Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Цивилизация или култура?
Civilization or culture? 
Рубрика Бележник | 2005 / юни 
Съдържание

      (Относно някои нравствено-естетически
     императиви в творчеството на Гео Милев)

     
     ИВАН ОВЧАРОВ
     При разглеждане творчеството на Гео Милев изпъква един аспект от нравствено-естетическо и дори от “философско-методологическо” естество на тъй наречения проблем за “идейното израстване” на Гео Милев от сп. “Везни” към сп. “Пламък”. Или, както беше резонно да се подчертава: от “субективно-идеалистическо” към “обективно-материалистическо” пресъздаване на действителността. Въпросът може да се постави и така: Дали творческото дело на поета може да се възприема като специфична илюстрация на подобно “израстване”, или е просто пример за проникновената смяна на акцентите от страна на една завършена и ерудирана личност спрямо конкретните развойни механизми и явления в пъстрата картина на обществено-културния ни живот по онова време.
     Много показателна за принципите на Г. Милев е организираната от него в кн. 4 от 3-годишнината на сп. “Везни” литературна анкета с читателите за “материалистичното и духовното схващане на изкуството”. В следващите броеве на списанието Г. Милев публикува редица от получилите се в редакцията мнения по поставената тема, както и свои коментари към тях. Интересни в това отношение са писмото на “комуниста А. Иванов” (така се е представил авторът му) и съответният коментар на Гео Милев към него. А. Иванов от своите партийни позиции, пише: “Аз обвинявам вас – писателите, които бягате от работния, трудовия народ, вие, които продавате своите дарования на днешните народни потосмукачи (...) унижения, ограбения, невежия и разбунтувания работник (...) Класата, желязната класа, която ще победи и която ще наложи своето “желязно изкуство”. А ето и част от коментара на Г. Милев: “...изкуството не принадлежи на никоя класа – нито на буржоазията, нито на пролетариата; защото изкуството чрез художника произтича из дълбоките извори на всенародната душа – то не е класово, следователно не може да бъде нито буржоазно, нито пролетарско (...) няма “пролетарска” култура, както няма и “буржоазна” култура.
     Има само пролетарска и буржоазна цивилизации (...) Комунизмът, социалната революция – като борба на “класа против класа”, не е нищо друго освен опит за модифициране на цивилизацията – от ръцете на една класа в ръцете на друга. (...) ако социалната революция не се преобрази от “класова” в ДУХОВНА, социалната република ще бъде само един нов социален строй, след който логично ще следва друг, трети и т.н., и съвсем не ще бъде окончателно “спасение” за човечеството (...)”1
     Давам пример с тези цитати, не за да доливам вода в мелницата на критикуващите комунизма (критика понякога и голословна, когато се използват същите комунистически методи на “великото опростителство” според определението на Збигнев Бжежински), а за да се има придвид като един от многото факти, подкрепящи тезата за илюзорността на твърдението за Гео-Милевото “идейно израстване”. Доводите за подобно твърдение не са нищо друго освен фиксиране конкретните изяви на една целенасочена обществено-културна програма за обновяване на българското съзнание. ЗАЩОТО:
     1. В този случай се откроява един от най-характерните за Г. Милев нравствено-естетически принципи, представен като отговор на въпроса: цивилизация или култура? Именно в този смисъл резките амплитуди в обществено-политическата и културната ситуация у нас подтикват Г. Милев единствено към “смяна” на акцентите в съдържанието на критическата и художествената си дейност, но не и на нравствено-естетическите му принципи. Иначе поетиката на поемата “Септември” би придобила съвсем друг вид.
     2. Въпреки съществуването на подлъгващи повърхностното мислене заглавия като “Против реализма”2, както там, така и в цялото си творчество Г. Милев ратува именно за РЕАЛНО ХУДОЖЕСТВЕНО ОТРАЖЕНИЕ на новите взаимоотношения между човека и заобикалящата го среда. Затова подлага на критика традиционните представи за реализма, защото реализмът не предпоставя на своето понятие за “живот” едно “съзнавам, следователно живея, съществувам”, но едно “дишам, вегетирам – следователно съществувам”. Или, както подчертава в статията си “Георг Тракл”3, реализмът трябва да бъде друг: “Реализъм, в който нещата се гледат така, че получават своя дълбок, скрит, истински смисъл.” По подобен начин е поставен въпросът и във “Фрагментът”, и във “Възвание към българския писател”, и в “Идеи и критика” от Ив. Радославов” и пр. критически произведения, публикувани по страниците на сп. “Везни”.
     3. Терорът, репресиите, извращенията в обществено-политическия живот, идващи независимо откъде – от дясно или от ляво – също са в драстично противоречие с обществено-културната програма на твореца. Като рецидиви на застоя, като опит да се потисне процесът на обновление в човешкото съзнание и душевност. Точно затова дълбокият контекст на статиите му в сп. “Пламък” е не друго, а дилемата: цивилизация (разбирай – форма на потискане на човешкия дух) или култура (разбирай – освобождаване на творческите и съзидателните човешки способности).
     4. Поемата “Септември” е най-вече апотеоз на трагичното вплитане на тази дилема в лирически текст. В последната глава на поемата нравствено-естетическият императив е конкретизиран чрез разгърнато изображение на великите измами, върху които е стъпило световното обществено устройство. Това е ретроспективно платно на идейно-психологическите наслоения от персонажи с митологично и религиозно естество в генотипа на човешкото съзнание. Затова е толкова категорична негативната оценка на автора за “нравствените” ценности, които те символизират. Ценности, осветени от блясъка на “смърт, убийства и кръв”, на физическо надмогване и отмъщение. Възмездието, което вещае “Касандра-пророчица”, е само “безсменна прищявка, игра и забава на боговете” и е цивилизаторско усъвършенстване на насилията, а не развитие на хуманността. Един театър на спомена за човека, а не на самия човек. Истинският изход от този трагичен синдром в развитието на човешката история според самия поет, както и в споменатия вече негов коментар, е цивилизацията да се изгради наново – “от класова в духовна”. Така знаменитият стих “Септември ще бъде май”, около който определени идеологически институции изградиха една монолитна манипулация на съзнанието, изпъква като много по-богата и задълбочена мечта-предчувствие за освобождаване от великите измами.
     (...)
     Гео Милев не принадлежи на никоя класа. Гениалното му творчество е в ярко противоречие с всеки стремеж да бъде рамкирано като отглас на тяснопартийни интереси. В неговите произведения е залегнал един основен нравствен принцип: “Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.”4
     
     ___________________________________________________________________________
     1. Милев, Г., Литературна анкета,- В: “Везни”, год. III, кн. 5, 184-187
     2. Милев, Г., Против реализма,- В: “Слънце”, 1919, N 5
     3. Милев, Г., Георг Тракл,- В: “Везни”, 1920, N 8
     4. Милев, Г., “Везни”, 1921, N 1




      Civilization or culture? – thoughts of Ivan Ovcharov.
 
 
Заглавие
Черният никой
The Black Nobody 
Рубрика Дебют | 2006 / август 
Съдържание

Иван Райков.
Роден във Варна, ученик е в Първа езикова гимназия с профил английски език. Пише проза от 9-годишна възраст. Разказът „Черният Никой” е негова дебютна публикация.

Идеята да се самоубие гъделичкаше съзнанието на отеца вече години наред. Всъщност непрестанно се чудеше защо все още не я е осъществил и винаги стигаше до простия извод, че страхът му пречи. Но имаше ли изобщо от какво да се страхува? Да, вестниците щяха да шокират хората, приятелите му щяха да говорят за това с години..., щеше да гори в Ада. Истината обаче е, че отдавна изгуби вярата си, и самата мисъл, че е отдал целия си живот на нещо, което не съществува, го караше да плаче. И плачеше...
Отецът с трясък бутна портите на катедралата. Царящата тишина в миг бе нарушена от клаксоните на автомобилите, препускащи по улиците, пламъчетата на свещите потрепериха плахо. Подпирайки се на белия си бастун, преподобният затвори двукрилата врата и избърса потта от челото си с ръкава на расото. Нервно започна да трака с бастун по земята – макар и никога да не бе виждал това място, знаеше разположението на всеки един детайл, изграждащ интериора на Божия храм, в който работеше. Направи две-три нерешителни стъпки и щом червеният накрайник се блъсна в позлатения олтар, слепецът се свлече на мраморния под. Усещайки неговата хладина, коленете му изтръпнаха, изостреният му слух долови божествената тишина и приказния покой.
Беше вечер и вече не бе останал никой сред скамейките, поне така предполагаше. Не усещаше чуждо присъствия, нито пък чуваше някакви странични шумове, било то шепот на молитви или каквото и да било. Въпреки това инстинктивно обърна глава назад, „вгледа се” в черното пространство, което виждаше още от мига на своето раждане, и отново се върна към мислите си.
„Господи прости ми! – измърмори, докато от очите му се стичаха сълзи, които се размазаха на пода. – Прости на мислите ми!” Сключи длани и сведе глава. Високото му чело смирено се докосна до щръкналите кокалчета на ръцете му, рехавите вежди тревожно се тресяха под наплива на плача. Не, той не вярваше, тази молитва беше нещо като навик. Просто редуване на думи, без нито капка искреност.
Вече дори не знаеше за какво да плаче. Всичко, целият му живот никога не е притежавал цвят, всичко, всичко беше черно. Само идеите, размислите, родили се във въображението му, притежаваха неразбираеми оттенъци, леки проблясъци, но недостатъчно силни, че да го заслепят истински. Нямаше от какво да се въодушеви. Срещаше се с едни и същи хора, говореше с едни и същи гласове, повтаряше едни и същи неща, вършеше едни и същи дейности.
Прекръсти се два пъти и се изправи. Винаги е искал да разгледа златистите отблясъци на олтара, да види огромните тръби на органа, да зърне гигантския кристален полюлей, да съзерцава очите на Спасителя, които го заобикаляха отвсякъде. Всичко само за Него го заговорваше, сякаш друго не го вълнуваше. Почувства се разгневен, ядосан именно на това, че е решил да посвети целия си живот на нещо, което поне за миг да осмисли простото му съществуване...
– Изглеждате ми отчаян – рече непознат глас.
– Кой си ти?
– Никой.
– Добре тогава – и продължи молитвата си.
И тогава от нищото си спомни оная гениална и страшна Идея. Знаеше, че всяко видимо нещо си има край. Той също бе видим, макар и никога да не се е виждал. Идеята сама по себе си беше проста... Да скочи от близкия мост и да се размаже във водната повърхност... Звучеше толкова лесно. Рядко вършеше грехове, но му се струваше интересно да си отиде с един такъв грандиозен грях. Ако не беше безразличието към всичко около него, би опитал да си даде втори шанс, но това си беше най-малкото опасно и плашещо. Да започне отначало, това си е смелост, на която малко се отдават.
Решителността му се подсили от мисълта, че Идеята ни най-малко не го плаши, нито поражда срамни чувства в душата му. Прокарвайки връхчетата на пръстите си по земята, той сграбчи бастуна и се изправи.
– Искам да те помоля нещо – рече.
– Какво точно? – запита Никой.
– Искам да ме заведеш на моста, който минава над реката. Сещаш ли се за кой говоря?
– Мисля, че да. Ще се ориентирам.
– Значи все пак не го знаеш със сигурност.
– Не, не ме разбирайте погрешно, отче. Работата е там, че с вас явно си приличаме.
– По какво?
– И двамата сме незрящи. Чудно, нали?
– Още един слепец!? Съжалявам, не усетих.
– Хайде да не губим време, в гласа ви личи, че бързате.
Отецът изтръпна, идеше му отново да заплаче, но стисна храбро зъби и се хвана за рамото на слепеца.
– Води ме!
Двамата излязоха от готическата катедрала, слуховите им сетива сякаш бяха залети с разтопен метал, когато гласовете от тълпата, острото скърцане на колите връхлетяха отвсякъде.
– Виждал ли сте някога цветовете? – попита Никой.
– Виждал съм само черното. Винаги го виждам... Казват, че в реалността рядко го използват тоя цвят. Не го харесвали... Обикновено останалите го виждат само докато спят или изобщо, докато са със затворени очи, а аз... винаги.
– И при мен е така. Често съм се опитвал да разпозная различните цветове, но много рядко се получава.
– Но значи си ги виждал?
– Да! – възкликна с неприкрита гордост.
– Но как така?
– Искате ли да ви ги покажа?
– Не ставай смешен.
– Говоря сериозно.
Преподобният стисна устни и с тих глас отвърна:
– Покажи ми ги!
– Просто продължавайте да се държите за мен, аз ще ви заведа на онуй място...
Слепците продължиха да разцепват тълпата по тротоара. Щом ги видеха хората притеснено се отдръпваха настрани. Повечето с нескрит интерес разглеждаха тази странна двойка, това съчетание от две трикраки себеподобни, които тракаха с бастуни по каменните плочи пред тях, сякаш се опитваха да привлекат внимание.
– Какво усещаш?
Никой въздъхна и всмука от заобикалящия го въздух.
– Усещам, че ни гледат.
Мъжът в черно расо се засмя:
– Да, точно така. Често го усещам и аз, почти постоянно.
– Знаете ли, сега, като се замисля, мястото, на което ще ви заведа, е близко до моста.
Не очакваше отговор и именно заради това не изпита разочарование, когато не го получи.
– А какво ще правите на моста?
– Трябва да се сбогувам с някого, за последно.
– Тъжно.
– Не, напротив... Няма значение, това не те засяга.
– Днес слушах проповедта ви – отбеляза Никой. – Имате чудесни виждания за надеждата, надявам се наистина да ги мислите тия неща. А и месата беше много хубава, не разбирам от такава музика, но хорът си свърши чудесно работата.
– Как го правиш?
– Кое?
– Как гледаш на света по този начин? Толкова..., няма да казвам, „оптимистично”, защото би прозвучало изтъркано. Ще го нарека „прекрасно”.
– Хубава дума, но не знам какво да отговоря. Не съм толкова умен и не мога да обяснявам нещата. Всъщност в повечето случаи смятам за глупаво да обяснявам каквото и да е, защото нещата около нас много често са очевидни.
– Но ние не можем да ги видим.
– Но можем да ги усетим!
– Усещанията винаги са едни и същи. Казват, че видимото винаги се променя, било то към по-лошо или към по-добро. Едното се нарича стареене, другото преоткриване.
– Вие преоткривал ли сте нещо?
– Само истината. Ама тя не ми трябва.
Никой не разбра този отговор и сметна за редно да замълчи, та да не излага невежеството си на показ.
– В какво вярваш? – бе последвалият въпрос от страна на свещеника. – Не ми отговаряй като на човек в расо, а като на най-обикновен минувач.
– В какво вярвам ли? – последва кратко размишление. – Не ща да ви обиждам, ама не вярвам в това, което пише в Библията, а в нещо друго... Не мога да го обясня.
– Не ти и трябва. И не обръщай внимание на Библията, тя е просто една гениална книга, на която ние трябва да придадем смисъл.
– Не обичам да придавам смисъл. Ограничаващо е.
– Много правилно.
Внезапно Никой спря.
– Мисля, че стигнахме – каза.
– Заинтересован съм. Хайде, задоволи интереса ми.
Никой за кратко замълча, после рече:
– Сега ще ви покажа зеления цвят. Сигурен съм, че ще ви хареса.
Непознатият се наведе и откъсна стрък трева от земята, след което го поднесе към ноздрите на преподобния.
– Помиришете. Ето, това е зеленото.
Ноздрите се разшириха и всмукаха от миризмите, които им предлагаха.
– Видяхте ли го?
– Това е трева. Знам, че е зелена, но... но не я виждам. Още си е черна.
– Черна? – в гласа му се долавяше разочарование, примесено със срам. Никога не обичаше да всява надежда, а после да става свидетел на това, как тя рухва. Неморално е.
После Никой се отдръпна за миг и щом дланите му се докоснаха в боровото дърво, той отчупи малка част от меките му кори и отново ги подаде на слепеца.
– Сега помиришете това.
– Смола. Черна смола.
– Аз пък виждам златисто, смесено с кафяво. Знаете ли, мисля си, че не ги виждате просто защото не искате. Вглъбил сте се в нещо и си държите на него. Като искат да бъдете сляп, бъдете.
– Ще ми показваш ли нещо друго?
– Да, може би си заслужава още един последен опит. Ще ви покажа червения цвят...
Подпря се на бастуна и затършува из джобовете си. Спомняше си, че сутринта съседката му бе дала ябълка, може би беше в раницата, която носеше на гърба си.
– Момент само...
Той свали чантата и я постави на земята, след което отвори ципа и започна нервно да рови из хаоса, царящ във вътрешността й.
– Чудя се какво ли е да си мъртъв?
Никой се вцепени за миг, а думите просто се изтръгнаха от него:
– Може би да си мъртъв, това е... да желаеш повече от всякога да си жив!
Накрая щом ноктите му се впиха в плода на изкушението и знанието, Никой се усмихна
– Ето я! Помиришете, отче!... Отче?
В действителност отецът го нямаше. До Никой нямаше никой. Той разтревожено се „огледа”, но това само го обърка допълнително.
– Отче? – попита отново, този път отчаяно.
Не последва отговор, имаше единствено тишина... Но от към тротоара долавяше ритмичното търкане на бастун по асфалта. Явно слепият свещеник бе изгубил търпение, обладал го е страхът, че онзи Някой, с когото трябва да се сбогува, ще бъде разочарован от неговото закъснение.
Помириса ябълката, видя Червеното и я прибра отново в раницата. Вече не чуваше отдалечаващите се стъпки на приятеля си. Беше сам.
Сам самичък, в този преливащ от цветове свят.
 
 
Заглавие
Човекът - самота, слабост и копнеж в стихотворението “Nevermore” от Димчо Дебелянов.
The man – loneliness, weakness and longing – in the poem “Nevermore” by Dimcho Debelyanov. 
Рубрика Бележник | 2005 / юли 
Съдържание

     ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
     
     В най-представителния манифест на българския символизъм - “Модерната поезия”, отпечатан през 1914 г. в сп. „Звено” - Гео Милев споделя: “Блян и вечност - това е според мен животът на модерната душа.” Цитираното откровение категорично се родее с представата за копнежа по красотата, който според автора на статията трябва да получи статута на вечност. Изкуството за самото изкуство и творецът над живота са идейната платформа на модернизма, която предопределя космическата самотност на литературните персонажи. Така човекът се обособява като средоточие на самота, слабост и копнеж - една универсална, самобитна и вечна вселена, единствено достойна да бъде обект на претворяване и изследване.
      Стихотворението “Nevermore” е свързано с ранното творчество на Дебелянов, носещо ясно очертан символистичен облик. То е част от цикъла “Копнежи”, включващ произведения като “Смърт”, “Видения”, “Полет”, “Песен”, писани в хронологическия отрязък 1907 - началото на 1909 година. Нещо повече, предходната творба на “Nevermore” “Полет” стартира с епиграф от френския поет Шарл Бодлер: “Отвъд слънцето, отвъд ефира…”. Тя художествено озвучава желанието на лирическия персонаж да избяга “от мръсния лик на суетност вседневна”, да възкреси и преживее като своя Икаровата съдба (съдбата на свободния човек). Нека разчетем и своеобразната смислова верига, образувана от заглавията на трите последователни стихотворения в цикъла “Копнежи”: “Полет” - “Nevermore” - “Песен”. Ясно се наслагва усещането за невъзможността да се осъществи духовният полет и песенната хармония. Такава е трагичната екзистенциална предопределеност на лирическия персонаж, който иска Икарова съдба и хармония, но разбира, че провидението го е лишило от правото да ги има, да ги постигне.
     Заглавието на разглежданото Дебеляново стихотворение има за цел да индуцира едно отчетливо интертекстуално поле - “Nevermore” е словесната икона на Гарвана от едноименната поема на Едгар Алан По популярен американски творец, оказал силно влияние върху формирането на писатели и личности от цял свят с художествените и философично-критическите си концепции за битието. Ориентиран към патологичните проблеми и тъмните страни на екзистенцията, той извежда като приоритет в творчеството си “вътрешната територия на човека”. Херметичността и анихилацията от живота, както и естетизацията на ужаса го отличават съществено от съвременниците му от първата половина на ХIХ век и същевременно го сближават с декадентите от края на същото столетие. Последните единодушно го обявяват за свой предшественик, учител и вдъхновител. Така че Дебелянов, активизирайки алюзивната отпратка към него, желае да ни предупреди, че тази творба трябва да се преосмисля в символистичен контекст. Казаното се озвучава и от вече приведения факт, че предходното стихотворение “Полет” започва с мисъл на Бодлер, предтечата на френския символизъм. Постига се усещането, че разглежданата творба ще гравитира около непознатото, далечното, екстатичното, екстремното; че ще се опита да обедини реалното и иреалното, възприемайки последното като архетипен образ на първото.
     Средищен персонаж на произведението е самотникът, екзистенциалният чужденец, прощаващият се човек. Неговата алиенация е представена като самота по жребий, а не по избор. Тя се възприема от героя не като извисяване към себепознанието и познанието въобще, а като смърт - духовна и физическа (“Неволя черна”). Тя отделя лирическия персонаж от живота, запокитва го в бездната на пустотата. Той ужасен се превръща в страдащ и слаб свидетел на това, което става около него и с него:
     впивам аз погледи в мрака далече
     и с клетви и жал, безутешно преплетени,
     чакам да съмне…

     Той няма сили да се противопостави на предопределения жребий. Обзет е от униние и отчаяние и чака чудото - избавлението свише: “чакам да дойдеш”, “чакам да съмне”, “чакам да трепнат”. Това са словесните формули, моделиращи първата част от четвъртия стих на всяка от трите строфи. Вместо да активизира съпротивителното и стоическо начало в него, самотата го превръща в свой безволев съзерцателен пленник. Той приема ударите на съдбата, сякаш изплаща някаква чужда родова вина, идваща от “безкрайно далеч”, от “вековно затмение”, от “мрака далечен”, без да разбира обаче в какво се състои неговото прегрешение и защо трябва той да е изкупителната жертва. Това индуцира трагическото въздействие и самонагласа на лирическия персонаж.
     Смисловият тематичен гръбнак на творбата е графично отчленен и кубистично оголен. За аргументиране на казаното е достатъчно да изведем и разчетем семантичната диаграма, получена от завършеците на трите строфи, обособени чрез многоточие като реторични въпроси: “Ще дойдеш ли?” - “Ще съмне ли?” - “Ще трепнат ли” (Т.е. ще го има ли човешкото единение, ще дойде ли светлината (денят), ще го бъде ли живота.). И съвсем в духа на символистичната крайност и паталогичност отговорът е “Никога вече!”. Така че това стихотворение зазвучава като своеобразно прощаване с човешката общност, с духовното просветление, с цъфтежа и радостите на живота. Творбата извежда на преден план трепетите на една осъдена, но още жива чувствителна душа (“модерната душа” по думите на Бодлер), върху която се проектират световните колизии. Единичното (субективното) отразява космополитното (универсалното). Голямото потъва и се утаява в малкото, без да губи съдържателните си мащаби. Светът на душата се оказва театър на световни събития, неподозиран космос, а не затворена и изолирана система.
      Ключови думи в творбата са “мрак”, “пропасти”, “тъги”, “клетви”, “жал”, “преспи”, “далеч”. Те са маркери на безбрежна статичност, озвучаваща усещането на лирическия герой за смърт. Рефренният израз “Никога вече!” активизира трагичното предчувствие за невъзвратимост. Пътищата са прекъснати. Хубавото, цъфтежът, красотата са си отишли безвъзвратно - “те дремят далеч”. Превърнали са се от реални величини (“химни”, “смях”, “градини”) в жадуван копнеж, в блян - ключов смислов код, заложен още в заглавието на стихотворния цикъл, към който се числи творбата. Алюзивният архетипен образ на този метафизичен копнеж ни отвежда към библейската представа за изгубения Граал. Човекът загубва хармонията и цял живот я дири, за да осъществи и осмисли битието си. И този акт на търсене (представен в творбата като подтекстово възпоминание, изкристализирало в словесния жест “Никога вече!”) се явява новият критерий за красота. Човекът още не е загубил чувствителността си, не е престанал да мечтае и да се надява. Той различава хубавото от грозното, независимо че естетическите и етичните му критерии са свързани с миналото и преосмислени като прогонен анахронизъм в настоящето.
     Лирическият герой от стихотворението “Nevermore” не е гордият и силен самотник от поезията на Пенчо Славейков, който възприема алиенацията като награда и привилегия, отреждаща му място на избраник, противопоставен на сивата бездушна тълпа. За него самотата носи точно обратното съдържание - непосилно и ужасяващо бреме, което изсмуква силите му. Той е ситуиран в зоната на здрача, на границата между реалното и метафизичното, между мрака и светлината, съня и действителността. Тъгата и страданието за него не са степени на житейската инициация, а пътища за никъде: “тъги непросветни”. Те още повече ограбват, обезверяват и объркват лирическия герой, изправят го пред огромното демонично лице на пустотата и мрака, на смъртта. Животът, маркиран словесно като любов - “лъч след вековно затмение”; като “тъги непросветни”; “клетви и жал”; като “моите градини”; “химни и смях”, си отива безвъзвратно. Тази невъзвратимост, както казахме вече, е маркирана и от рефренния лайтмотив, и от нарастващия мрак и студ (“пропасти”, “непросветни”, “преспи”…), и от глагола “дремят”, и от представата за край на житейския цикъл - “в полунощ”.
     Творбата фокусира оптиката си около един впечатляващо значим проблем - чувствителният човек не може да бъде щастлив в този антисвят на мрака и злото. Съзерцателят, философски вглъбеният човек, е без място в света, богат със своето страдание и мъка, далеч от радостта и веселието - идея, която още по-красноречиво ще кристализира в една от последните творби на Дебелянов “Сиротна песен”:
     …че аз съм с горести богат
     и с радости несподелени.

     Но ако в “Nevermore” лирическият субект още е жертва на самотата - ужасеният от живота слаб човек, който възприема екзистенцията като низ от невъзвратими загуби; то в “Сиротна песен” и останалите фронтови стихотворения на поета той вече достига до съзнанието, че е победил алиенацията и смъртта, като ги посреща с достойнството на философа:
     Ще си отида от света,
     тъй както съм дошъл - бездомен,
     спокоен като песента,
     навяваща ненужен спомен.

     За него самотата и кончината са добили вече измерение на поредни степени на инициация, които го водят нагоре. Затова и Дебелянов се възприема като поет на светлия драматизъм.

     


      The man – loneliness, weakness and longing – in the poem “Nevermore” by Dimcho Debelyanov – a study by Vladimir Stoyanov.
 
 
Заглавие
Шутландия- от Христо Леондиев
Shootland – by Christo Leondiev 
Рубрика Къси разкази | 2006 / февруари 
Съдържание
Христо Леондиев
Гео Милев - Рисунка от корица на книга със стихове на Пол Верлен
Из изложбата “Гео Милев и българският модернизъм”

Шест морета и десет океана миеха бреговете на Велика България. Нямаше с кого да се воюва – всички народи бяха покорени. Турците трябваше да избират между кръста и дръвника. Гърците бяха ослепени като войниците си, а сърбите станаха най-правите българи.
В Търновград цареше мир и разврат. Царе и боляри бяха оставили държавните дела на произвола и по цял ден мислеха само как да направят корема си по-голям от този на ближния.
– Разсмей ме! – заръча царят на своя шут.
Последният нямаше никакво чувство за хумор, но беше единственият гърбушко в иначе снажната държава.
– Не мога!
Съдбата беше безмилостна към шута. Очите му бяха тъжни и хлътнали. В тях имаше толкова много злоба, че цветът им не можеше да се определи съвсем точно. Пък и никой не го беше грижа. Шутът беше сгънат на две. Носът му беше крив и опираше земята, сякаш шутът ходеше с бастун, а огромните му уши усилваха малките звънчета по шапката му като камбани и го правеха на луд.
По това време в двореца се бяха събрали рицари от близки и далечни страни. Идваха за ръката на царската дъщеря, която най-смелият от тях щеше да спечели веднĄ с насрочения в нейна чест турнир.
Рицарите, също като домакина си, безделничиха по цял ден, ако не броим времето, когато споделяха неговата трапеза. Хранеха се предимно със спанак и коприва, защото тези супи съдържаха желязо и правеха броните им по-здрави. От ракията и виното броните олекваха многократно, а блажното ги пазеше от ръжда и смазваше шарнирите им в колената и лактите.
Шутът непрекъснато се въртеше около рицарите, защото тайно си мечтаеше да е един тях. Възхищаваше се на шутовете им в собственото си дупе. Не беше за вярване как пилееха златото си или залагаха приказните си твърдини на една обърната карта. Губеха с достойнство. Вечер шутът се затваряше и повтаряше небрежните жестове, с който рицарите си заръчваха вино или целуваха ръката на някоя засукана слугиня. Танцуваше със сянката си като с царска дъщеря, а после двамата си лягаха в сламените постели на шута.
Шутът беше безумно влюбен в царската дъщеря. Всички рицари бяха влюбени по-скоро в зестрата й. Царската дъщеря беше влюбена само в себе си. Тя също понякога се развличаше като биеше шутове на шута, а смехът й звънеше из двореца веднĄ с неговите звънчета и събираше прислугата.
– Какво ще заповядате? – питаше обърканата и приведена до земя прислуга, защото царят викаше слугите си със същия звънец, какъвто шутът беше зашил на няколко места по шапката си.
– Едно кафе – шегуваше се последният и прислугата на свой ред му биеше шутове.
Не беше лесно по цял ден да измисляш смешки, на които никой не се смее или поне не се смееше от сърце. За такава служба наистина се искаше здраво дупе и шутът се навеждаше за нови и нови шутове.
Веднъж той се беше надупил на някого за шут, но усети друга болка. Потекоха му сълзи от очите и от дупето му рукна кръв. Обърна се и видя зад себе си един от чуждоземните рицари, които бяха дошли да мерят сили за ръката на принцесата. Той му се смееше нагло и загащваше ламарините си.
Шутът се изправи. Свали смешната си шарена ръкавица от ръката и зашлеви госта през лицето на зейналия шлем. Никога преди не беше правил толкова голяма смешка. В първите няколко минути не се случи нищо, а после придворните прихнаха неудържимо: шутът се чувстваше обиден и търсеше удовлетворение от благороден рицар, макар че не съвсем всички намираха постъпка на рицаря за благородна – изотзад и в гръб беше задоволил низките си страсти. Не както е редно – очи в очи.
Най-много се смя царската дъщеря. Беше пленена от чувството за хумор на рицаря, който очевидно щеше да бъде нейният любимец на турнира. Стражите трябваше да си стоят мирно и невъзмутимо, както подобаваше по устава и протокола, но и те прихнаха в неудържим смях.
Шутът се задави от гняв и зашлеви лицето на рицаря с другата си ръкавица. После даже с чорапите си, но рицарят само повтори и потрети обидата си. Накрая хвана шута за яката и го закара до стълбите за надолу, където му би шут и всички се смяха как шутът се търкаля.
Шутът се търкаля цяла вечност по стълбите за надолу като спираше да си почива само на площадките помежду им. През цялото това време звънчетата по шапката му звъняха весело. Накрая шутът излетя през вратата и се спря при стопанските постройки на двореца.
И там му се смяха.
– Какво търсиш тук? – попита го ковачът.
Работата в ковачницата му замря. Придворният часовникар тъкмо обсъждаше с него някаква много сложна част. Тъмничарят избираше пранги и вериги. Палачът питаше за брадва, а конярят беше запретнал ръкави и вадеше от пещта още червените подкови с голи ръце.
Шутът беше прередил всички. Стана и се сгъна на две, което за човек с неговата фигура означаваше изправен в цял ръст. Изтупа се от прахта и на свой ред се ухили. Беше попаднал на точното място – в ковачницата се ковеше оръжие!
– Искам броня и меч...
Ковачът измери шута с поглед и се преви на две като него, но превиването пак беше от смях.
– Ще си платя – настоя шутът. Направи фокус и извади златна монета иззад ухото на ковача. Последният побърза да го отпрати преди шутът да извади нещо и от джобовете му.
– Иди в работилница за играчки!
– И какво да правя в работилницата за играчки? – почуди се шутът, който вече вадеше нещо жълто от другото ухо на ковача – ушна кал.
– Нали си джудже? Там ще ти намерят меч и броня по мярка – разсмя се ковачът и побутна другарите си.
Шутът извади дървената си бухалка, с която по цял ден жонглираше в двореца, и със страшна сила удари ковача помежду очите. После отново и отново. Беше се качил на онези циркови велосипеди с една гума и обикаляше работилницата толкова бързо, че нямаше никакъв начин ковачът да се добере до него. Брадвата на палача сечеше само въздуха, а часовникарят ръсеше зъбни колелета под гумата и опитваше да завре прът между невидимите шпици на шута. Напразно. Тъмничарят и без това нямаше пранги за тънките му глезени.
Всички отнесоха бухалката.
– Искам броня и меч – повтори шутът.
– Ами избери си...
Шутът си избра най-страшната.
– Голяма ще ти е – подхвърли ковачът като познавач.
Тази броня наистина щеше да хлопа на шута. В нея можеха да се съберат двама като него по ширина и още трима по височина, но гърбицата му щеше да се заклини по средата много здраво.
Шутът искаше бронята. Щеше да управлява крайниците с педали и ръчки, които часовникарят започна да майстори веднага. През шлема трябваше да гледа с перископ. Конярят доведе железен кон. Палачът с радост отстъпи наточената си секира.
Облякоха шута. Шлемът беше направен с шарнирни болтове и в него се отваряше дупка колкото за гърло на бутилка с ракия, а очите му бяха покрити със ситно сито и отвън не се виждаше дали спят, или будуват.
– Как е? – попита ковачът.
Шутът кихна и каза с метален глас:
– Става течение.
Бронята имаше само още една малка дупка отзад.
– Не искам дупка отзад – възпротиви се шутът, но дупката беше за голяма нужда и не можеше без нея.
Ковачът се почеса:
– Ще й сложа невъзвратен клапан.
Разбраха се.
На слабините си шутът имаше чучур като на лейка. Цедката се развинтваше и завинтваше с резба. При малка нужда шутът пикаеше през цедката, а при голяма любов чучурът се изпълваше с месо и шутът оставаше само по чучур. Това беше и единственото му уязвимо място. Ахилесова пета или по-скоро глава.
Конярят доведе покрит с желязо и вече оседлан жребец. Бронята имаше магнит с обратен на седлото полюс, което правеше невъзможно падането и трудно слизането на рицаря.
На следващата сутрин беше записването за турнира. Напред избутаха онзи извратен рицар, който одеве беше обидил шута. Никой от останалите рицари не го искаше зад себе си.
– Как се казваш? – попита царят.
– Аз съм доблестният рицар Хайванхоу.
– А откъде идваш?
– От Турция.
Шутът запомни това име.
Теглиха жребии кой с кого ще мери силите си в първия кръг и обявиха наградата, която им се усмихна и прати въздушните си целувки към турчина. Истинската награда беше зестрата от половин царство.
Придворните палач и ковач помогна на шута да се качи на жребеца. Часовникарят шепнешком му припомняше упътването за всеки педал и ръчка. Конярят нави някаква пружина под опашката на коня.
Първият съперник беше лукав гръцки рицар. Той наниза шута на копието си, а после го посече с меч и стовари отгоре му боздуган. Накрая го стъпка с коня си. През всичкото това време шутът се беше скрил на другия край на широката си броня и чакаше рицаря да се измори.
Не чака много. Хвана ръчките и сякаш с голи ръце стисна гърка за желязната шия. Скоро тръбата се смачка пред смаяните трибуни, а гъркът стана единствения удушен рицар в историята на турнирите.
Нямаше време за почивка. Вторият съперник на шута беше много уверен в себе си и коня си румънец. Конят му влачеше сума ти празни консервени кутии, които пажовете вече бяха навързали за сватбата му с царската дъщеря. Сватба обаче нямаше, защото след свирепата схватка с шута никой не можеше да различи бронята на румънеца от смачканите му консервени кутии.
Третият съперник беше сърбин. Той привика шута и дълго го уговаря да си поделят зестрата и царската дъщеря, като за себе си вземаше само зестрата – половината царство на запад от град Трън. Шутът не склони. Тогава сърбинът хвърли пясък в очите му, но те бяха стъклени. Шутът натисна педалите и го сплеска.
Последният му съперник беше турчинът Хайванхоу. Беше гресиран с овча мас и миришеше ужасно. Около главата си беше навил желязна чалма от цял един рулон ламарина, която беше преместила центъра на тежестта прекалено високо и правеше всичкото това желязо неустойчиво. Шутът чакаше фанфарите. Турчинът също. В чалмата му беше затъкнато щраусово перо. Между краката му имаше лейка с обрязан чучур, за който на обратна резба беше завинтена цедка. Отзад в бронята зееше прекалено голяма дупка за голяма нужда.
Фанфарите вече свиреха. Шутът стисна ръчките и настъпи педала на газта. Конят потегли бавно и сигурно. Шутът смени скоростта с втора и трета. Намести огледалото за обратно виждане и си пусна тежък метъл. Рицарите слушаха само метъл!
Никой не можа да уцели никого. Шутът обърка нещо с ръчките – копието му си остана вдигнато, както беше по походно, а турчинът трудно беше запазил равновесие и не искаше да го разваля с резки движения. Разминаха се като още непознатите парни локомотиви. Струята разклати и двамата съперници, но турчинът се катурна веднага и заби главата си в пясъка. Щраусовото му перо полетя още малко.
Принцесата тропна с крак и злобно отпусна палците, които стискаше за сполука на вече победения рицар. Трибуните оглушиха въздишката й на отчаяние. Турнирът беше към края си. От пясъка стърчаха само краката и дупето с онази голяма и намазана с овча мас дупка. Само от царят зависеше дали турчинът ще живее или ще умре. Всички чакаха накъде ще обърне палеца си, но той сви палеца си редом с другите си пръсти и протегна напред средния си пръст.
– Тури го на турчина!
Шутът не очакваше такъв обрат, но повече от охотно изпълни волята на царя. Сега беше отмъстен.
Принцесата се разсмя първа. Всички изреваха веднĄ с турчина и шумно изръкопляскаха на шута. Той направи почетна обиколка в тръс, като междувременно и изтръскваше лейката си. Спря пред принцесата, на която закачливо повдигна полата и бучна дупето й с върха на копието.
– От коя страна идвате? – попита го тя.
– От Шутландия.
Гербът на шутландския боец беше извезан със звънчета и портокали, а девизът му на латински беше вени, вини, вицове. Това на български се превеждаше като дойдох, видях и разсмях.
Принцесата целуна шлема на шута и му се закле във вечна вярност, а през това време патриархът ги венчаваше и пред бога.
Три дни пиха и се веселиха. Шлемът на шута започна да ръждясва от целувките на настоятелната принцеса, която вече опипваше чучура на пълната му с желание лейка. Скоро всички придворни паднаха под масата. Шутът метна принцесата отгоре, но не си направи труд да разчисти гозбите.
– Няма ли да се съблечеш? – попита принцесата.
– Не.
Шутът вече стенеше от удоволствие. На принцесата кой знае защо обаче не й беше толкова хубаво. Не усещаше нищо.
– Няма ли да се съблечеш? – попита го пак.
Рицарят тъкмо беше изхвърлил живака си, но чучурът му не спадаше никога и той продължаваше, каквото беше захванал. Отказваше да свали желязното си було. Накрая принцесата се огледа настрани и разбра каква е работата – на масата до нея лежеше печено прасе с лейка в дупето... Тя се ядоса не на шега. Ръката опипа масата и намери отварачка за консерви, с която изряза кръгче в ламарината на шута. Погледна вътре, но не видя нищо и бръкна с ръка.
– Ти педал ли си?
– Не.
А вътре имаше педал. Принцесата продължи да реже бронята с резки движения, без да се грижи за шева. Освен още много педали се откриха ръчки и перископи.
– Ти робот ли си?
– Не – аз съм шут.
Истината излезе наяве твърде късно. Шутът вече беше натикал домата навътре в дупето на прасето и местеше чучура си в сливата на царската дъщеря, която го заля със синя девствена кръв. Всички царски дъщери имаха синя кръв. И всички сливи.
Девет месеца след сватбата на шута династията се изроди. Царете се повдигаха на пръсти и пак мереха ръст само с шутовете си, а принцесите се раждаха сгънати на две и в леглото сами заставаха с вдигнати крака. На турнирите вече не идваше никой, който да желае сърцето и даже короната им.
А земята на България се смаляваше като ръста на царете й. Царете не поглеждаха картата – по цял ден се взираха в огледало и се мъчеха да променят нещо в себе си. С охота отстъпиха Македония, която поне географски приличаше на гърбицата им. После предадоха и продадоха всичко. Битка имаше само за Одринско и Босфора, защото пак географски районът напомняше на царете за бащината лейка – отдавна станала символ на мощ и вплетена в държавния герб.
Така една средновековна шега беше объркала страната за векове напред, а народът не намери сили да смени грозната династия с малко ред. И днес България се управлява от шутове.
 
 
Заглавие
Юбилеи и награди
Anniversaries and rewards 
Рубрика Суета | 2006 / август 
Съдържание
ПАНКО АНЧЕВ
Дойде нова мода в живота: зачестиха юбилейните чествания и връчванията на награди. Ще каже човек, че живеем в държава на юбилеите, рождените дни и заслужените награди за духовните ни първенци.
Всекиму се иска да го забележат, почетат, изтъкнат и наградят за заслугите, които е уверен, че има. А може би не толкова за заслугите, колкото за усилията, лишенията, тревогите и съмненията. Приятно е един ден да ти кажат, че трудът ти не е бил напразен.
Творецът е в правото си да настоява да бъде забелязван и отличаван. Вярната и навременна оценка стимулира и носи вдъхновение за нови дела. Нищо че това е суетно и изкривява представата за собствените възможности. Човек по рождение е суетен – особено творецът, който обича шума около себе си, аплодисментите, постоянното внимание. Този първороден грях е същината на същността му; той му носи най-светлата радост от труда и усилията.
Дай Боже обществото да оценява тези усилия навреме и навреме щедро да ги възнаграждава.
Ала не за такава оценка отварям дума. Отварям дума за един особен и коварно ширещ се “тероризъм” на отделни хора, които непременно искат не просто да ги забележат, но и да ги отделят от останалите, да им заплатят и ги впишат във вечната книга на времето. Непременно да чуят, че градът, селото, обществото се гордеят с тях и им благодарят, че не са ги напуснали и продължават да красят улиците и площадите с присъствието си!
Издава поетът нова стихосбирка и понеже смята, че друг като него няма, държи да получи местната награда. Той впряга цялото си време, приятелства, връзки, за да внуши на началници, че тази награда му принадлежи по право и следва да я получи непременно. Ако не успее да ги убеди, тежко им и горко! Първоначалното недоумение прераства в раздразнение, после в скандал, в оплаквания и доноси. Където седне и стане, поетът все за наградата си говори, все за “глупаците, които нищо не разбират”, “които му завиждат и награждават единствено бездарниците”. А те са длъжни да му се радват и да го хвалят, че се е родил сред тях и е тяхната гордост. Защо обаче на този балкански субект му е необходима наградата? Заради парите, която тя носи? Едва ли. Българските награди са почти без пари. Пък и като извадиш данъците, май ще се наложи дори да си доплатиш. И въпреки това човекът си иска своето. Наградата е неговият нагон, начинът му на осъществяване, смисълът на живота. Трябва, трябва да го наградят! Иначе ще се поболее, ще изгуби съня си. Точно тази награда му липсва в колекцията от отличия, които го правят уверен в себе си. Обаче е най-обикновен бастун, патерица, върху която подпира надутото си самочувствие... Той мрази “глупаците”, но държи на тяхното мнение и оценка.
Не по-малко разпространена днес е и манията да ти честват годишнини. Годишнина от раждането. Годишнина от началото на творческата дейност. Кръгла годишнина, юбилейна годишнина или просто рожден ден. Ще рече някой: какво пък толкова лошо има в подобни чествания? Нищо лошо няма, разбира се. Особено ако са повод хората да се съберат, да се видят и си припомнят трудното и славно минало, добрите резултати. Добре, ако е така, покани приятели, роднини, семейството, яж, пий, пей, радвай се на живота, пък после бръкни в джоба, извади пари и си плати сметката. Защо ти е признанието на обществото и защо ще го впрягаш да ти организира това поклонение? За да се удовлетвориш от себе си ли? Или за да си кажеш: брей, че аз съм бил почитан, ценен, обичан? А пък ако лично ме поздрави президентът, кметът, партийният лидер, министър-председателят, значи съм полетял нависоко. Добре, нима няма да си почитан, ценен, обичан, ако не налагаш на хората да те обичат и ценят? Нима по-малко ще се радваш на непровокираната и недекларираната любов на хората? Нима не ти е по-сладко, когато някой случайно те срещне и ти каже “прочетох (или чух, или видях) нещо от тебе и беше чудесно.” Нима това не е признание. Но не, по-сладко ти е, когато е шумно, мащабно, всеобщо и особено ако е по-шумно и по-мащабно от нечие друго тържество. А пък иначе си скромен: в развълнуваната ти ответна благодарствена реч с треперещ глас заявяваш, че не обичаш шумотевицата, съмняваш се в себе си, кориш се за “моментната” слабост, благодарение на която си се съгласил да ти направят това тържество, което, разбира се, ти е противно, защото е по-важно да си жив и здрав, а не да получаваш значки, дипломи и грамоти... Но после се прибираш вкъщи и отнасяш значките, дипломите, грамотите, плакетите и цветята...
Страстта към наградите и юбилеоманията е един най-обикновен провинциален комплекс, проява на творческа несигурност и неувереност в собствения талант и постижения. “Целта на творчеството е самоотдаването, а не шумът, не успехът” – казва Борис Пастернак. По-добре е да преживяваш мъките на творчеството насаме със себе си и с истинските си ценители, отколкото да се радваш на привидно признание и благодарност от хора, за които и наградата, която ти дават, и присъствието на юбилея ти е възможност да се покажат и демонстрират властта си. И те като тебе са провинциални комплексари, които имат нужда от подобни изяви.
Но в множеството от аплодиращи хора все ще се намери един, който ще те гледа в упор с присмехулните си очи, които ще разобличат лицемерната ти скромност и ще обезсмислят цялата твоя провинциална суета и пъчене.
 
 
Заглавие
Юнна Мориц- нови преводи на Красимир Симеонов 
Рубрика Преводи | 2007 / август 
Съдържание

Юнна Мориц e родена на 2 юни 1937 г. в Киев, родът й произхожда от Испания. В годината на раждането й арестуват баща й по донос, след няколко месеца го освобождават, но от изтезанията той ослепява. „Слепотата на моя баща разви моето вътрешно зрение” – казва Юнна. През 1955 г. постъпва в Литературния институт „Максим Горки”, участва в експедиции до Арктика, зимува на Нова земя. След завръщането си е изключена от института заради „нездрави настроения в творчеството.” За първата й стихосбирка „Мисия Желание” (1961) е обвинена, че не е „наш, съветски поет”, а втората „Лоза” (1970) попада в черните списъци. В последната си книга „По закона – привет на пощальона” (2005, 2006) включва свои графики и живопис. Стиховете й са превеждани на почти всички европейски езици, на турски, японски и китайски.

Юнна Мориц
 
Свежи новини
 
Ван Гог е ужасен човек,
а Гогол – зловещ.
По и Уайлд са кошмарни мъже,
а Фьодор М. е... какво да ти кажа!
Но в сряда обявиха новината,
че Пабло П. бил много по-лош
от тези, за които се сещаме,
и даже от Салвадор Д.
Ще доживеем ние по-добрите времена,
когато ще узнаем точно,
че Томас М. е същият душманин
като Марина Ц. и Осип М.
И ще възкликнем:
„Да не повярваш, чухте ли?
Това е то – объл отпад,
отпад с улет, пълен каиф.”
(И така в същия дух,
и на същия свеж език.
И най-важното –
ще си говорим по-свободно
и както никога до сега).
И веднага ще ни олекне животът,
ще почувстваме прилив на сили.
Народът тогава ще се взема в ръце
и ще спре да се топи един-друг.
И ще полетят нашите посланици
към посланиците на злодеите,
за да разменят славно произведенията
на честните
с техните – злодейските.
Веднъж завинаги.
 
 
Ръкопис
 
Това не ви е галерия,
не са някакви изложби,
това е ръкопис, по който
сякаш плават прозорци.
 
Прозорците плават в дъжда,
през нощта плават навсякъде.
Този ръкопис е такъв –
не е вернисаж за стихове.
 
ой не е написан с пера и четки
или с друго, което ти е под ръка.
Книги се пишат по друг начин –
този ръкопис е за това.
 
Това е ръкопис на поетството.
Ръкопис в природата ми.
Ръкопис по извивките на тялото.
И е такъв по много причини...
Поетската страна
 
Толкова прекрасен е за Поетката снегът,
цъфтенето на вишни, ябълки, на морските сирени.
Но на същото космически-загадъчно место,
но по на север е вкопан Животът Клада.
 
Там е много сложно да останеш жив
и да не те прегази колелото на живота.
Но на върха на свободомислещ нос
не може да не си ти там Поетка.
 
 
Портрет на звука
  
Когато образ някакъв ми е внушен,
го рисувам аз с молив
Към линиите се придържам строго,
докато не пламне Светлината.
И с нея в мрака – стръвният портрет
на живия звук с милосърдна усмивка.
Тогава около гърлото разкъсвам блузата,
вземам тишината и като стъклар
живия звук вдъхвам в лентата от хартия.
В нея се побира целият ми живот –
в прозрачен вид, като въздушна струя...
А звукът от ненагледното й лице –
толкова преливащо се, Господи,
толкова звънко!
 
 
Листопадно
 
Лапистод, полистад, пистолад,
стапидол, полидаст, аподстил...
Сред есенната гъмла
ми се услаждат спомените
за твоите поражения.
                    Простих ти
ствотоКОВАР, ствотоЗЛОДЕЙ,
ствотоБЕЗУМ, ствотоКОЩУН!
Зад прозореца – далистоп, падолист...
Търся те навсякъде и цялата трептя
като от вятъра откъснат ференц лист.
Дъждопада гъмла непрогледна;
амлъг,
каменопад от капчуците и стрехите.
Листопадно.
А после – снегопадно. Заради кого,
ти мое звездопадно, искриш?
  
Превод от руски Красимир Симеонов

 

Уаеб
А. Кадер, Египет
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1971, Кайро
Сенките на демокрацията, 2005
Колаграфия, 96 х 96

 
 
Заглавие
Юрий Лучев 
Рубрика Поезия | 2007 / април 
Съдържание

Юрий Лучев е роден на 2 август 1957 г. в Лом. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, работи като преводач във Варна. Автор на стихосбирката „Посичане на ореха” (1982).

 

Стомна, декорирана с птици (ХIII - ХIV в.)

МРАЧЕН ЧОВЕК, МНОГО
Седи и празно гледа
сякаш вените си е прерязал
и кръвта му е изтекла във мравуняк
а очите му във шепите му са изтекли
или пък между краката са изтекли –
все едно изтекли са и толкоз.
Ами който много гледа…
Или са избодени защото е езичник?
Или е войник на Самуила?
Като гледам вече май се е възнесъл
във небитието
или пък оттам пристига
с много труд все още диша и въздиша
и не се разделя с мрачната си сянка.
И мълчи не казва как и откъде и накъде
защо и откога дори да знае
чаплата защо се казва чапла
гъбата отровна ли е или не е
и така нататък се прегърбва
и така нататък се отказва
да узнава и познава да го търси някой
да го чакат на уреченото място
и не притежава мобифон
на фона на мъглата
Абе я тури му пепел:
да не съм го молил да седи и гледа
да не съм го канил тук да се мотае
да не би да имам да му давам нещо
да не би да има нещо да ми дава –
той взел-дал отдавна вече
и защо ли още се мотае а не вземе
да си окачи въжето
щом за него пеперудата е гъсеница
а зачатието е смърт в забавен кадър
щом ръката му така е уморена
че и виното си само с поглед пие
щом нозете му така са уморени
че единствено надолу могат да го носят вече
щом душата му е тъй сломена
че не пее и не плаче и не грее
а сънува детското си слънце под дървото.
Ами първо трябва да си изплете въжето
от конопа който ще засее
и сапун ще трябва да открадне
докато жените са в реката
и дърво да посади и да отгледа
с хубав клон високо над земята
(много работа за сам човек е)
и докато чака
я дъждът я мравките ще го довършат
Помогнете му бе мили хора на човека
кой с въже сапун дърво му изберете –
може и на вас такова да ви дойде до главата.
 
 
Заглавие
“Amour.”- Пламена Рачева.
“Amour.” – an essay in Paris by Plamena Ratcheva. 
Рубрика Резонанс | 2005 / април 
Съдържание
     Париж е град с пространство, в което се скитат знаци от различни изкуства. Знаците могат да бъдат и думи като “Amour.”; дума, с която творецът да се позовава на един основен психологичен мит - любовта. Дума, конституираща и пораждаща сама по себе си задпределност.
     Творбите и “светът от техните значения”, в който ние навлизаме, ни откриват зоната на едно културно пространство, в което творческата идентичност и начинът на изява са определящи.
     Колко видима е думата “ Amour.” в живота на града, в който уважението към изисканата префиност и елегантност личат в гладките асфалтови пътеки - без скрипците на раираните плочки, без изпотрошените каменни зъби на калдъръмите.
     Целостта на тънкото високо токче на дамската обувка е показалецът с перфектен маникюр, с който всяка истинска дама в тоя град заявява с гордост, че е съвършен обект на възхищение и любов.
     По уличното платно се диплят белите като морска пяна линии на зебрата и изострят сетивата за неочакваното. А един знак стои там на пътя ми - в основата на железния стълб, в сянката му. Знакът е нашепнатата дума, витаеща свободно в пространството. Знакът подпечатал моите стъпки в предстоящите дни.
     Седем часа – сянката е малката стрелка, а стълбът - за точно седем. Голямата е закована в 12-ия час.
     Седем часът – платоничният час на срещата ми с “ Amour.” – една реалия, една сянка, един слог и сблъсък на въображение и манипулация. Какво беше това? Какво е това? Някой, който разказва спомени, споделя посланията на щастливата или разбитата си душа!
     Някой, който ме наблюдава и подпечатва пътищата ми с любов, за да станат наши общи, или за да не го забравя като платоничната си любов.
     Защо, защо, защо “Amour.”?
     Дните започват да си приличат един на друг в търсене на знака; или в радостта от намирането му – между кръговете на железните капаци пред Дома на фотографията. Минавам и сега леко по диагонала през “Риволи”, по тесните улички на Маре, по обичайния ми “таен” път към Бобур, и го откривам пред едно кафене и вътре в него. Отпечатан на първата маса до прозореца. Знакът е там, където стъпките са довели и отвели някого на среща.
     Среща с “Amour.”. Представям си срещата на чаша абсент; да, и музеят на Пикасо е наблизо, само на десетина метра. Но не, може и да е на чаша с пастис. Със сигурност, мисля, че тук, в Маре, е на чаша вино, червено вливащо се в кръвта на трептящото от любов сърце.
     Любовта стоеше още на тая маса, кръжеше по тротоара и бягаше по водосточните тръби на сълзите. Аз ставам неин пленник, пленник на една дума, която излиза пред очите, нозете, ръцете, загнездва се в сърцето ми като кукувица, която снася яйцата си в чуждо гнездо. Това бе послание другиму, което аз споделях като свое. Магията на словото, която се превръща в мит, символ, знак, концепция, прераства в мания, променяща се в съзнанието ми, а реалността и й предава друга значимост – интимна и универсална.
     Думата “Любов” е повторение на себепознание и на скрита в спомени съкровенност. Откривам я на входа на метрото, върху вестникарските кутии, на входа на кооперацията. Имам чувството, че се движи пред мен, невидима като Амур, който ме прострелва не със стрели, а с думи. Не съм ли погрешната мишена?
     По алеите на “Пале Роял” хората сякаш се търсят, те желаят многолюдието си, наблюдават се взаимно на фона на дворцовия ансамбъл. Десетки хора са насядали по пейките и на стотиците градински столове около шадраваните. Един самотен стол е подпечатан с любов.
     Над отражението си в стъклото на витрината виждам отново любовта и инстинктивно изричам “Amour.”. Не зная дали повече ще срещна тая дума, ако сама не я принеса със себе си. Ръката ми се плъзга по парапета на моста Мари, пред очите ми е островът Сите и Нотр Дам, а пръстите ми са докоснати от буквите, изпръскани с шаблон “Amour.”. Под мен, под моста минава Сена и любовта, както бе изрекъл Аполинер.
     Оставам затворена зад вратата, на чиято брава е написано “Amour.”. Ако я отворя, ще напусна този дом, ще разкъсам думата и тя ще изчезне като разрязана панделка.

ПЛАМЕНА РАЧЕВА
Снимки авторката
 
 
Заглавие
“Бандата на Кольо Севов” 
Рубрика Роман за поезията | 2014 / 1 
Съдържание
Михаил Григоров (20.02.1951, Средец, Бургаска област) – Писател. Завършва съобщителна техника във ВМЕИ във Варна (1977). Участва в Кабинета на младия литературен работник на Кольо Севов. Работи като инженер в транспортното строителство и в Соф. метрополитен. Занимава се с частен бизнес. Стихове публикува от 1972: “Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Български писател”, „Труд”, “Кил” и др. Негови стихове са отпечатвани и на страниците на сп. “Пламък”, „Дружба”, “Отечество”, “Младеж”, “Море”, в алманасите “Простори”, “Хоризонт”, “Море” и др., както и в сборника “Смяна 81” на издателство “Народна младеж”. Негови стихове са публикувани и в антологии като “На чаша вино”, на фондация “Бъдеще 21 век”; “На Куба с любов”, на сп. “Читалище”; антологията “Автори на в. “КИЛ”; антологиите на СБП, на Венцеслав Пейков, на читалище “Джон Атанасов”. За творчеството му са писали Кольо Севов, Матей Шопкин, Петър Лозанов, Иван Гранитски, Емил Иванов, Кирил Борисов, Емил Рупел, Петър Андасаров, Иван Николов, Велин Георгиев, Румян Русев. Чл. на СБП и на СБЖ.
Книги: Езически празник (Идеи 21 век, 2007); Крила на сезоните (Гитава, 2005); Стихопрози (Рал Колобър, 1995); Корабна статуя (Рал Колобър, 1996); Начала на любовта (Янчев и сие, 1991); Междугария (Нар. младеж, 1989) и др.
(АртЕнциклопедия Варна)
 
“Бандата на Кольо Севов” или благодатните четвъртъци

Михаил Григоров
 

“Моя революцийо, моя бяла съднице...” – пееше Владимир Левков, хванал здраво и нежно китарата...Ние слушаме...ако не с отворени уста, то с отворени сетива...Владо още на младини беше завършена личност, ние само си въобразявахме. Той беше председател на нашия Кабинет на младия литературен работник към Окръжния младежки дом във Варна, с художествен ръководител Кольо Севов. Кольо ни събра в този Кабинет на 13 декември, четвъртък, през 1973 година. През настоящата 2003 се навършват точно трийсет години от тогава.
“Котвите се вдигат”, се казва първата книга на Кольо Севов. И сега смея да твърдя, че всички ние, още при първата среща с него в притихналата и уютна зала на Окръжния младежки дом – Варна, усетихме, че започва едно плаване, че се отделяме от брега на безметежната младост, че нещо в живота се променя... Предстоеше да усетим полъха на “Пролетния бриз”. И черните урагани на отрицанието.
“Поезията, млади приятели, отнема или здравето, или семейството, или живота на поета – или и трите заедно. “ – така поетът Кольо Севов сложи началото на първата учебна година по поезия. Още чувам гласа му, макар тогава това да ни се струваше малко пресилено, казано по-скоро с възпитателна цел. За нас поезията тогава беше по-скоро капризна млада дама и ние смятахме, че трябва да бъдем нейни достойни и верни рицари, без обаче това да ни принуждава да поемаме към нея някакви по-сериозни ангажименти.
След това се заредиха едни много тежки сбирки, които Кольо Севов наричаше лабораторни занимания, като в същото време бяхме задължени да прочетем от кора до кора учебника по стихосложение, който се изучаваше в Софийския университет. На този прословут учебник в научните, да не говорим за творческите, среди гледаха с пълно презрение. Сега си мисля обаче, че Кольо е знаел много добре какво прави. На много млади поети в днешно време това им липсва и то си личи много ясно. Съвсем не става дума за това, че класическият стих трябва да бъде задължителен, но както казваше нашият ръководител на времето: “Ако някой си мисли, че свободният стих е по-лесен от класическия, той се лъже жестоко и тая заблуда се наказва”
В залата се появи черна дъска, и тебешир, и гъба съответно. В първия момент си помислихме, че преди нас си е провеждал занятието кръжокът по “шеф и кройка”, но се оказа, че такъв няма, а черната дъска е заради нас.
И се започна от Ямба, за да стигнем след години и много усилия до така наречения Уитмановски или рапсодичен стих.
За Омировия хекзаметър бяха отделени поредица от занимания, в които ние затънахме, както затъваха студентите от Техническия университет във Варна във втората част на Висшата математика...
“Върху всеки човек историята хвърля свой отблясък. За някой той е обгаряща и страшна светлина, за друг – едва забележимо блещукане, но той осветява всички. Историята пламти като огромна клада и ние я поддържаме като всеки от нас хвърля в нея своите сухи вършини”, пише Юрий Трифонов, един от любимите на Кольо Севов руски писатели, чието име за първи път чухме от него, както и за цялата велика плеяда “сибиряци”, включително и за Николай Рубцов.

Първо есе за историята

Този отблясък на историята доста люде навремето го превърнаха в прожектор и го насочиха най-вече към себе си. Нищо не им попречи да си присвоят и чувството за история. А нашият път разчистиха от живи исторически забележителности. За мъртвите ние тогава още не се сещахме, защото бяхме много млади. И те го знаеха.
Колкото до нас, те оставяха само кюспето на Историята. Животът е една стара маслобойна фабрика, която все още мирише на олио – тоест на История, но отдавна складовете за слънчоглед са празни, отдавна машините са спрели и клеясали, и само любопитните деца , завирайки се там, където никога не биха ги допуснали, се радват на откритите парчета от кюспе, опитват ги с удоволствие, че са открили нещо, а то става само за храна на домашните животни и за стръв за шарани в зарибените догоре селски микроязовири, където пазачът се казва Барута или така му викат всички.
От тия наши исторически “експедиции” ние се прибирахме в къщи или “в обществото” оплескани до уши, недоволни, че фабриката вече не работи, но все пак щастливи, че сме се докоснали до нещото, наречено История. След туй следваха поучителни шамари, килерът се превръщаше в карцер. Следваше опрощението, защото ние все пак бяхме бъдещето, защото бяхме бъдещето на Историята, на тяхната История обаче, която те дори и днес не отказват да пишат и не са престанали да заседават и умуват. Защото смятат, че История се прави само с Власт, защото е Историята Страст и Сласт... Да властваш, но да властваш с чувство за История. И да си пагубен, но да си пагубен с чувство за История. И да си гибелен, но да си гибелен с чувство за История. Дори да бъдеш гибелен за цял един народ, опознал и властници, и гибел, и страдания за няколко народа занапред, народът като слънчоглед изстискван векове, душата му е станала на кюспе и той я хвърля на животните – с жалост. С жалост към децата си – да не гладуват... Метафора трагична се оказа слънчогледът, и маслобойната, в която любопитните деца на своето време ровеха, забравили за наказанията, та дано открият нещо – нещо старо, истинско и историческо, за да не повтарят грешките на възпитателите. За да създадат сами себе си. Очаквайки свещеното признание. Заради същностите си души. Получиха признание, примесено със заплаха и толерирани доносници, и толерирани толериращите доносници... Не се научихме на толерантност към бездарието, към предателството и упадъка...
Лоши бяха нашите учители по История, но бе добър учителят ни по Поезия. Той настояваше да бъдем хора и преди всичко личности с характери. Той сравняваше таланта на поета с плодна градина, а поетът с градинар и казваше, че поетът трябва да се грижи за градината на таланта си, за да ражда тя добри плодове. По метафоричен начин той възпитаваше в нас таланта и характера, високото творческо самочувствие и смирението. Когато говореше за самочувствие Кольо Севов обичаше да подчертава, че пред белия лист поетът е длъжен да вярва дълбоко в себе си, а когато ставаше дума за живота, той обичаше да цитира една древна персийска поговорка, която гласи: “За да бъдеш голям, трябва да си много, много малък”...
(Откъс)
 
 
Заглавие
“В защита на Блок”- Николай Бердяев.
“Defending Blok” – thoughts of Nikolay Berdyaev. 
Рубрика Есе | 2005 / април 
Съдържание
     Ал. Блок

     Статията за А. Блок на един петроградски свещеник, вече починал, не би могла да се нарече груб богословски съд над поета. Тя не е написана в семинаристки стил. Авторът е човек културен и деликатен. В статията има голяма религиозна истина не само за Блок, но може би и за цялата руска поезия от началото на ХХ век. И заедно с това в съда над Блок проличава огромна несправедливост и безпощадност. Истинският поет разполага с други средства за оправдание, освен аскезата и духовното възхождение. Статията за Блок, всъщност, поставя от религиозна гледна точка под въпрос самото право на съществуването на поета и поезията. Можеше да се покаже, че почти всички световни поети, най-великите и безспорните, се намират в състояние на “прелест”, че не им е дадено ясно и чисто съзерцание на Бога и умните същности; че тяхното съзерцание винаги е било замъглено от космически превъплъщения.
     Ако за Данте се направи изключение, то няма да е заради Беатриче, а за ада, в който пратил толкова много хора. Това е най-големият и мъчителен проблем на поезията: тя е в съвсем малка степен причастна към Логоса; тя е причастна към Космоса. В поезията на Блок лирическата стихия намери за себе си най-чистия и съвършен израз.
     Руският поетически ренесанс от началото на ХХ век включва смъртоносни отрови; в него влизат елементи на онтологично развращаване (казвам “онтологично”, а не морално). Но за Блок трябва да се води съвсем друг разговор. А. Блок е един от най-великите лирически поети. По него може да се изучава природата на лирическата стихия. Винаги когато ми се е случвало да разговарям с Блок, ме е поразявала нечленоразделността на неговата реч и мисъл. Почти е невъзможно да го разбереш. Разбирам стиховете му, но не можех да разбера онова, което говореше. За да го разбереш, трябва да си в състоянието, в което той самият се намираше в този миг. В думите му напълно отсъстваше Логосът.
     Блок не познаваше никакъв друг път за преодоляване и просветляване на душевния хаос освен лирическата поезия. В неговата разговорна реч не се бе осъществило онова прекрасно преодоляване на хаоса, което стана в стиховете му и поради това речта му бе лишена от връзки, смисъл, форма; това бяха някакви късчета все още мътни душевни преживявания. Блок не можа да претвори душевно-космическия хаос нито интелектуално чрез мислене и познание, нито религиозно, чрез вярата, нито мистично чрез съзерцанието на Божествения свят, нито нравствено чрез нравственото разделяне и оценка; той го претворяваше изключително чрез лирическата поезия. Това бе един безнадежден лирик. Все ми се струваше, че Блок бе лишен от ум, че е най-неинтелектуалният от руските поети. Това не означава, че умът на Блок е бил лош и от ниско качества, какъвто е у глупавите хора. Не, той просто бе извън интелектуалността и не подлежи на съд от гледна точка на интелектуалните категории. За философията на cв. Тома Аквински, която вижда в интелекта най-благодатната част на човека, съединяваща го с истинското битие, Блок би бил много труден. Той може да бъде по-високо от ума, но никакъв ум нямаше в него; нему бе чуждо началото на Логоса; той пребиваваше изключително в Космоса, в душата на света. Неговата собствена душа бе съвсем беззащитна, с нищо непазена, напълно обезоръжена. Той много се различава от Пушкин и Тютчев, които са били необикновено умни и са знаели други пътища за възхождане освен лирическите. Блок много се отличава и от останалите поети от началото на ХХ век, например от Вячеслав Иванов, който не притежава поетичен гений, равен на Блоковия, но чието творчество е пиршество на ума, на тънката интелектуалност. Трагичната и страдалческа съдба на Блок е съдбата на беззащитната, оголената лирическа душа, която е способна да се противопостави на тъмните космически вълни единствено чрез поезията. Но и за нея той казва:
     
      За другите ти си и Муза, и чудо.
      За мене ти си мъка и ад.

     
     Блок принадлежеше на епохата и средата, които идеализираха беззащитността и бяха готови да видят в нея някакво висше състояние. За лириката на Блок е характерно, че не е тясна по обем, както е при някои второстепенни поети; напротив, това е всеобемаща универсална лирика. Тази лирика е свързана не само с преживяването на любовта, но и със съдбата на Русия, и с търсенето на Бога и Царството Божие. Целият свят и всичко в света се превръща в материал на лирическото претворяване и всичко съществува единствено като лирически отговор.
     Съдбата на Блок поставя много дълбок метафизически проблем. Блок бе гениална индивидуалност на поет, но не бе личност. Личността е вече защита; тя може да противостои на Космоса; тя създава различия и обезсилва прелъстяването. Личността е причастна към Логоса. Тя не може да бъде в Космоса. Космосът сам не може да създаде личност, той създава само индивидуалност. Личността се създава само от Логоса. Но Блок бе изцяло потънал в стихията на Космоса; той виждаше всичко през тази стихия. Затова, без да бъде личност, вкоренена в Логоса, той вижда единствено мътните ликове в Космоса. Душата на Блок е изключително женствена космическа душа; в него напълно отсъства мъжественият дух. Той бе романтик в смисъл, че в него духът бе напълно потънал в душевно-космическата стихия и пленен от нея. Той не познаваше свободата. Най-малко за Блок може да се каже, че в него е било демоничното начало, но той бе беззащитен пред демоничните начала. Колкото и странно да е, но в него имаше своеобразен страхлив морализъм, съвсем не мъжествен. Той примерно моралистично се боеше от “демоничното” начало у Вяч. Иванов. Той не можеше да бъде пленен и прелъстен от съблазните на злото, но не искаше злото и се боеше от него. Грозното и небитието му се явяваха нерядко в лъжливо красиви образи, но той желаеше да види лице в лице красотата на Космоса. С това са свързани мотивите за Прекрасната Дама. Забележително е, че Блок винаги упорно се съпротивляваше на всякакви догматични учения и теории: на догматиката на православието и католицизма, догматиката на Мережковски, догматиката на Р. Щайнер и многобройните догматици на В. Иванов. Но той бе беззащитен пред съблазните и лъжите на космичния живот. Блок идеализираше беззащитността.
     Слабото място на Блок бе космичното преобразяване в красотата. Имаше една минута, в която той и в болшевишката революция се мъчеше да види началото на космичното преображение и Прекрасната Дама. После с ужас се оттласна от нейната грозота. Той не притежаваше дара да различава духовете, но на поезията му е присъщ пасивен профетически дар; знаеше какво ще стане с Космоса, но не знаеше онова, което изхождаше от Логоса. Той бе лишен от духовна мъжественост, душата му трептеше от космичните вихри, носеше се в снежните бури. И А. Белий се вихри в космичните вихри. Но А. Белий не е изключително лирична натура, той вечно разсъждава, мисли, гради теории, окултни или философски, обича схемите, пълен е с интелектуални интереси; той е явление, смесено, по-малко чисто и по-малко жертвено от Блок.
     Може ли над Блок да се произнася религиозен съд и какъв да бъде този съд? Възможността за религиозен съд над поета е много сложен проблем. Лесно е да се осъдят всичките поети и цялата поезия. Вл. Соловьов се помъчи да направи това с Пушкин и не сполучи. Той си присвои прерогативите на Божия съд. Всъщност се поставя и решава въпросът за смисъла не само на поетичното и художественото творчество, но и на цялото човешко творчество.
     Творчеството съвсем не е свързано със светостта. Творчеството е свързано с греха. То, също като Платоновия Ерос, е дете на родителите: бедност, богатство, недостатък, безпокойство, мъка и излишък на сили, щедрост, жертвено самоотдаване. Творящият се различава от съзерцаващия Божествената светлина и постигащ покой в Бога. Това е друг път, друго призвание, друга дарба. Природата на творческия акт е брачна, в него човекът не е сам; той се среща и взаимодейства с другите, с Бога, със света и с дявола, с ангелите и демоните. В тази брачна творческа среща човек може да бъде активен и пасивен, мъжествен и женствен; в него може да преобладава началото на Логоса и началото на Космоса. Но винаги нещо се привнася от изначалната, предмирова свобода на човека в преображението на света, в създаването на ново небе и нова земя. Творчеството е необходимо не за спасението на душата, а за подготовката за Царството Божие, за Неговата пълнота. Самите творчески търсения и блуждения на човека имат значение за подготовката и преображението на света, за ново небе и нова земя. Творческата тъга на поета по космическото преображение и космическата красота служат за подготовката на ново небе и нова земя, макар поетът да не е видял последните реалности. В света на преображенията ще влезе творческото въображение и виждане на поета; ще влязат неговите образи като особена реалност.
     Душата на Русия и на руския народ бе също толкова беззащитна, колкото и душата на Блок; Логосът не овладя в тази душа Космоса. Русия и на новото небе, и на новата земя ще бъде такава, каквато я видя и възпя в своите изумителни стихотворения Блок. Видението на поета на света бесовски и демоничен служи за откриване на света. Колко скръбен път измина руското творчество от Пушкин до Блок, от първото наше поетическо възраждане, от Александровата епоха до нашето второ поетическо възраждане от началото на ХХ век!
     Пушкин познаваше много мъки и скърби, но познаваше и творческата радост, райската лекота. Блок познаваше единствено мъка, печал, тъга и ад. Но трябва ли за това да хвърляме камък по него? Той също принадлежи на вечната, преобразената Русия, Русия на новото небе и новата земя подобно Пушкин. Нея я подготвят не само светите, подвижниците, очистилите се, виделите Божествената светлина, но тъгуващите, мъчещите се, съблазняващите се и падналите, но устремени към висотата, към живота, преобразен в красота.

НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ
 
 
Заглавие
“Време за богатство”- Ангел Г. Ангелов.
“Time for wealth” by Angel G. Angelov. 
Рубрика Проза | 2005 / април 
Съдържание
     Ангел Г. Ангелов e pоден в Пазарджик, живее във Варна. Автор е на белетристичните сборници „Невъзможна любов” (1984), „Оживление в мравуняка” (1993), „Плах опит за докосване” (2002) и на романите „Закуска по обяд” (1991) и „Сутрешни залези” (2000).
     
     Откъс от подготвяния за печат роман „Бъдещето на отминалото време”
     
     Взривяването на Пространството разпиля задрямалото Време, плесенясалите му късове се понесоха в най-неочаквани посоки и в своя неразумен летеж понякога се сблъскваха със случайно изпречили му се парчета Разум. Притежателите му бяха най-различни, непредвидими дори, носители на дарени умения, понякога неподозирани, непроявявани с векове поради липса на условия, но съхранявани незабележимо в очакване на подходящия миг. Този внезапен Взрив, това колосално освобождаване на дълго стаявана енергия изигра ролята на въпросния Миг...
     Бъдещия Богаташ (Б.Б.) се събуди мъчно, изпосталялите му от вековно гладуване пръсти скърцащо разтъркваха гурелясалите му очи, полуотворени за настъпващата смрадлива Светлина. Миришеше тя на развалени яйца, на сперма и на зачатие, на обещание, което ще се сбъдне някога и някъде. Б.Б. нямаше време да мисли за атакуващите го обстоятелства, затова гледаше да се справи с настоящия момент на разсънване, в което той съзираше нещо като прераждане. Разбира се кандидатът за богатство дори не подозираше какво всъщност го очаква, но неговото собствено бъдеще той по никакъв начин не свързваше нито с Бъдещето на Отминалото Време, нито с каквото и да е бъдеще. Очакваше той само и единствено Богатство, огромно зашеметяващо, непредставимо, Бог знае как използвано, развращаващо, облъчващо, убиващо, смазващо, пораждащо злоба, завист, егоизъм, долни страсти и разврат. Разбира се, Б.Б. не мислеше за всичко това, вонящата му постеля беше подгизнала от кисела пот, нашарена беше тя от различни по големина петна от вкоравена семенна течност, поръсена там по различни поводи и от различни индивиди. На семплия човечец му беше омръзнало да бъде Никой, макар че през столетията изминал живот винаги беше се старал (според скромните си възможности) да се издигне, да успее, да бъде „първа ръка”, да го хвалят (колко сладко нещо е хвалбата!, мислеше си, без да го казва Б.Б.). Взривът като че ли беше онова дълго чакано обстоятелство, което щеше да го превърне в мечтания Човек, в човека с власт, с особена сила и влияние. Сред вонята той не се опитваше да си представя точния път, който трябваше да го доведе до другото му състояние, до прераждането му, което пък от своя страна щеше да го заведе в друга страна, а може би и на друга планета. Сегашният човечец смътно чувстваше, че неговият миг наближава, че времето му идва и той трябва да го оплоди, независимо от качеството на семето си, независимо от това какви отроци щяха да се пръкнат. За това той не мислеше. Б.Б. се интересуваше само и единствено от забогатяването. Свистящите куршуми по този път, осеян с трупове, може би разплаканите Деца и Човеци, както и зацапването на съвестта, неспокойният сън на гузността, бяха далечни и почти неизвестни понятия за него...
     Надигането от постелята, решението му да се оттласне от дъното му се сториха възможни и навременни. Б.Б. се поизми над стар ръждив леген, намери многократно прана, но все пак сравнително чиста тениска, вчеса гарвановочерната си коса, лъскава от гелменте, погледна се в огледалото с проядена амалгама и съзря човек, готов на всичко. Протритите му дънки и старите му маратонки бяха удобни дори за най-кървавите подвизи. Та когато се изправи пред Боса (така наричаха един тип подобен на Б.Б., но със значително повече връзки), той чу:
     – Издокарал си се... Да не отиваш да чукаш?
     – Отивам, но не където мислиш...
     – Слушам те! – губеше търпение Боса.
     – Сега по улиците е пълно с мангизи... Трябва да се наведеш и да ги вземеш...
     – Така ли? А знаеш ли, приятелче, че можеш да останеш без пръсти при това твое посягане...
     – Знам – не се смути Б.Б..
     – А знаеш ли къде точно трябва да се наведеш?
     – Досещам се... Тук съм, за да съм по-сигурен за мястото...
     – Ласкаеш ме – направи гримаса Боса, която трябваше да замести усмивката. – Но мога и да ти помогна. При едно условие...
     – Казвай! – губеше търпение вече Б.Б.
     Векове по-късно Боса си спомняше този разговор и сред мъглата на простреляното си съзнание долавяше въпросите и самопроклинането си, долавяше лекомислието си и онази непълноценност, която в края на живота си той с болка признаваше само пред себе си. Б.Б. също не забравяше този разговор, пазеше си го Той като скъпо начало, като отправна точка и само понякога, загледан в Бъдещето на Отминалото Време, съзираше някои негови недостатъци, естествените грешки на растежа, на самоусъвършенстването и на пропуските, допуснати от липса на исторически опит.
     Бъдещият Богаташ (Б.Б.) вече беше Богаташ и като Б. той беше променил своята външност неузнаваемо. Не беше напълнял много, но беше натрупал килограми и противната му изпосталялост беше изчезнала. Наедряването му придаваше солидност, някакво доверие излъчваше на моменти, но се съпътстваше тя и от неочаквана, плаха сприхавост, незабележима нервност, която се появяваше изневиделица, внезапно връхлиташе околните, като тайфун ги помиташе и ги оставяше недоумяващи. Понякога тяхното недоумение се съпътстваше от остри непоносими болки, предизвикани като че ли от природни бедствия. В такива случаи Б. се хилеше нагло, доволен от перфектната жестокост, отгледана и развита през времето за натрупване и заграбване на Богатството, доволен, че е успял да се отърве от съжалението, съчувствието, милозливостта и човещината, които, мислеше си той, някога го правеха слаб и безволев... Б. се възправяше с пренебрежителна наглост към цялото Мироздание, препречваше бронираната си кола пред другите обитатели на Пътя и мълчаливо им казваше: „Аз го мога! Само аз си го позволявам, значи съм повече от вас...” Липсата на отговор често възприемаше като лична обида, но истинската причина беше посетият страх, вечното чувство на живите твари във Вселената.
     Б., който освен килограми беше натрупал и опит в грабенето, започваше бавно и предпазливо да се покрива с непозната до този момент кожа. Погледната през силно увеличително стъкло, по нея се забелязваха странни образувания, които много напомняха рогови плочки или дори някакъв вид люспи. С просто око те не се забелязваха и околните не подозираха с кого имат работа. Възприемаха го те като нормален човек и тази заблуда често им струваше скъпо. Привидните победи на Б. го вдъхновяваха за подготовката и създаването на нови маскировки, които, гледани без оптически приспособления, напомняха външния вид на порядъчните хора. Нещо повече, заприличваше дори на умен човек, та по този начин се създаваше нещо като хармония между Богатството и Ума. Сред просторите на тукашния свят такъв тип съответствие не би трябвало да учудва никого и може би точно поради тази причина маскировката на Б. се доближаваше до идеала за успялия човек. Много се гордееше с това си измамно постижение. Погледнато безпристрастно, постижението беше грандиозно. Той знаеше, че Създателя не го беше дарил с истински ум, но го беше снабдил с други качества, чрез които най-вероятно го изпитваше. Затова и ролята му на умен човек го привличаше неудържимо. Съзираше в нея престиж и подреденост, спокойствие и достолепие, сигурност и уважение, както и трудно преодолимото желание да бъдеш такъв, какъвто не си. Ролята на умен човек нямаше нищо общо с току-що покарващите люспи, отнасяше се към тяхното появяване като към снабдяването с придобивка. Б. знаеше как ще ги използва, знаеше той и как ще протече по-нататъшната му промяна. Гордееше се с това, че не се стремеше да стане по-добър, по-благороден, да добие висок морал и добродетели. Стремеше се той към съвършенството на професионалния престъпник, на перфекциониста, за когото прецизното замислено и изпълнено престъпление се равняваше на високото постижение, достигнато от нормалния човек. От истински умния човек, създаден такъв и изглеждащ такъв без нужда от маскировка. Поривът на Б. към Богатството той си обясняваше с това, че притежава качества, нужни за да го спечели. Но имаше и друга причина, за която той никога не говореше, дори си забраняваше да мисли. Само чрез постигането му можеше да стане важен. По никакъв друг начин! Беше опитвал вече. Но точно този вид порив към Богатство можеше да го постави другаде. Почтеният, обикновеният, бавният, търпеливият, скучният, трудолюбивият, сигурният, безцветният, отегчителният начин за натрупване на Богатство беше непостижим за него, опитвал беше вече многократно... Б., когато беше Б.Б., знаеше, че ще стане Б., но никога не успя да се подготви за това бленувано състояние, никога не успя да научи какво значи да бъдеш Б. Надяваше се на интуицията си, на вродената си интелигентност и на насажданото му схващане, че когато дойде Богатството, то само ще покаже какво ще върши. Сега, когато едно от Времената го връхлетя, той усети как кожата му се променя, усети той своето наедряване, заякването на врата си, усета за властването над някои хора, над част от битието, усещането за всепозволеност и онази важност, която винаги смътно беше пожелавал. Мирозданието го гледаше с насмешка, която не му показваше – не искаше да слиза до него – и затова той не усещаше какво го заобикаля.
      – Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да вървиш право пред себе си – перифразираше известен писател бившият Б.Б.
      И понеже никой не му противоречеше, оставаше с впечатление Той, че показва на Света постигнатата си мечта, както и вечно бленуваното могъщество. Все пак, част от облаците му се плезеха, плюеха го дори, макар че Той възприемаше това като обикновен дъжд, който рано или късно ще спре, ще се извали, а неговата неразтопяема същност ще остане, защото се съдържа в изначалната му направа. Някогашният Б.Б. беше почти неузнаваем, но при по-внимателно разглеждане на конструкцията му можеха да се забележат строителни елементи от бившата му направа. Похотът живееше пълноценно и до ден днешен сред наедрялата му биологична обвивка, а астралното му тяло излъчваше непонятни вълни в инфрачервения диапазон. Неунищожаемостта на този всевечен порок караше някогашния Б.Б. да се хили нагло, а всъщност казваше:
      – Чукам, значи живея...
      Не си вярваше, разбира се, но му беше приятно да го казва, особено в обкръжението си, което беше снабдено само с една-единствена функция – ръкопляскаше изискано. Това си беше умение, малцина го можеха, така както мнозина не умееха да убиват изискано, перфектно, безмилостно, усмихнато, непоколебимо, точно, жестоко, функционално, прецизно, професионално, безчувствено, роботско, хазартно, безмислено, съчувствено, както и със състрадание към жертвата. Бившият Б.Б. дори не се опитваше да придобие тези качества на усъвършенстването – неговата цел беше доста по-примитивна. И макар че никога не се опитваше да я изразява с мисъл и дума, знаеше чудесно как да я постигне. Похотта временно му пречеше, но Той никога не беше й се отдавал кой знае какво значение. „Похотта, казваше той с усмивка, е вратата, която може да те отведе към сладостта, но и към сгромолясването. Зависи как ще минеш през нея...” Поне в първите столетия Б.Б. беше много внимателен с Похотта. Младата плът, изпосталяла от недохраноимане, беше надарена с емоционална и полова мощ, които заблуждаваха Б.Б. и неговият разход на енергия беше разточителен. По-късно, в едно от другите Времена, вече гледаше с пренебрежение към поривите на Природата, към Сатанинските изкушения и към слабоволевостта си, нещо повече, Той им устройваше състезания, на които гледаше сериозно, дори изследователски, за които му увлечения отиваха много от отпуснатите му енергии, но той аристократично махваше с ръка и продължаваше по избрания път, без да се съобразява с хулите и превзето-пуританските критики на лицемерно-недоброжелателните тръшкания на оная част от неговите наблюдатели, които се надяваха да се появят на повърхността, без да се гнусят от пяната, сред която трябва да покажат усмихнатите си личица-мутри. Б. вече не си зализваше катраненочерните коси с гелменте, нито ходеше с препрани тениски и стари дънки – копринени костюми от известни марки, скъпи обувки и луксозни коли – това бяха част от новите признаци, по които можеше да се разпознае новото битие на бившия Б.Б. Забелязваха се избелени участъци сред тъмнотията на косите му, някои от Времената се грижеха за тези промени, които снабдяваха този човек с някаква форма на благородство. Моментният му образ не показваше откъде е дошъл, нито как е създаден. Той просто казваше: „Ето ме! Ако ще ме разгадавате, разгадавайте ме... Няма да ви помагам...”
     В недрата на Отминалото Време най-вероятно се съдържаха кодовете, чрез които можеше да се надникне в днешната същност на това хуманоидно образувание, но това ровене също изискваше разход на енергия. Някогашният Б.Б. почти не ходеше по обикновени улици, погледите му се промушваха през боядисани мъгли, сънищата му се населяваха с познати чудовища, кръвта им плискаше звънливо, опитваше се той да я събира в шепи, но тя като живак закачливо му се изплъзваше, а чудовищата полуусмихнато му въртяха заканителен пръст, в резултат на което плувваше в пот от усилията, полагани за прогонването им. Б. все по-често диреше спасение в различни течности, разни видове прахове, както и в разноцветни хапчета, подхвърляни му от Вечния Изкусител умело и незабележимо. Неспирното тичане към Богатството, прескачането на вечни всякакви локви, страхливото поглеждане към Небето, разстрелът, който го дебнеше от Звездите, предсмъртните хрипове на Боса, обратното Време, в което му се налагаше да живее, го изморяваха нечовешки, но тази умора нито веднъж не го накара да се замисли за смисъла на вървежа си. Детските славееви песни, коравата постеля и коравият хляб, протритите три четвърти панталони, следите от колана на баща му по кльощавото му задниче, сълзите и ракиеният дъх на майка му, болестите на куцата му сестра, върлите псувни на баща му, злостният побой над изпосталялото конче, което се опитваше, но все не успяваше да изтегли претоварената талига на баща му, го връхлитаха на най-неподходящи места, в най-неочаквано време, замеряха го с вонливите пръски на блатото, а той се опитваше да ги изтрие, да ги прикрие чрез отмиване, интензивно дезодориране и безкрайни опити за забрава. Някогашните му съучастници в краденето на яйца, дини, пъпеши и всякакви плодове от хорските градини днес не го търсеха, стараеха се да не общуват с него от страх, срам, а може би и от гнус, макар че когато случайно го срещаха сред кожата на бронираните му коли, даваха вид, че срещат първата си дружка. Лицемерието им беше самоопазващо, охраняваше то собствената им цялост, лесно накърнима от непредвидимо избликващата унищожителна жестокост, спотаила се привидно в изкуствено облагородената му външност. Вътрешните унищожителни бури, зародили се по времето на коравия къшей, помитаха в миг благоприличието, устоите, обикновените разбирания за нормалност, узаконяваха липсата на логични действия, както и ненаказаната всепозволеност.
     Б. не се сещаше да търси оправдание в онова време, не защото не би могъл да го намери, а защото никога не му минаваше през ум да се оправдава. Всичко, което вършеше, всичко, което постигаше, той възприемаше като нещо, което му се полага, като нещо, което отдавна е трябвало да получи и само злата Съдба е забавила досега въздаването на справедливост. И лошите хора, разбира се. Онези, некадърните, завистливите, порядъчните, безрисковите, пеещите, безгрижните, безсребърните, усмихнатите, щедрите, благородните, всеотдайните, себепожертвователните нормални хора, които, според Б., никога не успяваха и които, пак според него, трябваше да наторяват земята, от която той трябваше да събира златните плодове, дадени му даром. Не се съмняваше той в правотата си, не го спохождаха терзания, нито угризения, а само животински страх го сковаваше по време на пристъпите. С вековете те зачестяваха, но не защото остаряваше, не защото отпуснатата му енергия намаляваше, а защото се препълваше възможността му да поема блага. Пристъпите бяха някакъв знак, както и особената кожа, която го спохождаше. Но разчитането му също изискваше енергия, както и специални сетива, за които той дори не подозираше. Б. не беше от най-мислещите същества, Създателя го беше надарил с устрем, решителност, непоколебимост и постоянство, но беше го оставил сам да избере в каква посока да ги насочи, в каква каруца да ги впрегне и с какъв товар да я натовари. Заглеждането му в Звездите беше по-скоро от слабост, която той злобно прогонваше, от която той се срамуваше и криеше като грях, като споходило го унижение, като падение, за което никой не бива да узнае. Живакът, който изтичаше между пръстите му, мокреше дланите му, оставяше неизтриваеми следи, които полека, незабележимо, проникваха в плътта му, убиваха клетките, изпречили се на пътя им, смилаха ги чрез живачената си същност и поради тази причина Б. все по-често усещаше мъка в дланите си, във вътрешната си същност, спъваше тя всеизвестния му устрем, а цветните мъгли, през които гледаше през последните столетия, коварно се сгъстяваха.
     Заспиваше мъчно, със страх, рееше се сред лепкав простор, който много приличаше на гъста вода, в тялото на която плуваха риби, оваляни в галета, приготвени за паниране, дишаше вода и това го затрудняваше, дробовете му мъчно свикваха с влагата, наоколо му плавно се поклащаха кафяви водорасли, а по стените на помещението, запълнено до тавана с течност, се забелязваха мръсни думи, изписани с изпражнения. Страхуваше се да не свърши малкото разтворен кислород, трескаво търсеше отвор в стените, те се ронеха, тук-там фаянсовите плочки падаха с плавен трясък, откриваха под телата си оголени червеникави тухли, между които хоросанът беше се разлигавил, но когато се насочваше към бъдещите дупки в стената, тухлите се мобилизираха, втвърдяваха намокрената си същност, прогонваха мокротията и заставаха непоколебимо, готови да защитават стенната твърд. Б. се паникьосваше разхлипано, Нощта се смиляваше временно и той стъпваше с боси, влажни ходила върху мраморния под на замъка си, прислугата откликваше раболепно на услугите, които очакваше да поиска и които той не знаеше какви трябва да бъдат. Светлината го ослепяваше, сварваше го гол, свит и зъзнещ, подгизнал от съня си, объркан, надничащ в студа на миналото си, забравил, може би временно, да се успокоява чрез имането си – единственото му достижение, позволяващо на сегашното му тяло да се радва. Б. викаше на помощ злоба и гняв, змиите, които бълваше, се усукваха около зацапаната му аура, кълвяха из околното пространство, капките отрова полепваха по близката материя, оставяха те след себе си прогорени дупки, от които изскачаха неочаквани чудовища, но прислугата не ги виждаше, досещаше се тя за съществуването им, но понеже не беше получила заповед, дори не се опитваше да ги унищожи. А и не беше възможно, защото това бяха неговите чудовища, предназначени за него, негови създания за мъка и предупреждение, незаконните деца на похожденията му, с които щеше да си ходи навред и дори бягство на звездите не би го отървало от насилническото им присъствие. Б., без да ще, отделяше значително количество енергия за подхранването им, за тяхната издръжка и почистване, макар че в мислите си ги отпъждаше грубо и боязливо, треперейки и пъчейки се заповеднически и умолително. Неговите нощни гости нехаеха за усилията му, равнодушно и пренебрежително живееха живота си, същински дерибеи, усвоили поведението си от самия Б. – безпардонен джелатин към приближените си, когато го разгневяваха.
     Технологията на забогатяването му беше зловеща и ефикасна, яхнала порока, слабостта на човеците, тяхното несъвършенство и неразбран стремеж към щастие. Изборът му – безнадежден и единствен – светеше с мъртвешката светлина на отвъдното, с хрущенето на строшени кости, с греещата лепкавост на кървава слуз, с разхвърчани от взривове части от човешки тела, с милиони банкноти без мирис, както и със сладки преживявания, които го пресищаха и състаряваха. Земните му дни – преброени като на всички човеци – оставяха пулсиращи следи върху яркостта на изгряващия мрак, следи които го боляха... Запътен към сауната, към джакузито или към солариума, към залата с гимнастическите уреди или към залата за масаж, той всъщност бягаше от чудовищата си, като друг вид бягство беше поглъщането на изискани питиета, опиването с отровни гъби или маково семе. Жените не го радваха, купуваше ги в големи количества и за него те бяха само усъвършенстван модел на надувните кукли от еротичните магазини. Неговото нещастие не личеше, скрито беше то сред бленуваното от милиони благополучие, заредено с ярко несъответствие, което също беше трудно откриваемо. Кафеникавите корички по ожулените му детски колена го боляха и до ден днешен, а в утрешните часове на неизгрелия му ден се настаняваха и по-силни болки. Живеенето на Б. странно наподобяваше угояването на добитък. Трупането на мазнини и всякакви други тъкани при него беше заместено с трупането на всякакъв вид имане, с което той впоследствие щеше да нахрани чудовищата си, щеше да се опита да ги натрови с токсините, съдържащи се във веществото му и по този начин блестящо щеше да докаже безсмислието на богатството си, напразните жертви, усилия, кървища и страхове, живеещи успоредно с угояването на нищо неподозиращото му имане...
     Б. се потопи внимателно в басейна, чиято вода беше с телесна температура, не я усети, разбра само, че е по-гъста от въздуха, огледа са и разбра, че таванът е високо, недостижим, установи, че по стените нямаше никакви мръсни надписи, нито пък край него плуваха някакви риби. Отпусна се, каза си, че това е животът, а всичко друго са измишльотини и се зарече да не ги пуска повече в битието си, реши да ги изтреби, да разгради и последната им молекула, атом да не остане от плътта им, а ако все пак някой се опита да му достави нови чудовища, то тогава ще взриви Мирозданието. Намерил решението, успокоен, самоуверен, безбожен, привидно силен, Б. опитваше, не, заповядваше на клетките си да застинат в спокойствие, да се отърват от изнервящите вибрации и да заживеят в мир, безгрижие и непукизъм, да престанат с тормоза си, със своя невидим терор, както и с излишното изнервяне от спомена за участието им в минали кръвопролития. Приглушено, но все пак се чуваше от невидимите тонколони бодряческият глас на говорителката от местното радио, която всячески искаше да й повярват, че такива като Б. могат и трябва да бъдат унищожени и премахнати от живота ни, защото го мъчат, защото са злодеи, престъпници и мутанти и защото са се пръкнали незаконно. Този наивен гласец не обясняваше откъде се взеха хората като Б., защо се появиха и защо толкова дълго и необезпокоявани съществуват като неотменна част от днешното човечество. Нито пък казваше как да бъдат изтребени или поне обезвредени...
     Водата с телесна температура милваше кожата му, едва наболите люспи безчувствено я докосваха, в резултат на което му се струваше, че е защитен, изолиран и предпазен от външно въздействие, а това му даваше упование и вяра, че чудовищата са една измислица сред надстройката на човешкото съзнание, спохождащи го само, за да го проверят. Нежните изкуствени вълнички се сдобиваха със сребърни гребени, закачливо го докосваха, той не им обръщаше внимание, съсредоточен в следващата важна операция, сред веществото на която се съдържаха градивни елементи, от които при подходящи условия биха могли да се сътворят чудовища. Б. отново се опитваше да прогони мислите си, да се сдобие с бяло поле в съзнанието си, да спре движението на жизнените си течности, да намали до краен предел ударите на сърцето си, да замре същността му, а тъмнокафявите му очи затворено да виждат райски пейзажи, всеобщо спокойствие и тишина. Усилията му безтегловно увисваха сред водната материя, самият той не се докосваше до нищо друго освен до водата с телесна температура, губеше по този начин част от теглото си и въпреки забраните чуваше: „...благото, което желаете за себе, трябва да желаете и за другите.”* Стреснато се озърна, кротката вода се разплиска, гневен страх го шибна, непознаването на Гласа още повече разтрепера съществото му, нахлуха възмездителите, ехото повтаряше думите, потопи се, но и под водата го настигаха, излезе, загърна се с хавлия, тръгна към апартаментите си, запуши ушите си, но Думите бяха влезли във вътрешностите му, обсебваха го, гневяха го със смътно долавяната си правдивост, заемаха мястото на чаканото бяло поле и по естествен начин го променяха, макар и временно. „Благата на едного са блага за всички, правата на едного са права за всички”*, чу внезапно същия Глас, завъртя се около себе си, някогашната му катранена коса щръкна сред мокротата си, ужасените му очи разширено се взираха, търсеха изречените думи, взорът му пропадаше в дълбините на собствените му страхове, мозъкът му повишаваше собствената си температура, вътрешностите му пламтяха, подгонени от жалката си биологичност, в резултат на което се забелязваше един наплашен човек, приличащ по външен вид на подгонено животно. Но Гласа в никакъв случай не искаше да го плаши, нито да го мъчи, искаше той да му помогне, да го спаси, та затова и продължи: „Без Любов не може, но без омраза може. Без Истина не може, но без лъжа може.”* При това свое появяване този път въздействието върху Б. беше съвсем различно. Страхът му започна да се свива срамежливо, трескавите вибрации на уплахата затихваха примирено, гневната си енергия те стискаха в шепи, упояваха я чрез преглъщане и се опитваха да се измъкнат от обсебващата тъкан на текущото Време, макар че бягството беше трудно, невъзможно почти.
     Крачките му – забавени, почти безпосочни – го водеха към апартаментите му, мнима спасителна обител, сред която безпардонно и неканено се настаняваха демоните му, заплахите и страховете му, цялата оная паплач, която той беше отгледал несъзнателно през вековете, оцветени в тъмни тонове, изпълнени с лепкава материя, зловония и слуз. Когато влезе, когато захвърли мократа хавлия, когато се пльосна гол върху едно от огромните ложета, усети той безкрайната умора от вековно вършената работа, от текналите реки от кръв, от грохота на пращящи кости, от звуковите трептения, родени сред различни видове плач, но особено умиращо усети появата на Гласа, както и на Смисъла, хлуйнал от думите му. Отново се опита да спре телесните си движения, да спре мятането на мислите си, да стане неподвижен, замрял, приготвен за друг живот, за друг път и друго превъплъщение. Налягането в помещението леко се повишаваше - сигурна защита срещу проникване на прах, вируси, вредни бактерии, както и на неканени звуци, миризми и човешки въздействия. Въпреки притъпените си сетива усещаше той промяната, организмът му се съпротивляваше, опитваше се да преглъща, да изравнява вътрешния си напън, та по тоя начин да остане с разума си, да може да продължи онова започнато, което не осъзнаваше съвсем добре какво точно представлява, нито пък защо го прави. Липсата на гузност, непоколебимата му увереност в избрания път се сдобиваха с невидими пукнатини, полазваха те безшумно, без да съзнават скрития смисъл на появяването си. Съществото с вид на човек ги привличаше, криволичеха те около различните му видове тела, опасваха го невидимо и без да разбира, бавно и незабележимо, той беше разколебаван в посоката си. Случваше му се за пръв път, стреснат и смутен, той опипваше лицето си, търкаше очите си, търсеше огледало, не вярваше на мислите си, счуваха му се и други гласове, кикот кънтеше зад разноцветните стени на замъка му, денят му, подредено изпълнен с планирани деяния, се разбъркваше пред очите му, ставаше друг и непознат, объркваше го с неизвестността си, разтърсваше дълго градените устои, върху които се възправяше неговият свят – отричан, преследван, престъпен, тъжно усмихнат, кърваво оцветен, гъмжащ от непрестанно воюващи миризми, бушуващ, пламтящ сред страсти, с вградени милиони разтворени във веществото на тялото му... Б. усещаше болезнено вътрешното си подуване, желанието на органите му да излязат на въздух, стремежът на същността му да гръмне, макар че му беше ясно – взривовете никога не премахваха истински натрупаните мъки...
     
     * Из беседата на Учителя Беинса Дуно “Закон на кармата”.

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ


      “Time for wealth” – fragment of the ready to publish novel “The Future of the past times” by Angel G. Angelov.
 
 
Заглавие
“Не мога да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина” 
Рубрика Имена | 2007 / декември 
Съдържание
Десислава Неделчева
Тъжна работа е да възстановяваш цели части от религиозното или художественото минало по следите на дълбока ампутация, извършена от комунистическите чистки. Тъжна, ако не вярваш, че наистина бъдещето освобождава миналото.
Тези дни прочетох няколко изречения, които отвориха и друг вид обществени липси, болезнени и неприемливи.
Много скърбя - пише варненско-преславският митрополит Симеон в писмо до Михаил Маджаров през 1922 г. - задето се намерих принуден да кажа, че не съм съгласен с мои другари и събратия. Но не можех да поступя другояче. Не можах да мълча. Намирам се на края на попрището си. Мечтите ми за народно щастие, които ме въодушевляваха и подкрепяха от млади години в разстояние на половин век, са разбити. Да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина, не мога. Трябваше да кажа това, което според мене е истина. Казах го. Но ако заблудата и лъжата вземат връх, толкова по-зле за тия, които искат да основат бъднината си върху такива гнили основи.
Митрополит Симеон е публична фигура от непосилен днес мащаб, неговото духовно водачество може да се измери само с най-високите примери на всеотдайност и зрeлост. Но колкото и последователно да е било изрязването на факти от живота и дейността на митрополита, несъмнено изрязване на живо месо от обществените дух и тяло, все някъде е оставало нещо неунищожено. Да си призная, помнех името на митрополит Симеон само покрай „Строителите на съвременна България” от Симеон Радев. Днес каквото и да прочета или разбера за работата на великия архиерей, който е бил на своята катедра в продължение на 65 години, нещо само по себе си ненадминато не само в българската църковна история, то все някак ме засяга лично.
На 20 октомври 2007 в Духовно-просветния център към храм „Св. Архангел Михаил” беше открита изложбата „Митрополит Симеон. Живот и дело”. Тя е първата от поредица публични изяви, посветени на 70 години от смъртта на варненския и преславски митрополит Симеон. Автор на изложбата е Емил Димитров, за когото тази изложба е част от сериозен изследователски проект, който, да се надяваме, ще продължи с тритомно издание на съчиненията на о. Симеон. Всички събития по честванията на тази годишнина са с благословията на Негово Високопреосвещенство варненския и великопреславски митрополит Кирил.
Изложбата представлява 18 принта със снимки, документи и текстови маркери; три витрини с книги за митрополит Симеон от фондовете на Регионална библиотека „П.П. Славейков”, богослужебни одежди и жезъла на митрополита и книги от личната му библиотека на гръцки, славянски, руски, немски, френски, английски и румънски с различна тематика - богослужебни, богословие, история и други. Те се показват за първи път и са част от библиотеката на Варненска митрополия. Третият интересен елемент в изложбата е оригинал на маслен портрет на митрополит Симеон от Никола Ганушев (1930), съвсем скоро открит в Русенската митрополия, за който се е смятало, че е унищожен през бомбардировките през 1944 г., копие от бюст на митрополита от Иван Лазаров (1929), както и копие на маслен портрет на митрополит Симеон от Иван Мърквичка (1904). Дизайнът на изложбата е на Атанаска Христова, а техническата изработка е финансирана от Варненската митрополия и Община Варна.
Неслучайно тази изложба е разположена в залата към храма „Св. Архангел Михаил”: преди 135 години в този храм е отслужена първата литургия на новия варненско-преславски митрополит Симеон. Пак в тази зала заседава комисията с председател митрополит Симеон, която решава да се построи Катедралният храм във Варна. Изложбата ще бъде постоянна, нещо като жив музей, намерил своя дом.
При откриването й Негово Високопреосвещенство русенският митрополит Неофит нарече митрополит Симеон „стълб на светото православие” и разказа за неговия ученик дядо Михаил, оглавил Русенската епархия през 1927 г. Това е важна част от основанието на българската църква да бъде жива в последованието на духовните си пастири.
Има нещо особено, когато мисля за мъдрия дядо Симеон: мащабът на свършената от него работа за народна полза ме зарежда с енергия за работа и ми дава отговор в моите лични стремежи. Сега, когато пиша за него, се учудвам колко са много фактите, с които трябва да разкажа за него, а на заден план остава вълнуващото кълбо от духовни интуиции и идеи, идващи от неговата личност.
Митрополит Симеон живее 97 години, от турското владичество до 1937 г., от борбата за църковна независимост, през Освобождението, възрожденските идеали, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, годините на църковно и държавно устройство. Като че ли първото по-сериозно личностно осъзнаване извън съдбоносния избор да учи в престижното тогава Богословско училище на о. Халки, е свързано с отхвърлянето на гърцизма - митрополит Симеон е роден през 1840 г. в Бургас под името Одисей Попниколов. Приятели на Одисей в училището са българите Григорий Немцов (бъдещият доростолски и червенски митрополит Григорий) и Димитър Стойчев (по-късно самоковски митрополит Доситей). След завършване на училището Одисей предприема поклонническо пътуване с Григорий Немцов до Света гора и в Хилендар приема расото и името Симеон. По-нататък църковното му служение го свързва с митрополит Антим Видински, после Екзарх Български. В една и съща година - 1872 - става протосингел на Екзархията и няколко месеца след това е избран и ръкоположен за варненски и преславски митрополит. Той е само на 32 години.
Когато прочетох фактите от живота на митрополит Симеон, стресна ме тяхната разнородност. Като части от един пъзел, те се напаснаха еднакво ясни по своята форма и идея. Само поглед отгоре би могъл да види замисъла на подобна картина.
Дядо Симеон почти веднага след ръкополагането си свиква два събора: единият за решаване на неотложни епархийски проблеми, а другият е Учителски събор, който приема Устав за селските училища и уеднаквява учебните програмите на всички училища в Епархията. Ето откъде започва своята работа. Година по-късно открива Смесеното българско училище в Цариград. Предприема стъпки за строителството на Катедралния храм във Варна и Девическата гимназия. Напоследък българското общество спори и пресмята исканията на учителите и правото им да стачкуват с такъв категоричен тон - те изнемогват от отношението към техния труд, а в този труд наистина би трябвало да не са сами. Ето една притурка към темата: във вестник „Независимост” от 4 май 1874 г. Христо Ботев пише: Аз са известих из достоверен источник, че о. Симеон управлява епархията си така, щото и най-отчаяните интриганти не могат да намерят причина да го обвинат...Дядо Симеон е съставил комисия из шуменските учители, която са обязва да прегледа състоянието на селските училища и да проекзаменува не учениците, а учителите. Разбира се, че при подобно управление училищата в варно-шуменския край ща да принесат голяма полза...Подобни архипастири са достойни за уважение.
Митрополитът сякаш редува просветителските си дейности с открити политически действия - подпредседател е на Учредителното събрание в Търново и председател на Третото обикновено народно събрание. Води делегацията в Ливадия (Крим), която носи на Александър Батенберг решението на Първото велико народно събрание за избирането му за български княз.
И пак сюжети от неговия просветителски проект: избран е за член на БАН (тогава Българско книжовно дружество), основава Археологическото дружество във Варна, излиза преводът му на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис, години по-късно в „Сборник на БАН” излиза и основният научен труд на митрополит Симеон „Писмата на Теофилакт Охридски”.
Върху принтовете по стените на изложбата има снимки на митрополит Симеон с деца от приюти, с активистки от женското движение (Мисля, че с образованието на женския пол най-много бъдещето на Варна ще се оздрави завинаги - из писмо на митрополит Симеон до Д. Агура, май 1883), с членове на Туристическо дружество, с участниците в Четвъртия конгрес по византология в Преслав, с ученици и приятели; има заповеди на министрите на Народното просвещение за основаване на фондове по волята и със средствата на митрополит Симеон (той е основал със свои средства над 15 фонда – „Екзарх Антим”, „Гавриил Кръстевич”, „Доброто дете” и др.); има копия от преписка между него и историка Васил Златарски; показан е гърбът на снимка на писателя Илия Блъсков, който нарича дядо Симеон „благодетел и утешител”. Има снимка, на която акад. Любомир Милетич, председател на БАН, открива паметника на митрополит Симеон. Според автора на изложбата Емил Димитров, в българската културна история, само на двама души е издигнат паметник приживе - на Иван Вазов през 1921 г. и на митрополит Симеон през 1930 г. - и двата във Варна. През 1962 г. поголовно са разрушени паметници на свещеници, както са иззети от галерии и музеи всякакви предмети на изкуството - портрети, скулптури и други, изобразяващи духовни лица. Разрушен е и паметникът на митрополит Симеон. Възстановен е едва през 1990 г. във варненската Морска градина.
Никоя от разнообразните дейности на дядо Симеон не пречи на останалите. Авторът на изложбата нарече митрополит Симеон щедър към всеки: за философите той е първият преводач на Платон на български (един от най-големите наши елинисти, преводач от старогръцки език; преводите му на Платон са публикувани под псевдоним, анализът на псевдонимите и другите косвени данни показват, че тези преводи принадлежат на митрополит Симеон и на никой друг), за историците той е приятелят на Васил Златарски, за археолозите - виждаме снимките му сред развалините на Преслав и в редовете на византолозите (известният археолог Йордан Господинов му пише благодарствени писма), за литераторите интересен факт е дружбата му с Илия Блъсков. Църковните хора няма нужда да бъдат убеждавани, а по отношение на другите, митрополитът е изключително “силен коз” в ръцете на църквата към обществото, т. е. нещо, което църквата може да извади из себе си. Последното нещо, което чух от казаното при откриването на изложбата беше: От архивите на митрополит Симеон излизат какви ли не неща.
На 8 октомври 1937 г. митрополит Симеон има предчувствие за смъртта си, което споделя в едно свое писмо. Ако искате да знаете за мене нещо, ще ви кажа, че бях в Преслав около месец. Но се прибрах тук и чакам Бога Спасающего...
Без да пести силите си, в пълно съзнание той извършва своята последна служба на 10 октомври при полагането на основния камък на новия железен мост на канала, свързващ Черно море с Варненското езеро. Вероятно тогава настива тежко и на 23 октомври умира. Има снимка на траурната процесия с хиляди хора, изпращащи своя митрополит.
Лично за мен примерът на митрополит Симеон е Божия милост. Да се чувстваме следовници на такава личност е обучение във вярата, което не можем да получим нито лесно, нито случайно.

В изложбата са използвани материали от Научния архив на БАН, Българския исторически архив към Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Централния държавен архив, Териториалните дирекции „Архиви” във Варна, Шумен, Търговище, Добрич, Бургас и Видин, Регионалната библиотека „П. П. Славейков”, Националната художествена галерия, Църковноисторическия архивен институт, Варненската и Великопреславска света митрополия, лични архиви.
 
 
Заглавие
“Притуленото в сажди щастие”– светът между изхода и свободата
“The happiness concealed in soot” – the world between exit and freedom 
Рубрика Резонанс | 2006 / август 
Съдържание
Владимир Стоянов
Новият роман на Владимир Зарев “Светове” (Откъс от романа е публикуван в “Простори”, 2005, бр. 2.) е инертекстуално разгърната интелектуална творба против разпада в личен и обществен план. Не да зачеркваме и отричаме, а да съхраняваме позитивното и да съзиждаме ни призовава авторът. Тема и лайтмотив на повествованието е “колективно несъзнаваното”, открито и психоаналитично обосновано от Юнг, което ни обединява и прави поданици на едно пространство и на един свят. Излизайки от представата за 90-те години на ХХ век, съдържанието на романа прераства в универсално значима философска метафора за развитието на света от “реката на архетипите” до неговото профанизиране и разпадане зад маската на глобализма.
Разделянето на световете е представено като сблъсък на духа и тялото, на индивидуализма и колективизма, на аполоническото и дионисиевското начало, на сигурността и случайността, на съня и действителността, създадени да битуват в неразчленимо единство. Отказал се от нравоучителните формулировки и рецепти за настоящето и бъдещето, Зарев защитава интуицията на нашето време, която в крайна сметка е по-силна от повсеместното логициране и унифициране на пространства и личности. Представеният сблъсък е интровертно и екстравертно драматичен, но не и трагичен, защото чрез любовта контрастът се превръща в емблематично качество на единението, а не в зачеркваща антитеза. Затова и в духа на Третия завет (епохата на Духа) авторът преосмисля категориите “добро” и “зло”. Нима тялото, водещо към просветление, не е съюзник на доброто и позитивното? Нима стерилността (духовна и физическа) не е есхатологична усмирителна риза за живота? Има ли значение колко пъти ще паднеш, или по-важното е колко пъти ще се изправиш? И така в повествованието двете разглеждани категории “добро” и “зло” напускат разумната си орбита, неспособни да обяснят полярността на света, както в Средновековието. Раят и адът се оказват съвместени същности, еднакво значими и ценни полета на Духа. Не може да се достигне небесното селение, ако не се премине през тинята и калта на тресавището. А този поход е триумфът на победилия вандализма и посредствеността си човек.
Феноменологията на страха, разрухата и колективно несъзнаваното моделират човешкия свят – разкъсват го и го събират, правят го грандиозно монолитен или малък. Неслучайно тези екзистенциални фактори открояват тематичния регистър и предопределят заглавията на последните три романа на Владимир Зарев – “Разруха”, “Поп Богомил и съвършенството на страха”, “Светове”. Колективно несъзнаваното е истинският единен изначален свят. Лично несъзнаваното или преднамереното пораждат разделянето. Как да останем деца на “реката на архетипите”, на живота? Можем ли да го живеем, следвайки законите на кръвта, интуицията, тайнството? Можем ли да го спасим от технократическата екзекуция на рациото? Колективно несъзнаваното е не само генетичен код, то е знак и тайна книга за хуманно единение, затварящо непреодолимите социални и духовни пропасти на различието. Дава ни шанса да сънуваме и да провиждаме бъдещето на единния свят. И ако Декартовата максима: ”Мисля, следователно съществувам!” – подмамващо ни превръща в безпристрастни и донякъде чужди рентгенолози на действителността и на себе си; то гласът на интуицията: “Чувствам и разбирам!” – ни сродява с времето и пространството, със самите нас, транспонирайки зрителя на живота в пълноценен екзистенциален участник. Кафкианският тип хора насекоми, проядени духовно и физически от вечния страх пред неумолимия житейски съдебен процес, се превръщат в летящите персонажи на Марк Шагал, постигнали белия кръг на собствената си и вселенска хармония.
Защо реката на архетипите или колективно несъзнаваното е заплашено от разпад и унищожение? Кои са степените на инициация между изхода и свободата? Защо изходът не е свобода, а често убийствен в разумността си компромис?
Ако си послужим с думите на Венци, похабил себе си, за да играе чужди съдби, изходът е “Живот по журнал!”. Нашумял и уважаван актьор, персонажът е жертва на показността, която издигайки го, му пречи да бъде свободен и да запази себеуважението си и това на жена си. Декламирайки наизустените чужди истини, той никога не достига до своите. Битието му се превръща в колаж от гласно произнесени и режисирани клишета. Без да израсне до баща, преиграва бащинството при новината за отнетата девственост на дъщеря си Марта. Нужни са увещанията на Диана, за да отиде при детето си: “Ако ти сега, ако веднага отидеш ...., аз ще ти дам развод..... И моля те, в болницата смени Тартюф с Майка кураж. Ти го можеш, ти знаеш как.” (211 стр.)
И ако изходът е предписано, то свободата е друг тип съществуване. А между тях са зейнали като кръговете на ада интелектът, тялото, профанната безскрупулност и политиканството, унижението, актьорството, страхът, апатията (крачката от ентусиазма до умората), оцеляването, вината, жертвата, любовта.
Интелектът се оказва не стойностно притежание и извисяващо признание, а медицинска диагноза и алиенация. Възможността да живееш като зазидан саможивец едва ли е достатъчно средство за възвръщане на личното самоуважение. Тя по-скоро е поредното самооблъщение, че си свободен и можеш да прекроиш съдбата си както поискаш... Всъщност самотата е път към разбитата обител на пустотата и страха. И най-изтънченият и висш интелект често се оказва измама или красива нарцистична маска на смъртта. Професор Кръстанов е обрекъл живота си да изследва романа “Одисей” на Джойс. Да, той достойно носи на пръв поглед своя кръст, както сочи и името му. Освен това има око за другото, за различното: “Аз дори не съм сигурен, че Джойс умее да пише, че той е писател, не зная дали е написал велика или слаба книга, просто тя е напълно различна.” (194 стр.) Интелектът на Кръстанов се проявява в лутането между съмненията, между изхода и свободата. Той е способен да отграничи красивото, но не и да го оцени. Напротив, подценява го или дори го употребява и убива с безразличието си. И в това отношение се приравнява с животинската профанност на първичния човек консуматор. Напълно съотнесени с него звучат думите от Ремарковото обобщение в началото на III част: “Познавам себе си, понеже у мен е тъжно и тихо.”(215 стр.) Нима не мирише на застоялост и смърт целият му дом? Интелектът наистина се оказва “съсирек от мъглива светлина”(236 стр.). Цялото му зоопарково лъвско достолепие е ни повече, ни по-малко “скриване на човека в неговата безпомощност”(332 стр.). И това мъртво могъщо сияние се оказва сиво тресавище. Професорът консумира симпатията на Диана телесно, прагматично, безчувствено – без да може да се отдаде на насладата, на финеса на привличането, също както отчуждаващо разумно работи с “Одисей”. За него романът на Джойс е “словесен лабиринт”, но не личностно изстрадана и преосмислена етика и естетика. Така тялото (знак на материалното) и волята (маркер на духовното) се превръщат в сиамски близнаци, във форма и съдържание на страха. Според наблюденията на Диана Кръстанов и Самюел в началото си приличат. Заветните им лични планове – заниманията с “Одисей” на Джойс и Интерсвят – са своеобразно завръщане на двамата интелектуални одисеевци в своята Итака. Само че тази родина е измислена, не съществува. Самото пътуване е невъзможно. То е неосъществим месианистично оцветен грандиозен проект. И тогава читателят достига до необозримата разлика между персонажите. Осъзнал абсурдността и убийствеността на идеята си, Самюел се отказва от нея в името на любовта, чувството, тайнството; докато професор Кръстанов продължава все така да се боричка за надмощие като опонента си Пенев и да използва хората. Гринбърг сънува цигуларя птица – високата хармония – и се превръща наяве в оживял персонаж на Шагал. Той прелита континентите, издигнат на крилата на любовта. А професорът си остава закотвен в мръсната провинциална София, в олющения университет, в мъртвия си апартамент с пълните и убийствено тежки издания на изследвания от него роман и с неизлечимо болната си жена.
И нима е постижима красивата митологична Итака, щом в тази екзистенция “най-съвършеното останало” у човека е “унижението” му (266 стр.). Този свят е “вавилонско стълпотворение на лакомията”, в който “все повече се яде” (258 стр.) – споделя Зарев. Интелектът е подигран и самоподигран, превърнат в слуга на профанното. Пианистът в ресторанта на хотел “Ню Отани” е професор в консерваторията, призван музикант. “Аз се срамувам!” – говори цялата му фигура и контекстът на думите му пред Самюел. Така нужният бакшиш, отдалечаващ го от свободата, го доближава до временния изход от ситуацията. Аналогични са чувствата и на преподавателя по английска литература в СУ Диана: “Сметката, която така щедро платихте, е две трети от моята заплата.” (247 стр.) И какво става в такъв свят, където интелектът се купува на безценица, а дебелащината и простащината струват скъпо и прескъпо. Отговор ни дава думата, която Диана изрича преди раздялата си след запознанството с американеца Самюел – унижение! Духовната екология се нуждае от вдъхване на душа в знанието. Тогава тя получава посока, цел и се обвързва с вярата. Но как да се случи това, щом учителят, призваният медиатор за този подвиг и хармония, е натирен в калта, щом трябва да изтърпи циничното и бабаитско фамилиарничене на наглия полицай: “Оппа,... значи английското бате може, а Деньо не може... Най ги мразим тия като теб, Дианче..., учените курвета!” (269 стр.) Подиграният култ към учителя е изведен като един от основните аспекти на десакрализацията на личността и обществото в съвремието ни. А това определено води не към демокрация, както посочва авторът, а към някаква друга форма на полицейски тоталитаризъм.
Джордж Савов също се опитва да използва университетската преподавателка като гейша. Парвенюто, героят на деня, с безскрупулна наглост сочи пътя на България към свободния свят, който преминава през собствения му джоб, по-дълбок и гнусен от тресавище и през труповете на интелигенцията. Сякаш най-подходяща да изрази духовната му същност се оказва една от актьорските реплики на Венци: “Различието е у мен, скъпа. То е като цвете, най-ярко личи върху сивия фон.” (191 стр.) Използвайки страха за своя разцвет и унижението за чуждото посивяване, Джордж Савов илюстрира представата за недосегаемия.
Освен външното унижение на интелекта (синдромът на повилнялата улична пяна) Владимир Зарев представя и неговото вътрешно саморазрушаване. Обидно и огорчаващо е каталогизирането на изкуството от страна на Самюел Гринбърг до конкретния биографичен факт и дата, вместо превръщането му в чувство, интуиция, емоция: “Кой знае защо този буквализъм обиждаше у нея преживяното в галерията, смаляваше го, обезсмисляше го.” (273 стр.) Неслучайно “интуиция” и “тайнство” са ключови думи от житейския и преподавателски речник на Диана. Такава е педантичната рационална констатация на Самюел Гринбърг след посещението на нейни лекции. Но интелектът се самоубива и чрез примирение и апатия. С болезнена горчивина звучи признанието на Диана, че в зората на своя живот тя активно е упражнявала гражданското си право, участвайки в митингите на СДС, и е вярвала в смисъла на това: “Бях страшно редовна и ентусиазирана...., но сега съм уморена.” (286 стр.) Изблик на обсебилото я примирение са думите, обясняващи защо не е превела адекватно изреченото от Самюел на митинга в Пловдив, а го е подменила съзнателно с друго: “Те не ви разбираха, г-н Гринбърг, те не желаеха и не искаха да ви разберат. Те искаха да чуят друго...”
Страшно и правдиво Зарев рисува лицето на криворазбраната и неосъществена у нас демокрация. Тя е страх и свободия: “Бог високо, цар далеко!” Тя е манастир, превърнат в бандитски бардак, където свещеникът с трасиращи куршуми разстрелва небето, за да поеме глътка въздух. Като тежко проклятие над интелекта тегне неговата практическа неосъществимост. На страниците на романа той е представен като вечно разминаване: “болката, която отнасят два разминаващи се влака”. (319 стр.) Той е смъртта на мечтата при нейното осъществяване. Месианизмът е разумът на свободното общество, а инстинктът е интуицията на оцеляването. Роден и призван да осъществи месианистична роля в живота, интелектът се сблъсква с “коварството на аборигените” (314 стр.) (т.е. с оцеляването) и се превръща в прогонен рай, в закован и изоставен дом не по наша мярка, където всичко е мъртво и покрито с праха на годините. Месианизмът е непонятен, жалко розов и лъскав пред “уродливата безформена свобода на всеки счупен предмет”. Нима Петроний по същия начин не отказва месианизма на Нерон, за да се наслади на смайващата красота и безформената свобода, наречена смърт? Идването на Самюел като месия, за да даде четири милиарда долара на България, удивително напомня пристигането на Александър Македонски на Острова на блажените. Сходен е и резултатът на този цивилизаторски месианизъм – аборигените нямат нужда от тези пари или просто не ги искат. И кои са всъщност аборигени?
В романа “Светове” се сблъскват и взаимно се допълват, апострофирайки се, аполоническият тип свят и дионисиевският. Всяка една от тези общности има своя житейска философия и свои категории. Например основно измерение в битието на Самюел е разумът, съблюдаването на абстрактните обществени закони, постигнатата сигурност. При Диана на преден план излизат инстинктът, чувството, случайността, законът на кръвта. В нейната дисертация в ранг на максима е изведена мисълта: “Всичко е предопределено, защото е случайно” (347 стр.). Гринбърг бяга от случайността и търси опора в установеното, утвърденото. Аполоническият свят съвсем естествено създава Интерсвят, който е органически недопустим и скверен за дионисовския: “Интерсвят бе опитът на едно въображение да материализира колективното несъзнавано. Интерсвят налучкваше механиката на човешкото подсъзнание, но за разлика от него той нямаше да бъде подчинен на сънуването и случайността, а на нашата воля... Така човекът щеше да поругае не само видимото около себе си, природата, нейната хармония и ред, с Интерсвят той щеше да посегне и на тайнството.” (551 стр.)
Човекът информация е роботът, маркиращ края на човешката цивилизация и на житейската мистика. Той е безсмислен и излишен. С вещината на психоаналитик Зарев споделя, че светът на човешката информация е безбожен свят: “Бог има едно неотменно свойство: пред Него никога не можеш да говориш против другите.” (559 стр.) Представата за Абсолюта е единение, любов, край на унищожението. Там, където Бог е останал, съществува глъбината на чувството, магията, тайнството на битието, природосъобразността. В този свят човекът е “в себе си” – завършен, уравновесен, спокоен, монолитен, щедър, даряващ и получаващ обич.
Не знам дали ще трябва да сънуваме, че говорим на български, за да започнем да се завръщаме при корените си, в себе си, в тъгата, тайнството, чувствата (както се случва с Божана). А може би ще трябва да предвидим наяве живописните пътечки на любовта, които ни извеждат до Рилските езера, които ни превръщат в Рилски езера – високи, свободни, сигурни. Тогава световете, които ни изграждат и отразяват, обединяват и разделят, ще се съберат в единна паневритмия, в единен световен ритъм. И тази нечувана и невиждана по своята първичност и жизненост яснота няма да бъде ерес. Ерес ще са думите информация. Животът не трябва да се програмира, знае, разбира, а да се живее по законите на кръвта и интуицията. Разумът е смърт, интуицията – безсмъртие, “река на архетипите”. Блестящо е провидението на Зарев, че разумът е “механика на безсмислието”, която уморява всичко живо и най-вече човека. Дори кучето на Самюел е безумно отегчено от доведената до абсурдност чрез повторението си традиционна разумна игра с гумения ринг.
Легендата за загубилия зрението си Савел (посвещението на хулителя в Христов апостол) е предупреждение на Бог към избрания и даряването му с любов. Неслучайно това новозаветно знамение е послужило за архетипна основа на историята с лъжелимфома на Самюел Гринбърг. Американецът е предупреден свисше да не тръгва срещу мистичността на естеството и да не го профанира с разума. И както вярата и любовта в Бог връщат очите на новия Савел – апостол Павел, така офталмологът Божана (божият човек) дарява вестта за спасението на Самюел, давайки му шанса да види любовта още по-хубава: “Любовта е духовност..., любовта ще бъде новата култура на това човечество, ако то иска да оцелее.” (527 стр.)
Категорично и аргументирано авторът на “Светове” убеждава, че ако спасим съня си, значи още сме живи, защото “колективното несъзнавано е сънят на цялото човечество” (563 стр.). За да се осъществи това, обаче е нужно да съблечеш страха, каквото и да ти струва. Такова е съдбовно изстраданото, но гласно неизреченото послание на бащата на Диана, за което дъщерята се досеща, провокирана от колективно осъзнатото духовно семейно единение: “Не се страхувай!” Същият е смисловият контекст на действията на Марта, на своя глава организирала събирането на пари и резервирала билет на майка си за Америка; на бившия съпруг Венци – продал две от най-ценните си картини, за да подкрепи начинанието.
Интелигентът е като лъвът в зоопарка, а това е най-пагубната и трагична съдба според Владимир Зарев: “Виж колко е величествен – казваше баща й. Ала лъвът винаги я натъжаваше, защото дори в своята царствена отврата към всичко, в исполинския си рев на омраза, той най-много приличаше на затворено същество. Мрежата пред маймуните не се виждаше, но решетката пред лъва бодеше” (328 стр.). Кое ще получи превес – лъвското или маймунското? И нима страхът не превръща човека в атрактивна маймуна, за да го приближи до изхода от ситуацията и отдалечи от свободата. Нима точно тази метаморфоза не е умишлено вменявана в съзнанието ни още от прохождането: “Моето детство наистина бе сито, щастливо и безценно – безгрижно... обаче трябваше да се страхувам, заповядаха ми да се страхувам и аз се научих да се страхувам.” (402 стр.) Кой искаше и още иска да бъдем такива – Джордж Савов ли, или другите самовлюбени безродници като него, които ни подхвърлят къшей хляб зад решетките на глупостта? Този човек в сянка, или както го нарекохме “недосегаемият”, удивително ни напомня едноименния герой на дядо Вазов от разказа “Сладкодумен гост на държавната трапеза”. Той е екскурзиантът използвач. С еднаква лекота носи дакела на богатата неомъжена Бетис и самият, щом е нужно, се превръща в забавен креватен дакел на Западна Европа, срещу което си знае обаче сметката и с нескрито задоволство трупа пари и влияние. Цинизмът е етиката и естетиката на проспериращия статист, превърнал се в директор на житейската трупа у дома. Аналогично на Алековия Бай Ганьо този Джордж е карикатурно-комичен извън страната и фамилиарно страшен в родината си. “Той е най-красивият и празен мъж, с когото съм била” – споделя Бетис. Още по-конкретно оценъчен е българският ракурс за него през очите на Диана: “...той бе заприличал на суетен, обзет от нарцисизма си гробар. На гробар прахосник” (262 стр.). Не е необходимо кой знае какво въображение, за да разширим интертекстуалното поле на изследване към представата за Кириак Стефчов и чорбаджи Юрдан в “Под игото”, когато спасяват Бяла черква, превръщайки я в “парясано гробище”. О, времена! О, нрави! И все спасители! Спасители да искаш. Животът се повтаря демонично, доразвивайки се. Смешният в Европа Бай Ганьо става страшен със създадената в България байганьовщина – най-развилнялата се политическа сила. А Владимир Зарев ни показва в “Светове” американската мечта на този феномен – световната наглост и опит за надмощие дори над настоящите си задгранични благодетели. Няма скрупули, няма почтеност, има сметка и залагания. “Внимавай с този Савов, ти го подценяваш, възприемаш го карикатурно, но в него се забелязва някаква съмнителна ловкост” (288 стр.) – предупреждава психоаналитикът Айра своя приятел Самюел.
Но Владимир Зарев не оставя съхранилите чувствата си персонажи в мръсните вътрешни дворчета на обезличаващата цинична предметност и смъртта. Верен на евангелската мъдрост за блаженството, той изправя “съмнителната ловкост” и “несъмнената любов” като коминочистачи на покрива на мирозданието. И двамата “прогизнали от дим, горчив и тежък” размахват пръст. Единият – да сплаши всеки инакомислещ. А другият носи мартеница на ревера и се усмихва “като притулено в сажди щастие, като човек почистил комина...”
 
 
Заглавие
“ПРОСТОРИ” – изданието, което даде хоризонт и на поетите от Варна 
Рубрика Без рубрика | 2004 / ноември-декември 
Съдържание

     МОРЯЦИ
     
     Когато стъпите на сушата,
     вървите тежко и се олюлявате.
     Нозете сякаш не ви слушат, а
     същинска койка е земята,
     и ви люлее за посрещане
     със своя майчин тласък нежен.
     Ала невидимите мрежи
     на сини пътища и разстояния
     са ви оплели безвъзвратно
      и ви теглят...
     За да поемете обратно -
     стаили своето страдание.
     По-тихи от носталгия.
     По-силни и от любовта.
     Опазени от злоезичие.
     Опазени от безразличие.
     Запазени за красота.
     Запазени за оня миг, във който
     една невинна белота ще ви посрещне
     и ще поиска котвичката.
      Дайте я.
     Не ви е нужна.
     Котвата -
      е символ на пристанище.
     
     ИВАН СТАВРЕВ
     
     Дали младите читатели ще разберат някогашната драма на нашето поколение днес, когато издаването на всяка книга е само въпрос на пари, а намирането на пари е само въпрос да хванеш спонсор, който ти симпатизира.
     Пролетариатът водеше със своите опоненти по особен начин диспут – просто им запушваше устата. И това във всички области на живота. Ранобудните граждани, излезли да си купят вестника сутринта на 10 септември 1944, станали свидетели на едно чудо – познатите им вестници “Утро”, “Зора” и “Заря” липсвали. Вестникарчетата предлагали новопоявилите се “Работническо дело” и “Отечествен фронт”. Списание “Златорог”, което в продължение на две десетилетия публикува всички творби на българските писатели, превърнали се в литературна класика, също изчезна от хоризонта, а името на неговия редактор големия литературен критик Владимир Василев, се превърна в табу до самата му смърт през 1963 г.
     Едва през 1948 г. в навечерието на V конгрес на БКП се създава литературното списание “Септември”, за да съдейства за “преустройството на българската литература в духа на партийната програма – да утвърждава социалистическият реализъм като единствено правилния творчески метод и принципа на комунистическата партийност в художественото творчество, да противостои на реакционните буржоазни традиции и тенденции в изкуството, да сплотява талантливите прогресивни творци, да води борба за принципиална и здрава лит. критика, за нова литература, която да отразява правдиво соц. действителност, да възпитава народа в патриотичен и комунистически дух.” (“Речник на бълг. литература”, том III, стр. 256) Второто литературно списание “Пламък” се появи едва през 1957 – една година след ХХ конгрес на КПСС.

     СМЪРТТА НА ЧАЙКАТА
     
     Тя лежи на пътя — тъжно-бяла
     топка слънце, ведрина и сняг,
     морска волност, просто неуспяла
     да си вземе сбогом с тебе, бряг;
     с лодките,
     с рибарите по кея
     и с морето —
     с поглед синеок .. .
     Чайки разтревожени над нея
     пишат своя объл некролог .. .
     Туй въртене! Таз почти човешка
     мъка! Туй докосване със гръд —
     мъртвата дано с криле разреже
     въздуха и тръгне пак на път .. .
     Тя мълчи. И обръча се скъсва.
     И дълбоко в синьото трептят
     чайките, от весел бриз разпръснати
     Колко кратко птиците тъжат!
     
     БОГОМИЛ ТОДОРОВ
     
     Още по-бавна и мъчителна бе появата на периодически литературни издания в провинцията. Варненските “Простори” се появиха през 1961 г. като книга с творби на автори от провинцията излязла като издание на варненското държавно книгоиздателство. Първоначално редактори на “Простори” са Пламен Цонев и Петър Бонев, от 1973 до 1975 – Върбан Стаматов, а от 1976 главен редактор на алманаха е Кольо Севов.
     “Първоначално алманахът има за цел да обедини и представи предимно млади дебютиращи или с епизодични изяви в лит. живот автори, които живеят извън столицата. По-късно на “Простори” сътрудничат поети, белетристи, литературни критици от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” – така пише в цитирания вече том III на Речника на българската литература, след което са изброени сътрудниците на алманаха. На внимателния читател ще направи впечатление, че от изброените 37 автори публикували свои творби в “Простори” само трима (!) живеят и работят във Варна.
     Този факт можем да си обясним с всичко друго, но не и с качеството на публикуваните произведения. Авторите “от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” са публикували в “Простори” в повечето случаи калпави и посредствени поетични творби, които редакторите в столичните издания не са приели за печат. Това е прозаичната истина.
     Тук му е мястото да кажа, че главният редактор Кольо Севов четеше литературните творби по особен начин – първо името на автора, после заглавието, а текста не поглеждаше, защото авторът бил достатъчно талантлив и с известно име, за да отговаря за произведението си. В редакцията на “Простори” бяхме отначало двама, а после трима редактори – моя милост в качеството си на зам. главен редактор, Михаил Михайловски, завеждащ отдел “Поезия” и Илия Топчиев – зав. отдел “Белетристика”. През цялото време ние приемахме местните автори работехме съвместно за подобряване качествата на творбите им и едва тогава при заседание на редколегията ги предлагахме за печат.
     Преди заседанието на редколегията Севов винаги заминаваше за София и се връщаше от там с пълна чанта – стихотворения и разкази от споменатите вече автори “от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” Ако спомена някои от тези “безспорни” автори читателят доста ще се учуди. Единственото безспорно качество на споменатите другари бяха техните административни и партийни постове, даващи им възможност да се отплащат за получените литературни услуги…

     РИБОЛОВ В ДЕНЯ
     НА МЕЛАНХОЛИЯТА

     
     До смърт си омръзнах.
     Тогава стозъбият дъжд
     Дойде и ме сдъвка,
     И глътна
     В стомаха си блатен.
     И ето – зелени велурени пръстки
     и лигав камъш,
     и риби опашки
     полека покриха краката ми.
     
     И какво, че наблизо
     се гънеше лудият влак,
     като червей, нанизан на релсите –
     стръв и закана.
     Аз бях вече невидим от хлад
     и напразно
     като ганглиев пръстен подпухнал
     Вагон-ресторантът.
     
     А когато и мойта
     забравена въдица звънна
     и сред пукот на паяжини
     вдигна снага като кула,
     аз разбрах, че ме чака,
     жестока
     и тъжна
     на дъното,
     изпълзялата от кошмарите ми
     акула.
     
     БОЙКО ЛАМБОВСКИ
     
     Главният се е завърнал, започва заседанието на редколегията. И изведнъж ние, редакторите сме изправени пред свършените факти: определен обем страници е зает от столичните автори. И ние, които сме работили къртовски с варненските поети и белетристи, ние, които вече сме писали на авторите от провинцията, че приемаме за печат изпратените ни от тях творби, неволно се оказваме в позицията на шарлатани, които мамят сътрудниците на “Простори”. И аз, и Михайловски, и Топчиев се мъчехме да защитим своите автори, но това бе много трудна работа. Във Варна десетилетия наред господстваше една тенденция, едно фалшиво убеждение, лансирано от редактора в Държавното издателство Петър Алипиев и по-късно подхванато с ентусиазъм от Кольо Севов. Наляво и надясно, където седнат и където станат, те говореха, че във Варна няма талантливи поети, че всички са маниаци и бездарници. Че маниаците и бездарниците трябва да бъдат гонени и да не бъдат допускани до страниците на литературния печат в никакъв случай. Севов имаше непоклатими позиции – беше член на Окръжния комитет на БКП и разполагаше с безрезервната подкрепа на софийските автори. Алипиев десетилетия наред редактор в Държавното издателство също така разполагаше с безрезервната подкрепа на софийските автори, чиито книги издаваше.
     Години наред моят глас, че във Варна има талантливи поети, бе глас в пустиня. Идеята да съставя антология на поетите живеещи във Варна ме блазнеше много отдавна. Исках да покажа на варненската общественост, пък и на света, че на една малка територия като Варненския регион, в ограничен отрязък от време, за половин век е създадена поезия съизмерима във всяко отношение със създаденото в българската и световната поезия. Успях да постигна своята мечта през 1996 г. с помощта на издателя Наско Якимов.
     Поезията е нещо много индивидуално, но когато един поет говори, с неговия глас говори времето, епохата. Това е моето убеждение. Затова винаги съм смятал, че изкуството не е частна работа, не е частна собственост. И още нещо: исках да докажа, че във Варна има много на брой талантливи поети, нали все това съм разправял години наред.
     Напълно споделям убеждението на древните гърци, че сред хората винаги можеш да срещнеш полубог - т.е. смъртен човек, способен да извърши дела и подвизи, достойни само за боговете. Написах предговора към антологията, озаглавен с мисълта на големия руски философ Николай Бердяев: “Гениите са рядкост, но гениалността е присъща на всеки човек”. В предговора заявих на своя отговорност, че в тази антология има най-малко три гениални стихотворения. Заявих, че варненските поети са създали творчество, което се мери и равнява с най-високите образци в българската и европейската поезия. Силни думи, от които не се отказвам и сега.
     Вярно, не са изобретени мерки и теглилки за естетическите стойности, ала всеки нормален човек носи в себе си една такава безупречна мярка и теглилка - сърцето си - и може да прецени безпогрешно, а пък ако не му липсва смелост, може и да изрече гласно мнението си. Защото на този свят има един най-страшен страх - страхът да не те помислят за прост и глупав. В антологията са включени само автори, които живеят и работят във Варна - 57 души на брой. Автори като Димитър Стойчев и Севов, които се преселиха в София не съм включил..
     Предговорът ми завършва със следните думи: “Животът е кратък, изкуството – вечно. Дали древните римляни абсолютната истина и трагизма , които се крият в тази максима? Народите изчезват, езиците умират, поезията остава. Читателю, представените поети от Варна са извоювали своето право на вечност!”
     Антологията ми има трагикомична съдба – седем от авторите организираха яростна кампания против мен в печата. На събрание те поискаха антологията да бъде изгорена и да не се пуска в системата на книгоразпространението. Осуетено бе намерението ми да организирам общоградско литературно четене в салона на театъра, а също така желанието ми антологията да бъде преведена на основните световни езици – английски, испански и френски…
     Задавам си въпроса: защо не успях в своето начинание? Защо моите книги, макар и с трудности, излизаха от печат през годините, получаваха положителни оценки, а някои от тях и – авторитетни литературни награди? Едва сега, след толкова години, мога да отговоря – аз бях нетърпелив, лекомислен, исках с един удар да променя революционно света. А истинските, необратимите промени настъпват постепенно, бавно. Еволюцията е непреодолима. Против революциите се възправят също така агресивно и злобно контрареволюциите. Случаят с моята антология “Поети от Варна” представлява един трагикомичен шарж – срещу мене въстанаха и ме смазаха не тези, които цели десетилетия разправяха наляво и надясно, че Варна е пълна само с маниаци и бездарници, сразиха ме самите угнетени и обиждани…
      Започнах с историята на алманаха “Простори”, който през 1990 бе ликвидиран, както беше зачеркнато печално прочутото Варненско държавно издателство, което е публикувало най-малко книги на варненски автори. Но това вече е минало неважно, както е казал поетът. Днес издаването на каквато и да е книга е въпрос на малка финансова помощ и въпрос на голяма творческа немощ.
     Защото съществува един универсален литературен закон: гениални и класически литературни творби се създават само при строга цензура и лоши битови условия. А при демократичните режими цензура няма. Затова няма и шедьоври. Има бестселъри - талантът се мери от количеството на продадените екземпляри. Точка.

Атанас Мочуров - Сломер

     ЕЛА СЕГА
     
     Нагази голо лятото в морето.
     Изхвърли всички мъртви водорасли.
     Разстла нов пясък в дъното, където
     седефите като деца са расли.
     Изопна фарът мъжкото си тяло
     и някакво желание се пукна
     в окото му, от блясък натежало...
     .........
     С внезапен скок към дъното се мятам.
     Гребат вода ръцете ми изкусни.
     И сякаш дишам под водата
     с анфибийни гърди, с делфински устни.
     Под мен зелени кръгове светлеят,
     но пулса ми нагоре се катери.
     Пристанища в минор сиренно пеят.
     От техните разтворени артерии
     тече мазут, изтича смърт в морето.
     Плачи тн, лято-бъдещо сираче!
     Ела сега, спасителю-поете,
     не с лист и молив, не за да заплачем!
     (Как лесно е да плачеш върху листа!)
     Побързай, братко! Да заключим нека
     отровата и силата нечиста,
     която е обхванала човека!...
     
     ПЕТЯ ДУБАРОВА, 1979 г.
     
     НОЩНО КРАЙБРЕЖИЕ
     
     Противна, гола, вдъхновена -- внезапно изпълзя луната...
     Как пламна цялата вселена в сиянието й брокатно!
     С нозе във пясъка забити, огромни птици -- ненаситно -
     кълвяха в ритуален ритъм бездънното небесно сито.
     О, сладостен е всеки опит непостижимото да вкусим,
     очите си преди да склопим и стиснем бездиханно устни!
     
     Тъй лъч във пещера студена човекът търси с поглед жаден —
     сред мълчаливата вселена на колене докато падне...
     И прилепи пищят наблизо, с магична власт над нас се мятат..
     Дали оттук не се излиза? Дали това не е вратата?
     Нозе във пясъка забити. Наоколо — черупки бели.
     Приличаме на сталагмити сред лъх на мъртви мекотели.
     
     НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ
 
 
Заглавие
“Реформаторът” Дан Браун
The „reformer” Dan Brown 
Рубрика Резонанс | 2006 / септември 
Съдържание
ГЕОРГИ ХОДЖЕВ
Нека започнем с любопитния факт, че Умберто Еко отказва да проведе дискусия с Дан Браун.
С такова предложение към тях двамата се обърна неотдавна кметът на италианското градче Винчи– нещо съвсем логично, – обаче Еко го отрязва: “Във Винчи ще дойда друг път, когато там ще се намира някой истински писател.” Самият Браун той определя като “като интригант, разпространяващ фалшиви новини”.
Раздразнението на Еко е напълно разбираемо: като цяло книгата на Браун унищожава всичко, за което Умберто се е борил, написвайки “Махалото на Фуко”. Поразителният плагиат, първата глава на “Шифърът на Леонардо”, може да подразни и най-непредубедения читател. Да не говорим за “Братството на Розата” от Д. Морел. Браун едва ли е имал такива намерения – той просто е пожелал да напише роман в духа на “Махалото”, само че “по-простичък” и “по бестселър”. Съдейки по всичко, той е нормален човек, и затова навярно се притеснява за духа, който е изпуснал от бутилката – но това по принцип не променя ситуацията.
Книгата на Браун сама по себе си е напълно безобидно епигонство на трудния Еко, предназначено за домакини, мениджъри и младежи на прага на висшето образование. Той нарязва на апетитни порции историческата и искуствоведската информация, макар при това част от нея да е просто безпомощна, като версията за жената-апостол в “Тайната вечеря”; другата е по-интересна, но изтъркана още по времето на “Махалото”, станало тогава еталон като извор на материала за опитите да се изкопае от Средновековието някакъв заговор. Всичко това, закрепено с интрига: зловещите нео-йезуити, в случая плагиатствано от Морел, дърпат конците на целия свят, като успоредно тече разследване в класическия английски канон на жанра: убиецът е камериерът (Агата Кристи). В момента по наши телевизии вървят сериали за нео-йезуитите и други разни “Никити”, “Кръгове” и пр. – нека не им правя реклама.
Идейната основа на “Шифъра”, ако изобщо има такава, е издържана в духа на конюнктурата – историята на Запада е голям заговор срещу жените – няма нищо общо с Умберто Еко и не подлежи на сравнение с тезата на италианския писател. Да четем книгата на Дан Браун предвид нейната идейна основа, можем само със свенлива усмивка – във влака, на плажа, ако не се открие нещо друго в багажа.
Не може да се върви срещу фактите. А факт е 60 000 000 тираж в световен мащаб и той продължава да се разпродава като топъл хляб – нито един “интелектуален” детективски роман не е постигнал дори приблизителен успех. Това по-скоро прилича на масова психоза, която от време на време раздрусва съвременния свят, принуждавайки го да извади от общия поток информация нещо и зацикля на него за известно време – като случая с Кубчето на Рубик, ако си спомняте, или шлагер на Бийтълс в стил “Йе-йе-йее”, момент, описан прекрасно от Арт Бъкуалд през 60-те години. Но тази ситуация излиза от рамките на типичната психоза и по мащаб, и по това, че в случая отсъства каквато и да е безобидност. Не можем да твърдим, че Дан Браун слепешком e докоснал някакви тайнствени струни в сърцето на съвременния човек – той попада на един оголен нерв, очаровайки милиони и вбесявайки още толкова. Фактически самата книга по време на този процес се “преражда” и сегашният й образ в масовото съзнание е много далеч от образа, който Дан Браун си е представял, предоставяйки ръкописа на издателя. Затова “Шифърът на Леонардо” е рядко сполучлив експеримент, доказващ фобиите, натрупали се в масовото съзнание.
За теологическата криза в съвременния мироглед се говори още от 70-те години. Затова съвременният човек страда от липсата на завършения, по думите на Хайдегер, Weltbildung и от там – концепция за строежа на света като вселена. След провъзгласеното от Ницше “убийство на Бог” пълният атеизъм не можа да удържи победа; в крайна сметка, оказва се, че е прекалено страшно да се съществува в свят, в който няма нищо освен “кълбо, обвито с вода, на което живеят потомци на маймуни”. Потребността от ирационалното се оказва прекалено силна – обаче завръщането към старите начини за нейното удовлетворяване за много се оказва невъзможно: традиционните религии и на първо място различните форми на християнството – говорим предимно за Запада – не вдъхват доверие. Нещо повече, че един път вече са били отхвърлени; чисто психологически никак не е просто да се окажеш в положението на блуден син, пък и недоверието е вече пуснало дълбоките си корени: щом нещо един път е било отхвърлено, значи има някакви причини. При това не малка роля в случая играе и съответствието с действителността – в християнството и по-точно в католицизма, състоянието е направо лошо. Тази структура с нейната йерархия, система ритуали и нейната две хиляди годишна история, както и преди продължава да се асоциира със средните векове и е много трудно съвременният човек с неговия динамичен ритъм на живот да приеме толкова строга и статична система.
Именно това подхранва популярността не само на опростените и гъвкави форми на протестантство, но и самата епоха на “ню ейдж” с нейните кристали, треви, нео-езичество и разни други уловки. Към тях можем да присъединим и едно православие – „lithe“, към което мнозина се придържат днес – тримеренето, освещаването на козунаците, Бъдни вечер и кръстчето на шията. По принцип като масова институция религията винаги се явява коректив на конюнктурата – очакванията на паството трябва да бъдат вземани предвид през всяка епоха, но когато участието в тази институция не е вече морално задължение, процесът стигна прекалено далеч. Цената, платена за религиозната свобода, е една постоянна неувереност в правилността на собствения избор и тя само расте в контраст с традиционното християнство – в него съмнения по повод на истината не съществуват.
В тази ситуация “Шифърът на Леонардо” съвсем точно е в резонанс с обществените очаквания на Запада, противостоейки на християнството като вяра и като институция в съответствие с парадигмите на западното мислене през ХХI век. Фактически изявявайки се с цялата си наивност по-скоро като религиозен лидер, Браун предлага на читателя езотерично знание, и за да го получи човек, дори не е необходимо да направи някакво интелектуално усилие, пък било то и заради интригата, информацията се усвоява незабелязано. Това до голяма степен е една страхотна ирония. Авторът прави това посредством редица плагиатства, за които стана дума по-горе, и книгата пасва на ума на средния читател. Простите отговори са винаги привлекателни, а по-простите неща са вече от категорията на собственика на издателство “Хелиопол” или на наукообразния Кубрат Томов…а защо не и на Висарион… “Мракобесите” от две хиляди години плетат световен заговор, ала Исус е искал да бъдем коректни към всички и тогава всичко е наред – коректни – особено към племето на Авраам.
Съвсем справедливо е към идеите на Дан Браун да се отнасяме иронично и най-страшното в тях от всичкото е, че те са заимствани от неканонични източници и какво се оказва в крайна сметка, че истината е извън съборите, неоплатонизма на александрийската школа и гигантите, живели по времето на Юлиян Отстъпник: свети Василий Велики, умр.379, св. Григорий от Нис, умр.400, св. Григорий Назианец, умр.390, Евсевий от Кесария или Цезарея, автор на първата каноническа История на църквата, умр.340 – всички истини, провъзгласени от тези събори (особено Никейския и Лаодикейския), са представени в окарикатурен вид. Явните обвинения на Браун са съчетани с целенасочени, бих казал, “подривни” преувеличения. Освен това не е лошо да се замислим в чии ръце са издателствата в Европа и Двете Америки… и от този микс получаваме едно мнение, което явно мирише на диктат или поръчка.
Печален е фактът, че милионите ренегати, скъсали с християнството, с тази книга се убеждават, че са постъпили правилно, а “другите” – в смисъла, в който употребява тази дума Сартр – че не са необходими нито съмнения, нито промени…
Не можеш да получиш с кражби на чужди идеи адекватен в морално отношение резултат.
Не тук е мястото да говорим за филма. Екранизацията винаги се подчинява на Мамон и не може да се очаква друго освен невероятните приходи, получени в резултат на рекламата, свързана с папската енциклика и посланията на православните йерарси. Така или иначе вълната на популярността ще отмине, за Дан Браун ще остане заслужената слава на “крояч” на бестселъри, но в никакъв случай на “религиозен” водач и “нов Лутер” в света на религиозните нови фобии. С основите светът рано или късно ще има работа, защото още преди осемдесет години изтънченият Бердяев в книгата си “Новото средновековие” отбеляза, че ХХI век ще бъде век на религиозни войни. А те, според Ориана Фалачи*, журналистката с най-голям опит в Близкия изток, предизвикала навремето неистовия гняв на Ярафат, са вече започнали. И така, ако има някаква полза от “Шифърът на Леонардо”, то тя е преди всичко, че тази книга за сетен път поставя простия до невменяемост въпрос, стоящ пред съвременното общество: в какво да се вярва? А отговорът, както преди две хиляди години е обвит в мъгла.
*Списание “Демократически преглед” книга 48, 2001/ 2002 г., стр.139, Ориана Фалачи, “Гневът и гордостта”.
 
 
Заглавие
“Талантът е като чук - с него можеш да заковеш гвоздей, но и да убиеш човек”
Talent is like a hammer: by its means you could drive in a nail but also kill a man 
Рубрика Имена | 2006 / октомври 
Съдържание
Разговор с проф. Борис Тарасов, литературовед, ректор на Литературния институт “Максим Горки” - Москва
ДОНКА ХРИСТОВА
- Нужно и възможно ли е да съхраним културно-историческата си памет в глобализиращото се общество?
- Трудно е да се каже дали е възможно, но е необходимо. Защото културно-историческата памет позволява на хората да не се ограничават с минутни нужди и проблеми от практически характер. Макар че често човек се оказва в плен на тези въпроси, в плен на своето физическо съществование и така губи целите и смисъла на това съществование. Не може, разбира се, цел да бъде така нареченото потребителско общество, което е сформирано и продължава да съществува със своите ценности. Човек може да се крепи единствено на духовните неща, които придават смисъл на живота, на работата и кариерата му. Затова са така необходими културно-историческата памет, народностната култура, националните ценности и светини. Иначе личността като индивид, народът като общество ще останат без свое лице и ще се разтворят в глобализма с неговите потребности, ценности, с неговата масова култура. При глобализацията ще се загуби истинската култура, която е невъзможна без традиции, без културно-историческа памет, без опора, без твърдата основа, свързана с културно-историческата памет. И без оцеляването дори. Защото на всички е известно, че макар да изглежда различен, демографският въпрос е много важен. Той стои остро и у нас, и у вас, и в цяла Западна Европа. Хората не раждат деца. Макар да звучи парадоксално, това не е свързано с тяхното материално положение. Не е вярно, както казват много от сънародниците ми, че когато се подобри материалното ни положение, ще се раждат и повече деца. Историческият опит показва, че често става тъкмо обратното. Как тогава да се съхрани семейството? Чрез културно-историческата памет, която показва какво значение е играло семейството в историята на народите. Без духовните аспекти на тази памет, съхранена в съвременността, трудно ще опазим страната си и във физическия смисъл на думата. Защото няма признаци, че раждаемостта ще се увеличава. Но дори от тези конкретни аспекти като възпроизводството на народа са невъзможни без културно-историческа памет. Не говоря за смисловите начала, които ни съхраняват чрез паметта.
- Как политиката влияе на тази памет?
- Политиката влияе негативно на културно-историческата памет. Да погледнем например какво става в света по отношение на оценката на Втората световна война. Ако четем учебниците, ролята на Русия става все по-малка и по-малка. Според тях САЩ, а не Русия е спечелила войната. Така политиката разрушава културно-историческата памет и подрива самосъзнанието на народа.
- А каква е ролята на писателя в този процес?
- Ролята на писателя, на образованието и изобщо на възпитанието са много големи. Твърдя го и като ректор на Литературния институт “Максим Горки”, където се обучават, формират, образоват бъдещите литератори, бъдещите писатели. Стараем се да съхраним най-доброто, най-главното, най-дълбокото, от което ни лишава съвременната масова култура. Обръщаме внимание на опита, който е съществувал в традиционната руска култура. Искаме да създадем институт на руската култура, където тя се разглежда във всичките й проявления - религия, философия, социология, изкуство, история... Искаме всички тези страни на културата да се разглеждат във вътрешно единство от раждането до съвременното им състояние. Така ще се разбере по-добре в какво се състои идентичността на руския народ. Това единство се съхранява и влияе на писателския мироглед. Отчитайки факта, може да се гледа на сегашната действителност по друг начин, тя ще се оценява по друг начин, ще може да се види друг смисъл, други дълбочини.
- Знае се, че писателската дарба е от Бога. Вие на Бога ли помагате?
- Вярно е, че дарбата е от Бога. Но също е вярно, че без духовното зрение, без възпитанието на личността, талантът може да види едно, а да не види друго. А когато се нахрани със соковете на истинската култура, той по друг начин ще разглежда, оценява и описва случващото се около него.
- Във време, когато хората предпочитат повече да консумират и по-малко да творят, какъв е интересът към литературния институт, който ръководите?
- Мога да посоча конкретни примери. Наскоро имахме подбор на конкурсни работи на абитуриенти, които ще постъпят в института през следващата учебна година. Радвам се на големия им интерес. В семинарите за поезия са приети 16 души за редовно обучение. А се смята, че ако са 10, това е вече добре.
- Колко души се обучават в института “Максим Горки”?
- Освен редовното обучение ние имаме и задочен курс, и висши литературни курсове, където повишават допълнително квалификацията си хора с писателски опит и висше образование. А ако говорим за традиционното обучение, то е 5-годишно. Около 900 души общо се обучават в нашия институт
- Не са ли много? Какво ще правят тези хора, как ще печелят от литература?
- Много са, но ние се стараем да им дадем разностранно образование, фундаментално университетско образование. В семинарите те се занимават с драматургия, с проза, с поезия, с детска литература, с критика, с публицистика. Така усъвършенстват своето писателско майсторство.
- Тоест не ги готвите непременно за писатели...
- С образованието, което получават, те могат да се реализират в различни сфери на живота - да бъдат редактори, да работят в телевизия, в различни компании... Имайки такава фундаментална подготовка, могат да си намерят работа в различни сфери.
- А българи обучавате ли?
- Не, преди е имало много, но сега - не.
- А други чужденци?
- Да, има, предимно докторанти и стажанти. Идват доста хора, които пишат дисертация и които се учат на руски език.
- Евтушенко е казал, че поетът в Русия е повече от поет. Какво мислите Вие за отговорността на руския писател, за мисията на писателя въобще?
- Разбира се, за това мислим много. Защото всяко произнесено слово създава определена духовна и жизнена атмосфера, влияе на ума и сърцата на хората. Освен талантлив, трябва да си честен и справедлив. Отговорен си за думите си. Талантът не е достатъчен. Той е като инструмент, като чук. С него можеш да заковеш гвоздей, но можеш и да убиеш човек. Талантът може да служи на доброто или на лошото. Но за да служи на доброто, освен даденото от Бога човек трябва да се възпитава, да се образова в най-добрите образци на културата. И тогава разбирането за отговорността само ще дойде отвътре, от душата.
- Трудно ли се пише за библиотеката “Жизнь замечательних людей”, която публикува не просто романи, а изследования за велики хора? И какво обуслави избора Ви на личности като Паскал и Чадаев?
- Още докато следвах във Филологическия факултет на Московския университет и се занимавах с различни писатели, спрях вниманието си на Паскал. За мен той е един от най-дълбоките мислители в историята на човечеството. След години, когато се бях увлякох сериозно по Достоевски, се върнах към него и намерих сходство между двамата. А главното сходство според мен е (независимо че единият е мислител и учен, а другият - писател, и са творили в различни времена), че и двамата са се вълнували от това, което Достоевски нарича “тайният човек”. Човек има тайни, които трябва да бъдат разгадани е писал на брат си Михаил. Тайната на човека е в това, че в него има едновременно духовно и природно начало. В сърцето му има и добро, и зло едновременно. За тази двойственост Державин е казал: аз съм цар и роб, и червей, и Бог. И всичко това е в един човек. Разгадаването на това съчетание и тайната на човека ме привлече в Паскал. Затова започнах да пиша книга за него. Класиката е нещо, което позволява да се ориентираш в друга действителност. Защото това, което става в далечно от нас време - във времето на Достоевски или на Паскал например и това, което става в съвременността, не може да се разбира правилно, ако не отчиташ тайните на човека, неговата двойственост, противоречивост, раздвоение. За тях обикновено не се мисли, когато се анализират социалните реформи. А какво всъщност става с човека, какви качества се активизират в него, това е изключително важно.
- Това са и съвременните послания на класиката може би.
- Да, имахме един министър-председател Черномирдин, когото свързваха с приказката: искахме да е по-добре, а се получава - както винаги. А защо се получава както винаги. Защото не се отчита това, което е скрито в човека - неговата гордост, завист, тщестлавие... Те се смесват с действителността, те я коригират, изменят. Искаш да е по-добре, а излизат тези качества и всичко може да се анализира, да се предвиди, да се разбере и да се види къде вървят нещата и какво се получава.
- Коя е най-новата Ви книга?
- Наскоро излезе книга, посветена на Тютчев “Историософията на Ф.И.Тютчев в съвременения контекст”. В съвременен контекст се опитвам да покажа чрез тайната какво се случва на човек в съвременния свят. Да покажа как това влияе на сътворената действителност и как тази действителност може да се развива с помощта на такъв инструмент, какъвто е давал Тютчев за разбирането на тайната на човека и творимата от него история.
 
 
Заглавие
„Богдановата чушма” – легенди и факти 
Рубрика Публицистика | 2007 / ноември 
Съдържание
Людмила Стоянова
 
Богдановата чешма, кавака
и околни сгради, 1912 г.
 
Свиете ли по улицата зад някогашния митрополитски храм на Варна „Св. Атанасий”, скоро ще се озовете до мястото, където няколко века поред са текли водите на най-величествената градска чешма – Богдановата. Великолепието й впечатлява османският пътешественик Евлия Челеби, който през 1656 г. възторжено я описва.
Регулацията по време на Балканските войни заличава горната част на улицата “Параскева Николау”, която е завършвала до малък площад, образуван при пресичането на улиците “Цар Шван Шишман”, “Граф Игнатиев” и “Княз Дондуков”. Наричали го различно – и “Богданска площ”, и “Муса мегдан”. Споменаваме го, защото е свързан с историята на „Богдановата чушма”. Мястото й е било точно на този площад зад митрополитска църква, а е построена през 1646 г. с помощта на молдовския княз Василий Лупул – Богдан бей. В българската фолклорна традиция Молдова е известна като „Богданската земя” и оттук вероятно идва прозвището на княза, както и името на старата варненска чешма. През ХV-ХVІІІ век турците впрочем също наричали съседното на българските земи и васално на Портата княжество Молдова – Богданско.
От Богдановата чешма времето не ни е оставило много: само историческите извори и съхранените върху камък надписи, които са я украсявали. Нови къщи са скрили и очертанията на стария площад, на който се е издигала чешмата, свързала по удивителен начин съдбата на двама молдовски владетел и животът на варненци като поредно доказателство за културната общност на югоизточна Европа и трасираните от векове културнокомуникационни коридори на Балканите. Днес може само да гадаем както за подбудите на молдовския княз Лупул да я дари на града, така и за всичко онова, на което старата чешма е била свидетелка през следващите столетия. Гравюри и рисунки от XIX началото на ХХ век, дело на запленени от романтичния й източен силует чужденци, ни я показват, скрита под сянката на огромен кавак.
Поместената във френското списание “Илюстрасион” през 50-те години на деветнайсти век илюстрация-гравюра, показва прочутата Лесополова чешма, наричана също и Богданова.
Чехът Индржи Кноб, главен инженер на Варна, рисува историческата чешма около 1912 г., след като куполът й е бил вече разрушен. Именитите му сънародници, братята Шкорпил пък предвидливо прибират в новоуредения градски музей вградените върху уникалния архитектурен паметник два надписа, хвърлящи светлина върху неговата история. Първият, изсечен с релефни църковно-византийски букви над коритото на чешмата, гласи: «С благодатта и милостта на висшето провидение, аз, Василий, господар на цяла Молдовлахия, помолен от много жители на Варна, поради липса на вода, която ги измъчва, и от милост към християните дадох сто турски лири, за да се направи това добро дело и да се отличава от светилищата на преславна Варна. Това го направих, както те желаеха не само с мои разноски, но и с иноверни. Всичко, както се е почнало, така се е и свършило. Вие, които пиете, споменете и Бога и помолете опрощение на нашите грехове. Година на Спасителя 1646, ноември 5.»...» 
 
Богдановата чешма, преди
събарянето й, 1914 г.
 
С името на един от най-известните молдовски владетели от първата половина на ХVІІ век – Василий Лупул е свързано не само преданието за чешмата, а и важна страница от историята на православието на Балканите и общия за тукашните християни култ към мощите на балкански светци. По онова време на престола на молдовското княжество се сменят 16 владетели. С идването на Лупул на власт през 1634 г. този кадрил престава. Князът управлява малката васална държава на Север от Дунава до 1653 г. Той лавира успешно между интересите на местните боляри, османците и влиятелните гърци в Цариград – фанариотите. Често е важен посредник и помирител между различните тенденции в развитието на отношенията между Империята и Дунавските княжества – Влашко и Молдова. Добре подплатено с факти е предположението, че роденият през 1597 г. Василий Лупул е българин по произход, а родното му място е в Североизточна България – в днешното разградско село Пороище (тур. Арнауткьой), където предците му се преселили някога от Костурско. Това обяснява изключителното внимание, което влашкият владетел оказва на българския манастир «Зограф» в Света гора. През 1641 г. му подарява няколко чифлика в Бесарабия, а десет години по-късно, на 26 март 1651 г., повтаря жеста, като подарява на атонската българска обител и богатия молдовски манастир «Добровец» с всичките му имоти. По лично разпореждане на княза на български език са отпечатани редица църковни книги, предназначени за земите отвъд Дунав. Българският му произход обяснява донякъде и стореното с негови средства през седемнайстото столетие строителство на голяма чешма в сърцето на стара Варна – „Богдановата чушма”. Князът почива през април 1661 г. в Цариград.
 
Княз Василий Лупул
 (1634 - 1653)
Преживе молдовският владетел подкрепя висшия християнски клир и поддържа близки контакти с водещи личности от средите на цариградските и на черноморските гърци. Ревностен християнин, той приема молбата да изплати задълженията на Цариградската вселенска патриаршия към Високата порта. Срещу това получава правото да отнесе чудотворните мощи на българската и балканска светица Петка Търновска в столицата на княжеството си Яш. Мощите на тачената някога като покровителка на династията на Асеневци светица тайно са спуснати по стената на Фернер към морето, а от там с кораб отпътуват за Влашко, където благовейно ги приемат в новопостроения храм «Св. Три светители». Съхранявани са в готическата зала на Василий Лупул в параклиса към храма, където след избухнал пожар по чудо остават невредими. На 27 декември 1888 г. ги пренасят в новата яшка митрополитска катедрала „Сретение Господне”. Там те пребивават и до днес, утвърждавайки храма и града като главен център на поклонничеството в Румъния.
Две столетия след описаните по-горе събития – през 1849 г. – Богдановата чешма е обновена със средствата на друг румънски владетел – княз Александър Гика. Той пък е наследник на известна гръцка владетелска фамилия, чиито представители служат като помощници на османските дипломати през първата половина на ХVІІІ век, като някои от тях достигат до поста Велик Драгоман, т.е. преводач на османските „реис-ефенди” (министри на външните работи).
Варна, градската чешма (известна още като Мусалла чешмеси) от турската махала, гравюра, 1854 г.
 
През Варна молдовските князе са минавали на път от Букурещ за Цариград и както личи от щедрите им дарителски жестове със сигурност са се задържали в нея по-задълго. Жителите на черноморския град всъщност имали на разположение цяла една добре поддържана система от чешми. Преди малко повече от век в Гръцката махала - Вароша са се намирали “Райчовата чешма”, “Чауш чешма”, “Чукур чешма”, чешмите построени от известни представители на гръцките старейшини на общината, филантропи и търговци – Васил Сулина, Панко Чорбаджи, хаджи Янаки Флори. В началото на ХХ век те са разрушени или просто изоставени. Годините изличават от пейзажа на Гръцката махала и малките площади около чешмите, както и израсналите край тях вековни каваци, криещи със сянката си хората от изгарящите лъчи на лятното варненско слънце. Новото време променя принципите на градоустройството, а и облика на улиците в Гръцката махала. Завинаги изчезват солидните градски крепостни стени от османско време, железните им врати, някои от старите черкви, училищни сгради и много от старинните домове на местните жители. Модернизацията на градската среда вкарва водата, а по-късно и електричеството вътре в дворовете и жилищата. За съжаление така изчезва и една от най-легендарните варненски чешми – Богдановата.
 
 (Из книгата на Людмила Стоянова и Румяна Михнева «Гръцката махала (Вароша) –духът на древна Варна», подготвена за печат.)
Богдановата чешма, 1910 г.
 
 
Назад [ 20 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма