| Резултати от търсенето | |||
| Заглавие | Steffan Venedict Popov& between rhetoric, music and building. |
||
| Рубрика | Имена | 2006 / януари | ||
| Съдържание |  Георги Кацарски Стефан Попов е роден през 1889 г. във Варна.
Баща му Венедикт Попов е бесарабски българин. Завършва правни науки в Европа, след което идва в прародината. Назначен е за съдия в Русенския апелативен съд, а след няколко години се премества във Варна. Става окръжен управител и народен представител. Тук се жени за гъркиня.
Синът Стефан Венедикт Попов завършва със златен медал класическия профил на Мъжката гимназия и заминава за Белгия, за да следва архитектура. Не след дълго се прехвърля в Германия и взима диплома в Мюнхен тъкмо в навечерието на Балканската война. Завършва в съкратен срок Школа за запасни офицери и участва като младши офицер във всички войни. Към края на Първата световна война е ранен тежко, като за това получава военно инвалидна пенсия. Награждаван е с орден за храброст.
Стефан Попов е чувствителна натура и изживява дълбоко погрома и разрухата след войните.
 Къщата на Боян Блъсков - издател, на ул. “Преслав” 59 и курортен дом “Плаж Варна” - ул. “Приморски” 59
Започва да упражнява своята професия на частна практика в града. Периодът е труден: криза и финансов недоимък. През годините след войните обаче Варна се ръководи от силни кметове като Димитър Кондов, Петър Стоянов, Никола Попов, които успяват да преодолеят критичния спад и да създадат условия за възход на града. Подготвена е програма за развитие на Варна като международен курорт и като културен център. Започват да се строят луксозни частни и обществени сгради със значителни архитектурни стойности. Стефан Попов има възможност да покаже и доразвие своите способности. Проектира ценни сгради, като почти всички са архитектурни паметници. Ето някои от тях:
* сградата на бул. “Княз Борис I” 46 (къщата на търговеца Мешу);
* сградата на бул. “Владислав” 7 (къщата на аптекаря Новкиришк);
* халите на улица “Сан Стефано” (сега съборени);
* сградата на бившето Съветско консулство на ул. “Братя Шкорпил” 22;
* първата жилищна кооперация в града на бул. “Приморски” 9, известна повече като “Плаж Варна”, или като “сградата на Венедикт Попов” (тя е строена върху 340 кв. м на пет етажа с партер и магазини);
* къщата на Антон Пейчев на бул. “Сливница” 20 (бившият Окръжен комитет на БКП, сега Булбанк);
* сградата на Българското параходно дружество на бул. “Приморски”;
* къщата на Боян Блъсков на ул. “Преслав” 59;
* къщата на семейство Холевич на ул. “Драган Цанков”;
И това не е всичко.
Заедно с архитект Дабко Дабков Попов изгражда внушителната сграда на Варненската търговско-индустриална камара (днес Щабът на ВМС) на улица “Преслав” 16.
Прави камбанарията и подменя покривната конструкция и кубетата на Катедралния храм-паметник “Св. Успение Богородично”.
 Сградата на Параходство БМФ 1937 г. - ул. “Приморски” 1 и сградата на бул. “Княз Борис I” 46 (къщата на търговеца Мешу)
Строи още много други частни къщи, които ще бъдат издирени и попълнени към фонда му.
Стефан Венедикт Попов е виден общественик, няколко мандата е общински съветник, през 1931 г. е народен представител. Член е на БИАД - Варна, като през 1920 г. заема длъжността секретар-библиотекар.
Освен професионалист и общественик, той притежава рядката дарба на красноречието. Малко адвокати могат да се състезават по реторика с него. Владее шест езика, в това число и латински. Свири на виолончело, мандолина и цигулка.
Стефан Попов е едър мъж. Видът му вдъхва уважение и страхопочитание. Но всъщност е общителен и човеколюбив. Както се казва - народен човек. Предразполага хората към себе си. Особено го обичат работниците, на които осигурява работа. Държи се с тях като равен с равен, не ги дели по етнос и произход. Често споделя трапезата си с тях.
 Къщата на Григор Пейчев - 1923 г. - днес в нея се намира Булбанк и сградата на бул. “Владислав” 7 (къщата на аптекаря Новкиришк);
При установяването на комунистическата власт Стефан Венедикт Попов е изправен пред Народния съд и осъден на 15 години затвор. Семейството е изселено в с. Добрина, Провадийско, а имуществото му - конфискувано. Освободен е предсрочно през 1953 г., но е крайно оскърбен от нанесените му морални и физически удари. Излиза от затвора с разклатено здраве. Умира на 2 септември 1956 г.
Хилядно множество го изпраща в църквата “Свети Архангел Михаил” и до последния му дом в Старото гробище на Варна.
Уважението не може да се затвори зад решетки. |
||
| Заглавие | Венецианският шал |
||
| Рубрика | Разкази | 2007 / април | ||
| Съдържание |  Стефка Венчева е родена в Брацигово през 1968 г. Завършва СУ „Климент Охридски”, работи като репортер в регионални издания в Пазарджик, сега е отговорен редактор на вестник „Пазарджишка Марица”. Автор е на сборник с разкази „Сънища” и новелата „Ема”. Нейни разкази са публикувани в централни и местни вестници. Носителка е на национални и регионални награди за проза.От шала на Доя бяха останали само ресните. Черни и лъскави, каквито вероятно са били косите й. Поне така каза той. Нея я няма. Отдавна я няма. Рибарят погледна към залеза, от който капеше мед. Нямаше и намерение да тръгва. Всъщност него никой не го очакваше. Освен котката в тъмната му дървена къща на брега всичко беше старо. Продъненият креват, овехтелите тигани – нагорели отвън като огнището му. Без хладилник и телевизор. Изстудяваше ракията си в морето. Сутрин се качваше на колелото и се връщаше отнякъде с огромна разнебитена кошница, пълна с плодове и зеленчуци, и баничка – за мен. Тук беше мястото на съвършената пустош, в която времето не се движеше. Плажът пред къщата му беше не повече от три метра и аз се търкалях по него по цял ден с книгата си. Аз също не бързах. Ровех с крака в пясъка и усещах как прониква между пръстите ми. Хладен и ситен като готварска сол. Завирах се в него с неописуема наслада, сякаш се сливах с частиците му.
Смокините надничаха зад гърба ни като качулките на доминиканците, които той беше виждал с очите си във Венеция. Небето леко притъмняваше и облаците плуваха, осветени откъм гърба си от топенето на слънцето. – Тя, Доя, не беше обикновена жена. Морска царица. Беше на десет годинки, когато се появи в селото. С гарванова коса, почти до петите. От нищото дойде – каза го бавно и хрипливо, докато се опитваше да запали цигарата си без филтър. – От тръстиките край морето... Аз съм първият мъж в живота й. Отсреща в залива. Там бяхме за първи път заедно. Знаеш ли, човек, като започне да остарява, и подробностите от миналото се появяват. Всичко помня. Мислех, че съм забравил. Погледът му се замрежи, а в него се отразяваха таляните отсреща. Бавно дръпна от цигарата си, която държеше само с два пръста, покафевели от никотина и десетките години на самота, прекарани в това толкова незабележимо място. Исках да отида някъде, където не живее никой. От шумотевицата, която ме обграждаше в моя свят, ме бе обзело желание да се изолирам. Общуването с безкрайно многото хора, които всеки ден идваха в редакцията, започна да ме изнервя. Всеки от тях се чувства длъжен да ме зарине с проблемите си и това ме правеше все по-нечувствителна и понякога зла. Въпреки това продължавах да попивам дребнавостите и еснафщината до мига, в който исках да изкрещя: оставете ме на мира. Точно тогава си взех отпуската и се метнах на колата. Така попаднах на него. Беше седнал на един огромен камък преди пет дни и спрях, за да го питам дали съм хванала вярната посока. Покани ме в къщата си и оттогава мълча като риба. За сметка на това вече знам наизуст живота му. Всеки път стига до Доя, но нещо го спира да продължи. Той пак погледна към залеза. Парченце мида се заби с палеца ми ведно с крясъка на някаква чайка. – Понякога си мисля, че Бог е един огромен ваятел, който е имал парче глина. Разделил го е на милиарди късове и им е вдъхнал живот. Той дори не си е играл да измисля различни съдби. Начертал е единствено стартовата линия. Оттам насетне всичко е оставил в ръцете на хората, по-точно на свободната им воля. Дори Бог не е предполагал какво многообразие е създал. Замисляла ли си се? Всеки миг от твоя живот е един избор. Да вървиш по пътя или по тротоара, да се облечеш в синьо или в бяло, да ядеш само плодове или само месо? И това са най-простите неща, които правиш всеки ден. Без съзнателно да се запиташ защо го правиш. Това е големият проблем. Хората все по-рядко се питат защо избират именно това. Ти имаш ли отговор? Дръпна леко от цигарата и се подпря на коляното си. В маниерите и изтърканите му дрехи има нещо аристократично. На няколко пъти се улових да мисля за него като за мъж, с когото бих искала да бъда. Чертите му бяха сякаш изсечени. Нос, който изразяваше силен характер, четвъртито лице, набола бяла брада. С овехтели дънки и тениска, която някога е била нова. Деляха ни повече от четиридесет години във времето. В началото ме подразни наставническият му тон, но после осъзнах, че няма как да бъде иначе. Обърнах се по корем. – Нямам отговор, но дори и да имах, какво от това? Моят отговор е само част от всички възможни. – Човек трябва да има отговор за всичко. Но за да имаш отговор, най-напред трябва да мислиш. Трябва да имаш товар в главата си, а не бръмбари. Като Доя. Беше го изоставила преди повече от тридесет години. Тръгнала с някакъв мъж, който той наричаше Венецианеца. Душата му още сълзеше за нея. – Никога ли не я видя повече? – Видях я. Във Венеция. Бях слязъл от кораба, имахме няколко часа престой. Шляех се по улиците, когато я мярнах в тълпата. Видях гърба й. Косата й. Затичах се и я настигнах. На раменете си носеше онзи шал. Гледаше ме с големите си ококорени очи и нищо. Усмихна се и каза: “Ето че се срещнахме пак.” Сивото около мен се сгъстяваше. Ставаше тъмносиньо. Някакъв тиган се изтърколи в къщата му, вероятно бутнат от котката. Потръпнах от звука. Той пък пътуваше към онзи миг. Бялата му коса се открояваше. – Тогава я хванах за ръцете и й казах, че никога вече няма да я изпусна. За нищо на света. Тя се смееше, както тук, на този бряг. Отведе ме през кривите улички в дома си. Някъде близо до една катедрала, около която се навъртаха доминиканци. Издърпа ме вътре и затвори врата с крак. Още помня как я докосвах, помня мириса на тялото й. Миризмата на море и влага, която влиза под кожата ти. Ще откраднем този час от мъжа ми, каза тя. И ми подари всичко, което сега имам. Очите му пак се наквасиха. – Да търсиш себе си, означава вечно да пътуваш. Дали през времето, или по пътищата, може да се поспори. Но и в единия, и в другия случай имаш шанса да разбереш не само себе си, но и другите. Търсенето е за слабите, а аз съм слаб. Слабите не умеят да избират. Да избереш е най-трудното нещо на този свят. Изборът е прекалено сложен за слабите духом. Силните го правят още преди да са стигнали до него. До факта, до мига на избора. Тогава аз не избрах. Можех да остана с нея, завинаги. Но ме беше страх. Въздъхна и угаси цигарата. Плисъкът на вълните ме събуди от унеса. Исках аз да съм онази жена. Лудата, непокорната, страстната. Исках да бъда това в този миг. Искаше ми се някой да ме обича толкова много, колкото можеше той. Ненаситно, настървено, неистово. – Дойде с мен на пристанището и единственото, което ми даде, бе този шал. Тя също не направи своя избор. Ако е жива, сигурно още ме обича. Усещам го с гърдите си. Когато някой не обича истински, ти го чувстваш. Ето тук, вдясно от сърцето си – той сложи ръка върху слънчевия сплит. – Ако никога не си усещала тази болка, значи си прокълната. Господ винаги свързва душите на онези, които се обичат. Силуетът на къщата тъмнееше и малко след това зад нея изплува луната. Като рисунка на треторазреден художник. – Какво стана с шала й? – Пазех го. Доскоро го пазех. Бях много ядосан веднъж и го разкъсах, на сто парчета, на влакна го направих. Останаха само ресните. Твърди са като косата й.  Kолие (ХIХ в.) |
||
| Заглавие | Poems by Vesselin Marinov. |
||
| Рубрика | Поезия | 2005 / декември | ||
| Съдържание |
Веселин Маринов. Роден през 1945 г. във Варна. Автор на лиричните сборници „Рисунки върху падащи листа” (1995), „Танцът на цветовете” (1997) и „Детска книжка” (2000). Публикува разкази в фантастичен и криминален жанр. Преводач на поезия и проза от полски: Станислав Лем, „Завръщане от звездите”; Кристина Хойновска-Лискевич, „Сама около света”; Кшищов Борун, „Прагът на безсмъртието” и др. Лауреат на литературния конкурс „Веселин Ханчев” (1988).
“Гробища”, Милко Божков, 1997 г. Варна, “Галерия 8”
СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО
Господи, Ти, който си във моето небе,
от светлината вътре в мене озарено,
не изчезвай в този странен час
на необяснимо равновесие
между болката и лесното спокойствие.
Не е вярно, знам, че е лъжа –
никой никога не се е спирал
със съмнения в очите пред вратата ми.
Нищо ли не мога да му дам?
Или между нас лежи стена –
сякаш между два различни свята?
Господи, аз няма да Те моля.
Слушай мойта заповед, Кърмчийо,
курса срещу вятъра поддържай
и това променливо течение.
Двамата ще търсим корабокрушенци
по сковани в камък острови,
отминати със равнодушие.
И дано скалите ни попречат
да достигнем до щастливата земя.
СРЕЩА
Взех от Слънцето
мъничко късче
и отидох при моята черна любима,
която живее във къща от сняг.
Когато там стигнах, бе тъмно...
Аз извиках...
Листата потрепнаха и замряха...
Вратата бавно се отвори,
изряза жълт квадрат
от тъмнината...
Излезе милата,
застана във квадрата...
И лумна силен огън от земята... |
||
| Заглавие | Poetry: verses by Dimitar Steffanov, Ivan Ovcharov and Boyan Varbanov |
||
| Рубрика | Поезия | 2006 / април | ||
| Съдържание | Димитър Стефанов е роден на 20.03.1932 г. в с. Шумата, Габровско. Завършва гимназия в Дряново и чешка и българска филология в Прага (1954). Работи като редактор в Радио София (1955 - 1969), изд. “Народна младеж”, “Български писател” и сп. “Пламък”. Сътрудничи в много периодични издания. Поет и преводач, един от известните автори на хайку в българската поезия. Основни поетични книги: “Най-голямото небе” - стихове (1965), “Знак за събиране” - стихотворения (1968), “Верига от криле” - стихове (1970), “Долу на слънцето” - стихотворения (1970), “Стихотворения” (1975), “Стихотворения и поеми” (1978).
ДИМИТЪР СТЕФАНОВ
|
||
| Заглавие | Poetry by Zoya Ezrochi. |
||
| Рубрика | Преводи | 2005 / ноември | ||
| Съдържание |
ЗОЯ ЕЗРОХИ (р. 1947) живее в Санкт Петербург, Русия. Тя е химик по образование: завършила е техникум, работила е в лабораторията на един институт, с което е осигурявала съществуванието си. Тогава стиховете й почти не се печатат. В годините на перестройката този институт се оказва пред рухване. Налага се да „смени професията си”. Тя започва да търгува на пазара с детски играчки. Стои редом с бабички, които продават своите плетива и зеленчуци, бяга от милицията, понеже този пазар е забранен. От това капитал не натрупва, но пък създава изразителни стихотворения, защото поезията е навсякъде около нея, където има живот. А на нея, на Зоя Езрохи, съдбата й е подарила рядко дарование: да подрежда живота в римувани стихове тъй непосредствено и непринудено, сякаш това е естествената форма на речта.
Неотдавна Зоя Езрохи осъществи заветната си мечта: да издаде в един том всичките си стихотворения. Превежда се за първи път на български.  ЗОЯ ЕЗРОХИ НЕ СЕ ВКИСВАЙ!
И стените тук дори
Не понасят мрака.
Чуми – две, холери – три!
И петнайсет рака!
Едногърдите жени
смеят се безбожно
и споделят си едни
болки невъзможни.
При Тамара метастаз
пъпли под халата,
А пък тя гощава нас
с приказна салата!
При Ирина гной сълзи
под превръзка нова,
но къносани коси
къдри тя наново.
Тука още можем пак
да сме хубавици
и в прозоречния мрак
пак да храним птици.
Клонки, пъпки, весел шум .
Февруари – в края.
А пък ти с една наум
празнична омая.
И синигерчето как
- чуваш! – се възторгва.
А покойниците пак
свалят в тъмна морга.
В ОЧАКВАНЕ НА ОТГОВОР
Избави ме ти, Боже, от рака -
десет години макар.
Мойто куче при мен да дочака
свойта смърт като дар.
Нека и котките, нека
да си скачат и мъркат във хор,
да не стават те жертва нелека
на негодници в нашия двор.
А пък тези, чието аз име
се боя засега да издам,
нека в пътя ми тръгнат пустинен
и да стигнат най-сетне до Там...
Пази ме ти, Боже, от рака
и последствия други от брака...
Преведе Тихомир Йорданов
Translations: poetry by Zoya Ezrochi. |
||
| Заглавие | Poems by Krassimir Simeonov. |
||
| Рубрика | Поезия | 2005 / септември | ||
| Съдържание |
Красимир Симеонов беше гост на “Простори” през юни тази година. Два-три месеца по-късно поетът отново присъства на “просторните” страници, което пък говори, че в тези чести срещи няма нищо случайно... Той е роден на 4 юли 1967 г. във Варна. Завършва българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Автор е на стихосбирките „Видове” (2003) и „Кожа” (2004) и „Езерни очи” (2005).
КРАСИМИР СИМЕОНОВ
ЛЕОНИД
През 480 г. пр. Хр. спартанският цар Леонид
начело на триста бойци и не много доброволци
задържа почти три дни в отчаяно
сражение седемстотин хилядната армия
на Ксеркс. Но се появява един грък – Ефиалтис,
който предава на персите пътя, по който те могат
да минат в гръб на Леонид.
Така спартанците са победени.
Духът на врага обаче дотолкова пада, чe не след дълго
огромната за времето си армия е разгромена.
Тази битка е известна като битката при Термопили
(Горещите порти).
Пред мен са варварите
в редици по хиляда;
не виждам края им – земята е
натъпкана като преяла.
Мила, сега у дома
ти къпеш животното.
От шестгодишни уча тези триста,
че силата във техните ръце е мъдрост...
И слязохме от планините вчера
за последния урок.
Мила, сега у дома
ти миеш сребърните съдове.
Най-после тук са варварите –
повече от пясъка са в шепата ми.
Затова не бързайте и правилно
телата си боядисайте в червено.
Мила, сега у дома
ти разпалваш огъня.
Ние няма да победим.
Ние сме вече мъртви.
Но под броните ни се ражда един
грифон безсмъртен.
Мила, сега у дома
ти подреждаш цветята.
И за размаха на неговите криле
му е нужен безкрая.
Ние ще му го дадем,
а той на нас – Рая.
Мила, сега у дома
ти топлиш водата.
Леонид съм! Четете в очите ми:
След снощната болка
във тях е тъмно наистина,
но има край и смъртта!
Мила, ти си готова
за жертвоприношението.
Ето и Ефиалтис бърза...
Това е, оправете реда!
В бяг към сърцето им ще се спуснем
като къс вулканична скала,
като огнени пръски.
Мила, разбрала си –
ние сме днешната жертва.
Ти продължи ритуала –
работата си да довърша.
СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА
На Ангел Г. Ангелов
Смехотворна шестетажна кула –
по скоро дървена барака –
грозно нещо, мислено да бъде Онзи кон,
но изоставено;
с процепи, объркани стълбища,
проядено от лишеи и старост.
Аз напредвам някак през етажите
и бързам.
На първия ме срещна змеят
от детските ми сънища – все същият.
На втория – един приятел,
който се удави като малък,
ми разказва дълго за пропуснатото.
На третия момичето,
което
топлеше очите ми
през тихия и миризлив живот,
си тръгна.
На четвъртия
започнаха да ме преследват страховете.
На петия се спрях –
основите на кокалестото създание
потрепваха;
донасяха ми вести
крайно натъжаващи.
С провесени крака и бавен поглед,
впит в кожата на моето чудовище,
успях да видя
как залагат взрив в основите.
Дребничките долу носеха фитилите,
посичаха със брадвите си,
ровеха с крака.
И успях да видя как във края на гората
ковяха масите за утрешния Празник.
Един етаж –
и съм сред птиците – си казах...
Но тези сънища
са толкова непрeдвидими.
Събудих се от треската след дни
и пих вода.
И не мога да си обясня кръвта и болката
от някакви трески,
забили се под ноктите ми.
|
||
| Заглавие | Poems by Lilyana Steffanova. |
||
| Рубрика | Поезия | 2006 / януари | ||
| Съдържание | Лиляна Стефанова е родена в София. През 1947 г. записва в Москва театрална режисура, а след това завършва Литературния институт “Максим Горки”. Работи и печата в литературни издания в страната; участва в крупни международни форуми, като председател на българския ПЕН-клуб и като секретар на Културната комисия на Международния комитет за европейска сигурност и сътрудничество в Брюксел.. Публикувала е десетки с книги със стихотворения, пътеписи, документална проза, есета, етюди, беседи със съвременни писатели... В декемврийския брой на “Простори Лиляна Стефанова разговаря с норвежкия писател Едуард Хуем.
Снимка Мирослава Арнаудова. Трети национален фотографски салон Варна 2005
ВРЪСТНИЦАТА Двамата посадихме
тази кралска смоковница.
Ето я на скалистия бряг,
разперила клони,
хванала времето в длани,
зелена и богоравна.
Тя е на възрастта
на нашето първо
обичам те!
Защо любовта
така безразсъдно
загуби своята градска корона?
Своите сокове?
Своя кипеж?
Умря в бедност,
без къшей надежда.
Без глътка буйство.
Умря.
А как зеленее,
как тържествува
връстницата на нашето първо
обичам те!
ДУША ПО МОНОКИНИ Замина дискотеката на лятото.
И чувам пак
хрущенето на мидени черупки
под гумените си ботуши.
Душата ми по монокини
освободена, ненаситена.
Магията на хоризонта ме обсебва.
Чета надрасканите стихове,
които вятъра
оставя върху пясъка.
Опитвам се и аз,
но той безочливо
изтрива моя ямб -
добре позната ревност
сред поетите!
Харесва ми хазартния му нрав
и неговото нагло превъзходство.
И все пак помежду ни има родство.
Това ми стига.
Душата ми - довчера
римувала бензин и безнадеждност
по градските кръстовища -
сега зазубря
хруптенето на мидени черупки
и неговия неримуван стих.
СРЕБРОТО Вече е късно
да стигна
в двайсет под нулата
до ония лавинни рилски била,
вкусили бялата смърт.
Но се моля,
за кой ли път -
да слизат при мен,
когато мрачна мисъл
заварди духа ми.
Да се спускат
техните снежни чела
в делника мърляв –
преди да ме задуши.
Да засвятка
скрежа на вечното –
когато и аз -
овъргаляна,
овълчена,
обречена -
цяла в тленния свят
на дребни души.
И ако някой
прозрачен ден
реша да измеря
с какво бях богата
и дали съм била -
да блесне среброто,
чисто и мъдро
на ония далечни лавинни била. |
||
| Заглавие | Poems by Lyubomir Levchev. |
||
| Рубрика | Поезия | 2005 / септември | ||
| Съдържание |
 Поетът Любомир Левчев неотдавна навърши 70 години. Днес калта е от него, гостува на поетичното гнездо на “Простори”. Защото, как беше... Ангелите избират думи! Не отлитай от себе си, Поете!ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ
SPIDERMAN
В градината
пред вятърната мелница,
не на пейката,
а на тревата
е седнал човекът-паяк.
Отворил своя вестник,
уж чете паяжината,
а всъщност слуша как
отчаяно бръмчат
хванатите новини.
Но никой не обръща внимание
на тази постмодерна пластика,
освен врабчетата, които любопитстват
дали мухите са истински
или лъжливи.
Разбира се, че са лъжливи -
готови да станат история.
О, врабчета! О, рошави гаврошовци,
о, които дори не правят гнезда.
Иначе бих допуснал,
че вие сте ни направили.
Защото
човекът, напуснат от историята,
прилича на изоставено гнездо.
Населеното гнездо
разбира, че има смисъл.
От него се носят песни.
А това звучи гордо.
Изоставеното гнездо мъти призраци.
Има време за правене на гнезда -
ще каже Проповедникът.
Тогава Господ дава
от своята специална кал.
Природата дава сламките.
Ние - труда.
И ето идва историята.
И снася в нас
своите кукувичи яйца.
Някои ги изритват от гнездото веднага.
Други се вслушват:
Какво мърда вътре?
Боже, това е моето сърце -
казват другите.
И от сърцето се излюпва
нова малка история
с човекоядна човчица.
Човекът, обладан от историята,
иска да отлети от себе си.
Той размахва крилата,
които няма.
Велик е, ако загине.
Жалък е, ако оцелее.
Защото не той, а историята отлита.
Тогава той се спуска
по своята тънка
следисторическа нишка
в нищото.
В обикновеното време,
което няма причина,
нито следствие,
Там, в градината
на вятърната мелница
(която мели съединението
и го прави на силаж)
човекът-паяк,
с тънки крачета
и огромен корем,
плете своя вестник и си мисли:
Ако мине силен вятър,
ще събори старите гнезда.
Това - добре.
Но ще обърне тази страница.
И може нещо ново да се случи.
ЦИГАНСКОТО ЛЯТО
НА ДУШАТА Косовете ми избират ябълки.
Ангелите ми избират думи.
И аз
като че ли не правя нищо.
Като че ли снощи
съм си забравил сърцето в
любов от последен поглед.
Но къде беше това?
Помня как излязох от себе си.
Помня как в парка
някой свиреше на празната си шапка
амурски валс.
След това...
Мисля...
Но мисли ли се след това?
|
||
| Заглавие | Poems by Pavel Tsvetkov and Boyan Varbanov. |
||
| Рубрика | Поезия | 2006 / януари | ||
| Съдържание | Bоян Върбанов Роден на 19 април 1931 г. в с. Сеячи (сега квартал на Попово), живее във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, работил е като редактор в софийски и варненски вестници, в радиото и телевизията. Автор на лиричните сборници „Няма ги мъжете у дома” и „Смълчано небе”. Публикувал е стихове, разкази и публицистика в „Литературен фронт”, „Пулс”, „Пламък”, „Везни” и др. БОЯН ВЪРБАНОВ
***
Ще тръгнеш ли в часа на свечеряване
през джунглата на свойто неспокойство,
през хладните пустини на тъгата
и непонятните реки на обичта?
Ще тръгнеш ли във този късен час
към златните измами, към надеждата,
към дните с дъх на прегоряла страст
и порив див по циганското лято?
В часа на свечеряване ще тръгнеш ли
към дансинга, където стене още оня джаз
и с хрипкав глас настройва мрака
за утрешната твоя неотменна нощ?
ПОДНОЖИЕ Все там, сред отломъци от минало,
покрай застинали скали от бъдеще,
изтича неизтеклото още време
в тресавищата на самотния ни ден.
В заслони от отминала любов,
в хралупи от настръхнало спокойствие,
сред крясъци от мъртви истини
и смътни очертания от залези
едва ли някога докрай ще разберем
защо са пролетите вече без ухания,
защо тъй бързо идва есента,
защо и в жегите на късно лято
студът в душите трупа сняг
и ние, в непрестанни преходи залутани,
останали без дъх,
сред преспите на своето подножие
пъртина все разриваме и търсим връх.
ПЪТУВАНЕ Какъв е този денонощен влак,
със който все за някъде пътуваме
във старите раздрънкани вагони
със весели и тъжни пътници край нас?
Сред проломи, затрупани от сняг,
в посърнали от жегите поля,
през мостове и сумрачни тунели,
край есенно покрусени лъки
и пролетно разцъфнали поречия,
безкрайно дълго все пътуваме,
с товар от много думи неизречени...
Павел Цветков гостува на “Простори” през юли т.г. Роден е през 1971 г. във Варна, завършил е Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология. ПАВЕЛ ЦВЕТКОВ
МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО Ако съществуваше
машината на времето,
щях да те открадна
от количката
на майка ти,
от яслите
зад блока,
от родилните везни,
от топките
на татко ти,
от мисълта на Бога,
и да те имам
цял живот
до себе си.
***
Цял живот се уча
как да пиша името Ти,
Господи.
Цял живот броя
листата на дървото,
без да мога
да дешифрирам силата,
която
налива сока в корените.
Близо век живея,
а така и не успях
да излекувам
сричането.
ПРОЩАЛНО ПИСМО Те казаха, че аз съм те убил.
Нима бях длъжен да приема любовта ти?
Разпитваха къде, с кого съм бил,
почувствах се като герой на филм,
във който се разказва за смъртта ти.
Изправен на последния етаж,
с трепереща ръка захвърлям фаса.
Оставих те сама на онзи плаж,
да бъда с теб ми липсваше кураж,
но трийсет метра под деветата тераса
ще им докажа колко съм различен
като напиша с кръв, че те обичам. |
||
| Заглавие | Poems by Svetlana Kekova and Constantine Vanshenkin |
||
| Рубрика | Преводи | 2006 / февруари | ||
| Съдържание | Светлана Кекова. Родена на остров Сахалин, живее в гр. Саратов, по образование е филолог. Автор е на четири стихосбирки, лауреат е на награда, носеща името на писателя Аполон Григориев.
Константин Ваншенкин. Роден през 1925 г. Руски поет от военното поколение, автор на многобройни лирични книги. Поезията му осмисля приемствеността на поколенията и човешкия дълг към своето време.
От руски Тихомир Йорданов
Poems by Svetlana Kekova and Constantine Vanshenkin |
||
| Заглавие | Poems by Christo Boranov, Dessislava Nedelcheva and Peter Kostov |
||
| Рубрика | Поезия | 2006 / февруари | ||
| Съдържание | Христо Боранов завършва Медицинския университет във Варна, след което работи като лекар в Бургас. Издал е книгите “Среднощни стихове”, “Стъпки в паважа”, “Защо”, “Заложник на думите“ и др. Член е на Съюза на българските писатели.
ХРИСТО БОРАНОВ„Неужели и жизнь отшумела,
отшумела, как платьe твое?”
1916 БЛОК
Безпощадно се движа към края.
Ръбат крачките кората на пътя.
Намигва Вечерница - запетая.
Сенките в мрака сенки измътят.
Уж куражлия - всичко е ясно.
Каквото ще - да има под края.
Лае ме злостно Времето бясно.
Ще го ухапя, не да се оправдая.
Луд съм. Но само ТИ го знаеш!
Десислава Неделчева Родена на 4 септември 1973 г. във Варна, завършва българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски”. Публикува стихове и литературна критика в „Литературен вестник”, „Култура”, „Литературен форум” и др. Автор е на стихосбирката „Прози в края на века” (1998, 2000).
Петър Костов Роден на 8 февруари 1927 г. в с. Беглеж, Плевенско, лекар по образование, живее във Варна. Художник, автор на сборника „1001 карикатури” и „Двоен човек” (сатирични стихове и рисунки), илюстратор на над тридесет книги с поезия и проза. Лиричното му творчество е публикувано в книгите „Листопад” (2000), „Кратката илюзия– живот” (2000) и „Нежност до поискване” (2004).
|
||
| Заглавие | |||
| Рубрика | Преглед | 2007 / август | ||
| Съдържание | Българо-руски проект „Слово и образ“
От 14 до 19 юни във Варна се проведе творческа среща между руски и български творци в рамките на проекта “Слово и образ”, който се осъществява по инициатива на Община Варна и на правителството на Москва. Писатели и художници от двата града участваха в дискусии и пленери, а в Държавния куклен театър – Варна, се състоя премиерата на спектакъла “Моцарт и Салиери“ от А. С. Пушкин. Проектът бе посветен на 170 години от смъртта на великия поет.
В двете творчески дискусии, онасловени „Новото изкуство – изкуство на алгебрата на хармонията или на силата на хармонията“ и „Пушкин и литературата на ХХI в.“, взеха участие Анатолий Сорокин, зам.-ръководител на департамента за международни връзки в правителството на Москва, Валерий Тагански, актьор и писател, Елена Мусалитина, поетеса, писателите Дмитрий Горбунцов и Владислав Чуканов, Пенка Живкова, директор на Дирекция „Култура и духовно развитие”, Панко Анчев, литературовед, творчески ръководител на дискусиите, поетите Димитър Калев, Теменуга Маринова, Владимир Стоянов, Иван Овчаров, писателят Тихомир Йорданов, актрисата Вера Стойкова, директор на Държавния куклен театър – Варна.
В концертното студио на Радио Варна се състояха творчески вечери на участниците в инициативата „Слово и образ“, а на 19 юни студиото прие изложбата от създадените по време на пленера творби на художниците Светослав Гуляев, Игор Кривов, Филип Москвитин, Светлин Ненов, Боян Янев, Димитър Трайчев, Марин Маринов, Николай Русев, Марина Русева, Лора Маринова, Борил Цонев и Иван Георгиев.
Предвижда се инициативата да се превърне в традиционно творческо общуване между творци от Варна и Москва, като изявите се обогатяват с участието и на творци от други жанрове на изкуството.
Ценителите на художественото слово и живопис, на театралното изкуство, както и културната общественост на Варна посрещна инициативата радушно и почувства, че не е случайна кандидатурата на града за европейска столица на културата...
От 24 до 31 септември т.г. в Москва ще се състои втората сесия на проекта “Слово и образ”.
А. Г. Ангелов
Награда за млад писател „Андрей Германов“
Жури с председател акад. Антон Дончев присъди на поета от Варна Павел Цветков наградата “Андрей Германов”, която Общинският съвет – Варна, учреди за удостояване постижения на млади писатели до 40 години.
Павел Цветков е сътрудник на списание “Простори” и е един от най-надеждните и изявени поети във Варна. Автор е на една стихосбирка “Спасена любов”, излязла през 2006 г.
Младият поет от Варна се пребори с конкуренцията на повече от 30 автори и книги, предложени от различни издателства и институции.
Редакционният съвет на “Простори” честити награда на своя сътрудник и му пожелава високи творчески успехи.
В следващия брой ще прочете нови стихотворения от Павел Цветков. |
||
| Заглавие | |||
| Рубрика | Преглед | 2007 / ноември | ||
| Съдържание | Културна делегация от Варна на посещение в Москва
От 24 септември до 1 октомври т.г. на посещение в Москва бе културна делегация от Варна в състав: Пенка Живкова – директор на дирекция “Култура и духовно развитие”, ръководител на делегацията, Панко Анчев – председател на ПК “Култура, вероизповедания, медии” в Общинския съвет –Варна (мандат 2003 - 2007 г.), Енчо Чакъров – директор на Радио Варна, пианистката Даниела Делева и художниците Васил Василев и Веселин Начев. Делегацията участва във втората сесия на проекта “Слово и образ”, съвместно дело на Правителството на Москва и Община Варна.
 4 та корица
Красимира Игнатова “Танц” Пенка Живкова и Панко Анчев бяха приети от г-н Лебедев – зам.-началник на Департамента за международни отношения в Правителството на Москва. На срещата бяха обсъдени въпроси от взаимното сътрудничество между дейци на културата и изкуствата от двата града. Подчертано бе, че отношенията между Москва и Варна се наблюдават лично от кмета на Москва Юрий Лужков. Общо бе мнението, че тези взаимоотношения в културата трябва да доведат до широкото популяризиране в Москва на изкуството, което творците от Варна създават, а във Варна да гостуват най-големите съвременни руски писатели, художници, музиканти, актьори,състави. Ще бъде изготвен съвместен план за взаимното сътрудничество през 2008 г.
Панко Анчев посети редакцията на в. “Литературная газета”, където бе приет от първия зам.гл.редактор Леонид Колпаков. На срещата бе решено през 2008 г. да бъдат възобновени традиционните някога Дни на “Литературная газета” във Варна.
Панко Анчев участва и в заседание на Научния съвет на Литературния институт “А.М.Горки”. През 2008 г. (вероятно в началото на лятото) във Варна ще се проведе майсторски клас за млади български писатели, на който преподаватели от Литературния институт ще изнесат лекции, а утвърдени наши автори ще водят семинарни занятия.
В изложбената зала “Замоскворечие” художниците Васил Василев и Веселин Начен подредиха малка изложба на свои творби.
Домакин на нашата делегация бе Южният административен окръг на Москва. От името на префектурата на Окръга зам.префектът Сергей Титов изрази увереност, че братските взаимотношения между нашия град и най-големия московски район ще се продължат да се развиват във възходяща линия. Г-н Титов връчи благодарствено писмо на Пенка Живкова за усилията й по укрепване връзките между варненските и московските творци.
Навсякъде делегацията от Варна бе посрещана с голяма радост, внимание и грижи. Може да се каже, че в Москва постепенно нараства интересът към България и Варна и заслуга за това безспорно имат и творците от двата града. |
||
| Заглавие | |||
| Рубрика | Преглед | 2008 / март | ||
| Съдържание | ВЕЧЕРИ НА ЦЪРКОВНАТА МУЗИКА
На 16 и 18 януари 2008 г. във Варна се проведоха Вечери на църковната музика, посветени на 170-годишнитата от построяването на храма „Св. Атанасий” във Варна. Вечерите бяха организирани от Варненската и великопреславска митрополия, Настоятелството при храма, Община Варна и Радио Варна с благословията на варненския и великопреславски митрополит Кирил.
Представиха се три великолепни хора: „Св.Йоан Златоуст” при старинен храм „Св. Успение Богородично”, хорът при храм „Св. Атанасий” и колегиумът за църковна музика при храм „Св. Петка”. Изкуството на трите хора е на забележителна висота. Те рядко имат концертни изпълнения пред светска публика, защото предназначението им е да участват в светите литургии. Църковното пеене е особен вид изкуство, в което на преден план излиза не личната (или колективната) артистична амбиция, не гласът от гърлото, а смирението, възхвалата, молитвата. Затова и хоровете звучат красиво, ангелоподобно. Очевидно е, че, макар и съставени в по-голямата им част от непрофесионални изпълнители, това не са самодейни образования, а професионално изградени ансамбли.
Свещеник Кирил Попов от София – сам композитор на църковна музика и диригент на хор при софийски храм, произнесе слово на тема „Красотата на църковната музика”.
Блясъкът на двете вечери щеше да бъде далеч по-приглушен без участието на двете водещи - актрисата Мария Гинкова и журналистката от Радио Варна Виолета Тончева.
Автор от Варна провокира студенти театрали
Неотдавна в аулата на Софийския университет “Св. Климент Охридски” се случи поредната премиера на студентския Театър-лаборатория “@лма @лтер” – “Magna Pecatrix” (”Великата грешница”). Постановката е на режисьора Николай Георгиев, хореографията - на Петя Йосифова. Още едно провокативно заглавие в афиша на “живия, синкретичен, авторски, силно неконвенционален, интерактивен и дързък театър “@лма @лтер” (както те сами се определят), където всяко представление е различно, защото се изгражда на принципа на “случването” - тук, сега, с тези хора, с активното участие на публиката.
Ако някой си мисли, че след хилядолетните художествени интерпретации едва ли може да се каже още нещо за Жената, добре е да надникне в “лабораторията”. Седем млади дами - като седем Ариадни, с видимо удоволствие навиват и развиват нишката, която (може би) ще отведе тях, а и зрителите към онова Непознаваемо Нещо, наречено женска същност. Към усещането за онази, “която очите ви не виждат, а сърцето ви не може да побере”.
Въздействаща, необичайна хореография, музика, неочаквани театрални ходове, словесни откъслеци – поетични и прозаични, от различни автори. Извадени от досегашния им контекст (авторите съзнателно не са посочени), думите, фразите, образите придобиват друга идентичност, изпълват се с неподозиран смисъл, вливат се в общото синтетично внушение на спектакъла.
Кой знае защо това много допадна на единствения присъстващ автор (все пак Шекспир може да бъде извинен) – Атанас Стойчев, който успя да целуне и седемте актриси след премиерата, надписвайки им последната си книга - “Тъмната страна на жената”. |
||
| Заглавие | |||
| Рубрика | По повод | 2008 / март | ||
| Съдържание |
 По повод “Славянската православна цивилизация” от Анчо КалояновВеселин Анчев
Създаването и утвърждаването на българската държава по Долния Дунав обвързва цялата наша история с наследницата на Римската империя - Византия. Като продължителка на Рим, елинизма и изобщо на античността, Византия лесно оказва огромно културно въздействие на всички варварски държави, възникнали върху руините на империята, от Британските острови до арабския халифат.
Аспарух завоюва територии, които граничат със самото сърце на империята - нейната столица Константинопол. Поради това, от създаването си България е основна цел на външната политика на ромеите. Военните конфликти, разбира се, не изчерпват взаимоотношенията между двете държави.
Взаимното културно проникване и особено влиянието на Византия върху българската култура е въпрос от изключително значение за изясняването на историческата съдба на нашия народ през Средновековието. Когато обаче се стигне до изясняване на този процес, се намесват множество ненаучни и чисто произволни мнения. Българската историография още от Възраждането се стреми да представи ролята на Византия като негативна и разложителна, а ромеите - като главен враг на българите. Ако тези опити намират известно основание в политиката, то в науката те са вредни и изопачават действителността.
До къде обаче стига византийското влияние и започва самостойната българска култура след покръстването? Нарастващата военна и политическа мощ на България и непрестанните външни успехи при Борис-Михаил и особено при Симеон създават в очите на днешните изследователи представата за Златния век и Преславската цивилизация. И кога всъщност е началото на им? С тези въпроси се занимава новата книга на професор Анчо Калоянов, която с пълно право би могла да бъде определена като едно най-добрите исторически изследвания напоследък. Авторът използва значителен брой славянски документи, някои от които напълно непознати на българската медиавистика, а много други приемани често за староруски и погрешно тълкувани. Не са малко документите, над които се спира проф. Калоянов, поради своята неразбираемост оставяни настрани от предишните изследователи. Ключов момент в изследването е Народният събор в Плиска от 893-894 г., на който според историците първородният син на св. княз Борис Владимир е бил отстранен от трона и на негово място бил поставен брат му Симеон. Всъщност на събора се извършва и един друг акт с много по-голяма важност - приемането на славянския език в богослужението. Според автора на “Славянската православна цивилизация” подготовката и ходът на събора от 893-894 г. е документално отразен в редица произведения на най-видните старобългарски книжовници от този период като Константин Преславски, св. Климент Охридски, Йоан Екзарх, архиепископ Георги и архиепископ Сергий.
Времето, в което се свиква съборът в Плиска, е много интересно и важно за нашата история, защото на практика предопределя цялата ни средновековна история. В края на ІХ век България е една от най-големите и силни държави на европейския континет, но самата тя става прицелна точка на борбата между двата основни християнски центъра - Рим и Константинопол. Въпреки че до схизмата, която разделя християнския свят на католици и православни, остават близо два века, догматичните, каноничните и политическите конфликти между Изтока и Запада се засилват постоянно. Новопокръстена България е цел и на двете църкви, особено важна поради значителното си политическо влияние. За Византия тази важност се усилва и от близкото съседство и активните политически и икономически връзки между двете страни, а за Рим подчиняването на Плиска под духовната власта на папата би имало съкрушителен ефект върху Източната църква. В тази сложна международна обстановка, на българския владетел Борис-Михаил се налагало да действа деликатно, но решително и той съумява да извоюва придобвки и от Изток, и от Запад. Основната цел на Борис е самостоятелна църква, а такава може да даде само Константинопол. За това и до известна степен изборът се накланя към православието. Управлението на сина му Владимир обаче не оправдава надеждите на оттеглилият се като монах Борис. Новият владетел има симпатии към все още неизкорененото езичество, не спазва християнските морални норми и, най-вече, прави опит да ориентира страната към съюз с франките и папата. Анчо Калоянов разглежда периода между покръстването и събора като време на двуеверито, когато нито християнството се е наложило изцяло в душите на хората, нито езическите обичаи са отстранени напълно. Духовната и политическата борба в българското общество намира своя окончателен завършек в провеждането на събора в Плиска в края на 893 и началото на 894 г. Авторът разглежда този исторически факт през погледа на старобългарската литература, която изненадващо дава огромен брой свидетелства на участниците в събора. Повечето от тях са косвени и често недоизказани, тъй като са вложени в църковни проповеди и богословски съчинения, но все пак става ясно, че не може да се абсолютизира твърдението за почти пълна липса на домашни паметници.
Краят на ІХ век е забележителен с още едно явление. Това безспорно е изчезването завинаги на разделението на славяни и българи в очите на тогавашната литература, а следователно и общество. Според мнозина историци приемането на християнството е завършек на формирането на българската народност - твърдение, което напоследък е подложено на основателна критика. Проф. Калоянов изказва интересна хипотеза по този въпрос. За него формирането на народите е процес на “врящо гърне”, където се налага единият, най-силен етнос, налагащ и своя език. Подобно твърдение може би има голямо основание, тъй като в някои от периодите на историческо развитие на всеки народ историята се “ускорява” и не протича точно така, както сме свикнали да я разглеждаме.
Подзаглавието на “Славянската православна цивилизация” е датата, която авторът приема за раждане на новата европейска цивилизация, различна от католическия германски Запад и византийския Изток. До колко обаче може да се говори за нова цивилизация? Самият автор не разглежда детайлно този въпрос и той сякаш е оставен на следващо изследване. За да се нарече една култура цивилизация, са необходими доста повече неща от събор, на който да се вземе решение за създаването й. Дунавска България се ражда и съществува в самото сърце на византийската цивилизация и колкото повече българите взимат военно надмощие над Константинопол, сякаш толкова повече се стремят да се приобщят към него и към културата, която Византия е наследила от Римската империя. Това влияние се оказва до голяма степен съдбоносно за избора на Борис и впоследствие на събора от 893-894 г. След тази дата културният живот в България получава силен подем, тъй като цялото управление на Симеон е на практика борба за ликвидирането на Византия и създаването на световна българска държава, по модела на империята. Това е важно да се отблежи, защото то е същността на цялата политика на България до завладяването й от османските турци. На фона на външните разлики, самостоятелната църква, утвърждаването още през 927 г. на царската титла на българските владетели, военните успехи и териториалното разширение, историците често не виждат, че външнополитическите успехи на България са средство тя да измести и наследи Византия като модел на християнската империя. Получава се така, че въпреки всички различия между българската и ромейската империя, същността им е една и съща и ние я копираме от византийците. И това е разбираемо, защото, както вече бе споменато, Византия е наследник на Античността и всяка държава с имперски претенции ще се стреми към нея. Но на Запад папството се стреми да поддържа идеята за Западната Римска империя (несъществуваща от 476г). и точно тази Западна империя е идеята на германските и останалите могъщи владетели в западната част на континента. А България граничи със самото сърце на действителния наследник на Римската империя и съвсем естествено черпи от него идеологията си на властта - след покръстването, разбира се. Именно тази идеология, изразяваща се от показните форми на властта до самото организиране на политическата и духовна уредба на държавата и начина на мислене на хората в нея, е един от основните признаци, по които дават името цивилизация на една култура.
Може би е пресилено да говорим за нова цивилизация след събора в Плиска, но не мога да пропусна да отбележа най-важния извод, който окончателно затвърждава книгата на проф. Калоянов - особената мисия на България в християнския свят. Върху останките на Римската империя на Запад и Изток се създават множество държавни образувания, някои от които за известно време имат водещо политическо значение в Европа, каквито са държавите на хуните, вестготите, остготите, аварите и други, но до една те изчезват толкова бързо, колкото са се появили. Единствената “варварска” държава, възникнала в хода на Великото преселение на народите и оцеляла впоследствие, е България. При това не само оцеляла, но и добила водещо значение в източноправославната славянска общност. Дори самото формиране на българската народност се извършва по особен и различен начин от останалите, в процес, сполучливо наречен от проф. Калоянов “врящо гърне”. Два народа, дълбоко различни в етническо, религиозно, социално и икономическо отношение успяват да създадат трайна държава и нова народност, която позволява оцеляването и могъществото им. Славянската писменост, макар да е предназначена за Моравия, намира добър прием първо в България и оттук се разпространява из славянския свят. Не е случаен фактът, че преследваните ученици на светите братя намират подслон в Плиска и Преслав именно по времето, когато започва да се изгражда новата българска, вече християнска култура и църква. Това съвпадение дава възможност на България да се издигне в лидер на славянския свят и да приеме мисията на разпространител на християнството сред южните и източните славяни. А онези славяни, които приемат християнството от Рим в неговата католическа форма, впоследствие размиват и губят етническата си принадлежност и стават жертви на германската експанзия.
“Славянската православна цивилизация” от Анчо Калоянов е безспорно сред най-забележителните научни исторически съчинения напоследък. Въпросите, на които се опитва да отговори, са от основно значение за историята на България след покръстването, а и за целия славянски свят, в който достига кирилицата и книгите от българските земи. |
||
| Заглавие | Recommendations to young writers. |
||
| Рубрика | Есе | 2005 / септември | ||
| Съдържание | БОДЛЕР
Препоръките, които ще прочетете, са плод на опита1; опитът включва известен брой недоглеждания; тъй като всеки допуска пропуски, макар и не съвсем същите, надявам се, че моят опит ще бъде подложен на проверка от всеки един от вас.
Прочие моите препоръки нямат амбицията да бъдат нещо повече от vade mecum2 или по-полезни от “Наивна и почтена учтивост”. Огромна полза! Представете си, че кодексът на учтивостта е написан от някоя госпожа Дьо Варан3, умна и с добро сърце, а изкуството да се обличаш разумно - преподадено от някоя майка! Така и аз ще внеса в тези препоръки, посветени на младите писатели, чисто братска обич.
1. За щастието
и за липсата
на късмет
в началните стъпки
Когато, говорейки за някой ваш събрат, млади писатели кажат с лека отсенка на завист: “Хубаво начало, страшно му провървя!”, те не се замислят, че всяко начало е предшествано поне от двадесет други първи опита и всъщност се явява техен резултат.
Не зная дали в областта на репутацията изобщо е имало светкавичен успех; струва ми се по-скоро, че успехът - в аритметична или геометрична прогресия в зависимост от силата на писателя - е резултат от предишните му успехи, често невидими с просто око. Бавно се струпват молекулярни успехи, но никога не се раждат чародейно и стихийно!
Хората, които казват: “Не ми върви!”, просто не са имали достатъчно успехи, но не знаят това.
Художник Димитър Трайчев
 Човешката воля е в плен на хиляди закономерно възникнали обстоятелства, които я заграждат отвред и образуват един вид окръжност; тази окръжност обаче се движи, тя е жива, върти се и измества всеки ден, всяка минута, всяка секунда кръга и центъра си. Така, носени от нея, затворените вътре човешки воли изменят всеки миг взаимните си отношения и това именно е свободата.
Свобода и обреченост са две противоположни начала; гледани отблизо и отдалеч, те представляват една единствена воля.
Ето защо няма лош късмет. Ако не ви върви, значи нещо ви липсва: узнайте какво е то и проучете проявите на съседните вам воли, за да отместите по-лесно окръжността.
Един пример между хиляда: Някои хора, които обичам и уважавам, се гневят срещу популярните сега писатели Йожен Сю, Пол Февал4, въодушевени драскачи; само че дарованието на тези хора, колкото и да е несериозно, е налице все пак, а раздразнението на моите приятели не съществува или съществува с минус отпред, защото е загубено време, най-лишеното от стойност нещо на света. Въпросът не е дали книги, издържани по чувство и форма, превъзхождат модната днес литература. Разбира се, това е вън от съмнение, поне за мен. Само че твърдението ми ще бъде наполовина вярно, докато вие не проявите в жанра. който искате да утвърдите, толкова талант, колкото Йожен Сю в своя жанр. Възбудете същия интерес с нови средства; покажете равна и дори по-голяма сила в обратна посока; удвоете, утроете, учетворете дозата до равна концентрация и няма да имате вече право да злословите по адрес на буржоата, защото той ще бъде с вас. А дотогава vае victis5, защото само едно е вярно, силата, и тя е върховното правосъдие.
2. За възнаграждението
Колкото и хубава да е някоя сграда, докато красотата й не бъде компетентно установена, тя е само еди-колко си метра висока на еди-колко си метра широка. Същото важи и за литературата, най-трудно оценимата материя, която на пръв поглед се свежда до писане на редове; литературният архитект трябва на всяка цена да продаде произведението си, името му само не е залог за печалба.
Някои млади хора казват: “Щом ни се заплаща толкова малко, заслужава ли си да полагаме толкова труд?” Те биха могли да напишат прекрасна творба и в такъв случай ще бъдат ощетени само от неизбежните настоящи условия, от житейския закон; пишейки посредствено, те сами си нанасят щета: макар и зле платени, биха могли поне да се прославят с хубавото си произведение; пак зле платени, те се опозоряват с лошото.
Обобщавам мислите си по този въпрос със знаменитата максима: “Само с добра воля може да се постигне успех!” и я предоставям за размисъл на всички философи, историци и делови хора.
Хората, които казват: “Защо да си давам толкова труд за толкова малко пари!”, са същите, които по-късно, постигнали вече слава, искат да продадат книгата си по двеста франка на кола и ако им откажат, идват да я предлагат на другия ден със сто франка загуба.
Разумният писател ще каже: “Убеден съм, че трудът ми струва повече, защото не съм лишен от дарба; но ако трябва да направя известни отстъпки, ще се съглася, че да имам честта да бъда измежду вашите сътрудници.”
3. За симпатиите
и антипатиите
В любовта, както и в литературата, симпатиите не зависят от волята ни; все пак обаче трябва да ги подложим на проверка, разумът ще си каже думата по-късно.
Истинските симпатии са прекрасно нещо, при тях двама души се превръщат в едно; измамните са отвратителни, защото при тях пак оставаш сам, без първоначалното безразличие, което е по-добро от ненавистта, неизбежна последица на измамата и разочарованието.
Затова аз приемам и се възхищавам от приятелството, защото то се корени в съществени съответствия в интелекта и темперамента. То е една от свещените прояви на природата, едно от многобройните приложения на утвърдената през вековете поговорка: “Единството прави силата.”
Същият закон на откровеност и чистосърдечност трябва да ръководи и антипатиите. Има обаче хора, които съвсем лекомислено си печелят омраза, както и възхищение. Това е много неразумно: създаваш си врагове без никаква облага. Дори ако не улучиш противника, ударът ти наранява сърцето му, а може да нарани и някой от свидетелите на двубоя.
Един ден по време на урок по фехтовка някакъв кредитор смути тренировката ми: подгоних го с рапирата. Когато се върнах, учителят ми по фехтовка - миролюбив исполин, който би ме съборил на земята с едно духване - ми каза: “Как щедро пилеете антипатията си! И това ми било поет! Пфу!” Загубил бях времето, през което щях да направя няколко напада, задъхах се, изложих се и заслужих презрението на още един човек, кредитора, без да му навредя кой знае колко.
Всъщност омразата е ценно питие, по-скъпа отрова от отровата на Борджиите, защото е приготвена от кръвта, здравето, съня ни и най-вече от нашата любов! Трябва да я скъпим!
4. За злостната
критика
Злостната критика трябва да се практикува само срещу поддръжниците на заблудата. Ако сте силен, вие се погубвате, нападайки силен човек; дори и да не сте на едно мнение по някои въпроси, той непременно ще се окаже на ваша страна в други случаи.
Има два метода на критикуване: по заобиколен път и по права линия; вторият е най-краткият.
Във фейлетоните на Ж. Жанен6 ще намерим достатъчно примери за косвена критика. Заобиколният път забавлява галерията, но не я поучава.
Правата линия се практикува сега с успех от няколко английски журналисти; в Париж излезе от употреба; дори самият Грание дьо Касаняк7 като че ли я е забравил. Тя се състои в умението да кажеш: “Господин X. е нечестен човек, а на това отгоре и крайно тъп; ще докажа твърдението си”, и да го докажеш - първо, второ, трето и т. н. Препоръчвам този метод на всички, които вярват в разума и имат здрав пестник.
Критика, неуцелила добре обекта си, е равносилна на злополука; все едно стрела, излетяла накриво, която в най-добрия случай одрасква ръката ви; или пък рикоширал куршум, който едва-що не ви убива.
5. За творческите
методи
Днес трябва да се произвежда много; следователно трябва да се работи бързо; да бързаш бавно. С други думи, всеки удар да е сполучлив, нито един замах с рапирата да не отиде нахалост.
За да пишеш бързо, трябва много да си мислил, да си носил сюжета със себе си на разходка, в банята, в ресторанта и едва ли не при любовницата си. Йожен Дьолакроа ми казваше веднъж: “Изкуството е нещо толкова съвършено и толкова изплъзващо се, че перото и четката никога не се оказват достатъчно чисти, нито способите -достатъчно експедитивни.” Същото е и с литературата; затова не съм привърженик на зачеркването: то замъглява огледалото на мисълта.
Някои писатели, при това много изтъкнати и извънредно добросъвестни — Едуар Урлиак8 например, отначало изписват доста хартия. Те наричат това подготовка на платното. Този странен подход има за цел да не се загуби нищо от замисъла. После при всяко преписване кастрят и изрязват. Резултатът - макар и превъзходен - е все пак пилеене на време и талант. Да се подготви платно не означава да се покрие с бои, а да се нахвърлят контурите и да се разположат крупните петна с леки, неуловими багри. Платното трябва да е готово - в мисълта на писателя, - преди да вземе перото, за да напише заглавието.
Казват, че Балзак нашарвал ръкописите и коректурите си най-фантастично и най-безразборно. Романът в такъв случай преминава през цяла серия от генезиси, в които се губи не само единството на фразата, но и на творбата. Навярно този именно лош метод придава често на стила му известна разводненост, неравност, сякаш четеш чернова, единственият недостатък на този велик историк.
6. За всекидневната
работа
и за вдъхновението
Оргията не е вече сестра на вдъхновението: разкъсахме прелюбодейната им връзка. Бързото възбуждение и немощта на някои надарени натури са достатъчно доказателство срещу този противен предразсъдък.
Едно само е необходимо за плодовитите писатели - съдържателното и редовно подхранване. Вдъхновението решително е брат на всекидневния труд. Тези две противоположности не се изключват, както и всички други противоположности, от които е съставена природата. И вдъхновението е подчинено на нещо, както гладът, храносмилането, сънят. В духа ни съществува навярно някакъв божествен механизъм и трябва не да се срамуваме от него, а да го използваме възможно най-пълноценно, както лекарите използват всички възможности на телесния механизъм. Ако искаме да живеем в упорито съзерцание на бъдещата творба, всекидневният труд ще окаже услуга на вдъхновението, както четливият почерк помага на мисълта да се изясни, а ясната и мощна мисъл допринася за четливото писане: времето на грозния почерк отмина.
7. За поезията
Колкото до онези, които се отдават или са се отдали успешно на поезията, съветвам ги никога да не я изоставят. Поезията е най-доходното изкуство; само че тя е капитал, чиито лихви се получават много късно, но затова пък са изключително големи.
Нека завистниците цитират някои хубави стихове, които са разорили издателя.
От интелектуална гледна точка поезията прокарва толкова ясна разграничителна линия между първостепенните и посредствените духове, че и най-ограничената публика не може да не се подчини на нейното деспотично въздействие. Познавам хора, които четат посредствените често пъти фейлетони на Теофил Готие само защото той е създал “Комедия на смъртта”. Навярно те не долавят цялата прелест на тази творба, но знаят, че той е поет.
Впрочем има ли нещо учудващо, щом всеки здрав човек може да мине два дни без ядене, но не и без поезия?
Това изкуство, което задоволява най-властната ни потребност, ще бъде винаги най-таченото.
8. За кредиторите
Навярно си спомняте комедията, озаглавена “Бохемство и гений”9. Обстоятелството, че нередовният живот понякога е съпътствувал гения, доказва само, че геният е много силен; за съжаление това заглавие изразяваше за мнозина младежи не случайност, а необходимо условие.
Съмнявам се Гьоте да е имал кредитори. Хофман дори, бохемът Хофман, измъчван често от недостиг на пари, копнее непрестанно да излезе от това състояние и умира между другото точно когато едно малко по-охолно съществуване обещава на гения му по-сияен възход.
Никога недейте да имате кредитори; преструвайте се, ако ви се иска, че имате, това е най-многото, което мога да ви разреша.
9. За любовниците
Ако искам да спазя закона на противоречията, който управлява духовния и физическия свят, принуден съм да наредя в категорията на опасните за писателите жени порядъчната жена, учената и актрисата; порядъчната, понеже по необходимост принадлежи на двама мъже и е оскъдна храна за деспотичната душа на поета; учената, защото по погрешка не се е родила мъж; актрисата, защото е пропита с литература и говори на жаргон, с една дума, защото не е жена в пълния смисъл на тази дума: за нея публиката е нещо по-ценно от любовта.
Представяте ли си поет, влюбен в жена си и принуден да гледа играта й на сцената? Струва ми се, че ще му иде да подпали театъра.
Представяте ли си същия поет, принуден да напише роля за жена си, ако е бездарна?
Ами някой друг, който се поти, за да си отмъсти с епиграми на публиката от авансцената за страданията, които тя му е нанесла в лицето на най-скъпото му същество, това същество, което ориенталците заключваха три пъти, преди да заминат да изучават право в Париж? Именно защото всички литератори се ужасявят в известни мигове от литературата, намирам приемливи за тях - горди и свободни души, уморени умове, които винаги изпитват нужда да си отдъхнат в седмия ден на неделята - само две категории жени: леконравните или глупавите, любовта или тенджерата. Братя, има ли нужда да ви обяснявам защо?
Превод Лилия Сталева
1. Статията е била публикувана на 15 април 1846 г. в “Еспри Пюблик”. - Бел. фр. изд.
2. Ела с мене! (лат.). - Бел. пр.
3. Покровителка и интимна приятелка на Ж. Ж. Русо, отличаваща се с не особено строг морал. - Бел. пр.
4. Популярни френски прозаици; Йожен Сю
е автор на “Скитникът евреин” и на “Па
рижките потайности”, а Пол Февал - на
“Гърбавият” и “Лондонските потайности?. -
Бел. фр. изд.
5. Горко на победените (лаг.). - Бел.пр.
6 Френски журналист. - Бел. пр.
7 Френски публицист. - Бел. пр.
8 Френски прозаик и публицист. - Бел пр.
9. “Кин”, или “Бохемство и гений”, пиеса на
Александър Дюма за известния английски
актьор Кин. - Бел. фр. изд.
Recommendations to young writers – essay by Baudelaire. |
||
| Заглавие | Touching the Poetry. |
||
| Рубрика | Послеписи | 2005 / август | ||
| Съдържание | ДЕНЬО ДЕНЕВ Навсякъде... стига да имаме сетива за нея
Всичко, което не е проза, е поезия. Това твърдение обаче би заело по-удобно място във философския мир.
Мартин Хайдегер казва: “Същността на изкуството е позията”. И той сигурно е прав. Защото, когато слушаме музика или наблюдаваме живописна творба, ние със сетивата си долавяме, че сме облъчени от поетични неутрони.
Атанас Далчев изразява разбирането си за поезията по следния начин: “Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към идеята, красотата, истината.” Доказателства за валидността на тази формула ни дава самата поезия.
Тя ни приобщава към истината.
Още през 1922 г. Осип Манделщам се обръща към XX век така: “Век мой – звяр мой!” А днес какъв епитет - жесток или кървав - трябва да сложим пред звяра, пред вече отишлия си век!
Поезията ни приобщава към красотата.
Ето едно кратко стихотворение от Александър Геров:
Ти имаш устни като капка
и бяла гълъбова шия.
Аз приближавам, свалям шапка и
и почвам капката да пияI
Поезията в цитираната строфа не е изразена с устните като капка, нито с, бялата гълъбова шия..Тя е съсредоточена в един най-обикновен жест: “свалям шапка”. Красотата е в преклонението пред жената, пред Девата.
Поезията ни приобщава и към идеята..
Да си припомним отново надписа на хан Омуртаг: “Човек дори и добра да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа тези писмена, да си спомня за оногова, който ги е направил.”
Голямата идея в този надпис, която го прави поезия, е в думите “да си сpомня за оногова, който ги е направил”. Без родова памет няма да съхраним националната си идентичност. Няма да бъдем българи.
Има десетки определения за поезията, всички те са верни. И недостатъчни. Защото, да изразим същността на поезията с едно определение - все едно да измерим ръста на небето:
Поезията е навсякъде. Стига да имаме сетива за нея!
У Недини слънце грее
Защо и как народният певец е постигнал съвършенство в своето изразяване? На какво се дължи свещената простота, чието друго име е гениалност, в неговите творения? Може би той (или по-точно те - знае ли някой колко и кои са авторите на всяка една народна песен) е имал (са имали) силата и таланта на водата, която по пътя си извайва и най-ръбестите камъни в съвършени форми.
В анонимността на певеца (певците) е отразена великата дарба на народа. Същественото е в неподражаемата красота, която излъчват народните песни. Да вземем само три стиха от един безспорен шедьовър:
У Недини, слънце, грее.
То не било ясно слънце,
най ми било сама Неда.
Нека сега проследим развитието (как е текла) мисълта на народния певец. Той ни съобщава, че “У Недини грее слънце. Не казва: “У Нединия двор” или “У Недината къща”. Начинът, по който се изразява, означава навсякъде. И в тази повсеместност всичко излъчва светлина. Но кой или коя (може би някоя сестра на Неда?) ние още не знаем. Слънцето е ясно. ‘Го не е нито силно, нито жарко. Няма облаци, които да го засенчват и през тях да пробиват лъчите му. Така слънцето е показано в своята цялостност и сила на въздействие. Епитетът звучи меко и поетично. Слънцето грее - използван е глагол със събирателно значение (грее е равнозначно на свети и топли). И това не е случайно. Слънцето е звезда (огромно огнено кълбо) и затова то грее. Докато Луната не може да грее, а само свети, с отразена светлина. Певецът не допуска “У Недини” светлината да е отразена.
Чрез отрицанието “то не било” във втория стих се дава да разберем, че звездата е долу, на Земята, но ние не знаем още нейното име. В третия стих “Най ми била сама Неда” тайната е разбулена. Слънцето е сама Неда. Тук думата “сама” е натоварена с основен смисъл: означава категоричност, единствено и само Неда е ясното слънце.
Ако “съблечем дрехите” на цитираните три стиха, ще остане само една гола констатация: Неда е слънце, т.е. звезда. И какво от това? Метафората е налице, но тя не грее - нито свети, нито топли, тя не е “генератор” на красота. Това е все едно да оскубем перата на пауна и да кажем: “Паунът е птица”.
Нито една дума не допуска замяна с друга, всички думи в песента са единствени и точно на местата си. И навярно единствено е от възможните имена на съвършено.
***
Потопете се в “Книга на безпокойството” и ще бъдете възнаградени с безчет бисери на необятната човешка мисъл. Фернанду Песоа е множествен гений. Неговият талант съвместява поета, философа и вселената.
***
Трябва ли, поетът да е искрен докрай, да стига до емоционален нудизъм - според израза на Атанас Далчев - в стиховете си? Едно е сигурно: както здравото тяло, така и здравият дух не се нуждае от рецепти.
***
Какво е щастието? Може ли то да се вмести във формула? Щастливи ли са тези, които притежават огромно богатство? И те, априори, са тъжни, защото всички сме преходни. Във времето, което му е отредено, ако човек, е в хармония със себе си и света - тогава той е може би щастлив? А пишещият човек е щастлив, когато се чувства съпричастен със Световния Път на Словото, макар да е само прашинка от него.
***
Литературата не дискотека, а каменоломна!
Поет на болката
През 1970 година Джан Уенър взема поредица интервюта от Джон Ленън. На въпроса “Какво е за Вас болката?” звездата на «Бийтълс» отговаря : “Болката е нещо, което човек изпитва непрекъснато, болката съпровожда раждането на човека. Повечето време човек е в състояние на болка и колкото по-голяма е болката му, толкова повече той се нуждае от богове.”
Този отговор не е ефектна импровизация, а дълбоко преживяно разбиране - философски възглед на Ленън за живота. Потвърждава го и неговата поезия. От “Саката душа” са следните стихове:
“Котката има девет живота -
нейни са деветте.
Твоят е само един,
кучешки твоят е, ама не на шега.”
С отрицанието “не на шега” се прекрачва границата - от литературата се пренасяме в самата истина за живота. Тази “смяна на зоните» при Ленън не става бързо и лесно. В живота и в творчеството си той немалко време се намира в сънно състояние. Във “Вечните ягодови полета” поетът заявява:
“Винаги вярвай, че аз съм това,
макар и да знаеш, че знам, че съм сън”.
В няколко негови стихотворения темата за съня присъства директно в заглавията: “Как нощем спиш?”, “Аз сам си спя” “Сън № 9”. Освобождаването от “черупката на съня” е драматично. При Ленън - в творчески план - то се реализира във финалните стихове на стихотворението “Бог”:
“Аз бях тъкач на сънища,
но днес съм прероден,
аз бях и моржът,
днес само Джон е в мен,
и тъй, приятели,
ще трябва да се продължи.
Сънят ни свърши.”
Излизането от съня - пробуждането, по същество е ново раждане, което е съпроводено с болка. И по естествен път идва определението за Джон Ленън: поет на болката! И това не е литературна титла, а съдба. Път, който поетът извървя докрай.
***
Неподражаемият поет във философията Фридрих Ницше по темата “Поет и действителност” предлага тази гледна точка: “Музата на поет, невлюбен в действителността, няма да е действителност и ще му роди деца, с хлътнали очи и чупливи кости.”
***
Стефан Цвайг е изваял забележителни портрети на известни личности от историята. Силно впечатляват неговите биографични романи - есета за Мария Антоанета, Еразъм, Магелан, Фуше и др. Ето как той ни представя Фуше: “Не е хубавец, съвсем не. Слаба, суха, почти като привидение фигура, тясно, костеливо лице с ъгловати черти - грозно и неприятно. Остър нос, също остри и тесни, винаги стисната устни. Студени рибешки очи под тежки, като че сънливи клепачи, а зениците - стъклени, котешки сиви топчета. Всичко в това лице, всичко у този мъж е сякаш дозирано, скъдно с разредена протоплазма. Той изглежда като човек на газена светлина - бледозеленикав.”
Цветовете, които художникът “полага върху платното”, недвусмислено “говорят” за модела. Но от решаващо значение за успеха на портрета е светлината. Тази “газена светлина”, между спящото и будното Слънце, средата, в която геният на Фуше се чувства в своята стихия.
Изборът на светлина - това прозрение Цвайг го дължи на поета в себе си!
Сянката на Шопен изпълва с ръста си небосклона...
Първан Стефанов е автор на прекрасни стихотворения и незаслужено името му не е нареждано сред имената на ярките поети в съвременната българска поезия. Той е превъзходен драматург - в съавторство с Надежда Драгова. Доказал се е като чудесен преводач. Благодарение на неговото перо - неподражаемото слово на Константи Галчински зазвуча нежно и красиво на български език (“Сервус, мадона”).
Преди 40 години Първан Стефанов издаде една от най-хубавите лирични книги в поезията ни - “Пътуване към усмивката” (1964 г.) В нея е включена възхитителната поема “Градът с венчалния пръстен”. Ето една строфа от поемата:
“Под нозете ми синият ден
се разсипва в синя симфония.
И бавно сянката на Шопен
Изпълва с ръста си небосклона.”
Възможно ли е сянката - пък била тя и на Шопен? (която е равнинна проекция!), да “изпълва с ръста си небосклона”? Очевидно е, че от формална гледна точка това е невъзможно. Но авторът - защото е поет! - прибавя към “равнината” на сянката още една “пространствена координата”, и това е безсмъртният дух (разсипаната синя симфония) на артиста (композитора и пианиста) Шопен. Точно този дух е ръста, който изпълва небосклона. И от изпълнения небосклон започва да “вали” (за тези, които имат слух) безсмъртната музика на Шопен... Чудото на поезията се е сбъднало.
Врява и безумство
Няма как да не се съгласим с преводача Кръстан Дянков (мир на праха му!), че “Врява и безумство” от Уилям Фокнър е труден за възприемане роман. Действието протича - видяно от четири различни гледни токи, и в среда, която е истинска словесна “амалгама”. Тези особености на книгата са респектираща бариера пред читателя, който е свикнал пред погледа му плавно да се развива сюжетът и героите да следват ясно логическо поведение.
Голямо достойнство на романа е поетическата светлина, която извира от неговите страници. Фокнър се е изявил като изкусен майстор на формата, тънък психолог и превъзходен поет. Ето една негова метафора:
“Кеди миришеше на мокри от дъжд дървета.”
Може ли момичешкото тяло да мирише на мокри от дъжд дървета? Това е без значение. Светкавицата е блеснала..., образът е бликнал и магията му ни е завладяла. Майсторът разказвач обаче ни поднася изненада. Той използва ефектната метафора още няколко пъти и тя “зазвучава” като своеобразен рефрен. Като профанира образа - мокри, от дъжд дървета - писателят го превръща в знак, който олицетворява героинята.
Така Фокнър преодолява едновалентното значение на метафората (като интелектуално средство) и я натоварва с нова по-висока валентност.
***
Един фрагмент от романа “Врява и безумство”, който спокойно можем да определим като стихотворение в проза: “Едно врабче се стрелна в слънчевото сияние, кацна на перваза на прозореца и обърна главичка към мен. Имаше кръгло и блестящо око. Първо ме огледа с едното око, после хоп! - извърна другото, а гушката му - трепка по-бързо и от пулс.
Часовникът взе да бие. Врабчето се отказа да върти очи и докато часовникът не спря, сякаш и то го слушаше, остана да ме гледа само с едно око. След това подхвръкна от перваза и замина...”
Фокнър е нарисувал една картина: врабче, кацнало на перваза на прозореца, си разменя погледи с автора. И след това си отива... Но под кожата на това събитие “тече” главна тема - а това е въпросът на времето. Докато часовникът бие, врабчето престава да върти очи. То не само слуша часовниковата мелодия, но се отъждествява с нея и накрая като последна - озвучена минута - отлита. Врабчето в нашия случай е един от неизброимите образи на времето.
***
“Кеди миришеше на мокри от дъжд дървета.” Метафората поражда още един въпрос: какъв е мирисът на мокрите от дъжд дървета? Всъщност... и този отговор е без значение. Въпросът е този, който ни приобщава към очарованието на образа, към съкровения замисъл на автора, към същността на нещата. Отговорът често ни отдалечава.
***
Романът “Сто години самота” е шедьовърът на Габриел Гарсиа Маркес. С него той е известен в целия свят. Но писателят е майстор и на разказа. В късата форма Маркес не разчита само на магическата поетика на своето слово. Той хваща в мрежата си читателското внимание, като използва различни похвати. Един от тях е още в началото да поднася ярък образ, които се запечатва трайно във “восъка на паметта”. Такъв случай има в разказа “Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба”. Да прочетем първите редове: “Ерендира къпеше баба си, когато задуха вятърът на нейното нещастие… Гола и огромна, в мраморния басейн бабата приличаше на хубав кит.”
Докато съпреживяваме печалната история на кротката Ерендира, ние се намираме в “утробата на кита”, станали сме доброволни пленници на автора.
***
На Никола Инджов му стига “Възпоминание за снега”, за да остане в българската поезия .
Боговете се забавляват
Джордж Оруел в едно свое есе, посветено на Салвадор Дали, пише: “Трябва да се осъзнаят едновременно двата факта: че Дали е добър художник и че е отвратителен човек.”
В “Дневникът на един гений” самият Салвадор Дали прави следните откровения:
“Става дума за Ленин. Искам да го нарисувам със задник дълъг три метра, и подпрян с патерица. “Ще ми трябва платно от пет метра и половина… Ще нарисувам моя Ленин и неговия лиричен придатък, ако ще да ме изхвърлят от групата на сюрреалистите. Ще държи в ръцете си момченце; това ще съм аз. Но ще ме гледа с очи на човекоядец, а аз ще крещя: “Той иска да ме изяде!...”
***
“Бях омагьосан от мекия, закръглен гръб на Хитлер, винаги така добре стегнат в униформата. Всеки път щом започнех да рисувам кожения ремък, който тръгваше от колана и минаваше над противоположното му рамо, отпуснатата Хитлерова плът, притисната от военната куртка, предизвикваше у мен някакъв вкусов, млечен, питателен, вагнеров екстаз, а сърцето ми се разтуптяваше от едно наистина рядко вълнение, каквото не изпитвах дори когато правех любов.”
...Боговете наистина се забавляват! Често и в златната чаша на гениите сипват по няколко дози лудост.
***
“Азкетика” на Казандзакис! В тази творба е постигнат идеалният синтез между поезия и философия.
***
На Емилиян Станев принадлежи мисълта: “Любовта е единствената творческа сила.“ Може би по-правилно е да се каже: “Любовта е най-голямата творческа сила!”
***
Шарл Бодлер в статията си “Творчеството и животът на Йожен Дьолакроа”, отбелязва: “Въображението на Дьолакроа! То, виж, никога не се е страхувало да се. катери по стръмните височини на религията! Негови са и небето, и адът, и войната, и Олимп, и сладострастието. Ето това е типичният художник-поет! Той действително е един от малцината избрани и титаничният му дух включва и религията в своите предели. Въображението му, пламтящо като отрупана със свещи катафалка, блести във всичкия си плам и всичкия си пурпур.
Казано е - красиво и вечно! При среща на двама гении естествена е появата на волтова дъга.
***
Слънцето, Смъртта и Любовта са трите върха на един триъгълник, който Йожен Йонеско очертава в “Самотникът”. В равнината на тази фигура се проектират всичките пулсации на живота...
Описан с думи, триъгълникът изглежда така: “... нали няма начин да се промени мястото на Слънцето, нали няма начин да отблъснем Смъртта. Мисля че се избиваха взаимно точно, защото не бяха способни да отблъснат смъртта. Затова се нахвърляха едни на други, затова се настървяваха помежду си. Вреше и кипеше. Вреше и кипеше, понеже не бяха в състояние да обяснят необяснимото. Войната, революцията, мирът, скуката, удоволствието, болестите, здравето, любовта, жените, хленчещите деца. И дългият път. Дългият път. Думата Любов, която ми дойде наум изведнъж, предизвика неизмерима носталгия. Разбрах, че това би могло да ми помогне, да замести обяснението. Да бъдеш луд от любов.”
***
Лонгин в трактата “За възвишеното” - достигнал до нас от антично време - пише: “... онези, които през целия си живот са мислили и живели дребнаво и по робски, никога не биха могли да сътворят нещо възхитително, достойно за всички времена; обикновено са величествени словата на онези, чийто мисли са задълбочени и значителни. И тъй възвишеното се притежава само от хората, които имат възвишен начин на мислене.”
***
Двуполюсен образ на времето ни предлага поетът Антоан дьо Сент-Егзюпери в своя роман-притча “Цитадела”: “Ти си този, който непрестанно се самопостига. И ако съумееш да откриеш себе си като разлюляно маслинено клонче, здраво прикрепено към дървото, ще вкусиш в движенията си вечността. И всичко около теб ще придобие вечност. Вечен ще е пеещият извор, утолявал жаждата на твоите предци, вечна ще е светлината в очите, когато любимата ти се усмихва, вечна ще е прохладата на нощите. Времето вече не ще е пясъчен часовник, в който пясъкът изтича безвъзвратно, а жътвар, грижливо връзващ своя сноп. “Философът Егзюпери допълва: “... бъдещето се съдържа в настоящето.”
***
Георги Константинов - един поет с неграмотно сърце, който вижда елени в житата и една усмивка му е столица, щастливо обитава сезоните на любовта.
***
Мирът - подобно на своя символ: гълъбът на Пикасо - отлетя някъде далече... навярно на друга планета?
Впечатляваща и актуална представа за трибуквената дума ни дава кубинският поет Николас Гилен в мемоарната си книга “Прелистени страници: “Ала никъде няма мир. Мирът, също като метафизиката за Волтер, в тъмна стая с черна котка..., която не е в стаята”.
***
“Време разделно” е прекрасна поема, а Антон Дончев на Христова възраст - завършен поет.
КОСМОПОЛИТИ
В книгата “Дълг и наслада” (Разговори с Катрин Портвен) Цветан Тодоров споделял “България е страница, която е затворена за моя публичен живот. Днес съм малко смутен да го кажа, но това е вярно, не се чувствам много свързан със съдбата на България. Много повече се интересувам от съдбата на Франция и даже от тази на САЩ”.
Това откровение може да се отмине и без коментар. Очевидно е, че този “българин” принадлежи към категорията на т.н. космополити. Но той в един от отговорите си споменава имената на двама български поети, чието творчество му допада. Единият от поетите е Христо Фотев. Днес известният учен Цветан Тодоров, когато Фотев издава книгата си “Лирика”
(1965 г.), е на 26 години. В тази стихосбирка се намира и прекрасното стихотворение “България”. Би трябвало младият тогава мъж , в чийто жили е течала все пак българска кръв, да е прочел. ето тези стихове:
“Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на внезапните си радости,
аз ще докосна своите съзвездия -
ще ги положа тихо пред нозете ти.
И приеми ме - издържа ли дългото
пътуване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
за да живея - да живея истински!
Не позволявай да умра -
сближавай ме
и отсега с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си отсега сродявай ме,
за да не мисля за смъртта - без никаква
уплаха да се върна във земята си,
да и прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите обятия
на майка ми!”
Цветан Тодоров не е издържал дългото пътуване и няма никакво намерение да се върне във земята си. Той вероятно живее с чувството, че е “докоснал своите съзвездия”, но е готов да ги положи пред нозете на Франция и даже на САЩ.
Въпрос на личен избор! И този избор - в нашето време, пронизвано от глобалистични ветрове, се приема като достоен за уважение.
И все пак: що за хора са космополитите? Не приличат ли те на детските хвърчила, които се реят в небето и въздушните течения ги тласкат в различни посоки? Може би..., но хвърчилата имат едно съществено предимство, че въжетата им са в ръцете на децата и не губят връзката си със земята. Космополитите - обратно: те са необвързани, навсякъде са у дома”. Подтиснали са родовото си чувство. Още по-точно - погребали са го в себе си!
И, сравнението е жестоко, но се налага: живи ковчези на мъртва любов.
***
Станислав Стратиев беше белязан от Бога. И той побърза да го прибере при себе си на небето. На земята за нас, които след време ще го последваме, писателят остави своите книги - и сред тях: една драматургична трилогия - “Римска баня”,”Сако от велур” и “Мамут”; - пиеси, които бяха правили чест на всяка световна сцена, един сатирично-публицистичен триптих - “Българският модел”, “Упражнение до другост” и “Стоян” – изобличаваща “снимка” на нашенския преход към демокрация; и “Мотиви за кларинет” - проникнати от любов и болка за българската ни съдба, които са колкото слово - толкова и живи въглени!
***
Разбирането за поезия и нейното възприемане е също и въпрос на гледна точка. В “Песен на песните” от Соломон (в превод на поета Георги Мицков - мир на праха му!) възлюбеният изразява чувствата с си към възлюбената като се опира на ефектни образи (“Снагата ти е кръшна палма и китни гроздове, гърдите”). И поетическият текст има пленително въздействие. Но поетическо излъчване притежава и “Душът” на един от най-известните американски писатели на двадесети век Чарлс Буковски., В стихотворението си той откровено заиграва с анатомията, натурализира изказа докрай, но като истински майстор само с добавяните на два-три “тънки щриха към картината” (предпочитаната по-топла вода от лирическия герой, т.е. от автора; молбата му раздялата с любимата да стане като умиране в сън) “спасява” творбата, придава и поетическо обаяние.
***
Лиляна Стефанова дочу маслиновите взривове... И този слух и стига, за да е голям поет!
***
Борислав Геронтиев е ярък, съвременен български поет. Подчертавам думата български. И то най-малко, заради фолклорните мотиви и напеви в неговата поезия. Главното ми основание за това твърдение е самата му поетика, проникната от народностен български да дух. Разбира се, на бива да се пренебрегва специалното му отношение към фолклора. Сам добър изпълнител на народни песни, той издаде оригинални, вълнуващ книги (“Камбани бият”, “Запели ми са, Латино”, “Песните на моя народ”) за песенното ни народно творчество.
Геронтиев публикува малко стихове, вероятно следвайки поведението на Далчев, той създава само най-хубавите си работи. В чудесното стихотворение “Отглас” поетът е нарисувал впечатляваща картина: селските жени с мотиките са “от бряста подслонени, под дъжда”. Посредственият автор ще напише този стих така: “под бряста подслонени от дъжда”. Картината а същата, но вече поезията я няма.,
***
Патриархът на българската литература Иван Вазов във “Великата рилска пустиня” ни е разкрил отвътре гората. Ето как: “Всеки е изпитвал онова чувство на усамотеност, на боязън и на учудване, когато пръв път е влазял в една столетна гора. Той се озовава изведнъж сам, далеко, далеко от света и в присъствието на други един свят, чужд и непознат нему, но който диша, живее и странно отзивчив своята мълчаливост. Големите стволове на дърветата с гигантските си чадъри любопитно те наблюдават, всеки шум от твоята стъпка се предава и се повръща от самотията, както и ти схващаш всеки говор неин. Заклати ли вятър върховете на дърветата, птичка ли се обади екливо някъде, животина ли шавне из сухата шума, всички тия признаци на чужди живот се отзовават в душата ти съвсем иначе, отколкото вън от гората”.
Цитираният откъс е блестящо стихотворение в проза. И в поетическата огърлица има една дума, която е чист диамант: животина.
***
Ако тръгнете по пътеките на есента, ще срещнете едно остаряло момченце, което търси едно златно ключенце. Тове е лирическият герой в поезията на Валери Петров. Поетът притежава остро чувство за детайла, от невидими и банални на пръв поглед неща (например една изкорубена грамофонна плоча) той изтръгва поезия - земна, ненатрапчива, но мъдра и пленяваща. За това допринася, разбира се, и съвършено: изваяният стих. Но Валери Петров не поетизира само малките особени, дребните неща от живота. Той има творби, които са сътворени с космогоничен замах Такава е поемата “Сбогуване с морето”. При прочит тя поражда чувството за сливане с безкрая.
***
Големият поет на Литва Едуардас Межелайтис в своите “Нощни пеперуди” прави следното признание: “... Поезията е като тежка болест... Не съм написал нито едно стихотворение, без да са измъча до полуда” Неговият български събрат Павел Матев го допълва: “.... много съм мислил за съдбата на поетите. Тежка е тяхната съдба.”
***
Искате пример за шедьовър на преводаческото изкуство. Тогава прочетете “Фауст” от Йохан Волфганг Гьоте в превод на Валери Петров.
***
Мрачен гений е Жорж Батай. В “Мадам Едуарда” той пише: “… дори самата смърт приличаше на празник.”
***
В пролога на комедията “Жените в Народното събрание” своя въвеждащ монолог Праксагора започва със стиховете:
“0 светъл зрак на пръстената лампичка,
на лично място винаги окачвана,
прославям твоя жребий; потеклото ти!
Роди те колелото на грънчарина,
но в ноздрите си носиш плам от слънцето.
Пести сред мрака знаците уречени!
Единствено пред тебе се разкриваме.
При нашите любовни забавления
ти в в стаичката мъничка присъствуваш.
Окото ти, свидетеля на нашите
прегръдки, от дома си не прогонваме.”
Ариетофан преди 16 века, дори когато пародира трагически поети като Агатон или Дикеоген, демонстрира завидно поетическо майсторство. Чрез възхвалата на пръстената лампичка той поетизира нейната “обикновена необикновеност”. Без дискретното присъствие (светлия зрак) на лампичката е невъзможна пълнотата на съществуването. А през 20 век Кенет Уайт точно пълнотата на съществуването нарече поезия.
***
“Барбара”’ от Жак Превер е запомнящо се стихотворение и поради дъждовния рефрен:
“0, Барбара, вали,
вали все тъй над Брест...”
***
Фрагментът “Ридаеща свирка тръстикова…” (траурен химн за Думузи) е от шумерската поезия. Ето неговите финални стихове:
“Ридаеща свирка е сърцето ми, в полята броди,
в полята, в които както пилето птицата търси,
тъй търси Думузи, попаднал далече,
търси ръката му, безсилно паднала, за да я вдигне.
търси краката му, безсилно спрели, за да тръгнат отново.”
Стиховете се запомнят веднага, благодарение на “острата” метафора “сърцето - ридаеща свирка”. Те раздухват “жаравата” на паметта ни с трагиката на съдбата, която пронизва със същата сила и българската песен “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”.
Тук може да се попита: логично ли е да се търсят “допирни точки” между песни, родени от различни епохи? А защо не? Геният на времето е неподатлив на обяснения.
***
Йоан Екзарх в своя “Шестоднев” ни дава показателен пример как лястовицата съзижда гнездото си. Забележителният книжовник (от края на 9 и началото на 10 век) в главата (книгата) “За птиците” пише: “Никой да не се оплаква от своята нищета, нито да се отчайва от своя живот, понеже нямал нищо у дома си. Нека погледне майсторското строителство на лястовицата, която, когато започне да си строи гвездо, носи в устата си малка вейка. Тъй като не може да носи кал с краката си, намокря във вода крайчеца на крилата си, после ги валя малко в земния прах и така събира кал, за да гради.”
Наистина природата е ненадминат ваятел. Каква удивителна метафора: Земята и небето се съединяват в едно. Лястовицата го прави с крилата си.
***
Българският поет Кирил Христов е. известен с възгласа: “Жени и вино! Вино и жени!” Десет века преди него Омар Хайам изрича думите: “Да пием вино, да дружиме с хубавици. И след десет века ще е същото. Само времето ще има грижата да добави името на автора.
***
В своята “Епитафия втора” Билитис без притеснение ни пита: “Ако съм била куртизанка - какво от това? Не е ли било това моя дълг на жена?”. Впечатлява това саморазголващо признание, подкрепено с “железен” аргумент. Песните на тази съвременничка и духовна наследница на великата Сафо пробиват мрака на вековете като златна светлина и достигат до нас. Тайната на тяхното безсмъртие е, че са облъхнати от цялото дихание на живота.
Touching the Poetry – post scriptums by Denyo Denev. |
||
| Заглавие | With cold, sun and rain. |
||
| Рубрика | Палитра | 2005 / декември | ||
| Съдържание | ВИОЛЕТА ВЪЛКАНОВА
Изложба акварели на Даниел Беднарек (Полша) На 8 ноември т.г. в ХГ ”Борис Георгиев” във Варна се откри изложба акварели на полския художник Даниел Беднарек. Тя включва двадесет и три творби под надслов “Със студ, слънце и дъжд”.
 Илюстрациите са предоставени от фотограф-художник Александър Николов
Авторът е завършил Художествената академия във Варшава, специалност ситопечат. Работи в областта на скулптурата, фотографията, компютърната графика и живописта.
Темата на творбите е смяната на годишните времена, която води до промяна на пейзажа. Художникът внимателно наблюдава и предава в картините си светлината, която променя изразността и цветовете на формите в природата. Така той претворява неповторимото в мига. Не случайно върху всеки акварел са записани номер и дата на създаване, а понякога е отбелязана и температурата на въздуха. Всичко това превръща картината в своеобразен художествен документ.
Композицията в пейзажите внушава стабилност и спокойствие, а наситените ярки цветове- усещане за уют, топлина и величествеността на живата природа.
В централната част в композицията на творбите често стоят причудливо изменени форми на дървета, цветя, разорани ивици ниви. Короните на дърветата напомнят паунови пера, ветрила, кактуси, свещници, с всичко това се създава един приказен декоративен свят, който не може да не завладее въображението на зрителя. Различните и разнообразни детайли в разработването на формите напомнят стилистиката на неосецесиона - направление, което преди около двадесет години беше водеща тенденция в модата и в живописта. Цветовете на глухарчетата, щедро изпълнили зелените ниви, са като малки слънца. А маковете и синчецът, неестествено големи, изведени на преден план в пейзажа, много напомнят любими за поляците мотиви от народното приложно изкуство. Разораната хълмиста земя, излъчваща топлина, е приела цветовете на облаците над нея. Небето се оглежда в земята, а земята - в небето. Така се създава впечатлението за постоянен кръговрат. С този художествен похват се придава движение в творбите.
Изложбата на Даниел Беднарек е приятен акцент в културния живот на Варна. Нейното представяне е резултат от вече установените контакти между Генералното консулството на Република Полша във Варна и Община Варна.
 Palette: With cold, sun and rain – Violeta Valkanova about the water-paintings of Daniel Bednarek. |
||
| Заглавие | |||
| Рубрика | Руска тетрадка | 2007 / декември | ||
| Съдържание | Таняна Шубина е родена през 1949 г. в Запорожието. Завършила е Машиностроителен институт и Литературния институт “А.М.Горки”. Работила е като редактор в отдела за публицистика на сп. “Литературная учеба”. Лауреат на литературни награди.
 Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира. Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007 |
||
| Заглавие | Creative Activity and Alcohol. |
||
| Рубрика | Есе | 2005 / август | ||
| Съдържание |
За мен е напълно непривично да пия алкохол преди или по време на работа. Въпреки че това се е случвало няколко пъти. Отдавна работя само предобед, но преди години писах веднъж една новела вечерно време, и то при съдействието на грог с коняк, което й личи. Освен това, когато веднъж на всяка цена трябваше да довърша още следобеда една срочна поръчка (ужасни са тези срочни работи), привлякох половин бутилка шампанско, която наистина ме задържа на писалището до завършване на новелата. Но в този случай ставаше въпрос по-скоро за успокоение, отколкото за стимулация. Виното приспа моята нетърпеливост и отегчение, усмири ме и предотврати отказването ми. Това е всичко.
Въобще нямам никакво отношение към „вдъхновението” от алкохола - не вярвам в него. Това, че много големи поети са пиели, не е аргумент за мен. Защото, както почти всичко оцеляло велико, което е оцеляло въпреки всичко и се е проявило въпреки мъката и грижите, бедността, самотата, телесната немощ, пороците, страстта и хилядите спънки, смятам, че и онези поети са достигнали своите постижения не заради алкохола, а въпреки него. Разбира се, понякога моралът не е бил достатъчен. Сигурно събужда ужас онзи сатана, съумял да разруши един такъв благороден дух като Хартлебен. Малко разбирам от физическото опиянение и смятам, че с това не се намирам в най-лошата компания. Можем ли да си представим Вагнер1 сред винени изпарения, когато е правил Тристан, най-опияняващото и покрусяващо произведение? Можем ли да си представим Ибсен2 леко пийнал, обмисляйки Солнес?
Аз самият пия всеки ден на вечеря по една чаша светла бира и реагирам толкова силно на това количество, че то редовно променя напълно душевното ми състояние и ми дава усещането за спокойствие, умора и задоволство в креслото, едно настроение като „Свърши се!” и „О, колко добре ми е вечер!” - състояние, което най-дълбоко желаеш, което понякога може да породи дори някое полезно хрумване, ала това състояние е пълна противоположност на работата, на борбата, на овладяването.
Не вярвам, че алкохолът създава настроение, не вярвам в настроението, което той прави, изобщо не вярвам много в настроението. Това, което се нарича така, ми се струва нещо доста дилетантско, нямащо нищо общо с истинското творчество. Едно състояние с елиминирани задръжки, притъпена самокритика, в което добрата творческа позиция е поставена под въпрос, едно безразсъдно и хаотично състояние на привидни абсолютни способности и измамна лекота би било за мен изключително подозрително. Който му се доверява, който се чувства добре в него, не е творец според разбиранията ми. Настроение не означава пиянство.
Настроение това е да си отспал, това е свежест, всекидневна работа, разходки, чист въздух, малко хора, хубави книги, мир, мир...
Есето е написано през есента на 1906 г. като отговор на допитване, направено от К. Ф. ван Флетен към 150 писателип мъже, между които Томас Ман, Херман Хесен, Артур Шнитцлер, Стефан Цвайг и др. Публикувано е в Das litetarische Echo, Берлин, 25 октомври 19006 г.
1. Става дума за операта “Тристан и Изолда” (1859) 2. Става дума за пиесата “Солнес строителят” (1892) Превод Станислава Друмева Creative Activity and Alcohol – philosophical essay by Thomas Mann. |
||
|
Назад
[ 17 ]
Напред |
|||
ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА
ТОМАС МАН