Списание за литература и изкуство Начало   Логин форма
Простори


Резултати от търсенето
Заглавие
Български народни песни за морето 
Рубрика Паралели | 2013 / 1 
Съдържание
Д-р Светлозар Попов (1950, Варна) – Лекар психиатър, изследовател на древната бълг. цивилизация, писател. Завършил е медицина, математика и физикохимия. Освен работата си като психиатър в ТЕЛК - Варна, има още едно призвание. От години интересите му към българознанието го подтикват да търси народностните ни корени по света. Участва с научни доклади в Межд. научно-историческа конференция “България в световната история и цивилизация – дух и култура” от нейното създаване 1996. Публикува научни съобщения и доклади в специализирани издания.
Съч.: Халколитната цивилизация Варна, 2014; Българският Коледа във “Веда Словена”, 2010; “Българската писменост – известна и непозната”, 2009; “Шамбат братът на Кубрат”, 2007; “Българското име в библейски времена”, 2005; “Българската идея и демосферата”,2001; “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, 1999 и др.

Издателство „МС“ - Варна, издаде книгата „Разигра се Черно море” на известния ни изследовател и писател Анчо Калоянов. В нея авторът е събрал 101 български народни песни, посветени на морето, и категорично опровергава налагания у нас мит, че народът ни страни от морето и че изобщо не е морски народ. Правят впечатление най-различните сюжети на песните, обединени около морето, техният различен произход - от различните краища на старите български земи, различните времена и епохи, които отразяват.
Морето и неговото крайбрежие са мястото, където хората се срещат и разделят, едни изчезват в дълбините му, а други се спасяват. Тук природната картина рязко се променя – ту веят бури и хали и морето беснее, ту слънцето ласкаво грее спокойната и бистра като огледало вода, а морските обитатели – рибките, се поклащат насам-натам лениво. Тук хората откриват любовта, свободата, щастието, но и мъката и страданието, живота и смъртта. Тук „удавникът и за сламка се хваща” и няма нищо учудващо да доловите сред грохота на свирепия щорм тихата молитва за помощ и на най-закоравелите „морски вълци”, отправена за спасение към Господа – Млада Бога и неговата Божа майка, към покровителя на моряците св. Никола или пък към друг някой небесен покровител: св. Илия, св. Иван, св. Петър, св. Георги, св. Димитър или св. Неделя. Наред с добрите сили обаче морето обитават и редица зли сили: морска юда, водна самодива – хала седмоглава и страшни самовили, а на дъното му се спотайват Сура Ламя, кучка ламя, люти лами, шарен змей, жълт смок и пр. чудовища. Но се случва понякога мома змей да залюби и бащин дом да си остави или пък змейове мома да спасят от гибел. Не са рядко и измислените образи на герои от народа: юнаци, хайдути и воеводи, но и на обикновени моряци, гемеджии, овчари, майстори и търговци.
Среща се и една група от исторически засвидетелствани образи, независимо от това, дали са имали нещо общо делата им с морето и морския живот. Такива са Марко Кралевити и неговите родители: крал Вукашин и кралица Елена, известният Момчил юнак, унгарският крал Ян Хуняди в лицето на Янко юнак или Янкула стопанин и неговият племенник и бан на Словения Янош Шекели, познат в българския фолклор под името Секула детенце. Има песни дори и за турския Сюлман, т.е. Сюлейман паша, ако и той да е представен като герой с отрицателен знак. Така наред с чисто битовите сцени на любов между млади, на борба с морската стихия и пламенните молитви, изпълнени с надежда, на успехите и страданията, носени от морския живот, се срещат и немалко песни с историческо съдържание, независимо от неговата достоверност. Не са една и две песните, посветени на геройствата на Крали Марко и Момчил, но има и песни, свързани с турското робство, окупирането на Егейска Тракия от гърците, прогонването на българското население оттам или дългогодишния живот в гръцки плен. А песните за нашенката, отишла да живее в чужда и враждебна среда в Одеса, биха могли да се свържат и с тежкия живот на българските колонисти в Бесарабия и Южна Русия от ХVІІІ и ХІХ в. Открива се дори песен и за укрепването на гр. Варна по време на руско-турските войни и за събитията на крайцера „Надежда”.
Цялото това многообразие авторът е съумял да раздели в пет групи, съставящи петте дяла на сборника. Още в началото мога да кажа, че за работата ни най-голям интерес представляват първите два. Първият, озаглавен „Сред морето чудно дърво”, включва песни, в които морето е вплетено в космогоничния модел на света у българина и в неговите митологични представи и който твърде сполучливо маркира старите етнически граници на Средновековна България, независимо от отдалечеността на Черно море. И можем само да гадаем доколко Черно, Бяло и Синьо морета не са трите морета, на които е имала излаз някога тя. А вторият дял - „За девойка презморчанка” представя морето „през погледа на епическия певец у нас” /1/.
Може би няма нищо по-естествено, коментирайки българските народни песни за морето, да започнем разглеждането им с образа на свети Никола – покровителят на морето и моряците. Както е добре известно, официалната църква го идентифицира със св. Николай Мирликийски – епископът на гр. Мира, живял през ІV в. Съгласно легендата, докато пътувал с кораб към Божи гроб, излязла силна буря и всеки момент корабът с пътниците щели да станат жертва на разбушувалото се море. Тогава младият Никола с молитвите си укротил бурята и спасил всички пасажери. От този момент хората започнали да го тачат като спасител на удавниците от морските бури и произшествия и го обявили за патрон и покровител на моряците. Затова хората започнали да го почитат, определили за целта официален ден, наречен на името му – Никулден, и на този ден приготвяли различни рибни ястия в негова чест. Сега, знаейки това, нека видим как е представен той в цикъла народни песни за морето.
  
Анчо Калоянов (псевд. на Анчо Йорданов Анчев) (25.09.1943, с. Бъзовец, Русенско) – Писател, фолклорист, проф. Завършва бълг. филол. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1964 - 1968), работи като уредник-фолклорист в музея на Дългопол, Варненско (1968 - 1972). Oт 1972 е асистент по бълг. фолклор във ВТУ; почетен проф. д-р на ВТУ. Обект на научните му интереси са архаичните пластове на бълг. фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на бълг. култура и религиозен опит от ранното средновековие до най-ново време. Белетрист, чл. на СБП. По разказа „Страдивариус“ от „Седмият живот“ е заснет едноименен филм (реж. Ст. Заверджиев). Публикувал е изследванията „Български митове“ (1979), „Българското шаманство“ (1995), „Старобългарското езичество“ (2000; 2002) и „Старобългарските шамани. Религиозен опит и социални функции (VIII - XII в.) (2003).
 
Съч.: Разлюля се Черно море (съставителство и бележки, 101 народни песни за морето, Издателство МС, В, 2011); Девети (роман, Книгоизд. Труд, С, 2003); Див огън (ист. роман, 1997); Славите ли Млада бога? (1993); Престолнина (есета, 1985); Добър юнак с добра коня (съставителство и бележки, коледни народни песни от с. Аспарухово, Варненско, Книгоизд. “Г. Бакалов”, 1986); Седмият живот (разкази и новели, 1981); Димитър Злочести и войводата Патрев (ист. роман, 1978, 1987); Селищна могила (новели, 1976); Последното жито на лятото (разкази, 1970); две пиеси и др.
АртЕнциклопедия Варна
На първо място тук той е в ролята на спасител. Затова виждаме как плаващите в морето му отправят молитви да ги пази, докато са на път (п. 20). А в следващата песен той спасява триста юнаци, чийто кораб е на път да се обърне и потъне. Те пък му обещават голяма награда, стига да ги откара до брега невредими (п. 21).
Това съвсем не е всичко, което научаваме за св.Никола от песните за морето. В песента „Света Богородица отива на Света гора” св.Никола е каикчията, който вози в лодката си самата Богородица с невръстния Христос в ръце, а с тях и кума му св.Иван, и вуйчо му св. Илия (п.15). Но освен лодкар, Никола е и рибар и тъкмо като такъв той носи риба за трапезата на св.Неделя, когато тя събрала на гости всичките светии (п.18). Също като рибар го виждаме и в песента „Свети Никола заправил рай манастир” (п.22). Най-интересното е, че освен всичко това той е и строител на кораби. Така например в песента „Свети Никола строи кораби” го срещаме с брадвичка в дясната ръка, с тесла в лявата, а в поясока му – набор свредли, с които отишъл в зелена гора, да сече голямо дърво с три големи клона. Отсякъл той дървото и от трите му клона направил три кораба: „първи кораб за Божа майка,/ втори кораб за Млада бога,/ трети кораб за кум Ивана!” (п.16). А в следващата песен св.Никола си е направил златен кораб и е заковал на него злата морска юда, та да не пакости на хората (п.17).
В съвсем необичайна роля откриваме небесния покровител на моряците в песента „Свети Никола раздава морски пясък за берекет”. Заспал светият старец на мраморна плоча сред морето – три години е спал. Разбудила Богородица Никола и го накарала да вземе една волска каруца, да я напълни с морски пясък, да тръгне по цялата земя и да го ръси за берекет (п.19). Може би тази песен разкрива светия старец и като благодетел на хората, но все пак това не са единствено бедните и нуждаещите се праведни несретници, както твърди църквата. Според песента той носи берекет на всичките хора по цялата земя и в случая не става дума за избирателната божия милост у християните.
Не обаче този образ е най-важният за нас. Много по-силно впечатление прави по-пълното и цялостно обвързване на св.Никола с морето, отколкото едностранната представа на църквата за него като за спасител на моряци и морски пътници при нужда. Наистина, той и тук е възпят и почитан като спасител от морска гибел, но наред с това е и лодкар, и рибар, но е и майстор на лодки и кораби. Обръщам внимание на това обстоятелство, защото то не само е чуждо за образа му на християнски светия, но и защото точно такъв ни го представят песните от сборника „Веда Словена”. Според песните от цикъла „Личен день Колчув-день” Колчу юнак, както тук е именован св.Никола, е син на самия Кураба бога, т.е. на самия Бог и като такъв обитава небето. На земята той слиза по нареждане на баща си след горещата молба на Хина крале, Бог да научи хората как да си правят кораби и да плуват с тях по морето. И не само слиза, но и носи със себе си цели 90 кораба армаган за Хина крале, правени на небето. Обаче има и условие. И то е, когато Хина крале преведе хората си от другата страна на морето, на пустата, дива земя със своите кораби, на новото място те ежегодно да честват Никулден като празник на Колчу. Само тогава той няма да забрави хората и винаги ще им помага при морски произшествия. Защото тия дето не го честват и не го уважават, корабите им ще потънат в морето, а те ще погинат /2/.
Следователно Колчу юнак, т.е. св. Никола най-първо е корабостроител, след това корабоводител и учител на хората в морските дела. Едва след това той става и спасител на моряците от бедствия в морето. Но тази му роля не е нито единствената, нито най-важната. Колчу юнак е Божи син и с това се различава от св.Николай Мирликийски (Чудотворец) на християните – потомък на земни родители. Заедно с това, той е много по-цялостно обвързан с морето от Мирликийския епископ и набеден чудотворец. И няма нищо общо нито с банкерите, нито с лихварите или проститутките. Но като всеки небесен персонаж, може да е истински чудотворец.
Такъв го откриваме българския св. Никола и в песните за морето в сбирката на Анчо Калоянов, и в набедената „Веда Словена” на българофила Стефан Веркович. Неговият небесен произход е посочен от последния в пояснителните бележка към цикъла: „... бил юнак, син на Бога, който слезал на земята и научил человеците да правят кураби и да ходет по морето” /3/. Затова и в песните го срещаме в близкото обкръжение на Млада Бога, на неговата Божа майка, но и на другите небесни светии. Виждаме го да води лодката с Божа майка и Млада Бога в скута ѝ, със св. Ивана и св. Илия (п. 15). Да майстори кораби за Божа майка, Млада Бога и кум му Ивана (п. 16). Да пътува заедно със св. Илия в златния си кораб (п. 17). И да носи риба дорида за трапезата на св. Неделя, когато тя е събрала на гости всичките светии (п. 18). Виждаме го заспал на мраморна плоча насред морето, Богородица да го буди и раздига (п. 19), но и светците Петър, Димитър и Йован (Иван) да го будят също, за да спаси потъващ в Черно море кораб (п. 20). Навсякъде той е в обкръжението и на земни хора, и на небесни обитатели. Това в никакъв случай не е набедения за светец епископ на град Мира – Николай, прочул се със звучната плесница на своя опонент на Никейския църковен събор – отец Арий. Като небесен персонаж той е много над дребните човешки страсти, заобиколен е от останалите небесни обитатели и затова в песните за морето те имат присъствие, колкото и земните хора. И забележете, никъде сред песните той не е наречен с името Николай, а навсякъде се пее за свети Никола. Това е неговото българско име, така го знае народът ни и тъй го нарича. Никола, като едноименния старопланински връх „Свети Никола”, влязъл в историята ни с Шипченската епопея. Като старото име на бургаското село Черноморец, известно с добива и обработката на медна руда още от времето на енеолита. Както пък в Родопите помаците го именуват Колчу. Никола или Колчу, но не и Николай. Още по-малко Мирликийски.
Както се убеждаваме, в песните за морето небесният пантеон не взема само символично участие. И това не се свежда единствено до покровителя на моряците св. Никола. Вече се срещнахме с Божа майка и Млада бога в песни 15, 16, 19. А след тях се нареждат и повечето от по-известните светии: св. Иван, св. Илия, св. Петър, св. Георги, св. Димитър, св. Неделя.
В действителност обаче образите на Божа майка и Млада бога са значително по-богати от представянето им по-горе. Любопитен сън сънува Божа майка в песен 11. Насред морето се издига чудно, огромно дърво. То е толкова голямо, че върхът му стига чак до небето, а клоните му излизат далеч извън морето. Отгоре му Божа майка с песни приспива Млада бога в златна люлка. А в песента си му пожелава не само голям да порасне, но и като порасне – цар да стане.
Песен 14 говори за появили се три слънца на небето, но те се оказали не истински слънца, а три кораба: „първи кораб – Божа майка,/ втори кораб – Млада бога,/ трети кораб – жълти восък,/ жълти восък, белия тамян ...” В песен 23 се говори за бял манастир, изграден от мрамор, изваден от средата на морето. Той имал три вратици и те били подобно на корабите в по-горната песен, предназначени за Божа майка, Млада бога, а третата – за свети Иван.
Споменах за песента, в която Богородица събужда заспалия св.Никола и го кара да обиколи земята с кола морски пясък и да ръси навред от него за берекет. В песента „Самси Господ и светии орат край морето” обаче трудовата картина е още по-определена: „Поле широко, дърво високо,/ ... / край Черно море плуг ореше,/ плуг ореше с четири вола,/... / напред върви Божа майка,/ напред върви, жито фърля,/ Свети Петър го водеше,/ Свети Гьорги ги караше,/ Самси Господ плуг държеше.” (п. 4). Както виждаме, тук самите божества са се заели с хорското благополучие.
Особено интересен е онзи епизод от песен 17, в който се пее как св. Никола се усъмнил в представящата се за Божа майка морска юда. За да разбере истината решил да я изпита. За целта той ѝ дал да чете бяла книга защото „ – Божа майка книга знаеше!/ ... /а Юда книга и не гледаше,”. По този начин, като проверява дали е грамотна, той разкрива нейната измама.
Този мотив с книгата и Божията майка наистина впечатлява, защото той не се вмества в евангелските представи за Исус. За сметка на това го срещаме в песните за Коледа във „Веда Словена”. Там установяваме някои любопитни зависимости като например, че още с раждането си в пещерата Млада бога може да чете и Вишну бога му изпраща „бяла книга”, с която да научи хората на праведен живот. Разбираме също, че споменатата книга не е каква да е, а е „ясна книга” и „златна книга”. Но най-интересното е, че тя е определена и като „звезна книга”, „златна книга звезна ли е”. Същевременно тя не е и само звездна книга тъй като „ут книга слънце грее,/ слънце грее, месечина.” /4/. И това ни позволи да заключим, че в песните се говори за нещо като атлас с небесните тела: слънцето, луната и звездите. Атлас, по който биларите-звездобройци – влъхви, както си ги знаем ние, можеха да предсказват редица астрономически събития. Този атлас е обаче крайно необходим и за навигацията, особено при по-големи придвижвания и на такива по море. Тъкмо затова се питаме, случайно ли св. Никола носи в кораба си своята „бяла книга” или пък затова, че тя му бе потребна за плаването на златния му кораб? Тъй или иначе обаче книгата като специфичен божествен атрибут в песни за морето ги сближава много повече с песните от „Веда Словена”, отколкото с ортодоксалните представи на християнската догматика, където тя отсъства.
Наистина, образът на книгата се появява и на още едно място в „Разигра се Черно море” и там със сигурност тя не е свързана с навигацията и още по-малко с корабоплаването. Там „ ... грамотници луди-млади/ да разгръщат бяло книже,/ да разчетат черно слово,/ черно слово – Божи думи!” (п.5). Т.е. в този случай книгата е определено носител на божието слово. Това обаче не отрича допускането ни за ползваната от св.Никола книга на кораба му. А и във „Веда Словена” нещата бяха поставени по същия начин. Защото и в сбирката на Веркович освен „книга звезналие” имаше и друга книга – книга с божието слово и божиите напътствия.
Когато говорим за Божа майка и Млада бога в сборника на Анчо Калоянов следва да обърнем внимание и на едно важно обстоятелство. Тези два образа в повечето случаи са представени заедно и много рядко поотделно, а освен това са представени тъкмо с тези си названия, а не както са известни в християнския свят. В две песни се говори само за Господ (п.2 и 3) и в една – Богородица е сама (п.19), в две тя е наречена Богородица (п.15 и 19), веднъж църквата ѝ е определена като „църква Мариица” (п.35), а той – Христос (п.15). Навсякъде другаде те са заедно и са представени като Божа майка и млада Бога. (п.4,11,16,17,23). И в повечето случаи са показани като майка и невръстен младенец. Виждаме ги като любяща майка, пееща над люлката на малкото си момченце на самия връх на дървото на живота на самото небе или да го държи в скута си. Само в една песен Господ е представен да държи плуг и оттук съдим, че трябва да е вече пораснал и възмъжал (п.4). Все пак да не забравяме, че божиите дела не са съвсем като човешките и много пъти са ни учудвали.
Обръщаме специално внимание на сцената на Божа майка с Млада бога на ръце или над люлката му, защото те ни отпращат към коледните песни във „Веда Словена”, към Злата майка, наричана също и Божа майка, и към невръстния ѝ син – Млада бога – Коледа. Да не говорим, че една значителна част от песните за морето се оказват действително коледни песни и това най-осезателно се вижда в дял първи от сборника, където от общо 23 песни, 8 се оказват коледни.
Трудно е да си обясним, защо в песни за морето не се използват популярните у нас християнски наименования Богородица или Дева Мария и Христос или Исус, а народните певци предпочетат да пеят за Божа майка и Млада бога? Може би няма да сгрешим ако в това отношение отбележим още един паралел между тия песни и коледните песни от „Ведата” на С.Веркович. Тук названията Богородица и Дева Мария, както и Христос и Исус също не се срещат, а навсякъде се говори за Злата майка или Божа майка и за Млада бога или Коледа. Още по-осезаем става този паралел, когато попадаме в песента „Гемеджия Енчо лададжи” на обръщението „Боже ле, вишни Господи”. Защото в това „вишни Господи” не е трудно да забележим образа на Вишну бога от „Веда Словена”. И това е поредното сходство между двете поредни песенни сбирки. Но освен всичко друго, казаното е и своего рода косвено свидетелство за автентичността на набедените ни родопски, помашки песни. Защото не бяха малко критиците, сложили клеймото „фалшификат” на „Ведата” тъкмо заради образа на Вишну бога в нея, когото приемаха за заимстван от този на индийския бог Вишну. Сега песните от „Разигра се Черно море” показаха, че подобни образи и названия не са изключения за „Веда Словена”, а изобщо се срещат в българския фолклор. И това е тяхна особеност, отличаваща ги от каноничните християнски представи.
Неслучайно сам Анчо Калоянов е именувал първия дял от сборника си, посветен на космогонните представи на дедите ни: „Сред морето чудно дърво”. И наистина, той ни изправя пред мотива с чудното дърво. Вече споменах за огромното дърво сред морето в песен 11. Неговият връх достига самото небе и тук Божа майка люлееше Млада бога. А клоните му излизат извън морето. И за всекиго е ясно, че с тези си характеристики то изпълнява ролята на световното дърво в митологията на древните хора. Не по-малко чудна е обаче и зелената лоза, поникнала на бял камък насред морето. От песен 13 научаваме, че нейният гроздов сок има чудодейно действие и го пият само младите булки, за да станат „трудни и неволни”, т.е., за да забременеят. В този смисъл зелената лоза изпълнява функциите на дървото на живота. А знаем, че световното дърво и дървото на живота представляват един и същ митологичен образ. Наред с това чудодейният гроздов сок на зачатието ни отпраща към безполовото зачатие, познато ни от „Ведата”. И така попадаме на поредния паралел между двата сборника с народни песни.
Трудно е да сме сигурни и трябва да гадаем какво е това дърво „юлаво”, което св.Никола ходи да търси и сече в зелената гора, за да си прави от него кораб. Във всеки случай то е твърде специално, щом се налага да бъде търсено. Според песен 16 то било „три браня”, което ще рече с три клона, за да направи от тях светият майстор три отделни корабчета. Че дървото, от което се правят корабите е специално и има небесен произход знаем и от песните във „Веда Словена”. Според тях Господ изпраща сина си Колчу юнак на земята с армаган за Хина крале цели 90 кораба, правени от него на небето. Това ни е достатъчно, за да открием още един паралел между песните за морето и тези от набедената „Веда”. И разбира се, още едно различие между представите, залегнали в българските народни песни и тези на ортодоксалните християни.
За чудно дърво се говори и в песента „Свети Никола спасява триста момка в морето”: „Заспал ми е свети Никола/ под едно дърво чудно хладно.” (п. 20). И то е чудно не само защото е наречено така, а и защото под него са се събрали всичките светии. Това най-вероятно означава, че това дърво или поне върховете на клоните му достигат самото небе.
Навярно няма да сгрешим, ако към чудните дървета разгледаме и тия, в чиято корона блестят златните ябълки в песни 26, 27, и 28. Защото растат обикновено насред или отвъд морето и юнакът следва да го преплува, за да се добере до тях. Но преди това трябва да пребори страшните чудовища, които пазят ябълките (водна самодива - хала седмоглава или три самовили, или люти лами с по две глави и две опашки).
И навярно още един щрих свързва песните за морето с тези от „Ведата” на Стефан Веркович. В две от песните в „Разигра се Черно море” се споменава за „пръчка дафинова” (п.5) и „дърво дафиново” (п.27). На пръв поглед отпращането към дафиновото дърво като че ли не буди някакви въпроси. Знаем, че като вечно зелено и с особен аромат то още през античността се е радвало на особена популярност и почит. И затова сме го срещали освен в кухнята на добрата домакиня, но и в ролята му на лавров венец, окичил главата на не един владетел, завоевател или отличил се спортист в източносредиземноморския свят, в антична Елада или гордия Рим. Може би оттам и благородническата титла „дофин” на престолонаследника във френския кралски двор.
Откъде обаче идва това второ име на лавровото дърво – „дафиново”, и преклонението към него не е така ясно. Още повече, че по-надолу в песента дървото дафиново е наречено „дърво ябълково” и ние оставаме да се питаме, дафиново или ябълково е то? И защо след като е ябълково и на него растат ябълки е наречено „дафиново”? Затова намирам за особено ценна следата, по която ни отпраща сборника „Веда Словена”. Защото в не една и две от неговите песни се пее за добрия, небесен Деф – помощник на Бога. Любопитно е, че името Деф/Дефа срещаме под две разновидности в речниците към двата тома на сборника. Според тази в том 1 Дефа е „митическо същество като бог” и може да се срещне под различна форма: „млада дефа”, „Дефове”, „Дефи” или „Дефовете”. Но се срещат и думи като Дефна и Дефне със значението „душевно чист” или „безгрешен” и дефниту – „което служи за храна на боговете (Дефовете) /5/. И за отбелязване е, че всички тия думи са от речника на дедите ни. Защото в речника към том 2 е записана думата „деф” в превод от турски език със значението „див” или „демон” /6/.
Връщайки се към песните от „Разигра се Черно море” и използваните в тях определения „дафинова” за пръчката и „дафиново” за дървото, струва ми се, че те са по-близо до представата на предците ни за божествената природа на споменатите атрибути, отколкото видимата им връзка с гръцкото наименование на лавровото дърво. Защото пръчката е вълшебна и може да разделя морето на две части. Но вълшебно е и дървото. На него зреят три златни ябълки, каквито по другите дървета няма. А освен това дървото е наречено дафиново само в едната от трите песни, посветени на героизма и сватбата на чудното дете-юнак от втория дял на сборника – епически песни за морето.
Интересно е да проследим и друг популярен библейски мотив, намерил място сред българските песни за морето. Става дума за преминаването на морето, тъй както Мойсей превел своя народ през Червено море при бягството им от Египет. Съгласно „Изход”, когато евреите стигнали до брега на морето и се чудели как могат да го преминат, те с ужас видели настигащите ги египетски войски, които трябвало да ги върнат като роби на фараона. Тогава те дружно решили, ако трябва всички да измрат, но да не се завръщат в Египет. Мойсей излязъл пред всички и вдигнал ръката си срещу морето. И за всеобщо учудване чудото станало: морето се разделило на две като между двете половини се образувала ивица суша. Хората му се втурнали и прекосили по този проход морето, а когато връхлитащата ги конница навлязла в процепа суша, Мойсей, застанал вече на отсрещния бряг, отново издигнал десница и водата се надигнала като погълнала всички преследвачи.
Колкото и да е удивително, същият този мотив откриваме и в три от песните във втория дял на сборника „Разигра се Черно море”. Така например, в песента „Свети Гьорги лови мряна риба в Черно море” се пее как светията старец като ударил с пръчката си по водата, Черно море се разделило на две части, а помежду им сушата била изпълнена с мряна риба, която той събрал за курбана (п. 5). Песента „Сватбата на Янко юнак” разказва за надигналата се тежка сватба – цели три села – „млада булка пряморченка” за Янко юнак да взема. Стигнали сватбарите Черно море и нямало как да не спрат, защото не знаели как да го преминат. Излязъл тогава Янко юнак пред морето и ударил по водата. А то се разделило на две, както станало това при библейския „Изход”. Тогава сватбарите преминали по създалата се суша. Същото се повторило и на връщане (п. 29). Подобна е историята, разиграла се и при сватбата на Павле юнак, тръгнал да се жени за „мома презморянка”. Разликата е тази, че той самият няма тази свръхестествена сила. Затова пък е поканил за кум св.Иван и той щял да пресуши морето, та така сватбарите да минат по сушата и на отиване, и на връщане (п. 30).
Ние няма да се задълбочаваме кога, как и поради каква причина този библейски мотив е проникнал в родния ни фолклор. Това обаче е факт и науката го обяснява с явлението синкретизъм. И вероятно няма друго обяснение, за да имаме повторение на един толкова специфичен и фантастичен мотив. Затова примерът е важен, защото имайки го предвид, не бива да се учудваме от срещата и на други подобни архаични мотиви, проникнали в песните за морето.
Особено интересни за разглеждане намирам поредицата песни със специфични герои и мотиви, известни ни от българския фолклор извън темата за морето, но изкуствено привнесени в нея. Така например, видими са паралелите на някои от поместените в сборника песни за морето и част от българските епични песни. Такъв специфичен мотив е сватбеното състезание и мястото на детето юнак и в двете групи песни. Темата ми е позната добре и аз обстойно съм я разгледал в книгата си „Авитохол и Ирник – начало на българската държавност” (1999), базирайки се на епическите песни и техния анализ от Иван Венедиков в книгата му „Златния стожер”. Сватбените състезания в епичните песни са три: вдигане на камък, надборване и надскачане. При песните за морето сватбени състезания не се обсъждат, освен надпреварата по смелост, състояща се в условието женихът да донесе златна ябълка за избраницата му, която се пази от страшната морска ламя. Все пак обаче и тук се прокрадва блед спомен от сватбените състезания, както личи това от песента „Секула детенце с Шарко добра коня преплува Черно море” (п.27). В стремежа си към любовта на мома Ангелинка Секула детенце трябва да преплува цялото Черно море, да преодолее трите хора на злите самовили насред морето, да достигне края му и да донесе оттам трите златни ябълки що вържат на дървото дафиново като се уварди от самовилите, дето ги пазят. А след това да се завърне при либето си Ангелинка пак по същия опасен път. Интересното в случая е това, което конят Шарко предупреждава малкия юнак, кога минават покрай трите хора сред морето. Те щели да му предложат да се състезават по хвърляне на камък, да се надборват и да играе на хорото им. Той обаче да не приемал, че това не са обикновени хора, а зли самодиви. Тук, както се уверяваме, състезанията са същите три вида (дисциплини), които се срещат и в песните от българския епос – и надхвърляне на камък, и надборване, и надскачане с коне или надиграване.
Централна фигура в епичните песни е детето-герой и то има решаващо значение в сватбената надпревара. Поредицата специфични особености на двамата младоженци и на тяхната съдба ме доведоха да разпозная в лицето на детето-герой малкия Ирник от разказа на Приск. В песните за морето сюжетът е видимо олекотен и тук липсва усложнената интрига, отразяваща фаталната брачна нощ на „бича Божи” Атила. Затова и образът на момчето-юнак не е така изкуствен, а заема при тях мястото на самия жених. Такива са образите на Огнянчо детенце и Русена девойка (песен 26), на Секула детенце и мома Ангелина (п.27), на Крумчо Беладжия и мома Соколина (п.28), на Янко юнак и мома пряморченка (п.29), на Павле юнак и девойка презморянка (п.30), на хубава Милка и „тинче-латинче” или „тинче-търговче” (п.32), на „младо аджамийче”, „гърче-латинче” и гюлкул (хубава) Янка (п.33). Във всички случаи младежът, обикновено наричан „момче” е истински герой, единствен поема с коня си по далечния и опасен път, преплува морето и се справя с лютите лами и в морето, и при златната ябълка оттатък морето, като на всичко отгоре взема не само трите златни ябълки, но изтръгва с корените цялото дърво и дори след това го сее в двора на избраницата си.
Налице са и някои паралели в чертите на тръгналата да се жени мома-юнак, от епоса и девойката от песни за морето. Те и двете са смели, силни и решителни. Но в случая с песните за морето, девойката не е така строга и жестока и не търси начин да погуби своя жених. Нито пък той я погубва, какъвто е сюжета в песните от епоса. И в този случай той е опростен, затова всички песни свършват с голяма и шумна сватба. Героизмът на девойката може да не е така изявен и видим, но и в песните за морето тя не е лишена от храброст. Мария, мома-„пливоморка”, не се колебае да влезе в морето и сама да спаси годеника си от удавяне (п.31). Мома Марийка пък се хваща на бас да преплува цялото море и не се вслушва в молбата на майка си да се откаже от рисковата си идея. И тя наистина го преплува, което ѝ отнема много време: „На Гергьовден се хвърлила, на Димитровден изплувала” (п. 34). Можем само да гадаем дали в песента за улова с мрежа на „триста глави юнашки”, наместо скумрия, се касае за някаква бледа следа от жестокостта на девойката, издигала доварите си от черепите на погубените ѝ женихи в епическите песни. Защото в случая не е съвсем ясно кой е този злощастен рибар – мъж, жена или девойка. Косвено можем да се ориентираме от началото на късичката песен, в което неизвестният певец се обръща към лястовичката с въпроса „Дали е видяла в Цариград ергени? Защото и в обръщението към лястовичката, и във въпроса за ергените прозира женската природа на певеца. Въпреки това ние не бихме могли да сме сигурни дали наистина става въпрос за девойка. Но дори и да се касае за девойка, тя няма нищо общо с погубването на младежите и по всичко личи нейната болка и отрицателното ѝ отношение към случилото се.
Налице е и втори тип връзка между героите от двата вида песни. Бях обърнал внимание на знатния и чуждестранен етнически произход на девойката в песните от българския епос. Рада Влахиня бе явно от Влахия, Арапка девойка – арабка, с Виша Гъркиня, Айкуна туркиня, Немъчка девойка нещата са видими и ясни, но не е трудно да открием в Арватка девойка момата хърватка, в Косевска девойка – момата от Косово – първоначалния център на сръбското присъствие на Балканите, т.е. – девойка сръбкиня, а в Русанта девойка – рускинята. За Дели Магдалена знаем, че е владетелка на Будим, т.е. на Будапеща и като така следва да е унгарка. А Латинка девойка – дъщерята на крал Латин се оказва, че е албанка, тъй като някога латини дедите ни са наричали албанците християни.
Подобна е като че ли картината и в песни за морето. Знатен и чужд произход имат и Русена девойка, и мома Ангелина. Първата е сестра на Филип Маджарин, а втората – на крал Михаил. Янко юнак взема мома пряморченка, т.е. от другата страна на морето, което ще рече – другоземка. Същото се отнася и до сватбата на Павле юнак с мома презморянка. Наблюдаваната тенденция към разноетнически бракове се подсилва още повече от връзката на хубава Милка с латинче-търговче, т.е. с търговче-албанче и на гюлкул Янка с младо гърче. А наред с това не са малко паралелите и между самите имена: Янкул воевода и Янко юнак, Секула детенце и при двата типа песни или пък странното име или прозвище на дете Голомеше, Латина девойка и латинче-търговче, мома Русена и Русанта девойка /7/.
Така стигаме до впечатлението, че някои от песните, посветени на морето, не са чужди на известния ни от епичния фолклор модел на чудната сватба, на момчето-юнак и на смелата мома, младоженка-чуждоземка. То имаше за прототип образа на непълнолетния Ирник в двора на Атила, тя – този на злощастната лонгобардска принцеса Хилдико, влязла в „Пръстена на небелунгите” като коравосърдечната Кримхилда. И обстоятелството, че песните за морето може да са по-късни от тия на епическия ни фолклор и още по-късни от отразената в тях историческа действителност само показва устойчивостта на фолклорния модел и на неговата историческа първооснова. Това от една страна, а от друга - свидетелства за автентичността на песните за морето. Същевременно ни подсказва, че подобно на този древен мотив, бихме могли да попаднем и на други древни и дори архаични мотиви, намерили място във фолклора ни, дошли тук от живата история.
Нека обобщим. В песните от сборника „Разигра се Черно море” се срещат различни образи от небесния пантеон и епични герои от българското историческо минало, религиозни вярвания и митологични мотиви. Естествено, доминираха образите от християнския пантеон, начело с Божа майка и Млада бога. Дори разпознахме мотив от библейския „Изход”. Същевременно с това попаднахме на образи и елементи от сюжета на чудната сватба, влязла в българския епос, която водеше към времената на българския Ирник и Атила. Но дори и образите от християнския пантеон и редица църковни мотиви с особеностите си също подсказваха за техните езически основи. Най-сериозен аргумент за това открихме в многобройните и разнообразни паралели и допирни точки на песните за морето с тия от сборника на родопските българомохамедани - „Веда Словена”. За тях бях установил връзката им с мегалитната култура по българските земи /8/. Така се изправяме пред въпроса, има ли и сред песните за морето такива, които водят към мегалитната епоха? Още повече, че място за дирене има, след като останаха някои неизследвани дотук сюжетни мотиви.
На първо място в това отношение може да се постави мотивът с камъка сред морето. Тук самият камък провокира подобни мисли. А и песните, в които се среща, съвсем не са малко на брой. Така например още в песен 2 се пее за „мрамор камък” сред Черно море, на който бил слязъл Господ. На „бял, самороден камък” сред морето расте и зелената лоза, чийто сок правеше младите булки бременни (п.13). На „мермер плоча” сред морето Богородица намира заспалия свети Никола и го разбужда, да ходи, морски пясък за берекет да разнася (п.19). „Мрямор камък” от средата на морето вади и старият игумен, за да съгради белия манастир на Света гора (п. 23). В песни 37, 38 и 39 пилето пее за Момчил юнак, кацнало на „бял камък”, „бял мрамор” или „бял камен” всред морето. А в края на песента сам той е поседнал на камък сред морето. „Сред море на бял камък” седи мома Ангелина, морска риба – паламиди да си гледа (п.75). Но и това не е всичко, защото песен 84 е именувана направо „На бял камък самороден сред морето”.
И така, в девет от песните в сборника на Анчо Калоянов, т.е. в близо 10% от всичките песни се говори за бял, самороден, мермер, мрямор камък. А обстоятелството, че в нито една от тях не се и споменава думата „остров” ни кара да гледаме на този камък сред морето като на мегалит. Любопитното е, защо камъкът е сред морето, когато морските брегове като по правило са каменисти. А може би народният певец е искал да ни каже нещо с това?
Впечатлението ни се подкрепя и от онези песни, у които пак сред морето откриваме да расте и някое от чудните дървета. Вече на няколко пъти се спряхме на чудната „лоза зелена”, даваща живот в утробата на младите булки (п.13). Но сред морето расте и онова, огромно, чудно дърво, чиито клони излизаха извън него, а върховете му достигаха до небето и на тях Божа майка бе сложила люлката на невръстния Млада бога (п.11). Не бива да пропускаме и чудното дърво ставидово или дафиново, на което растат трите златни ябълки от песни 26 и 28. А с тези примери общият брой на камъните и дърветата насред морето надхвърляха вече 10% от песните. Явно, в случая за грешка не можеше да става и дума. Примерите са достатъчни на брой. Същевременно мотивът – видимо нелеп. Логиката изисква обяснение.
Когато изследвах уникалния балкански енеолит от V хил.пр.Хр., обърнах внимание на обстоятелството, че мегалитната култура възниква по нашите земи, именно по това време. И че бележи най-голямото си развитие през втората половина на епохата. За това свидетелстват десетките и дори стотиците мегалитни паметници из цялата страна, но най-многобройни в Източните Родопи. Такива установихме и в границите на цивилизация Варна и първото място сред тях заема ненадминатият комплекс „Побити камъни” край Варна, каквото е мнението на Георги Велев /9/. Дори изказах допускането, че тук тя носи аромата на морето и редица специфични прояви и особености /10/.
Приема се, че мегалитната култура е проява на древния култ към камъка у древните протоиндоевропейци и вярата на неолитния човек в т.нар. „Равнопоставеници”, в Паредрите, както са известни в световната литература. Според залегналата в нея космогонна концепция сътворението на света е дело на женското начало в лицето на Великата богиня-майка, родила след самозачатие своя първороден Син и Равнопоставеник. Всичко останало – цялата природа, космосът със звездите, слънцето и луната, растенията, животните и хората, се приемат за плод от тяхното сливане в Свещен брак. Но наред с всички тях, най-високото достижение на Свещения брак бе зараждането на царската власт /11/ и тъкмо поради това вярата в Равнопоставениците бележи своя връх през втората половина на енеолита, когато започва да се коментират най-ранните образувания от типа на племенните съюзи и зачатъчните форми на държавата /12/. Оттук и предположението ми, че мегалитната култура трябва да има своето убедително представяне в най-развитата от всички енеолитни, балкански култури – културата Варна или цивилизация Варна, както смятам, че е по-правилно да се нарича тя.
Известни са редица форми, под които можеха да се проявяват двамата паредри. ТЯ се символизираше от земната твърд, от планината или от пещерата. ТОЙ – от планинския връх, скалата, камъка, слънцето, огъня и образа на фантастния змей. Но освен в конкретни образи, женското и мъжкото начало намираха израз и в специфични езикови формули. Женското начало се изразяваше с думи, изградени на корена МАР/МЕР/МАРТ/МАТР, от които водеха понятия като латинските: mater – майка, materia – вещество, matrimonium – брак, matrix – женско животно за разплод, matrona – почтена жена, maritalis – брачен, съпружески, marito – съчетавам, съединявам с брак, maritus – съпружески, брачен, английските: marry – женя се, оженвам, омъжвам, mеrge – сливам, съчетавам. Езиковата формула на мъжкото начало се изразяваше с корена БЕР/ПИР/ПЕР/ПЕТР/ПАТР. Такива думи бяха латинското pater – баща, но и patera – паница за жертвоприношение, patronus – покровител, защитник, preces – молене, молба, заклинание, primarius – знатен, преден, primo – най-напред, отначало, primus – пръв, priscus – древен, гръцките petros – камък и рyros – огън, тракийското berga – бряг..... Но освен всичко това намираме и цял набор от понятия в различни езици със същите корени, които обаче да са свързани с водата. В тракийски език mar означава голяма вода, mare на латински е море, а maritus – морски, в английския mere е блато или езеро, а maritime морски, крайбрежен, а pirs – кей, място за спиране на кораби. Рибата във „Веда Словена” беше винаги „риба-перка”, а във фолклора рибата беше кривоперки, златоперки, бодлоперки. Някой би помислил, че думата „перка” е случайно свързана с рибата в българския език, но в латинския има специална риба – perca. Лодката-еднодръвка наричаме „пирога”, а на гръцки – пират – бе морски разбойник, като че ли първите моряци са се занимавали с нещо друго освен да отнасят със себе си всичко, което им хареса от посетения бряг.
Така установихме, че ако женското начало идентифицираме с голямата вода, с морето, езерото или блатото, то мъжкото можеше да бъде далеч по-разнообразно. Освен под формата на скалистия планински връх и камъка, той намираше израз и в лицето на скалистия морския бряг, в който се миеше морето, в морския пристан на брега и в това, което можеше да плува в морето: рибата-перка, лодката-пирога, но и корабът, и моряците-пирати. Сега ако трябва да бъдем конкретни в случая с морската култура Варна, то женското начало трябва да виждаме в лицето на морето, обединило около себе си земите по цялото крайбрежие, а мъжкото – на рибата-перка (бодлоперка, златоперка, кривоперка), в лодките и корабите с плаващите на тях моряци и хора. Всички те плаваха в морето.
А защо тогава това мъжко начало да не изпълнява поставения сред морето камък? Той наистина не можеше да плава, но затова пък беше камък. И бе поставен насред морето, подобно на плуващите риби и кораби. Защо да не бъде и малко нещо натоварен с някои чудодейни свойства, като например сока от растящата на него лоза, който дава животворна сила или пясъкът, събран изпод него, да не носи берекет? Ето защо е повече от логично камъкът насред морето да бъде една от многобройните форми на проява на мъжкото начало във вярата на Равнопоставениците при хората от крайбрежието. Затова го и срещаме в песни за морето и най-много в песните, посветени на българския митологичен модел на света. Но нещата едва ли са по-различни и в случая с дървото, издигнало се насред Черното море. Още повече, че то винаги бе чудодейно.
Доколко съм бил убедителен в предположението си, че камъкът в морето е носител на мъжкото начало от вярата в Равнопоставениците, читателят сам ще прецени. Казаното обаче намира подкрепа в друго нещо чудновато, досега останало извън вниманието ни. Говоря за песента „Три кораба – три слънца” и познатия ни от египетската митология мотив „слънчева ладия”. Доскоро той бе свързан с пътя на египетския слънце-бог Амон-Ра по дневното небе. В последните години обаче българските археолози го откриха у нас в три образци – много по-ранни от египетските, още от VІ-V хил.пр.Хр. В образеца от Долнослав слънцето е изобразено на гърба на риба, а в останалите два – от Слатино и от Симеоновград то плува в лодка /13/. А ето, сега близък мотив откриваме и в една от песните посветени на морето. „Изтекли” са на небето до три слънца, но се оказало, че това не били никакви слънца, а три кораба: „...първи кораб – Божа майка,/ втори кораб – Млада бога,/ трети кораб – жълти восък,/ жълти восък, белия тамян.../ (п.14). Ето ги нашите „слънчеви ладии”, натоварени с основните ни митологични герои: Божа майка (Великата богиня-майка) и Млада бога – равнопоставения ѝ Син.
Така разбираме за ролята на слънцето да символизира образите на двамата Равнопоставеника. Разбираме и мястото на ладията в познатия ни сюжет, приеман по погрешка за египетски.
Сега, като че ли нещата стават по-определени. Песните от „Разигра се Черно море” се оказват верни на народната традиция и наред с Богородица, Христос и дузината небесни светии, пееха и за чудноватите юди, самовили и самодиви, за зли, но и за добри змейове и лами. И с това ни подсказваха тяхната езическа основа. Не са за пропускане и многобройните връзки и паралели с песните на родопските българо-мохамедани от сборника „Веда Словена”. Защото те легитимираха Божа майка, Млада бога и Коледа като предхристиянски образи, намерили място във фолклора ни още в езически времена. Истина е, че ги откриваме и в Библията. Както е истина, че това е причината да гледаме на тях като на библейски образи и сюжети.
Песните за морето в сборника на Анчо Калоянов ни помогнаха да разпознаем в тях и определени мотиви от вярата на протоиндоевропейци в Равнопоставениците-Паредри, довела до развитието на мегалитната култура точно по нашите земи. Затова и в образа на Божа майка не е трудно да бъде разпозната Великата богиня-майка. А този на Млада бога – нейния първороден син и Равнопоставеник. И тук, подобно на „Веда Словена” го виждаме и като невръстно пеленаче, но и като пораснал и възмъжал герой. Но дете или израснал, Млада бога почти винаги се появява заедно със своята Божа майка. Логично, нали затова ги представят като равнопоставени?
Известна разлика долавяме в това, че във фолклора те не достигат до сливането им в свещен брак. И това също е естествено предвид наложените табута и здравия народен морал. Може би затова и не бяха представени за създатели на света, а само като благодетели на хората. Подобна беше картината и в християнската митология като според нея Творец бе единствено Исус. Затова, стигнали до тук, не може да не се запитаме за връзките на библейските образи на Богородица и Исус с концепцията за Равнопоставениците. Аз бях проследил тия връзки с песните от „Веда словена” и сега можем да обогатим наблюдението си и с песните за морето. Затова нека накрая да разгледаме образите на Божа майка и Млада бога, тъй както те са ни представяни съгласно учението за Равнопоставениците, в българския фолклор и според библейските евангелия.
Всичко започва от женското начало – Великата богиня-майка, наричана по народному Божа майка. Според концепцията за Равнопоставениците тя самозачева. Същото се отнася и за Злата майка. В песните за морето проблемът не се обсъжда, но затова пък научаваме как младите булки могат да заченат от сока на зелената лоза, израсла на бял камък сред морето. За Дева Мария се приема, че е заченала от Светия дух „непорочно”, по безполов път. Не бива да забравяме обаче, че непорочното зачатие представлява най-късната разновидност на безполовото зачатие, докато самозачатието бе най-ранната.
Във всички случаи Божа майка ражда син. И раждането става в пещера. За Великата богиня-майка това беше нейния първороден син и Равнопоставеник – безименен, но затова пък записван с главна буква – Син. Злата майка ражда Млада бога, наричан и Коледа. В песни за морето синът също най-често бе наричан Млада бога и еднократно с гръцкото име Христос на библейския Исус. Тук името на Коледа не се споменава, освен като име на празника. Но затова пък една значителна част от песните представляваха „коледни песни”. Според Библията Божа майка носеше името Дева Мария, но и Божа майка, откъдето народът ни я наричаше Богородица.
Споменахме вече, че в народните песни и християнската догматика не се коментира нищо за свещения брак на Равнопоставениците и за тяхната плодовитост. Важното е, че той има незаменимо значение за появата на царската власт и затова този мотив намира дълбоко отражение и в народните песни и в Новия завет. Така във „Веда Словена” се появяват образите на тримата билари-звездобройци (гадатели, влъхви), предсказали бъдещето на Млада бога и като млада царя. По същия начин са представени нещата и в библейските евангелия. Само дето тук водачът на гадателите е записан като Балтазар, за разлика от Бела- узара в сборника на С.Веркович. Мотивът с раждането на Млада бога не е пряко коментиран в песни за морето, но колкото и да е за кратко, той се появява и сред тях. Така в песен 11, Божа майка люлее Млада бога на върха на огромното чудно дърво сред морето и в песента си му пожелава „цар да станеш”.
Дотук паралелите са повече от очевидни. И образите на главните герои, и сюжетите със зачатието, раждането в пещерата и възцаряването се схождат и в трите случая. Но безспорно най-ранен е моделът в учението за Равнопоставениците. Той е матрицата, по която се развиват събитията и в легендата за Коледа, и в тази за Исус. Как и кога е попаднала тя в Новия завет, сега не е време да коментираме. Появата ѝ в нашите народни приказки и песни е повече от разбираема. Ние живеем на земята, където се е появило това учение и където е възникнала мегалитната култура. Генетиците твърдят, че повече от 21 % от днешните българи носим генетичния си набор от онова древно енеолитно население, създало каменно-медната епоха и първата цивилизация. Това са неоспорими факти. Да не забравяме обаче пътя, който ни отведе до разгадаването на тази хилядолетна тайна. До истината стигнахме благодарение най-вече на вечно живия български фолклор – на песните от „Веда Словена” на Стефан Веркович и на „Разигра се Черно море” на Анчо Калоянов.

ЛИТЕРАТУРА:
1. А. Калоянов, Разигра се Черно море, 101 български народни песни за морето, Варна, 2011, с. 21.
2. С. Веркович, Веда Словена, С., 1997, Т.1, с. 362-369.
3. пак там... , с. 369.
4. С. Попов, Българският Коледа във „Веда Словена”, Варна, 2010, с. 125-129.
5. С. Веркович, Веда ... , Т. 1, с. 642.
6. пак там ... , Т. 2, с. 495.
7. С. Попов, Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност, Варна, 1999, с. 201-225.
8. С. Попов, Българският Коледа ... , с. 92-98.
9. Г. Велев, Посланието Побити камъни, Варна, 2011.
10. С. Попов, Цивилизация Варна и мегалитите, конференция: България – дух и култура, Варна, 2011.
11. В. Фол, Мегалити са скално изсечени паметници в Древна Тракия, С., 2000, с. 26-38.
12. А. Радунчева, За ролята на пещерата в религиите на праисторическите общества, - В: Известия на археологическия институт ХХХІХ, 2006, с. 59.
13. A. Радунчева, Разкопки и проучвания, БАН, Археологически институт с музей, кн.ХХХІІ, 2006, с. 75, 80, 91-92, 153-162.
 
 
Заглавие
В глобализиращия се свят диалогът между културите е важен повече от всякога.
In the globalizing world the dialogue between cultures is more important than ever. 
Рубрика Имена | 2005 / септември 
Съдържание
    Чл.-кор. проф. дфн
    Васил Проданов пред “Простори”
    Професор, доктор на философските науки, член-кореспондент, директор на Института за философски изследвания при Българската академия на науките. Автор е на десетки статии, студии, монографии. Между най-популярните му книги са “Личност и политика”, “Биоетика”, “Глобалните проблеми в съдбата на България”, “Насилието в модерната епоха”, “Гражданското общество и глобалният капитализъм”
    - Проф. Проданов, сега е актуално да се говори за диалог между културите. Доколко е важен този диалог в глобализиращия се свят?
    - Сега диалогът е нужен повече от всякога, защото глобализацията означава интензифициране на взаимодействията между културите. Те много повече от всякога преди това влизат във всекидневен контакт помежду си. До модерната история тези контакти са били локализирани на определени територии. Сега обаче се извършват лесно - само с натискане на копчето на кабелната телевизия или с всекидневното движение на хората по земното кълбо. В тази ситуация, която засяга милиони жители на планетата, ние всекидневно влизаме в контакт с хора, които са различни от нас. Оттук нататък стои въпросът как като отделни индивиди или като големи общности ще взаимодействаме помежду си. Факт е, че тези взаимодействия са сложни. Човек се изправя пред различни от него хора и пред ситуация, при която различието на другия засилва неговата собствена потребност от осъзнаване - кой е той, коя е неговата идентичност. Колкото по-интензивни са взаимодействията, толкова по-силно е търсенето на собствена културна идентичност. А тя много често се проявява агресивно, конфликтно в отношенията с останалите.
    - Може ли да подкрепите с примери тази Ваша теза?
    - Ще дам пример с най-големия полски град в света - Чикаго, където живеят най-много поляци. Там полските националисти са повече, отколкото във Варшава. За хора като тях известният изследовател на проблемите на национализма Бенедикт Андерсън създаде понятието “дистанционен национализъм”. Хората, които всекидневно са в контакт с различния от тях, с представители на различни култури, имат много по-голяма потребност да утвърждават и преутвърждават своята полска идентичност и култура, отколкото онези, които са във Варшава и при които взаимодействието с външните култури не е така интензивно, непосредствено, всекидневно. Това е едно от обясненията на възхода на това, което наричаме глобален тероризъм. А той се опира на две неща - на глобална инфраструктура от комуникации и на хора, които финансово подкрепят терористичните действия. Оказа, че терористичните действия стават възможни именно защото една локална култура и общност имат много активната подкрепа на свои сънародници някъде в чужбина.
    Ирландците в Северна Ирландия например имат мощната финансова и лобистична подкрепа на ирландците в САЩ. Мюсюлманите в Босна, цялата им финансова инфраструктура - тези огромни пари, които бяха необходими за техните активни въоръжени действия, идваха от босненци из цяла Европа, които се чувстваха много повече босненци от местните жители. Евреите също са класически пример в това отношение.
    - Европа май е разкъсвана от проблеми.
    - Европа е изправена пред два противоположни проблема. Единият е, че ако иска да се превърне в единна общност, тя трябва да изгради единна европейска идентичност, която да има приоритет в съзнанието на хората, а не в институциите и в бюрокрацията. Националната идентичност трябва да води до общоевропейска солидарност, а не в кризисни ситуации веднага да се разделя на стара и нова Европа. Щом има стара и нова Европа, няма единна идентичност. Процесите, свързани с глобализацията, водят и до другия проблем. В предходната национална държава, която губи дотогавашните си асимилационни способности, възниква феноменът на мултикултурализацията - на преден план излизат стари идентичности, които вече са отишли в историята. Уелският език например допреди едно поколение беше полузабравен. Сега има купища телевизионни канали, обучение на уелски и сегашното поколение знае езика много по-добре, отколкото предходните поколения. Историята с келтския език в Ирландия е същият. Когато в края на ХV в. се създава съвременната испанска държава, тя се опитва да се хомогенизира около католическата идентичност и испаноезичността и част от тази хомогенизация е изгонването на евреите. Сега обаче отново има противоположни тенденции. Предходни локални територии като баските искат да се върнат към своите традиции, език, култура и това води до тероризъм. И в Каталония се връщат към своя каталонски език. Това води до тенденция на мултикултурализация вътре в държавата, към което се прибавят и емигрантските общности. А те стават все повече в Европа и създават свои територии със своя културна идентичност. Около Париж например има над 1,5 млн. мюсюлмани, които са териториално обособени и са държава в държавата. Полиция не може да влезе, а ако влезе, значи е корумпирана. Като отиде линейка, изчезват лекари.
    Ще дам пример и с Испания. По официални данни там мюсюлманите са около 1 млн., а тенденциите са много интересни. Гранада е последната държавица на испанския полуостров, където изтласкват маврите по време на реконкистата... През последните години там беше построена една от най-големите джамии в Испания. Там живеят около 15 000 мюсюлмани, 1000 от които са новопокръстени, тоест бивши испанци. На всичко отгоре имат такава агресивна гражданска организация, която изисква да се забранят ежегодните чествания на освобождението на Гранада от маврите. То е все едно нашите мюсюлмански организации да искат да се забрани 3 март.
    Такива са съвременните процеси в Европа. Въпросът е как Европа ще реагира на тях. Нещата не са еднозначни, не са еднопосочни, защото са свързани с цял ред други разделения - социално-икономически, които често пъти съвпадат с етнически, религиозни... Обикновено в тези мюсюлмански общности, които дадох за пример, безработицата е 2 - 3 пъти по-голяма. Социалната държава не може да изпълнява функциите си. Стигаме до уроците, които е натрупала Европа в резултат на най-жестоките войни и конфликти, които е имала. Никъде в модерната история не е имало такива конфликти и войни. Като започнем от 100-годишната война, 30-годишната религиозна война през ХVII в., в която изтрепват 10 млн. души, Наполеоновите войни, френско-пруските, Първата, Втората световна война... В културното си измерение Европейският съюз е резултат на този жесток опит. Проблемът е в каква степен той ще може да се използва този опит.
    - Какво може да се очаква оттук нататък?
    - Историята е сложна, трудно е да се каже какво може да стане. На високо равнище се предлагат различни политики и всяка от тях има своето основание. Основание има Жак Ширак, когато се бори за запазване субсидиите на френските фермери, но не по-малко основание има Тони Блеър, когато пита защо да субсидираме селското стопанство в свят на информационни и индустриални технологии. Според него трябва да субсидираме науките, високите технологии, защото Европа ще изостане и все по-трудно ще се направи социалната държава.
    Аз се надявам, че тази успяла Европа в периода след Втората световна война и постоянните преговори, чрез които се изгражда Европейският съюз в непрекъснат процес на диалог - политически, социален, културен, тази Европа е успяла да натрупа достатъчно мъдър опит. Постепенно тя би могла да преодолее всякакви кризисни ситуации и да излезе от тях, създавайки институции, механизми и форми на взаимодействие. Аз съм силен привърженик на европейската интеграция и смятам, че за нас е много важно да сме вътре в този ареал и да ползваме този опит. Защото самата България от жестоки противопоставяния, конфликти и недиалогичност, не печели. През 90-те години на ХХ в. при нас се извърши най-варварският преход в Източна Европа (като изключим войните в Югославия). Варварски, защото беше за сметка на разрушаването на голяма част от създаденото преди това материално богатство. Цивилизованият преход предполага, след като си натрупал нещо, не да го унищожаваш, а да го умножаваш. А ние направихме точно обратното. Защото имахме жестока недиалогичност, жестока конфликтност и противопоставяне, които бяха част от механизма на разрушаването. Но се надявам, че вече достатъчно сме узрели да влезем в друг свят. Различията в него няма да изчезват - напротив, те ще се увеличават. Това е глобалният свят: непрекъснато се раждат, конструират нови идентичности и различия. Въпросът е да се създават механизми и култура, чрез които тези различия да се решават във взаимодействие.
    - А българите, какво може да се каже за българите?
    - Един от проблемите на българите е в това, че ние сме късно формирала се национална държава. По обясними причини нашето Възраждане протича много по-късно, отколкото възраждането на другите европейски страни. Идентичността, която се формира в процеса на възраждане и която формира националната държава, у нас е много по-нова, по-неустойчива, без силна традиция и вкорененост. При това е травмирана повече, отколкото при всяка друга общност на Балканите, от няколко национални катастрофи. Тя се създава през Възраждането, идва Освобождението - освобождаваме се с външна помощ последни в Европа. След това идват три национални катастрофи в стремежа да се утвърди тази идентичност - Балканската, Междусъюзническата, Първата, Втората световна война... Няма общност на Балканите с толкова национални катастрофи. И това удря по чувството за национална принадлежност, национална общност. Води дори до стремеж да избягаш от себе си, от българското. За дълъг период това е възпрепятствало процеси, които наблюдаваме при другите нации.
    - Обикновено си казваме, че манталитетът на българина си казва думата. Може би това е манталитетът?
    - Тъкмо това е манталитетът. Ако българинът имаше няколко исторически успехи като общност в новата история, щеше да е друго. Какво стана със сърбите? Сърбите са малка държавица, която се появява половин век преди нас като самостоятелна държава. През целия период до историята с Милошевич тя се разширява исторически и върви нагоре след всяка следваща война. Печели Междусъюзническата война, след Първата световна война Югославия става център на Южните Балкани. Тази сръбска специфичност прави манталитета им, който ги накара да се противопоставят дори на САЩ. Друг е въпросът, че историческият неуспех вероятно ще има в перспектива много силни следствия за техния национален идентитет. Още повече, че не се знае какво ще стане в Косово, че има ситуация на отделяне на Черна гора. Тоест те претърпяват нещо като късно унижение, смачкване на националното самочувствие и идентичност, които ние вече сме преживели.
    - В последните години около милион българи напуснаха страната. Как те се вписват в глобализиращия се свят според Вас?
    - Този проблем е много важен за нас като държава. Съвременната глобална ситуация, при която тези милион българи, независимо къде са - в Чикаго, Ню Йорк, Париж или Бурса, е много различна от предходни периоди. Те живеят в свят на дивергенция, на разделение, при което националните държави не могат да ги асимилират и хомогенизират, както в предходни периоди. Но благодарение на глобалните комуникации те непрекъснато могат да поддържат контакти със своите близки, които са териториално локализирани в страната и да бъдат част от тази общност. Около 100 % от българите в Северна Америка ползват интернет и непрекъснато общуват със сънародниците си. По-евтино е човек да се обади от САЩ до България, отколкото да говори по градския телефон. 3 цента, тоест 4,5 ст., е цената на един импулс.
    Така че говорим за два момента - единият е икономически, по-евтино е. От друга страна, българинът в чужбина чувства по-голяма потребност да си общува с нас, отколкото този, който живее в българска среда. Въпрос на дългосрочна политика е държавата да използва тази ситуация, да използва потенциала на тези българи, които са навсякъде по света и трупат опит - икономически, социален, интелектуален. Много държави имат разработени стратегии в това отношение. Ние няма да сме първите. Ще дам пример с възхода на Китай. Той става възможен до голяма степен благодарение на това, че успяват да използват потенциала на своята имиграция, на тези, които са запазили силна китайска идентичност. Когато в края на 70-те години на ХХ век Дън Сяо Пин решава да прави реформи, първата му работа е да организира разговори с видни китайци, които живеят извън страната - да вземе съвет от тях какво и как да направи. Той вижда какви успехи има малкият Тайван, който е бил не по-малко изостанал от Китай, но е използвал интелектуалния и икономическия потенциал на своите сънародници. До преди 5 - 6 години 80 % от чуждите инвестиции в Китай са от китайски имигранти, от т.нар. хуат цяо... Най-напред с тях се създава новата икономика, а след това са привлечени и европейски, и американски инвестиции.
    Художник Димитър Трайчев
    - Защо според Вас това не се прави от нашата държава?
    - За съжаление, аз не виждам нито нашата държава, нито една от партиите да имат стратегия в това отношение. А това е въпрос на голяма стратегия. Аз съм в науката и знам какво стана в последните 10 - 15 г. Най-доброто от нашия интелектуален потенциал, особено в науките генетика, молeкулярна биология, информатика изтекоха на пръв поглед безвъзвратно 50 - 60 - 70 на сто от специалистите. Народите по света и държавите, които имат стратегическо виждане, разработват техники как да използват този потенциал. Българските специалисти могат да работят в Силиконовата долина или във водещ център по генетика, но те могат да запазят контактите си с родината, с българската наука, с българския бизнес. И не да се превръщат в загуба, както досега, а в полза за България, като се използва натрупаният от тях опит. Ако това се превърне в политика, голямата емиграция, голямата маса от хора, които ние изгубихме през последните години, не само ще запазят своята идентичност, връзката си с близките, но и страната ни ще спечели невероятно много от тях.
    - В последните години ние превърнахме идеята за евроинтеграцията на България в нещо като национален идеал. Европа обаче не се оказа много гостоприемна. Ние ли не сме готови за Европейския съюз, той ли е в криза?
    - Европейският съюз, както целият свят, претърпява същите сложни процеси, свързани с умножаване на културите и идентичностите. Европа е люлката на националните държави, да не забравяме, че феноменът национална държава се появява в Европа. А националната държава е неотделима от създаването на големи единни културни ареали. Преходните малки територии, етнографски или политически европейски общности се обединяват в големи национални държави с единна култура. Държавата чрез механизмите си хомогенизира населението в своята територия - чрез единна система на образование, чрез продължителна военна служба и други начини на социализация, където младите хора се възпитават по един и същ начин. Сега глобализацията води до друга противоположна тенденция, която прави все по-трудна мисията на националните държави. В една или друга степен територията губи значение. Ако ние можем да наблюдаваме какво става на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк или да плачем за смъртта на принцеса Даяна, тоест да наблюдаваме в реално време всяко глобално събитие, нямаме териториална обособеност, която в преходния етап на комуникациите е ставала в рамките на националната държава, а имаме глобализация в пазарно отношение, движение на хора и т.н. Тоест националната държава все по-трудно изпълнява тези свои функции. Това е една от причините за възхода на интеграцията в Европа. Идеята е в рамките на Европейския съюз като цяло да се решават редица проблеми, които вече не могат да се решават на национално равнище. Проблемът в Европа е, че традицията на националната държава е създала много силна национална идентичност. Именно поради това важна част от политиката на европейската интеграция е запазването на тази идентичност - на най-малките култури, на най-малките езици. Малтийският език например, на който говорят 100 000 души, в Брюксел е равноправен с германския.
ДОНКА ХРИСТОВА


      Reputes: In the globalizing world the dialogue between cultures is more important than ever – interview with the renowned scientist Vassil Prodanov.
 
 
Заглавие
В картините на Дария Василянска
образът на един щастлив свят 
Рубрика Галерия „Простори“ | 2014 / 2 
Съдържание
Пламена Димитрова-Рачева

Стилът не се постига с изразни средства, стилът това е нов свят, богат откъм съдържание – това е нов опит в изкуството
Дария Василянска
сред свои творби

В картините на Дария Василянска съществува образът на един щастлив свят, освободен от екзистенсииалните проблеми на личността. Градският пейзаж, митологията и споменът имат привилегията да изразят в изкуството “кавалетната” обективност на въображението върху фона на една вълшебна природна декорация, толкова нужна на хората преди и сега.
Картините ѝ са “спрялото” време в багри, те са особен начин на запаметяване - културен код на времето, даден от една творческа личност на един проветрив за ценностите си град.
Всяко нейно живописно творение е взаимоотражение на образи, които доосмислят, до-представят тъга и смях, мечти и сълзи там, където не ги е имало.
Колоритът допълва сюжетността - превръща се в цветен „прожектор“ и около него се завърта интригата на сватбения танц, разходката край морето, небивалиците в съня на старата дама, смиреността на плетачката на дантели, небесния миг на ловеца на птици и пр. Преоткриването на миналото, настоящето без догатки за бъдещето, като че ли е едно конституиране на времето, на стойностите, които не се нуждаят от мотивировка, за да съществуват в бъдещето. В картинното пространство те носят сакрализираното битие на женския свят, в който нещата следват вътрешната логика на майчината душевност и на обвързаността към продължението на живота.
 

Дария Василянска (28.11.1928, Варна) – Художничка. Завършва (1955) живопис при проф. Ил. Петров, в НХА “Н. Павлович”, София. Чл. на СБХ. Работи като свободен художник кавалетна живопис, сценография, монументално–декоративна стенопис и декоративно приложни проекти.
 
Сватба, 1978, маслени бои,
платно, 80 х 135 см

 
Нейни творби са притежание на 23 държавни худ. галерии в Б-я, различни институции и частни лица в страната и чужбина. Живее и работи във Варна. Участва в общи худ. и предст. изложби на СБХ от 1961 – Будапеща, 1967, 1973, 1979, 1984 - Одеса, 1969 - Браила, Турку (Финландия), 1970 - Варшава, 1974 – Москва, Виши ( Франция), 1983 – Берлин, 1986 – Кувейт, 1993 – Токио. Межд. изложби на живописта – 1976 – Межд. биенале на живописта, Кошице, Словакия, “Панаир на изкуствата “, Гьотинген, Межд. триенале на живописта, С., 1981 - 1985, 1989, 1996, 2001, 2003 – Межд. биенале на хумора и сатирата , Габрово.
Самост. изложби: 2014 – ГХГ – В.; 2008 - С тези тук ми е добре - Юбилейна изложба, ГХТ, В.; 2006 - С поглед към по-красивите неща – галерия “Артин”, В.; 2004 - Старомодна изложба – галерия “Артин”, В.; 2004 - Крайбрежие - галерия “Дяков”, Пловдив; 2003 - Изложба за три гроша - „Галерия 8”, В.; 2002 - Привет, културтрегери! - “Галерия 8”, В,; 2002 - Мадони - галерия “Арт 36”, С.; 2001 - Гримаси и усмивки – Музей “Г. Велчев”, В.; 2001 - Мадони - “Галерия 8”, В.; 2000 - Малки пейзажи с море - “Галерия 8”, В.; 1999 - Котките на Дария - Музей “Г. Велчев”, В.; 1999 - Разни рисунки - галерия “ТЕД”, В.; 1998 - Юбилейна изложба – ГХГ, В.; 1998 - Галерия “Арт 36”, С.; 1977 - Празници на изобразителното изкуство – Орешак; 1976 - Галерия “Шипка” 6 на СБХ, С.; 1975 - Изложбена зала на “Княз Борис І” 65, В.; 1975 - Дом–музей “Ламартин”, Пловдив; 1974 – Гданск, в Павилионите на BWA - Сопот, Полша, и др.
Отличия: Награда “Варна” за 1967, 1973, 1976, 1998; 1998 – І награда за живопис на Човекът и морето, В.; 1974 - за живопис на ОХИ Приятели на морета, Бургас; 1967 – на СБХ; 1959 - за сценография от МК и др. (Пл.Р.)
АртЕнциклопедия Варна
 
Любители на птици, 1988,
маслени бои, платно, 80 х 135 см

 
Колоритният синтетизъм е почвата, върху която Дария Василянска създава своята живопис, искряща в пълнозвучието на багрите и техните нюанси. Скромни формати с делнични сцени, фигурални и портретни композиции, много рядко чисти пейзажи, винаги изпълнени със звучни колоритни съчетания и удивително лека непринудена рисунка, от която струи нещо детински простосърдечно и игриво, свенливо и топло, интимно и иронично. По уникален начин нейните живописни платна са прекрасни, нагледно хубави, с малко драматизирани в статичността си образи.

Но те притежават другото вълшебно тайнство на изкуството да проектират конкретното и възвишеното в една история „тук и сега“. Всъщност това не е точно история, защото авторката конструира светове, без актуално да ги обвързва с някаква дидактика за смисъла на битието, за необятността на света и неговия сложен образ на живот. Тя го прави автономно, със светлината на своето вътрешното огледало провокира аморфното и безсмисленото всекидневие.
Застава сама чрез изкуството си, но заедно и с всички други, като независима част от тоталността. И това прави с артистична привлекателност и с вродено вътрешно достойнство „по свой път, със свой творчески почерк“.
 
 
Заглавие
В меката варненска есен с Валери Петров 
Рубрика Роман за поезията | 2013 / 1 
Съдържание
Михаил Григоров (20.02.1951, Средец, Бургаска област) – Писател. Завършва съобщителна техника във ВМЕИ във Варна (1977). Участва в Кабинета на младия литературен работник на Кольо Севов. Работи като инженер в транспортното строителство и в Соф. метрополитен. Занимава се с частен бизнес. Стихове публикува от 1972: “Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Български писател”, „Труд”, “Кил” и др. Негови стихове са отпечатвани и на страниците на сп. “Пламък”, „Дружба”, “Отечество”, “Младеж”, “Море”, в алманасите “Простори”, “Хоризонт”, “Море” и др., както и в сборника “Смяна 81” на издателство “Народна младеж”. Негови стихове са публикувани и в антологии като “На чаша вино”, на фондация “Бъдеще 21 век”, “На Куба с любов”, на сп. “Читалище”, антологията “Автори на в. “КИЛ”, антологиите на СБП, на Венцеслав Пейков, на читалище “Джон Атанасов”. За творчестгвото му са писали Кольо Севов, Матей Шопкин, Петър Лозанов, Иван Гранитски, Емил Иванов, Кирил Борисов, Емил Рупел, Петър Андасаров, Иван Николов, Велин Георгиев, Румян Русев. Чл. на СБП и на СБЖ.
Книги: Езически празник (Идеи 21 век, 2007); Крила на сезоните (Гитава, 2005); Стихопрози (Рал Колобър, 1995); Корабна статуя (Рал Колобър, 1996); Начала на любовта (Янчев и сие, 1991); Междугария (Нар. младеж, 1989) и др.

(АртЕнциклопедия Варна)

Срещата с Валери Петров е като срещата с поезията му, когато те завладява ритъмът, полетът на въображението и изненадващите асоциации. Слушаш на пръв поглед прости думи, но така подредени, че постепенно потъваш в една магия и феерия от смисли, от загатнати красоти и душевна чистота, отдавна забравена в света на възрастните. И ставаш летящ човек, точно като летящите хора на Валери – „…това звънко Валери…”, което сродява вече много поколения българи с изящната, по детски чиста и дълбоко човешка поезия. Поезията на Валери отнася, пренася, прониква и завладява, като чиста река, като далечен извор, като кристален въздух и омайни звуци. И светлина сияе, и тъгата просветва в неговата поезия, защото той се бори за красота и за хармония. За доброта и свобода. Свободата е за добрите хора ни казва със стиховете си Валери Петров. Много важна черта на поезията му е изненадата.
Валери Петров още с „В меката есен” спечели на своя страна няколко поколения поети, включително и най-младите тогава, които бяха родени в началото на петдесетте години на 20-ти век. Те двамата с Константин Павлов като че ли определиха стиловия диапазон в поезията през ония години.
През една от красивите варненски есени в средата на 70-те години на 20-ти век, ние с поета Марин Бояджиев обичайно обикаляхме в кръг мраморния площад в центъра и проверявахме щателно всяко заведение за подходяща маса и компания за по-приятно приключване на вечерта и евентуално за загадъчно и нежно начало на нощта със създание от нежния пол и по възможност от друга националност. В ранната есен такива създания все още се срещаха по централните улици на Варна и по близките курорти – Дружба и Златните пясъци. А тези варненски есени бяха наистина митични и благословени, само за любов и поезия. Характерното за тях беше, че са много продължителни, слънчеви и топли, наситени с мека топлина, точно по Валери Петров. С часове и дни сме бродили като упоени по полупразните улици и пустите плажове, заради магията на тези есени. Преди да задуха леденият варненски вятър, само споменът за който има смразяващ ефект върху сетивата.
И така с Марин проверяваме заведенията, спуска се лек есенен здрач над мраморния площад и вече в края на инспекцията, пред последното заведение, на една масичка, поставена навън, Марин съзря Валери Петров в компанията на братя Райкови, известните режисьори на пиеси за деца. Седят си тримата и кротко си приказват.
След като Марин видя Валери, му предложих веднага да отидем при него и да се запознаем. Имах и кураж, и три стихотворения в джоба. По онова време винаги носехме по три нови стихотворения в джоба. А куражът сигурно беше от двете водки, които изпихме с Марин между другото, докато обикаляхме площада. Той обаче беше по-сдържан и каза, че не иска да се излагаме, защото няма да ни обърнат внимание. Аз обаче тръгнах към масата на тримата, докато не ме е хванало шубето. Приближих до масичката, извиних се за безпокойството, представих се, дадох трите стихотворения на Валери Петров и му казах, че може да ги чете когато намери за добре. Той се усмихна и каза, че можем да разговаряме в станцията на Съюза на българските писатели край Варна след една седмица в девет часа вечерта.
В уречения ден и час, пет минути преди девет часа, аз изкачвах стъпалата към станцията на писателския съюз, членството в който също беше едно от въжделенията на младите поети, както издаването на първа стихосбирка в библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж”. Докато качвах стълбичките и чувах шума на морето в тъмното зад гърба си, изведнъж ме връхлетя страхът, че Валери може да ми е забравил физиономията и да не ме познае. Само че връщане назад нямаше и затова взех последните стъпала на два пъти. Виждах още отдолу, че партерният етаж на станцията свети и това ми даваше известна надежда, макар че никакви хора не се виждаха. В крайна сметка влязох в голямата зала, която беше и стол на станцията и се огледах веднага. След части от секундата страховете ми се изпариха, защото на една маса в дъното беше седнал Валери Петров с още двама души. Като ме видя, той стана веднага и тръгна към мен.
Качихме се в стаята, той отвори широко прозореца, сложи пред мен пепелник и разговорът започна. Трябваше да кажа няколко думи за себе си, но не беше трудно, защото тогава следвах инженерство и това изчерпваше всичко. На това място Валери ми даде два съвета, като най-напред каза, че висшето образование трябва да се завърши при всички случаи и на всяка цена да се научи и един западен език. Първият съвет го изпълних още в ония години. Вторият се опитвам да го следвам и досега. Той ми каза още, че много млади поети му дават свои стихове за оценка, но малко от тях впечатляват. Призна, че и за мен е помислил така, но след като прочел стиховете, решил че в тях има нещичко. На това място изтръпнах, но моят събеседник, след като се наслади на ефекта, добави, че колегите му от списание „Септември”, където е работил като завеждащ отдел поезия, знаели, че когато Валери Петров каже, че има нещичко, това означава, че има нещо много. Ще помня тези думи цял живот, защото те изиграха в бъдеще много важна роля за мен и са ми помагали в най-трудните моменти. Добави, че в стиховете ми има и някаква мътилка, но той смята че това е добра мътилка.
След това поетът сподели, че е давал стихотворенията и на Константин Павлов, който се изказал положително. Без преход започна да прави анализ на трите стихотворения и през това време бях поразен от това, какви умни неща съм казал в тях. Няма да обяснявам колко е жалко, че това истинско пътешествие в дълбочините и тънкостите на поезията, което направи Валери в следващите три часа, не го записах веднага, защото помнех целия разговор дума по дума в продължение на цяла седмица, а може и повече.
Бях поразен от динамиката и детайлността в неговата мисъл, много бърза, много образна и много логична. От речта му извираше огромна ерудиция и култура, но словото не беше скучно, напротив, беше истинско приключение в дебрите на поетическото майсторство.
Пред него на масата беше поставена пишещата му машинка „Хермес бейби”, с чието наименование той направи бързи поетични импровизации, за да илюстрира мисълта си. Реших, че щом говори с такова желание с мен, значи не му е досадно и се настроих да слушам. Несъзнателно пушех цигара след цигара, но бях категорично решен да не изпусна нито една дума от тази невероятна лекция по поезия. От време на време Валери спираше и ме подканваше и аз да кажа нещо, но отговарях, че предпочитам да слушам.
След като изпуших една кутия цигари и въздухът в стаята стана с нож да го режеш, аз се почувствах в друго измерение. Погледнах часовника и видях, че са минали часове. Реших, че е време да си ходя и да не злоупотребявам с гостоприемството на големия поет. Настина голям поет, голяма личност и голям ум. Още тогава си помислих всъщност, колко са малко такива хора и колко рядко ги срещаме. С ужас се сетих, че бих могъл да пропусна тази среща, ако не се бях решил да се представя на поета и ако не носех в джоба си трите стихотворения.
Вече стоях долу пред станцията край пътя за Златните пясъци и постепенно започвах отново да чувам шума на морето в тъмнината пред мен. Чувах гласа на поета, който се смесваше с шума на вълните, чувах шума на приближаващи автомобили, гласове на мъже и жени от близките станции и осъзнах, че съм се върнал от едно далечно пътешествие в страната на истинското слово. И затова спрях едно такси и отидох да разкажа на моите приятели невероятните си впечатления.
 
 
Заглавие
В памет на Владимир Левков: “Вълната” на спомена.
In Memory of Vladimir Levkov: “The Wave” of Memories. 
Рубрика Памет | 2005 / октомври 
Съдържание
    Това е най-спонтанното заглавие, което идва в главата на човек още щом види този диск, наречен “Спомен от вълна” или “Спомен от “Вълна”– още преди да го е чул. Не е бисер на изящната игра на думи. Но и самият диск, и неговите автори, и духът на приятеля, който го облъхва, умишлено отбиват от всякакво оригиналничене, от галантерийни словесни финтифлюшки.
    Искреността изкупва жеста, казваше Достоевски.
    В този диск са сбрани 15 песни. 15 изпети стихотворения. Посветени на паметта на Владо Левков от посветени на един спомен - за театрално-поетичната група “Вълна”.
    Уж-самодейната трупа на “Вълна”, приютена в Младежкия дом на Варна, естествено имаше своите приливи и отливи, но не замете ни една своя стъпка по пясъка. Вълна, която оставя следи – нечувано! Много от нейните въодушевени и гневни бардове (моля да не се бърка с брадъри!) разплискаха енергията си и по други брегове. И там също оставиха следи по пясъка.
    Но дискът е посветен на едного от тях.
    Владо Левков си отиде преди 11 години с очи, които налюбваха морето от височините на Галата, а сега навярно ни гледа с любов от най-високото – толкова високо, че вижда не морета, а безбрежните ни залутани круизи...
    Маргарита Друмева и Мария Бъчварова с помощта на Петър Вълков - Pete, са сътворили този спомен в песни. С щедростта на Андрей Макаревич, лидер на легендарната група “Машина времени”, който е дал добро да се пеят негови песни. Осем от записите са по текстове на Владо, два по негови текстове и негова музика, три - на Макаревич, един по текст на приятеля Гриша Трифонов, един - по текст на Стефан Цанев. Като автор на музика участва и старият член на “Вълна”, сега култовият театрален режисьор Бойко Богданов.
    Песните на българските поети с китара сякаш са извън времето (една от пиесите на Владо се казваше “По никое време”...). Те не се вълнуват нито от развитието на новите звукозаписни технологии, нито от семплери и синтезатори, нито от дефилирането на модните хитове по ефирните килимчета. Мария и Маргарита също не се притесняват да бъдат старомодни, защото за тях без съмнение онова старо време е по-доброто време. Двугласите им са трудни, особено на фона на семплия аранжимент – вездесъщата акустична китара. Без реверберации и хал-ефекти. Задушевно. Като на генерална репетиция на ”Вълна”. Или като в задимена стая, преляла от разнолики, но не безлики приятели. Дядова ръкавица, в чийто заветен уют вълкът мирно съжителства със заека. Момичетата по сърце и спомоществователят им дори са рискували да направят “кавъри” на песни, които самият Владо навремето записа в ”Балкантон”.
    Той надава ухо от зенитния си театрален балкон, радва им се, както го умееше и приживе, чува своя глас в чужди гласове и от солов изпълнител в живота постепенно се превръща в съ-изпълнител на общата мечта по истинския Живот.
Г. В.
 
 
Заглавие
В памет на Иван Манолов
In memoriam of Ivan Manolov 
Рубрика Памет | 2006 / декември 
Съдържание
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
ПОБРАТИМ НА НОЩТА
На Иван Манолов
Случаен побратим съм аз
на толкова много души –
в очите кръжи пепелта,
огнището кротко мълчи.
А бях остър пламък и страст,
и камък, и къща, и праг.
Простих се със слепия брат,
погреба ме първият сняг.
И вечно на думите в плен
препуска във мен мисълта.
Аз брат съм ти, брат овъглен –
със думи запалил нощта.
 
ИВАН МАНОЛОВ
ИЛЮЗИЯ
Зад дъжда,
зад мъглата,
до небето ... нататък
този свят е объркан
и от нас по-кратък.
Ако спрем раздвоени
на брега му отвесен
в амплитудата плаха
между лято
и есен,
между вик
и въздишка
в страховете ни тъмни,
той след нас много трудно
може пак да осъмне.
Просто капка отрова
Или късче стомана
И прорязва душите
Остър звън на камбана.
От плътта ни все още
пари мъртвият камък.
Но вали... А светът е
само призрачен замък.
Привидение бързо,
Мимолетна измама.
До дъжда...
До мъглата...
И нататък го няма.
ВРАТАТА
По-нищожен дори от мушичката
в чашата с вино,
неудачнико тъжен, безсилни са твойте крила.
И по прашния път като странно видение мина
песента, отъняла под знойната лятна пила.
Сякаш някой дълбае по камъка с нокти изтрити
и оставя следа в изтерзаното твое сърце.
Ала колко неясно е всичко, което опита
да повикаш по име или да докоснеш с ръце.
Само сянката още след тебе върви по баира.
Но какво е в пространството
глухият пулс на кръвта,
щом окото човешко едната сълза не побира
и превит я търкаляш по кривия гръб на света.
Но ще стигнеш до прага,
от който без вест се изгуби,
и ще видиш мечтата из пустия двор да снове.
А ключът ще потъне в изгнилата вече коруба
на вратата, която разделя безкрая на две.
 
 
Заглавие
В памет на Юрий Тинянов.
In memory of Yurii Tinyanov. 
Рубрика Есе | 2005 / юни 
Съдържание
     ВИКТОР ШКЛОВСКИЙ
     Ленинград. Началото на юни 1922 г.
     Бели нощи.
     Широка димно-розова заря като свит венец лежи над града.
     Жълтиникавостта и червенината на зданията, грапавата червеникава сивота на гранита, сивата прохладна синкавина на водата са разделени и съединени от бледия въздух.
     Сенки няма.
     Разсеяната светлина на нощната заря залива града, предметите са кръгли и отсечени.
     В небето без блясък се златее адмиралтейската игла. На Сенатския площад, на площада на Въстанието на декабристите стои тежък кон и Петър мълчаливо е протегнал ръка. Нева, обкръжена от мостове, отразява небето със зарите. Историята, сякаш с нас е едновременната история без прелистени страници, история, цялата отворена от изкуството, във въздуха на бялата нощ, лежи разтворена. Над Дворцовия площад се червенее грапавата Александровска колона, високо издигната на своя пиетдестал. Зимният дворец е извит, извивката на фасадата се покорява на извивката на реката. В арката на Главния щаб се е свила улицата, над арката са мълчаливите коне. Ехото от крачките не е шумно. Вървя с Юрий Николаевич Тинянов. Говорим за декабристите.
     Революцията не е бунт, революцията е нова държавност.
     Пушкин пътуваше из Русия както великият откривател в океана, той сам си начертаваше картата на пътешествията.
     Неговите пътешествия са Бесарабия, Крим, Кавказ, оренбургската степ, полята на Великорусия.
     Той мечтаел да напише книга за завладяването на Камчатка.
     Александър Пушкин е създаден от Русия, за да може тя да се осъзнае.В лицея Царскоселски децата на псалтовете, руските разночинци, възпитаваха децата на разорените дворянски семейства, желаейки да възпитат гражданите на държавата на бъдещето. Към народите на Русия се обръща Пушкин в предсмъртното си слово.
     Паметникът е поставен там, където дружбата изведе пътищата на много народи върху пътя на великия руски народ.
     На Ваганговското гробище под черно раздвоено, наклонено дърво пясъчно жълт лежеше на снега.
     Погребваха Тинянов.
     Той беше болен от напреднала склероза, болестта изгаряше нервите му, разкъсваше ги също както ледът къса телеграфните жици. Болестта понякога отстъпваше, после се връщаше и го обхващаше още по-надълбоко и по-страшно.
     Тинянов умря.
     Ручеите се вляха в реката. Той пренесе своя товар.
     В Ленинград, в тъмния апартамент, близо до Казанския събор лежат ръкописите на Тинянов, стоят на лавиците неговите романи, лежи архивът на Кюхелбекер.
     Над Ленинград се издига червен тухлен прах. Немците обстрелват с далекобойни снаряди вечния град.
     Върху рафтовете стоят повече от петдесет малки томчета от руски поети; поетична библиотека замисли Горки, осъществи я Тинянов. Романист, учен, редактор – той изнесе своя товар.
     Той лежеше в болницата в Соколники. Болестта вървя дълго след него, после заедно с него.
     После го изпревари.
     Той бе затиснат от нея.
     Голяма почти празна стая, креват, ограден от мрежата на хамака, за да не падне болният в болките си.
     Той лежеше, обрасъл в брада, не се бе изменило изпъкналото му и красиво чело. Не ме позна веднага.
     Заговорихме. Говорех му за войната, за двадесета година, за “От ума си тегли”. Монологът на Чацки, казан в пожарището на войната.
     Чацки виждаше огъня на великия пожар; пожара на Москва Байрон сравнява с пожара на революцията. Чацки е непонятен без отечествената война. Руският велик деветнадесети век в литературата е израсъл от подвизите на дванадесета година.
     Тинянов изплуваше от мъглата на полузабравата. Той се завръщаше, той заговори за Плотов, Дорохов, Пушкин, Кутузов.
     Като златен ритъм запазените цитати потекоха по стария начин на старинния тиняновски стил.
     Приятелят се завръщаше.
     Така Одисей от прага на Хадес връщаше мъртвите души към съзнание, давайки им да вкусят от миризмата на свещената жертвена кръв.
     Тинянов говореше за войната, родината, за Егейско море, за полетата на Псковщината.
     Той умря в Москва и е погребан във Ваганговското гробище под черно дърво. Дървото е раздвоено, единият ствол е наклонен като рея.
     На Сожа – бързата река с песъчливи брегове, там, където руснаците притиснаха немците, докато воюваха под лая на немските картечници, войници и офицери ме питаха за Тинянов.
     След победата нашата литература и наука ще израснат.
     Подвигът не е напразен.
     Малко хора дойдоха на погребението на Тинянов.
     Приятелю! Твоят читател воюва, твоят читател продължава руската история, руското море достига до бреговете си, историята продължава и не се вижда краят на далечината.
     
     Декември 1943
     Публикувано през 1944 г. в кн. 1-2 на сп. “Знамя”.



      In memory of Yurii Tinyanov – by Victor Shklovski.
 
 
Заглавие
В социалния катаклизъм няма победители
In the social cataclysm there are no winners 
Рубрика Роман-лабиринт | 2006 / май 
Съдържание
Донка Христова
- Г-н Калоянов, последният Ви роман “Девети” бе оценен като явление в българската литература през последните години. Защо се връщате на това историческо събитие 60 години по-късно?
- Аз работих 3 години върху романа - с много воля, с много желание да пиша, само когато ми се пише и само когато знаех, че съм начисто с онова, което става в романа. Бързах с книгата, исках да сваля от себе си тежката отговорност, която бях поел. Септември 1923, септември 1944 са теми, които не са оценени еднозначно в българското съзнание. Те не са още в историята, където събитията заемат отредените им места, където едни са потърпевшите, а други - победителите. Темата “Девети” все още е горещ картоф в нашето съзнание. По оценките на литературната критика аз се досетих в каква обществена рана съм бръкнал. В “Литературен вестник” се появи статия, която разглеждаше романа “Девети” като опит да се унищожи митът, за да стане по-понятен, по-малко да боли и да престане да е толкова страшно това време. В друга рецензия бе казано, че съм обслужил някогашната комунистическо-земеделско-звенарска клика, завзела властта и унищожила много хора. Отзивите показват, че романът не се възприема като литературна творба, а като защита на кауза. Но аз знаех, че е крайно време към девети да се пристъпва по друг начин. Трябва да се разбере, че в битката за власт през септември 1944-та са участвали мъже, които не са били едните изверги, а другите ангели с крилца. И ако не беше дошъл десети (10 ноември 1989 г. - б.а.), аз нямаше да разбера логиката на Девети.
- Трудно ли беше да се намери обективният тон за това спорно време?
- Старал съм се, но конфликтите са социални, тоест врагът не е вън от нас. Това е каиновска тема. Такива теми обикновено убиват авторите си. Съдбата на Гео Милев, авторът на “Септември”, е показателна. Както и разприте около Димитър Димов за “Тютюн” - как го накарали да допише романа... Никой не го е карал, той сам го е пожелал. А според едно правило от два варианта на една творба се публикува този, която избере авторът. Димитър Димов има изричното завещание, че вторият вариант на романа е представящият го. Години по-късно, с въвеждането в публичното пространство на първата версия на “Тютюн”, той отново е разпънат на кръст. Та знаейки, че пипам деликатна тема, аз много съм внимавал. Писал съм с цялата отговорност, която имам на 62 г. - достатъчно висока възраст, от която може да се погледне на ставащото. За тези години съм трупал умения, разбрал съм, че много смърт в една книга не е добре, че към смърт трябва да се прибягва само в краен случай.
- Но в “Девети” има много смърт...
- Да, но не съм съгласен с литературните си съдници, които казват, че романът е много тъжен. Нека да си припомним онова време, когато други държави и народи имаха милиони убити. В този световен конфликт ние може би се отървахме с най-малко възможни загуби. Защото политическият елит и от двете страни все пак е имал съзнание за братоубийството. Жертвите преди 9 септември са доста преувеличени. Не съответства на реалното и броят на избитите от Народния съд. И най-скептичните ценители на този Народен съд, и отрицателите му са наясно, че числата са силно преувеличени. От тази гледна точка романът “Девети” дори е оптимистичен. Той показва отблизо страха от историята, разлага го на съставните му части и ужасът от промяната престава да бъде неразбираем.
- Герои в романа са конкретни хора с истинските им имена. Означава ли това, че сте извършил сериозна изследователска работа?
- Има един похват, употребен от Едуард Доктороу в неговия роман “Рагтайм”. Той разказва една случка с Юнг и Фройд. Когато бил в Америка и цял ден търсил къде да се изпикае, Фройд не намерил писоар и в кораба на път за Европа, произнесъл следните знаменателни думи: “Знаех си аз, че Америка е голямата грешка на Европа.” Вярно, че фройдизмът опира до писоарите, вярно е, че Фройд е ходил в САЩ заедно с Юнг, но не е вярно, че е казал точно това.
Това е хватката - когато използваш реална личност, да й приписваш неща, които би очаквал да чуеш от нея. Но никога не разголвам реално съществуващи хора - наши големи писатели, военни, партизански командири... Никъде не съм бил интимен с Константин Константинов или с Николай Райнов (те и двамата са пребивавали в Провадия). Реалният образ ми трябва повече като жива фигура, на която заменям името. Така например главният партизански командир в романа се казва Стефан Карагяуров, но истинското му име е Иван Карагяуров. Но аз не описвам него, макар да има известни съвпадения. Вярна е смъртната присъда, която е произнесена, верни са данните за гърнето, което намират и заради което го осъждат на смърт, а след това осъждат на смърт и убиват двамата му ятаци. Заради това гърне след девети убиват и полицая, който го е прибрал. То се оказва нещо зловещо, заради което умират четирима души. А това, че Провадия има сол, че солта е в сълзите и в кръвта, се превръща в значима метафора за белязаните от повратите и превратите места в националната ни история.
- Доколко са реални женските образи в романа?
- Това е въпросът, който ме радва, защото знам, че открай време писателският изпит в българската литература е по женски образ. Помним Рада от “Под игото”, помним Султана на Талев, помним Ирина от “Тютюн”... Който иска да бъде признат за добър майстор в епическото, трябва да създаде добър женски образ. В “Девети” имам три женски образа, които обичам.
- Тях обаче ги разголвате повече.
- Те не са носители на исторически факти. Илинда Обретенова само ползва биографията на Люба Обретенова, но не е тя. Вярно, че е дадена като сестра на Светослав и Александър Обретенови, но то е, защото те са преки потомци на Димитър Злочести. Повече си харесвам Веска Илиева, която съществува в документите, но в романа е съвсем друга. Особено ми харесва Мира Мойнова, за която е вярно, че е свързана с пребиваването на Багрянов в Евксиноград през есента на 1944 г. Около това събитие има доста тайни, но няма замесен резидент на английското разузнаване, макар че то е шетало по тези места. По тая причина има и запитване до съветското командване защо установяват съветска власт. Тайна остава и ролята на партизанския отряд “Буря”, който се появява на 9 септември и изчезва на 14 - 15-и. Разстрелян ли е този партизански отряд, каква е провокацията му? От мемоарите на партийни деятели от Провадийския край става ясно, че тази партизанска формация установява съветска власт (не българска комунистическа, не отечественофронтовска, а съветска!). Дали това е опит да се дискредитира Червената армия, или нещо друго?
- Отрази ли се на книгата фактът, че е писана в Украйна, далеч от България?
- Вероятно. Може би защото бях отдалечен от близки, от аромата на отечеството, с толкова любов съм описвал неща, които там са ми липсвали. Имаше хора - мои приятели, които четяха текста и ми казваха мнението си. Важното беше да не се накланям нито наляво, нито надясно. Като при сърфа трябваше да държа гребена на вълната - хем да има интерес у читателя, хем да не накланям везните. Не исках да бъда човек, който да доказва умението си да пише за сметка на реално живели хора, на реални събития. Аз не затова пиша - да употребявам чужди истории за свои точки.
- А защо пишете?
- Защото не мога да не кажа онова, което съм усещал за девети толкова време. Аз знам всичките думи за девети, казвани откак съм тръгнал на училище - за двойния освободител, за наши братя и сестри, слезли от Балкана, за “те умряха, за да живеем ние”... Тези лозунги постепенно избледняха, станаха други, промени се отношението към тях. На корицата на книгата има едно мое послание - че историята на Девети е писана с кръв, но е прочетена само веднъж и без прошката на онези, които мълком плакаха от другата страна на гробовете цели 60 години. Искам да кажа, че няма само една гледна точка. Победителите, които имат евтина победа над изверги, не струват нищо. Когато превърнеш своите противници в предварително дамгосани, то тогава срещу какво си се опълчил! То е като в криминалните филми, където полицаите никога не умират, а накрая всичко завършва с откриването на бандитите.
- Пък и дали в подобни ситуации всички не са победени?
- Разбира се, че в такова събитие, каквото е социалният катаклизъм, няма победители. Защото става за сметка на майката родина. Аз съм виждал знаменития пергамски олтар в Берлин, който изобразява битката между гигантите и 12-те олимпийски божества. Боговете побеждават и убиват гигантите. А над един от олимпийските богове, надвесил се да отреже главата на гигант, Гея е подала глава и е тъжна, защото и олимпийците са нейни, и гигантите са нейни. Но от Омирово време не съм виждал някой да плаче еднакво и за своите, и за чуждите. Само Омир си е позволил да проронва сълзи за ахейците и за троянците.
- Но Вие все пак се опитвате да го правите, а не да раздавате присъди.
- Има различни начини да се направи един роман. Идеална е композицията на “Иван Кондарев” - на върха стои Кондарев и самият факт, че той е на върха на пирамидата, подредена прозрачно, вече дава присъда на всички, които не са с него. Обратна е пирамидата на сюжета в “Хайка за вълци”. На дъното стои Стоян Кралев и според логиката на Ивайло Петров, противни са всички, които са с него. И “Тютюн” е прозрачен като “Тримата братя и златната ябълка”. Трима братя са противопоставени, а Ирина е като златна ябълка - горчивият плод на познанието... Реших, че ако използвам едната или другата възможност за правене на роман, предварително ще раздам присъди. Затова и романът беше определен като нова дума не само в осветляването на събитието, но и в създаването на сюжета. Не съм бил нито на едната, нито на другата страна. Затова Господ е дал метафорите, за да изрази човек себе си, без да се намесва пряко в действието. В “Див огън” си позволих да се намеся само веднъж. Мислех си като писател, който описва социално стълкновение, че ще има безброй много жертви. Така сме учили за Септемврийското въстание от 1923 г. Но къде тогава е имало: изнасилена сестрата, братът прострян? В това социално стълкновение няма такива животни, каквито са описани в поемата “Септември”. Нито пък след Девети в концлагерите има ядени от свинете хора. Това са измислици, които не помагат на политическите партии, а удрят дълбоко в сърцето на българския народ. Когато веднъж попитах моите студенти колко са избитите в Септемврийското въстание, те ми отговаряха - стотици хиляди. (Така излиза от “Септември” на Гео Милев.) А жертвите са 1000 - 1500. Цифрите са силно преувеличени.
- Става дума за литература все пак.
- Да, но и в историята е същото. Когато писах “Див огън”, научих, че жертвите от стълкновението между 9 и 15 юни 1923 г. в Провадия са само трима души. Когато станал превратът на 9 юни, били убити две войничета, които пазели Лонгоза, а третата жертва е ученик от Равна, Провадийско, убит от снаряд.
- А жертвите от 1944 г.?
- Там сметките са по-други, но онова, което знам със сигурност е, че когато прокурорът в Провадия произнася смъртните присъди, в двора на гимназията е имало специално повикани хора, за да протестират срещу малкия брой жертви. Това са фактите. Били са 32-ма убити, изглежда съобразени с дадените преди жертви. Както прокурорът казва в романа, “зъб за зъб, око за око”. И все пак, нека повторя, че “Девети” не е историческа студия, а роман. Винаги, когато попадах на изследваните от мен факти, на нещо, което се превръщаше в метафора, ми доставяше истинско удоволствие. Така например хотелът в Провадия наистина се е казвал “Ряпата”. Жилищната сграда, в която е обитавал Николай Райнов - “Желязна ръка”, във ветеринарната лечебница на Аспарухово наистина е имало партизанска сватба... Тези странни места винаги задават другата метафизична гледна точка на събитията. Иначе всичко би се превърнало в строго следване на реалностите - хронология, което вече не е литература.


      Interview: In the social cataclysm there are no winners – Ancho Kaloyanov answers the questions of Donka Hristova.
 
 
Заглавие
В сянката на каменните зидове
In the shadow of the stone walls 
Рубрика Разказ | 2006 / октомври 
Съдържание
Илия Богданов е роден в с. Раките, Плевенско. Автор е на книги с разкази и новели.
ИЛИЯ БОГДАНОВ
Разбуди го сумрачната светлина, която се прецеждаше през гъсто изплетеното перде, останало от младите години на майка му. Въпреки ранния час той се почувства свеж, тялото му бе жадно за движение. Нощта все още дишаше в прага на вратата като заморена крава, това противно усещане го възпираше да скочи като в младежките години, да излезе навън и бос да обиколи двора. Изпитият вечерта алкохол придаваше на сънените му очи седефен блясък, отпускаше тялото му, зиморничави тръпки го тресяха.
Стана и взрян в едрата паяжина на пердето, опипом нахлузи чехлите си; изправи се и така силно се протегна, че кости, мускули и стави изпукаха, готови да го вдигнат като тежка ракета в непристъпни висини. Отцеди се махмурлукът, разбуни се мисълта му; бавно изплуваха образите на снощните му гости, спомена за безсмислените спорове, така характерни за пийналата българска компания, го връщаха към трагичните предели на безумието. През отворения прозорец, макар и в преддверието на деня, долетя звънливият глас на невидимо птиче - викаше еша си. Топла тръпка го извади от вцепенението, той пристъпи към вратата.
След вчерашния дъжд като божа приказка се опъна пред него дворът. Лек бриз близна лицето му, раздвижиха се клоните на столетното церово дърво до балкона на къщата, запремитаха небето. Дълги повесма облаци се повлякоха и между тях зейнаха дълбоки сини бездни. Целият двор, цялата земя се усмихваше, обляна от божествени сълзи. И той стърчеше сред тая божа благодат, побита стара колона, обрулена от ветрове и бури, щръкнала само да бележи отминалото време. И светът, вече разбуден, минаваше край него, усмихваше му се през радостни сълзи, поздравяваше и го мамеше.
Подгонена от настъпващия ден, тъмнината бавно отстъпваше в долищата и падините, Росново се събуждаше сито като млада приласкана булка; земята и тя, обладана вчера от небето, протягаше се в безкрайното си ложе доволна, готова да роди. Далечен кучешки лай долетя, чиста човешка тъга. Никой човешки глас, никоя музика не може по-рано да изрази всемирната болка, световната мъка и радост както кучешкият лай. Далеко, далеко и петел изкукурига, дотегнала беше и на него нощта, викаше слънцето.
И както размишляваше очарован какъв рай е това, каква благодатна самота, близна го отново ветрец, натежал и мазен. На Учения се стори, че въздухът се сгъсти, усети да се издигат шумни дихания от животни, хора и духове. Сякаш досега всичко бе потънало в бездънен, тъмен, пресъхнал кладенец, изскочило беше и викаше. Зарадва се сърцето му, тялото му почувства жажда за движение. Изхлузи пантофите на прага, нагази бос в росната трева по пътеките между лехите. Потърси изгрева - все още тъмнееше на изток небето, - прекръсти се и съвсем буден се разбърза. Сепна го само онзи далечен кучешки лай, който долиташе като чиста, човешка тъга. И в този забързан миг си помисли: човешката тъга не руши живото тяло, а разкъсва душата. Преди да потъне в къщата, та да се приготви, огледа двора блеснал в брилянтни мъниста, после вдигна очи към небето. Облаците се бяха разнесли, трептеше земята, изкъпана от дъжда, наситена, вгледана с благодарност нагоре, към своя благодетел.
Каква радост беше само за Учения, колко време беше копнял да дойдат пенсионните години, да зареже дом и деца, да метне камък зад себе си, да се отърве от настъвленията на жена си и разните институтски началства, от унизителните, дето разяждат душата и вгорчават деня, всекидневни грижи. Да отърси библиотечния прах от себе си и да се махне; да потърси убежище под стряхата на бащинията си. И тази пролет тури един ритник, запрати всичко зад гърба си и като Спасителя дойде в своя Назарет. Изморила се беше плътта му, духът му. Натегнал се беше лъкът толкова, че чувстваше как пращи тетивата и а-ха, ще се скъса. А сега крачеше ли из двора си, по полето и из гората, по стръмните брегове на барата, обрасли с коприва и дребна ракита, той усещаше как всред развилнялите се днес страсти, всред мизерията и анархията, тук всичко стои непоклатимо, красиво и безсмъртно. Тялото му се подмлади, жадно за движение, за всякакви природни щения.
Когато излезе навън, беше обул високи гумени ботуши, облякъл беше тънка бежова жилетка. Взе от лавицата двете пластмасови кофи, застана под асмите в няма нерешителност. Опънато и чисто вече бе небето, сладостно и влажно бе утрото, идеше ден за чудо и приказ. Ленивият му възторжен поглед се спря на приготвената от вечерта лозарска костура, взе я и бързо излезе на улицата. Време беше снощните разпалени философи да идват - уреченият час минаваше - и той приседна на влажната пейка под черницата. Огледа площада с Моновия геран - никой нямаше. Както обикновено се случва, българинът лесно взема решение на чашка, а сетне не само не иска да си го спомни, направо го забравя. Така бе и с неговите снощни гости. Нямаше защо повече да ги чака, грабна кофите и тъкмо понечи да тръгне, откъм моста над барата видя да идва дядо Петър Активния. Едър, еднорък, прехвърлил вече осемдесетте, той все още бодряшки разперваше мотовилите си; със здравата си ръка влачеше подире си малка количка с две туби мляко.
- Добро утро - изпревари го с поздрав и стана.
- Добрутро. - дядо Петър спря и застопори количката. - Убаво стана с вчерашния дъжд, земъта беше ожъдняла. Ти за гъби ли? Дали ще има...
Подухна, от черницата се посипа роса, сребърен прах в зеления въздух.
- Аз съм на принципа на крадеца - може и да няма, но трябва да проверя.
- Ние тука все имаме по нящо - я коприва, лапад, лучец от фитерията, ето сега гъби... - Активния въздъхна тежко и продължи загрижено: - Амъ ония, дето живеят на петнайстия етаж, те отде да вземат. За един стрък лучец на пазара тичат. - Гласът му отекна необичайно високо, отчужден от него, пълен с отчаяние.
- Колко ще вземеш за това мляко?
- Колко. По осемнайсет стотинки на литъра.
- Така помагаш на онези от етажа - с евтина продукция.
- Борисе, ти знаеш, че това е пладнешки обир - Неприятен беше този разговор за Активния и той нервно продължи: - В шумата се бих не за постове и пенсия, а да помръдне историята по-нататък, да заживее народът свястно.
- Да, а виж какво стана. Тя взе, че се върна на старото си място.
- И народът страда като след война - ядно отвърна Активния и повлече количката си.
Учения го съпроводи с поглед до герана и оживен от гъбарската страст, тръгна забързан. Излезе на моста при старата коларска работилница, за по пряко към ливадите избра насрещната улица. Току след завоя, пред него щръкнаха каменните кули в дуварите на Бошняците. Какво ли не бе слушал да се мълви из Росново за тези триметрови каменни зидове, за скритото зад тях. Поспря и като пусна поглед по красивия зид, забеляза в другия край прегъната одве човешка фигура. Това кълбо се търкаляше край зида и нервно си помагаше с излъскана като кост тояжка. Вече беше близо и Учения позна баба Кула. Забила нос в земята, дрипава, тя влачеше подпетени оръфани галоши и ядно нареждаше:
- Господ да ви затрие семето айдушко! Да ме не пустиш ти да погледна. Обрайте го тоа народ, па се свирате като крътове далеч от окото му!
Докато баба Кула ядно удряше с тояшката си по каменния дувар, Учения хвърли поглед напред - опънала се беше истинска средновековна крепостна стена, само дето на “стражевите кули” стърчаха прожектори и охранителни камери.
- Ти от бошняшките гавази ли си - изфъфли старицата .
- Не съм - отрони гузно.
Баба Кула бавно, като да се боеше да не й се откърши главата, се извърна към него. Лицето й беше ярко белязано от онова старческо разложение, дето изяжда зъбите, кокалите и плътта, обвива още живото тяло с бледожълта патина, присъща на загиващите трупове; ала в очите й блестеше упорита искра, излъчваха дива страст, но и наивност. В цялата среща с бабата имаше нещо нелепо, нещо диво, варварско и детско едновременно.
- Ти си ... - баба Кула се оживи, съвсем се обърна към него, без гняв, с горда ласкавост. - Аз на тебе ти бях сърдита, рекох и на бъщъ ти, дордето бе жив.
- Може би грешите - колебливо й отвърна, вперил поглед в развеселеното спаружено лице.
- В твоя книжка ме бе изографисал - беззъбата й сбръчкана уста зейна срещу му в грозна усмивка.
- Може да не се е отнасяло за вас. - погледът й излъчваше такава сила, че Учения се смути.
- Минало ми е веке - тя го приближи, все така вгледана в него, дружески побутна ръката му с тояжката. - Чилякът, дето пишеш, че ми е слуга, беше мой мъж. Две дъщери имам от него.
- Е, щом сте приели писаното буквално, се извинявам.
- Видиш ли тоа дувар - лицето й помръкна, съвсем се сбръчка, устните й се превърнаха в тънка спаружена цепнатина. - Как се сбира толкоз камик, а? И тоа вари клечко ще ми се прави на честен, на чорбаджия! - В грозното спечено лице сега имаше някакъв скрит, вълнуващ чар. - Не ме пуща да вляза, пиле не може да прехвръкне през дувара, да опустее дано! - примлясна, все така приведена и злобно продължи: - А дедъ му на тоа вагабонтин за един мой поглед само - сладостна тръпка озари лицето й - на пета ми се въртеше.
- Като дете минавах по тази улица - обади се Учения. – На мястото на дуварите имаше висок плет със сламен покрив.
- Така я. Чираците им от ранна пролет лепеха по него говежди лайна. Осмърдяваха улицата цяло лято. Зимата ги къртеха за огнищено да държат огъня. Па тоа сега не пуща никого да зърне в двора му.
- Частна собственост, бабо Куло - рече и понечи да тръгне.
- Не ми приказвай така! Ората сакат да знаат на тоа чиляк отде се пръкна имането му. Дедъ му тичаше денонощно, дорде се усети чорбаджия. А тоа...
- Други са времената...
- Ш-ш-ът, че чиляк затривам за такава приказка! За два живота не мож сбра това, дето е само пред очите ти. - Старицата дишаше тежко, опряна на тояшката. Обърна се към Учения и укротена, продължи: - Само при войнъ има такава разсипия и айдуклък!
- Е, то злото не остава ненаказано - отвърна вяло.
- Гавазите ми викат -продължи баба Кула - да лягам и да мра. Плашат ме. Па то нема страшно. Смъртта е врата двойна - хем се затваря след тебе, хем другата се отваря отпред. Влизаш като при началник.
- Е, хайде - кимна усмихнат Учения. - И се извинявам, ако съм ви засегнал.
Баба Кула не го чу, беше се отпуснала връз тояжката си - едно вехто, дрипаво кълбо. Като тръгваше, дочу я да съска:
- Ще вляза аз, помни кво съм ти рекла!
Излезе извън Росново, в безкрайния хоризонт слънцето вече бе разчупило черната черупка на нощта, изгряваше огнено и топло. Учения крачеше право срещу него. Искаше лекият утринен ветрец да издуха от мислите му бабата с нейната овехтялост, с потискащото го усещане за нещо отминало, с дъх на запустение, на изгоряло село. Ала все по-натрапчиво си мислеше, че е безспирна борбата между духа и тялото. Ей на, тялото й се беше изтощило, а духът, желанията, стремленията й са останали докрай млади, силни и борбени. И тази горда някога жена, днес бе придобила отчаяното унижение на дивите зверове, тяхното загадъчно усещане за смъртта и духът й не намираше покой.
Задмина овощната градина и насреща му се възправиха варовитите скали на Рудината. Спусна се под тях, прецапа барата и се възкачи на ливадите. Пред него щръкна обгореното дърво, тук трябваше да са гъбите. Сърцето му биеше учестено и радостно. Накъдето и да се обърнеше, пред погледа му се изтягаше мирната плодородна равнина, доволна, че и тази година изпълняваше дълга си пред работния народ - добро е житото, отрупани са лозята и градините, от нощесния дъжд кукурузите ще хвръкнат до небесата. И тук, след този спокоен безкрай Учения разбираше, че времето се разделя с математическите си граници, става неделим от човека и мисълта се превръща в мечтание. Отпусна се и легна връз росната трева, разперил ръце сякаш това беше кръста на Спасителя.
Когато стана, слънцето се беше вдигнало над Чуките, а небето горе синееше сурово като стомана. Взе кофите и тръгна с настървение към изкорубеното дърво. Всред тревата около него белееха гуглите на ливадните печурки, газеше орнища от щръкнали челадинки. Улисан, бързо напълни съдовете. В далечината Росново плуваше в лятна омара, от там все повече се усилваше делничната шетня, към полето идеха стадните хлопки, подвикванията на пастирите. Денят ликуваше; скоро стада, хора и машини, всякакви твари щяха да плъзнат в полето и всяка от тези живинки ще стане войник, воюващ да умре, да се превърне в бучица пръст. Учения вече усещаше - наляли се бяха краката му с умора, тежаха кофите, трябваше да бяга от горещия летен ден.
Вървеше покрай барата, под сенките на върбите. Спря, разхлади се на Геровското кладенче и когато възлезе над тунела от Винската напоителна система, под лъчите на огрялото го слънце движенията му се отпуснаха бавно, разсипаха се и той щръкна немощен като обгореното изкорубено дърво в ливадите. Пред него Росново се гърчеше в тлъстите миризми на лятото, огромен хоризонт, варосан от бялата полска светлина, остра и чиста, се отваряше зад далечните хълмчета. Тайнството на този призрачен пейзаж беше в безкрайното небе, в неговия прозирен цвят, в онази мистична пустиня горе, изпълнена със студен и мъртъв блясък. И както размишляваше очарован какъв рай е това, каква благодатна самота, изведнъж лъхна ветрец, кротък и нежен, и на Учения се стори, че въздухът се сгъсти, изпълни се с тревога. Продължи да следва тревожните си мисли така, както се следва течащата вода или стара жетварска песен.
Вглъбен в себе си, неусетно се озова пред онази кална калдъръмена улица, където срещна баба Кула. Приглушена глъчка и струпани хора пред къщата в оградения двор привлече вниманието му. Когато приближи, свари отворена високата дървена порта, украсена с железни орнаменти, покрита с широк керемиден покрив; около линейка и полицейска кола в двора припряно шетаха мъже.
- Нали има бодигарди, псета. Да са я фанали.
- Я стига! Съсипа на чиляка двора. Кой баровец ше му дойде, па и да скочи в басейна.
- Какво е станало? - обърна се към двамата спорещи мъже? - Учения и продължи да оглежда двора. Струваше му се, че необяснима, нечовешка пустош лъха от равноподстриганата трева, от кокетните калдъръмени пътеки, от беседката до плувния басейн.
- Твоите приятели си пият кафето, па ти вече си набрал гъбите - пред Учения стоеше мъж висок, сух като върлина. Див човек, космат. А имаше поглед на примирено, кротко животно.
- Една дърта вещица има в село - намеси се другият. Резкият глас, сплесканото му лице и камбестият нос на отчаян алкохолик, издаваха сурова, груба душа. - Тая мръсна гадина се промъкнала през запуснатия двор на комшиите и влязла зад барбекюто. – Всичко в него показваше безжалостна алчност и угодничество.
- И какво? - не разбираше Учения.
- Псетата са подгонили бабата и тя, горката, се е спасила в басейна - с нескрита жал обясни високият мъж.
- Съсипа на чиляка имота! - махна ядно другият. - Кой баровец ше скочи вече в тоа басейн, а? - шмугна се в тълпата, думите му прозвучаха произволни и фалшиви.
- Тоа се мазни, белким пак се намърда да слугува... Учения не чу думите му, почувства се унизен и отчаян, наоколо цареше спокойствието на смъртта. Бавно се измъкна от сгъстилата се навалица. Калта вече бе изпръхнала по улицата, на хоризонта слънцето се беше изкачило, поклащаше се, като че вятър го люлее. Стана му топло и той тръгна под сянката на каменния зид. Летният ден се възземаше, светът олекваше, издигаше се в небето, а заедно с него и неспокойната душа на баба Кула летеше към вечните божи селения.
 
 
Заглавие
Валентин Распутин
Женски разговор 
Рубрика Майстори на разказа | 2007 / юни 
Съдържание
Посред зима Вика се оказа при баба си на село - ама не по своя воля. На шестнайсет годинки трябваше да направи аборт. Влезе в една компания и с компанията – накрай света беше готова да иде. Напусна училище, взе да изчезва от къщи, завъртя се, залюля се... докато се усетят да я свалят от въртележката – вече беше надула корема, нямаше отърване. След болницата й дадоха една седмица да стъпи на крака, а после баща й впрегна старата си “Нива” – и, докато не се е опомнила, изселиха я при баба й да я превъзпитава. И ето, втори месец се мъчи да се превъзпитава: приятелки не търси, бабата телевизор няма – ще изтича за хляб, ще донесе вкъщи дърва и вода и – в леглото с книжката. През март в осем вече е тъмно, а електричеството... минаха онези времена, когато електричеството всеки миг беше под ръка. Сринаха заради него селата на Ангара, нахвърлиха ги как да е в един куп, наводниха полята и ливадите, срутиха вековния порядък – все заради електричеството, а накрая точно тия села подминаха, прокараха жиците далеч встрани. При някогашните порядки произвеждаха ток за местни нужди от нафта, ама сега нафтата стана златна, трябват маса пари. Сутрин ще посветят, докато излезеш за работа, а вечер – не винаги... Наталия по бабешки си ляга рано, подир слънцето; Вика ще поскърца-поскърца на продънения пружинен креват и също стихва.
Тя е едро момиче, налято, на вид – наистина за женене, но умът й е детски, незрял, главата изостава. Все още задава въпроси там, където е време да живее с отговорите. И една такава вяла – от мързел ли, от безразличие ли. Ако й кажеш – ще го направи, ако не й кажеш – няма да се сети. Такова едно потайно момиче, тиха вода. Широко отворените кафяви очи на едрото смугло лице гледат дълго и без да мигат, а виждат ли нещо – не е ясно.
Тази вечер сънят не идваше. Случва се понякога: сякаш самата природа ти изпраща някаква печал, сякаш нещо недовършено се вкопчва в тебе и не ти дава да се отпуснеш и да заспиш. Наталия въздишаше и се въртеше; Вика тихо пъшкаше и се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Ще се заиграе с котето и току ще го хвърли на земята. Зад тънките бели перденца на двата прозореца, гледащи към Ангара, под ранния месец блещукаше ранната вечер. Угасна електрическото сияние – и отново видяха небето, запротягаха се като всяка Божа твар към слънчицето, започнаха да забелязват кога младият месец е като скобка, кога луната е пълна.
Изминалият ден беше чудесен – слънчев и ярък. Замръзналата корица на дебелия сняг искреше, първите ледени висулки звънтяха, топенето започна и от това въздухът леко нагарчаше. Отвъд Ангара,  разлялото се след залез слънце зарево дълго горя и дълго се бави, попивайки в небето, а после по бялото поле дълго се стели, вече не мекото зимно, а съвсем ново покривало от нежна синева. Но още преди да падне мрак, изгря и се разгоря звездното небе с младия месец начело и се поръсиха над земята капчици росна, студена светлина.
Не, сънят не идваше, изобщо не идваше. Измъчени, бабата и внучката продължаваха да си приказват. През деня Наталия получи писмо от сина си, Викиния баща. Прочете Вика: баща й се кани да дойде на проверка. Сигурно заради писмото и двете не можеха да мирясат.
- Ще замина – още през деня изстреля Вика и сега повтори: - Ще замина с него. Няма да остана повече.
- Май ти омръзна с бабката?
- Абе, всичко ми омръзна...
- Още не почнала да живей и вече й омръзнало. Какви сте таквиз заспали – не им бил интересен животът!
- Че що да не ни е интересен? – уморено, а може би с раздразнение отвърна Вика. – Интересен е...
- Интересен – като песен. Едва подраскали на портичката, дето хора живеят, и вече – омръзнало им!... Погледнали през ключалката, че другояче живеят... по друга мода. А по вашта мода... – по-добре ли е?
- Омръзна ми. Спи, бабче.
- Ох, де да можех да заспя... – взе да въздиша Наталия. – И какво? – не отстъпи тя. – Не ти ли е криво сега?
- Криво ми е. Кое да ми е криво? – изведнъж се усети Вика и седна в леглото. – Кое?
- Викаш: ще замина – отвърна Наталия, - а ние с тебе ни веднъж не си похортувахме. Не ми каза: геройство ли беше тая работа за тебе или грях? Сама как се виждаш? Такава загуба преживя!
- Това сега не е важно, стига!... Какво все ми навираш старото време! Минахме го вече!
- Къде го минахте?
- Още в първи клас. Сега всичко е друго. Сега е важно жената да е лидер.
- Каква да е? – Наталия от учудване се примъкна към възглавницата и се облъкати на нея, за да вижда и чува Вика по-добре.
- Не знаеш какво е лидер? Ох, бабке, трябва да започнеш живота отначало. Лидер – това е, когато тя не зависи от никого, а всички зависят от нея. Всички тичат подире й, не могат да се оправят без нея.
- А тя с мъжа си ли живее или не? – тъй и тъй нищо не можеше да разбере, но поне това Наталия трябваше да си изясни.
Вика заекна объркана:
- Ъ-ъ, зависи... Не е задължително.
- Значи пълна слободия. Като при кучетата. Господи! – просто, сякаш през стената, се обади Наталия, без да напряга глас. – Ох-ох-ох, виж ги ти. Направо, ох-ох-ох...
Вика изпищя: котето й одраска пръста и като куршум се изстреля през пръчките на таблата върху сандъка, залепи се там и се спотаи. Чуваше се как Вика, примлясквайки, смуче кръвта.
- А защо казват: целомъдрие? – изведнъж попита тя. – Какво “мъдрие”? Бабо, чуваш ли?
- Чувам. Това не е за вас.
- Нищо, де, кажи.
- Ами “мъдрие” – сърдито започна Наталия. – Който има акъл в главата, не си сваля гащите. – Тя млъкна: да продължава или не? Толкова близко беше онова, което искаше да каже, нямаше нужда да го търси. Пък нека да чуе девойчето – кой друг ще й го каже. – Нали трябва да се съединиш с него, с най-близкия мъж, за тебе отредения – подчерта “най-близкия” и “отредения”, постави ги на подобаващо място. – Да се съединиш трябва, да поплачеш със сладки сълзи. Че как иначе: всичко трябва да е честно, законно, с разбирателство. А не с помирисване. Ей ме, цялата съм тук, като Божия съдина: пий, мъжленцето ми, за тебе съм налята. За тебе пораснах, цялата капка по капка, зрънце по зрънце за тебе се замомих. Докосни ме: каква съм ласкава и чиста, и звънка, без нито една пукнатинка, каква съм бяла и хубава, и сладка! Божа сладост, благословена. Своят наистина си е свой. И миризмата му своя, и гласът, и ласката не е груба, а точно като за тебе. Всичко у него за теб е приготвено, за да се прелее от единия в другия, да се подслади, да се закваси за цял живот.
- Ти какво почна да ги редиш?! Как си го научила! – прекъсна я Вика.
- Да ги редя ли? Не знам... душата ми го изпя.
- Сякаш по-рано е нямало такива... дето не им е за първи път.
- Имаше, как да нямаше. И в полите си бебета донасяха.
- Как така?
- Ами още като моми ги раждаха. Неомъжени. Преди да им е дошло времето. Имаше, имаше, Вихтория, горкото ми внуче – развълнувана, шумно въздъхна Наталия. – Имаше такива скорострелни. После се омъжваха. А понякога и на мъж случваха. Но ти от съпружеската постеля като искрица, като звездичка си изгряла, ходиш и навсякъде осветяваш, не се криеш. Ти си стопанка там, ти си царица. На тебе се молят, а не се молиш ти, за Бога. А тя – скръбна върви, със страх. Само нещо да стане, не както трябва – ще й припомни, ще й натяква, че нахапана я е взел. Ако ще да е най-добрата жена – счупено има в нея, тръне...
- Търкане?
- И търкане, и тръне. Трябва още като се сговаряте, да не се криеш: такава съм, съгреших. Има и добри мъже...
- О, че кой ти гледа сега това – с раздразнение рече Вика и креватът заскърца.
- Е, като не гледате – ваша работа. Сега всичкото е ваша работа, за нас работа не остана. Ти по-добре знаеш.
И – замълчаха, всяка със своята правда. А каква е на девойчето правдата? Инати се и това е. Киселото е в повече - като в недозрял плод.
Зад прозореца с оглушителен  рев профуча мотоциклет, някой викна насреща му. И отново тихо. Наталия изпълзя на една страна към таблата на кревата – и отмахна с ръка перденцето. Още по-светло стана в спалнята – с отцедена, слюдеста светлина.
- Защо? Пусни пердето! – разтревожено трепна Вика.
Тънък, от звездна нишка наченат, висеше месецът. И дебнеше за някоя заблудена звездичка. Налива се всяка нощ, налива се, докато не се превърне в кръгла, сита луна. Къщите от другата страна на улицата стояха притиснати и омагьосани – ни дим, ни светлинка, ни звук. Снежните шапки на покривите, започнали да се топят през деня, стояха на една страна и ледено проблясваха под могъщото дихание на небето. Такова безлюдие цареше там, такова безмълвие и студ, така искреше небето над вцепенената земя и такава бедна, осиротяла й се стори земята, че на Наталия й прималя. Тя пусна перденцето, вмъкна се под одеялото и прошепна:
- Господи, помилуй...
- Какво има, бабо? – не разбра Вика.
- Навсякъде има, внучке, Господи, помилуй...
- Ти нищо друго ли не си виждала?
- Не. Спи.
Не веднага, след известно мълчание, след някоя и друга въздишка, съвсем по женски:
- А как беше при вас с дядо?
Наталия се беше отнесла, не разбра веднага:
- С дядо ти ли? Какво е станало?
- Ами как се събрахте за първи път? Забравила ли си?
Наталия така въздъхна, че сякаш се надигна от кревата. Трябваше е-ей откъде да се върне и да си събере мислите. И каза без радост, без никакво чувство:
- Ние легнахме невенчани. Хубавото беше малко. По него време нямаше къде да се венчаем, църквите ги бяха съборили. Взех си под крилото осемнайсетте годинки, преправих една стара рокля на нова – и невестата готова. Гладна година беше. На село се женеха и по на шестнайсет години, като тебе... Женеха се, прибираха се, в мъжки ръце доузряваха... – Наталия се запъна и млъкна. 
- И какво стана с дядо? – настояваше Вика.
- Какво да стане с дядо ти... Живяхме си до самата война. Не беше прието да си говорим нежности. Достатъчен беше един поглед, едно докосване. Аз го познавах като себе си.
- Вие не сте и знаели как...
- Какво как? – слабо се учуди Наталия. – Ти, Вихтория, не си раждала... Като дойде детенцето, и вълчицата знае как да му помогне. Без дохтури, без книжки. Старите баби и дядовци всичко ще ти кажат. Хората трябва да имат пожелаване един към друг, отгатване. Ами че тя взаимността ги учи как да се обичат. Самото привличане. При жената открай време: откриеш една тайна, а под нея още двайсет и пет. Пък тя самата и хабер си няма, че са там.
- Това е вярно – потвърди Вика. А кое е вярното, сам трябваше да се сетиш. – Жената сега е по-силна. Изобщо тя излиза на преден план.
- Ама не трябва да е по-силна. Трябва да е по-обичлива. От всички по-обичлива.
- Бабо, пак изоставаш, със стари понятия живееш. Сега се цени жената... онази жена, която е целе-устремена.
- Къде устрелена?
- Не устрелена. Целе-устремена. Разбираш ли?
- Отвориш уста – кимаше Наталия, - и веднага стрелят, право в целта. Нали това ти обяснявам цяла нощ. Пълно е с таквиз точни стрелци!
Вика от яд замахна с крак по таблата на кревата и се удари, скри крака под одялото.
- Ама ти съвсем неграмотна ли си? – възмущаваше се тя. – Защо не разбираш? Целе-устремена – значи върви към някаква цел. Поставя си цел и я постига. А за да я постигнеш, трябва характер да имаш... силен.
Наталия замълча, намести се удобно, размърда гласовитите пружини на кревата.
- Че какво – рече след малко тя. – И такива ги има. Пренещастни женуря. Има такова ловно куче, хрътка му викат. Жилава, мускулите опънати, муцуната остра. Дадат й да помирише това, целта, де, и тя като хукне! Преследва я, преследва я, бял ден не вижда, все бяга, бяга. Докато сама от себе си не изскочи. И гледаш: опашката на една страна, носът – на друга, и нищичко заедно.
- Ама и ти си една артистка, бабче! Какво общо има тук хрътката? И къде пък си виждала хрътка? Тук при вас няма такива.
- По телевизора съм виждала – смирено отвърна Наталия. – Като ида вечер на чай у Надя, съседката, тя има телевизор. Всичко, всичко казва. Такъв дърдорко, направо ужас.
- И там ли си виждала хрътки?
- И хрътки, и такива, дето ти казваш, целеустремени... Досущ хрътка, на задните лапи седнала. Ни врат, ни сурат. Ще си изкара душата в тая гонитба –  и на кого му е притрябвала такава? Не, Вихтория, не завиждай. Жената трябва да си е от своя, от женска порода. Тялото ти е хубаво, пухкаво. Доброто сърце обича такова тяло.
 
Славомир Габрови, Полша
Една oт трите равностойни награди
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1947, Копец
Утре, 7, 2006
Гравюра сна линолеум, 50 х 75
   
- Ти си знаеш своето, но не е там работата – замислено отвърна Вика. – Сега всичко е друго.
Котето скочи от нейното легло, извило гръб, с вдигната опашка, спря по средата на стаята, присви глава и се вторачи в прозореца, където над перденцето блещукаше яркото нощно небе. Светлият звезден прах застели цялата стая, леко приглушен в ъглите, и в него добре се виждаше как котето обръща муцунка ту към единия прозорец, ту към другия, виждаше се наежената му пепелява козинка и това, как отстъпва назад и безшумно се шмугва в кухнята.
- Не е там работата – съгласи се с внучката си Наталия.
“Искаш - не искаш, а трябва да признаеш: сега всичко е друго. Изритаха човека като куче на студа, на вятъра, и го подгони някаква сила, гони го, не му дава да спре. Самият живот е ловна порода. А той вече свикнал, не ще друго. Струва му се, че само на бегом може да се живее. И като спре, става страшно. Вижда, как всичко наоколо е изкривено и преплетено...”
- За едно те пита човек, ти – за друго – обидено рече Вика, без да изпуска момента: нещо я жегна в този разговор, искаше по някакъв начин да се успокои.
- За дядо ти ли? – спомни си Наталия. – Амчи какво за него. Твоят дядо не беше онзи, с когото живях преди войната...
- Как не беше? – Вика бе поразена.
- Амчи как да е, като оня във войната го убиха, а баща ти е роден след войната? И единият, и другият отдавна ги няма, но отначало беше единият, а чак после другият. Отначало беше Николай, тая къщичка с него я вдигнахме – за едно лято, като се събрахме и отделихме от старите. Тук се родиха чичовците ти, Степан и Василий, Николаевичи. Оттук той, първият, замина на война. А втория дядо, твоя, пак онзи, Николай, ми го изпрати.
- Как така ти го е изпратил? Какви ги говориш, бабо? – Вика опъна кревата като хармоника и седна, облегната на таблата, подпъхвайки под себе си възглавницата. – Разкажи ми.
Какво да прави: заговори – трябваше да разкаже. Наталия подозираше, че по-малките й внуци не знаят почти нищо за нея. Единия изобщо не го бяха водили на село, а Вика беше тук преди пет години и не се знае кога щеше да дойде пак, ако не беше тази история. Знаят само: селската баба; втората баба беше градска. Подозират, че на селската баба й се полага селски дядо, но толкова отдавна го нямаше, че не го и споменаваха. По-лесно беше да си припомня онзи, първия, за него поне славата остана: загинал на фронта.
- Как може да ти го е изпратил, като е загинал? – и гласът на Вика стана по-звънък, издавайки нетърпението й, и креватът под нея не преставаше да скърца. – Изобщо как може да ти го изпрати?
- Ами тъй – потвърди Наталия и закима. – Какво ли не се случва в живота. Идва при мен на чай Дуся... познаваш ли Дуся?
- И какво?
- Тя след войната на родната си сестра мъжа отне. По-голямата й сестра вече имаше две деца, но нищо не я спря, отне го. Кротък мъж беше, ама подлудя, поддаде се. Онази беше свястна жена, а на Дуся всичко й пада от ръцете, всичкото й наопаки. Ни деца роди, ни къща завъртя... безсрамница, само към чашката гледа... Като че ли нарочно, всичкото накуп. Търпеше човекът, сам готвеше, сам доеше кравата. Сега вече и него го няма, и сестра й си отиде, а Дуся ходи в града, при ония деца, дето ги остави без баща, роднина им била, помощ от тях иска. Идва онзи ден при мене: “Наталия, бях в града, покръстих се. Сега вече ще се спася.” – “Ти има дъъълго да се спасяваш – викам й. – Не си ангел.”
- Бабо! – извика Вика. – Къде пак се отплесна? Не ми е интересно за твоята Дуся, за себе си, за себе си разкажи. За втория дядо.
- Въртя се и се мая – съгласи се Наталия с въздишка. – Станах една – накъдето ме понесе, натам отивам. Е, слушай. С Николай преживяхме шест години. Добре живяхме. Той беше корав мъж. Твърд, но не инат... когато бях права, разбираше ме. Леко се живееше с него. Знаех, че и на масата ще има, и на двора, и настрани за децата. Ако говорим постарому, той ме обичаше. Ще спре понякога поглед и ще ме загледа, ама тъй хубаво ме гледа... А аз ще забележа и веднага ще му се докарам - като бях млада, имаше с какво да се похваля.
- И с какво се хвалеше?
- Със своето. Винаги със своето. С какво друго? По онова време не бях още утрепана от работа, спретната, усмихната. Слънцето обичаше да ме огрява отвътре, аз си го знаех и събирах повечко слънчице. А после зале-е-е-зе! – проточи тя, сякаш прокарвайки граница. – После - край. Веднага затъмнение. Наревах се след телеграмата от фронта, огледах се, с какво съм останала... Две деца, едното на пет годинки, другото - на три. А малкият при това слабичък, душа под наем носи, ръчичките и крачетата му като пръчици...
- А татко, значи, още го е нямало? – опита се Вика да върне в руслото бабиния разказ.
- Баща ти го нямаше. Той е от друго тесто. Телеграмата за Николай донесоха през зимата, скоро войната свърши, а през есента, като прибрахме реколтата, връщам се една вечер вкъщи, някакъв мъж седи на дървата под прозорците. Във военно шинелче, с ботуши. Видя ме – стана. “Аз – казва – заедно с мъжа ви воювах и бях при него, когато от смъртоносна рана почина. Аз – вика – ви писах, как стана всичко... получихте ли писмото ми?”
Имаше такова писмо, и досега го пазя. Влязохме ние в къщата, аз веднага слагам чая. И все го оглеждам, все си мисля: защо е дошъл? И не идва отблизо, чак от самия Урал – тъй се вика планината, дето е напреко на земята. Като съблече шинелчето – слаб, дълъг, главата като на колче стои, ръцете и краката, като на моето момченце, на Васка, се клатят. Явно настрадало се войничето. Веднъж бил ранен, друг път - контузен. Контузията беше по-лоша от раната, до края не можа да се оправи от нея.
- И какво? – не издържа Вика. – Пихте чай и той каза, че първият дядо го е изпратил на свое място?
- Не бързай толкоз, де – сряза я Наталия. – То при вас тъй става – раз и готово. Първият ден той само каза, че е дал дума на Николай да ни навести. Заведох го да нощува при старите. По уличката, дето отиваш за вода... третата къща отдясно, на ъгъла, много стара, с дъсчен покрив... това беше нашият дом, там живееха баща ми и майка ми. И аз там живеех, преди с Николай да се устроим тук. Заведох го там, взех децата... те, рожбите, докато съм на работа, стояха при старците. Той даде подаръци на децата, по едно голямо парче захар. Забелязах, като си тръгвах: заради гостенина баща ми извади една бутилка от запасите, но той не рачи да пие. Контузията, вика, не ми позволява.
Събирайки сили, Наталия позадържа разказа. Беше толкова тихо, че сякаш звездите слабо пукаха и от небето се долавяше тънко сухо пращене. Спусната от леглото, клатещата се ръка на Вика изглеждаше несъразмерно голяма и неестествено бяла, вкочанена. И вече не от левия, а от десния прозорец гледаше към Вика прекатуреният сърп на месеца.
- На другия ден той дойде сутринта – без подканване продължи Наталия. – Аз, вика, вчера не ви казах всичко. Семьон се казваше, баща ти е Семьонович. Моля, казва, да ме изслушате докрая и да не се учудвате, а да изкажете волята си. Аз сякаш се вкамених, нещо ме удари в главата: жив е, мисля си, Николай, но силно осакатен и се страхува да се покаже. А той вика... направо се изумих от това, дето ми го каза. Видиш ли, Николай го помолил да дойде при мен и да предаде желанието му. Той, казва, силно ме обичал и преди смъртта си ми дал освобождение. Какво освобождение? Ами да се омъжа за друг. Стои с шинела, дори не го поканих да се съблече, главата му се тресе... това му беше от контузията... като се притесни, главата му ей тъй се тресе... не че много силно, но се забелязва. И говори... На мен, вика, Николай ми каза, че никъде по белия свят няма да намеря по-хубава и по-добра жена от тебе. А завещанието му за тебе е, че с мен ще ти бъде добре. Това, вика, е предсмъртната му воля. Аз направо седнах...
- Ама нали ти беше приятно, че ти прави предложение? – Вика неумело се опита да се пошегува.
Наталия не отговори.
- И ти заради това би толкоз път? – питам го. “За това дойдох”. – “Баща, майка имаш ли?” – “Майка ми умря, баща имам.” – “Що за наредба си получил, че да оставиш баща, братя и сестри комай, да тръгнеш незнайно накъде и да забравиш близките си?” Мълчи. “Що за наредба, толкоз строга?” “Че какво строго има – вика. – Ти си обичала Николай, а аз му вярвах. Аз не те познавах, ти не ме познаваше, а той познаваше и теб, и мен. Той напразно не би ни събрал.” - ”Не-е, ти – викам, – си сложи главата на мястото и помисли: защо ти е да вземаш чужда жена с опашки, когато сега младите момичета чет нямат? Защо? В мене сега и капка мерак за любов не е останала, изобщо не съм за тебе. Даже съм по-стара.” Попитах го за годините – така излезе: с три години бях по-голяма. “Ти явно – казвам, – си добър човек. Николай лош не би изпратил, но не мога да приема милостта ти. Върви си, заминавай”. Той постоя, постоя и си тръгна.
- Тръгна си?! – Вика беше поразена. – Как така си тръгна? Откъде се взе после пак?
- Тръгна си, замина – потвърди Наталия с равен глас и си пое дъх. – А след три седмици или там някъде, снегът вече се беше стопил, с торбата - обратно. Беше си донесъл дрехи за зимата. Не дойде при мен, нанесе се при моите старци. Направо като роднина. Започна да ходи в колхоза на работа. Аз не го поглеждам, сякаш го няма, и той не ме поглежда, сякаш не се беше върнал заради мене.
Вика пак не се стърпя:
- Ама, бабо, много смешни сте били някога! А ти вече го беше обикнала, а?
- Каква ти любов?!
- Че при вас и любов ли втори път е нямало?
- Слушай – с досада отвърна Наталия, недоволна че я прекъсват, както й се струваше, за глупости. – Имаше любов, как да нямаше, но друга, някогашна, не събираше подаяния като просякиня. Аз си мислех така: той не ми е равен. Защо трябва себе си да тормозя, него да баламосвам, защо да ставаме за смях пред хората, като не сме никаква двойка? Не исках да го вземам да живее при мене временно, аз така не мога, а за съвместен живот ти трябва равен.
Наталия замълча. Все пак изпусна тя разказа, загуби нишката, която изтегляше, и сега сякаш я напипваше, прехвърляйки стърчащите пръчки на чекръка.
- Та, заживя си той – въздъхна Наталия и продължи нататък. – Децата там, при старците, и той там. Започнаха да свикват с него. Те вече и вкъщи не се връщат. Самият той ми ги води, уговаря ги, че само до утре се разделят, а с мен – ей тъй, няколко думи. Борба захванахме – кой кого ще надвие. Аз съм упорита, ама и той във войната кален. Виждам, моята сила срещу мене самата изправя, дечицата ми мрат за него, а и старците взеха неговата страна. Особено майка ми. Поде се върху мен натиск отвсякъде. Жените в селото ме корят: глупачка с глупачка! А той, сякаш няма нищо общо, дори не се приближава.
Вика се разсмя:
- А на тебе ти е обидно, че не се приближава. Ти вече ревнуваш...
- Аз не ревнувам, ама ме заобиколиха от всички страни. Това добре, това бих го издържала, аз съм жена крепостна...
- Как ще си крепостна? Крепостни е имало при царя. Крепка ли искаш да кажеш?
- Аз всякакъв пристъп бих издържала, за мене е нищо работа – повтори Наталия, не без самочувствие. – Но казвам ти: той беше контузен, болен. А контузията му такава: ляга и целият свят му опротивява. Не чува и не вижда нищо, очите - изцъклени от страх... Успее някак да се отлепи от кревата, стане, а не може да върви. После пак, все едно, че нищо му няма. Такива ми ти работи. Гледах аз, гледах и разбрах, че всъщност аз съм му нужна, че без мене той дълго няма да изкара.
- И заради това го обикна?
- Абе какво повтаряш: обикна, че обикна... – без раздразнение, спокойно отвърна Наталия. – Да не е като при вас – любите се, докато  сърцето е горещо. А аз след няколко месеца, вече пролетните води се бяха разлели, се смирих и го повиках. Без всякакви любови. Което трябва да стане, става. Дойде той и замести стопанина. Седем години преживяхме с него в пълно разбирателство, дай Бог всекиму. И после за една година угасна. Знаех си, че няма да изкара дълго. Но на мене и седем години ми стигаха за живота нататък.
- Той по-добър ли беше от първия дядо? – попита Вика, вече изгубила интерес, смъквайки се в леглото: историята беше свършила.   
- Да те напердаши човек за тия приказки – слабо се възмути Наталия. – Чуй какво ще ти река, внучке. Аз съм стара-прастара, толкоз години преживях, че за два гроба стигат. Целият ми живот изтече. И оттук, от високия баир, тъй ми се чини: не двама мъже съм имала, ами един. Сляха се някак. На война замина единият, а се върна другият. Ама какво искаш от войната? Войната си е война. Ти думаш... младичка си, не мислиш какво говориш... Когато той ме докосваше... струна след струна галеше, листенце по листенце. Чуждият тъй не би могъл.
- Смешна си ти, бабче – неопределено каза Вика и силно, с удоволствие се прозя.
- Поживей колкото мене и да ти даде Бог такава нощ, да си поговориш с внучката. И тя да ти каже: смешна бабка си ти. Не отричай: и ти ще бъдеш смешна. Къде ще се денеш? Ох, Вихтория, животът е – спаси и помилуй... Опора си намери. Без опора така ще те млати, че сама няма да се познаеш.
Гърбът й изтръпна от неудобното лежане и Наталия с пъшкане се обърна на една страна. Вика вече спеше, чуваше се как диша. Лицето й, голямо и бяло, лежеше на възглавницата, оградено от бледия венец на нощната светлина, леко клюмнало на една страна, върху подложената ръка. Наталия се вгледа: неспокойно спеше момичето – раменете потрепваха, лявата ръка, търсейки гнездо, поглаждаше корема, дишането ту се учестяваше, ту преминаваше в плавни, нечути вдишвания.
... С тих звън се удряше в стъклото звездният полилей, с тих плисък се разливаше и студено замираше светлината. Беше дълбока нощ, никакъв звук не идеше от селото. И само небето, разтваряйки се, блещукаше с милиарди ярки светлини, сякаш изписваше и предвещаваше с огнените си писмена утрешната неотвратимост.
1995
От руски език Росица Бърдарска
 
 
Заглавие
Валери Петров: Дълбоко вярвам в светлото 
Рубрика In Memoriam | 2014 / 2 
Съдържание
Интервю на Йордан Георгиев

Преди дни на 94-годишна възраст ни напусна Валери Петров.
И някой написа: “Сбогом, Ваше Съвършенство!”
Днес ви предлагаме едно от редките интервюта на Валери Петров, дадено пред незрящия журналист Йордан Георгиев за предаването му за театър “Без маски” по университетското радио “Алма Матер Класик ФМ” (включено в едноименната книга на автора, издадена от “Жанет 45″).
- В едно интервю преди време бяхте споделили, че противно на всеобщата представа за вас, вие си оставате човек на литературата и твърде слабо познавате живота. Претърпяла ли е промяна през последните години тази ваша позиция?
- Може би ще прозвучи силно, но все така усещам, че моят живот е, така да се каже, е почти професионален. И зная, че това се отразява на нещата, които правя. Представям си, че ако бях сменил няколко професии, няколко различни градове и няколко изкуства, щях да бъда по-богат, да познавам по-добре хората, по-дълбоко да познавам живота. Моята дълбочина идва от собствените интелектуални усилия и от прочетеното, видяното, слушаното. От друга страна, може би за утешение си казвам, че това пък ме е направило малко по-наивен, а оттам и по-лесно преодоляваш обективните затруднения, по-мъчно изпадаш в униние. Защото така си натрупал сравнително малко лични наблюдения в посока на това, че животът е една доста мръсна история, и оптимизмът, дошъл и от вярата в себе си, надделява. Като гледам този мой дълъг живот, преминал през много социални промени, без самият аз да съм изменил социалните си възгледи, усещам, че тези две неща: вярата в силите си, от една страна, и подценяването на затрудненията - от друга, са правили тъй, че по-леко съм изкарвал сложностите на живота в обществен план, схемите и тесногръдието в изкуството и в критиката. Защото аз съм бил много сериозно критикуван още от първата си книга. Труден е бил пътят, но не съм усещал толкова болезнено тези затруднения. Не съм привърженик на раздирането на ризите. Същото нещо, от което друг би могъл да страда прекалено много и да изявява това страдание, при мен като че ли минава малко по-леко. Това ми е помагало. Както и незнанието - колко зло има в живота.
 
Валери Петров (В. Нисим Меворах) (22.04.1920, София – 27.08.2014, София) – Поет, сценарист, драматург, преводач. 3авършва медицина в Соф. ун-т (1944); лекарска професия практикува кратко време. Работи в Радио С. (септ. 1944 - 45), участва във II св. война на Б-я като военен писател (1945). Един от основателите на в. „Стършел“ (1946 - 62, с прекъсвания), редактор, зам.-гл. редактор и чл. на редколегията му. Аташе по печата в Рим (1947 - 50), редактор в Студията за игрални филми (1956 - 1967, с прекъсване, и от 1975), в изд. „Бълг. писател“ (1962 - 1963). Печата за пръв път (1936) в сп. „Ученически подем“ (1925 - 1939, 1941 - 1943). Талантът му се проявява в творбите, печатани в сп. „Изкуство и критика“ (1938 - 1943). Автор е на книги със стих. и поеми - „Стихотворения“ (1949), „Дните, които живеем“ (1952), „Там, на Запад. . .“ (1954), „В меката есен“ (1961), „Поеми“ (1962), „Дъжд вали - слънце грее“ (1967), „На смях“ (1970); пътеписи - „Книга за Китай“ (1958), „Африкански бележник“ (1965); на творби за деца - „Бяла приказка“ (1977), „Копче за сън“ (1978), „Меко казано. . .“ (1980), „В лунната стая“ (1981), „Пук!“ (1984) и др.; на пиеси „Когато розите танцуват“ (1965, поставена 1961), „Импровизация“ (поставена 1962, в съавт. с Р. Ралин), „Сняг“ (поставена 1968), „Честна мускетарска“ (1980, поставена 1976), „Театър, любов моя“ (поставена 1981) и др. В творческо сътрудничество с изтъкнати режисьори по негови сценарии се снимат филмите „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Слънцето и сянката“ (1962), „С любов и нежност“ (1978, реж. Р. Вълчанов); „Васката“ (1964), „Рицар без броня“ (1966), „Един снимачен ден“ (1966, реж. Б. Шаралиев); „Точка първа“ (1956, реж. Б. Дановски), „Йо-хо-хо“ (1981, реж. 3. Хеския). Автор е и на сценарии за мултипликационни филми, на статии по въпроси на историята и теорията на бълг. кино. В. П. е един от най-добрите бълг. преводачи от англ., итал., рус. език; прави първия пълен поетически превод на бълг. език на драм. произведения от У. Шекспир - „Комедии“ (2 т., 1970 - 1971), „Трагедии“ (2 т., 1973 – 1974), „Трагикомедии и романси“ (1976), „Исторически драми“ (2 т., 1980 - 1981). Превежда стихове за деца от Дж. Родари, Р. Киплинг, стих. от А. А. Блок, Б. Л. Пастернак, М. Радноти и др. Негови творби са преведени и издадени в много страни. Псевдоними: Асен Раковски, Скамейкин, Приятел. Почетен гражданин на В.(2.10.2002).
АртЕнциклопедиа Варна
- Спомняте ли си как и кога точно литературната пътека ви отведе до храма на Мелпомена? И с какво театърът дообогати творчеството ви през годините?
- Моят характер в изкуството е такъв, че винаги съм търсил нови жанрове, нови полета, в които да изразя себе си. Вземете първото, за което говорихме - за рисуването и живописта. Като прибавим и литературата, още оттам вече се движех в две линии. По-късно дойде обичта към театъра, след това се прибави и обичта към киното, на което също съм отдал много години. Да не забравяме и преводачеството. Така че един от факторите за това многообразие на творческия ми път е тази жажда за изпробване на друга техника, на спецификата на нови и нови изразни средства в различните изкуства. Как започна всичко с театъра? Тогава работех в хумористичния вестник „Стършел“, аз съм един от групата негови основатели. Този вестник и досега съществува, но много се е променил или поне на мен ми се струва, че тогава беше много по-жив, много по-хубав. В екипа бяхме все млади хора, жадни да показват какво могат и сякаш правенето на самия вестник не ни стигаше. Тогава започнахме да правим празници на „Стършел“, използвайки една или друга годишнина. И на тези празници се изнасяха цели програми, които постепенно се превръщаха в театрални спектакли със сатиричен оттенък. А тези спектакли се посрещаха с голям възторг от публиката. Може би перспективата мами, но мисля, че бяха живи и интересни. И това бяха първите ми опити в тази посока. Помня, че с Радой Ралин направихме един спектакъл в Сатиричния театър - „Импровизации“, който имаше огромен успех и същевременно се усещаше, че не се нрави много на големите началства. Затова и постепенно отпадаха от него ту един елемент, ту втори, докато накрая падна и самият спектакъл. Тук искам да кажа, че когато човек пише сатира, трябва да внимава много на какво се дължи успехът на едно или друго негово произведение, дали това е успех на изкуството, или е резултат от жаждата на публиката да чуе това, което тя сама си знае, но се бои да изрече на глас. Човек трябва да разграничава тези две неща, за да се стреми, както във всички други жанрове, и в този изкуството да бъде колкото се може то-високо. Аз дори съм си измислил едно образно изречение, че не е достатъчно да изплюеш камъчето, а трябва и камъчето да е безценно. Така постепенно усетих привлекателността на сцената.
Самият аз съм съвършено неспособен като актьор. И това ме кара да гледам с особено страхопочитание на работата на актьора. Както винаги, когато не знаеш как е направено, от какво се състои дадено нещо, то ти се вижда по-близко до магията, до необяснимото. Аз обичам класическия театър, превеждал съм толкова класически пиеси, обичам и модерния театър. Но самият аз не мога да правя нещата по линията на реализма в тесния смисъл на думата. Сцената, това са трите стени на една стая. И ние навлизаме в нея такава, каквато я е направил авторът, стремящ се да уподоби живота и, разбира се, да изрази себе си в него. Това нещо, уподобяването на живота в театъра, на мен не ми харесва, аз не се стремя към него. За мен сцената е по-скоро площадка за излитане на фантазията. Далеч повече ме привлича силно условният театър. Докато например в киното съм тесен реалист, обичам детайла, тук е обратното. Затова и нещата, които съм писал за театъра, почти не могат да се нарекат пиеси, ако в това понятие влагаме неговия класически смисъл. По-скоро са някакви сценарии за спектакли или нещо такова. В театъра фантазията, когато я има, е много по-силно въздействаща в сравнение с киното. Киното и телевизията разполагат с много по-големи възможности в това отношение. Те могат да направят всичко, което искат. Могат да накарат хора да изчезнат, да се трансформират в нещо друго, да летят, какво ли не.
Театърът това не може да постигне. И затова малкото, което прави в тази посока, въздейства много по-силно. И там изведнъж усетих, че полъхът на магията действа. Разбирате ли?
- Съвсем наскоро от този свят си отиде големият театрален режисьор Леон Даниел. Той е поставял две ваши пиеси -,,Когато розите танцуват“ и „Честна мускетарска“. Какви спомени пазите от работата си с него в театъра?
- Тъжно ми е за Леон. Ние бяхме много близки и в работата, и в живота, а после и в неговия живот на болен човек. Защото той изкара дълги години с един излекуван рак, който обаче даваше своите отражения. Това беше рак на белия дроб и той дишаше много мъчно, нещо, което се засилваше с годините. Бяхме близки и по линия на мислите ни в изкуството. Високо ценя неговия талант. Както ви казах, аз не мога да разбера механиката на това изкуство, в какво се състои ролята на режисьора. Но от опит зная, че той беше режисьор, който можеше да изгражда образи, а и образ на целия спектакъл. Усещах го по резултатите му. В неговите спектакли винаги имаше нещо ново, но не и самоцелно маниерничене, не модернизъм заради самия модернизъм, а стабилен, солиден, логичен модернизъм. Високо ценя неговата работа, а и усещам, че театърът ни знае какво му дължи. Много често ми се е случвало например такова нещо: той ми обяснява как иска да направи даден момент от своя спектакъл. Аз никак не се убеждавам в това, което ми говори. Все ми се струва, че едва ли ще се получи този ефект, който той иска. После, когато го направи, си казвам: „Това е, което той искаше и което аз не разбирах, в което не вярвах“. Особено е вълшебството на хора като Леон.
- Пак някъде в този период е началото и на една сериозна поредица от киносценарии, родили филми като „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“, „Йохохо“ и др. Как решихте да се насочите към големия екран? Италианският неореализъм ли запали любовта ви към киното?
- В голяма степен и той. Но сигурно има и други корени. Трябва да кажа, че още като гимназист аз се увличах и по фотографията. Това е свързано и с онова, което ви разказах за печатането на ученическото списание. Ходех из града и главно в неговата периферия, която не беше моят свят и затова ми се виждаше странна, привлекателна, интересна, и обичах да я снимам. По това време в киното се развиваше вълната на френския поетически реализъм, която измести обекта на изображение във филмите в прекия смисъл на думата от аристокрацията и висшата буржоазия от центъра на Париж към периферията на същия град. И героите се сменяха. Идваха герои, носещи нова поетика - поетиката на бедния Париж, Париж на полузаконното или направо на хората извън закона. Този нов за мен свят имаше някаква своя красота и привлекателност. И помня, че тази вълна, която беше един цял етап в историята на киното, ми повлия много. След това, през втората половина на 40-те години, бях изпратен в Рим, където изкарах няколко години като дипломат от невисок ранг, аташе по печата. Италианският ми език ме отведе нататък. И имах големият късмет да видя съвършено отблизо експлозията на това голямо явление в италианското следвоенно кино — неореализма. Тогава изведнъж усетих как правдата извършваше някакво чудо. И хвърляше в сянка всички дотогавашни опити, включително и в съветското кино, към което бях привлечен по идейна линия и не забелязвах, че особено в последния период то става все по-фалшиво и по-фалшиво. Осъзнах всичко това, когато се изправих с лице пред правдата, която се излъчваше от италианските филми по това време. Те снимаха почти документално. И това носеше свой особен лъх, който ме зарази извънредно много. Наричаха го бедното кино. Даже самите те казваха после: „Ние забогатяхме и това ни се отрази“. И когато се върнах в България, и нашето кино, което беше още почти в пелени, ми предложи да опитам да напиша нещо, аз си казах: „Защо пък не?“. Тогава бях създал една поемка, която не стана хубава, но сюжетното й ядро си заслужаваше и от него направих един сценарий, който мъчително, с помощта на режисьора Боян Дановски, се превърна и в първия ми филм „Точка първа . Той, разбира се, носеше отпечатъка и на моята неопитност в този жанр, а и на самото време у нас, време на схемата, на догмата. По-нататък и киното ни се развиваше, и аз се развивах като сценарист. И то ме зарази още по-силно и от театъра, до такава степен, че поглъщаше голяма част от времето и усилията ми. Защото има сценаристи, които казват: „Ето, направих сценария, оттук нататък е ваша работа“. Аз не съм такъв. Мен повече ме интересува какво ще стане после, как ще се развият нещата по време на снимачния процес. И затова обикновено извиквах режисьора по-рано, когато се създава самият сценарий, и по този начин си давах право след това аз пък да му се меся в неговата работа. И те уж ме търпяха без страдание, но може би са се измъчвали от тази моя намеса, без да го показват. Трябва да ви кажа със съжаление, че това, което показват днес по телевизията, не винаги е най-доброто от миналото. Това не означава, че нещата, направени по мой сценарий, са най-доброто. Разбрах, че наскоро са показали филма -Един снимачен ден“. Аз смятам, че това филмче като степен на правдивост и като сценарий, и като режисьорска работа, и като актьорска игра като че ли е едно о» най-добрите неща, които са ставали по мой сценарий.
- Българската литература и театър ви дължат много и заради прекрасните преводи на Киплинг, Джам и Родари и най-вече на Шекспир, чието творчество сте превели изцяло на български. Как се стигна дотам, че в един момент заменихте импулсите на творческата с преводаческа дейност?
- Обикновено много хора ми казват: Ти заради преводите се отказа от собствената линия“. А том не е вярно. Макар че с преводите се занимавах 14 години. Сега, като се връщам назад, откривам, че приблизително по това време е започнал един нов етап в творчеството ми, който беше предшестван от, сега го разбирам, един период на доста сериозен кризис, когато съм публикувал и нещата са се харесвали, но после се оказа, че те не са толкова трайни, не са толкова сериозни. Освен това в онези години линията на собствената ми поезия е вървяла паралелно и с киното. Цялата книжка “Дъжд вали, слънце грее“ е написана в този период. Тя маркира връщането на автора към себе си (нали говорихме за искреността на поета). Е. сигурно бих написал повече, ако не отдавах толкова време и сили на преводачеството, или преди това на киното. Но така се е развило, така е станало. Нали говорихме, че животът бил игра. Просто така се е наредил. Разбира се, имаше и обществени причини, които ме подтикнаха да се насоча към преводачеството. В един момент се усетих в немилост. Мъчно публикувах, а, от друга страна, и не ми се публикуваше поезия. Аз ви казах, че съм педант, но паралелно с това съм и много трудолюбив, което не е голяма реклама за образа на поета. Той традиционно трябва да е бохема, мързелив и т.н. Аз съм от другия тип. Та тогава си казах: „Ти не можеш без работа, ти ще изкукуригаш, ако не работиш“. Насочих се към преводачеството, тъй като знаех езици, в различна степен - някои по-добре, други по-слабо. Най-добър беше италианският ми. Сега съм го позабравил, но тогава говорех като италианец. Училището, в което бях учил, плюс четирите години в Рим ми бяха помогнали да го овладея почти до съвършенство. Дори веднъж си спомням, че след завръщането си в България чух един свой запис на български и изтръпнах, защото се бях научил ,ла пея“ като италианец. В говора ми се усещаше една мелодика, която не е наша. Разбира се, после това си отиде. Други езици знаех в различна степен и повече за четене, отколкото за говорене. Английският език, с който е свързан най-големият дял от преводите ми, беше един от най-слабите ми езици. А и сега не е силен. Не умея да говоря английски. И затова не ходя по международни срещи на преводачи или на шекспироведи, защото зная, че моят английски е лош и хората ще си извадят заключението, че и преводите не струват. А на мен ми се иска да вярвам, че те струят. Но това писмовно знаене на различни езици ме накара да мисля, че може да се получи една нова линия. Малко преди това бях почнал с преводи на италианския детски писател Джани Родари, бях превел и приказките на Киплинг. А след това преминах към Шекспир. Отначало си мислех да преведа една негова пиеса. И коя, коя, любимата ми - „Сън в лятна нощ“, която е прекрасна със своята фантазия, т.е. обичта ми към този вид театър се отрази и в избора на тази първа пиеса. Работех заедно с чудесен редактор, покойният професор Марко Минков. Спомням си, че в началото между нас имаше един момент на недоверие - той не вярваше в мен, когато му казах, че английският ми не е кой знае колко силен. Аз пък си казвах: „Дано не е някакъв буквоед, който само ще ми пречи“. После се оказа, че нито едното, нито другото е вярно. И работихме много усърдно и хубаво. Много му дължа в това отношение. И така от едната пиеса се премина към втората и третата, после всичко това прерасна в: „Хайде всичките комедии да бъдат“. След това към комедиите добавихме и трагедиите, които също се оказаха 10 на брой. А още ми се работеше, пък и добивах някакво по-високо умение. И така се стигна до амбицията: „Какво ще стане, ако преведеш целия Шекспир?“.
- Кажете няколко думи и за емблематичните ви сатирични поеми „Пазачите на фара“, „Репортаж за трите Хаш“, „Японският филм“. Езоповският език ли беше тогава най-ефикасният способ за преодоляване на цензурата?
- Аз мисля, че това определение „езоповски език“ не е валидно за съвременната практика на сатирата. Не по езоповска линия върви сатирата в сблъсъка си с писаната и неписана цензура, не по линията на „Ще ви разкажа за лисицата и гарвана“. Тя е твърде елементарна и не знам дали дори по времето на Езоп това е била линията на сатирата, или е била по-скоро линия на притчата, на мъдростта, на жизнения опит, пренесен в полза на животните. Що се отнася до тези сатирични поеми, аз им бях измислил едно общо заглавие, нещо като „Взето на смях и додето посмях“. Т.е. битката беше нещата да се кажат колкото се може по-хубаво чрез изкуството, но да се кажат, докъдето могат, със смях. Моята линия в сатирата е била не тази на „право ти, куме, в очи“, не тази на острия, силен удар, а по-скоро тази на Хораций, който казва: ,През смеха бичувам нравите“. Това винаги е било по-близко до моя начин на работа - да има критична жилка в това, което пиша, но да бъде смешно, да бъде весело и да кара хората да се смеят. Може би ще ви бъде интересно да кажа нещо за формата. Тогава изведнъж проумях, че в тези мои поетични произведения, които за себе си наричам „сериозни“ (а колко сериозни са, ще се разбере след време), формата трябва да остане класическа. Нали говорихме за играта? Условията на играта трябва да са трудни и човек да се чуди, и чудейки се, да одобрява, да харесва. Да се пита как така е могло при спазване на тези условия нещата да се кажат така, като че ли всичко се е получило без труд, като че ли думите са направени, за да кажат нещата точно по този начин, в тази схема на формата. Или, от друга страна, да си каже, че тази схема на формата е създадена така, че в нея да може да легнат точно тези мисли, непокътнати, звучащи така, както човек ги изразява в нормален, свободен разговор. Това - що се отнася до „сериозната“ поезия. А виж, „несериозната“, хумористично- сатиричната, тя може да си позволява повече волности в редуването на дължините на стиховете, в начина на римуване, в самия характер и вид на римите. На мен ми е излязло име (макар да не се радвам много на това) на майстор на римата. Не знам дали е така, но аз с опита съм осъзнал, че в „сериозната“ поезия понякога римата страда от своята ефектност. Ако е прекалено ефектна, интересна, нова, тя привлича към себе си вниманието на читателя и той се откъсва от това, което е главното в произведението. И това прави този вид твърде свежи, твърде особени рими не кой знае колко полезни в класическата форма, в „сериозното“ стихотворение. Докато точно обратното е, когато се касае за хумористично стихотворение. Това го има в практиката на много наши поети. Първата книга на Дебелянов „Златна пепел“, излязла посмъртно, е събрала неговите хумористични неща. В нея личи колко хубаво изработена, колко чудесна е формата на тези стихове. Изобщо той е не по-малко даровит като хуморист, отколкото като чист лирик. Та искам да кажа, че в хумора волната форма, играта вътре, особената рима, много помагат за ефекта на цялото стихотворение или сатирична поема. И аз ги разделях, така да се каже. Различно беше отношението ми към формата при единия вид поезия и при другия. Казвам ви всичко това, защото от 4-5 години насам (а те са малко на фона на целия ми живот) усещам, че започвам да се стремя към такъв тип хумор, който прави по-меки тъжните неща. Защото не обичам свръхдраматизирането. Не че не може да се пише така, такива прекрасни стихотворения са създадени, родени от много силно чувство, може би най-хубавите в световната поезия. При мен не е така. Сам не мога, а човек като не може нещо, започва да не го харесва и у другите. Това е шега. Искам да кажа, че хуморът започва да присъства и в моите т.нар. „сериозни“ стихотворения. Напоследък, малко със страх пред старостта, работих в поезията доста усърдно и въпреки че не обичам да говоря за „музи и вдъхновение“, работата ми вървеше, доставяше ми удоволствие и същевременно като че ли даваше нелоши резултати. И изведнъж при това засилване на продуктивността започнах да усещам, че и формата на тези два вида поетични творби може да не бъде толкова различна и че не са чак толкова забранени ефектните рими или волният стих за този, претендиращ да се нарича „сериозен“, вид поезия. „Волен“ в своите рамки, разбира се, с някакъв свой вътрешен ритъм. Наскоро излезе една моя книжка с около 30 стихотворения, сега е на път да се появи и още една от същия вид. И ще видите, че те се отличават от предишните ми книги, където двата жанра са разделени. Тук като че ли те се свързват и се получава една симбиоза между тях. Въпреки че сериозното, понякога тъжно настроение преобладава, защото възрастта си казва своето. И близкият край също.
- Нека в края на нашия разговор да поговорим и за днешното време, в което отчуждението между хората и духовната нищета все по-осезаемо властват в нашето общество. Вие сте оптимист по природа. Виждате ли шанс да бъде намерено онова златно ключе, което толкова красиво възпявате във ваше стихотворение?
- Аз съм по-скоро оптимист в кавички, така да се каже. Напротив. Имам чувството, че проблемът за дехуманизирането е налице навсякъде - в бита, в начина на живот, в душевността, в чувствата и начина на мислене на човека. А и изкуствата са отражение на това. Изживяваме един период на много дълбока криза и не знам докъде ще стигнем. Тези неща, които се случват у нас, са една фасетка от общата криза. Ако тук се оплакваме от престъпността, от злоупотребата с власт, от заобикалянето на закона, то всичко това го виждаме и на Запад, и то в още по-големи размери. Но тези явления в нашата фасетка добиват своя специфика, била тя балканска или чисто българска. Кризата има хиляди проявления. Тя е не само икономическа, но и психологическа, и духовна. Всичките нови изобретения за мен са една експлозия на фона на хилядолетното развитие на човека от пещерно време до наши дни. Това е една съвсем малка частичка от тази многовековна еволюция. И е толкова малка, че всъщност това не е и развитие, а както ви казах, повече ми прилича на избухване, на експлозия. Години наред не само човек, но и всички живи видове са се развивали по линията на борба с околната среда, но и на пригаждане към нея. А тук сега изведнъж ние самите започваме да създаваме тази среда за себе си. И тя става враждебна, променяща нас повече, отколкото ние променяме природата, забравяйки че сме част от нея. Това е горчиво време. Тези думи не са оптимистични, но както казва латинската поговорка, Дум спиро сперо“ - надявам се, докато дишам. И това е валидно и за мен. Дори в литературата то се отразява много конкретно. Понякога си казвам: „Ако ти сега си в лош момент, ако си станал черноглед, кой ти дава право да разпространяваш твоето настроение, твоите чувства и мисли върху тези, които ще прочетат стихчетата ти?“ И затова често се стремя да изглеждам по-ведър, отколкото съм всъщност. Защото все пак вярвам във възпитателното въздействие на изкуството върху хората, колкото и то да не се оказва по линията на „Красотата ще спаси света“, не успява някак си да го спаси. Разбира се, вярвам, че и за нас, и за планетата, ще настъпи преодоляване на тази криза. Не може да не настъпи. Оптимизмът ми произтича не от това, че виждам толкова обективните пътища, по които ще се извърши преодоляването, а по-скоро от желанието ми да стане така. И непрекъснато мисля и търся в кои движения, в кое направление ще стане оздравяването на обществото ни. И вярвам в него. Не може Човекът, който се е нарекъл мислещ, знаещ, изведнъж да се окаже, че не знае как да се оправи със себе си. Дълбоко вярвам в светлото.
17 декември 2008
 
 
Заглавие
Валери Станков 
Рубрика Поезия | 2014 / 2 
Съдържание
Валери Станков (5.03.1956) – Поет, журналист, издател. Роден, живее и работи във Варна. Завършва „Руска филология” в Шуменския университет „Константин Преславски”. Работи като учител, спасител по плажовете, културтрегер, шофьор на такси, пазач на паркинг, моряк, телохранител в частна детективска агенция, редактор и гл. редактор в алманах „Простори”, тв репортер, журналист - репортер във вестник „Черноморие” и „Черно море”, служител в община Варна, управител на ИК „Галактика”, директор на университетското издателство на ВСУ „Ч. Храбър”, в момента е гл. експерт в Дирекция „Култура и духовно развитие” в община Варна.
Автор на 33 книги с поезия, белетристика, публицистика, последните от тях са  „Автопортрет със светкавици” (2006), „Писателят като чудовище” (роман–есе, 2006), „Наръчник за лунатици” (2007), „Обиск на пустините” (2007), „Къща без икони” (2007), „Аз съм светлият мъж към безкрая”, „Усмирителна риза за ближния” (2008), „Слалом между мълнии” – 2010, „Буквар за влюбени” – 2011 г., „Аутопсия на зимните миражи” – 2011, „Дърво за бесене на поет” – 2012, „Делникът на един безделник” – 2013.
Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които са наградите на СБП за публицистика и поезия, Националните литературни награди „Гео Милев”, „Теодор Траянов”, „Иван Пейчев”, „Усин Керим”, „Дамян Дамянов”, „Богомил Нонев”, „Биньо Иванов”, „Николай Искъров”, Награда „Варна” и др. Чл. е на СБП.

ИЗГОВОРЕНИ
МЪЛЧАНИЯ


... да гледаш малко отстрани,
когато другите говорят,
и да мълчиш по цели дни -
като в решетъчен прозорец,
да чуваш своя глас и смях
над непреминатата пустош,
в която думите са страх
и малък повод за изкуство,
да скиташ - сам, пиян, проклет -
из своя безсловесен Лувър,
навярно Господ е поет,
забравил вече да римува,
в мълчания, обвити в дим -
и в тях - със своята лулица,
на теб ти е необясним
смехът след тъпото на вица,
говоренето - вятър в степ,
наливане от пусто в празно,
и всяка думичка - във теб,
е стиска сладка сол на язва,
минаваш - вятър през стена! -
и пухче в пролетни тополи,
платил жестоката цена -
из тях да бъдеш птица в полет...

КОГАТО ПТИЧИТЕ ЯТА
В НЕБЕТО ИМЕТО ТИ
ПИШАТ


Когато птичите ята
извият сетното стакато,
аз ще подам на есента
за отлетялото ми лято -
стрък неповехнали цветя,
непосетен от пеперуди,
и сигурно ще си простя
за всички минали заблуди,
и сигурно ще вярвам пак,
загърнат в мекото на шала,
че бризът - шеметен хлапак! -
ще вейне роклята ти бяла,
че някой ден ще съм щастлив
да те прегърна - и целуна,
и да ти пиша със курсив
стих - върху есенната дюна,
да вихря твоите коси
над пясъци и над тръстики -
дъждът над мене да виси
със копия, стрели и пики,
и да ми стяга на врата
на хоризонтите каишът! -
когато птичите ята
в небето името ти пишат.

ВЛАКЪТ
КЪМ НИЩОТО


Къде се дяна белият ми кон?
И Принцовите острови - къде са?
Момичето от белия балкон,
което страшно много ми хареса?
Къде е хълмът с пролетни треви?
Нима през него минаха косачи?
И - спънат кон! - денят ми си върви -
не знам дали върви, или се влачи?
Къде са? - младостта, копнежът див
по едрите звезди над Фамагуста?
Мен сякаш във гигантски кадаиф! -
съдбата ме опече - и ме схруска.
Изчезнаха! - в поляните с цветя -
момичетата, дето съм ги любил.
И само в тъпи стихчета летя! -
щом легна на проскубания губер.
Как исках да ги помня! - все така.
Навярно друг със стихчета ги глези?
Четат ли? - след тавата с мусака -
и моите възвишени поезии?
Изпил си трите бирички на крак,
не найдох мира - нито топла стряха.
Здравей, живот! - един изпуснат
влак.
Поетът в мен за сбогом ти помаха!

УТРИННА МОЛИТВА

Тъй както всичко съградено
започва своя тих разпад,
и времето лети - вретено! -
върти ни в Рай - и вихри в Ад,
тъй както кротко се измъква
за черква мама призори,
а няма нито Бог, ни църква! -
запалиш свещ, но не гори,
тъй както без адрес и логин,
клошар, развеял риж перчем,
пече ни слънцето на огън! -
на бавен огън се печем,
и трупаме - като апаши,
и харчим с щедрост на крадци,
и стават кътниците наши
по-зли от кучешки резци,
тъй както рейва се над бездна
синигерът - без капка страх,
така и аз ще си изчезна
без отговор - защо живях.
Нима и в Рая ще отидем,
нарамили торба с пари?
Аз ще се моля - в някой иден
живот да бъдем по-добри.

СЛУЧАЕН ГОСТ

Животът мен ме гали - като с лапа -
не ми горчи от хлебеца ми чер.
Добре живея - с мишката в долапа
и с котарака в моя пенкилер.
Наясно съм със хора и със птички -
те искат само хляб и светлина! -
животът да е “live” - и то за всички! -
платили за това добра цена.
Спокойствието просто значи разум.
И значи - помъдрял е този свят,
във който - ако Бог не ни опази,
все тъй ще си живеем - като в Ад.
А всъщност колко простичко
е всичко! -
пристигнахме с Вълшебния килим.
Това е толкоз просто и логично -
дойдохме - гратис! - и ще отлетим.
Ще се преселим в по-добра държава.
След нас ще вдигнат крепостния
мост.
За пет минути чест, позор и слава! -
дойдох на този свят - случаен гост.
На пътната тояга метнал капа,
задраскайте ме в своя стар тефтер! -
и нахранете мишката в долапа
и котарака - в моя стар килер.

ИВАНЧО И МАРИЙКА

Защо си нямам нейде малко ранчо,
да си садим домати, арпаджик? -
избягали Марийка и Иванчо! -
от класното по български език.
Да наберем едно чувалче с леща.
Ти да ми правиш супичка с фиде.
И тати - след родителската среща! -
кефлия! - десет кинта да даде.
Да гледаш ти сакъзчета - в саксийки.
Да слушаш Григ! - от стар съветски
VEF.
И вечер да ти казвам - Ееех,
Марийке,
ела при мен, защото съм на кеф!
А сутрин да те будя, щото в седем
звънецът бие! - може би за нас.
Пристигам първи. Тръгвам си
последен,
но със Марийка винаги съм в час!
И ранчото ми цяла нощ да свети -
дори по-ярко! - от хотела “Риц”.
Иванчо и Марийка са поети! -
в един живот, по-смешен и от виц.
Но аз - понеже хитър съм Иванчо,
на всичко - за Марийка! - съм готов.
И цялата Земя ще бъде ранчо! -
за нашата - и вашата любов.
СТИХОТВОРЕНИЕ
ОТ ГРАДСКИЯ КРЕТЕН


Тъй както кученцето трепка
в съня си с лапи и уши,
и подир детската изцепка
се свиват нашите души,
тъй както се смалява коте
и дебне вълнено кълбо,
и пандизчия доживотен
чете в килията Рембо,
тъй както мама сутрин иде
и носи в стаята ми чай -
и казва ми: - Стани, да видиш!
И без поезия е Рай! -
тъй както пътникът в неволя
отправя взор към свода тих,
да ми простиш? - ще те помоля,
че с теб живея само в стих,
че съм от теб все тъй далече,
че ти си тъй далеч от мен.
А стиховете мои вечер
ги пише градският кретен.

ИЗТРЪГНАТ ЛИСТ
ОТ ДНЕВНИК


Рисувах те на плажа - с показалец,
очите ти - и профила ти скъп.
А сетне изпроводих своя залез -
оранжев като къс лисичи гръб.
Прибрах се - трезвен, гоних
със пешкира
от стаята рояците мухи.
Съседката ми леко ме нервира -
изтупа върху мен бохча с трохи.
Похапнах малко сиренце - не синьо.
Ще купя „Бри“, ако вечерям с теб.
Изгледах първо мача с Роналдиньо,
а сетне филма
с Джон Кристофър Деп.
Видях - на атлетическите писти,
че Лалова спечели пак сребро.
Изпих три бири, спах с Агата Кристи
и нейния измислен Поаро.
Понеже вечерта се случи звездна,
насън помилвах твоите коси.
И засънувах как на гара Мездра
ме чакаш ти в маршрутното такси.
Събудих се от студ - с пети отвити.
И си направих първото кафе.
И дълго плаках - със Папазов, Тити,
над снощната ти тортичка парфе.
Ще взема да ти купя телевизор
и всяка вечер, щом го угасим,
ще те прегърна - да си ми наблизо! -
и да летим с Вълшебния килим.

СВЕТЪТ Е КЪЩИЧКА
ЗА ПТИЦИ


Ще си отида от света.
На своя ред ще си отида -
аз - птичък в птичите ята,
тъй недостигнали Колхида.
Ще бъда тъжен аргонавт,
разбил словесните вериги.
След мене ще остане рафт
със непрелистените книги.
Перо. Луличка. Сух тютюн.
Три ризи в кат ненужни дрехи.
Живях - един красив тайфун,
облечен в рицарски доспехи.
Дори пред смъртния си ров
аз ще мълвя на вси езици -
светът е шепичка любов
и проста къщичка за птици.
И ние - влюбени! - летим,
къде? - не питайте. Не зная.
И ще се вием - яко дим! -
чеда на Бога - във безкрая.

СТАРЕЦЪТ
И БАСЕЙНА


Ти беше тъй загадъчна и бледа,
и аз бях тъй непоетично плах -
направо ми изпада “Бленд-а-мед”-а! -
когато край басейна те видях.
Прикътала прекрасните си мерки
в прозирно сари с цвят ултрамарин,
край теб издувах бицепси и перки! -
аз - Старецът, неуловил марлин.
Бях си обул най-готините плувки.
Бях си подстригал бялата брада.
От банския ти - с двете леки джуфки! -
във моя мозък капеше вода.
Косиците ти - вятър, щом ги вейна,
и аз - нали съм стар и адски тъп,
направо щях да падна във басейна! -
като отсечен с яки брадви дъб.
Разгърна сетне книга на шезлонга -
от умните е - казах си - моми!
И сякаш не в басейн! - на остров
Тонга
със нея бяхме легнали - сами!
Откъртих й въпрос: - Какво четете?
Добавих с нежен глас едно:
- Здравей!
А тя ми рече: - Вас чета, Поете.
До гуша ми дойде Хемингуей!
Петнайсет дни забравих
що е старост
в хотелчето край Варна -
с три звезди.
В мен “Снеговете на Килиманджаро”
топяха се на “Пролетни води”!
И всеки ден със теб ми бе “Фиеста”,
“Безкраен празник”! - с малко
тъжен край.
Като в абсурдна някаква пиеска
ти каза: - Ще се видим пак през май!
А лятото си мина - и замина
след сарито ти с цвят ултрамарин.
Но бях щастлив, че улових марлина! -
на Стареца безсмъртния марлин.

МОМИЧЕ
ОТ СОФИЙСКИЯ
ТРАМВАЙ


Тя се качи на спирка „Гарибалди“.
И аз не бях спечелил за такси.
И си помислих - пич, какво не дал би
да милнеш тихо нейните коси?
Тъй хубава! - чак ватманът засука
три пъти в огледалото мустак.
Седях - като че ли гърмян с базука,
а тя край мен кръстоса крак връз
крак.
И - сякаш из душата ми бездомна
изгрея ясно слънце през април.
И цветето на скутеца й помня -
май беше люляк. Или карамфил.
Бях горе-долу трезвен - майска роза.
Каква ти роза? - цъфнал полски мак.
Направо бях изпаднал във хипноза -
един вдървен в седалката глупак.
Усмихваше се тя, кому - не зная.
Видение от Рая беше тя! -
момичето, което във трамвая
летеше с китка пролетни цветя.
 
 
Заглавие
Валерий Дударев 
Рубрика Руска тетрадка | 2007 / декември 
Съдържание
Роден в Москва през 1963 г. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен педагогически институт “В.И.Ленин”. Автор на книгите “Върба”, “Глаголица”. Носител е на наградите “На Русия верни синове”, “Сергей Есенин”. Публикува в списанията “Юность” и “Литературная учеба”. Главен редактор на списание “Юность”
  
   
  
***
Тъгувам при Лаго ди Гарда.
В нощта като звездна стена
надвисва Великата карта.
Катул е над мене сега.
Великият, звездният пример,
на рая Веронски кръга.
Великият гроб на Салигер,
на Великия Данте духа...

Затова и наместо подарък,
при леките, светли вълни,
недостъпната ладия плава
извън всякакви величини.


***
Във всеки звук сивей мъглата
на лунатични върхове,
когато под луни душата
изстрадала се моли все.

Във всяка капка мироздание
благословия звездна зрее,
когато лунното сияние
се появява... и живее!

И всеки звук е откровение,
което лунната вода
като загадъчно горение
далеко носи от ума.
   
  
АСУНТА

Полумечта и полугрешка –
несбъднат ден след ден!
Една венецианка гледа
като родена смъртна мен.

Безсмъртна! О, какво се случи?
Море изтече, но какво?
В кое съзвездие се счупи
венецианското стъкло?

Авва Отче, кой щастливец
овала на лика божествен,
очите, тялото звънливо
рисувал е във глуха вечност?

Да утеша ли с туй съдбата,
аз пазя от Едем солта,
дано на Тициан ръката
да ме докосне със дъга.

На друг химн светлина да бликне!
Да си припомня Пушкин в смях!
Да тържествува във пустинен
Кашир безсмъртният ни княз...

И вечността като утроба
да стане. С детската мечта
Асунта между две надгробни
слова докосва ме с дъга.
ХУНИ

Щом сътвореното не ухае на степ,
просто хвърли го първи.
С цел новите хуни се раждат и те
все едно ще го хвърлят.

Щом за твоето раждане имат вина
туфа, пелин и репей,
скоро сармати ще те подберат.
С копие ще си вече.

Ухо – към земята! Повярвал – и ето
зад планината Урал,
в бурята чуваш: на Атила жребеца
вън са извели в степта!
    
Вещият Олег, руснако, не чакай!
Змея триглав размажи!
Постеля чергарска е твоята радост,
смърт в боя намираш ти!

Мътен е склонът на небето, линее!
Ястреби горе кръжат!
Ще дочакаме ние римляни с тебе –
с кръв да платим за дълга!

Да станем без химн! Да тръгнем без знаме!
Да се пропука света!
Орда и пиво е нашето знание!
Нашият дар е трева!

Като нея да станем поверие древно,
клонче, притиснато в длани!
По-черни от котка,
от кошута по-нежни,
край пътя копринен изгнаници бягат.
  
  
РУЗА

Не навсякъде има прозорци
като при мен със завеса.
Две птичи къщички на дървото
вън полюлява ветрецът.

И едва ли, пропуснало срока,
гробището ще възкръсне.
В тази фъртуна застиват кротко
стариците покрай пътя.

И добавяйки медна парица
във черна ръка да звъни,
проговаря едно момиче
на свой нефламандски език.

Междуметията й сухи
като вековни образци
вечност и вятър пропускат
в нажалените ми очи.

Вечер пристига – грешна и матова,
с предчувствие леко за сняг.
На ива прилича в нея Ахматова,
на горски мъх – Мариенхоф.

Над полето е вече тъмно и тихо,
и се чува вселенска тъга.
Ни хекзаметри, нито терцини –
силаботоника една.

Дълга античен си припомних.
Аз имах сили и тогава
изгнание си сътворих, а после
и завръщане създадох.

Ала дотук с тъгата жалка.
Неписани за мен и теб,
ревниви и жълти техните ямби
вън се люлеят от векове.
  
Преведе Теменуга Маринова
 
 
Заглавие
Ванилин Гаврилов 
Рубрика Поезия | 2007 / декември 
Съдържание
Ванилин Гавраилов е роден през 1955 г. във Вълчи дол. Бил е редактор във вестниците ”Народно дело” и “Вълчидолска трибуна”, “ЕКИП 2000”. учител по български език и литература. Години издава свой частен вестник – “Регион бизнес”. Негови творби са публикувани във вестниците ”Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, както и в много регионални издания; в литературните списания “Родна реч”, “Пламък”, в литературните алманаси “Простори” - Варна, “Янтра” - Велико Търново... Автор е на поетичната книга “Отговор през рамо” (с благословията на Любомир Левчев).
  
Ванилин Гаврилов

ИЗПРАЩАНЕ ОТВЪД ОКЕАНА
  
На Митко

 
Накукуригаха се пустите петли!...
От час вали... Навън денят просветва...
Дали синът ми още кротко спи?... Дали
будува с мисъл - мила и заветна?...

Или в багажа си е скътал тайно той
възглавничка със песни на щурчета?...
Измамен преди тръгване е тоз покой,
щом в нашите души раздяла шета...

Вземи си, сине, шепа топлина от тук,
че родното огнище е едничко...
Дори и птиците, отлитайки на юг,
не могат да си вземат в полет всичко...

Но ти гнездо отиваш да си свиеш там –
с една любов и с много, много нежност!...
Какво ли мога аз оттука да ти дам –
два-три куплета и една надежда...

...Вали дъждът... В душите ни дъждът вали!...
Да не забрави нещо важно, сине!...
А в мълчаливите усмивки тъй боли! –
Зад хоризонта
                   и зад всички
                                земни линии!...
ПО ПЛАДНЕ

Тече край него пъстрата река
от минувачи в подлеза по пладне...
Във шепичка присвило е ръка
момиче малко със очички жадни...

Оставям кротко дан против глада
и сядам тъжен в барчето отсреща...
Кафето ми горчи... Ще заведа
това дете да си похапне нещо...
    
Но виждам мигом - костюмиран тип
без срам изпразва джобчетата детски...
И осъзнавам: работа в екип...
О, много ми дойде това за днеска!...

И колко често нашите мечти
ограбват, без дори да ги описват...
Дали на онзи Господ ще прости?...
Или по пладне ангелите липсват...

ПРЕД АСПАРУХОВИЯ МОСТ

Същинска коледна елха -
на Варна светлините нощни,
запалват сякаш в нас духа
и силата на древни мощи!...

И Аспаруховия мост –
като свещена броеница,
стои на своя верен пост –
един достоен морски рицар!...

Като през Онгъла - със нож,
прорязва вярната посока
и прави варненската нощ
тържествена и светлоока...
   
Но, мисля си – по кой ли път
днес българското ни напуска?...
Кервани суета пълзят,
преливаме от празно в пусто...
  
Или митично същество –
по-древно и от хана знатен,
излапва всичкото мливо
и ни прогонва за отплата?...
 
 
Заглавие
Варненска къща на Раковлиите, със собствен дух и необяснима магия 
Рубрика Отзив | 2014 / 1 
Съдържание
Проф. Михаил Неделчев
 
Удивителна е историята, която ни разказва Мери Тинева-Луканова в този свой ръкопис от 150 страници. Това е историята на една стара варненска къща, близо до централния площад, която е запазена и до ден днешен – къща със съхранена варненска атмосфера, къща със собствен дух и необяснима магия. Но историята на тази къща е много по-пространна и във времето, и в пространството, защото тя наследява историята на котленски и на добруджански къщи, наследява историята на толкова славния и така разклонен род на самия Георги С. Раковски.
Всъщност къщата на ул. “Кръсто Мирски” 14, с черница и смокини в двора си, е създадена от дъщерята и зетя на знаменитата в цял Котел сестра на Георги Раковски. Преди да се заселят във Варна, те естествено правят изключителното геополитическо преселение на котленските овчарски и търговски фамилии в някоя от къшлите на Добруджа, превърнали се впоследствие в едни от многобройните чифлици. И обитаването на този триъгълник – Котел, Добруджа (впоследствие Мангалия), Варна, остава и нататък съдба на фамилията.
Знаменитите фигури в тази фамилия са естествено на първо място видните интелектуалци и дейци на ранното социалистическо движение д-р Кръстьо Раковски и Койка Тинева. И двамата представят най-високия интелектуален елит на международното социалистическо движение. И двамата имат трагическа съдба, следствие на сталинските репресии в Съветска Русия.
Свидетелство за духовната извисеност на семейството са огромната библиотека и обемният архив, трупани от всички членове на фамилията, но особено разраснали се благодарение на изключителната активност – като интелектуалец, публицист, адвокат журналист, историк – на д-р К. Раковски, но и на неговата стопанска предприемчивост като чифликчия. Естествено десетилетията не са пощадили библиотеката и архива, но все пак запазеното е достатъчно мощно свидетелство за историята на рода, за многопосочната активност на поне десетина негови членове.
Именно този архив, а също и записаните спомени на дядовци, баби, чичовци и лели, както и личните спомени на самата авторка, са стабилната основа за нейното емоционално и богато документирано повествование. Тук са цитирани десетки писма на големи чужди политически дейци, но най-важното – представена е атмосферата в този гостоприемен дом, където са гостували писатели като Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Тодор Страшимиров, Петко Тодоров, Димитър Полянов, Георги Бакалов и мн. други. Ето един кратък пасаж, който свидетелства за атмосферата във варненската къща и за нейната несекваща свързаност с традициите на Котел:
„И във Варненската къща, и в Мангалия, Котел присъства категорично. Той е в уредбата, в килимите, бодливите козяци, тежките вълнени губери, мангала... В шарките на тъканите, в завивките. Той е в реда, навиците за упорит труд, в разумното разпределение на средствата и контрола върху разходите – строг и безкомпромисен. В тиганичките, вкусните млинове и разни други кулинарни специалитети, в някои от употребяваните думи. Но по-важното е, че навсякъде витае духът на възрожденския Котел. Присъствието на Георги Раковски е извънредно силно, а чрез живата баба Нанка става почти зримо – толкова осезаемо. В шкафовете са оригиналните издания на книгите му, вестник „Дунавски лебед”, негови снимки, неща, докосвани от ръцете му. Кръстю неуморно събира части от огромния му разпилян архив и се подготвя да напише капитален труд върху живота и делото му. Вече и той, и сестра му Анна са взели името Раковски. Домът е успял да внуши и на най-малките, че това роднинство е не само гордост, а и голямо задължение.“
 
Кръстьо Раковски, Лев Троцки и Добродрану Гере
 
Наред с представянето на общата атмосфера в къщата авторката прави блестящи портрети и на най-важните фигури от рода, най-вече на д-р К. Раковски. Всъщност, макар и да представя нови и непознати факти и сюжети от битието му като политик и политически писател, тя дори не разказва една голяма част от перипетиите на живота му и от разнообразните форми на интелектуалното му осъществяване (така например в повествованието не е намерил място разказ за временното сближаване на д-р К. Раковски с Кръга “Мисъл” около 1910 г., за времето на прочутия бойкот срещу официалния Славянски събор; не ни е разказана историята с написването на по-ранната знаменита, остро критична срещу имперската политика книга “Русия на изток”). Но това е съвсем естествено за едно повествование, което се стреми да представи единството на рода, където все пак основен герой е старата варненска къща – не само свидетел, но и сякаш персонаж в това историческо битие.
Книгата на Мери Тинева-Луканова е прекрасно написана, като наистина са съхранени в редица случаи при спомените говорните особености на нейните предци, показани са смените на социалните стилове в тези така важни български градове, представена е и динамиката на интересите на тези видни български интелектуалци, мъже и жени, през почти цяло столетие.
Интересът към личността на д-р К. Раковски – блестящ интелектуалец и участник в международното социалистическо движение, с изключителен престиж и високо институционално положение, превърнал се в една от трагическите жертви на престъпния Сталинов режим, продължава да е изключително висок както в България, така и в Русия, Румъния, Франция и други страни. Книгата, дори само с вплетената в нея история на д-р К. Раковски, ще има голям успех, но както вече стана дума, тя не е само това. Повествованието показва и свидетелства, че в центъра на Варна е съществувало в продължение на толкова десетилетия едно живо огнище на просвета, култура, цивилизация, едно място, където са се водили толкова важни дискусии, където хората са чели, говорели и писали на няколко езика, където те са се чувствали с основание абсолютно пълноправни европейци.
 
 
Заглавие
Ваятел на съвършено слово 
Рубрика Критика | 2008 / март 
Съдържание
Деньо Денев е роден през 1946 г. в Сливен. Инженер-химик по образование, работил е предимно като журналист. Има издадени книги, с поезия, литературна критика и публицистика. Съставител е на антологията “200 български поети от 20 век”. Автор е на пиеси. Негови творби са преведени на руски, украински, турски, иврит, китайски и други езици.
Носител е на литературната награда “Атанас Далчев”.
    
(Квартет)
Деньо Денев
1.
Ако тръгнете по пътеката на есента, ще срещнете едно остаряло момченце, което търси едно златно ключенце. Това е лирическият герой в поезията на Валери Петров. Поетът притежава остро чувство за детайла, от невидими и банални на пръв поглед неща (например от една изкорубена грамофонна плоча) той изтръгва поезия - земна, ненатрапчива, но мъдра и пленяваща. За това допринася, разбира се, и съвършено изваяният стих.
Но Валери Петров не поетизира само малките обеми, дребните неща от живота. Той има творби, които са сътворени с космогоничен замах. Такова е стихотворението “Сбогуване с морето”. При прочит то поражда чувството за сливане с безкрая.
2.
Няма добри и слаби писатели. Има писатели и пишещи. Тази мисъл принадлежи на Роланд Барт. А различието между писателите се дължи на тяхното различно умение да си служат с две оръжия: езика и въображението. Валери Петров е истински виртуоз във владеенето на езика, в изграждането на стиха. В това отношение се родее с Яворов и Смирненски, които са безкомпромисни майстори на формата.
В творчеството на Валери Петров много са примерите, които категорично доказват, че и въображението е подвластно на Маестрото. В цикъла “За кучета и котки”, сътворен преди няколко десетилетия, е включено и стихотворението “Злополука”. То завършва със следните два стиха:
бе всяка лампа котараче
със два мустака от лъчи.
Вече на достолепна възраст - 87 години, поетът помести нови творби, сред които и стихотворението “Пролет е…” От него са следващите две строфи:
А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа, отворен за хората,
топката влиза им във кварталния храм.
И от тук почва чудото: посред литургията,
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма си се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут…
Двата примера блестящо илюстрират искрящото въображение на поета, отлято в превъзходна форма, иронично нюансирано.
Езикът и въображението при Валери Петров си партнират пълноценно. И от това партньорство се раждат прекрасни творби. Във всички области, в които той твори, създава шедьоври. В киното, в драматичния и кукления театър, в литературата за деца. Смайващо е неговото преводаческо дело: целият Шекспир, Жак Превер, Киплинг, Джани Родари… монументалният “Фауст” на Гьоте. И през всичките години вдъхновението му не пресеква. Сътворява Нови и Още стихове. Талантът на Валери Петров може да се оприличи на голямо, иглолистно дърво, което винаги е зелено. И неговата виталност се подхранва с пословичен труд.
Ето защо - при най-дълбоко уважение към личността му и респект от творчеството му - за Валери Петров може да се каже: Гений на трудолюбието, ваятел на съвършено слово.
3.
През 2003 година издателство “Захарий Стоянов” издаде антологията “Български поети”, на която съм съставител. Премиерата на сборника се състоя на първи ноември в Националния дворец на културата - зала № 9. В литературното четене тогава взеха участие повече от 30 поети, сред които Павел Матев, Лиляна Стефанова, Евтим Евтимов, Найден Вълчев, Надя Неделина, Георги Константинов, Иван Цанев, Паруш Парушев, Екатерина Йосифова и др. След няколко години Лиляна Стефанова сподели: “Друг такъв поетичен празник не е имало”.
Интересна е предисторията на този празник. Венцеслав Кисьов (актьор и поет, по него време на работа в издателството) позвънил на Валери Петров и го поканил да вземе участие в представянето на антологията. Маестрото троснато запитал: “Каква антология? С кое стихотворение съм включен в нея?” Казали му заглавието на неговата творба, занесли антологията в дома му. Но определен отговор на поканата не последвал.
Тази “случка” Венци ми разказа половин час преди обявеното начало. И обяснимо е, че се чувствах на тръни. Но когато десет минути преди седемнадесет часа в залата влезе Валери Петров с антологията в ръка, разсъмна пред очите ми. Посрещнах го, целунах му ръка и го съпроводих до първия ред. Тогава той попита: “Кое стихотворение да прочета? Може би това, което е в книгата?” Отговорих: “Само него!” Така и стана, прочете “Сбогуване с морето”. И за мое удивление, в края на вечерта, се нареди на опашката за автографи. Паметни, незабравими мигове.
4.
Ако трябва да посоча само пет стихотворения от българската поезия - в този “елитен отбор”, в който № 1 е баладата “Хаджи Димитър”, ще включа стихотворението “Сбогуване с морето”. То достойно представя своя автор и българското художествено слово, може със сигурност да устои на жестоката ерозия на времето.
Впечатляващо със своята трезвост е откровението, което Валери Петров прави в интервю, поместено в столичен всекидневник в края на ноември 2007 година: “А за безсмъртие да не говорим, става дума най-много за известно “следсмъртие” благодарение на някое стихотворение, което би могло да се опази в антологиите и, дай Боже, в паметта на хората.”
Такова стихотворение, което не само би могло да се опази, но и прави чест на антологиите, е “Сбогуване с морето”. Защото е сътворено с неподражаемо стихотворно майсторство. Защото е посветено на непреходна тема: Морето, което олицетворява живота, природата, вечността.
 
 
Заглавие
Вера Балева 
Рубрика Поезия | 2007 / ноември 
Съдържание
Вера Балева е родена в с. Търнава, Монтанско, живее в София. Работи като библиотекар, занимава се с реклама. Автор на стихосбирките „Мравка” (1993), „Алиби за безсъние” (1993), „Някъде вън от живота” (1999) и „Резенче ябълка или една история за Наталия и Калуд в 29 стихотворения” (2007). Публикува стихове в сп. „Пламък”, сп. „Читалище”, в. „Век 21”, в. „Литературен глас” и др. Лауреат на конкурс „Христо Фотев” (2006).
  
Вера Балева
 
„На мрака – само с омерзение”*
мракът твърди че е безкраен
не му вярвай – лъже
ето ти сега едно слънчево резенче –
може да се използва за фенерче
а мракът се страхува от фенерчета
и от свещ  даже се страхува
да не говорим за ужаса му –
от клечка кибрит
той сe облича във фрак
и ако забелязваш винаги е във фрак
защото често го канят на вечеря
а и него навсякъде го канят
той подчертано сваля мрачната си шапка
и мрачно се ръкува с всички
казва най-мрачните поздрави
които приличат на гримирани ругатни
винаги твърди че ти е приятел
и те потупва по рамото
с най-черните ръкавици –
които използва за този случай
седи мрачно и говори за себе си
за своето потъмняло аз
че той е първоизточникът на всичко свястно
и че е ако не е той –
не можем да знаем за светлината
не му вярвай – лъже
ако на негово място беше светлината
тя никога нямаше да твърди –
че благодарение на нея знаем за мрака
 
* Заглавието е заето от Селинджър
 
 
Точно в 14 часа следобед
 
                          „Ще повярвам в слънцето,
                          ако и то повярва в мене.”
                                          Йордан Радичков
 
това е едно жълто кафе
извънредно е –
в най-жълтата чашка
която имам
седя срещу слънцето
и този път трябва да устоя
на неговия поглед
длъжна съм
а и това е единственият начин
да станем равни –
щом светлината му е единица мярка –
за моето светоусещане
само да ми повярва
кафето продължава да е жълто
в най-жълтата чашка
която имам –
и е извънредно
точно в 14 часа следобед
когато устоявам
на слънчевия поглед
а на свой ред
слънцето сваля от един лъч
парещата си ръкавица
и се здрависва с мен
 
 
Камбаната ще извести
 
и ти ще се обърнеш да ме гледаш
а булевардът –
по-конкретно минувачите
ще ти попречат
и аз ще се изгубя сред палтата им –
почти безцветна
ще търся някаква градина
за да си почина –
защото погледът ти ще се влачи
като посребрен вагон подире ми
и ей така – без релси
ще прогонва птиците с шума си
светът ще се отдръпне
дори градината ще се уплаши
и ще хукне
а аз звънтящата –
ще спра съвсем изнемощяла
някъде по обед
до църква „Седмочисленици” –
където със дванайсет удара
камбаната ще извести
че съм довлякла погледа ти
като посребрен вагон –
във своето завинаги
 
 
Втренчено и любопитно
 
това е най-дъждовната ми рокля
и закачалката
която я облича
се усмихва съучастнически
от най-дъждовната ми рокля
падат капки –
които са на капки
и капките на капките –
отново са на капки
и капките на капките на капките –
на капки
и така нататък
и сигурно се подразбира
че отцежда –
най-лекомисленото ми присъствие
във лятото –
на тридесети юли
че капките прибирам във хербарий –
да изсъхнат
и някъде през януари ще ги гледам –
втренчено и любопитно
като филмче –
което ще си прожектирам
ако случайно ми се гледат капки
 
 
Горе просто е едно лозе
 
прозрачна съм –
когато слънцето слиза от лозето
и с лъчите си носи кошница
и е септември –
прекалено септември в средата си
прозрачна съм
и през мене се вижда пътеката
тя отвежда към къщата –
която не е боядисана
цветовете й предстоят
като минало
защото миналото е всъщност
една измислица в бъдещето
продължавам да съм прозрачна
а ти слизаш до лявото рамо на слънцето
и нищо не носиш освен себе си
нали няма да ми разказваш за горе
горе просто е едно лозе
а аз съм прозрачна
заради теб се разтворих във въздуха
и присъствам във този септември
особено във средата му –
когато се спускаш към мене
и миналото ми предстои
ще си го измисля – препълнено
после ще боядисам къщата –
в цветовете на обръч
и нищо ново под слънцето
което с лъчите си носи кошница
а ти се завръщаш във вид на грозде
 
 
Все пак във вените
ни текат стихотворения
 
                          На Юлиана Радулова
 
днес си порязах ръката
беше толкова съвършен следобедът –
трябваше да предвидя
взрива в хармонията
(горката – толкова е мимолетна!)
зарязах синята чашка с кафето
една песен
стихотворението което пишех
телефонът който винаги звъни
в четири часа – като часовник
и някой се обяснява в любов
навярно е нечий абонамент –
а аз все се възползвам и слушам
пък и толкова е интересно това „обичам те”
толкова е интересно
но сред тая хармония си порязах ръката
и хукнах за помощ
като неочакван завършек на всичко
когато ме промиваха и превързваха 
толкова се разочаровах от себе си –
смятах че във вените ми текат стихове
а от тях капеше обикновена кръв
 
 
Заглавие
Ветераните на варненския театър- портрети от Сия папазова
The veterans of the Varna Theatre 
Рубрика Неюбилейно | 2006 / април 
Съдържание
Сия Папазова
Ветерани... От латинската дума “ветеранус”. Стари, изпитани воини, с вехти, зараснали рани по телата и в душите им. С гърдите си защитили духовността и красотата. Имат още еди н отличителен белег – безсребреници. Словото всъщност е предназначено за всички, които дойдоха млади-зелени във Варненския театър и оставиха в него сила, дързост, златото на младежките си години и си тръгнаха, без да грабнат нещо за себе си, горди, великодушни, безкористни.
Тънката черта между двете хилядолетия бе съдбовна граница, която премина през тях, раздели и проби редиците им.
Границата... Не я достигна Ана Феликсова... Когато младостта на тази варненска артистка минаваше по главната улица, пред нея се отваряше коридор от възхитени погледи. Усещаше се лек ветрец от мъжки шепот. Може би това беше нашата Мерлин Монро?
Не я постигна Яким Михов... В зелените му очи, с диаболичен блясък живееше неговото възхитително присмехулно изкуство.
Съвсем мъничко не достигна на Ева Димитрова, чиито героини пърхаха като разтревожени пеперуди и в края на краищата се превъплътиха в онова въздушно шалче, което тя кокетно връзваше върху деколтето си.
С фаустовска въздишка си отиде Преслав Петров и сложи един последен удивителен знак върху изповедната си книга “И ако това не е живот!”.
Остана в онзи век Стефан Джуров...
На Иван Пожарски не му достигна една година до двехилядната. Пожарчето, както ласкаво го наричаха колегите заради търпеливото му и добро сърце.
Прескочиха чертата, но със задъхани сърца Георги Парушев, Кръстьо Момчев, Леон Конфино. Бяха приятели. Разбираха се прекрасно. И тримата – много свестни директори на Варненския театър. Те сложиха “ред в танковите войски” и управляваха театралното войнство твърдо, в същото време деликатно и отстъпчиво.
В началото на новия век си отиде Цветан Цветков, режисьорът, който със завидни литературен вкус и култура даде път на високата руска класика – “В навечерието”, “Маскарад”, “Варвари”... И сложи херкулесово рамо на съвременната българска драматургия – “Петлето”, “Биволът”, “Една калория нежност”...
Един по един направиха своя последен поклон царствената Мария Спасова, достолепната Надежда Хипократова Михова, Стефан Василев, когото проф. Гочо Гочев нарече “царят на малката роля”... Димитър Хаджиянев, този фландърски мъж, с балдуинови черти, който мистично остаряваше красиво и по същия красив и рицарски начин слезе от сцената на живота... Евгений Бакалов – беше като Санчо Панса, но не този от Тобосо, а от варненската сцена, първичен, обаятелен копиеносец, тотално предан на изкуството... Мечтана, но не изиграна от него роля.
И се спусна на тежки дипли завесата след тях. Всички те оставиха във Варненския театър своите енергии, наситиха пространството му с полева форма на материята, с паралелни светове и сега като че ли в това пространство прескачат искри, чува се шум от шепот, нечии бързи стъпки, падащо на меки гънки кадифе. Преминават вихри от състоял се някога неповторим живот.
Но на онзи редут стягат редиците ветераните. Запушват пробива. Неотдавна говорих по телефона с актрисата Ваня Петкова и чух един звънък глас, запазил своята свежест и закачливост. Тази пролет Ваня Петкова, която стъпва на варненска сцена през 1932 г., нежната миловидна Ваня, навършва 95 години. Какъв прекрасен житейски подвиг! Синът й ми каза, като криеше нежността си: “Ами че тя доскоро взимаше стъпалата нагоре-надолу като коза...” Да е жива и дълголетна. Тя е жив свидетел и участник в първото десетилетие на Варненския театър. Изумително.
Сега, като хвърлим поглед назад, можем да кажем, че Варненският театър е голям късметлия. Случи с режисьора Станчо Станчев. Тук той се развихри, проблясквайки със сините си очи. Майсторът! Така го наричат приятели и колеги, защото създаде еталонните представления – “100-годишно смешно театро”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Добрият войник Швейк”, “Малки комедии”, “Ревизор”...
На Варненския театър му провървя на драматурзи – господата Злати Терзиев, Кръстьо Дренски. Мъже сериозни, умни, хлевоусти.
Варненският театър бе щастлив със своите художници Кина Петрова и Живко Димитров. Една тънка жена с много вкус, мяра и чистота. И един мустакат, с комитски вид мъж, с дълбок, жив, ироничен усет за театър.
О, Варненският театър най-много случи на актриси. Какви тигрици преминаха през неговата сцена с тиха усурийска стъпка. Аз няма да изреждам ролите им. Няма да ги подреждам по заслуги. И ще започна с Лина Кирпикова, която изправяше залата на крака, мъничката Лина, която взривяваше публиката в ролята на Димитрица от “Любов необяснима”. Лили Радичева, с нейните печални очи на Елица от “Гераците”. Катя Динева – театралната гордост на Варна, звезда, почетен гражданин. Грациела Бъчварова – очарователна, генетична актриса, потомка на рода Бъчварови и Захари Стоянови. И още една ветеранка, колкото невероятно да звучи това, буйната, ексцентрична Стефка Симеонова, която сега грижовно възпитава внучето си някъде около Виена. Каква беше тази ваша карма? Какво беше това френетично служене на театъра? Театърът над всичко! Театър във всяка фибра на съществото. Театър в живота и живот в театъра, без граници и пестене. Театър над битието, бита, дома дори, над прагмата... Скандални, възвишени, нелицеприятни, чудати, влюбени и разлюбени, намразени и намразващи, мъдри и авантюристични. Наивни и всеопрощаващи. И всички до една – характери. Какво бяхте вие? Вихрушка! Преминахте като смерч. Заедно с вас от сцената не просто слязоха няколко поколения артистки. Слезе неординерният, неповторимият, изключителният женски характер. Плисна една вълна, особена, тъмна, изумрудена, плисна, близна брега и се отдръпна. И може би никога няма да се върне същата.
Варненският театър беше горд със своята гвардия от мъже актьори. Петър Велчев донесе в театъра диханието на Добруджа. Иван Нанев, който притежаваше земността на неземната Розова долина. Посвети й нежни стихове. Васко Ляпчев, който безразсъдно размени, като Ричард Лъвското сърце, едно море за една сцена и изля мъката си по солената вода в прекрасни рими. И Данчо Мутафов, перфектен, изискан в словото си. И Георги Михов – актьорът, който винаги откриваше една сълза в смешното и нещо смешничко в сълзата. Още се вихри на сцената. Нека се вихри. По този начин все още го има мостът между неговото изключително поколение и другите... Данаил Мишев! Като Сирано, едничък останал във форта да брани героичното и позитивното. Той превръщаше безлично, схематично, формално написания тогава “съвременен положителен герой” в страст, очарование и пример за подражание.
Варненският театър имаше късмет и с помощник-режисьора Димитър Сапунджиев, син на легендарния инспициент Сапунджиев-баща. Интересно явление беше и Атанаска Бакалова – строга, архивзискателна, отстранено присъстваща в театралния живот. И някак чудно, мистично прописа. От нейното, на пръв поглед лишено от емоции същество, се роди авторът на топли, чувствителни талантливо написани книги и пиеси. Някои от тях наградени и играни на българска сцена. За мен нейният случай е дълбоко поучителен. Никога не бива да етикираме човека, защото той е неизчерпаем и неподражаем в своите прераждания. Между другото Атанаска е най-младичката и най-перспективната ветеранка.
На Варненския театър му тръгна по вода с музикалния репетитор Малина Михалкова, родоначалник на театралното трио: Георги, Веселина, Стоян. Динамична, навита, гласовита, пианото стенеше и плачеше под нейните силни, крилати ръце.
Варненският театър случи на счетоводителки и касиерки. Берка Вечева, която дойде синеоко момиче, направо от училищната скамейка. Целият й млад живот премина в театъра, изписа тънки сложни сметки, дълги като антични колони. И строгата Петранка Ганчева, която рядко се усмихваше, но усмихнеше ли се, лицето й ставаше прелестно и добро.
В театъра предано работиха Желязко и Нейка Попови, Юлия Берова – гардеробиери.
Хени Леонидова – перукер.
О, всички вие, които обличахте и събличахте артистите, гримирахте, сресвахте, пудрихте и търпяхте тези нервозни същества, понасяхте с библейско търпение прищевките и избухванията на най-ранимата професия. С вас Варненският театър беше щастлив.
Щастлив беше и с опитния, респектабелен театър-майстор Иван Шишманов, който тайно обичаше актьорския занаят и сцената може би повече от себе си.
Украшение на театъра беше билетопродавачката Петя Манова, елегантна, любезна, почтителна, която предлагаше театралния билет като кюлче злато.
Нима ще забравим сериозния, внушаващ страхопочитание, обладан от чувство за мисия инспектор-салон Георги Вечев?
Театърът случи на шивачки и шивачи, кротки, търпеливи, сръчни:
Михаил Хаджиев (Мишо). Само при него си шиеше панталони бъдещата руска звезда от армено-български произход Филип Киркоров. Димитър Григоров, Петра Великова (Петя), Николина Гроздева (Нинчето), Недка Ганчева...
Ами завеждащият постановъчната част с фамозното име Тодор Живков? Точен, пунктуален, перфектен. И неговата помощничка и съпруга Жени Живкова. Дама с огромно вътрешно самообладание и завидно възпитание, вероятно получено още през първите седем години.
Ами дългогодишният сценичен работник Жеко Костов, който дойде в театъра млад, със силни ръце. Вдигаше като перце тежките кулиси, а се оттегли с напълно побеляла, както казва народът ни, бяла като сняг коса.
Още помним магьосницата на шапките Елена Томова.
И идва ред на Мария Керемидчиева. Сега твоята професия, Марче, се нарича мениджър. А това, което правеше в театъра – “мениджмънт”. Ех, Марче, какъв беше този твой мениджмънт, тази твоя широка мрежа от контакти, която държеше в бойна готовност ученици, войници, трудоваци... Каква беше тази твоя тръба, която свиреше сбор и зовеше цялото варненско войнство в театъра... Как го правеше това?
Ами Жени Коларова - художник-изпълнител, която работеше самотно и сиротно в онова огромно хале, сред буркани, кофи и четки, потопени до края на дръжките в боя. Студеното ателие, студените пръсти...
И накрая имаше късмет Варненският театър и със суфльорите. Пенка Богданова, с нейното сърце, което бие понякога в неравен ритъм, защото е добро и привързано към хората. Какво е това чудо, Пенке?
Ей, колеги, живи сме. Прескочихме чертата между две столетия и продължаваме напред. Какви столетия? Между две хилядолетия. Да станем на крака и да се поздравим с този най-голям житейски подвиг, защото заедно с нас, чрез нас, прескочиха чертата и тези, които ги няма. И този Театър! Измъкнахме го, придвижихме го напред през житейската джунгла, през мъртвата хватка на времето, през гъстата, отровно зелена трева на забравата и го пуснахме да върви, да се вихри и лута в пространството, да се губи в космоса на годините, където, ако се надигнем мъничко на пръсти, ще видим блестящата му орбита, необозримото му бъдеще и други, нови, нови хора...
Ветерани! От латинската дума “ветеранус”, воини с вехти рани по телата и в сърцата, с гърдите си пробили път на духа и красотата.


      Non-Anniversary: The veterans of the Varna Theatre – portraits by Siya Papazova.
 
 
Заглавие
Вечната и Святата и Морето.
About a competition dedicated to the sea song lyrics. 
Рубрика Без рубрика | 2005 / януари 
Съдържание
     Списание “Морски сговор”,1927 г., издание на книжовно-правния отдел на “Български морски сговор” – Варна, с редактор кап.1ранг Сава Иванов известява:”Обявява се конкурс за написване цикъл от няколко стихотворения-песни, които да имат за съдържание морето, стремежа и любовта към него, живота на моряците и сроден сюжет. Песните трябва да бъдат куплетирани, да имат ритмическа форма. Желателно едната от тях да има формата на марш или химн. Всеки българин може да участва в конкурса.”
     Върнем ли се към поетичния свят на предхождащите години, откриваме в различна степен вдъхновение и философски размисъл пред морската шир, нейната романтика и тайнственост - независимо отсъствието на автори, посветили поезията си изцяло на тази тема.

     Привет вам, класически талази!
     Привет вам от наший Балкан!
     Не идем като гости на вази,
     А стигаме скъпий си блян!
     Иван Вазов-”Пред бялото море”
     
     Море-сърдито, отразило
     заоблачени висоти,
     море, що с теб се би сравнило
     по далечни красоти.
     П. К. Яворов -”Към морето”
     
     И ето, облак над морето
     полита, нейний сън пленил,
     там скрити тайни той прочете
     що с клетва Бог е вкаменил.
     Теодор Траянов -”Над морето”
     
     Живея сред рибари тук и любя
     Безоблачната им мила простота.
     Плени ме тяхната природа груба,
     Де грей сърдечност, честност, доброта.
     Константин Величков-”На морския бряг”
     
     Както и стихове на Димитър Бояджиев, Христо Ясенов...
     Именно отсъствието на трайна насоченост на родната поезия към морския свят и неговите съпътстващи труженици, е предизвикателството на идеята за въпросния конкурс. В подкрепа е и статията на проф. д-р Янаки Арнаудов -
     “Литературният конкурс”, поместена в списание “Морски сговор”, в която споделя... “Ние до днес не притежаваме морска поезия в истинския смисъл на думата, каквато имат например немците в дивната морска симфония - “Нордзее”, гдето Хайне е възпял Немското море във всички негови ликове по гениален начин или каквото са дали Байрон в “Чайлд Харолд” и Виктор Юго в редица стихотворения. Това бие още повече на очи, като се вземе предвид колко много планините и горите владеят нейната поезия. Да привлече вниманието на нашите поети към морето - тоя неизчерпаем източник на дивна поезия е безпорното значение на литературния конкурс на нашето списание...”
     Независимо от твърденията, обявеният Общобългарски конкурс на морска тема е предшестван от изяви на варненци в областта на поезията, прозата и публицистиката “поместени в всекидневния и периодечен печат. Сред тях са стиховете на Воскресенский, обединени в “На морския бряг”, на Добрин Василев - “Тритон .Нереиди” и “Неваранската морска битка”, на Христо Енчев - “Море приказка”, на Крум Кънчев - беседата “България и морето” и стиховете в проза “Родно море”и др.
     През април 1928 г. журито на конкурса с председател проф.д-р Янаки Арнаудов оценяват достойнствата на представените творби от 46 автора и огласяват единодушно решението:
     “Най издържаният цикъл с мото “Чайка III”, състоящ се от песните “Морето”, “Моряшка песен” и Рибарска песен” като в него се чувства най-силно могъществото на морето „пленило душата на поета. В песните има възторг и бунт, умиление и жажда „резигнация и примирение с онова, което човекът на морето има. Песните на “Чайка III”са най-издържаните по ритъм, рима, пауза. Със стегнатия си и чист стих, те заемат ПЪРВО МЯСТО и заслужават най-много наградата. И затова журито я присъжда на г-жа ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА!”
     
     МОРЕТО
     
     I
     Когато се плакнеш, спокойно и светло огряно,
     и златният пясък обливаш в елмазена влага,
     и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
     венци водорасли и бели огърлици пяна...
     
     Когато разтила със сребърни чайки обшита,
     атлазена мантия, снела цвета на небето,
     и сякаш примамвал, от сладостна нега обзето,
     към своята светла безкрайност, гальовно разкрита...
     
     Тогава аз искам - люляна над твоята бездна,
     във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
     да сещам през клепките слънцето някъде горе,
     и в лека забрава потънала, в сън да изчезна...
     
     II
     Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
     и с ярост подронваш крайбрежните черни скали,
     и сякаш в своята паст да погълнеш земята,
     създало си всички стихии, страхотни и зли...
     
     Когато изплашени, чайките бягат високо
     и някъде в мрака сирени злобно зоват,
     и малките лодки рибарски в измамна посока
     се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път...
     
     Тогава в мен пламва безумната жажда на риска -
     със своите мънечки сили да вляза в борба
     и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизо,
     тъй както се вглеждам и боря със своята съдба!
     
     Любопитен е фактът, че година преди въпросния конкурс, Елисавета Багряна издава стихосбирката “Вечната и святата”, която съдържа и цъкъл от стихове, посветени на морето. И в двата случая налице е дарованието й да предава с неоспорим поетичен език внушенията на спокойното или гневно море, на златистия пясък волните сребърни чайки, черните скали, рибарите и техните лодки.С възторг и умиление, с преклонение пред многообразието на морската шир.
     След наградената Елисавета Багряна, с най-похвални думи е отбелязано участието на поета Николай Ракитин от Плевен, който през 1924 г. издава книга със стихове “Морско лято”, а на конкурса се представя с 12 песни, в които морето е сравнимо с могъществото на свободната душа, с копнеж към вечността. И ако някой почувства необходимост от усамотение, Николай Ракитин му внушава:
     
     Искам ли утеха,искам ли покой,
     Там иди, вълните де се блъскат с вой,
     Там брегът е стръмен, мрачен, каменист,
     Вятър не люлее ни трева, ни лист.
     Чайки се не вият и не пискат там,
     Как ще се усетим безнадежно там,
     Как ще се снижиш в тръпки плах и примирен,
     На вълни от воят див и разярен.
     И с безкрая на безмълвни небеса,
     Бога ще почувстваш в своята душа.
     
     Безспорно, тези стихове потвърждават богатото творческо въображение на поетите, раждането на образи, които с всеобхватността си достигат до нас с най-малкия детайл. Именно Николай Ракитин с тънкия си усет към красивото достига до многопластов образ на властелина-море и извисява морската тема в поезия и преоткрива вечното в сърдитото гневно море, вплело в обятията си кораба видение.
     
     Той пристанище не търси.
     От беди не бяга той.
     
     Буря се пред него кърши
     и след него е покой.
     
     В инициативата на списание “Морски сговор” участват варненците Васил Павурджиев, Крум Кънчев и ученикът Емил Георгиев, който с И. Н. Булев от Свищов, Стоян Шинов от Пазарджик, Йордан Ковачев от Плевен и Георги Караиванов от София получават привилегията творбите им да бъдат публикувани.
     Равносметката на конкурса?
     С изключение на Елисавета Багряна и Николай Ракитин не се отбелязва участие на поети, изявили се вече със значими творби на морска тема.Но, от друга страна, привлечени са млади хора,които според “Морски сговор”:... тепърва ще започнат да дават стихотворен израз на кипящия си вътрешен живот - или хора, които, ако не пишат сега за първи път стихове, са славели поетическата си лира в особено редки случаи на живота си. В това отношение целта на организаторите да привлекат първите наши поети не уепя.
     Защото Багряна и Ракитии бяха вече спечелени до известна степен за морската поезия.От дистанция на времето, въпреки всичко може с убеждение да твърдим, че конкурсът на Български морски сговор през 1928 г. е с положителен отзвук в културния живот не само на Варна, но и в страната. Колкото до повечето участници във форума, трябва да приемем факта, че всеки утвърден автор е зпочнал от някъде, развивал е таланта си и случайно или закономерно е прегърнал морската тема в творчеството си. За.да се множи започнатото дело “което от своя страна ще допринесе много за засилване любовта на българския народ към морето.”

ГЕОРГИ СМИЛЕНОВ


      About a competition dedicated to the sea song lyrics, announced long time ago by the “Morski Sgovor” Magazine and won by the great European poetess Elissaveta Bagryana.
 
 
Заглавие
Виделината и Мария Чакърова.
The light, the daylight and Maria Chakarova. 
Рубрика Палитра | 2005 / юни 
Съдържание
     ДИМИТЪР КАЛЕВ
     Дръпваш завеси, отваряш прозорец, очертаваш рамка за видимостта. Отвъд рамката е свят на етера – само светлина и нищо друго, освен светлина. Отсам рамката е плътен свят – вещества, повърхности, линии, ръбове, тела, полезни предмети. Ами рамката, самата рамка, през която се случва това „отсам-отвъд” или обратно?...
     Ако бях художник, сигурно щях да окачвам по стените на галериите само голи рамки. Първо, поради безпомощността на хората пред отвъдните или отсамните светове. Второ, поради инстинкта им да пипат само мястото на болката. И трето, поради странната ми представа, че талантливият художник е човек, който обикаля стените на галериите отвън и вижда това, което е зад гърба на картините си.
     Струва ми се, че Мария Чакърова цял живот рисува само рамката на един отворен прозорец, а навън е вечно лятно пладне. Нито щрих за онова, което е отвъд – там е субстанцията на светлина, и то в зенита на своето битие. Там е тържествено, дори свято, като настроение пред врата на олтар. Отсам има нещо – разбира се, че има, но то в повечето случаи е безперспективно, полузагатнато. Явно е безинтересно, защото е следствие. Всичко в картините на Мария Чакърова е композирано спрямо светлинното време, всички останали светове са пожертвани само заради тържеството на Негово величество Времето. Битието на светлината – като че ли казва художничката – е доловимо единствено като светлинно време, а времето е доловимо единствено върху ръба на рамката – рамката на видимостта. Светлината – продължава тя – е самоубиец, който се хвърля през прозореца, за да има виделина. Надвесвайки се над рамката, Мария Чакърова се опитва да рисува възвишените мотиви на това самоубийство, а там няма нищо, освен светлинно време. И следата от страданието на самоубиеца, разбира се...
     Не знам има ли друг език, в който за видимостта да има две толкова тънко нюансирани понятия – светлина и виделина. Ако застанете пред триптиха „Жега”, ще видите светлинното време, през което светлината става виделина. Не твърдя, че това е най-добрата работа на Мария Чакърова, но е една от най-емблематичните за естетиката й. И в нея има рамка – нещо като загатнат двоен прозорец, нещо като паралакс между две очни ябълки, нещо като две полукълба на малко преуморен мозък. На пръв поглед картината е претенциозно аналитична, но границите между трите части са дотолкова заличени, че дори е загубена посоката на авторовия жест и зрителят се чуди накъде да гледа – отляво надясно или отдясно наляво. Отвъдната светлина се е преметнала през рамката и нейният самоубийствен жест е разгърнат в протяжно оранжево време. В крайна сметка усещането е за топлина и умствено страдание, сияещо в лимонено-жълто. Най-отсам се виждат образите на плътни линии, наподобяващи въжета, които хвърлят сенки и като че ли очертават виделината. Виделината в тази картина е пожертваната светлина, избрала да влезе в телата на строги линии, та дано с вертикалната им източеност да спаси светлинното време. Защото за Мария Чакърова единствената реалност на изображението е светлинното време.
     Импресионизмът също се занимаваше с образа на времето, кадрираше го и като че ли по особен начин предчувстваше духа на идващото киноизкуство. Модернизмът избра да се занимава с фотоните от време, съчленени в различните видими форми – може би затова толкова обича да ги разлага. Постмодерното изкуство прие за свещена завещаната й деконструкция и сега се опитва да преинсталира някакво абстрактно време. Всички те обаче се сражават с времето – като че ли защото достатъчно не го обичат. Има художници, които се занимават единствено със страданието на светлинното време – с този негов самоубийствен жест през рамката на видимостта, който е образ на любовта. Мария Чакърова е едно от тези възлюбени деца на светлинното време.




      The light, the daylight and Maria Chakarova– good press by Dimitar Kalev.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало   Логин форма