото тяло, духовният аристократизъм се съединява с очарователната човешка жизненост, за да се получи трудно постижимото тайнство на преклонението пред живота (според израза на Алберт Швайцер).
Може би това е една от енигмите на феномена Сталкер: преклонение пред живота, изживяван интензивно и пълно - и в зоната на жизнената спонтанност, и в зоната на духовното съзидание.
Сталкерите направиха много през тези 12 години - модел за професионален графичен дизайн, пример за толерантни човешки отношения, културна лаборатория, в която участниците ставаха експерти, приятелски кръг, в който всички се чувстваха истински. На всичкото отгоре намираха време и за отдаване на чистото изкуство.
Продуцираха концерти, изложби, проекти, имаше Лазаня, Двойна порция, Охлюв. Създадоха нещо, вече толкова рядко и ценно - стил и висока култура.
Мъдрият познавач на словото, свръхерудираният и непримирим Милан Асадуров, създаващата системност и подреденост на работния процес, добрата и безкомпромисна Добринка Маринкова, вглъбеният работохолик, търсещият иновации пленник на компютърния свят Емил Спасов, усмихнатата и коректна Мила Петкова, деликатната и загадъчна Дарина Маджарова, железният конструктор на виртуалните обекти Александър Калудов, сигурната и по дзенбудистки овладяна Миляна Стоилова, съзерцателната откривателка и интерпретаторка на необикновени истории Нина Локмаджиева, елегантната и енергична Ива Георгиева, тайното съкровище, неизхабената и чиста сила, пазена и съхранявана за случаи на безизходица Мария Зафиркова и the last but not least Димитър Трайчев - творческият ум, креативната и ментална стихия, способна да обхване и да се справи с десетки сфери на познанието и изкуството, строгият законодател на вкуса, емоционалната експлозия и словесната експресия, човекът на действието и енергията, на волята и представата, на вчувстването и абстракцията.
Това са хората, които създадоха феномена Сталкер. Някои от тях тръгнаха по свой собствен път, но всички те носят в себе си част от тази прекрасна енигма.


      Resonance: The way and the enigma of “Stalker” – the art atelier represented by Roumen Seraffimov.
 
 
Заглавие
Работи през погледа на театъра
Things through the view of theater 
Рубрика Резонанс | 2006 / ноември 
Съдържание
“Български работи”, авторски спектакъл на Пламен Марков. Сценография и костюми Мира Каланова, музика Александър Каланов и Йордан Борисов. Участват: Д. Викторова, Г. Арнаудова, М. Гинкова, М. Кънева, Н. Панайотова, Н. Вълканова, Р. Дичева, Т. Михайлова, В. Митев, Вл. Виолинов, Г. Михов, Д. Алексиев, Е. Неделчев, Н. Мутафов, Н. Божков, Пл. Георгиев, Пл. Димитров, С. Лютаков, Ст. Георгиев, Хр. Христов.
Драматичен театър “Стоян Бъчваров”– Варна, премиера 9.Х.2006 г.

ПАНКО АНЧЕВ
“Български работи” е нарекъл режисьорът Пламен Марков своя спектакъл, създаден по забележителната книга на Балчо Нейков “Фракийско предание. Сбирки от народния живот”, както и по текстове на възрожденски автори.
Пренасянето на сцена на текстове, които не са писани за театър, но чието слово владее ума и сърцата на хората, е полезно, трудно и опасно дело. Полезното е поради това, че днешният зрител получава възможността да чуе и види хора и типажи, които вече не съществуват, но чието мислене и говорене е поразително дълбоко и поучително. “Народният живот” наистина съдържа много мъдрост и красота. Днес тази мъдрост и тази красота вече ги няма.
Трудността очевидно идва от “нетеатралния” характер на това слово. В книгата то звучи от устата и душата на един автор, а на сцената го говорят доста актьори. Един да е фалшив и неверен, цялото очарование и смисъл на идеята се губи безвъзратно.
В този именно възможен фалш е и опасността от подобен тип театрални спектакли. Уж правиш нещо сериозно, а то се превръща в пародия и глупаво шоу.
Бързам за изтъкна достойнствата на този спектакъл, защото те са повече от недостатъците. А и защото с него варненският драматичен театър прави несъзнателен опит да реабилитира човешкия театър на реализма, почти напълно изчезнал през последните години от Варна.
Спектакълът се гледа с удоволствие. Намерен е верен театрален език и макар той да е по неизбежност по-изкуствен и статичен от езика на литературното произведение, звучи свежо и увлекателно. Наблегнато е на словото, а не на движенията, но и движенията по сцената са премерени и естетически организирани. Актьорите общо взето играят добре и успешно са се превъплътили в своите литературни герои. Те произнасят репликите си добре, рядко преиграват и съумяват да извлекат от своите персонажи заложения в тях характер. Но те по навик, придобит през последните години от наложения стил в театъра, се увличат да пародират и преиграват, за да предизвикат вниманието и смеха на публиката. Пламен Марков почти е овладял и изчистил тези порочни увлечения на варненските актьори, но на места ги “изпуща” и те влизат в старите си навици.
Слабостта на авторския спектакъл обаче е драматургията. Тя добре “навързва” епизодите от книгата, успешно вмъква и текстове от приписки, от Софроний Врачански и др., но не е цялостна и единна. Липсва сюжет, в който героите да се развиват като образи и характери. Отделните епизоди стоят сами за себе си, изолирани са един от друг и не се пораждат и взаимно оправдават един от друг. Това е съществена слабост. А свързващите текстове, четени между епизодите, просто невярно тълкуват епохата и самия спектакъл и са напълно излишни. Но са въведени уж за да обединят драматургията и да й дадат последователност и вътрешна логика. Но не би.
Аз обаче казвам: слава Богу, че поне езикът е красив и актьорите имат възможност да играят нещо смислено под ръководството на един добър режисьор. Добри са постиженията преди всичко на Надежда Панайотова, Теодора Михайлова, Мария Гинкова, Христо Христов, Георги Михов, Пламен Георгиев, Симеон Лютаков, както и на дебютантите Владислав Виолинов, Димо Алексиев и Росица Дичева. Техният дебют е сполучлив. Нямам претенции и към останалите.
Интересно е решението на сценографката Мира Каланова, както и музиката на Александър Каланов и Йордан Борисов.
Добър спектакъл, но дали ще даде тон за излизане от естетическото объркване и линеене на варненския Драматичен театър “Стоян Бъчваров” и дали ще го върне в плодотворните му традиции? Дано не се окаже, че е случайно попадение на гостуващия режисьор Пламен Марков.
 
 
Назад [ 15 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма