Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Разказ за десет долара.
“A story for 10 dollars”. 
Рубрика Проза | 2005 / юли 
Съдържание

     Тихомир Йорданов е роден през 1932 г. в Нови пазар. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е учител, журналист, редактор и главен редактор в книгоиздателство “Георги Бакалов”. Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата “Варна”. През 1959 г. отпечатва поемата “Земята, която сеехме”, а две години по-късно поетичната книга “Пориви”. През 1962 г. публикува новелата “Екипажът на 62”, следват книгите с новели и разкази “Очакване на прилива”, “Трудно щастие”, и “Случаен изстрел”. Следват картини от миналото “Варненски работи” (1975), “Разкази от старо и ново време” (1982), “Завеени разкази” )1998), “Кралски дандании във Варна” (2000), “Приказки от кафенето” (2005) г.
     
     ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
     
     Събитията в този разказ могат да се нарекат исторически, защото се развиват в рамките на едно историческо време.
     Но нека да изложа фактите такива, каквито бяха те на 14 юли… - едно възхитително лятно утро, което създава чувство за лекота и за… лекомислие, както се случи с мистър… В тогавашните вестници той беше назован със събирателното име Джон.
     И така… В тази прелестна утрин уличната метачка Славка, известна с прякора Самосвала, изпълняваше донейде съвестно служебните си задължения. С някакъв остатък от оръдието на труда, наричано метла, тя бришеше крайбрежния булевард. Беше ранен час. В оранжевата си престилка Славка изгряваше досущ като слънцето, чийто огромен портокал се беше търкулнал на морския хоризонт. Все още сънена, тя лениво влачеше по земята метлата си, събирайки на купчинки всевъзможни остатъци от човешкия бит. И тъкмо в този час, когато Славка осъществяваше своето върховно конституционно право, се случи онова, което направи от уличната метачка героиня на деня и предмет на моя разказ.
     Славка подмиташе улицата почти машинално. Тази нощ тя не беше си отспала по причини, които не мога да изтъкна, без да се набъркам в частния й живот. Почти прекъснала трудовата си активност, тя се подпря на дългата дръжка на метлата и затворила очи и отворила уста, гласно се прозя.
     Кой знае, може би задокеанският господин, споменатият вече мистър Джон, да е бил поразен от гледката. И навярно чувство някакво ще да го е подсторило за онази постъпка, която сетне без колебание винаги войнстващата преса разтълкува съвсем иначе.
     Нощес в пристанището на крайморския град пристигна пътническият лайнер “Луизитания”. Той пренасяше на борда си хиляда и петстотин екскурзианти, все на почтена възраст, тръгнали за последно може би в живота си развлечение. Един от тях бе мистър Джон. И ето, че пленен от гледката, възхитен от утринния покой, подмамен от звънливото цвъртене на врабците, мистър Джон вървеше сам по виещия се булевард. Вървеше си той по улицата и с едно почти детско удивление се заглеждаше във всичко и всичко му изглеждаше провинциално мило. Вървеше си той ей така, без посока и без екскурзовод. И както си вървеше, ненадейно бе ослепен от искрящата оранжева престилка на Славка. Премигвайки няколко пъти, той забеляза удивителното оръдие на труда, което тя държеше в ръце. Тогава видя и зейналата й уста , която като на плакат в зъболекарски кабинет показваше две редици здрави зъби. Заинтригуван, мистър Джон се спря на две крачки от младата жена.
     Славка прекъсна прозявката си. Тя се усмихна свенливо и виновно провлачи метлата по тротoара. В това действие се съдържаше толкова първичност, че мистър Джон се трогна.
     - Добро утро! – рече той на чуждестранния си език, сваляйки панамената капела от побелялата си глава.
     - Хх! – отвърна Славка и се усмихна, защото й се стори, че има нещо смешно у този непознат дядко.
     Усмихна се и мистър Джон. И за да я убеди в добронамереността си, продължи едностранните си опити за диалог.
     - Извинете ме, ако съм ви попречил, мис, но бихте ли ми казали дали тази работа, която сега вършите, е ваша работа, или ви е задължение…- мистър Джон все още държеше в ръце шапката си.
     На Славка това й се стори още по-смешно, защото предположи в поведението на чуждестранния господин желание за установяване на близък контакт.
     - Ххъ! – отвърна Славка и отново се засмя, кокетливо чертаейки с метлата кръгове около себе си.
     Мистър Джон изговори още много думи на своя си неразбираем език, който разсмиваше събеседничката му. И вече разяснил мотивите на своята последваща постъпка, която – ако съдим по почтената му възраст – едва ли е имала по-дълбок смисъл, той бръкна в портфейла си и извади една зелена банкнота.
     В този миг, когaто мистър Джон подаваше на Славка банкнотата и когато вероятно си мислеше, че върши благородно дело, на сцената излезе застарелият, но неуморим квартален деец, известен повече с прозвището Чеката, отколкото с името си. Неговото бдително око веднага регистрира мизансцена, в който бяха застанали Славка и мистър Джон. Винаги подозрителен, другарят Чека се застоя, издавайки явен интерес.
     Това на Славка й стигаше, за да съобрази на каква опасност се излага заради своите случайни контакти. Лицето й внезапно изобрази гримаса, устата й зейна и от този отвор рукна гневен поток:
     - Ти за каква ме смяташ бе, хей? Като ме виждаш да работя с метлата, да не си мислиш, че съм фараш? На мене ли ще се слагаш ти бе, дърт пръч?
     Усмивката на безразсъдния мистър Джон така си и застина. Макар да не разбираше езика, на който му отвърнаха, той все пак се досети, че е предизвикал недоволство. Той още не бе забелязал присъствуващия вече другар Чека. Но когато последният изостави ролята си на безучастен зрител, мистър Джон мигновено се досети, че по-нататъшното забавяне може да му донесе неприятности.
     - Какво става тук? Какво иска от тебе този… - другарят Чека без малко не го нарече “другар”, защото все още не можеше да реши към коя класова група да причисли непознатия.
     - Иска той… ама… Ще му дам аз на него, като го запукам с метлата! Домъкнал ми се тука… На, прибери си мръсните пари! Мене ли ще купуваш ти! – и Славка захвърли в лицето на мистър Джон злополучната десетдоларова банкнота.
     Този обрат смая задокеанския господин. Той се засрами от недостойното си поведение, а може би се и изплаши. Ето защо той остави благотворителната валута да се търкаля на тротоара (после тя бе прибрана като веществено доказателство) и хукна по булеварда. Скоро гърбът му се скри зад близкия завой. С това се изчерпва и ролята му в моя разказ, който обаче не свършва тука.
     Всеки град, всеки квартал, село и колиби си имат своя общественост. А всяка общественост си има дейни представители, наричани общественици. Те съставят списъци, пишат характеристики, разпределят кварталните дажби, насрочват квартални трудови дни, оглавяват най-различни манифестации и митинги, а когато му дойде времето провеждат и избори от всякакъв род. Ето такъв квартален общественик беше и назованият вече другар Чека. Сега, надявам се, ще е лесно обясним внезапният поврат в поведението на Славка.
     - Какво искаше от тебе този… господин? – другарят Чека вече не се поколеба в класификацията на побегналия чужденец.
     - Ами… знам ли? – и Славка подритна с крак бездруго отритнатата чуждестранна валута.
     - Я ми подай тази хартишка, подай ми я! – изрече другарят Чека с настояващ подчинение глас.
     Славка се наведе – тя беше привикнала – и вдигна от земята смачканата банкнота. Направи го така естествено и без да се смущава, че излага на показ целите си долни крайници. Естествено от погледа на другаря Чека не убегна и това действие, което засили интереса му.
     Така или иначе чуждестранната валута беше вече в ръцете му и тя поставяше пред него един политически въпрос, който той трябваше да реши.
     Не бих могъл определено да кажа как щеше да постъпи с вещественото доказателство другарят Чека и въобще как щеше да разреши свързаните с него политически въпроси, ако в този момент не беше се появило още едно действуващо лице – журналистът от местния вестник Дечко Дечков.
     - Другарю Чека, какво ново към вас? – попита той нехайно, подавайки ръка като на добър познат.
     Впрочем,така си беше, защото освен за някои специализирани органи, другарят Чека доставяше информация и за него.
     Другарят Чека не отговори веднага.
     - Новото е пред тебе! – рече той най-сетне, - nерегламентирани връзки с чужденци! – произнесе той, разчленявайки думите.
     - Кой? Тази метачка ли?
     - Тя е само обектът. А субектът избяга.
     - И какво се е случило? – попита, вече наистина заинтересован Дечко, който подушваше, че от този шубрак ще изскочи заeк.
     Едва сега се обади смутената Славка.
     - Ами.. пари ми дава…
     - Кой?
     - Този… знам ли го кой е!… Езикът му не се разбираше…
     Славка се смути още повече и поиска да си тръгне, но другарят Чека я спря с ръка:
     - Тука стой! Ще трябва да разгледаме случая.
     Славка вече разбираше, че нещата се обръщат не в нейна полза.
     - Ама аз му хвърлих парите… Какво си мисли той, а-ааа… - възнегодува тя.
     - Тези работи ще трябва да ги изясним! – строго каза другарят Чека.
     - Може да е слязъл от американския кораб, дето пристигна снощи… - досети се журналистът.
     - Вестникът съобщи ли го? – попита Чеката, като при това мисълта му работеше трескаво в нужната посока. – Какво ти каза? – обърна се той към Славка.
     - Бога ми, не знам! Приказваше ми, ама като не му разбирам! И пари ми даваше, ама аз му ги хвърлих. За каква ме смята той? Като работя на улицата, да не би пък да съм от онези? Ама хаа-а!
     В този миг у Дечко настъпи прозрение: ето тема за вестника! Репортаж: чуждестранен кораб…агент…заплаща получените сведения… И тук с помощта на доблестни граждани агентът е разобличен… Глупости! Какви сведения от една чистачка? По-добре да е публицистична статия: охранен, самодоволен чужденец подхвърля подаяние на наша честна работничка… И с каква цел? Да я унизи, да покаже превъзходство, или пък… Но той тук не си е направил сметката. Тук той се сблъсква с един достоен патриот, с един класоосъзнат работник, който гордо запраща в лицето му подхвърленото подаяние. “Кого искате да купите, мистър Джон?” – почти възкликна Дечков, намерил сполучливо заглавие за своя политически памфлет.
     А в това време другарят Чека действуваше в направление на собствената си мисъл.
     - Какви сведения искаше да му предадеш? – намръщено разпитваше той Славка, която го гледаше изумено.
     Но се намеси журналистът.
     - Слушай, според мене в случая става дума не за шпионаж, а за една идеологическа диверсия, която е намерила достоен отпор. В случая ние трябва да похвалим тази гражданка, която с възмущение и с високо класово съзнание удря плесница на самозабравилия се капиталист. В случая е важен примерът на другарката… извинете, как се казвате?
     - Славка…
     - Да… на другарката Славка.
     Другарят Чека беше разколебан.
     - Ето в такъв аспект трябва да се разглеждат нещата! – заключи Дечко.
     - И все пак ние в квартала ще разгледаме случая! – твърдо завърши другарят Чека. – А тези долари ще ги взема аз…
     Времето следва своя ход и никой не може да го спре, каквито и пръти да набутват в колелата му. Сменят се сезоните, сменят се управниците, насрочват се нови избори. Кварталната общественост получи указания да излъчи свои представители в местната управа. Съставеният списък на кандидатите претърпя на кварталното събрание незначителни промени. Добавено беше само името на известната ни вече Славка Самосвала, за която се досети не друг, а журналистът Дечко Дечков. Съображенията на другаря Чека не срещнаха разбиране на направения от него отвод. Събранието единодушно реши да включи в избирателната листа името на Славка, която за пръв път бе назована съобразно гражданския регистър. Не бих могъл да кажа дали това се дължеше на дисидентски бунт на някои съкварталци , или пък беше проява на хумор, който бездруго блика от разказаното дотук. Но така или иначе Славка Самосвала влезе в управляващия елит, който след една непредвидена промяна в структурата на общественото устройство я изтласка и по-нагоре. Но вече интимно я наричат Сладката. И няма да е чудно, ако някоя от нароените партии я включи в листата си за правителство. Журналистът Дечко Дечков пое ръководството на един независим вестник с чуждестранно участие, а другарят Чека от своя страна оглави парламентарна комисия по проверката на досиетата. Опитността му в това отношение беше зачетена. Що се отнася до мистър Джон – той се върна в страната си невредим и сега от него се очакват инвестиции за икономическото ни развитие. Какво пък, може да станем свидетели и на още нещо. Доще ден!
     Боже, какъв напредък! И всичко това за десет долара!

     


      “A story for 10 dollars” – a short story by Tihomir Yordanov.
 
 
Заглавие
Резонанс: Плач по мащабното мислене.
Resonance: Crying for the large-scale thinking. 
Рубрика Резонанс | 2005 / октомври 
Съдържание
    ПАНКО АНЧЕВ

Калина Атанасова,
Пловдивско настроение

    Аз съм от хората, които изгубиха своя сравнително удобен социален статус отпреди петнадесетина години и днес живея ( няма защо да го крия) доста по-зле от тогава. Пазарната демокрация ме направи материално беден и ме принуди всеки ден да мисля как да посрещна битовите си нужди и как да осигуря на семейството си насъщния хляб. Всичко това ме измъчва, унизява и изтощава до изнемога. И е напълно естествено да не бъда сред възхвалителите на тази демокрация, която уж ме дари с някаква свобода, но ме направи гладен и несретен. Но и за още!
    Не съм и не искам да бъда и апологет на миналото, на неговата всеобща изравненост, на урaвниловката и на очевидната посредственост на неговия “елит”, защото съм вкусил от тая парвенюшка щедрост. Как обаче да си затворя очите за неща, които някога ги имаше; те тревожеха и без това тревожните умове на българските интелектуалци, караха ги да размишляват и да страдат, да търсят нови пътища пред българското племе. А днес?
    Какво е материалната бедност на хора като мене и толкова още други пред духовната и мисловна убогост, която днес се шири по нашите земи. Най-страшното за хората, принадлежащи на духа и словото, е липсата на мащаб в замислите, на широта в схващанията и възвишеност в помислите. Днес от сутрин до вечер се говори за бизнес, забавления, шоу, пари, които се печелят лесно, но не и за святост, хармония, полет на духа, размах на мисълта. Културата е сведена до “култови” певци и шоумени, до доморасли европeидни постмодернисти. И все се повтаря, че няма пари и затова им е трудно на духовните “първенци на нацията”. Сякаш като има пари, ще бъде различно.
    Къде останаха разговорите за националното своеобразие, традициите и универсалността на нашето битие; къде останаха размишленията на големите ни писатели, критици и историци за духовното, а не политическото, приобщаване към големия свят на европейската и световната култура. Нима се стопи напълно огромната интелектуална енергия, излъчвана от първенците на българската литература, изкуство, наука... Духовното приобщаване към Европа и света според тях е съучастие на равни с равни, на духовни с духовни. Нима тогава живеехме по-добре и по-богато, та можехме да си позволим да бъдем достойна част от света, а не дребни подражатели и жалки просяци. А сега само провинциален национализъм и мегаломания, провинциални комплекси за малоценност, “криворазбрана цивилизация”, отегчителни заклеймявания над “политическата класа”, депутатите и управниците. И все за “европейския съюз” се говори. Все този пуст “европейски съюз” им е в устите...
    Аз страдам за миналото, но не за “добрия” си живот, а за националната амбиция да станем по-въздигнати, по-хармонични и универсални, като запазим мъдростта и дълбочината на националното мислене и самосъзнание. Ние трябва да гледаме на себе си не като част от “икономическа” Европа, не дори толкова като наследници на могъща държава, нация и култура, а като на хора, у които е живо чувството за достойнство и самосъзнание за възможностите на нацията. Провинциалът иска само едно: да го харесат. Истинският интелектуалец знае своята цена и мисълта му е насочена към създаване, към градеж на духовни ценности. В културата наистина няма големи и малки народи.
    А сега какво? Говорят ни на неправилен български език, че сме на прага на Европа и скоро ще заживеем богато. Може ли толкова жалка да е, Господи, целта на българския народ, на българската литература, музика, театър... Затова са ми толкова противни домораслите идеолози на прехода и самопровъзгласилите се за “елит” недоучени спекуланти от улицата. Противни са ми и амбициозните провинциалчета, измерващи собственото си величие с награди от конкурси, похвали от тоя и оня и със собственото си самочувствие.
    Мащаб, мащаб ни е нужен днес, нищо друго...


      Resonance: Crying for the large-scale thinking – article by Panko Anchev.
 
 
Заглавие
Рис Пастернак ШОПЕН.
Chopin, an essay by Boris Pasternak. 
Рубрика Без рубрика | 2005 / февруари 
Съдържание
     1.
     Лесно е да си реалист в живописта, в изкуството, зрително обърнато (обърнато с лице?) към външния свят. Но какво означава реализъм в музиката? Никъде условността и уклончивостта не се прощават една с друга така, както в нея; нито една област на творчеството не е така обвеяна от духа на романтизма това винаги успяващо, защото не може да се провери,то е начало на произволността. Но и тук всичко се основава на изключенията. Те са множеството, което съставя историята на музиката. Има обаче и изключения от изключенията. Две от тях са Бах и Шопен.
     Тези два стълба и създатели на инструменталната музика не ни изглеждат герои на измислицата, нито фантастични фигури. Те са олицетворената достоверност В своя собствена дреха. Тяхната музика изобилства с подробности и създава впечатлението, че е летопис на живота им. Действителността, повече отколкото у всеки друг, пронизва всеки техен звук.
     Като говорим за реализма в музиката, ние събсем нямаме предвид илюстрованото начало в оперната или програмната музика. Става дума за нещо съвсем друго.
     Навсякъде, във всяко изкуство, реализмът е, очевидно, не отделно направление, а някакъв особен градус на изкуството, висша степен на авторова точност. Реализмът е вероятно онази решаваща мяра на творческата детайлизация, която не изисква от художника да се съобразява нито с общите правила на естетиката, нито със съвременните му слушатели и зрители. Дотук именно стига винаги изкуството на романтизма и с това се задоволява. Колко малко е необходимо за неговото процъфтяване! Нему принадлежат кухият патос, лъжовната дълбина и престорената нежност всички форми са в услуга на неговата изкуственост.
     В съвсем друго положение е художникът-реалист. Неговата дейност е кръст и предопределение. Никаква сянка от самоволие, никакви капризи. Той ли ще играе и развлича, щом собственото му бъдеще си играе с него, щом сам той е негова играчка!
     И преди всичко какво прави един художник реалист, кое го създава? Ранната впечатлителност в детството, струва ни се и придобитата навреме добросъвестност в зрелостта. Именно тези две сили го карат да работи; на романтичния художник това е невъзможно и незадължително. Собствените му спомени го тласкат в областта на техническите открития, необходими за възпроизвеждането им. Художественият реализъм, струва ни се, е в дълбочината на биографичния отпечатък, превърнал се в главна движеща сила на художника, тласкаща го към новаторство и оригиналност.
     Шопен е реалист в същия смисъл като Лев Толстой. Неговото творчество е изцяло оригинално не заради отликите от съперниците, а заради сходството с натурата, която той рисува. То е винаги биографично не заради егоцентризма, а защото подобно на останалите велики реалисти Шопен е гледал на живота си като на средство за познание на живота в света. Той е водел разточително-лично и непрактично-самотно съществуване.
     
     2.
     Главното изразно средство, езикът, с което у Шопен е изложено всичко.което е искал да каже, е мелодията, най-неизмислената и най-могъщата от всички, които познаваме. Това не е краткият, куплетно възпроизвеждащ се мелодичен мотив, не е повторение на оперна ария, безкрайно извайваща с глас едно и също, а постъпателно развиващата се мисъл, както е в приковаваща вниманието повест или на съдържанието в исторически важно съобщение. Тя е могъща не само в смисъла на своето въздействие над нас. Могъща е тя и в смисъл, че духа на нейния деспотизъм Шопен е изпитал върху себе си, следвайки в нейната хармонизация и обработка всички тънкости и извивки на това строго и покоряващо построение.
     Например темата в третия E-dur етюд би предоставила на автора славата на най-добрите песни на Шуман и при по-общи и умерени решения. Но не! За Шопен тази мелодия представлява действителността, зад нея е имало някакъв реален образ или случай (веднъж, когато неговият любим ученик свирил този етюд, Шопен вдигнал стиснатите си ръце и възкликнал: "О, родино моя!") и умножавайки до изнемога настроения и модулации, налага преди последния полутон да се пренаредят секундите и терците на междинния глас, за да остане верен на ромоленето и преливането на темата, на праобраза, за да не се отклони от истината.
     Или В Gis-moll, осемнадесети, етюд в терците зимното настроение, подобно елегизма на Шуберт, би могло да бъде постигнато с по-малко разхищения. Но не! Трябвало е да се изрази не само подскачането на шейната, но и стрелата на пътя се пресича от плаващите бели парцали, а под друг ъгъл се пресичал тъмно-черният хоризонт и тази толкова пъстра плетеница на разлъката може да се предаде само с такъв хроматично загатнат, пропадащ, мъртво звънтящ и замиращ минор.
     Или впечатлението в баркаролата, подобно на това в "Песента на венецианския гондолиер" от Менделсон, би могло да се получи с по-скромни средства, но тогава именно би се появила тази поетичната приблизителност, която обикновено свързват с такива заглавия. Но не!
     Винаги пред очите на душата (а това именно е слухът) има някакъв модел, към който трябва да се приближим, като се заслушваме, усъвършенстваме и подбираме. Поради това звукът на капката в Des-dur прелюдия се преражда в кавалерийския ескадрон В As-dur полонезата и се стоварват водопадите на планинския път в последната част на h-moll соната, неочаквано се разтваря прозорецът на къщата в нощната буря в средата на тихото и безметежно F-dur ноктюрно.
     
     3.
     Шопен пътувал, концертирал, половината си живот прекарал в Париж. Мнозина са го познавали. За него свидетелстват такива известни хора като Хайнрих Хайне, Шуман, Жорж Санд, Делакроа, Лист и Берлиоз. В тези отзиви има много ценни неща, но още повече приказки за русалки, еолови арфи и влюбени феи, които би трябвало да ни дадат представа за съчиненията на Шопен, за маниера на неговото свирене, за вида и характера му. Колко превратно и неадекватно изразяват понякога хората своите възторзи! Най-малко русалки и саламандри е имало у този човек; напротив около него кръжат романтични пеперудки и елфи, когато, ставайки от рояла, преминавал през разпадащия се строй от важните гости, определяли феноменален, гениален.сдържано ироничен, уморен до смърт от нощното свирене и композиране и дневните занятия с ученици. Казват, че след такива вечери, за да извади обществото от вцепенението, което предизвиквали тези импровизации, Шопен незабелязано се промъквал до огледалото в антрето, разхлабвал връзката , разрошвал косите си и с променена външност се връщал в салона, за да започне да изобразява и имитира със собствени текстове: знатен английски пътешественик, възторжена парижанка, беден старик-евреин. Очевидно е, че големият трагически дар е немислим без чувството за обективност, а чувството за обективност не може да мине без мимическа жилка.
     Забележителното е, че където и да ни отведе Шопен и каквото и да ни покаже, ние винаги се отдаваме доброволно на неговите измислици, без да изпитваме умствена неловкост. Всичките му бури и драми са ни близки; те могат да се случат във века на железните пътища и телеграфа. Дори когато във фантазията, в част от полонезите и баладите участва легендарният свят, свързан сюжетно отчасти с Мицкевич и Словацки, нишките на правдоподобността тръгват от него към съвременния човек. Това са рицарските предания в обработката на Мишле или Пушкин, а не космата босонога приказка с рогат шлем. Особено ярък е печатът на тази сериозност върху най-шопеновското у Шопен неговите етюди.
     Етюдите на Шопен, наречени технически ръководства, са по-скоро студии отколкото учебници. Това е музикално изложение на изследванията по теория на детството, а отделните глави за пиано са въведение към смъртта (поразително е, че половината от тях ги е писал двадесетгодишен човек); те по-скоро ни учат на история, на строеж на вселената и какво ли не още далечно и близко, отколкото на свирене на роял. Значението на Шопен е по- широко от музиката. Неговата дейност ни изглежда като повторно откриване на музиката. 1945 г.

Рис Пастернак
 
 
Заглавие
Родът Раковлии 
Рубрика Документална проза | 2014 / 1 
Съдържание
Мери Тинева
 
„Имя доброго отца и праотца много
действува в развитие потомства.”
                                   Г. С. Раковски
 
Годината сега е 1983-а, Варна, ул. „Кръстю Мирски”, номер 14. Двор с черница и няколко чаталести смокини. Към улицата – къща двукатна. От ония безлични паралелепипеди, които се строят през последните десетилетия. В дъното на двора – друга, по-малка, с балконче. Не издава възрастта си, но е почти столетница.
Тъкмо преди сто години това място се харесало на моите баба и дядо. Дворът и тогава е бил с черница и смокини, а пък улицата още нямала име. По старите пликове е написано: „Трети участък, или близо до Чушмя-Джамия и Градската градина”...
По-късно улицата е кръстена „Дунавска”.
...Макар че годините са се постарали да заличат следите на хората, живели на това място тогава – на границата на двете столетия, то все нещо е запазено още. Разбира се, помня добре последните представители на онова поколение. Слушала съм разказите им, но съм била в онази младост, когато ти се струва, че пред човека стои безкрайност и не си представяш колко скоро хората около тебе няма да ги има... Сега са останали само разпокъсани спомени и прашни вещи по тавана и мазето, купища писма, пощенски карти, дневници... Които на моите внуци навярно вече няма да говорят нищо.
Мъча се да свържа чутото, запомненото, с това, което е изписано по пожълтелите листове. И със скритото между страниците на стотиците томове книги и списания.
Онези книги столетници, натрупали богати собствени биографии, минали през ръцете на няколко поколения... Четени, пренасяни, предавани. С подписи или бележки по полетата. С проядени подвързии и с особен мирис на прах и време...
 
* * *
Но кои са хората, които преди век се спират на онова място в центъра на Варна, близо до Градската градина и Чушмя-Джамия.
Ако се върнем още десетина години по-назад, т.е. непосредствено след Освобождението, ще видим едно небезизвестно семейство да изтръгва корени от родния Котел, за да поеме към плодородна Добруджа и морето. Това са Георги Станчев (Гущера) и Мария Кръстева Търпанска –единствената дъщеря на Нанка Стойкова – Баба Нанка Търпанка... Ето от тази своя прапрабаба искам да започна. Родната сестра на Георги Раковски.
Баща ми, чичо ми и двете ми лели си я спомняха много добре: стройна, изправена, жива и подвижна. Не я свъртало на едно място. За младите ѝ години се носят легенди. А в Котел и песни се пеят:
„Скара се Нанка със попа,
със попа – поп Костадина,
на свято Преображение
и му брадата изскуба
пък кандиларя й блъснала,
блъснала и халосала.
Аферим, Нанке Стойкова,
От де ти дуде силата...”
В семейните разкази винаги се подчертаваше, че Нанка е била любимата сестра на Савата. Че връзката между двамата не е само кръвна, едноутробна, а нещо много по-силно. Тази връзка се е чувствала още в детските им игри и лудории и е останала за цял живот.
Нанка е продължавала да нарича брат си Сава, въпреки че той сам се е отказал от това си име, дадено му в детството (всъщност е кръстен Съби – на дядо си). Решил, че не му приляга добре и взел името на вуйчо си – най-славният в рода преди него – легендарният капитан Георги Мамарчев.
Когато бях малка, си представях баба Нанка съвсем като самодива – хвърлила дрехи и разрошила дълги коси – преструва се на луда, за да побягнат турците от нея, а тя да се добере до братовото си скривалище в планината... Или как гони с камъни тежък чорбаджия из тесните котленски сокаци. Той тича ли, тича изплашен, крие се и се пази. Всички в Котел знаят – Нанка е смела, дръзка и не си поплюва. Пък е и закачлива, присмехулка – да не ѝ паднеш на езика! Тя самата от одумки не се плаши, на всеки ще намери какво да отговори. „Сеги има скольо, сеги ша чета” – рекла, па сложила първа рожба в цедилката, метнала я на гърба си и тръгнала на училище. Женена жена, в онова време, когато и за невръстни момичета такова нещо не се е смятало дип редно. И на затвор била осъждана. Присъдата е била 15 дена. Излежала ги в харемлика на Етем бей. Детските ми представи за нея, които си бях изградила от разказите вкъщи, след време се покриха напълно с писаното за нея в архивните материали и спомените на нейните съвременници. Сега вече зная – нищо в семейните предания не е било преувеличено, а и самата баба Нанка е нямала нужда от това.
„Тази жена беше надарена с безгранична самостоятелност, с изключителна любов към своя брат. Готова бе на подвизи за него” – разказваше леля ми Койка. „Заради Вас е готова и душата си да даде” – пише на Георги Раковски Иван Кишелски през 1858 година.
Много пъти ще излага на опасности не само своя живот, но и този на мъжа си и децата си – стига да му е от помощ. Обикновено дръзка и храбра, тя напълно губи самообладание, когато любимият ѝ брат е в опасност.
Ето как самият Раковски в „Неповинен българин” описва излизането си от Котел на път за Цариградската тъмница: „Сестрите и майка му с плач велеславно го посрещаха на пътя към дома им и се приближаваха към него, но жестокосърдечните турци немилостно ги оттласкваха, биящи ги с ножове, и те сироти, от голямата жалост си паднаха на земята като мъртви...Чуваше се плач и ридание и със сърдечна скръб видя премилите си сестри да се оттласкват и бият с строгастию от агаряните”.
Ще използвам тази сърцераздирателна сцена, за да вмъкна няколко думи и за бащата на Нанка, друг голям българин – Стойко Попович, с домородствено име Раковала (идва от стария град Раково), почитан като благодетел на Котел, „спасявал народа котленски няколко пъти от беди в най-опасни и тежки времена” – пише синът му. И продължава: „...В 1821 лето, кога един паша бесеше и набиваше на кол старейшини и по-знаменити българи всякаго града и села (...) Стойко Попович с достоинсво си умили него паша, доказваше му, че българи са невинни и грях е да ги коли и беси така безмилостиво, и в Котел ни капка кръв не се проля. От него же време до 1844 лето всякога е бил защитник и бранил е народа от всяко притеснение, за кое гръкомани го ненавиждаха”.
През 1823 г. е издействал от тогавашния военачалник Рашид Мехмед Паша турската войска да мине през Котел мирно, „без да повреди ни чест, ни имение едного котленина”. По-късно пак Стойко е този, който отива в Шумен и с опасност за живота си успява да издейства от главния военачалник храна, после я пренася в Котел и спасява от глад бедните семейства. Доктор Кръстю Раковски в своята студия „Страници от Българското възраждане” го характеризира като човек със свободен дух и с качества на забележителен обществен деец. „Те (Стойко Попович и синът му) са били щедро надарени с ум, воля, темперамент и рядко безстрашие... От умирането по-нататък друго село има ли? – попитал иронически същият Стойко заптието от русчушката тъмница, когато то го увещавало да не псува с висок глас на майка и на жена русчушкия паша Мурза Саид... Той дължеше своето обществено положение и своето материално благосъстояние не на бащино имане и на хаджийски и чорбаджийски титул, а на собствен ум и труд”.
В спомени, оставени от хора, които са го познавали, намираме и следните думи, казани за него: „Человек великодушен, остроумен, предвидлив, разсъдителен, дързостлив в говоренето и всяка дума, която излизаше от устата му, беше редовна и имаше мястото си”. (Панайот х. Добрев)
Пак Георги Раковски разказва, че тъкмо когато старият Стойко бил решил вече да заживее спокойно и кротко, котленското население му се примолва да го защити от „петима лукави и хитри старейшини”, които са товарели бедните хора с допълнителни непосилни данъци, разпореждали се безотговорно с църковните приходи, обрали овчарската кутия и не давали никому сметка за делата си. Известен със своята справедливост, той отстъпил на молбите и се втурнал с цялата си енергия в нови борби. На тези чорбаджии припомня, че са длъжни ежегодно да показват на народа всички приходи и разходи, „да учередят училищата котленски и да ги украсят с добронравни и изкусни учители на обща полза”...Изисква от тях да „съставят помежду си закон, щото веднъж в годината да събират общи събор от всички еснафи (художествени общества) и благоразумни жители по вишегласие да отбират старейшини, църковни и училищни наставници, человеци прави, достойни и разумни, а за заминалата година да им прегледат общо сметките на приходи и на разходи и да одобряват с похвала добрите и полезните им дела, а злите и вредителните да наказват с общо укорение, щото по тойзи начин да се прослави село Котел и за слава и чест на България да ражда добри и прочути граждани (...) и всякой да живее със спокойствие, без да поврежда никому правдата и особната полза”.
Не е за чудене, че „лукавите старейшини” търсят начини да отстранят този човек, който не ще да си гледа спокойствието и старините, а все се пъха чужди работи да оправя. Че и синът му по-долу не пада. Пристигнал в градеца им след тринадесетгодишно скитане по чужди земи, той продавал какви ли не ефелъци. С дрехи ала франга се разхожда, кон язди, с калъч се е припасал, (нищо че ги е взел назаем от приятел). В средата на хорото се напъхал – там, където е мястото на турския сейменин и местните първенци – чуди се с каква дързост да предизвика тяхното възмущение.
И ето че доносът е написан и изпратен до Високата порта:
„Деветли Ефенди,
Тук в отечеството си имаме един человек, именуем Стойко Папаоолу. Много хора е привлекъл на своя страна. Всяка вечер 5-10 хора посреща и изпровожда. На този человек аслъ и характера му е такъвзи. Неговия шуря на име капитан Георги, в 1828, в времето на руско-турската война, начело на триста доброволци, в времето на предаванието на Силистра, влезе в нея и обра на Мехмед Паша атовете, оръжието и покъшнината. На него характерът е еднакъв с Стойковия... Стойко има едно момче на име Сава. Ходил по Европа, а сега дошел, ефендим, тук, ат язди, калъч върти и псува на турците рода и вярата им. Тъй като града ни не може да поръчителства за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду си. Това донасяме до знанието на правителството, за да не пострадат сетне нашите деца и нашите имоти. Отървете ни от тях”.
Резултатът не закъснял. Баща и син са хвърлени във влажно и мрачно подземие в Истанбул, оковани в дебели и ръждиви вериги от корабни котви, сред човешки кости, смрад и противни гадини. След няколко месеца, излезли за първи път на светлина, те се виждат един друг и едва могат да се познаят: „като от гроба извадени”, с подмъртвели лица, с изгнили дрехи, потънали целите в мухъл. В това състояние старият Стойко е изправен пред съда и когато председателят му извиква гневно: „Неверний (гяур), кажи скоро правото, или ако не, аз ще те убия!”, намира сили да отговори така: „Аз не съм неверний, понеже верувам в единнаго всесилнаго бога –понюд не се моля никому за един кривач кръв”. Новата тъмница бе „позорище ново и незнайно дотогава за страждущите, позорище на крайното развращение” – пише Георги Раковски. И разказва подробно как са гнили заедно с баща си три години и половина сред всевъзможен престъпен свят. Въпреки собствените мъки и ужаса, сред който се намира, той не пропуща да оплаче и своите близки в Котел... „Това ще ти е сетнина – клетата майка и сестри – кой ще ги утеши! Кой ще им подаде ръкопомощию между ония кръвопийци ястреби, които с непрестанна злоба ще се трудят да затрият от лице земли това семейство?”
Семейството наистина е било за окайване. Заплахите на клеветниците чорбаджии са били страшни и никой в Котел не смеел на клетите жени да проговори, камо ли в къщата им да влезе. Ако огнището загаснело, нямало откъде огънче да вземат. Поп Велико е бил наказан, задето ги съжалил и им давал по малко от черковния хляб, колкото да не умрат от глад. А две от децата все пак умират.
После, през 1854 г., още веднъж Раковски ще мине през Котел, воден от турски заптии от Шумен към Цариград. „Когато сестра му Нанка узнала за това, припаднала. А майка му си загубила ума. Останала си захласната, изцяло погълната от тъгата по своя син Савата, когото е оплаквала по цели дни и нощи.” Не издържала баба Руса. Преди осем лета нейният роден брат капитан Георги Мамарчев починал на заточение по гръцките острови, оставил в най-голяма оскъдност жена с четири бедни сирачета. Само преди година, съсипан от страдания, бил издъхнал и мъжът ѝ Стойко. А бил кремък човек. Дори на смъртния си одър пак се опитвал да успокоява жените около себе си: „Я гледай какви са се разсополивили! Беки ще живея с камъните? Шейсетгодишен човек съм...” Сега водели незнайно накъде сина ѝ... Загубила си ума от мъка баба Руса и след няколко седмици починала.
Нанка ще страда по брата си през всичките години... „И да знаеш, уйчо, майка ми от ден на ден отпада заради твоето светло лице – ще доди, много жалей заради тебе” – пише дъщеря ѝ Мария Търпанска през 1857 г.
Мязала е Нанка на брата си и по дух, и по характер, и по темперамент. Роклята ѝ пречела да тръгне след него. Навярно е била особено щастлива, когато се е провирала по балканските пътечки към скривалището му през онова лято на 1854 г. „отблизо да го види, храна да му занесе (писмет, ахтопод и краставици) и да му се порадва”... А веднъж той я грабнал на ръце и така я изнесъл на върха. Не се уплашила и като ѝ рекъл: „Ако доди потерята, ще убия най-напред тебе, а после и себе си”... А потери наистина обикаляли съвсем наблизо.
Сладки ѝ били дните и нощите, когато от септември до Нова година го крие в къщата си. Че и моми и невести на седенки събира, да може той през едно малко джамче да ги гледа, приказките и песните им да записва.
На Васильов ден млин му разточила и така тавата завъртяла, че на него парата да се падне. Зер бил решил на път да тръгва и на добрия знак се зарадвал. После натоварили един юк със старовременни книги и двете с дъщерята Мария го изпращат до края на селото.
Но и на брат ѝ, изглежда, също му е било мило за нея. Намира време да изпрати по някое писъмце до „прелюбезната си и премила сестра”. Самата баба Нанка разказвала на правнуците си (сред тях е и моят баща) как се мъчел да я успокоява: „Не плачи, дивло, мен куршум не ме лови”. Когато пък се криел с дружината си край Котел, поръчвал „тя да отидела за киселици заедно с други жени, за да я види той отдалеко, защото иначе тя ще умре от плач”. (Спомени на съвременници на Г. Раковски)
А Нанка не я свърта в Котел. Непреодолимо е желанието брат си да види, а навярно и широкият свят я блазнел... Още като съвсем млада е ходила в Цариград и на портрет от 1842 г. я има – със Стойко Попович и Руса Мамарчева. А през 1858 г., когато Раковски е в Нови Сад, в писмо се заканва: „Ако не ми отпишеш ду един месиц, мултак (непременно) ще дода”. И наистина отива до Нови Сад да го види.
Следващата година Раковски е в Одеса. Нанка никак не се успокоила. Все за кадро моли брат си и пак ходенето ѝ е в акъла. „...От как ѝ писа, че ще я повикаш напролет да я видиш, само него балнува и меракът я обема ощи повичи” – четем в писмото на Кръстю Търпански от 1 септември 1858 г.
През лятото на 1860 тръгва. Стига до Свищов, похарчва 200 рубли, които била взела назаем от нейде си, и „щяла да дойде при тебе, но защото не знаела де си – се върнала”... Върнала се, но парите да върне не могла, че трябвало брата си за помощ да моли.
От ходенето обаче пак не се отказва. Христо Г. Данов в писмо до Раковски съобщава: „...иска ѝ се да дойде напролет, за да ви види в Белград”...
Изглежда писано ѝ било вече болен да го гледа – в Румъния през последните месеци на живота му. Грижила се за него с цялата си обич и нежност. На самата му смърт я нямало (за бързо са я повикали Мария и Кръстю в Котел) и много тежко преживяла това. После ще придружи костите му от Букурещ до София и ще рони горчиви сълзи по целия път. Ще бъде неутешима, но пак ще си остане горда.
През 1860 г. тя моли брат си да ѝ помогне с пари, „защото честолюбието, което днес владей в нас, не ни допрощава да ся покорим и да станем някому ихтияч, да ни помогне нещичко, като да можем да посрещнем някоя мъчнотия”.
Брат си може да моли, но народната пенсия след Освобождението ще откаже, защото „държавата ни била сиромашка, а тя не била гладна за помощ”. Чувала съм, че и на Стамболова веднъж била рекла: „Ти ли бре, Стефане, вие ли ядете народа, за който брат ми ходи да се бие и мре”. А може това да е от семейния фолклор...
Нанка намирала пълно разбиране и била обградена с грижи и обич от мъжа си Кръстю Търпански, самият той е от изтъкнатите и много уважавани котленци.
Първоначално старият Стойко Попович се отнася с подозрение към зетя си, по-късно обаче самият Георги Раковски изказва многократно своята благодарност към него.
Кръстю Търпански не само посреща достойно мъките и несгодите, които дължи на това си родство, но полага много усилия и не жали средства да помогне, когато може: било то за освобождението на бащата и сина от цариградската тъмница, било за прехранването на четниците на Раковски из Котленския балкан. Търпеливо издирва стари книги, записва песни и предания, които изпраща на шурея си. Изпълнява всички негови поръчки. С какво старание събира народно творчество се вижда и от писмото му, писано през септември на 1858 г.: „Много неща има да ти приложа: гатанки, приказки и песни коладнишки. Сега само за Котил ти дописвам... Казва дядо Гочо, 102-годишен челяк, ама оглошал, не чова. Грашката стена, що я наричат така, човал тамо било някой си времи град Раково. От тая работа викат за него град, затова се и нарекло Грашката стена... Капилово било славен град и стара река се називавала река Стрия, затова има толкова калета на нея страна. Пък за Разбойна доказва, чувал, че там аскер се разбил, за това се нарекло Разбойна. Пък черковището, на султан Муратовото време, като били запустели черквите, там ходили да си ядат кърбаните и да гледат някой турчин като се задава, да идат да го посрещнат... И го изпитах сас мачност, че ни чова и не разбира и ощи ако го изпитам, ще ти отпиша...”
По-долу следват хайдушки песни за мома Юрдана, дето станала млада воевода, и за „Мирчо Кралюф”. След четири дни праща нови – за Вида мома (коледарска), някъде към 80 стиха, и за Янка мома – още 120 стиха.
В първото писмо правят впечатление и следните редове: „И има две момчета. Има ли някой ред да се учат в Одеса, щото са сиромашки, пък ищат да се учат. Ако има колай, отпиши ми”.
Такъв е дядо Кръстю Търпански. И от глухия дядо Гочо ще се мъчи нещо за Котел и котленския край да разбере, че и да го запише, както Раковски му е заръчал. И за чуждите деца ще помисли. По характер е благ, чувствителен. Винаги е гледал добро да направи, вкъщи радост и успокоение да внесе. Веднъж сам купил подаръци за дъщеря си, пък на Нанка и на детето Мария казал, че Раковски ги праща. Знаел е, така ще ги зарадва повече – както и станало. Хвалели се из цялата махала. „Не оста челяк да не доди да ги види.” А за да не се разкрие заблудата и Раковски да се чуди за какво става дума, обяснява всичко в писмо, като предупреждава, че „може сестра ти да ти отпиши благодарение”. И пак напомня, че Нанка продължава да чака обещания портрет.
Самият той страда истински, ако Раковски пропусне да му изпрати „Дунавски лебед”. В писмо на Христо Г. Данов от 1860 г. четем: „Кръстю някак му е криво, че сте го забравили, иска му се да му провождате един вестник”. Същото се потвърждава и от Киро Георгиев: „...Г-н Кръстю в голямо неспокойствие се нахождаши ду скоро, защото за него особно няма вестник... Молим ви, Раковски, сторете добре, та пратете г. Кръстю и г. Стояну по един вестник, да не им е мъчно”.
През 1884 г., малко преди смъртта си, дядо Кръстю Търпански успява да продиктува своите спомени на племенника си Кирил Стоянов. И оставя един от най-подробните достоверни разкази за съвременници на Раковски.
Синът на баба Нанка и дядо Кръстю – Панайот, умира в юношеска възраст. Остава единствено дъщерята Мария. Тази Мария има също своите спомени за вуйча си. Не зная годината на раждането ѝ, но е стояла до него в пруста, когато той е наблюдавал през малкото джамче как волска кола кара към конака покъщнината на Стойко Раковлията: килими, черги, бакъри, а най-отгоре – червения лисичи капут, какъвто само той в Котел имал право да носи (символ на извоювано признание). Това е поредната гавра на котленските чорбаджии със заклетия им враг, вече починал след всичките мъки, които са му причинили приживе.
Роднините откупили от цялата тази покъщнина само капута – аления, с лисичите кожи. Един час подир това Раковски, облечен в него се разхождал в пруста и биел шега със себе си: „Я ме виж, Марийке, какъв съм напет!” По Васильов ден на 1855 г. Марийка и майка ѝ го провождат до края на селото. Последната му раздяла с родното място.
Две години по-късно, според едно от запазилите се писма, Марийка го моли да ѝ проводи „за един фистанстофа и една история от твоите, за да се занимаваме в нея”.
Ето това е същата Мария Търпанска, за която стана дума в началото. Дето напуска своето балканско градче и както много други котленци тръгва със семейството си към Добруджа и морето.
Установяват се в Мангалия, защото в близкото село Геленджик се намирал чифликът на мъжа Георги Станчев (Гущера). Скоро при тях пристига и баба Нанка, останала вече сама. Там тя ще прекара последните си години. И трите деца на Мария и Георги се раждат още докато са били в Котел. Писмото си до Георги Раковски от ноември 1890 г. Кръстю Търпански завършва с: „Любезно и сладко поздравление от твоята премила сестра Нанка и от Мария и нейното детенце”.
Това първо нейно детенце е моята пряка баба (майка на баща ми), появила се на бял свят през 1859 г. и успяла да изпрати поздрав от люлката до великия си правуйчо. И тя също Мария (като майка си). Доста след нея се раждат Кръстю – в 1873, после и Анна – в 1879 г.
Дядо Георги Станчев бил човек снажен, синеок, с големи руси мустаци. Честен, трудолюбив, вечно засмян и обичан от всички. Дори и неприятностите посрещал с шеги. В Мангалия бил уважаван и почитан. За кратко време успял да създаде уютен дом, който става любимо място за внуците му. „Едно само съжалявам – че не съм 20 години по-млад” – обичал да казва, гледайки шумната си челяд.
А че е бил любознателен, говорят запазените и до днес книги с надписи върху подвързиите: „Отечественние записки” – 1850 г., „Български книжици” – 1858 г., ”Българска старина” на Раковски от 1865 г., цяло събрано и старателно подвързано течение на „Одеский вестник” от годините 1855-56-57, и т.н.
„Няколко речи о Асеню Первому”, издадена в Белград в 1860 г. пази следи от ръката на дядо Георги чрез следния надпис: „Тази книга принадлежи на самия сочинител и родолюбив покойник Г. С. Раковски, вечна ти памят родолюбе и хвала всем болгаром. Начерта настоящето сочинение Георги Станчов, 1871 февруари в Котил”.
Години наред, началото на всяко лято от Варна ще пристига пълна каруца с деца – весели и щастливи. За тях това пътуване е дългоочакван празник, а Мангалия – земен рай. Тръгват от Варненската къща, където живее голямата дъщеря на дядо Георги и баба Мария – и тя също Мария. С двете момчета и двете момичета. С тях е и Анна, а и Кръстю – те учат във варненските училища, живеят при кака си, а са и почти връстници с нейните деца, т.е. със своите племенници.
Ваканциите събират всички в къщата на баба и дядо. Много дълго, чак до Първата световна война, Мангалия си остава любим пристан, търсен от всички, особено в минути на изпитания. Всеки от внуците знае, че там ще бъде приютен, ще хапне от вкусните бабини млинове, ще получи нови душевни сили от общуването с обичния вуйчо, ще провери някой свои мисли и съмнения, ще сподели тревоги.
Връзката Варна – Мангалия ще има дълъг живот и ще остави неизличими спомени в съзнанието на всички. Но нейното значение ще надхвърли рамките на фамилията. Варна – Мангалия ще се окаже една немаловажна брънка в международното социалистическо движение за цял един период от време. Брънка от веригата Русия – Западна Европа.
Малцина знаят, че в десетилетието около началото на двадесетия век тук е било кръстовище на невидими пътища. Пътища, по които руската революционна емиграция и нейните знаменити водачи от групата „Освобождение на труда” са изпращали книги и писма от Швейцария, Германия, Франция към Петербург и Москва. По тях са пътували паспорти румънски или български, за хора кестеняви или руси, с мустаци или с бради, високи или ниски на ръст. Нерядко са пътували и притежателите на горните белези, към които се пригаждали тези паспорти.
Къщата в Мангалия била сигурно и уютно убежище за всеки, прегърнал идеите на социалдемокрацията. С помощта на находчивите и енергични стопани на тази къща, легендарната революционерка Вера Засулич се превръща в българката Велика Димитрова Кирова и пристига безпрепятствено в Русия за свиканото от Ленин съвещание в Псков през 1900 г. Името ѝ пасва добре и продължава да ѝ служи още дълго време. С него Ленин надписва пликовете до Засулич в Мюнхен и през следващите години. Влязло е в историята и затова го знаем. А колко са другите, неизвестните? Каналът работел с пълна сила. Пътували са пари, вестници, документи за самоличност, различни конспиративни материали и са достигали успешно до крайната цел. Самите стопани са и надеждни куриери –постоянно идват отнякъде или заминават за някъде – в четирите посоки на света. Търсени, уважавани, обичани – гонени, нападани, преследвани. Неуморими, всеотдайни...
 
Георги Сава Раковски
 
Не му е било леко на дядо Георги. Полагал е много усилия, за да осигури образованието на децата си и да ги подпомага във всичките им начинания. Че и внуците. Работата му споряла и винаги всичко при него изглеждало наред. Не обичал да се оплаква, винаги бил изпълнен с жизненост. Но имал затруднения и тревоги. Разбираме за тях от отделни редове в писмата на сина му: „Бачо отиде в Кюстенджа да види да намери пари... Ний мислехме да ипотекираме земята, но пари не бихме получили по-рано от четири месеца...” Грижите за децата не ще са напразни. И това най-добре ще покаже бъдещето. Синът на дядо Георги и баба Мария – Кръстю, ще приеме името Раковски и ще стане забележителна фигура в международното социалистическо движение.
КРЪСТЮ РАКОВСКИ. Не зная какво аз бих могла да кажа за него – толкова високо е мястото му в моето съзнание. Всичките му племенници се намираха под силното му влияние, по-точно обаяние. Ние, следващото поколение племенници, сме наследили чрез тях един безкраен респект и възхищение пред тази личност, както и известна гордост от роднинството си с него.
Но тогава, в края на миналия век, Кръстю е красиво, будно и интелигентно момче. Във варненската къща се появява като 10-годишен хлапак – учи в гимназията и живее при сестра си. По буйност не е отстъпвал на правуйча си Георги Раковски, за когото вкъщи се разказваше, че баща му черпел съседите, ако случайно денят минел без пакост.
И голямата пакост не закъсняла. Четиринадесетгодишният Кръстю е изключен от Варненската мъжка гимназия. Причината е ученическият бунт, за чието усмиряване трябвало да викат войска – цяла рота. Една година е на самообразование в бащиния си дом в Мангалия.
През 1888–1889 г. е вече в Габрово. Там той намира един наистина добър учител за сериозно запознаване с научните основи на социализма – Евтим Дабев. Намира и първите си политически съмишленици и приятели в лицето на своите съученици Слави Балабанов и Стоян Ноков. Заедно четат и изучават френските социалисти утописти и Дарвиновата теория. Заедно кроят планове за бъдещето – своето, пък и на народа си. Защото са си поставили вече ЦЕЛИ! И са нетърпеливи да тръгнат към тях. Прекалената им активност и участието им при издаването на Енгелсовата книга „Развитието на социализма от утопия в наука” не остават незабелязани, т.е. ненаказани. Кръстю е наново изключен, но този път от всички училища на княжеството. Налага се да съобщи на родителите си и той го прави с дълго и подробно писмо: „...Ето кои са причините, за които ме изключват:
1) Че съм носил на учениците да четат книги, които са имали съдържание развратително (...), че в тези книги се проповядвало съвършеното съсипване на всяка власт...
2) Че аз съм бил член на една дузина граждани, която имала за цел да основе библиотека, заседания, сказки и др., само да привличала хората и да ги прави пак такива, т.е. да мразят властите.
3) Набедяват ме, че съм бил съчинител на една книга със същото съдържание.
4) Бедят ме, че всичките ми писма имали пак такъвзи дух.
5) Че аз и други ученици сме завладели цялата гимназия и че учениците гледали с четири очи какво ще им кажем ние и те да ни послушат.
За тези пет точки мене ме изключват от цяла България, защото аз съм бил опасен човек”.
Кръстю не се опитва да опровергава обвиненията, но бърза да заяви: „...Аз пък казвам, че от България и правителството ѝ няма да искам прошка...Туй нещо ваща и мойта чест не го допуща”.
Не е в семейната традиция да искаш прошка, когато не се смяташ за виновен. Вкъщи са обичали да си спомнят думите на стария Стойко Попович, изречени пред цариградските съдии: „Аз не се моля никому за един кривач кръв!”. И Кръстю продължава: „Вие ще си речете: толкова пари похарчихме да стане човек, а той дето ходи, го пъдят, значи се е развалил. В оправдание ще кажа, че парите, които сте похарчили подир мене, не са отишли на вятъра. Аз съм спечелил доста познания – това вие го знаете. За нравственост – аз съм нравствен, туй го казвам с една гордост, защото истинската нравственост не се състои в туй, да бъдеш покорен роб и на учители и на всеки”. Изглежда, в защита на човешкото достойнство и в презрение към робското покорство той е разчитал да срещне особено разбиране от страна на своите родители, защото на това набляга и по-нататък в писмото: „...Зная аз, ако бях роб като много други, вие не щяхте да плачите сега, но човешкото ми достойнство това не го приема. Вие може би ще ме гълчите, хокате, пъдите, ще правите всичко, което заслужава един виновен..., но аз всякога ще казвам, че съм невинен, аз няма да се разкайвам. Моите думи може би ще ви още повече отегчат, но няма какво: под различните условия, през които е протекъл моят живот, съм станал такъвзи: аз съм теглил, тегля и ще тегля, не го отказвам, но туй го правя, защото го съзнавам. Утешете се поне с туй, че син ви иска да защити човешкото достойнство на себе си и на околните си...”
И така, след като дава марксическото обяснение, че условията са го направили това, което е, седемнадесетгодишният младеж заявява решителността си да носи докрай кръста, който съзнателно поема. С незавършено гимназиално образование, но изпълнен с неутолима жажда за знания, той тръгва за Женева – център на социалдемократическата мисъл по онова време.
В пътуването му не липсват приключения. Ето например как го изпраща родната полиция според бележките, които Кръстю си е водил. От Мангалия пристига във Варна. Още преди да успее да отиде до къщата на сестра си, „един стражарин, при това „стар познат”, ме привика в участъка току до железницата, зацапа ме със шамари, счупиха ми куфара, разглеждаха ми дрехите, после ме заведоха при пристава в паспортното отделение. Те ме сторили биле за някой си търсен (дезертьор) солдатин. Вечерта ме пуснаха... Сутринта по 11 часа отидох да си взема паспорта, тогава приставът г-н Ст. Керезов, (да се знай и помни), ме запсува, обърна да попържа и социализма, че той да бил на мястото на джандарина щял да ми избие зъбите, че устата ви миришат на мляко, панталоните ви на лайна... Язък за баща ти, дето ще харчи толкова пари, че да те тикне в плуга, та да видиш един социализъм, ами хайде сега върви, че благодари, дето не те спирам...Полицията те е следила къде си ходил...”
Към горния текст Кръстю написва и подчертава: „Да се помни!”
Виждаме как е изпратен. И все пак още неразделило се с родната земя, младото момче е обзето от някаква носталгия. Навярно чувства, че нещо е отминало безвъзвратно. Вече на парахода, който плава по Дунава и го отнася към непозната и далечна Европа, Кръстю пише редове, изпълнени със сантимент, тъга и очакване. Размислите му кръжат около отечеството, родното място, детството: „Там е моето отечество. То ме вика и аз на неговия призив се явявам, то има нужда от моята помощ и аз подлагам слабите си плешки да го подкрепя...”
Годината е 1890! В Женева записва медицина. Може би и поради изострената си чувствителност към злото, към човешките страдания. Попаднал сред блясъка на този град, той пише в дневника си за старци и деца, които „дирят хранителни отпадъци да ядат...Човек е заприличал на нещо повече от добитък...” Пише за дрипави, мършави нещастници... “И нека това да служи за усилване на идеала, към който се стремим. Нека това подкрепя нашите сили в борбата...” И се втурва неистово към идеите на социалдемокрацията, за да ги направи смисъл и съдържание на целия си живот. Скоро попада сред елита на европейската социалдемокрация. Може да се нарече близък с Плеханов, Вера Засулич, Вилхелм Либкнехт. Следването не му пречи да пълни страниците на списание „Ден” (както казва баба ми Мария – „половината книга понякога от него”). Чрез кореспонденции в „Социален преглед” информира българския читател за работническите и социалистическите движения в Германия, Франция, Швейцария, Англия. Анализира и тълкува различните им прояви, като със завидна лекота се разхожда из историята и едновременно с това борави с данни и факти от съвременното икономическо състояние на съответната държава и от нейния политически живот. Сътрудничи редовно на „Работнически вестник”, но и това му е недостатъчно. Със Слави Балабанов и Стоян Ноков започват сами да редактират ново списание. Това е същият оня „Социалдемократ”, за който Енгелс им изпраща писмо с обръщение: „Мои мили другари”, написано на 9 юни 1893 година.
Тази 1893 година е била, изглежда, особено наситена с вълнуващи преживявания за Кръстю! На Първи май той излиза на трибуната пред внушителен работнически митинг в Женева (около 2000 души са изпълнили зала „Станд” на ул. „Каруж”) и държи реч след най-големия за времето си социалистически оратор на Франция – Жул Гед, когото наричали „пророкът”. Нашето момче не се посрамило. Според женевския вестник „Федерасион” „речта на Кръстю Раковски е произвела силно впечатление и многократно е прекъсвана с бурни аплодисменти и възгласи”.
Същата пролет е в четворката, която под името „национално бюро” организира честването на 10-годишнината от смъртта на Карл Маркс. През месец август е делегат на Третия конгрес на Интернационала в Цюрих. Присъства цветът на европейската социалдемокрация, но кулминационната точка е появата на самия Енгелс и неговото слово. Впрочем Кръстю ще бъде делегат и активен участник във всички следващи конгреси, но този за него е първият. През октомври в Женева се провежда Вторият международен студентски социалистически конгрес. Раковски е подпредседател на комисията по организирането му.
И следващите години са не по-малко напрегнати. Сменят се само градовете: Берлин, Нанси, Монпелие (където получава и доктората си)... После Русия, пак Франция... Самият той кипи от енергия и жизненост. Освен с остър ум природата го е надарила щедро с умение да общува, с особено обаяние. Никога не може да остане незабелязан. Винаги е желан събеседник, търсен приятел – независимо от разликите във възраст или обществено положение.
„Драги и незабравими приятели” – се обръща към него и жена му Елисавета Рябова самият Плеханов. „Все исках да ви пиша голямо писмо, в което да отговоря на теоретическите бележки на Раковски и на милите поздрави на Рябова, но съм така зает, а и здравето ми така лошо, че до вечерта съм вече съвсем уморен и за голямо писмо сили нямам, а малко – не ми се ще...” По-нататък споделя проектите си за почивка на море, някъде на по-евтино място, където и В.И. (Засулич) също ще бъде, и продължава: „Ако при това дойдете и вие, то не ще е живот, а „масляница”...Та нали трябва да се видим. Вие сте ми не само другари, а и приятели. Кръстю аз обичам като брат, а Рябова – като мила и умна сестра... С една дума – нужни сте ми, а и В.И. ще бъде във възторг. Чакам незабавно отговор...Пишете, приятели, и не ми се сърдете за моята неакуратност. Аз съм нещо като литературен каторжник. Най-горещ привет
Ваш Г. Плеханов”
А Вилхелм Либкнехт в писмо от 11 ноември 1897 г. честити на Кръстя женитбата, изразява своето топло приятелско отношение и го осведомява подробно за своето семейство: „Карл (номер 2) стана доктор по право и политическа икономия. Теодор (номер 1) се подготвя за последния изпит и това, надявам се, ще стане идващото лято. Ото (3) е асистент в химическа лаборатория. Той учи електрохимия. Най-малкият – Курт (5), и Вили (4) са студенти по медицина. Дъщеря ми дава уроци...”
„Драги ми Кръстю” – се обръща към него Вера Засулич, – „много ще се радвам, и даже много е важно да се видя с Вас преди Вашето заминаване... Ваша Вера”.
Швейцарският публицист, ръководител на Женевската работническа организация, Херитие му пише: „Мой скъпи Рако, как бих бил щастлив да Ви видя, както някога! Толкова съм самотен...Този, който винаги ще си спомня с радост за Вас...”
А към една стара визитна картичка е добавена бележка: „Париж, 30 юни 1902 г. Необходимо ли е да Ви казвам, скъпи другарю, че ще изпитам голямо удоволствие да Ви видя. Ще ме намерите вкъщи всеки ден между 6 и 7 часа, освен в дните, когато имам заседание в Сената.
Ваш Жорж Клемансо“.
„Изпитвам истинско нетърпение да те видя, да разговарям дълго с теб, да обсъждаме проектите ти и да ти сътруднича, ако мога” – пише му Лагардел.
Кръстю умее да бъде забавен и духовит. Да поддържа безброй контакти, да се среща, разговаря и дружи с много хора. Заедно с това намира време да натрупа сериозни, задълбочени познания в различни области, да изпише хиляди страници – книги, статии, кореспонденции, доклади, памфлети. Баща ми казваше, че за тази работа е използвал нощите. Осъмвал е с незагасена лампа и с много изпити кафета. Езиците не са го затруднявали. Не само ползва литература в оригинал на руски, френски, немски, английски, румънски, но и направо пише свои произведения на повечето от тези езици. Трибуната го е привличала и винаги е имал голям успех. Изнасял е стотици речи и сказки, водил е публични диспути. Изпращан е с овации на митинги и събрания в България, Румъния, Русия, Франция, Германия, Швейцария... Имал е остро и точно перо. Журналистическите му материали са търсени и приемани с радост от най-големите социалистически (а и не само) вестници и списания: немските „Форверц” на Вилхелм Либкнехт и „Ново време” на Карл Кауцки; френските „Сосиалист” и „Ла птитрепюблик” на Жул Гед и „Социалистическа младеж” на Лагардел; руските „Наше слово” и „Начало” и разбира се, българския прогресивен печат. Ленин чрез Плеханов го помолва да напише статия за първия брой на вестник „Искра”. Излиза като редакционна.
Личността на Кръстю е ярка, авторитетна. Другарите му се гордеят с него. Поздравителната картичка от Десетия конгрес на Партията през 1903 г. е изпъстрена с подписи, надписи, пожелания, шеги. Личат имената на Благоев, Кирков, Бакалов... „Живей за слава и чест на теснорията” – е написал някой. Уважават го и когато не го обичат, когато им е противник или ги възмущава с политическите си позиции. Това личи дори в нападките, а българите по онова време никак не са си поплювали...
Жизнената му съдба е белязана с непрекъснато движение. Имам чувството, че или отнякъде пристига, или занякъде заминава. Но където и да е, присъствието му във фамилията е винаги осезаемо. Самият той, при изумително активния живот, който води, намира време да се обади на близките си, да даде съвет на по-малките:
„Мили ми сестрици (обръщението е към сестра му Анна и племенницата Койка), учете се добре, бъдете внимателни с предметите си... Като завършите, като станете членове на обществото, тогава можете да посветите вашите сили за изправлението на многото несправедливости, с които е пълно, уви, днешното общество. Гледайте вън от уроците си да попълвате вашето образование с четенето на различни полезни и занимателни книги. Ваш брат.”
От същото време е и писмото: „Женева. Преди два дни пратих подаръци на хлопците. Кръглата музика и дървените кубове са за Мица, дървената музика – за Генката, кутията с боите – за Тиня, а двата портфела – за Анка и Койчето... Отколе лежаха в долапа, но всякога обстоятелствата, сиреч липсата на пари, ми побъркваха да ги изпратя”.
Вече по-късно. Племенникът Тиню е студент в Германия. „Драги ми Тинчо, (...) пиши ми какво правиш ти, какви са ти занятията, как живееш. Имате ли група в Берлин и продължаваш ли да се интересуваш от работите в България. Аз не съм видял отдавна български вестници и бих искал да зная как отива нашата социалдемократическа партия. Ще ти бъда признателен, ако ми дадеш някои интересни новини. Също чакам от Койка писмо – особено за нейното здраве. Прегръщам ви и двама ви и ви желая здраве и успехи в науката. Ваш уйчо”.
Ето и малка бележка: „Ще ти проводя утре или най-късно в понеделник една статия, която (...) да препишете и върнете обратно, колкото се може по-скоро. След една неделя ще гледам да дойда да ви видя. Пращам ти „Работнически вестник”. Към Варна и Мангалия са отправени думите: „...Аз макар да съм далеч от вас, моите мисли са постоянно там” или „ Пишете ми, защото ми е мъчно, като не ви разбирам...”
АННА. Кръстена на баба си Нанка. Има голяма разлика в годините с кака си Мария (моята баба), затова пък е почти връстница с племенниците си. Учи във Варна и живее с тях. Растат, играят и се развиват заедно.
В представите ми, изградени от разкази, стари писма и снимки, тя е красива, артистична. При нея сякаш е по-силно бохемското начало. Влече я театралната сцена. Носи някакво непостоянство в характера си. Поддава се лесно на увлечения, с което понякога предизвиква бурни негодувания сред своите близки.
След завършване на гимназия (Варненската девическа) отива да учи в Петербург. Това са годините 1898–1900. Не е била тиха и мирна. Върху гърба на един портрет на артиста Христо Ганчев, под посвещението: „На милата и симпатична Анна Раковска” е написано закачливо - предупредително: „Пък си опичай акъла, че си отиваш, туй за туй, от майчица Светая Россия”. По-сетнешните събития показват, че не си е взела бележка. Скоро бива изключена за участия в студентски демонстрации. Разбира се, била е под силното влияние на брата си, отрано увлечена по социалистическите идеи.
През 1900г. заминава да следва в Женева. Квартира си намира на улица „Каруж”, номер 3...Често споменаваната в руската революционна история улица. Случайност? Не вярвам! На тази улица живеела по-голяма част от политическата емиграция. Тук са били и издателските и експедиционните централи на руските социалдемократи. Нончев е живеел в дома с номер 75, а Ленин – с номер 79. Често пощенската кутия на Павел Нончев била използвана като адрес на Ленин. (Проф. А. Веков „Ленин и България”).
Тази улица „Каруж” се преплита с важни моменти от биографията на Кръстю, но тя играе особена роля в личната съдба на нашата Анна. Още съвсем млада, вече се е свързала с руската революционна емиграция и заживява изцяло с проблемите ѝ.
Какво споделя 22-годишното момиче, попаднало в центъра на Европа, със своя племенник, ученик в шести клас?
„14 февруари 1901 г., Женева
Милий Тинчо,
...Тук сега русите са извънредно заинтересувани от студентското движение в Русия. Снощи имаше доклад, прочетен от страна на Плеханова. Реши се на следующите заседания да се напише протест от страна на тукашната руска колония, и още искат да предложат на всички студенти иностранци да изкажат също своето възмущение против произвола на руското правителство. Вярвам, че на теб ти е известна тази история. Не мислят ли софийските студенти да протестуват? Какво става в България? Пиши ми подробно. Поздрав на всички. Целувам те Анна.“
„18 октомври...Руски задгранични издания ще пращам доста често...”
„25ноември...Тия дни ще получиш „Искра”...
Още с пристигането си Анна се е включила активно в групата, която подпомага издаването и разпространението на вестник „Искра”. Групата, в която работят Роман Аврамов, Никола Стойков и други българи. Организират вечеринки, събрания, сказки. Събират суми за вестника, предлагат на редакцията адресите си.
По-горе стана дума, че на улица „Каруж” номер 75 живее Павел Нончев, в момента също студент, но и секретар на Женевската група за „Съдействие на руската социалдемократическа партия”, завеждащ печатницата на вестник „Искра”, организатор на явки и канали за връзка с Ленин, приятел на Плеханов и Вера Засулич. Дали общата улица, или общите идеи са причина – не зная, но много скоро до името на Анна по картичките и писмата се появява и Павел. А през 1902 г. се ражда техният син, когото кръщават със сложно съставно име: Крестен-Валериан-Жорж. Това според родителите е комбинация от имената на Кръстю Раковски, Владимир Илич и Георги Плеханов. Наричат го просто Валя или Валка. Бързо спечелва любовта на уйчовци и братовчеди. В едно от писмата си Кръстю пише от Мангалия: „Драги ми Тинчо, Анна е също тука със сина си: един малък социалдемократ, който, ако не още по идеи, то по темперамент се причислява към Партията, а по прилика, хората казват, че мязал на тебе и на мене...”
Детето, обаче, не е в състояние да накара майката да промени стила си на живот. При отглеждането му в Мангалия ще участват баба му, братовчедките, вуйчото. Анна ще продължава още дълго да търси мястото си в живота и някак все безуспешно. Може би не ѝ достига упоритост или пък амбиции – кой знае... След тридесетгодишната си възраст ще опита пак сили в драматичното изкуство – вече в Италия, където отива с втория си съпруг – Петреску. След смъртта на последния се установява окончателно в Русия заедно със сина си. Обгражда Кръстьо със сестрински грижи и търси закрилата му. Отдава се отново на обществена дейност.
(Из подговена за печат книга от Издателство МС, със съкращения)
 
 
Заглавие
Самуил Маршак
Лирични епиграми 
Рубрика Хумор | 2007 / март 
Съдържание
* * *
 
Единствен друм в Изкуството не се таи.
Да бяха само небосводът и морето сини,
могъл би ти да  си ги купиш в магазина –
там, дето се продават и бои.
 
 
* * *
Парнас от музика не свени.
Но в твоето стихотворенийце кратко
дори и музиката му сладни
подобно миналогодишно сладко.
 
 
* * *
 
Измисля си сънят лица и имена,
обърква преживяното с видения.
Като вълни под свода на леда в съня
разплисква се безсънното въображение.
 
 
* * *
 
Мигът към миналото бърза славно.
Щастлив си бил ти и дори велик.
Но в него ти изпращаш незабавно
все още живия пробягал миг.
 
Самуил Яковлевич Маршак (1887-1964), руски поет, преводач, драматург, критик, редактор...
 
***
Изкуството грабежи не прощава.
То строго е като е като монетен двор.
Знай: шубата от хермелин не изкушава
играещият ролята на крал актьор.
 
Преведе Тихомир Йорданов
 
 
 
Заглавие
Сашо Серафимов 
Рубрика Поезия | 2007 / август 
Съдържание

Сашо Серафимов е роден на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършва социална педагогика в Славянския университет – София. Автор на стихосбирките „Белег” (1979), „Дума свободна” (1990), „Дарителят на сънища” (1994), „Врата на хоризонта” (1998), „Синият поглед на дървото” (2004) и на сборника с приказки „Объркани приказки” (1995).

Сашо Серафимов
 
На хълма с чаша вино II
1.           
Радостта, че си сам,
е равна на отчаянието, че няма къде да отидеш.
Направо Формула едно.
Скачаш в таксито и отиваш
там, където никой не те чака. Навсякъде.
Каква свобода на действие.
 
5.
Нарисувах врата на стената –
отворих я и влязох, и видях,
че хората уреждат боксов мач
между добрия и лошия човек.
 
Оставаше последен рунд,
когато лошия се срина победен.
 
Зарадвах се.
Опитах да отворя,
но някой бе изтрил вратата.
 
6.
Поетите обичат да казват,
че ножът гледал не знам си как хляба.
В моя случай хлябът беше изяден,
а ножът продаден за хляб.
Къщата паянтова. Децата дрипави.
Бащата придружил ножа.
 
Това се случило 2006 година зимата,
когато пак ни смятаха за граждани
и гласувахме за президент.
 
7.
Аз съм счетоводител.
Осчетоводявам годишните времена.
Колко са на брой, повтарят ли се през годината,
как въздействат на обикновения човек,
как въздействат на необикновения,
как въздействат на вас.
– Три цяло и четиринайсет,
или девет осми – отговаря един политик.
 
Отговорът е някъде там.
Много точен и необичаен
за четирите годишни времена на Вивалди.
  
8.
Свивам сарми веднъж седмично в семейството.
И това е добре дошло за дисциплината.
Не сме американци да мислим само за пари.
Все някой е полудял за нещо друго.
И както си хапем чувствата един друг,
току-виж сме се заситили.
И се прегръщаме.
 
9.
Синовете на Великата мечка
живеят в кашони.
Чакат някой да ги опакова
и да ги изпрати
като коледни подаръци на Евросъюза.
 
Подаръците са с нож в ръката.
 
10.
Много сме и все сами.
 
11.
В полята на Моя роден дом
има голф игрище.
Говедата са в поляните на детството.
15.
Среднощна гълчава.
Сенки на хора и на пари.
Диви патици и ловджии правят демокрация.
Някъде на Балканите.
 
17.
Аз знам, че животът не е поезия,
и жена ми знае, че от моята поезия не се живее.
Но опитвам.
Защо не опитате и вие
да вървите по водата,
когато ви потънат гемиите.
 
18.
Когато ти върви пазарът на роби,
лесно е да си добър. Те ще робуват на друг
и няма да те мразят.
А за твоята омраза пазарът е голям.
Ще станеш още по-добър.
От тази доброта живеят артистите.
 
19.
Сещам се за една гора,
която се движеше на север с камиони.
Много хора пострадаха по пътя й.
Едни от изстрели, други от съвест.
Но, слава богу, всичко си дойде на мястото.
Разрешителят се оказа неизвестен –
от Правителството.
 
21.
Човек се мисли за съвършен,
но не винаги се мисли за човек.
 
22.
Щурците на моя приятел, поета,
останаха в нашия свят.
Често ги чувам да свирят с цигулките си
забравената мелодия на любовта.
Иде ми да ги сложа в плик
и да ги изпратя на държавните мъже.
 
Но за беда те нямат очи за нематериалните неща.
 
23.
Художествен текст сред политиците.
Жива риба в Мъртво море.
 
26.
Летен дъжд.
Колкото да ти открия лицето.
 
Мидички по пясъка.
Колкото да се наведеш.
 
Няколко зяпачи.
Да оценят колко съм луд.
 
И морето.
Което дълго се чуди защо съм тук.
 
27.
На Ренка и Иван
 
За теб събрах щурците тази нощ на хълма.
Повиках тревите.
Прасковата с пламъчета от кайсия
да ти освети лицето.
Светулките да разнесат огъня на любовта до звездите.
Защото си звездна.
Пък аз –
Малкият принц,
който си пази розата – 
ще остана при теб.

 
 
Заглавие
Светлана Василенко
Елхичка и прекрасният летец 
Рубрика Майстори на разказа | 2007 / април 
Съдържание
В края на декември внезапно връхлетя пролетта. Най-напред заваля дъжд, след това от небето, срутило се като покрив, рукна порой. А изпод небесните отломки надзърна топло-топло слънчице. Със сина си Сашка отидоха в степта, а там – кокичета през декември и много, много пролетни гъби, пумпалки, даже набраха малко, а после по пътя ги изхвърлиха: току виж през зимата са отровни? Наблизо стинеше ледената Ахтуба, походиха по леда насам-натам, за да се уверят, че ледът си е лед и значи все още е зима. А пред леда и зад него реката свободно си тече, водата е черна като късна есен, а в средата на реката – широк мост, леден, непонятен.
И все пак беше пролет. В това предновогодишно време пъпките на френското грозде и на вишните бяха набъбнали като предвестник на нещо чудесно. А тогава децата отиват в Дома на офицера на новогодишна елха.
Точно пред Нова година изведнъж скова студ, небето се облещи цялото в звезди – едри, чисти и студени те сияеха в тъмното небе, като че ли бяха замръзнали отломки от лед. Десетгодишният й син стоеше пред прага на финската им къщичка, до скърцащата замръзнала ябълка и като млад бог, гледайки нагоре към блестящите съкровища, каза: „Там също живеят хора. Хайде да им помахаме!” Тя стоеше и махаше на звездите с пухкавата си ръкавица с един пръст.
Новата година посрещаха тримата: тя, синът й и старата й парализирана майка. Като изпиха шампанското, легнаха да спят, а тя реши да се поразходи. Дълго се занимава с куката на вратата, хихикайки като пийнал човек, отвори я и... Търкули се по заледените стъпала, по градинската ледена пътека, събори с крака оградната портичка, хлъзна се по тротоара и се понесе по заледения път право към бодливата тел, която ограждаше тяхното секретно военно градче от селото и от останалия външен свят. Застина съвсем на края между стръмния склон, на който стоеше техният военен град, и пропастта, в която лежеше селото. Главата й се озова в дупката, направена от някого за преминаване през бодливата телена ограда. Клечеше и се страхуваше да шавне. До пулсиращата жила на гърлото й стърчеше ръждив шип, готов всеки миг да се забие в плътта й.
Долу, под нея лежеше селото. От край до край то бе в светлини, все едно че е обърнато звездно небе. Цялото село пееше и като че ли не селото пееше, а светлините. На единия край запяваха песента, а на другия я завършваха. Гласовете бяха пронизителни, прозрачни и се издигаха нагоре в небето като дима от комините на печките в мразовития ден. Хорът между небето и земята не млъкваше.
Боже мой, какво щастие, помисли си, и само тя, като че ли е оградена с бодлива тел от това щастие.
Тези моменти на откъснатост, изолираност, на отделяне от хорския свят тя – късогледата, непохватната, срамежливата, неумеещата да говори хубаво, да пее, да танцува, да се облича красиво, да се шегува; тя, която вършеше всичко не както трябва, не притежаваща нищо освен белозъба, нелепо-щастлива, гагаринска, както всички казваха, усмивка до ушите и сърце, което мълчаливо, с все сила обичаше своя син, майка си, своите малобройни приятели и приятелки, своята степ със звездното небе над нея – та тя винаги ги беше усещала, но особено остро започна да ги чувства в последно време.
Отскоро започна да чака чудо.
Своя син тя роди на седемнайсет от неизвестно войниче. След училище тръгна да работи като перачка в пералнята към войнишката баня, където работеше и майка й. В огромни казани тя переше войнишките гимнастьорки, партенки, чаршафи, одеяла, които им докарваха от казармата. Работата беше тежка, на три смени, но много от приятелките й завиждаха, защото в градчето нямаше работа. А тук понякога, два пъти в годината, когато призоваваха наборите, на нея и на майка й направо им провървяваше. Докарваха донаборниците, облечени цивилно: джинси, модерни ризи, пуловери, костюми и якета. В банята след къпането веднага ги обличаха в униформи, а цивилните дрехи ги даваха в пералнята. След изпирането им тя и майка й продаваха в неделите на местния пазар като дрехи „втора употреба” и получаваха малка печалба. Та точно тук, в пералнята, тя и зачена сина си – сред кипящите котли и парата, в които се изваряваше войнишкото бельо. Този войник донесе прането от казармата, замъкна я в стаичката, запуши й устата с кърпа, изнасили я върху мръсните вързопи с войнишко бельо и изчезна. Когато разбра, че е бременна, беше късно да маха детето.
Пред своя син тя благоговееше и мечтаеше за неговото прекрасно бъдеще: завършване на училище, приемане във военно училище и завръщане в родното градче вече като офицер. Саша наистина даваше такива надежди: учеше се добре и растеше красиво, умно и добро момче. Но неотдавна се върна вкъщи разплакан и я запита: „Мамо, момчетата казват, че баща ми е войник и аз съм бил копеле. Вярно ли е?” Тя се задъха от ужас и разбра, че мръсната тайна за появата му на света мигновено би запратила сина й надолу, назад – там, където е заченат и откъдето не би могъл вече да се измъкне, и по този начин би го убила. И каза първото, което й дойде наум: „Твоят баща е летец! Запомни: той изпълнява важна държавна задача!”
И той като че ли повярва. Цяла нощ тя плака до него и от този момент страстно започна да очаква чудо. Чудото, което тя очакваше, беше просто. Мечтаеше да се появи баща на нейния Сашка.
Като отместваше внимателно с ръце бодливата тел, тя полека започна да пълзи нагоре. Но едва-едва достигна до върха и отново се срина. Сега летеше надолу, без да се докосва до ледената пътека като безкрила птица, като мъртва топка, неумолимо падаща в пропастта, гибнеща и ревяща от смъртен ужас. От стръмнината някой се хвърли надолу след нея.
Някакъв мъж, облечен в грейка, я хвана пред самия сипей. Хвана я и я притисна към себе си така, че устните й неловко докоснаха гръдта му – топлата му дреха беше облечена на голо. Почувства неговото мъжко, здраво, младо, ликуващо от празника и от живота тяло, неговите стоманени мускули, гладката кожа и глухите нетърпеливи удари на сърцето му, тупкащо право пред устните й.
- Елхичке, ти ли си?
Тя вдигна очи. Славик, младият капитан! С него имаше малък роман. Отдавна, през лятото, когато беше още лейтенант. Учеше я да танцува. Танго. През нощта. Направо на улицата, под съпровод на магнетофон. Попита я: да го избичим, а? И я поведе. Тя не успяваше, спъваше се в обувките му, падаше, той я подхващаше и я въртеше над асфалта, а отгоре, от нощното небе върху тях падаха звезди – беше август. Както я въртеше, я замъкна в градината, където имаше легло, покрито с бяла марлена завеска против комари. През нощта вятърът беше отнесъл завеската и те лежаха голи под звездния купол, сами в цялата Вселена, като Адам и Ева. Гризяха ябълка, една за двамата, пиеха вишновка от трилитров буркан, лекомислено оставен от майка й в градината, и хихикаха като безумни. Бялата марлена завеса бродеше из градината като привидение.
Тогава и измисли да я нарича Елхичка. Казваше, че я обича. Обеща, че ще се оженят.
А след месец съседката дотича и каза, че Славик и Нинон живеят заедно и скоро ще се оженят, даже и вещите си вече е пренесъл при нея. Нинон работеше като медицинска сестра във военната болница и беше най-добрата приятелка на Елхичка. След този случай Елхичка вече не вярваше в ничия любов. Разбра, че с такива ремаркета – малък син и болна майка – на никого не е нужна.
- Пусни ме, Слави... – опитваше да се отскубне от ръцете му. – Къде е твоята Нинон?
Той разтвори обятия, закима с глава.
- Ето я там, стои горе – и смутено, безнадеждно, съвсем по женски се оплака на Елхичка. – Не знам какво да правя. Пропива се тя.
За това знаеше вече целият град. Нинон се пропиваше неудържимо. В болницата, където някога Нинон минаваше за най-добрата хирургическа сестра, сега работеше като санитарка.
- Младежи! – викаше им отгоре Нинон, като се клатушкаше с цяло тяло и размахваше нещо. – Вие какво заседнахте там?
Затътриха се обратно. А там, под обледенената топола – тополата скърцаше над главата й – стоеше Нинон с бутилка в ръка. Лицето на Славик все едно че се покри със скреж, така побеля от ярост.
- Откъде я взе?
- Минаваше офицер. Гледах му. Имам право – загадъчно говореше Нинон.
Славик дръпна бутилката от ръката й и я тресна в заледения асфалт.
- Глупак! – каза Нинон. – Епилептик припадничав!
- Върви на майната си!... – Славик се обърна и закрачи.
- Ти къде? – викна след него Нинон и слисано се обърна към Елхичка. – И къде отива?
Тръгнаха след него. По пътя срещнаха Галка – младо, отракано, самотно войнишко момиче. Тя бягаше, за да се отърве от офицера.
- Е, кога все пак ще се видим? – питаше той вяло.
- Когато тогава! – отговаряше му Галка.
Изтича при приятелките си:
- Залепи се в дискотеката... Мислех да си намеря мъж за през нощта. Искам, а не мога! – Галка не подбираше изразите и не се стесняваше да говори за любовните си похождения, в които участваше целият воински състав на полигона – от ефрейтора до генерала. Говореше прямо, по войнишки: с кого, кога и колко пъти.
- Е, защо тогава го прогони? – учуди се Елхичка. – Щом е за една нощ.
- Е, не с всеки може – дивеше се Галка.
Тъжно се завръщаха вкъщи Елхичка, Галка и Нинон. Пусти бяха улиците.
След зимния порой и последвалия студ градът стана леден: ледени бяха и пътищата, и къщите, и дърветата. Всичко беше като че ли стъклено, неистинско.
- Както прекараме нощта на Нова година, така ще мине и цялата година – каза Галка.
- Нощта вече започна – каза Нинон.
- Значи ще бъде кофти година – каза Елхичка.
И изведнъж...
Той наистина се появи изведнъж. Нямаше го никъде, въобще не го бяха видели. Или са гледали в земята, за да не се подхлъзнат? Но когато някой им прегради пътя, те се опитаха да го заобиколят, а този някой не ги пускаше. Те пък разярени и трите вдигнаха глави като триглав змей – чак тогава го видяха – него, прекрасния летец... Той стоеше пред тях огромен, в кожено авиаторско яке, с летателен шлем, красив и пиян като дърво.
- Момичета - каза той, – къде съм?
- На Луната – каза Галка.
- Красиво е – каза летецът, като се оглеждаше.
Любувайки се, той очаровано обходи с поглед лунния пейзаж на тяхното градче и след него те също се огледаха: наоколо беше тихо и тържествено.
След това отново се загледаха в прекрасния летец, паднал от небето.
- А кой е този град? – попита летецът.
- Ти, момче, какво, на главата си ли си катапултирал? – попита Нинон.
- Приземих самолета на площада – поклати глава летецът. – Свърши горивото.
- Вие откъде сте? – учтиво попита Елхичка.
- От Н-ска.
- Нормално - каза Нинон. – Три часа полет оттук.
- Четирийсет минути – възрази летецът. – Аз съм с изтребител.
Галка дръпна Елхичка за ръкава.
- Този е шизо. Или маниак. Накратко: крачим – прошепна на Елхичка. И тръгна. Елхичка и Нинон мълчаха и бързо тръгнаха след нея.
- Момичета, вие къде? – повика ги летецът. – Не ме изоставяйте.
- Нямаме време – те нерешително стояха до портичките на своите фински къщички, готови да се разбягат, а Галка звучно произнасяше: – Родителите ще ни се карат. И какво да те правим такъв пиян?
Докато тя говореше, летецът бавно се приближи и ги сграбчи в обятията си и трите.
- Аз не съм пиян – каза той, олюлявайки се. – Имам задача. Тръгнал съм за елхичка...
- Побъркан... Да бягаме! – викна Нинон.
Изтръгвайки се от обятията му, те се разбягаха на различни страни. Скриха се зад вратите на къщите си.
Той стоеше сам сред непознатите ледени домове и ги викаше:
- Тааам, на Луната! Хорааа! Замръзвам!
Най-напред не издържа Галка. Излезе и каза:
- Да идем в бараката, там ще пренощуваш. Няма да замръзнеш. Върху въглищата е топло.
Сложи летеца да легне върху купчината антрацитни въглеща и тя легна до него.
- Хайде! – каза тя.
- Какво? – не разбра той.
- А, ти не знаеш? – каза Галка и се хвърли върху него пъшкайки. – Ти си моето щастие...
Летецът я отблъскваше, колкото може.
След всичко, което се случи, тя каза делово:
- А сега си отивай. Баща ми ще те види, ще започне да се кара...
Летецът излезе на кръстовището, погледна луната.
- Ей, селяко, - повика го Нинон, приближавайки се към портичката.
- Какво? – зарадва се летецът.
- Имаш ли нещо за пиене?
Летецът извади манерка.
- Какво е това? Спирт? – задъха се от щастие Нинон. – Наливай!
Пиха от капачката, без да замезват.
- Нинон, къде си? – от вратата се раздаде съненият глас на Славик.
- Изчезвай бързо... – каза Нинон. – Мъжът ми се събуди.
Елхичка търпеливо стоеше до вратата на верандата и се ослушваше. Видя как летецът отиде при Галка, след това при Нинон. Когато шумът утихна, тя открехна вратата. Летецът замислено седеше под уличната лампа на заледения бордюр.
- Ей! – повика го Елхичка.
Летецът не откликна.
Елхичка боязливо се приближи към него.
Летецът спеше седнал.
Опита се да го разбуди:
- Ставайте, ще замръзнете... – уговаряше го тя.
Летецът мълчеше и я отблъскваше. След това рухна на заледената улица с разтворени ръце и крака. Лежеше неподвижно, като че ли е убит.
- Господи - замоли се Елхичка, - той наистина ще замръзне.
Обхвана го с ръце и го затътри по леда. Беше тежък, като че ли тялото му беше налято с олово. Но как все пак са ги изнасяли от бойното поле тези тежки, оловни, ранени с олово мъже – мислеше тя, – изнасяли са ги крехки, слаби жени, такива като нея. Докато го влачеше, той мърмореше, че пийнал с момчетата, другите летци, Нова година е, а моля ви се няма елхичка. Наоколо пустош и тогава той обещал да намери. И полетял.
Положи го на дивана и той пак заспа. Разкопча коженото му яке, свали авиаторския му шлем и ахна. Той действително беше прекрасен, този летец: със златни коси, с високо чело, с твърдо очертани мъжки устни. Беше идеалният мъж, без никакви примеси.
Дълго го гледа. Мисълта я осени още тогава, когато го срещнаха. Тя разбра, че чудото се случи, по-точно, че сега се случва. Тя стана, отиде в другата стая и разбуди сина си:
- Имаме гост – каза му тайнствено и го помоли да се облече.
Тържествено го въведе в стаята, където лежеше спящият летец.
- Сине - каза тя, - погледни кой е пристигнал при нас.
Синът погледна летеца, после майка си и попита с разтреперан глас:
- Това е моят татко?
Тя мълчаливо кимна. Чудото стана. Утре цялата улица ще говори, че Сашка има баща летец, прилетял с изтребителя си в новогодишната нощ при своя син.
На разсъмване, когато всички спяха, тя се опита отново да разбуди летеца. Летецът не се събуждаше. На сутринта ще се събуди и ще попита къде е и какви са те. И ще разруши чудото. Тогава тя реши. Позвъни във военната комендатура и каза:
- Задържах престъпник. Идвайте. Отвлякъл е самолет.
Нека да го арестуват, както спи и да го отведат. После ще се разберат.
 
Преведе от руски
Ангел Г. Ангелов
 
 
Заглавие
Свещеник Дончо Александров
Глобализацията и православната култура 
Рубрика Теория | 2007 / август 
Съдържание
Стремежът към единство на човечеството датира от хиляди години. Библейският разказ за вавилонското стълпотворение и последвалото появяване на различни езици свидетелства за едно трагично разделение. И може би от този момент, когато се появяват бариерите за общуване, се заражда голямото желание за възстановяване на загубеното единство. Каква ирония! Обединени в една цел - да построят нещо ново и голямо, от което резултатът е падение и разделение.
Днес безспорно живеем в много интересно време, изпълнено отново с надежди за обединение и за създаване на нов световен ред. През ХХ в., след победата над националфашизма и разрушаването на комунизма, ставаме свидетели на едно ново универсално движение, носещо всичко онова, което се е извършвало в рамките на евроамериканската цивилизация, особено от времето на Реформацията до днес. Все по-често се говори за глобализация, като в това понятие се влагат различни значения - предимно икономически, но също политически и културни. Идеята за глобализма стъпва върху основата на западната демокрация, правата на човека, върху стремглаво развиващата се икономика и технология и по този начин се създава и оформя нов световен порядък, явяващ се уникален в историята на света. Мнозина виждат в глобализацията положителен процес, а не са малко и другите, за които тя носи заплаха.
Интересите и амбициите за световно доминиране чрез икономическа и военна свръхмощ на някои неоимпериалистически сили характеризират геостратегическите цели на феномена ”глобализъм”. И тъй като този феномен обхваща не само финансите и политиката, но и морала и културата, се е оформила една антиглобална опозиция, която е доста разнородна. Това става неизбежно, когато международната справедливост се прилага селективно, съгласно интересите на водещите световни сили.
Вследствие на тези процеси се засилват исканията за национална и религиозна идентичност. В името на универсалност и общочовечност глобализмът като движение засяга едни от най-чувствителните аспекти на човешкото битие - етническата, религиозната, националната и културната му принадлежност. Ето защо не трябва да се изненадваме, че живеем в един постмодерен свят, на който основните характеристики са безработицата, бездомността и мизерията на милиони хора; тероризмът и етническото прочистване; екологичният проблем и моралният упадък. Високото ниво на научния и техническия напредък, до което са достигнали определени държави, не замъглява несправедливата обществена реалност в света.
Интелектуалният дебат за бъдещата система на глобалния свят се намира в много динамична фаза. Той бе започнат не от академичните среди, а от политическите кръгове в края на студената война. Михаил Горбачов и Джордж Буш представиха две различни визии за развитие на света. По-късно се противопоставиха многообразни тези на интелектуалното поле. Франсис Фукуяма счита, че либералната демокрация ще се наложи като глобална реалност и с това ще се сложи край на историята на идеите. На друго мнение е Хенри Кисинджър, който предупреди, че независимо от идейните и технологични промени, настъпващи в глобалния свят, той ще остане свят на концентрирани силови потенциали и рационални интереси, които стоят зад тях. От новия технологичен глобализъм не е вдъхновен и харвардският професор Самюъл Хънтингтън, защото той вижда зад динамиката на глобалното взаимодействие завръщане на културата и на сблъсъка на културите, като принцип на устройство на международния живот. И въпреки изказаните различни тези, наблюдаваме как светът все по-вече се разделя и прегрупира около силовите линии на религията, традицията, културното наследство и идентичността. 1
Днес светът се превръща в “глобално село”. И въпросът, който занимава немалко хора, е: дали ще оцелеят отделните култури в съвременните условия?
“Когато говорим за култура, нямаме предвид просто локални нрави и обичаи. Те може да изразяват културни разлики, но може и да представляват само стандартизирани останки на културно своеобразие, принадлежащо на миналото и съхранено във формата на живописен фолклор. Може би някога местните носии, танци, специфична народна музика, архитектура и живопис, ведно с присъщите на ежедневието навици, да са въплъщавали действителни културни различия. Често обаче те оцеляват, въпреки коренната промяна на културната “парадигма”, само като образци от миналото, за да съхранят историческата памет на всеки народ.”2
Въпреки древното деление “елин” - “варварин” или наложеното по-късно от европейците разграничение “културен” и “дивак”, съвременната антропология доказва, че културата е общочовешки феномен. Няма общество без някакъв тип култура, макар и в зародишен вид. Етнологията говори за над триста културни групи сред така наречените ”примитивни” народи, т.е. племена, които живеят натурално. Във времето са използвани различни критерии за оценяване на развитите култури. Съвсем ясно е, че както съществуват езици без писменост, така има и култури без технологични постижения. Според Шпенглер обаче има само осем висши култури, а Тойнби класифицира значимите човешки култури в двадесет и една групи.
Реално културата е начин на живот – такъв, какъвто го определят потребностите на хората – затова тя предхожда паметниците на изкуството и етнографските си паметници.
Според известния гръцки философ Христос Янарас “днес човечеството се превръща в “глобално село”, тъй като една определена йерархизация на човешките потребности и присъщото й осмисляне на съществуването, на света и историята (с произход Западна Европа и Северна Америка) привличат хората от всякаква географска дължина и ширина. Постиженията на тази йерархизация и начинът и на осмисляне на действителността се оценяват като превъзхождащи всяко историческо минало. Те осигуряват на човека невиждани практически улеснения в живота, удобства, социално достъпни за широк кръг възможности за развлечение, но също и за закрила срещу болести, лишения и справедливост и несправедливост. ”3
Тази култура, за която говори Христос Янарас, има и много отрицатели, но дори и сред тях почти никой не може да отрече постиженията в областта на медицината, комуникаците, транспорта и да се върне към ограничените форми на живот през миналите векове.
Често на Запад се прави разлика между цивилизация и култура. Под първото понятие се разбират материалните, техническите постижения, а под второто - духовните. Това разделение води началото си от епохата, когато под влияние на идеализма беше прокарано разграничение между духовните и материалните достижения. От православна гледна точка материята и духът у човека представляват неразделна, взаимозависима цялост.
В началото на третото хилядолетие живеем в ново време. Нашата епоха обикновено се нарича постмодерна, а някои я виждат като постхристиянска или още - епоха на “мъртвия Бог”. И именно тук е интересно да се спрем на един много съществен въпрос: за отношението на Православната църква към глобализма, както и какво носи православната култура в съвременния свят.
Христовата Църква винаги е имала глобална перспектива. Още на първите страници на Библията се говори, че небето, земята, човешкият род и всичко останало е сътворено от Бога. Последните глави на Свещеното Писание в Откровението на св. Йоан Богослов също са посветени на визията за ново небе и нова земя. С раждането си Божият Син прие човешка плът и призова всички в своето царство - без изключения и без разлика относно раса, пол, език и етнически произход. Господ Иисус Христос изпрати своите апостоли като им каза: ”И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал...” (Мат. 28:19-20).
Универсалността на Христовото учение надхвърля дори сферата на човешкото, включвайки цялото творение, от което човешкият род е органична част.
“Идеите на християнството се появиха в специфично място и време, но от самото начало имаха глобален и есхатологичен характер, който е съхраняван непоколебимо. В своите послания апостол Павел особено подчертава всемирността във връзка с тайната на Църквата. Неговата всеобхватна визия достига апогея си, когато ап. Павел се позовава на “тайната” на Божията воля” в нареждане изпълнението на времената... да съедини всичко небесно и земно под един глава - Христа” (Еф.1:9-10).”4
Апостолската проповед бързо започва да се разпространява както в семитския, така и в гръко-римския свят, а Евангелието се разширява и дефинира в писмена форма на гръцки език, който е напълно различен от арамейския и на който то бива проповядвано в началото.
Когато Църквата се среща с нова култура, тя действа в следните направления: първо - възприема елементите, които са в хармония с нейната проповед; второ - критично отхвърля онова, което е несъвместимо с Евангелието; трето - влива нова кръв и нов дух в положителното.
Още в самото начало виждаме подобно приемане на локалната култура, където възникват поместни църкви. В първия стадий местният език бива възприет като средство за разпространение на Евангелието, а впоследствие се използва в богослужението, за да помогне на хората да добият опит. Тази традиция следват и светите братя Кирил и Методий. Когато те се сблъскват с латинския клир, защото са въвели нещо ново с усилията си да използват славянския език за разпространение на евангелската проповед сред славянските народи, св. Кирил заявява: ”Как не се срамувате да приемате само три езика и да казвате, че другите са глухи и неми. . . Ние знаем, че съществуват много народи, които четат и пеят Богу на своите езици: арменци, персийци, авазги, иверци, сугдеи, готи, авари, турци, хазари, араби, египтяни и други.” Делото на св. св. Кирил и Методий е от основополагащо значение за бъдещето на славянския и изобщо християнския свят и това едно от значимите събития в историята на Църквата.
И така можем да кажем, че цялото православно благочестие се извършва в контекста на тази универсална визия, центърът на която се състои в Господнята молитва: ”Да дойде царството Ти. Да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята.” В един от възгласите от ектенията по време на св. Литургия християните се молят “за мир на целия свят” и кулминира в приношението на светите дарове, извършвано “за всички и заради всичко”.
Особено големите християнски празници отварят глобални перспективи в нашите души. Великден и Петдесетница са изключително наситени с атмосфера на универсалност.
За Църквата глобалната визия винаги е била и си остава динамична перспектива. От друга страна, обаче, трябва да се търси правилен подход от православна гледна точка към феномена глобализация.
Въпреки че според последните проучвания седемдесет процента от хората в света вярват в Бога в една или друга форма, социологът Брайън Уилсън смята, че ”културата на всекидневието при развитите нации както на Изток, така и на Запад, не е белязана от религията”. 5
Анализирайки съвременната ситуация, Христос Янарас счита, че: ”Църквата днес не засяга големите маси, парализирани от консуматорската истерия, наложена от господстващия исторически материализъм. Църквата засяга един малък, съвсем ограничен елит или “мая”от хора, все още будни за основните въпроси: за смисъла на живота и за смисъла на смъртта, за смисъла на материята и на света, за битийната другост на всеки човек, за красотата и любовта, за логоса и за връзките в обществото”. 6
Ако се спрем само на Европа, ще видим, че особено на Запад (не навсякъде, разбира се) голяма част от населението не припознава своите християнски корени. Това ясно личи и от новата европейска конституция, където не се споменава за Бога и за християнската вяра, която дълбоко е белязала стария континент.
“Без съмнение, Европа страда не от атеизъм, а от многобожие. Като изгуби истинския Бог, тя пожела да засити безбожния си глад със създаването на много лъжебогове, идоли. Тя създаде идоли от всичко: от науката и нейните хипотези и открития, от техниката, от религията и нейните представители, от политиката и нейните партии, от модата и нейните манекени.
...Метафизичният нихилизъм на европейската култура, изразен чрез принципа: ”Няма Бог”- логично стана причина за практически нихилизъм, принципът на който е: ”Няма грях, всичко е позволено!” Обърнете внимание: със своята философия, наука, техника и т.нар. европейска култура систематично изтласква от човека всичко вечно и безсмъртно, виртуозно парализира в него чувството за безсмъртие, притиска душата му, докато не я сведе към нула. ” 7
Днес под “култура” разбираме всички творчески изяви на човека. Зад този етикет се крие каква ли не пошлост, представена в изложбените зали, на театралните сцени, в литературата, на кино и телевизиония екран. Много често тези творчески изяви се градят на основата на насилието и порнографията, обвити в художествена опаковка. Те се налагат все повече така, че придобиват формата на нещо нормално и модерно. Тези, които не възприемат подобни “културни прояви”, са обвинявани в бездуховност.
И именно такива псевдотворци имат претенции да са духовни водачи.
Както казах малко преди това, културата е съвкупност от материалните и духовните ценности. Тя зависи от морално-нравственото състояние на човеците. По културата на даден човек или общество можем да преценим духовното му развитие.
Безспорно, в ХХI в. сме свидетели на масовата култура, изградена на основата на хедонизма. Така наречената “чалга” култура, като едно широко понятие, е обхванала целия свят. Как да се излекуваме от тази болест?
“За православното религиозно съзнание културата е елемент от божествения замисъл за човека и творението, който е: достигане на богоподобие на сътворения по Божий образ човек и есхатологическо възсъединяване на осветеното творение с Бога чрез посредническата роля на човека. За нас въпросът за същността на културата, нейния смисъл, назначение и цел може да намери своето разрешение само в контекста на християнската антропология. Свещ. Писание ни разкрива ясно генезиса, историята и божественото назначение на човека, а оттук лесно можем да разберем и висшия смисъл, божествения замисъл на културата.” 8
И така, какво носи православната култура на човека и каква е нейната цел?
“Да внесе и да осъществи колкото се може повече Божественото в човека и в заобикалящия го свят; да въплъти Бога в човека и в света, затова православната културата е непрестанно служение на Христа Бога, непрестанно Богослужение; човекът служи на Бога чрез себе си и чрез цялото творение около себе си; той систематично и планомерно внася Божието във всеки свой труд, в творчеството си; пробужда всичко Божествено в природата около себе си, та цялата природа под ръководството на човека да служи на Бога и по този начин цялото творение да участва във всеобщо Богослужение, тъй като природата служи на човека, който служи на Бога.” 9
Чрез подвига на придобиване на евангелски добродетели човек носи тази Богочовешка култура в света. По този начин той преобразява себе си и всичко заобикалящо го в светлина. В историята на Църквата имаме примерите на светиите, живели в различни времена и условия, но винаги носещи богатите плодове на православната култура за всички. Ако погледнем и историята на нашия народ, Златният век е факт, благодарение именно на православната култура. Ето защо, всичко, което е сътворено с Божието благословение, по Божие вдъхновение и за Божия слава, независимо дали това е картина, филм, сграда или литературно произведение, въздейства положително и носи радост, а всичко, което е направено чрез духа на развалата, носи падналост и скръб.
И така, православната култура се изгражда въз основа на Христовия призив към човека: ”първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33), тоест ще ви се придаде всичко потребно за поддържане на телесния живот: храна, облекло, жилище.
Смятам, че универсалната визия на Православната църква е най-добрият отговор на появяващите се глобални условия. Въпреки че мнозина искат да видят православието променено от днешното време и силно секуларизирано, то не се претопява, а продължава да бъде сол и светлина на земята. Сръбският свещеник Радован Бигович счита, че в новата ситуация, в която живеем, “Църквата не трябва да бъде против обединението и интеграцията на народите, държавите и света. Нейната задача е да открие на света метафизичните предпоставки на единството и да изгражда това единство на евангелски основи - нещо, което дава истински плодове. Днес светът се обединява формално, с помощта на наложени “отгоре” правила, които са мотивирани от саможив интерес и егоизъм. Такава привидна интеграция по-скоро разделя, отколкото съединява и свързва хората и народите. Единство в Истината, във вярата и любовта не може да се замести от правните норми и различните конвенции за човешките права.
...Днес в света е живо съзнанието за човешките права, но православието трябва да върне на света съзнанието за човешките задължения, така че те да не се превърнат в своята противоположност и самоотричане - нещо, което се случва често” 10
Безспорно Православната църква не трябва да следва подхода на Рим - да дава оценки на всички възникнали проблеми и да чертае подробни програми за разрешаването им. Тя не може да членува в клуба на управляващите и богатите. Ролята на Църквата остава духовното възраждане на човешкия род, спасението в Христа, придаването на смисъл на живота, а не в стремеж за упражняване на светска власт. От друга страна, Тя трябва да заеме ясна и категорична позиция срещу всяка форма на безразличие към човешкото страдание. Именно чрез своето служение, Църквата култивира съзнание и формира личностите на хората, които чрез водене на чист, скромен и аскетичен начин на живот могат да засилят и обновят имунната система на обществото.
За разлика от всяка друга религиозна система Православната църква ни предлага реална връзка с живия Бог чрез силата и благодатта на евхаристийната общност. Божествената литургия, като дело Божие и човешко, е всенародна.
В шестдесетте години на миналия век, когато един западен журналист запитал знаменития по онова време в Съветския съюз митрополит Николай Крутицки по какъв начин Руската църква осъществява своята мисия в условията на тоталитарния режим, той отговорил простичко: ”Ние отслужваме Литургия.”
И действително, в Литургичното единство на Бога и човека, духа и материята, времето и вечността; в литургическото отдаване на самия себе си и един на друг на Христос Бог; както и в Литургическото разделение на Агнеца Божий и приемането на Тялото и Кръвта Христови, се съдържа цялата програма на човешкия живот. Постигането на взаимната всечовешка и Божия любов с пълното уважение към светостта на живота и светостта на природата (така се решава и един от най-сериозните проблеми на съвременния човек - екологическият) - ето на какво учи, за какво свидетелства и какво дава на хората Църквата Божия. По този начин Църквата по своето битие и дело е безсмъртно утвърждение на битието на света и всевечното човешко житие, деяние и творчество. ” 11
В заключение бих искал да кажа, че Православната църква днес наистина се сблъсква с духовното и нравствено разложение, с икономическата, политическата и правова анархия в едно потребителско общество. Въпреки това Тя не може да бъде организатор на антиглобалистични митинги и протести, носещи често безредици. Вместо глобализация, която преобразува народите в безлична хомогенна маса, удобна за икономическите интереси на една анонимна олигархия, Христовата Църква ни предлага един истински предобраз на това глобално общество, във формата на есхатологична надежда, виждане и прослава.
Всички са призвани да участват свободно, носейки своя кръст и очаквайки Възкресението. ”Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда”(2Петр. 3:13). Тези думи на св. ап. Петър показват една специфична особеност, която прави глобалното виждане на християнството различно от всяка друга форма на глобализацията.

1 Вж. Огнян Минчев. Глобализация и геокултура. Вестник “Култура”, брой 24, 23 юни 2000 г.
2 Христос Янарас. Кризата като предизвикателство. Издателство ЛИК, София, 2002 г., с. 86
3 Пак там, с. 87
4 Архиепископ Анастасий Янулатос. Православието и глобализацията. Фондация «Демос», Силистра, 2005 г., с. 186 – 187.
5 Брайън Уилсън. Религията в социологическа перспектива. Праксис, Велико Търново, 2001 г., с. 65
6 Христос Янарас. Кризата като предизвикателство. ЛИК, София, 2002 г., с.116
7 Преподобни Иустин Попович. Православната Църква и икуменизма, Славянобългарски манастир ”Св. Вмчк Георги Зограф”, Света гора, Атон, 2004 г., с. 132, 133
8 Александра Карамихалева. През очите на вярата. Издателство”Стандарт”, София, 2007 г., с. 137, 138
9 Преподобни Иустин Попович. Православната Църква и икуменизмът, Славянобългарски манастир “Свети Вмчк Георги Зограф”, Света гора, Атон 2004 г., с. 137
10 Радован Бигович. Църква и Общество. Издателска къща Омофор, София, 2003 г., с 287, 288
11 Черногорски и приморски митрополит Амфилохий. Църквата е фактор за обединяването на Европа, pravoslavie.bg
 
 
Заглавие
Сексуалност и слепота в историята на Самсон и Далила.
Sexuality and blindness in the story about Samson and Delilah. 
Рубрика Библейски | 2005 / декември 
Съдържание
    МИЛЕНА КИРОВА

    Историята на героя Самсон се намира в Книга Съдии, която разказва живота на библейското общество за един период от около 150 години, разположени в ХII - ХI век пр.Хр. Това е времето, когато еврейските племена са навлезли и вече усядат в Обетованата земя; животът им представлява поредица от конфликти с местните ханаански племена и упорита борба с филистимците, други завоеватели на региона, дошли по море, завладели средиземноморския бряг горе-долу по времето, когато самите евреи прекосяват на запад Мъртво море и река Йордан.
    В света на Съдии все още не съществува еврейска държава. Дванайсетте племена живеят отделно и всяко се ръководи от свой Съдия. Институцията на “съдиите” е любопитно явление, често определяно като проява на примитивната теокрация, защото всеки “съдия” е обединявал функциите на религиозната, политическата и съдебната власт. Той, с други думи, е бил едновременно цар, магистрат и главен свещеник. Точно такъв съдия е и героят Самсон. Той се появява по начин, който вписва рождението му в легендарния модел на чудотворно разтворената утроба. Неговата майка, жена на Маной от еврейското племе на Дан, е безплодна в продължение на много години, докато най-сетне Ангел Небесен не й донася вестта за бъдещото зачатие. Моделът на чудотворното раждане има приказно-митологичен характер. Старият завет го употребява, когато иска да предположи изключителното в характера на някой герой. Утробата на майката, колкото и чудотворно разтворена, не представлява цел на подобни разкази, още повече, че нейните функции принадлежат на Бога по дефиниция. Невероятното раждане е просто начин да се бележи изключителното благоволение, с което Йахве дарява някой “човек”, т.е. мъж.
    Даже преди да бъде роден “от самата майчина утроба” младенецът Самсон е обречен от благодарните му родители в дар на Бога; той ще бъде назорей: “бръснач няма да се докосне до главата му”, няма да пие “вино и сикер”, няма да хапне нечисто и ще извършва само Богоугодни дела. И още нещо, което е много важно: до косата му, символ на специалните връзки със свещената институция, никога няма да се докосне бръснач. Косата в подобни случаи замества цялото тяло (по принципа, наречен pars pro toto); тя става символ на духовно-телесната цялост, която прави героя необикновен и различен от другите хора. Така че още преди да има собствен живот, Самсон вече е принадлежност на Бога. Насоката на неговия живот е формулирана в “не” категории на социалното поведение (“няма да пие”, “няма да хапне”, “няма да се подстриже”…). Той не може да бъде “като другите хора” и точно тази “не”-разположеност в полето на социалните отношения ще гарантира неговата изумителна физическа сила като белег на принадлежност към пространството на сакралното. Самсон, с други думи, е обречен да заплати цената на своята изключителност с безпрекословна всеотдайност на Бога и на “мъжките” (религиозно-етнически) задължения. А те в онзи библейски момент изискват да победи филистимците, които вече 40 години държат в подчинение еврейското племе на Дан, и да установи властта на Йахве вместо култа на чуждия бог Дагон.
    Но как изглежда в действителност животът на героя Самсон? Всички енциклопедични справочници върху библейския текст настояват на неговата особеност, нетипичност като назорей и “Божи човек”; те говорят за амбивалентно поведение, за безконтролен и непостоянен характер, даже за “чувственост, безотговорност и … липса на истинско религиозно отношение” (“Библейски речник. С., 1994, с. 486).
    Популярната традиция в интерпретацията на случая, от друга страна, го разбира преди всичко като илюстрация на идеята за женско коварство; Далила (обикната от Самсон) се превръща в показателен образ на женската склонност към предателство и неспособност за вярност. Всъщност историята на отношенията между Самсон и Далила (Далида в нашия Синодален превод) е само един епизод от трикратното повторение на подобни случки в рамките на по-голяма история. (Може би тук трябва да отбележим, че целият разказ има подчертано приказен или приказно-легендарен характер. Ще срещнем различни мотиви, широко разпространени във фолклора и митологията на други народи: мотива за загадката, чието решение носи живот или смърт, за трикратно повторената съдбовна среща, за четирите опита и т.н.). Основна тема на разказа изглежда сблъсъкът между силата и сексуалността в мъжкото (героичното) поведение. Силата е дарена от Бога, тя е оръдие за решаването на колективно значими задачи с политически и религиозен характер (в нашия случай спасение на цялото племе). Сексуалността е тъмна и сляпа стихия, която изключва разума и въвежда ритмичното повторение на грешката в човешкото поведение, а грешката се превръща в грях, който трябва да бъде изкупен. Символичният смисъл на историята е разположен в диатопичното пространство на отношенията между високо и ниско, божествено и човешко, обществено и интимно и оттам – все така метафорично – между мъжко и женско. Самсон е герой с типично трансгресивен характер, от тези, които извършват hubris в древногръцката митология (hubris е способността-вина да се нарушат установените от боговете граници на допустимото за човека). Като всеки подобен герой (такива в древногръцката митология са например Едип, Марсий, който се състезава с бог Аполон, Арахна, дръзнала да предизвика Атина Палада), той попада в категорията на жертвените фигури; фантастичната изключителност стигматизира неговото присъствие и го обрича на гибел. Изглежда, че една от функциите на мита за чудотворното раждане е да произвежда герои с “различен” характер; някои от тях поемат “нагоре”, към възвисяване (Исак става благочестив патриарх, Самуил – велик пророк), други – “надолу”, към принизяване на Божия/мъжкия елемент в природата на човешкото.
    Още първият епизод на сагата за Самсон разказва един несполучен романс. Героят зърва млада филистимка, сърцето му закопнява по нея и той попада в редица от перипетии на проваления брак. Тук вече можем да забележим една особена и системно проведена в целия разказ диалектика на отношенията между “телесния” поглед (типичен жест на желанието в мъжката психическа икономия) и слепотата, която парадоксално се ражда чрез него. Любовта на Самсон е толкова очевидно неподходяща (племето на девойката, филистимците, е врагът, който трябва да бъде изтребен), толкова “сляпа”, че текстът е принуден да рационализира (да обясни) нейното сюжетно наличие с мотива за някакъв скрит и божествен замисъл, който в крайна сметка ще позволи да бъдат наказани омразните поробители. (Така се повтаря моделът на мотивация, който сме срещали в книга “Изход”: известният епизод, в който Йахве “втвърдява” сърцето на фараона, той отказва да пусне евреите от Египет и така само дава възможност на Господ да демонстрира седем пъти способността си за чудеса.)
    Напразни остават предупрежденията на двамата благочестиви родители; страстта преборва назорея Самсон и го довежда до границата, където желанието и садистичната отмъстителност изглеждат синкретично неразделими. Той извършва поредица от “изключителни” подвизи: убива трийсет души в град Аскалон, за да им открадне “премените”; връзва опашките на трийсет лисици по две, слага свещ помежду им и ги пуска във филистимските посеви, които изгарят до дъно, заедно с маслинените горички наоколо; пречупва “пищялите и бедрата” на група мъже… Героичното поведение се оказва с трансгресивна посока “надолу”, към инфантилните корени на страстта; любомраза, каквато се ражда в отношението към фигурата на майката според психоаналитичните теории на човешкия опит.
    Във втория епизод ще видим героя да посещава една проститутка от Газа. Обектът на любовта и този път е (с)грешен, и тази жена е невярна; сексуалността става все по-опасна и сляпа. Смъртта дебне Самсон със засадата на местните жители, но почтените приказки не завършват с двукратното повторение на някаква ключова ситуация. Той изтръгва цялата градска порта, зад която се крият филистимските нападатели, и я отнася “навръх планината” под техните смаяни погледи. Тогава се появява Далила. Сгрешената жена за пръв път получава име заедно с други подробности, които затварят кръга на нейната грешност. Далила най-вероятно е филистимка, както първата годеница, обича парите, както жената от Газа, и отгоре на всичко живее самостоятелно в собствена къща. (По някакъв начин тя самата е изключителна, най-малко изключена от библейските представи за добра и почтена жена.) Далила не е представена като дъщеря или съпруга на някого; свободната жена е олицетворение на опасността в библейския текст; тя персонифицира извън-нормалното, онова, което заплашва установената систематика на социалните връзки.
    Няма да разказвам подробно любопитния диалог, който се разиграва четирикратно между Самсон и Далила. Това, което прави особено впечатление, е натрапливата липса на психологическа мотивация в поведението на героя Самсон. Той изглежда забравил всичко, което би могъл да знае един нормален мъж на неговата възраст, включително поуките от първия и втория случай. От поведението му сякаш наднича психиката на малко дете, което не притежава опит в полето на човешките отношения, но страстно преследва своята потребност от безрезервна любов. Тази липса би могла да прикрива и някакво имплицитно знание на сюжета, което не може/не трябва да бъде експлицирано върху повърхността на библейския смисъл. Читателят остава в дискомфортно недоумение пред невъзможността да рационализира мотивите на мъжкото поведение. (Струва ми се, че точно това недоумение го кара – през всички епохи – да проектира своя познавателен дискомфорт върху “лошите” аспекти в образа на Далила.) Той се оказва изправен пред поредица от въпроси, на които не може да отговори, и текстът не му предлага никаква помощ в това отношение, а с митологичен замах го лишава от всяка надежда за помощ. Сляп ли е Самсон да не вижда, че Далила го мами по четирикратно еднакъв начин? Защо никога не изразява собствено мнение, не се опитва да разсъждава, не я укорява (поне) за досадното поведение: а “тя го отегчаваше с думите си всеки ден и го мъчеше…”? Защо разкрива тайната си на четвъртия път или тогава, когато всеки приказно-легендарен герой би бил поучен от трикратното повторение на сюжетната ситуация?
    Може би отговорът се крие в начина, по който Далила представя мотивите на своето поведение. След първите несполучливи опити тя обвинява Самсон в лъжа: “Ето, ти ме измами и ми каза лъжа…” В отношенията между двама влюбени лъжата симптоматизира липса на обич или поне на такава обич, която би погълнала всичко друго. И Далила казва точно това след третата несполука: “Защо думаш “обичам те”, а сърцето ти не е с мене?” В текста се появява ключовият термин “сърце”; ще го срещнем пет пъти в четирите поредни стиха. Всеки път това е сърцето на назорея Самсон; то става главен герой на историята в този фатален момент; история за това как Мъжът дава сърцето си на една Жена. Когато открива на Далила “цялото си сърце”, Самсон е вече изцяло неин; Господ “отстъпва” от обездушеното тяло, а “филистимците го хванаха и му избодоха очите, доведоха го в Газа и го обковаха с две медни вериги, и той мелеше в затвора” (Съд. 16:21).
    Символичната слепота на сексуалния опит най-сетне се е превърнала в телесна действителност. “Познавайки” жената, Самсон престава да знае Господ; и Господ не иска вече да знае за него. Ослепяването изиграва своята класическа роля на символична кастрация. (То всъщност идва да потвърди по малко по-живописен начин това, което разказът вече е казал с отрязаната коса.) Мъжът, който (защото?) е бил разделен от жената още в лоното на зачатието (“от майчината си утроба”), който е бил обречен на големи (“мъжки” или героични) дела, регресира към “сърдечното” място на тази липса-съдба. Остриганият Самсон престава да бъде назорей и се завръща към (желанието си за) това, което никога не е бил – син, обвързан с тялото на своята майка/жена. В този момент Далила изчезва от разказа, защото вече не му е нужна, но някъде отдалече, от пространството на потиснатите значения, бихме могли да дочуем нейния смях.


      Bible’s: Sexuality and blindness in the story about Samson and Delilah – by Milеna Kirova.
 
 
Заглавие
Сергей Гонцов 
Рубрика Руска тетрадка | 2007 / декември 
Съдържание
Роден в Сибир през 1954 г. Завършил е Уралския университет и Висшите литературни курсове съм Литературния институт “А.М.Горки”. Авто на четири книги със стихотворения, лауреат на наградата “Златното перо” и на Литературната награда “Максим Горки”.
  
   
  
  
ОДА

И замлъкна тоз,който видя,
но не иска да каже и дума.
А прозрачна е тази вода,
и се връщат обратно стада,
слънце грее широко над друма.

Някой силен, невидим, но жив
ми изрече,че минало няма
и че земният кръг е красив,
щом израства в скръбта ни голяма
и с радост отгледан щастлив.

И видях над дървото аз Зрак,
като Сириус мярва се чудно,
за да зная, че туй е мой знак,
като брат ми е той, а не враг,
макар да е с думите трудно.

Отдавна се знае, че тук
нас ни пазят – пресвята иконка –
през прозореца влиза напук,
дори и в отпуснат юмрук
красотата на дъхава клонка.

И сега като първи монах
размишлявам сред мойта пустиня
с мисъл нова в световен размах,
но светът е сковаван от страх,
реч, мълчание, лирата стине.

Самота, де е твоята власт?
Всичко в мен е, но сякаш пороен
дъжд се лее с предвечната страст
да изпитам аз земното свое,
или да пропадна без глас.
  
Виделият туй онемя,
не докосна вълшебните струни,
да не би пак по тази земя
да надвиснат съдбовни табуни
с ураган, който вече гърмя.

Но навсякъде сила се вре,
или хълми и призрачни кули
се навързват, и степ, и море,
Юг и Север, така че добре
са Псалома ужасен дочули.

До ден днешен не знаех аз как
от своето истинско чудо
да си гребна, дори без черпак,
или с някаква мисъл все пак,
или пък със друга посуда.

Всичко чезне във светла мъгла,
и в безверие вярата тъне
като Плуг, като Меч и Стрела,
като Мисъл – тя Път е била,
който в бъдно неясно се гъне.

Както щеш да си мисли, даже век,
ще достигнеш далечност нелепа,
както друг пък – Ответа нелек,
без мощта на възкръснал Човек,
сякаш Огъня лумнал от пепел.

Но може от някого тайно
да получиш ти лесен съвет
как до скритото скришно и явно
да достигнеш и честно, и славно,
и научен във Школа с обет.

Още помня аз морския бряг,
но не зная в кое ли столетие
във Двореца си светъл нас пак
Отецът ни учеше как
да постигаме тайни проклети.

Как забравил бих дума дори,
този Старец сега баснословен?
Не съм му аз син, но ти разбери,
че светът ни е в тайните скрит,
аз дервиш ли съм бил, бедуин неспокоен?
Като първи път срещат те там,
щом изпаднеш и ти в помрачение.
Аз попътната приказка знам,
че с погубващо нейно значение
сме отгледани ние невям.

* * *
Бях този, който тук дойде
да вземе тайнствената книга,
и който си отиде мрак доде
покрие двора и дъба, че той пристига
забрава, щом е време, да даде.

А тази, от която съм пленен,
ще кажа туй без капка злоба,
налива хлад в безжалостна утроба,
и ставам толкова студен,
че сякаш жив не съм бил нито ден,
а на четирсет легнах в гроба.

Не ти разказвам, сякаш стон
и плач на камък, за да те не стряскам
с картини адски напокон,
с дърво цъфтящо по закон
със звън на всеки виснал клон.
Заспа палачът. Ти му ръкопляскаш.

Как странно се разделяме в абсурд,
не ще се срещнем, то е ясно,
че туй ще е напразен труд,
а времето тече съгласно
да го надмогнем…да, прекрасно
сега потъваме във студ.

Исакий, ето го, скала,
но гордо плава той край мене
оттам, отдето е дошла
вестта, че службата свещена
и от сълза по-скъпа е била.

Не ще от скука зарида
и тоз,що съм, не ще ридае,
а само тайно ще гадае
това, което той не отгада,
нима пропадат все накрая
и знаците на Благодатта.

Мостовете се вдигат и отвъд
оставят тези знаци за развръзка
на Приказка, която е завръзка
на друга Приказка и съд
за този…не се гневи ти този път…
Тук въздухът по царски пръска
прощение, желано на светът.

Разгряваш се като атлет,
надбягваш се със костенурка,
на воля пред годините напред
да литнеш искаш ти след гнет
и пропасти на мрак проклет,
във който светлина живурка.

А книгата оставих, но защо
възникна смайване такова,
понеже в нея ти си нова,
облечена, различна и готова
като последното листо,
в което дъхаво место
пчела открива…Но пък то
е непонятно като слово,
което търся аз. Защо?

А тази книга е за теб,
за никой друг, но пак единна,
като звезда над тъмна степ
и тъжен звук, тъга пустинна,
тя избелява в нощ невинна
и мрачна като черен креп
е песента на реч старинна.
  
Преведе Тихомир Йорданов
 
 
Заглавие
Сетературата или литературата срещу интернета.
A letter from St.Petersburg – by Ilya Fonyakov. 
Рубрика Писмо | 2005 / ноември 
Съдържание
    ИЛЯ ФОНЯКОВ
    Допреди двайсет години никой в Русия не знаеше думата „презентация” (от фр. – представяне, показ, демонстрация). Днес тази дума е измежду най-употребяваните. „Презентира” се всичко: току-що учредена фирма, новопостроено здание, дори футболист, нает от руски клуб за астрономическа сума нейде от Африка или Латинска Америка. Понякога у нас, в Петроград, бившия Ленинград, в един и същи ден се случват по две-три „презентации” с неизменното „а ла фуршет”. Налага се да избираш къде да присъстваш. В този смисъл у нас литературният живот е много бурен.
    Неотдавна в редакцията на известното петербургско списание „Звезда” представи своята книжка „Градина в прерията” поетът Евгений Сливкин, кореняк петербуржец, който живее в САЩ, но както и преди издава в родината си. Подобно явление днес съвсем не е единично: да живееш на Запад е по-комфортно, но да издаваш в Русия – по-евтино. И главното е, че има надежда някой да поиска да прочете книжлето ти. „На нас ни провървя, ние живеем в забележително време - каза поетът. – Можем да издаваме всичко, което си поискаме.” Подобно положение наистина е много удобно и радва мнозина. Можеш да издаваш всичко и никакъв заядлив редактор няма да ти се пречка в твоя творчески процес. Дори се отбелязва на титулната страница: „Книгата излиза в авторска редакция”. Освен другото и някой приятел може да ти напише предговор, да те превъзнесе до небесата, да те провъзгласи за наследник и продължител на най-добрите традиции.
    Помня, че пак при представянето на една такава книжка, в подобен предговор можеше да се прочете, че в световната литература е съществувал Еклезиаст, след него Пушкин и после непосредствено авторът на представяния сборник. За да бъда обективен, трябва да кажа, че в случая авторът все пак бе талантлив човек. Както и онзи Сливкин. А в колко чудовищно графомански книги с не по-малко гръмки предговори с лекота се раздават епитетите „знаменит”, „виден”, „изтъкнат”! И даже „велик”. Всичко е позволено. Стига да имаш пари.
    Има и такива, на които им се харесва това. Да, всичко може да се напечата – за твоя сметка, в най-добрия случай за сметка на благодетелен спонсор. А тиражът е нищожен: за поезия сто екземпляра, петстотин е вече астрономическа цифра. За прозата, ако това не е убийствен криминал с лъскава обложка, хиляда е предел на мечтите. Неотдавна Евгений Евтушенко ми подари своята нова книга със стихотворения и проза „Паметниците не емигрират”. Тиражът е четири хиляди. И то за поет, който е достигал шестозначни и седмозначни числа.
    Дори на „промоцията” (така пък се казва в България, и пак от френски - б. пр.), на която, естествено, тебе те хвалят, поздравяват, величаят, никак не е утешително:
    Сам си съчиняваш ти либрето,
    сам си изпълняваш ти балета,
    сам костюми разкрояваш,
    сам награди си раздаваш,
    сам играеш, сам си викаш,
    сам обираш фасове от пепелника... -
    казва в ироничното си стихотворение „Моноспектакъл” талантливата петербургска поетеса Олга Кириенко.
    Естествено, в подобни обстоятелства у мнозина от пишещите изчезва интересът към публикацията. „Не ме блазни” – пише ми от едно село в Тверска област моят приятел поетът Николай Беляев. Вместо „книжния” сборник той просто прехвърля на моя компютър чрез интернет новия си цикъл стихове. Благодарен съм на тази възможност. Тя вече се използва нашироко. В електронната мрежа излизат собствени списания, вървят дискусии, работят литературни обединения, чиито членове живеят на хиляди километри един от друг. Даже се появи специален термин: сетература. Обаче бедата е в това, че в тази интернет литература има все повече и повече макулатура, отколкото в печатната. Липсва критерият на подбора. И кой да поставя „летвата”? Съществуващите съюзи на писателите преживяват дълбока криза. Вече никой не може да каже колко са те само в Петербург. Някой казва – осем, друг – петнайсет. Естествено е десет-дванайсет души да се съберат, да съчинят устав, и ако все пак имат пари – да се регистрират и да се провъзгласят за още един съюз на писатели. Още повече, че Държавната дума, която непрекъснато произвежда закони, толкова години вече не успява да приеме Закон за творческите съюзи. Тези странни обединения, изглежда, никак не се вписват в системата на пазарната икономика!
    И въпреки всичко литературата е жива! В този смисъл и у нас, в северната столица на Русия. От белетристичните произведения, получаващи в последно време някакъв отзвук, бих посочил повестта „Третото дихание” на Валерий Попов (между другото председател на Съюза на писателите на Санкт-Петербург – най-големия в града). А също и романа на Александър Мелихов „Чума”. Тези две произведения са върху остри, болезнени теми, близки в някакво отношение. В първото от тях сюжетната нишка е алкохолизмът на жената на главния герой, във второто – наркотичната зависимост на любимия по-малък син. И заедно с това може да се каже, че тези две съчинения са за любовта. За любовта, преминаваща през най-тежки изпитания. В единия случай (при Мелихов) развръзката се оказва трагична, при другия – героят е готов да се бори за любимия човек, при което той, атеистът, отправя страстна молитва към бога. И това, което е характерно за двете произведения, е написаната по твърде различен начин реалистична проза, пред която бледнеят всякакви (макар и по своему интересни) търсения на постмодернизма. Те се четат с дълбоко съчувствие – чувство, което е забравено в последните десетилетия, докато героите на модните писатели абсурдисти Владимир Сорокин и Виктор Пелевин могат да предизвикат в най-добрия случай само любопитство, но съвсем не съчувствие или съпреживяване.
    Което е вярно, вярно е: двете произведения (на Мелихов и Попов) са твърде мрачни по колорит. Както и преобладаващото болшинство от произведенията на съвременната руска литература. Какво да се прави, засега животът дава малко поводи за ликуване. Но известна тъга по доброто, светлото начало у хората все пак се усеща. И не случайно на Втория Санкт Петербургски литературен фестивал през май 2005 г. една от първите награди получи младият (на 21 години) поет Михаил Александър (такава е фамилията му – прилича на име) с неговия призив-заклинание „Върши добро!”:
    Не за очи, не за печал,
    не за кристал и за сребро,
    за туй, в което не си успял,
    върши добро!
    Никак не е реторично. Възможно е. Но, да си кажем честно, и по такава риторика, по благородните декларации, напомнящи дълга на художника, ние затъгувахме.
П. П. Ах, как ми се искаше да завърша тези бележки оптимистично. Но тъкмо тогаз ми позвъниха. Известното, любимото на читателите списание „Нева” (в по-раншни години с тираж до половин милион, сега – по-малко от петдесет хиляди) за пореден път трябва да се преселва. Този път някъде в покрайнините, в някаква пристройка, дори без телефон. Наемът в центъра на града не е по възможностите на литературните списания. Ето така живеем. И по-точно – оцеляваме. И все пак вярвам: ще издържим! И. Ф.
 
 
Заглавие
Следата след стихотворението.
“The trail behind the poem” – by Robert Frost. 
Рубрика Есе | 2005 / юли 
Съдържание

     РОБЪРТ ФРОСТ
     
     За философите абстракцията е стара история, но в ръцете на днешния човек на изкуството тя е като нова играчка. Нима не можем да си изберем онова качество на поезията, което най ни се нрави? В мислите си можем. Но на дело, ако не можем, става много мъчно. Отива ни животът.
     Да вземем правилото, че ако стихотворението е само един звук, то никой друг освен хуманистът не би се запитал дали то е и здраво. Звукът е същото, което е златото в рудата. Ще извлечем звука, а от ненужното ще се освободим. И ще вършим това дотогава, додето не направим откритието, че целта, когато пишем поезия, е да сторим тъй, щото стихотворенията да звучат колкото е възможно по-различно едно от друго; тогаз ще видим и как става това: с гласни и съгласни, с препинателни знаци и синтаксис, чрез слова, изречения и метрика. Ала то не е достатъчно. Необходима ни е помощта на контекста - на значението - на темата. Тази помощ най-много допринася за разнообразието. Няма неща, които се състоят от думи и които досега да не са били направени. Същото е и с ритмиката, особено в нашия език, в който фактически съществуват две стъпки — строгият ямб и нестрогият ямб. Но и древните, с тяхното множество от стъпки, пак са били бедни, когато за мелодията са разчитали само на метриката. А колко пък е болезнено, като гледаш как нашите новопоникнали ритмисти гледат как само да изхвърлят някоя сричка, за да избегнат монотонността. Възможностите да се получи една мелодия от драматичните тонове на подтекста, съпоставени със строгостта на ограничената метрика, са безкрайни. И тогава отново попадаме в поезията, като едно от изкуствата, които имат какво да ни кажат - здраво или нездраво. Може би по-добре здраво, защото идва от по-дълбоко и от по-голям опит.
     Да вземем после и невъздържаността, когато е изречена. Заедно със звука тя има същото право да бъде по-добрата половина на стиха. Ако мелодията е дива и сурова, значи тя е стихотворение. Нашата задача следователно като съвременни абстракционисти е да пречистим тази суровост - нека сме необуздани, без да има срещу кого. Ние се поддаваме на всякакви отклонения, правим всякакви косвени връзки и от едно случайно хрумване се хвърляме на друго, във всички посоки, като скакалци в душен следобед. На едно място може да ни прикове само темата. И тъй както първата загадка е как може стихотворението да е толкова мелодично в строгите рамки на метриката, така втората загадка е как може в едно стихотворение да има в едно и също време и необузданост, и сюжет.
     Би трябвало стихотворението с удоволствие да ни обясни това. Защото става дума за следата след стихотворението. Тя почва от радостта и свършва с мъдрост. Същата следа, каквато оставя и любовта. Никой не би могъл сериозно да твърди, че екстазът трябва да бъде неподвижен и закован на едно място. Той започва с радостта, криволичи между импулсите, приема посоката, показана му от първия срещнат, препуска през щастливи случки и стига до едно проникновение за живота - естествено, не такова велико проникновение, на каквото са стъпили разните секти и култове, а по-скоро едно моментно опомване в хаоса. Той носи развръзка. Той носи изход, който макар и непредвиден, е бил орисан още с първия лик на първоначалното настроение, от самото настроение. Стихотворението е измислено и не е изобщо стихотворение, ако започва с някаква хитрост, спестена и за края. И тръгва да си търси име, върви и открива най-доброто за себе си в някоя заключителна фраза - едновременно дълбокомислена и тъжна, каквато е горчиво-радостната каша на пиянската песен.
     Няма ли сълзи за писателя, няма и за читателя. Не се ли учудва писателят, не се учудва и читателят. За мен първоначалната наслада се крие в учудването, с което си спомням нещо, което не съм знаел, че зная. Озовавам се някъде, в някаква ситуация, сякаш съм се материализирал от облак или съм поникнал от пръстта. Със задоволство си спомням за отдавна изгубеното и чакам какво ще стане. Стъпка по стъпка чудото на неочакваното бавно нараства. Впечатленията, най-полезни за целта ми в случая, изглеждат онези, които не съм осъзнал, и затова в мига не съм си взел бележка за тях. Следва заключението, че подобно на исполини ние всякога запращаме досегашния си опит далеч напред, за да подготвим бъдещето за деня, когато може би ще ни се доще отнякъде да теглим една целенасочена черта. И тази черта ще бъде толкова по-очарователна, колкото по-малко е механично права. Ние се възхищаваме от правата изкривеност на хубавия бастун. Днешните точни инструменти служат да изкривяват нещата, сякаш ги е правило и гледало едновремешно око.
     Искам да кажа как може да има една по-хубава необузданост на логиката, отколкото на непоследователността. Но в ретроспекция логиката е на втори план, тя идва подир постъпката. Затуй трябва не толкова да я виждаме, колкото да я чувстваме пред себе си, като предсказание. Тя трябва да бъде откровение - едно или много откровения - както за поета, така и за читателя. Но за да е тъй, необходима е и най-голяма свобода на движение в материала, да се установяват в него връзки, които не зависят от времето и пространството, от предишни връзки, от каквото и да било друго, освен от сходството. Дърдорим за свободата. Наричаме свободни нашите училища, защото до шестнайсетгодишна възраст не сме свободни да ги изоставим. Отказах се от своите демократични предразсъдъци и сега съзнателно освобождавам низшите класи и ги оставям изцяло на грижите на висшите. За мен политическата свобода не означава нищо. Раздавам я наляво и надясно. За себе си бих задържал единствено свободата на своя материал - телесното и умствено състояние сега и когато ми потрябва, сред безграничната бъркотия, която съм преживял.
     Хората на науката и на изкуството, събрани на едно място, често се тревожат пред загадката в какво се различават. И едните, и другите работят с това, което знаят. Аз обаче подозирам, че най-съществената разлика е в начина, по който се добират до своето знание. Учените получават своето посредством съзнателна изчерпателност в строго проектираните коридори на логиката; поетите - уж разбъркано, както е казано и писано в книгите. Съзнателно те не се придържат о нищо, но допускат към тях да се задържат всякакви неща, сякаш вървейки из полето, събират по себе си репея. Не си поставят за задача никаква придобивка, дори и подсъзнателно!. В необузданите, свободни пътища на ума и на изкуството много по-лесно човек се добира до знания от втория вид. Ученикът може да бъде определен като субект, който е в състояние да повтори каквото знае в реда, в който го е научил. А човекът на изкуството трябва да цени себе си, защото изважда една величина от някакъв предишен ред във времето и пространството и я поставя в нов ред, като между двете места остава едва забележима връзка.
     Неведнъж можех да погубя душата си, отдавайки се на радикализма, ако той наистина представляваше онази оригиналност, за каквато погрешно го вземат младите новопосветени. А моята страна наистина се нуждае от оригиналност и инициатива. За мен оригиналността няма защо да е нещо повече от свежестта на едно стихотворение, написано по вече посочения от мен начин: от насладата към мъдростта. А следата е същата, каквато оставя и любовта. Като късче лед върху пламтящата печка стихотворението е длъжно самичко да стигне до своето стопяване. Веднъж съществуващо, стихотворението може да се преработва, но обратното е невъзможно. Най-скъпоценното му качество ще си остане това, че е изтекло и с пороя си е отнесло поета. И сто пъти да го прочетеш, то вечно ще съхранява своята свежест, както металът пази своето дихание. И никога няма да изгуби онова свое значение, което веднъж вече е разгънало пред нас като изненада.      
 
 
Заглавие
Случки и неслучки.
What has happened and not happened. 
Рубрика Фрагменти | 2005 / юли 
Съдържание

     ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ
     
     Светата Троица
     Между Ком и Черно море, от белия Дунав до зелената планина Родопа са разположени две държави - държавата на българите и държавата на гората.
     Бог е благословил двете общности да живеят в хармония.
     Народът и гората! Те си въздействат както двете страни на понятието мяра.
     И детска песничка едната ръка мие другата, а пък двете – лицето. Ръцете са добрички, мислят една за друга, грижат се за нещо, което не е на никого поотделно.
     Държавата на гората е съвършена. В своето развитие тя е изпреварила общонародната държава - квалификация от категорийния инструментариум на човешкото мислене. Достъпна, демократична, открита за приятели и врагове. На никого не казва: “Удариш ли ме и аз ще те ударя!” Нейният ответен удар закъснява, но е неизбежно смъртоносен.
     Погази ли неписания договор с държавата гора човешката държава загубва три скъпоценни дара: въздух,вода и красота. Всичко това ние разбираме, когато я няма троицата на нейната благодат...
     
     Смъртта - тази вразумителница
     Смъртта не е интересна, интересен е животът. Освен това той е по-голям от смъртта, много по-голям, защото я обхваща с мисълта си.
     От друга страна, смъртта е лекар, тя е безпощадният лечител на живота...
     Преди да изпие чашата с отрова, Сократ виква на своите осъдители: “Да живееш - значи да боледуваш - дължа един петел на бога Ескулап.”
     Сиреч, умирайки, той ще се излекува и за благодарност заколва на докторския бог вестителя на утрото.
     Смъртта “лекува” плътта, ала духът е безсмъртен - тялото на Сократ отдавна е пръст, но духът му е поселен в човешките души и ще се населва в тях, докато се въртим около горещото око на слънцето.
     Питаме се: Щастлив ли е човекът? Не се досещаме,че животът - горчив и радостен, е другото име на щастието.
     Старица, грохнала от преживяно и болести, във виелицата на студена гора носи на гърба си сноп дърва. Спира до изоставен кладенец и повиква дявола:
     - Ела, синко, отърви ме от мъките на живота!
     От черното дъно на кладенеца изскача повиканият, за да й вземе душата.
     - Аз те викнах да ми повдигнеш наръча - сопнала се старата жена и го изгледала кръвнишки.
     Като премисляме смъртта, ние се вглеждаме в миналото - добро или прахосано - и омъдряли - избираме пътя, който ни е останал за извървяване.
     Ето каква велика сила има смъртта - тази вразумителница!
     
     Осиновяване
     Един мъж получил просветление и започнал да разбира езика на животните. Но не на всички животни, а само на змиите.
     Веднъж до камъка на тревясалия си бащин гроб той заварил змия, която го заговорила:
     - Дълго те чакам, човече, изчаках се, а ти не идваш и не идваш. Баща ти, дето лежи под мен, заръча да ме осиновиш.
     - Бива. Но ако излезеш женска змия, как ще ми станеш син?
     - Аз съм мъжка змия - казала тя и се изпружила, целунала го в устата.
     - Сърцето ме заболя...
     - От целувката е. Целувката е обич, а всички знаят, който обича, страда много. Виждам, усмихваш се, ти си щастлив, много си щастлив...
     - Така е - съгласил се мъжът.
     Преди да го пуснат в гроба, от ковчега се изнизала сянката на черна змия.
     - Гледайте - викнали гробарите - единствено синът му го изпрати в отвъдното. Дай Боже, всекиму!
     
     Гроздобер
     Тишината над пиротските лозя беше по-страшна от громола на оръдията. В окопите - незаровени гробове, стърчаха корени и филизи с изсъхнало грозде.
     Беше дошло нареждане, който има синове във войната, се освобождава, и Йовчо Ненчев тръгна по окопите да се сбогува с приятели и земляци. Изтърбушените лозя му припомниха миналата есен, когато набра първото грозде от младото си лозе. Не взе кошницата напълни калпака си. Ощипа едно зърно, беше сладко и миришеше на тамян. Вкъщи децата го срещнаха с олелия.
     - Сега, колкото да си кусате, догодина, дай Боже, ще има и за вино... Ако се удължи войната, вие ще го точите.
     Прилича на сън, но не сънувам. На село съм. Пред портата лежи Шаро - истинска мечка. Гали се. Ще ме препънеш бе, човек! Трябва да накатраня пантите, пищят като свраки. Насред двора, с ръце под престилката ме чака Кераца. Неделчо, се държи за полата й. Гледа ме остро. Братът Киро все казва, че ми е откъснал главата.
     - Керацо, дойдох си.
     - Господ чу молитвите... Сгорещих вода, хвърли си дрехите, знам ли какво си ни донесъл...
     - Поливай, ама по-кротко!
     Смея се. Топло е. Горещо е. Огнено. Гмуркам се в реката. Камчия ме носи към морето...
     Изневиделица в глухото небе пропищя шрапнел и Йовчо Ненчев коленичи...
     В този миг видя светещото море - синьо-зелените очи на жена си.
     
     Сънят на дядо Димитър
     - Сънувах се като Исус Христос. Глас беше, човек не видях, Христос съм, а ме нарече Димитър.
     - Димитре, вдигни този кръст, тежък е, трябва да го изнесеш на Голгота!
     На сбора в Раковец съм се борил с мечка, като умря единият вол, кола със снопи съм теглил, жената беше непразна с първия син, на ръце съм я носил до съседното село... Край мен тълпата крещи: “Разпнете го!” Едни викат: “Боже, спаси сина си!” Други се смеят, поне са на две ракии, не били виждали Христос с потури... Умерих се, но изскачих баира.
     - Сега - каза гласът - остани, както те е майка родила!
     Разсъблякох се, сякаш ще правя пехливанлък с бабата, когато беше млада. Отнякъде се взе престилка, препасах я да не плаша децата.
     Зная какво следва, нали съм Христос, лягам на кръста. Дясната ръка проточих на кръстачката, на нея казваме: “И светия дух!”, а лявата ръка над сърцето, на думата ”Амин!”
     Не виждам кой ще ме прикове.
     За всичко било помислено. Пита ме дали имам синове.
     - Двамца са, красиви като ангели.
     Той знаел, но питал така.
     Гледам, от дясната ми страна идва големият син. От ляво напира малкият син - и него виждам. Като светлина ги виждам. Клекнаха до мен, нямало да боли, гвоздеите били остри.
     - Ехе, каква ти болка, ковете, за да сбъдне предреченото!
     Големият син закова дясната ръка, а малкият син - лявата ръка.
     Едновременно ги заковаха. Опариха ме сълзи, гледам ги - плачат.
     - Синове, мои, защо плачете, мъжете не бива да плачат!
     Бабата ме ръга в ребрата, плачел съм насън.
     
     Поздравителен адрес
     Мила Таня, честит юбилей!
     Не искам да разсърдя бате Рачо, който ни изпълва като простор, но какво е небето без дъгата грейнала след дъжд, без звездата - веднъж вечерница, а сутрин искряща и сребърна зорница?
     Скромна и тържествена е твоята душа!
     Според баба от хляба по-сладка манджа няма.
     Бати Рачо е житено брашно. От бялото житено брашно става сладък хлаб, но ние знаем кой е омесил смляното зърно, кой е опекъл в огъня на душата си вкусния хляб.
     Скромна и красива е твоята душа!
     
     За хляба
     Човек притежава истински само онова, което е белег на душата. Давам простичък пример:
     Двамина държат в ръцете си хляб - единият е селянин, а другият не е селянин. На кого от двамата хлябът е по-сладък. Кажете - на селянина, и няма да сгрешите!
     Едни ядат, за да се нахранят, селянинът яде другояче. За него хлябът не е само храна... Наесен най-добрите семена от житото той засява за утрешен хляб. След белия сняг на зимата, по Гергьовден, вижда класилите жита, гали ги с очи, а през лятото се отдава на жътвата...
     Когато огладнеят децата й, селянката майка не ги кани:
     - Хайде да се храним - а им виква: - Деца, ще ядем хляб!
     
     Четиво без център
     Нито толкова голямо, нито толкова малко, нашето село има две махали.
     Преди време голямата махала беше на запад от железопътната линия Синдел - Старо Оряхово, а малката на изток. Сега не е така, сега малката махала е на запад, а голяма е източната. Времена!
     Поканиха ни на курбан в сегашната голяма махала, нали е за курбан - отидохме. Курбанът беше бистър, много вкусен, който го е припенвал, е знаел как се вари курбан, но не за него ни е думата.
     Боже, каква радост, колко много деца, сякаш младите майки са се надпреварвали да раждат! Ето какво правят мирът, земята и небето - раждат деца. Чудесно плодородие! Всички знаем как и кога се появяват децата, но все пак това, което споменахме като причини, оказва влияние.
     Думата не е и за железопътната линия, построена от беднотията след две национални катастрофи. Сега, на две крачки от Ханаанската земя гарите са сринати, а трасето е обрасло с бурени и драки.
     Небето излеко се облачи, но вятърът гони облаците към Стара планина - тиха и тържествена.
     Стана ли ясно, че децата приличат на бисери - весели, палави и слънчеви?
     Празникът върви към своя връх, идват малките моми - смугли и красиви. Момците се подпират на оградите, не поглеждат киприте коконки.
     
     Закачка някаква
     Някъде училищата отдавна са напуснати, нашето се пръска по шевовете. Трудностите ще се преодолеят, ще построим, ще ги приберем и дечурлигата, нашето бъдеще, ще се изучат.
     Майка от голямата сегашна махала преди време роди български поет и го кръсти Фикри. Едни казаха: “Не може Фикри, да се смени!” И Фикри измери с тялото си разстоянието от небето до две педи от земята...
     Край нашето село минаваше влак, с него ще стигнем до Европа.
     Някога имаше такава песен. Подобна.
     
     Езика на лястовичките
     Баба ми, майка на баща ми, дочака електриката, но не я проумя, както пък аз сега не разбирам нищичко от днешните чудеса.
     Седя в топлия й скут и слушам чуруликането на лястовичките, изпъстрили като ноти петолинията на електрическите жици.
     Баба гледа дяволито, пита ме разбирам ли какво пеят лещовенките.
     - Бабо, аз не зная тяхната азбука.
     - Хеее - смее се тя, - буквите им са като нашите, ти само послушай: “Колашките пости, дългите нощи, какво предахте, какво тъкахте,дайте да го скроим - кръъъц!”
     - Лещовенките, синко, са се научили да говорят от нас, българите.

     


      What has happened and not happened – short essays by Yovo Nedelchev.
 
 
Заглавие
Сонети
Sonnets 
Рубрика Преводи | 2005 / септември 
Съдържание

Иля Фоняков живее в Санкт Петербург. От неотдавна излязлата негова книга „Страна на сонетите” – заглавието й е заиграване с доскоро известната фраза „страна на съветите” – преведох на български няколко сонета. И както читателите ще се убедят, този почти „архаичен” жанр, характерен за дълбоко личната поезия, той е превърнал в остросюжетна полемика. Поезията на Иля Фоняков носи остротата на живото съвремие, достоверността на пулсиращия живот, тревогата на днешния човек. Много пъти поетът е идвал в България като мой приятел и скъп гост и заедно с него с влакове и автомобили я избродихме от Варна до Мелник през Търново и Копривщица до Пловдив и Карлово, Шипка и Стара Загора, Шумен, Плиска и Преслав и цялото наше Черноморие и преживяхме пак заедно мигове на възторг и дори премеждия. Затова казвам: Иля Фоняков познава нашата България повече и от мнозина родени тук българи. Обичащ я истински, той е написал цикъл стихотворения. Той направи най-точния и най-поетичния превод на руски език на петдесет четиристишия на Андрей Германов и цял цикъл от Петър Алипиев. Той е наш и на България верен приятел. Т. Й.

ИЛЯ ФОНЯКОВ

СОНЕТИ
***
За мен такава мярка не подхожда,
не се помествам в плосък етикет.
И собствения мой портрет
да подмениш с плакат – не може.
Каквито и уловки да ми сложиш
с въпроси във анкетите безчет,
ще се изплъзна – вярвай – отнапред
от предписанията Божи.
Че случва се в компания и днес
подир прекъснатата песен
да ми подхвърлят с явен интерес,
да ме подпитват, честно уж:
„Какъв си, ляв ли си, или пък десен?”
Усмихвам се: - Човек съм, не ботуш!
***
Санкт Петербург, или по-просто Питер.
Дори по-кратко СПб.
Отново точно в тези букви сбито,
съдбовно ти защемпелован бе.
И паметта измъква на открито:
фронтон, портал, афиш, кубе,
маншет лицейски, Блок, военен кител,
мандат ЧК, призовка в КГБ.
Мозайката изкусна на калкана
на улица „Болшой Зелениной” – опряна
високо чак до шестия етаж,
медал за Ленинградската отбрана
на бомжа* върху куртката съдрана
напомнят за изминатия стаж.
*бомж – съкращение означаващо: без определено местожителство
***
Ровете се, вам както е угодно.
Търсете крими в думите без жал.
А пък за мен тъй светло, благородно
звучи могъщо „Интернационал”.
И нищо, че сега е туй немодно.
Отвсякъде тръбят днес друг сигнал
на противостоене – безизходно
ни чака там трагичният финал.
Като човек напълно безпартиен,
аз автономен съм, но не пък и саксиен,
с безкрайна болка вглеждам се : виж знак
в сегашното ни време на развала.
И вярвам пак, че с „Интернационала”
човешката вълна ще тръгне в крак.
***
Навеки прикован е за причала –
безмълвен във мъглата силует.
Дали е стрелял – този спор тъй вехт
започва пак и все тъй отначало.
Викач пак вика в радиоканала:
„Да видите купете си билет!”
Тълпата преминава парапет
и – сякаш че море се е разляло.
Расте наблизо нечий важен дом.
А някой си поглежда мълчешком –
навярно си представя той, че скоро
онез, щом мярката преминат, как
ще тресне по дворците им „Аврора”.
И преразпределяне ще има пак!
 
Превод Тихомор Йорданов


      Interpretations: sonnets by Illya Fonyakov.
 
 
Заглавие
Спиридон Казанджиев
Психология на възрастите 
Рубрика Шедьоври на българското есе | 2007 / март 
Съдържание
Авторът е роден през 1882. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Следва философия в Лайпциг и Цюрих, където защитава и докторска дисертация. Известно време е учител в София и Русе, сражава се по фронтовете на Балканските и Световната войни. От 1920 е доцент, а от 1924 извънреден професор във Философско-историческия факултет на СУ. Умира през 1951. Творчеството му е предимно в областта на психологията (обща, военна или психология на масите) и естетиката.
В своето развитие психофизичният организъм на човека минава през няколко възрасти: детство, юношество, зрелост и старост. Прието е да се мисли, че разликата между тия възрасти е количествена - не качествена. Така например, сравнявайки детето с възрастния, казват: у детето опитът е по-ограничен; съгласуването между сетивата и другите психически функции е по-слабо; мрежата от асоциативни връзки - по-рядка; паметта - по-бедна; волята - по-слабо изработена и пр. Смятайки по тоя начин отклоненията на детската психика от психиката на възрастния за отклонения по степен, днес и училище, и общество въздействат върху детето със същите възпитателни и образователни средства, с които въздействат и върху възрастните - с разлика само в степен.
Това схващане е погрешно. То се подхранва от тъй наречената атомистична психология, която изучава душевните явления, разлагайки ги на последните им съставки. И понеже тия съставки, както и основните функции на съзнанието са еднакви за душевния живот на детето и възрастния, то приема се, че те се проявяват по един и същи начин в двете възрасти.
Съвсем друго е становището на генетичната психология, която излиза не из непосредната анализа на психичните явления, а из развитието на целокупното съзнание и неговото единство, из личността и нейната спонтанна реакция. Тая психология установи, че в своето развитие нашият психофизичен организъм се движи не по права линия, а по пътя на органическата метаморфоза и че той се развива не тъй, както расте търкаляната снежна топка, а както се ражда от яйцето гъсеница, от гъсеницата - какавида, от какавидата - пеперуда.
Атомистичната психология вървеше по стъпките на физиологията, а генетичната тръгна подир биологията. Ведно с тая наука тя подчини и душевния живот на общия закон за органическата метаморфоза - оня вечен кръг, в който животът непрестанно минава в смърт и смъртта - в живот.
Движението на това колело на битието ни е дадено в най-голям мащаб в смяната на годишните времена. А най-непосредно ние го преживяваме в смяната на възрастните. Между смяната на възрастите и смяната на годишните времена има пълна аналогия. Народът отдавна е доловил тая аналогия и говори за „пролет”, „лято”, „есен” и „зима” на живота. Тая аналогия е не само външна, но и вътрешна: външна - доколкото човешките възрасти прехождат една в друга, та образуват затворен кръг, също тъй както прехождат и годишните времена; вътрешна - доколкото и тук, и там смяната става по пътя на една качествена метаморфоза.
Ние ще се опитаме тук да установим качествената метаморфоза в психиката на човека, докато става тази смяна на възрастите. Задачата ни ще бъде не толкова да дадем картината на тая метаморфоза, тъй както се рисува тя в предния план на една сравнителна характеристика на възрастите, колкото да посочим промените в нейната основа. Тия промени засягат, както ще видим, дълбочините на съзнанието и изясняват всички различия, настъпили след това в него.
Както всички живи същества, така и ние се раждаме с двата инстинкта: 3а самозапазване и за продължение на рода. Наблюденията са установили, че тия инстинкти са в известна вражда помежду си: когато живият организъм е под влиянието на единия - подбудите на другия са потиснати. Най-ясна е тая вражда у ипохондриците. У тях се наблюдава постоянно будно, до напрегнатост, внимание по посока на физическите страдания и преувеличаване на органните усещания, които се превръщат във внушения за най-различни заболявания. Мисълта за тия заболявания добива натрапчив характер, поради което ипохондриците постоянно търсят лекари, сякаш не толкова да ги успокоят, колкото да ги утвърдят в собствените им подозрения. Тая прекомерна загриженост за здравето показва, че инстинктът за самозапазване у тия болни е извънредно напрегнат. Тъкмо обратното се наблюдава у тях на страната на инстинкта за продължение на рода - той е сподавен често до пълна импотентност.
Същото отношение между двата инстинкта се наблюдава и у войниците през бреме на война. Войната с всички условия на фронта атакува преди всичко инстинкта за самозапазване. Подбудите на тоя инстинкт държат в плен войника през всичкото бреме, докато трае войната, особено докато се водят боеве, и потискат подбудите на инстинкта за продължение на рода. Тоя факт улеснява в голяма степен дисциплината във воюващите армии и прави възможна продължителната бойна.
Същото отношение между двата инстинкта се наблюдава по-нататък и у юношите в периода на тяхната влюбеност. Юношата тогава е под влияние на инстинкта за продължение на рода - затуй инстинктът за самозапазване е потиснат. Позната е готовността на младия човек да жертва материални и духовни блага, настояще и бъдеще, да излага често и живота си за обекта на своята любов.
Тая враждебност между двата инстинкта се наблюдава най-сетне и 6 смяната на възрастите. Ние ще я посочим там и ще се опитаме да извлечем из нея психологическите особености на възрастите. Друг начин за едно по-дълбоко мотивиране на тия особености едва ли е възможен.
***
Детето се ражда наистина с двата инстинкта, но съзрял и проявен у него отначало е само инстинктът за самозапазване. Доколко и в какви форми е жив у детето и инстинктът за продължение на рода - трудно е да се каже. Опитите на някои автори (особено от психоаналитичната школа) да докажат, че подбудите на тоя инстинкт са дейни още в най-ранна възраст, остават и до днес недостатъчно убедителни. Но ако първоначално детето е под изключителното влияние на инстинкта за самозапазване, тогава чрез същия инстинкт то ще е в отношение и с външния свят и чрез неговите подбуди ще реагира на всички впечатления от тоя свят. Вече отнапред е ясно, че тоя факт не може да остане без значение за психичните особености на детската възраст.
Изследванията над животните и човека установяват, че когато е застрашен инстинктът за самозапазване, живият организъм реагира с чувството страх. Тази реакция е толкова по-силна, колкото по-пълно е влиянието на инстинкта. По пътя на същата реакция природата е снабдила дивите организми с цял ред двигателни механизми (например механизма на бягането) за отстраняване на въздействията, които внушават страх.
Страхът и тия двигателни механизми характеризират най-вече детето: страхът е най-старото и най-дълбоко чувство, което то изпитва, откак се роди, а механизмът на бягането е най-сложният и целесъобразно нагласен механизъм, който то придобива.
По-късно страхът у детето започва да се проявява в две форми: непосредна - когато то реагира на външните влияния с живо чувство на страх, който намира израз в рефлексния механизъм на бягането: и косвена - когато страхът почва да се овладява и да търси изход не в рефлексния механизъм на бягането, а по скрити, подсъзнателни пътища, по които той се психологически превръща в качествено по-други форми.
Такива форми са например: „страхопочитанието” пред силните родители, учители и др.; или чувството на „доверие” и „привързаност” към ония, които дават закрила; или „религиозният страх” и „смирение” пред Бога, у когото детето вижда образа на бащата, непосредно най-силния за него. Такава форма е по-нататък присъщото на детето „чувство за авторитет”, в което имаме боязън и страхопочитание - от една страна, и доверие и привързаност - от друга.
Колкото и различни да са на пръв поглед тия чувства - качествено те стоят все в една посока. И ако е вярна идеята, че нашият душевен живот е зависим и генетически изнесен от основните подбуди на инстинктите за самозапазване и продължение на рода - тогава не е трудно да се съгласим, че ония чувства наистина са издънки от един и същ корен.
Но бидейки форми на основното чувство страх, с което детето реагира на околните влияния, тия чувства трябва да се смятат и за най-действителните психични връзки на детето със света. По тия връзки следователно могат да минат към неговото съзнание и всички съзнателно упражнявани върху него въздействия. Условието, което най-вече улеснява тия въздействия, е, че всички тия чувства са чувства за зависимост, че чрез тях детето по един естествен и необходим начин и без каквито да било вътрешни противоречия е свързано с родители, учители и църква. Оттук голямото значение на всички тия фактори в живота на детето: те са за него естествено и необходимо авторитети и възпитатели. Ето защо няма възраст тъй пригодна за възпитаване, както детската.
Но върху инстинкта за самозапазване е сложена не само емоционалната, а и останалата детска психика. Характерна за тая психика е например сетивността: съзряват отделните сетивни органи и работата им се съгласува. Всичко това схожда напълно с целта на инстинкта за самозапазване: хоризонтът на детето се разширява и сигурността му расте. Характерна за детската психика е след това рецептивността, сиреч предимно възприятното отношение към света. И по тоя път детето следва инстинкта за самозапазване: така се разбива паметта му и се натрупва богатството на неговия опит. Най-сетне на детето е присъщо и подражаването; по тоя път то усвоява навици и сръчности, които увеличават неговата сигурност и подпомагат закрепването на волята му.
***
Съвсем други черти характеризират психиката на юношеството. Настъпването на тая възраст съвпада със съзряването на половия инстинкт. Наистина, инстинктът за самозапазване не престава да е деен, но той сега е потиснат. На преден план излиза инстинктът за продължение на рода. Дълбоко в нас се ражда нова сила, която ни туря в ново отношение със света. Става смяна в подбудите на нашата психофизична организация. Отнапред може да се очаква, че всичко това ще окаже голямо влияние и върху психиката ни.
У юношата се наблюдава склонност към усамотение; той е сякаш постоянно заслушан в някакъв тайнствен глас. Като че душата му напуща един свят и се прибира в себе си. Тя като че сънува новия свят, към който преминава. Настъпва сякаш някаква предпролет в нея, пробуждат се дълбоки, но неясни усещания и чувства. Под влияние на бурните романтични настроения, които я носят, тя почва да бленува и да копнее - юношата става поет.
Наблюденията са показали, че когато бъде застрашен инстинктът за продължение на рода, живият организъм реагира с чувството смелост. В любовния си период, особено когато имат малки, животните стават зли. Поради потиснатото състояние на инстинкта за самозапазване те не са себично реактивни за опасностите, затуй не бягат, а налитат върху тях.
Чувството смелост е противоположно на чувството страх, както са противоположни подбудите на инстинктите, които стоят в основата им. И както страхът характеризира и изяснява целокупната психика на детето, така смелостта характеризира и изяснява психиката на юношата. Преди всичко - неговият риск за любимата, който често надхвърля материални блага, дълбоки чувства, скъпи душевни връзки, та дори самия живот. И после рицарското чувство във всичките му прояви, в които смелостта взема по-одухотворени и по-висши форми.
С чувството смелост, което доминира в психиката на юношата, той е естественият войник - все едно на кое бойно поле ще го изпрати животът да воюва. Дълбокият смисъл на това чувство е, че младият човек, който реагира с него на въздействията от външния свят, иска „да значи нещо”. Тая скрита подбуда ни обяснява и неговата самонадеяност: за юношата „морето е до колене” и „всичко, що хвърчи, се яде”.
Но смелостта на юношата означава преди всичко опит да се стъпи здраво на собствени нозе, за да се излезе от зависимостта на детството и да се застане срещу света, а не да се бяга от него. Това е изходното положение на бъдещата личност, която се ражда с това чувство и се развива из него.
Така родствен на чувството смелост и по посока на поменатото развитие на личността е и стремежът у юношата към „свобода и независимост”. Тоя стремеж се проявява във все по-голямо отчуждаване от родители и бащин дом; в омраза към училище и учители (в противоположност на детето, за което учителят става дори по-голям авторитет от бащата); в романтичния нагон към странстване; и най-сетне - в упорството срещу всяко ограничение.
С инстинкта за самозапазване ние оставаме при себе си, а с инстинкта за продължение на рода ние излизаме от себе си и се обръщаме към другите, отдаваме се на света. Под влияние на половия инстинкт отслабва егоцентричността на инстинкта за самозапазване, а се усилват подбудите към алтруизъм и космополитизъм. Обичта, която зрее под огъня на инстинкта за продължение на рода и търси обекта си, грее отначало над целия свят. А и после, когато намери обекта си, тя не се ограничава само с него. Влюбеният юноша поглежда нещата с нови очи, те заговорват на езика на неговото чувство и разбуждат в душата му някаква дълбока симпатия за тях, с която той иска да ги прегърне. Така избликват ония сантиментални настроения у младия човек и ония копнежи, които го правят красив.
На това излизане от себе си и насочване към външния свят, на това алтруистично и пантеистично устремяване на душата се дължи склонността на юношата да се увлича по най-крайни идеали. Тази е най-естествената и дълбоко мотивирана основа за едно трайно идеалистично въздействие върху него.
***
Но детството и юношеството, които са под предимното влияние на инстинкта за самозапазване или на половия инстинкт, са едностранчиви възрасти. Тяхната психика е турена в определена посока и съзнанието им е нагласено в определен строй. Освен това в психиката на детството и юношеството владее емоционалният момент. Тая психика е още твърде непосредно отражение на тъмните ирационални импулси на двата инстинкта; тя не е достатъчно овладяна и рационализирана, тъй като за мисълта все още няма достатъчно място. Оттук произтичат цял ред особености, общи и за двете възрасти.
Така например и тук, и там имаме едностранчивост във възприятията, която се обяснява с едностранчивата емоционалност и с характера на господствалите чувства. От една страна, тия чувства подбират сетивните впечатления: осветляват едни, а други оставят в тъмно; от друга страна, те предопределят представния опит, с който посрещаме сетивните впечатления на прага на съзнанието и ги преработваме в завършени възприятия. И по единия, и по другия път става едно преиначаване и субективиране на възприятията. У детето, поради ограничения представен опит, те имат винаги малко или много странен, причудлив и фантастичен характер, а у юношата, поради новия, идеалния свят на блянове и копнежи, в който заживява, те са винаги идеализирани, турени в поза и носени от истинския или фалшивия патос на някакво поетическо настроение. Затова ние смятаме детството за възраст на приказката, а юношеството за възраст на поезията.
Като преиначават възприятията и особено като определят представния поток, чувствата влияят и върху мисленето на детето и юношата. Те завличат това мислене в посоки, които сами му откриват. По тия посоки мисълта става пленница на чувството, загубила всяка свобода и суверенност. Нейната критичност е ограничена, поради което мисълта става леко внушаема. Тя може да се придума за всичко, стига да не се иска от нея да влиза в противоречие с чувството, което я води.
Най-сетне и волята на детето и юношата, поради тоя емотивен характер на психиката им, е експанзивна. В нея се разрушават импулсите на чувствата без какви да е задръжки от страна на мисълта, която, както видяхме, сама е движена от тия чувства.
***
Цялата тая едностранчивост в психиката на детската и юношеската възраст бива значително отслабена и коригирана с настъпването на зрялата възраст.
Зрялата възраст е еднакво под влиянието на двата инстинкта, които в стремежа си да владеят индивида се изравняват. Чрез подбудите на единия и другия инстинкт индивидът сега е в най-разнообразно и най-пълно отношение към света. И понеже друг, трети инстинкт - който да би могъл да се постави наравно с инстинктите за самозапазване и продължение на рода и като тях дълбоко да мотивира нашата психофизична организация - няма, то и всяка друга възможност за ново отношение към света, извън подбудите на двата инстинкта, е изключена. Затова приемаме, че в зряла възраст нашата психофизична организация е завършена, че всичките и импулси са събудени и остава да бъдат осъществени само техните възможни прояви.
Чрез подбудите на двата инстинкта и техните възможни прояви ние обхващаме света и живота - други средства и органи за това нямаме. Тази е естествената основа за онова богатство и разнообразие в опита, което характеризира зрялата възраст. Светът е сега пълен и сложен, той е „море”, пред което юношеската самонадеяност става неуместна и смешна.
Уравновесяването на двата инстинкта носи едно успокоение. Техните основни емоционални прояви - страх и смелост - действат една срещу друга и взаимно се потискат. Настъпва общо понижение в емотивността, която беше изключителна за детската и юношеската възраст, мисловният момент добива по-голямо значение. Отбелязването на емотивността и усилването на мисловния момент водят към овладяване и изясняване на чувствата; сторва се място на една по-голяма критичност и обективност. Чувствата, които у юношата са свързани с фантазно, крайно субективно и повече бленувано и желано представно и мисловно съдържание, сега се свързват с конкретно, определено и реално съдържание. Поради това зрялата възраст се характеризира с по-голяма трезвост и деловитост. Едва сега съзнанието става особено будно за онова, което „трябва” и „не трябва”, което „може” и „не може”, и едва сега то разбира що е „дълг”, що е „право” и що е „отговорност”. Никоя друга възраст не е тъй пригодна за правна и държавническа култура, както зрялата възраст. И понеже тая възраст не е под изключителното влияние на инстинкта за самозапазване или за продължение на рода, то в нея няма и изключителния поглед към миналото или към бъдещето. Миналото и бъдещето тук са примирени: зрялата възраст е възраст на настоящето.
***
С настъпването на старческата възраст става пак едно основно изместване в дълбочините на нашата психофизична организация. Половият инстинкт отслабва и инстинктът за самозапазване излиза отново на преден план. Тая физиологична промяна не може да остане без влияние върху психиката. И понеже физиологически тя означава едно връщане към детската възраст, то и психологически тя носи особеностите на тая възраст. И наистина чувството, което определя сега основната реакция на индивида към света, е пак страхът, опасението, несигурността, проявени в оная загриженост, която се наблюдава у старите. Тая загриженост е в две посоки:
- За здравето: ипохондрия, прекалено внимание към органните усещания и постоянни разговори за болестни състояния, за храна и сън. Нужда от закрила, боязън от живота и прибраност, която в повечето случаи се превръща в истинско скъперничество.
- За душата: съзнание за всички грехове; и понеже животът не предстои, то с това съзнание не се свързва никаква самоувереност и никаква самонадеяност. Разчита се на милостта на Бога. Връщане към неговия авторитет. На тая почва в голяма стенен е будната религиозност на старите и тяхната, макар и рядка, склонност към благотворителни дела.
Това връщане към детската психика, мотивирано така дълбоко, се усилва и от други вторични промени, които настъпват със старческата възраст. Най-първо отслабват сетивата, а ведно с това потъмняват и все повече отпадат впечатленията от околния свят. После отслабва и паметта. Не само кръгът на новия възприятен материал се стеснява, но обеднява и представната съкровищница на душата. Настъпва неподатливост за нови впечатления. Започва едно откъсване от нейната и изоставане назад от времето. И понеже при отслабването на паметта най-първо отпадат последните наслоения на душата, а по-старите се оказват по-настойчиви, то ведно с тоя процес в душевния живот на стария индивид настъпва едно общо връщане назад към старите, отдавна установени психични механизми.
Тия са дълбоките психофизични причини за онова неразбиране на настоящето, което се наблюдава у старите, и за онова обръщане на погледа им от страната на бъдещето към страната на миналото. Така може да се обясни и вечната борба между млади и стари, между бащи и деца, която нерядко е била художествено възсъздавана.
***
И тъй, на прага на всяка възраст става едно основно изместване и престрояване в психофизичната ни организация, което носи всички особености не само на количествения прираст, но и на качественото преобразяване. Качественото преобразяване ние не забелязваме, понеже то не настъпва избеднъж, а става постепенно, продължително и при едно непрекъснато и будно съзнание, което при всички промени като че остава идентично на себе си. Но ние можем да си представим какво би било, ако възрастите настъпваха изведнъж, ако детето се събудеше една сутрин влюбен юноша, юношата - зрял мъж с жена и деца, а зрелият мъж се видеше изведнъж старец в преклонни години. Тогава сигурно щеше да ни се струва, че излизаме от един свят и минаваме в друг. Щеше да бъде както в ония случаи, когато под влияние на силни преживявания душата бива разтърсена, изместена от една основа върху друга, когато тя получава друг строй и влиза в ново отношение към света. Народът за такива случаи казва: „прогледнах”, „като че се родих”, или „светът потъмня”, „светът изчезна”, „изгуби смисъл”, или „разбрах, че всичко било лъжовно”, „като че се събудих от сън” и пр.
Преминаването от една възраст в друга, тъкмо за това, че е съпроводено с такова дълбоко психофизично изместване и престрояване, носи всички особености на една криза, често пъти доста болезнена. В нормалното развитие на нашата психика няма други моменти тъй опасни, когато душата е тъй разстроена, дезорганизирана и хаотична, както моментите, когато тя преминава от една възраст в друга. Тогава тя е и най-лесно наранима. Не е случайно, дето тъкмо в тия моменти на нашето развитие стават всички ония пречупвания в характера и „промени” до неузнаваемост, които се наблюдават по отношение на интелигентността, морала, вкуса, политическите убеждения, философския мироглед и пр.
***
Посочените тук идеи за една психология на възрастите откриват в най-различни страни изгледи към индивидуалния и колективния живот. Нека се спрем с няколко думи само върху значението им в делото на възпитанието и в обществения живот.
Характеристиката на възрастите, тъй както я мотивирахме, е едно указание за педагога. Тя определя границите на неговото въздействие върху детето, както и посоката на това въздействие.
Погрешно е например да се мисли, че над децата трябва да се работи със същите образователни и възпитателни средства, с които работим над възрастните - с една разлика само по степен. Детето е в съвсем друго рецептивно и реактивно отношение към света, нежели възрастният. Други са впечатленията му от нейната и друга е перспективата, в която то нарежда тия впечатления. Поради едностранчивата емотивност, характерна за тая възраст, сетивните впечатления и представните съдържания на детето са психически дейни не толкова с „общите” обективни моменти, с които по-късно те се вграждат в логическото съдържание на понятията, колкото със субективните, конкретните, емоционално най-силно подчертани моменти. Тия „конкретни” моменти поддържат образа, не понятието, и определят движенията на фантазията, не на логическото мислене. Ето защо би било насилие върху детската природа да се иска от детето да следва в отношенията си към външния свят не фантазията, а логическото мислене и да се желае да мине то изведнъж към това логическо мислене.
Погрешно е също да се убиват умишлено всички авторитети за детето. Авторитетът е необходим за него. Като прегръдката на майката той продължава да пази и закриля детето и да го въвежда в света и в живота. Без авторитет детето е загубено и дезориентирано - светът става за него хаос от впечатления и примамки, сред които то не може да се справи. Чрез авторитета то овладява света и го организира. Не е случайно, дето този авторитет е свързан най-първо с родителите на детето. По-късно то го пренася върху учителя, а още по-късно - върху Бога: дядо Господ е татко, а света Богородица - майка. По този път е минал човекът в своето развитие, по него трябва да мине и детето.
Погрешно е най-сетне и схващането, че детето трябва да се освободи изведнъж от всички митове и че то трябва час по-скоро да се просвети. За детето едва ли би имало друго по-голямо наказание от тази мъдрост! Да го поставим веднага пред слънцето на истината - би значило да ослепим неговата душа. Защото науката е като светлината - убива оня, който иде при нея неподготвен и без сили. Също така, както нощните пеперуди, привлечени от лампата, изгарят на нея крилцата си.
Просветлението преди бреме рационализира чувствата. А чувството е, което носи душата на детето. Ранното интелектуализиране изскубва душата и я оставя без почва. Такава душа не иде от дълбоко, затуй не достига и никаква висина. Когато ще трябва да хвърчи - тя ще пълзи по земята. В тая душа няма да остане никакво чудо, никакъв копнеж и никаква святост, а това са изворите на всеки идеал и всяка съвест.
Както художественото произведение не може да ни се съобщи или предаде със средствата на мисълта, а трябва да се преживее от нас и вътрешно възсъздаде по един път, приличен на пътя, по който е минало творческото съзнание на художника - тъй и светът трябва да се преживее и вътрешно построи от нас, за да се познае. Без това всяка истина за него би била мъртва. Убедителността на истината иде не от формулата й, а от непосредното преживяване, което тя формулира. По пътя на това преживяване е стигнал човекът до науката - нека оставим и детето да мине по него. В живота на възрастния най-ценни са не моментите, когато са му поднасяли готови истините, а моментите на бленуване, увличане и унасяне, когато той е предусещал истините и ги е откривал. Най-напред върви учудването и удивлението, че после идва познанието. По тия пътища е расло човечеството и е творило - те трябва да останат пътища и на индивидуалната и преди всичко на детската душа.
В обществения живот, когато участваме в него или правим преценки над проявите му, обикновено не се отнасяме психологически. Едва напоследък психологическото осветление и тълкуване на обществените - политически и стопански - явления почва да си пробива път в историята и социологията. И докато в известни случаи се прекалява с обяснителните възможности на някои фактори, психологическите моменти най-често се пренебрегват, като че в обществените явления не се касае преди всичко за човешка психика и като че кой да било фактор може да има там някакво значение без отраженията му в тая психика.
Психологията на възрастите е един твърде значителен психологичен момент, които участва в обществения живот и влияе върху неговите прояви, без да може да бъде заменен с друг материален фактор.
Така например в политическия живот не е трудно да се установи от пръв поглед, че в ония партии и организации, дето е крайната опозиция, абсолютното отрицание, най-поривистото негодувание, борбата за бъдещето, бунтът - че там е младежта. Тоя факт не е случаен, нито пък може да се обясни само с материални условия. Той стои по посоката на всички ония анархистически и идеалистически стремежи, които посочихме в психиката на юношеската възраст.
Не е случайно също, дето голям брой от тия младежи по-късно стават пасивни или минават към партии, които по темперамент съответстват на зрялата възраст. Тоя факт зависи наистина от много условия, но психологията на възрастта, специално на прехода от юношеската към зрялата възраст, не е без влияние; тоя преход има, както видяхме, болезнен характер и в него най-често стават - психологически мотивирани - пречупванията и завоите б характера и мисълта на съзряващия индивид.
Напротив зрялата възраст е контингентът на демокрацията във всичките й форми. Погледът обхваща света от всички страни. Прозряна е динамиката на живота. Идеалистическият устрем е овладян; неговото емоционално напрежение отслабва за сметка на разума и доводите му. Нихилистичните импулси, характерни за чисто емоционалното отношение към живота, са сменени от едно разумно строителство. На мястото на абсолютната реакция на чувството иде диалектичното движение на мисълта. Погледът не е обърнат изключително към бъдещето, без оглед на миналото - миналото и бъдещето са творчески съгласувани в настоящето, както идеалното и реалното - в действителността.
Най-сетне старческата възраст остава да бъде контингентът на консервативните обществени организации. Поради настъпилото отчуждаване от нещата и откъсване от времето; поради все по-голямата недостъпност и неподатливост за нови впечатления и поради общия психически поврат назад към миналото - тук традицията добива особено значение. Сигурно е изпитаното и то се предпочита. Бъдещето носи неизвестност и внушава страх. Всички импулси са вече изживени, съзнанието не търси нови форми и нови проявления. То иска само спокойствие. А това спокойствие може да му даде само рационализирането, формулирането, канализирането, за което имаме вече едно „да” или едно „не”. Всичко ирационално, романтично, всичко, което е блян, копнеж - то носи неизвестност и безпокойство.
***
Набелязаните тук мисли за общественото значение на възрастта не трябва да се вземат догматично. Не бива да се мисли, че психологията на възрастите е един ключ, с който можем да отключим всичко. Всъщност отношенията на отделния индивид към света и живота зависят от множество условия, които твърде сложно се преплитат. Нашата цел тук беше да покажем само, че в тая сплитка от условия психологията на възрастите не бива да се пренебрегва. Особено погрешно ще бъде, ако се помисли, че ние отъждествяваме политически партии с възрасти или че отричаме значението на някоя възраст в обществения живот. Напротив, без идеалистическите увлечения на юношеската възраст и нейните предусещания за бъдещето и без устойчивостта на миналото в съзнанието на старческата възраст творческите сили на зрялата възраст не биха били достатъчно предизвикани и сигурността за пътя, който те следват, не би била пълна.
 
 
Заглавие
Срещи с митрополит Симеон
Meetings with Metropolitan Simeon 
Рубрика Пастири | 2006 / юли 
Съдържание
Стилиян Чилингиров
Този неделен ден черквата беше като никой друг път пълна. Макар да стана баща ми рано, извадил душата на майка ми да ме приготви по-скоро, ние едва си намерихме място. Все пак, полека-лека можахме да се доберем до стълбите пред олтара. От тука аз вече можех да изглеждам цялата черква. Да виждам и попа, който беше седнал на владишкия трон. До този трон беше татковият, но сега татко нито помисли да се доближи до него. Сам той вече се смяташе недостоен да се изправи наред с високия гостенин. Сега друг човек, хубаво облечен, беше се облакътил на високите му подпори прав и също като мене изглеждаше отгоре насъбраните богомолци. Ако и дете, аз можах да разбера, че той гледаше така повече от желание да видят него, отколкото той да види другите. Зер, не е малка чест да стоиш рамо до рамо с владика и да гледаш до себе си всички първенци на града: дивизионния началник, който живееше до нас, други офицери със златни висулки от рамената, чиновници и още не знам какви. Аз често запитвах баща си за един или друг от тия знатни господа, но той или отговаряше с подбутване на моите подръпвания или пък никак не ми обръщаше внимание. Очите му бяха вперени в попа на трона и сякаш се бояха да не го изпуснат. Аз вече знаех, че този поп е дядо владика, дошъл от Варна, но все не ми се щеше да вярвам, че владиците изглеждат така просто. Аз си представлявах владиката с корона и със златни дрехи, пък този нямаше нищо друго, освен едно черно платно, което се премяташе от калимявката на гърба му.
По едно време владиката стана прав, благослови с ръка, като прекръсти богомолците над главите им и започна да говори. Настъпи една такава тишина, каквато има само в празна черква. “Братя, християни!” – това чух и това запомних, макар гласът да достигваше тих и ясен до мене. Аз можех да отделя една дума от друга, да я преповторя дори и пак да догоня новите, но не исках. Така ми беше по-добре – само да слушам и да гледам как се мени лицето на дяда владика, и как спъстрената му брада се повдига и слага върху гърдите му. Той беше висок и строен, и расото му се спущаше като че ли без гънки до земята и го правеше да прилича на стълб, върху който се е сложил целият храм. И сега към тоя стълб бяха обърнати очите на всички богомолци. Те го поглъщаха с погледите си също тъй, както попиваха с ушите си всяка негова дума. И най-добрите ученици не слушаха учителя си толкова внимателно, колкото слушаха сега владиката техните родители. Колкото го слушаше и баща ми. Чувал бях не еднаж вкъщи, че шуменци не обичат владиката си. Причината – загдето напуснал града ни и се преместил във Варна.
А за причините на тази хладина се разправяха какви ли не небивалици. Трябваше да минат много години, за да се разбере колко наложително от върховни народни и черковни съображения е трябвало да стане това преселване. Тогава обаче това не се знаеше и всичко се приписваше само на владиковия каприз. Прищяло му се, па си вдигнал нещата и, хайде, при морето. Нали сам е роден в Бургас при същото това море? Нали във Варна има гагаузи и гърци, а и сам той е грък? Пак трябваше да минат години, за да се научат поне тия, които се интересуват, че владиката по баща е от рода на Стефан Караджа и че ако има капчица гръцка кръв в жилите му, тя се дължи на майка му, родом от балканския град Елена. Същият градец, който роди плеяда творци на българския дух преди и след Освобождението.
И никой не смути речта на високия духовен пастир. Напротив, тя мина в такова напрегнато мълчание, че когато поповете от олтара подхванаха ектенията си, те прозвучаха като отсечени в празно, едва ли не безвъздушно пространство. Никога няма да забравя това рязко отделяне на песента от словото, всяко от които имаше своя собствена, еднакво привлекателна мелодия. Вкъщи тати не можа да се въздържи и се похвали на мама:
- Сякаш, че четеше Софронието. Така се леяха думите му.
Мама се усмихна.
- Я, я гледай я ти нея! – възнегодува тати. Че защо се усмихваш? Да не мислиш,че те лъжа?
- Право казваш.
- Е, тогава?
- Така е.
- А ти отгде знаеш?
- Чух с ушите си.
Мама чак сега разкри, че след като сме заминали ние, тя взела сестра ми и отишла в черквата. Слушали от женското отделение горе.
Дълго се говори върху речта, докато най-сетне тати пренесе приказката върху митрополит Климент.
- Ама казват, че и Климент говорел хубаво.
- Може – съгласи се мама. Но това съгласие раздразни баща ми.
- Не може, ами така си е. Щом го казват хората.
- Ами че аз какво друго казвам – обиди се мама.
- Знам какво си мислиш ти, но не е тъй. Ако аз бях отишъл вместо Климента да се уча и аз щях да говоря като тях хубаво.
Това беше болната струна в душата на баща ми и мама я подразни, като ни посочи мълком с очи. Искаше да му каже, че нас не би имал тогава.
**
Минаха много години от тоя ден, без да ми се даде възможност да видя поне още един път митрополит Симеона. За втори път го видях в София, дошъл като член на Светия синод. Беше излязъл да се поразходи по алеята на “Цар Освободител” към Борисовата градина, сега Парка на свободата. Аз прибързах няколко пъти да го настигна и да го пресрещна само от желание да се налюбувам на хубавата му и стройна фигура с наистина библейска осанка. Стори ми се, че и сега е такъв, какъвто бе преди петнайсет години. Очите на детето и очите на младия човек не могат да измерват с еднаква мярка възрастите на хората и защото не могат, затова възрастните и в последния си час са такива, каквито са били в мига на тяхното запознаване.
Но още нови петнайсет години и случаят сам ме заведе при дяда Симеона в престолния му град Варна.
Един ден, в началото на пролетта, бях повикан ведно с няколцина наши учени в Главната квартира на българската воюваща армия в Кюстендил. Генерал Луков, началник щаба на армията, пред когото трябваше да се явим, ни обясни целта на повикването ни и задачите, които ни се възлагат – да проучим Добруджа във всяко отношение. На мене се падна задачата да изуча ролята на този североизточен кът в процеса на нашето народно възраждане. Даденият ни срок беше толкова кратък, че ние почти веднага трябваше да се разпилеем още от Кюстендил. На мене подлежеше да се оправя първо с архивите на Русенската и на Варненската митрополии, под чийто диоцез се намираше цяла Добруджа. Мислех, че тази част от изследванията ми ще бъде най-лека, но не излезе така. Въпреки очакванията си, в Русе, по едно недоразумение срещнах непредполагано, бих казал, недопустимо противодействие от страна на митрополита Василий, председателствуващия светия Синод. Той не искаше дори да ме допусне до архивите, камо ли да ги ровя и да правя преписи от тях. И аз щях да замина с празни ръце нататък, ако не бях подпомогнат от протосингела му, сетнешния Търновски митрополит Филип. А цяла рудница се оказа Русенската митрополия, благодарение на предишния й митрополит Григорий Доростоло-Червенский. Едно, защото почти цяла Добруджа, с изключение на Манкалия, е влизала в състава на епархията му и, друго, защото почти всички наши митрополити в миналото са се отнисали до Григория като по-вещ от тях брат во Христе.
Напротив, във Варна срещнах пълно съдействие и от страна на митрополита Симеона, и от страна на протосингела му, сегашния доростоло-червенски митрополит Михаил. Дядо Симеон поиска да ме види и ме покани горе при себе си. Прие ме с неочаквана любезност и внимание. Даде ми и някои напътвания по предстоящата ми работа. Между другото той поиска да внесе една поправка и в една моя предишна статия.
- Вие - каза той – пишете в една своя статия за Харалан Ангелов, печатана в сп. “Българска сбирка”, че той бил събрал някои сведения за училищата във Варненско и че е предал тия сведения на мене. Такова нещо, уверявам Ви, няма. Ако имаше, сведенията щяха да бъдат налице.
Аз се извиних, като му казах, че сам не съм в състояние да гарантирам за точността на казаното. Предал съм само думи на Хар. Ангелова, а той твърде е възможно да не помни.
Когато се свърши визитата ми и слязох доле в архивата, чак тогава настъпи изненадата за мене. Спомних си, че статията не носеше мое име, а беше подписана с почти неизвестния ми псевдоним С. Спартански. Такъв интерес, пък и труд, за откриване на автора на една неточност от един престарял човек и толкова много зает със служебна и с обществена работа е наистина за удивление. След два-три деня аз заминах за Манкалия, съпроводен от благословията и благопожеланията на благородния архипастир (...)
**
На следната година (1937 – б.м. Е.Д.) мен ми било писано да имам последнята си среща с дяда Симеона. Решил да го провъзгласи за почетен член, Съюзът на техническия и периодичен печат ме замоли да подготвя адрес за целта. Като автор на адреса аз трябваше да присъствувам при поднисването му във Варна. Тържеството стана на 23 май сутринта в една от стаите на митрополията. Щом дойде до мене, дядо Симеон се зарадва, прегърна ме и ме целуна.
- Живи бехме да се видим, драгий ми приятелю.
- И не за последен път, струва ми се.
- Оня знае -отвърна дядо Симеон и посочи с пръст към тавана.
Председателят на съюза прочете изработения художествено адрес и го поднесе на високия му адресант. Той гласеше:
“Ваше Високопреосвещенство, “трезвен, благоговеен, учителен, кротък, имущ таинство вери в чистей совести, питаем словеси вери и добрим учением, Вие сте всякога гонили с усърдие правдата, благочестието, вярата, търпението” – с тези думи Ви очертава Св. Синод на Българската църква на 11 януарий 1871 година. Тогава Вие току що сте били въведени в протосингелски чин и сте правили първите стъпки в избраното от Вас духовно поприще, решени да се посветите с цялата си душа и с всичките си физически сили за успеха на Българската църква, която, ведно с нашите духовни архипастири и със светските представители на българския народ, тогава направихте чисто народна. И с това не само освободихте българския дух от чужда опека, но и очертахте народните ни граници в земите на Балканския полуостров. С думите на нашия всеучител Христа пред гроба на Лазара, казахте и вие на народа ни: “Стани!” и той стана, за да заживее в името на Божията правда и с чувството, че е достоен да бъде наравно с всички достойни народи по света.
Близо седемдесет години до днес и ние, синовете и внуците на Вашите доосвободителни сподвижници, не можем да се явим пред Вас с друго очертание на голямото Ви дело, освен с очертанието на ония, които са Ви възвали в духовен сан, проникнати от съзнанието, че във Ваше лице дават на българския народ един смел застъпник на православната вяра, закрилник на народните идеали и висш представител на народната ни Църква. Идем да се явим с това очертание и синовно да се преклоним пред пълната Ви с Божествена мъдрост и с християнска любов дейност.
Да си роден човек и почти седемдесет години да стоиш твърд и непоколебим, при всички превратности на живота, над човешката дребнавост, е свет подвиг, който като Божа всемилост е отреден само за малцина Негови избраници. И българинът не може да не бъде благодарен на светото провидение, че ни е сподобило с подобен избраник във Ваше лице – наш баща и брат, воин и вожд за човешка и народна правда по земята.
Но ние, представителите на техническия и периодичен печат в България, Ви смятаме и за наш първоучител в областта на печатно изразеното слово. Вашите печатни работи – една дълга низа от оригинали и преводи – които дадохте в продължение на цялата си обществена дейност, които продължавате да давате и днес, винаги са будили у нас удивление и почит. Пълни с ясна и трезва боговдъхновена мисъл, те на вечни времена ще говорят не само за силата на Вашия творчески дух, но и за силата на българския творчески гений изобщо.
Ето защо, излезли от това съзнание, ние, сдружените представители на техническия и периодичен печат в България, решихме единодушно с върховно задоволство да провъзгласим Ваше Високопреосвещенство за почетен член на Съюза ни, като се ласкаем от надеждата, че няма да отречете щастието да Ви имаме мислено между нас и винаги да чувствуваме Вашето ценно напътствие в делото на нашето трудно поприще.
Прекланяме се още еднаж пред Вашего голямо дело и вседушно молитствуваме Всевишният да Ви запази още за много години между нас все тъй крепък душевно и телесно, какъвто сте били досега, та и занапред да гоните “с усърдие правдата, благочестието, вярата, търпението” за успеха на народната ни църква и за благоденствието на целокупния български народ.
Целуваме Ви светата десница. Ваши духовни чада: (следват подписи)”
Дядо Симеон изслуша на крака адреса. Аз го наблюдавах отстрани и неволно го сравнявах с ония скални изваяния, чрез които американците обичат да увековечават заслужилите си мъже. Неговата бяла брада си беше легнала на гърдите му и сякаш си почиваше върху тях. Смирен и доста блед беше цвета на лицето му. И той ви говореше за умора. Но очите – те бяха живи и остро устремени в четеца. Те като че ли искаха да разберат думите, преди още да бъдат произнесени. Затова пък, когато реши да отговори, той изправи стройната си снага и не проницателен, а смирен поглед отправи сега към нас, неговите слушатели. Очите му бяха влажни и сълзи на умиление бавно се плъзгаха по увяхналите му бузи. Дядо Симеон не повдигна ръка към тях да ги избърши, защото, видимо, се боеше да не издаде слабостта си. Така поне, които са по-отдалеч, няма да ги забележат. Гласът му, спокоен и слаб, се понесе над нас. Той импровизираше топлата благодарност на едно сърце, което през дългия си живот беше преживяло много мигове на възторзи и огорчения, на почит и на незачитания, на преклонения и на презрения, на възхвали и на хули. Което беше разпъвано непрестанно от малки и големи до крайните точки на полюсите, за да остане през целия си живот към всички еднакво човешко и всеопрощаваще, освен към тия, които той смело беше нарекъл пред лицето на целия български народ човешки изроди.
Ние затаихме дъх и заслушахме тихата изповед на една дълголетна старост. Думите се леяха плавно и свързано. Гърдите се повдигаха тежко след всяка една от тях, но не ги лишиха от живот. Само на едно място дядо Симеон се запря за дълго. Аз помислих отпърво, че е загубил нишката на мисълта си, а веднага след туй почнах да се плаша. Да не би пък вълненията да претоварят сърцето и да помътнят разума? Дядо Симеон пое няколко пъти издълбоко дъх, изгледа ни подред, като че ли искаше да ни каже, че няма защо да се плашим и продължи:
“През цялото си служене съм се старал да изпълнявам своята длъжност и повеленията на Господа нашего Иисуса Христа, светите му апостоли и светите отци. Но дали през целия си живот останах безгрешен, това не мога да кажа. Молитвата казва: “Няма жив човек, който да не греши.” Аз съм се трудил всякога да изпълнявам своя дълг, и дано Господ Бог, когато се изправя пред Неговия съд, бъде милостив към мене.
Колкото се отнася до моите услуги по печата, тази седма велика сила, двигател на живота и негов реформатор, аз съм бил едно време негов работник и посланик, но моля да не превъзнасяте моите заслуги. Вие ми правите тази висока чест, защото се въодушевявате от голяма снизходителност към мене, и аз Ви благодаря и съм Ви признателен.
Вие писателите сте също служители на тая велика сила, на която сте несравнено по-добри деятели и поданици Аз Ви пожелавам да бъдете здрави, да работите за доброто на българския народ, именно в сегашните времена, когато България изисква от всеки свой син да й служи добросъвестно и предано. Във Вашето лице, г-н Стоянов, давам целувка на всички, които присъствувате тук, и на всички членове на Съюза на техническия периодичен печат. Аз всякога ще помня днешния ден, както и думите, които ми казахте, и в малкото дни, които ми остават да живея, ще се трудя да направя още нещо, доколкото силите ми позволяват, и да служа все така честно на своя народ.”
Свежестта на думите и мъдростта на мислите ни потресоха. Ние не ръкоплескахме, а продължавахме дълго да се гледаме и мълком да се питаме: не се ли намираме пред някое чудо на природата. Но не, пред нас стоеше човек, който беше попривел снага под тежестта на годините, но чийто ум беше надделял над тяхната сила, за да тържествуват не те, а той. Умът на големия човек.
После се завързаха непринудени разговори. Всеки каза по нещо, но най-много говори чествуваният старец. Той ни разправи много нещо из своя живот ту сериозно, ту с безискуствен хумор, свеж и добре съвладян. Утрото свършихме с фотография в двора на митрополията.
На 13 часа имаше банкет в ресторант “Кристал”. Ако и да беше се оплакал на неколцина от слабо стомашно разстройство, дядо Симеон не ни отказа да прекара още час-два в нашата среда. Защо направи тая жертва, разбрахме от думите му, казани на обяда в отговор на приветствието от председателя на Съюза Никола Стоянов:
“Радвам се, че се намирам между първите работници за културното и духовно преуспяване на българския народ. Това е първият случай в моя живот. Чувствувам не само радост, но и гордост, гдето се удостоявам да бъда между вас. Зная, че всички усърдно и самоотвержено работите за повдигането на българския народ. Българският народ заслужава да се трудите за него. И аз, като пия за ваше здраве, моля Господа-Бога да ви благослови, да ви подкрепи и насърчи във вашите хубави дела в полза на майка България. Пия за ваше здраве.”
Значи, това е първият случай в живота му, когато български граждани от съвсем друга среда идат да му засвидетелствуват почитта си към него и към неговото голямо дело.
След обед на шест часа беше назначена сказката на нашия другар д-р Георги Ефремов на тема: “Как да стигнем сто години със запазени телесни и умствени сили”. Няма защо да се казва, че сказката събуди жив обществен интерес, още повече като се вземе предвид, че ще бъде държана именно по повод чествуването на един столетник. Салонът беше препълнен от слушатели. Сказчикът тържествуваше за успеха си. Но нито той, нито ние предполагахме и допущахме изненадата, която ни дебнела. Преди да се качи сказчикът на катедрата, пристигна и дядо Симеон, дошъл да чуе сам с ушите си как според съветите на един лекар може да се достигне до тая почтена възраст при всички особености, отредени само за младостта – свежи духовни и физически сили.
Слушателите се изгледаха със забавна веселост в очите. И с напрегнато внимание заследиха думите на сказчика. И те, и ние искахме да знаем, ще си съответствуват ли теорията и практиката. С напрегнато внимание заследи и дядо Симеон. Ако и да продължи сказката повече от час, той с нищо не даде признак на умора или на досада. А сказчикът като всеки фанатик въздържател се впусна в такива подробности, че някои от нас предпочитаха от време на време да го слушат със затворени очи. И разбрахме, че да достигнем до темата на сказката му, не трябва да пием никога нито вино, нито каквото и да било друго спиртно питие, нито чай, нито кафе, нито дори боза, защото и в нея имало известен процент от спирт: да не ядем месо, да не прекаляваме в яденето, да спим редовно по толкова и толкова часа в денонощието, да не се тревожим, и пр., и пр. Най-накрая, да правим редовно разходки.
Когато сказчикът свърши словото си, ние, околните му, както му е ред, станахме да го поздравим с хубавата сказка. Приближи се и дядо Симеон. Той се поусмихна и подаде ръка.
– Много добре, много добре. Поздравявам ви и ви давам тържествено дума, че от днес нататък ще изпълвам поне един от вашите съвети: ще правя редовно през деня разходки. Така деликатно отхвърли останалите му съвети тоя столетник, който преди няколко часа, ако и разстроен стомах, яде ведно с нас от нашето ядене и пи наздравица за нашето дълголетие. Ние, без да щем, прихнахме да се смеем. Смя се от сърце и самият сказчик. Може би той сега за първи път разбра колко много сектанщина, колко безкритичен фанатизъм има в неговите проповеди.
На другия ден беше празникът на равноапостолите св. св. Кирил и Методи. Тържеството продължи дълго. Особено много време ни взе шествието на учениците. Ние, заели място на почетната трибуна, трябваше да го изчакаме до край. Денят беше слънчев и необикновено топъл. Горещината беше не майска, а юлска. Пот течеше по лицата на учениците, а ние само гледахме как да се поизвъртим или поснишим, та главите ни да паднат малко на сянка. За неколцина от нас донесоха столове и аз не еднаж между интервала на шествието при две училища или при два по-отдалечени един от други класове поприсядвах да си почина. Дядо Симеон с черната панокалимявка на глава, която задържаше всичките лъчи на слънцето, продължаваше да стърчи над нас на трибуната, без да прегъне колене. За него като че ли нямаше ни умора, ни слънчев пек, той като че ли беше не в черно, а в бяло леко облекло, отбиваше слънчевите лъчи далеч от себе си. Гледахме го, чудехме се и се срамехме за себе си. Нас ли или думите на д-р Ефремова опровергаваше той?
Но вечерта ни беше най-голямата изненада. Въпреки очакванията ни на гарата дойде да ни изпрати сам дядо Симеон. Стоя до тръгването на влака, като гледаше да размени по някоя и друга дума с всички нас.
- Ваше Високопреосвещенство, това не трябваше от ваша страна. Вие сте тъй уморен, – каза му някой.
- Кой, аз? Това не е вярно.
- За вас – да, но за годините ви, – опитах се да се пошегувам аз.
- И за годините, и за годините, – отвърна ми със същия шеговит тон дядо Владика.
Подир няколко дни получихме следното писмо от него:
“Става една седмица, откакто бяхте дошли във Варна, вие и вашите другари, за да ме посетите и поздравите от името на вашия съюз за моята дейност по печата, на който вие от години сте посветили силите си и работите за доброто на България. Паметни са за мене посещенията ви, и времето на вашето пребиваване тук и всичко станало. Паметни са, защото, ако е истина, че от млади години имах усърдие да бъда полезен със слабото си и неопитно перо, не по-малко е истина и това, че моята работа беше твърде незначителна, и никога не съм мислил, че тя в преклонните ми години ще стане предмет на такава чест, каквато й се отдаде от страна на ветерани на мисълта и перото в България, и то по начин толкова трогателен за мене и вежлив. Всичко станало в тия паметни за мене дни е рожба на случайната снизходителност и внимание към един престарял служител на светата Българска църква от ваша страна и от вашите другари и членове на съюза ви. За това, макар да съм изказал устно признателността и благодарността си, за всичко аз чувствувам нуждата да направя това, макар и късно, и писмено да ви благопожелая здраве, за да служите на българския народ с полза, както до сега.
Поднасям Ви почитанията си и оставам ваш молитствовател во Христе
† Варненский и Преславский Симеон”
Това собственоръчно писмо (...) е писано на 31 май 1937 година.
Същата 1937 година този преблажен старец, запазил напълно духовна и физическа бодрост, по силата на неговото чувство за дълг и на нашата неразумност предаде Богу дух на 23 октомври. Повикан да освети моста между морето и Девненското езеро, и то в един силно мразовит ден, той се простудява и след няколко дни ни напуща, за да премине във вечните Божи селения. И не можа да достигне столетието, което беше може би и негово желание, както беше и желание на целия български народ. Като че ли това фатално освещаване не можеше да мине без него. Или пък управителните фактори са поискали да вградят в основите на моста според народното поверие човешка жертва и тази жертва трябваше непременно да бъде най-старият и най-заслужилият наш кириарх, възглавявал Варненската и Преславска митрополитска катедра в продължение на непрекъснати шейсет и пет години. Другаде биха постъпили инак: или биха отложили освещаването за по-благоприятно време, или биха отклонили по деликатен начин неговото желание да вземе непременно участие в тържеството. Другаде, но не у нас…
7.1.1947 г.
 
 
Заглавие
Сталкер и приятели
“Stalker” and friends 
Рубрика Резонанс | 2006 / април 
Съдържание
Трета годишна изложба на варненското студио за графичен дизайн, фотография, илюстрация, анимация, живопис, рисункаВарна,
музей Георги Велчев
1 март – 9 април
След като неусетно навърши 14 години и пренебрегна невъзможността да празнува точно рождения си ден – 29 февруари! - варненското студио за графичен дизайн Сталкер събира изкушените от визуалното творчество на изложба празник.
Под името Сталкер и приятели 25 автори от Варна, София, Москва и Лондон представят предимно нови и непоказвани неща.
Разбира се, специално място има продукцията на самото студио, представена с работи на Миляна Стоилова - асемблаж, Александър Калудов - дизайн, Нина Локмаджиева - фотография. Тук са и фотографии на Ива Георгиева, текстилна пластика на Мария Зафиркова, както и очакваното продължение на Моите джаз икони на мотора на студиото Димитър Трайчев.
С дизайнерски решения влизат в зоната на сталкеризма Йордан Желев с логотип, Александър Георгиев и Светлин Велинов от София с трансформация на комиксово изображение в пиктограма и варненският екип Васил Стоев, Станислав Евстатиев, Мирослава Арнаудова и Свилен Димитров – с 3 D проект на музикален видеоклип.
С илюстрации за учебници се представя Киро Мавров от София.
Популярни варненски имена присъстват в проекта – художниците Пламен Монев, Сашо Анастасов, Димо Миланов, концептуалният артист Цветан Кръстев, който се включва с видеоинсталация, фотографите Гаро Кешишян и Любомир Сергеев. С фотографии участват още Асен Баръмов от София, защитникът на аналоговото снимане Христо Иванов от Варна и най-младият автор в изложбата Добрин Калудов от Варна (14 г.)
Най-отдалеч идват векторните разработки на носии от различни български етнографски области, работа на Искра Кулешова от Москва и фотосесията Old School на Мариета Ценова от Лондон.
Идеологът на Сталкер Димитър Трайчев се радва на разширяващия се кръг от приятели, който отбелязва географските, възрастовите и дори височинните оси (снимките от парапланер на Асен Баръмов).
„Засилва се тенденцията дизайнерите да се намесват и в илюстраторската част от реализацията на визуалния материал. Те снимат, колажират, рисуват, пишат текстове – посочва Трайчев. А на въпроса за последните тенденции в графичния дизайн отсича: – По-малкото е по-добро. Целта е с минимум запомнящи се графични елементи да се намерят точните характеристики на обекта, които са съобразени с функцията му в представянето на пазара.”
Най-новите проекти на студио Сталкер ще се появят тази година на знакови за Варна форуми – 85-годишнината на драматичния театър Стоян Бъчваров, 80-годишнината на ММФ Варненско лято и Театралния фестивал Варненско лято.
Нина Локмаджиева, PR
ОТЛИЧИТЕЛНИ ЗНАЦИ СТАЛКЕР 2006
за творческо присъствие в зоната на високо напрежение между бизнес и изкуство
Юлиян Недев
за менажиране на Национален фотографски салон Варна
Васил Василев
за създаване на творческа общност по проект – фасадата на Хуманитарна гимназия - Варна
Спас Спасов
за журналистически пробив в бизнес стила със седмичника Морски Дневник
 
Емил Жупов
за творческо отстояване на визуалните стандарти в условията на държавна структура
Стоян Радев
за впрягане на актьорския талант в режисиране и менажиране на нискобюджетни спектакли
Чавдар Гочев и Венцеслав Марков
за усилието да променят идеята за клубна музика във Варна
Чавдар Гочев и Венцеслав Марков
за усилието да променят идеята за клубна музика във Варна
Алиби
за подкрепата на живата клубна музика във Варна
Мистър Баба
клиент на годината


      “Stalker” and friends – the third annual exhibition of the studio – an inside review by Nina Lokmadzhieva.
 
 
Заглавие
Стана Димитрова 
Рубрика За първи път в Простори | 2007 / март 
Съдържание
НЕ СЪМ ОТТУК
В градчето, където израснах
и се завръщам понякога -
не мога да упътя колите,
които ме спират и питат
как да продължат в посоката,
която търсят и са тръгнали...
Изброяват ми големи градове,
които познавам,
с личните им имена,
но не зная пътя към тях
по картата, а иначе...
И за да не ги обърквам,
им отговарям открито:
Не съм оттук.
КАТО ВЪВ СЪН
Времето се е провлачило...
Не си вярвам
и днес да намеря сили,
за да събера и изхвърля
окапалите сухи листа,
след снощния дъжд.
Трупат се, откакто съм дошла,
и потъвам в тях като във сън
от купища сухи листа,
нахвърляни от немилостив вятър
из двора на запустението.
УТАЯВАНЕ НА БОЛКАТА
Бях забравила, а помня.
Този град е каменист.
И чаткането на копитата,
които се завръщат в него,
с препълнени каруци ден.
За песента на чучура
от градската чешма –
преливаща във коритата,
след хоризонта на Скръбта,
където болката се утаява.
За каменния свод над нея,
с грижливо наредени некролози,
заслушани във живата вода.
И жадните коне –
с нетърпеливи глътки,
които пият свечеряване,
от утрото на хоризонта.
Бях забравила, а помня.
Този град е каменист.
И камъните, със които ме пропъди,
още ме преследват...
 
 
Заглавие
Станислав Пенев 
Рубрика Поезия | 2007 / декември 
Съдържание
Станислав Пенев е роден през 1953 г. във Варна. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на поетични книги, на книги за деца, литературоведски изследвания, студии. През последните няколко години морската тема е основна в творчеството му и печата поетични цикли в периодичните издания: в. “Словото днес”, сп. “Море”, “Знаци”, алманасите “Света гора”, “Литературна Варна” и др. Член на Съюза на българските писатели. Живее и твори в град Варна.
  
Станислав Пенев

ОПАСНОСТ

Крайбрежието плава… Все вали…
И лятото се стича във краката.
Небесната вода в кръвта пълзи:
по картата на вените – в телата.

Подгизнал вик пак търси сушина,
надига се нагоре, но се дави
в надеждата за утре – синева
да спре дъжда, да ни избави…
ИЗГРЕВ В БУРГАС

И лодките, и къщите, и кея
полюшва нощем морската снага.
Нагазил в пясъка, сънят копнее
да го изпълни вече светлина.

Лъчът на фара дръзко се забива
в капака непрогледен от тъма.
Надига го морето… И залива
в мен всичко пак прохладната вълна.
Да грейне слънцето, да изпари
водата, разполагаща с всемира.
Дъждовната река пръстта изми –
мечтите ни без хоризонт, умират.
 
 
Заглавие
Станислав Пенев 
Рубрика Поезия | 2014 / 1 
Съдържание
Станислав Пенев (1953, Варна)- поет, преводач, издател. Завършва „Българска филология” и „Философия” в СУ „Св. Кл. Охридски”. Учител по бълг. език и литература във Варна. Председател на Сдружението на писателите – Варна, председател на редакционния съвет на в. „КИЛ”; от 2009 г. – председател на Сдружение Литературно Общество – Варна и гл. редактор на в. „Литература и Общество”. Чл. на СБП. Автор е на 15 стихосбирки, на стихотворения за деца, на книга с афоризми и хумористични мисли, на книга с публицистични портрети и др. Превежда от славянските езици и издава 5 преводни книги. Неговата първа стихосбирка „Интимна космогония (1992) е преведена на полски език и е издадена в Полша (1993). 6 негови стихосбирки: „Брегове” (2008), „Пристан”(2009), „Българско море”, „Надежди по вълните” (2011), „Небето бавно отпътува” (2011) и „Надига се душата да отплава” (2011) са преведени на руски език от преводача и писателя Всеволод Кузнецов и са издадени в Русия. Превеждан е и е печатан през последните години в Хърватия, Полша, Украйна, Беларус, Латвия, Италия, Унгария, Германия, Гърция, Армения, Сърбия, САЩ, Канада, Австралия, Русия.
(АртЕнциклопедия Варна)
Станислав Пенев

ВАРНЕНСКИ ЕСКИЗ

Облаците – шапките на Господ,
плуват над земята леки, сиви…
И невидими глави докосват,
мъдро се издигат – мълчаливи.

Синята омая на небето
в този град вселени разпознава.
Ширнало се е за път морето –
хоризонтите да приобщава.

Вятър трополи край нас с прието
разстояние за всяко време…
Спре ли – чувството ни е отнето,
сякаш паднали сме на колене.

Искам само да рисувам вятър –
друго всичко мога да пропусна.
Времето за нас не е театър –
щрих е на голямото изкуство.

ВАРНЕНСКА
ИМПРЕСИЯ – І
 
Дълбоко в нас остава тишина –
ненакърнена, девствена, нечута:
гореща лава, скрила се в кръвта,
която все по вените се лута.

Намръщено, небето има грях,
че ни ръмжи с упорство неприето,
опитва се да всява даже страх –
над нашия живот налага вето.

А птиците будуват след любов,
Вечерницата свети чак до обед.
Клишето за щурците, че са зов,
е вечна песен на тревите нови...

Блести под сенките – брегът блести,
следобедът пред извор коленичи,
усмихнат вятър с хитър поглед бди,
горещината на страстта наднича...

И всичко в нас, в дълбока тишина,
донасяща ни не една надежда,
е прилив тих на морската вълна,
в която чувствата ни се оглеждат.

02.09.2012 г.
ВАРНЕНСКО СИЯНИЕ

Закотви се тук лятото, замря.
През мараня трепери и баирът.
Морето се изгуби в светлина,
но светлосиньо бавно пак събира.

Жаравата на слънцето мори –
над Морската градина плам разлива
и калайдисва под дърветата дори
петна по-светли… И не си отива…

На свежи водорасли аромат
до пейките в градината достигна –
с планктон обрасла търси този бряг
водата – кротка уж… Но пак изригна…

Удари плажа, издълба брега,
от дълбините хлад далечен носи –
на метър пясъкът гори сега
без пламък видим стъпалата боси…

До кръста мокър, стар рибар върви,
издърпал мрежата – сафрид предлага,
за чернокоп, барбуня – утре се гласи
и според времето ще се надява…

А тайните опазени мълчат,
и нощем все се будим без причина...
И в моя град усмихва се денят
след прилива на ярка месечина.
15.10.2012.

* * *
Морето дълго, дълго ще въздиша,
почувствало, че лятото си тръгва.
В различни цветове ще се облича
водата му, когато се залъгва,
че може нещо все пак да остане
от порива, брегът превърнал в есен.
А листопадът само ще го мами,
че шарен и златист – е интересен.

Вълшебното килимче – дъжд пороен,
отнесе топлината на дълбоко.
Морето ще сънува сън спокоен
през зимата в леглото си широко.
И всяко разстояние надежда
за близко лято му шепти отново–
морето цяла зима се оглежда
да грабне лятно слънце наготово.

01.09.2012 г.
 
 
Назад [ 16 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма