Discourse: Duende – by Federico Garcia Lorca.

Петър Стоянов - (1.09.1927, Дъбравино, Варненско) - Историк-краевед. Завършва история в СУ “Св. Кл. Охридски). Автор на “Дъбравино в миналото” (1984), „Стара Варна в първите години след Освобождението – 1878 - 1890“ (1992), „Стара Варна на границата между две столетия – 1890 - 1912“ (1995), „Варна през древността“ (1998), „Камчийски шепот“ (2001), „Варна и войните – триумфът и погромът на България (1912 – 1919)”, “Камчийски вълнения” (2012), както и на повече от 150 статии за миналото на Варна.
АртЕнциклопедия Варна
 

Варна между двете световни войни

У българина е генетично заложено качеството на оцеляване след политически и икономически погром. В най-тежките моменти той се “хваща” за духовността, която подхранва вярата му, възвишава го и импулсира нравствените му идеали, възкресява загубени позиции и го тласка напред в общественото и икономическото развитие.
През 1920 г. общинската власт в града е в ръцете на варненските комунари и въпреки глада, безработицата и пълните с бедстващи бежанци улици, общинският съвет взема решение за създаване на първия общински професионален театър. Никой не оспорва това решение - опозицията също го подкрепя.
В началото на 20-те години още едно ценно начинание на дейците на културата и изкуството намира своя път - учредяването през лятото на 1923 г. на Дом на изкуството и културата - едно обединение за координиране творческите усилия на художници, артисти, поети, музиканти, архитекти, общо около 70 души. Целта, която те си поставят, е една - културното издигане на Варна.
В същото време възникват редица дружества на творци от различни браншове. През април 1923 г. художници, декоратори и архитекти основават свое творческо дружество. Избират настоятелство в състав: председател - архитект Ст. Попов, подпредседател - Д. Вуйчев (резбар) и Иван Радинов (живописец), секретар - Т. Иванов (живописец), касиер - Кирил Шиваров (скулптор), съветници - Г. Велчев (живописец) и Р. Жеков (живописец).
Целта на дружеството е да групира творците - живописци, скулптори, архитекти, декоратори, резбари, гравьори, и да постави началото на по-системна творческа дейност, да създаде постоянна изложба в града, да урежда временни художествени изложби, да организира художествени вечери, сказки, беседи, да съдейства за публикации на репродукции, картини и пр. Плод на тези грижи са големите творчески успехи на художниците Г. Велчев, Христо Каварналиев, Иван Радинов, на скулптора Кирил Шиваров и на много други творци и интелектуалци.
През същата 1923 г., веднага след Деветоюнския преврат, се ражда още едно творческо обединение - Дружеството на журналистите. Основателите му Антон Бойчев - кореспондент на софийски вестник, Лука и Недко Константинови и Пенчо Господинов от в. “Варненска поща”, Петър Ненов и Страшимир Страшимиров от “Северна поща”, Недю Стойчев, Преслав Преславски, Богомил Вакъвчиев, Добрин Василев и Борис Сакъзов си поставят целта чрез дружеството да осигуряват своята морална, материална и професионална защита и да работят за културно-просветното и стопанското издигане на Варна. За председател на журналистическото дружество е избран публицистът Борис Сакъзов, а за секретар Добрин Василев.
В началото на 30-те години настъпват промени в политическото управление на страната. Пада последното правителство на Сговора. Времето поставя нови задачи пред варненските журналисти. Те настояват дружеството да ратува за свобода на печата и да съдейства за журналистически морал и солидарност.
Към средата на 30-те години адвокати и чиновници завладяват дружеството. От всичко 12 действителни членове и един почетен член (Жеко Жеков) само двама са журналисти.
През разглежданите години във Варна излизат ежедневниците “Варненска поща” - от 1919 до 1944 г., “Черно море” - от 1929 до 1944 г., за по-продължително време се издават вестниците “Варненски кореняк” - от 1927 до 1941 г., журналистическият “Вестник на вестниците” - от 1924 до 1934 г. За кратко време излизат много вестници и списания с различно направление: стопанство, политика, управление, култура. Само през 1919 г. се издават 16 вестници и списания, а за времето от 1919 до 1930 г. те нарастват на повече от сто.
С развитието си като морски курорт Варна се превръща и в оживен културен център. Към средата на 20-те години в града се очертава един творчески кръг около Дома на изкуството, свързващ артистите Владимир и Коста Трендафилови, Георги Громов, Идеал Петров, Георги Георгиев, Христо Динев, режисьора Исак Даниел, литератора Васил Ставрев, публициста Борис Сакъзов, културния деец Добрин Василев, художниците Г. Велчев, Христо Каварналиев, Иван Радинов, Марин Жеков, скулптора Кирил Шиваров и др. Всички те са обединени от интереса им към литературата, театралното изкуство, музиката, художническото изкуство, поезията и от желанието да намерят пътища за изказ на своите идеи и мисли за един по-възвишен свят. Към този кръг се присъединява и създаденият в началото на 20-те години Български народен морски сговор с крилатия си лозунг “Българи, елате на морето, опознайте го, обикнете го и останете там!”. Морският сговор помага на българските творци да вперят поглед в морските дълбини, да се вслушат в рева на вълните, да уловят галещия плисък на тихото море, да споделят шепота на своето сърце от допира с морето.
Голяма роля за изпълнение на задачите на Морския сговор оказва варненската масонска ложа, основана през юни 1922 г. под името “Черноморски приятели”. Нейни учредители са 13 масони из средите на бизнеса, банковото дело, военния флот и др. В първото ръководство на ложата влизат: първомайстор - Янко Найденов, I надзирател - запасният полковник Иван Михайлов, II надзирател - капитан I ранг Сава Иванов, блюстител - Йордан Мирчев, секретар - Васил Игнатов и ковчежник - Иван Василев. През 1926 г. флотските офицери започват да играят по-голяма роля в масонската ложа, когато за първомайстор е избран капитан I ранг Димитър Фичев, назначен през 1931 г. за командир на Военноморския флот. Висшите флотски командири - членове на ложата, заемат ръководни постове и в Морския сговор. Така например капитан I ранг Сава Иванов е редактор на списание “Морски сговор”, а през 1935 г. е назначен за командир на Военноморския флот, Васил Игнатов - секретар на масонската ложа във Варна, е член и на ръководството на Морския сговор във Варна. Член на ложата “Черноморски приятели” е капитан I ранг Георги Славянов - главен секретар на Морския сговор.
След 1930 г. военното министерство забранява членството на военни чинове в масонските ложи. Флотските офицери се оттеглят формално от ложата “Черноморски приятели” и съсредоточават силите си в Морски сговор. Към средата на 30-те години варненската масонска ложа намалява по състав и дейност и през 1940 г. се саморазпуска, но за периода между войните играе голяма роля в стопанския, обществения и културния живот на града.
В стремежа си да популяризира морето и творчеството, посветено на него, Морски сговор организира през 1928 г. конкурс, посветен на морската поезия. В конкурса участват известни наши поети като Елисавета Багряна, Николай Ракитин и млади, пленени от морето поети.
Конкурсът печели Елисавета Багряна с “Черноморски песни”. В стиховете тя прониква в душевността на човека, свързан с морето - моряка, рибаря. Улавя ритъма и тона на морето и го превръща в художествен образ с цялото му величие и разнообразие.
Морето пленява и другия наш голям поет Николай Ракитин. Макар че живее в Плевен, той прекарва летните дни край Варна. От своето лозе край Галата съзерцава морето, неговото величие и мощ, неговата безбрежност, стихийност и вечност. За човек от равнината, какъвто е той, това са силни усещания, особено за поетичната му душевност. През 1924 г. се ражда първата му стихосбирка “Морско лято”. Участва в конкурса за морска поезия във Варна (1928) със стихосбирката си “Черноморско лято” и е един от първите български поети, посветили голяма част от творчеството си на морето. Така се дава път на морската ни поезия.
От юли 1926 г. в Машинното морско училище във Варна постъпва Никола Вапцаров. Във Варна той се оформя като личност, а морето дава простор за неговата романтична поезия. Отива си през 1932 г. с диплом на машинен техник и

с онзи див копнеж по Филипините
по едрите звезди на Фамагуста.

През 1932 г. във Висшето търговско училище във Варна като преподавател по френски език постъпва Николай Лилиев - нежният поет

на стъклени и ледени нощи,
тъкани от луна и самота
сред плисъка отмерен на вълните.

Две години престоява Николай Лилиев във Варна, но във Варна го чака „На гларуса изгубеният писък“ и той се връща към брега със стихосбирката си „Край морето“. Лилиев дава друг тон на морската ни поезия, на безмълвното море, на спящите крайбрежия, на „тишината в мига на затихналата буря“, на метафоричната представа за морето като вечно движение нагоре по гребена на вълната или в тишината след „деветата вълна“.
През 1932-1933 г. директор на Варненската девическа гимназия е писателят Димитър Осинин. Той е един от големите познавачи на фолклора и автор на „Празнични песни“, „Заплакала е гората“, „Душата на българина“, на пътеписи, издава няколко сборника с народни песни.
Срещите му с морето край Варна не остават без следа - двете стихосбирки „Морски ветрила“ и „Тихи пристанища“ са плод на неговото усещане за морето и човека на брега.
В конкурса за морска поезия през 1928 г. участват и млади варненски поети. Емил Георгиев - по това време ученик в Мъжката гимназия, със стихотворението си „По море“, а Васил Павурджиев с „Родно море“ и „Рибарска песен“. Основното в стихотворенията е любовта към морето, но и респектът от неговата необуздана стихия и величие.
Във Варна между двете световни войни пребивават и други поети и писатели, но те остават чужди на морето - като Йордан Йовков и автора на исторически романи Стоян Загорчинов и др.
В центъра на този богат литературен живот през 20-те години е учителят по литература, литературният и театрален критик Васил Ставрев. Неговото име и дейност заслужават достойно място в литературната история на Варна.
Васил Ставрев е роден през 1885 г. в Пловдив, където завършва средното си образование, след което записва славянска филология в Софийския университет. Прекъсва следването си след временното закриване на университета във връзка с освиркването на цар Фердинанд. Учи в Загреб и Берн и се връща отново в Софийския университет, където се дипломира.
Във Варненската девическа гимназия постъпва през 1911 г. и учителства до 1920 г., когато е преместен във Варненската търговска гимназия. Васил Ставрев почива във Варна през 1929 г. Неговата духовна наследница е дъщеря му Лиляна Ставрева - почетен гражданин на Варна.
Васил Ставрев развива своята литературно-творческа дейност във философско-естетически и социален план. Неговите статии, сказки и литературно-философски студии свидетелстват за голямото дарование на учителя-творец. Литературно-критическите му рецензии за творчеството на П. Яворов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев и други писатели са доказателство за един високо ерудиран и ярък литературен критик. Учител с широка култура и познания в областта на литературата, литературната история, философията, историята, драматургията и фолклора.
Неговите студии за поетичното творчество на П. Яворов и трагичната му съдба са не само плод на утвърждаване поетическата дарба на Яворов, но зов и вик на протест срещу омерзената българска действителност - духовен убиец на поета.
Предизвикан от философските прозрения на световноизвестния поет и мъдрец на Индия - Рабиндранат Тагор, Васил Ставрев пише творчески биографичен очерк за поета-мъдрец и превежда най-известната философска студия на Тагор „Садтана - пътят към съвършенството“.
С книгата си „Рабиндранат Тагор - мъдрецът и поетът на Индия“ В. Ставрев прави достъпни за българския читател философските схващания на Тагор за отношението на човека към света, за душевността, за злото и егоизма, проблема за любовта и редица други философски прозрения, които по това време са толкова актуални.
Големи са заслугите на В. Ставрев и в областта на театралната критика, но най-големите му заслуги в литературното и културно-историческото минало на Варна са, че заедно с други културни дейци превръщат Варна в оживен център на срещи и контакти с цвета на българската творческа интелигенция. През лятото на 1926 г. във Варна гостува група писатели от кръга сътрудници на литературното списание „Златорог“. В състава на групата са Георги Райчев, Елисавета Багряна, Вл. Полянов, Н. Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. По този повод В. Ставрев излиза с обширна статия във в. „Време“ със заглавие „Златорог във Варна“. Като изказва удоволствието на варненската публика, изпълнила Юнашкия салон, за да чуе полъха на националната ни поезия, Ставрев долавя завой в новите стихотворения на Ел. Багряна, едно завръщане, или може би едно запътване към върха на народната поезия (в. „Време“, бр. 96, 1926 г.). Според него скъсването с криворазбрания символизъм показва удивителна хармония между народ и индивидуално творчество.
В паметта на своите съграждани В. Ставрев остава с всеотдайната си обществена и културна дейност за духовния ръст на Варна.
Могат да се споменат още много имена на варненски културни дейци, които дават своя принос за превръщането на града в летен културен център на България, сред тях са неуморният професор Цани Калянджиев, Борис Сакъзов, д-р Янаки Арнаудов, Велико П. Гочев, братята Карел и Херман Шкорпил, Иван Церов и още много в областта на театъра, музиката, киното, за които ще стане дума в изложението ни.
И още едно име на неуморен и буден радетел за културното издигане на Варна заслужава специално внимание. Това е уредникът на Варненската общинска библиотека Добрин Василев.
Добрин Василев е роден в Шумен през 1883 г. Завършва класическа гимназия в Пловдив през 1911 г. След това учи право и литература в Лайпциг и Мюнхен. Войната прекъсва следването му и го зове на фронта. Завършва юридическия факултет на Софийския университет през 1916 г., след което се установява във Варна и се посвещава на културно-просветна дейност. С възрожденския си дух се оформя като народен будител. В началото на 20-те години името му се среща почти във всички излизащи във Варна вестници и списания. През 1923 г. е отпечатана първата му книга „Към отсрещния бряг“, а през 1929 г. - „По загубени пътеки“. От 1928 до 1941 г. е уредник на Варненската общинска библиотека, където разгръща всичките си сили за културното развитие на града.
Разнообразната му културно-просветна дейност, грижливо съхранена и подредена, е истинско богатство за културната история на Варна между двете световни войни.
И още един българин-патриот оставя трайни следи в културната история на Варна - полковник Петър Димков - командир на 8-ми приморски полк.
Полковник Петър Димков се установява във Варна през есента на 1934 г. и още с идването си се захваща да изгради паметник-портал на приморци, загинали по бойните полета. Средства са осигурени от дарения, а войниците от гарнизона участват в изграждането на паметника. Скулптурните фигури са дело на варненския скулптор Кирил Шиваров.
Изява на неговото силно патриотично чувство е осъществяването на идеята му да увековечи пристигането на хан Аспарух при Варна и създаването на Първата българска държава. И втората идея - да се изгради парк-музей на полско-унгарския крал Владислав Варненчик, загинал в битка с турците през 1444 г. край Варна.
Организаторският талант на полк. Димков се проявява във всяка стъпка на динамичната му дейност. Създава комитети, комисии, ангажира офицери, директори на учреждения, общински дейци, фабриканти, неуморно поддържа висок патриотичен дух сред всички и ги прави съпричастни към едно голямо и ценно историческо дело.
Най-големи са неговите заслуги за изграждането на парка в кв. Аспарухово. Успява да привлече на своя страна фабриканта Асен Николов за финансиране на проекта. Пясъчната и блатиста местност се превръща в прекрасен парк с алеи, засадени са повече от 20 000 дръвчета, а Аспаруховият вал е почистен и оформен, и на него е издигната и скулптурна фигура на Аспарухов войн - дело на скулптора Кирил Шиваров.
Каква невероятна енергия е имал този човек, за да движи и се грижи едновременно за изграждането на Аспаруховия парк, музея-паметник на Владислав Варненчик, да помага в разкопките на Римските терми в града, да бъде сред инициаторите за създаване на градската филхармония и едновременно с това да изнася сказки за природосъобразен начин на живот, да издава списание „Природен лекар“ - едно преддверие към бъдещото му поприще на изявен народен лечител.
В началото на май 1935 г. полк. Димков е преместен на служба в Сливен. По този повод в. „Черно море“ от 4 май 1935 г. излиза със статия, озаглавена „Един военачалник, обичан от цяла Варна, напуска града“. На изпращането му, освен офицерите от гарнизона и почетната рота, са кметът на града Я. Мустаков, помощник-кметовете, околийският управител, много граждани. Обръщайки се към гражданството, просълзен, той заявява: „Никога не ми е било толкова тежко, както сега, като че ли отделям нещо от себе си!“
П. Димков престоява във Варна по-малко от година, но оставя много на варненци.


През лятото на 1923 г. Дружеството на варненските художници кани своя именит съгражданин и световноизвестен художник Борис Георгиев да посети града и изложи свои картини.
„Пътуващият странник“ се завръща в родния си град и на 23 юли 1923 г. открива паметната за варненци художествена изложба от картини.
В „Предговор към моята изложба“ (в. „Варненска поща“, 25.07.1923 г.) Борис Георгиев пише: „Странници-минувачи, ние вървим самотни по друма на живота. Напуснах рано родния си край. Дългогодишните ми скитания между разни непознати страни и народи изковаха моя мироглед. Познах суетата на всички земни блага и единствено възможното освобождение на човека в съзнанието за духовната същност на битието“. И по-нататък - „Моите картини са изтръгнати от душата, при това закърмени с болките на незарасналите рани в душата ми. Всяко отваряне на този дневник е отваряне за мен на моите незараснали още рани. Граждани и приятели, моите картини не са цел, а израз на моя духовен мир“.
Варненските вестници излизат с изумителни оценки за голямото дарование на Борис Георгиев. Вестник „Варненска поща“ от 28 юли 1923 г. пише: „Художникът и видимият свят са в единение, едно цяло, извикано да изпълни едно предназначение, една свята цел на сложния и висш живот. Картини като „Странният пътник и неговата сестра“, „Пастирът“ са висша поезия на богато надарен художник. Изкуството на Борис Георгиев е едно предчувствие на бъдещето, един копнеж за светлина, една жажда за духовно възвисяване.“
Борис Георгиев е роден във Варна през 1888 г. Още юноша, едва на 14 години, се установява със семейството си в Санкт Петербург - Русия.
Талантът му отваря път в школата на големия руски художник Николай Рьорих - философ, мистик, художник-хуманист. Н. Рьорих - както в школата в Петербург, а и по-късно, когато се срещат в Индия, оказва силно влияние върху Борис Георгиев при формирането на неговите хуманистични възгледи.
През 1909-1910 г. учи художество в Мюнхен - Германия. След това тръгва из Европа и света, за да го опознае и отрази в картините си. По-късно се заселва в италианските Алпи, където през 1914 г. умира неговата сестра Катя. Тази загуба го наранява дълбоко и той я носи до края на живота си. Посещава Индия, става поклонник на Тагор, на Ганди. Рисува тях и световноизвестния учен Айнщайн. Умира в Италия през 1962 г. и е погребан във Флоренция.
По повод изложба на Борис Георгиев в Италия известният италиански художник и критик Пиеро Скарпа на цяла страница във вестник „Ил Масажеро“ (20.11.1922 г.) под заглавие „Странствуващия пастир“ пише за „изключителния талант на българския художник - плод на единение с духа на природата, на едно истинско човешко сърце, култура, която не е вече тясно национална, а общочовешка!“
Варненци се разделят с тъга с Борис Георгиев, а той тръгва отново на път по друмищата на живота, странстващ пастир, копнеещ за светлина и духовно възвисяване.
Варненци имат щастието да срещнат и опознаят изкуството на още един свой съгражданин - художника-маринист Георги Велчев.
В началото на 30-те години след дълго пътуване из Америка, Австралия, Китай и Европа той се завръща във Варна.
Напуснал Варна още през 1924 г., той е събрал и запазил силни впечатления от видяното и преживяното, от срещите си с различни страни и народи.
Първата си голяма художествена изложба в града Георги Велчев урежда през май 1936 г. По този повод вестник „Черно море“ от 3 май 1936 г. съобщава: „Днес от 11 часа художникът Георги Велчев открива изложба от картини и скици с морски и битови сюжети. Изложбата е уредена в салона на кафе „Астория“ - II етаж, ул. „Цар Борис“ № 3. Само след един-два дни се появяват впечатляващи заглавия в местните вестници като: „Един вдъхновен певец на красотата на България“ или „Изложбата е омайна красота, отражение на душевността на голям художник“.
На изложбата са показани 130 картини. На преден план са изложени големи платна - „Море“, „Нощ“, „Утро в Созопол“, „Синьо море“, „В здрач“. В тях се усеща необятността на морето, неговата стихийност. Следват по-малки платна отново с морски пейзаж - „Разбити вълни“, „Рибарска хижа“ - най-после Варна има своя голям художник-маринист.
При откриването на изложбата артистът от Варненския театър Драгомир Багаров заявява: „Много художествени изложби са устройвани във Варна, но изложбата на Георги Велчев е нещо невиждано досега. Варненци трябва да се гордеят, че наш съгражданин е достигнал такова постижение“ (в. „Черно море“, 5.05.1936 г.).
Само за десетина дни изложбата е посетена от над 2000 души и са откупени много платна.
Изложбата посещава и една група полски културни дейци, които сипят похвали за дарбата и изкуството на Г. Велчев.
Варненци не са чужди на нежния език и вдъхновената ръка на този вълшебен маринист. Картините му започват да красят салоните на държавни и частни заведения, частни домове и културни институти.
След една година Г. Велчев устройва нова художествена изложба, този път във фоайето на Варненския народен театър. Изложбата впечатлява с картини от прелестите на Черно море, неговата волна стихия и самотни печални скали. В картините си Велчев представя не само романтичните стари български крайбрежни селища, в тях се долавя и дълбоко проникване в живота на българина край морето. Те са плод на една вдъхновена и волна творческа душевност.
За художника-маринист изкуствоведът Вичо Иванов пише: „В творчеството на Г. Велчев преобладава морският пейзаж, на него той посвещава време и преданост. Богатата маринистика на този художник дойде като отговор на дружбата му с морето от ранни години. Със своята творческа дейност той показа не само красотата на морския пейзаж на нашето Черноморие, но и други прекрасни кътове от България. Неговото реалистично изкуство е част от богатството на националната ни култура“.

     Mариан Желев е роден през 1974 г. в Добрич, живее във Варна. Публикува първите си разкази през 1994 г. Автор е на романите „Свлачище” (1998), „Малката действителност” (1999) и „Сбогом, България” (2003).

     МАРИАН ЖЕЛЕВ
     
     Не обичам уличния трафик. Шум, газове, изнервени шофьори. А пешеходците ми приличат на пилета, които са си изгубили курника – лутат се едни такива изплашени, пътя не могат да намерят. На всичкото отгоре все така се случва, че някоя улица е в ремонт – я копаят, я водопровод се спукал, я асфалтът нещо...
     Така е във всеки един град с по-интензивно движение – би казал някой. Не знам обаче дали тази реплика оправдава по някакъв начин безличието на хората, с което те се разминават. Трудно ми е да възприема тяхното тотално и съзнателно понякога затваряне в самите себе си. Дори съм забелязвала, че в тази тяхна затвореност има една агресия. За малко да нарушиш правата им, да посегнеш на мъничкото квадратче свобода и те са готови да направят на пух и прах дразнителя.
     И с още много други неща не съм съгласна. При това смея да го твърдя - не само защото съм съвсем различна от всички участници в уличното движение – както от пешеходците, така и от шофьорите.
     На двадесет и четири години, когато с мъжа ми вече бяхме решили да имаме деца, претърпях тежка катастрофа. Резултатът: обездвижване от кръста надолу; счупена на две места лява ръка (която така и не зарасна както трябва); обезобразено лице (за мое голямо съжаление освен всичко друго, автомобилът се оказал с пълен догоре резервоар). Това са описания на външните поражения от инцидента, който ме сполетя. Бяха ми необходими четири години да свикна с мисълта, че по някаква си там мъглява закономерност все още съм в състояние да се наричам човешко същество. После минаха години, докато свикна с отношението на околните. И най-баналното: нужни ми бяха три години и девет месеца да убедя държавата, че съм инвалид в особено тежко положение, че имам нужда от някаква (хапех си устните до кръв, докато го изричам) пенсия и малко по-специално отношение. Защото каквото и да чувстваш и мислиш за себе си, стигаш до убеждението, че си струва да се бориш за малкото права, които ти се дават, за да имаш по-голямо основание да се възприемаш като обикновен гражданин; жена – в моя случай.
     Трябва доста упорита да съм била, защото бях от първите, които получиха една от онези механизирани колички, задвижвани от акумулатори, притежаващи даже мигачи, огледала за обратно виждане, ръкохватки като на мотопед... Също като застаряващ рокер в минивариант. Или по-скоро се радвах като малко дете, което е получило толкова скъпа играчка, че чак се страхува да я докосне с пръст.
     Та с това превозно средство обикалям улиците. Затова казвам, че много-много не приличам на останалите участници в движението. Използвам кръстовищата, нареждам се на светофарите, давам предимство... Трафикът понякога действително ме смазва. Затова не го обичам и съм склонна доста да го хуля. Дробовете ми се пълнят с газове, макар единственото движение, което извършвам, е да натискам копчето на ръкохватката. Като филтър съм. А главата ми направо бръмва – все едно съм я пъхнала в някоя камбана. Като се прибера вкъщи – празната къща, къщата, която навява тъга и ме депресира, – започвам да се давя като прекалил с цигарите пушач. Но на другия ден отново съм на улицата. Пак сред пушека, газовете, клаксоните. Няма друг начин, няма друг живот. Даже вече е крайно време да си призная, че ми е хубаво. Няма какво да си кривя душата; хубаво ми е да съм сред хората, сред тяхната лудница, газовете. Чувствам се повече жива, повече човек и за миг забравям коя съм, каква съм, какво не мога и доколко са ограничени мечтите ми. Не съм от онези жени, изпаднали в моето състояние, които ще се затворят, търсейки в отчаянието по-бързия път към смъртта.
     Имам си любим булевард. Дълъг, прав, с много дървета край общо четирите пътни платна. Тук движението е непрекъснато. Често има задръствания. В такива моменти използвам правото на по-голяма мобилност. Минавам покрай димящите ауспуси с миниатюрното си превозно средство, издаващо специфичен звук на отдавна амортизиран робот. И ей тъй, за миг само (а може и аз така във въображението си да виждам нещата) откривам завист в очите на шофьорите. Къде ли си викат: “Ех, да можех и аз сега с тази електричка да се провра в задръстването и хоп – вкъщи при жената и децата.”
     Разбира се, това трая само миг. И всичко е една илюзия. На кого му се иска да е инвалид, пък било то само защото може свободно да се провира между колите в задръстването?
     Като споменах “жената и децата”, редно е да споделя, че след катастрофата, която преживях, освен че се лиших от възможността да имам деца, а и мъжът ми си събра багажа. Не е виновен той. Аз бях тази, която настояваше.
     Ето какво ми се случи един ден обаче.
     Бях заредила догоре акумулаторите на личното си МПС. Излязох на познатия ми до болка вече булевард. Както се вика: включих на автопилот по утъпкания маршрут. Зяпах движението, хората в колите, зад стъклата. Естествено, отново имаше нескрит интерес към моята личност и особено към начина ми на придвижване (в това отношение децата нямат равни на себе си). Това както винаги не ми пречеше спокойно, с необходимата доза ирония, да се отъждествявам сама с определението механизирана забележителност и въпреки това съвсем свободно да се придвижвам по булеварда като достоен, законен и преди всичко редовен участник в уличния трафик.
     По едно време чух зад гърба си клаксон. Инстинктивно погледнах в огледалото за обратно виждане. Това, което видях обаче, ме накара да спра количката и да я завъртя в обратна посока.
     Беше един автомобил, движещ се така хаотично по пътното платно, че все едно нямаше водач зад волана. Или то май наистина липсваше такъв. Поне такова ми бе първото впечатление. Автомобилът произволно сменяше посоките. Удари се в микробус с пътници. Остана залепен известно време за него и после се отскубна, за да се насочи право към стълба за осветление. В последния момент се чукна в бронята на камион и пак се престрои в права посока по пътното платно – с все същата скорост. Мина и покрай мен (не знам кога бях успяла вече да се изтегля на тротоара, зад едно дърво, което би ме защитило при евентуално насочване на неуправляемата кола към мен). Тогава видях шофьора. Беше сам в колата. Приличаше на заспал. Челото му бе опряно на волана. При всеки удар с друг автомобил с главата си натискаше клаксона. Интересното тук обаче бе, че само неговият клаксон се чуваше, а не на останалите. Другите, даже потърпевшите шофьори, не свиреха. Явно усещаха също като мен, че нещо май с този шофьор не е наред.
     На светофара на кръстовището имаше коли, спрели на червено. Заспалият водач на автомобила няколко пъти смени платната. Като че ли избираше в коя от двете коли пред него да се удари. Реши да бъде в бялата. Чу се кратък шум – строшени стъкла от прозорци и фарове се посипаха по асфалта. Бесен, шофьорът на бялата кола излезе със запретнати ръкави – буквално. Отвори вратата на заспалия шофьор, хвана го за дрехата и го разтърси... После също толкова бързо се прибра в бялата си кола и с мръсна газ, излизаща през смачканата задница на автомобила, изчезна.
     Един, два, три автомобила подминаха катастрофиралата кола. Виждах от мястото си как всички надничат през прозореца. И само толкова. Никой не се престраши да спре. От какво ли се страхуваха?
     Минута, две – шум на линейка не се чуваше. За сметка на това с изненада установих (наистина по-късно, като си мислех, не мога точно да назова кога съм подкарала количката), че до ушите ми достига познатият ми специфичен звук на амортизиран робот. Естествено, не мога и няма да позволя някой да ми лепне определението “сеирджийка”; както и да изтървам от устата си изречения като: “Тоя че се избуха!” Много добре знам какво е да изпаднеш в беда и точно в този миг някой да е наблизо, за да ти помогне.
     Право към човека в колата се запътих. Стана ми много особено. Ей тъй, по необясними за мен причини сърцето ми заби бързо-бързо. Катастрофите не ми бяха чужди. Но не заради това. Човекът бе причината, пак казвам. Как само лъкатушеше и се удряше в колите...
     За около минута стигнах до него. През това време колите все така го подминаваха. Питах се какво му има толкова на този, че го подминават така, сякаш на пътното платно има огромна дупка и хората я заобикалят, за да запазят автомобилите си здрави (а също навярно и сънищата си спокойни, защото това, което видях, наистина не бе за пред хора).
     Веднага отворих вратата. Дръпнах човека към седалката. Ужас! Цялото му лице бе моравочервено. Дори на места клонеше към синьо. Не знаех що да сторя. Да викам – не можех. Гласът ми не бе по-силен от шума, който издаваше инвалидната ми количка. Опитах да натисна клаксона. Уви, явно електрическата система на колата бе блокирала след ударите. Какво тогава да направя, не знаех. Нямаше и как да спра някого насила. В това състояние, дето се намирах, най-много жива да ме стъпчат. Доядя ме на всички тия наоколо. Никой даже не посмя да се обади на “Бърза помощ”. Що за хора!
     Човекът явно имаше нужда от незабавна помощ, а не от възмущението ми. Стори ми се симпатичен. Даже някак познат. Може би, ако не бе така посиняло и почервеняло лицето му, щях да се сетя и за името му... Тези мисли минаха бързо през главата ми. И заемаха една малка част от вниманието ми. Основното тук бе как да помогна.
     Опитах се да бръкна в устата му. Беше ми, меко казано, неудобно. От кръста нагоре бях влязла в колата. Как се крепях – само аз си знам. Количката ми се преобърна и падна. Аз се провесих буквално на врата на човека. Добре че беше вързан с колан. Обаче продължих да правя опит да отворя стиснатите челюсти (каква ли картинка съм била!). Но не, не беше си глътнал езика. Друго е. Но какво? Сърцето?
     В яда си – защото проклинах вече през зъби сакатото си тяло – започнах нескопосано да удрям с юмрук гърдите на човека. И колкото повече го налагах, толкова започвах да откривам в лицето му все повече познати черти. До такава степен, че тези черти се наложиха върху някои мои най-скъпи и болезнени спомени... Удрях го и от време на време се опитвах да вкарам въздух в дробовете му.
     Нищо. Отчаях се. Направих последен опит с изкуственото дишане. И когато отлепих устни от неговите, го познах.
     Това бе той, бившият ми съпруг.
     Седнах направо на асфалта; сринах се изтощена, изпотена и задъхана. Не по-малка бе и изненадата ми. В същото време отчаяние и паника ме обземаха. Но какво повече можех да сторя. Седях си там на пътя. Плачеше ми се, но не заплаках. Видях халката на пръстта му. А така също и снимка на двете му деца, поставена до таблото на колата. Това беше моят мъж. А тези навярно можеха да бъдат моите деца.
     Хванах се за прага на колата с две ръце (лявата ми бе слаба, но щеше да ме издържи). Не знам какво ми стана и откъде ми дойде толкова сила. Вкопчих се здраво. Изправих се почти до лицето на този човек, който някога боготворях. И тъкмо отново да замахна с все сила с юмрук към гърдите му, когато той изведнъж избухна в зверска кашлица (подобно на моята, с която се опитвах да прочистя вечер вкъщи задръстените си от газове дробове). Толкова дълго се дави, че на моменти даже въздух не му достигаше. Но все пак успяваше да го прокара някак до дробовете си. Което бе хубаво.
     Изтощена, аз отново се озовах на асфалта.
     Моят бивш съпруг, когото не бях виждала повече от десет години, продължи да се дави. После се успокои. Започна да преглъща бързо, с насълзени очи; очакваше всеки момент явно да се задави отново. Сигурно поне минута гледа право пред себе си, без да мига даже. Явно не осъзнаваше какво му се е случило. А аз все така си стоях на асфалта, вдигнала очи към лицето му. Нямах сили за нищо друго.
     Тогава той ме погледна.
     - Господи, какво ви се е случило!? Да ви помогна?
     Скочи от колата. Все едно нищо не му е било. Вдигна ме като дете, катурнало се от коша, и ме сложи в инвалидната количка. Дори постави палеца ми на бутона за задвижване. Сигурна съм, че и акумулатора си би подарил, ако нещо с моите не беше наред.
     За щастие превозното ми средство бе невредимо. Но той не ме позна. Видя в мен един инвалид, проснал се там (странно защо!), на асфалта, до ударената му кола (още по-странно!). Помогна ми, погрижи се за мен и толкова.
     Какво друго можех да направя, освен да си тръгна. Не се обърнах. Той сигурно дълго се е чудил какво му се е случило. Може и да не е разбрал. А може и очевидци да са му казали. Тези подробности не са ми известни. А и не са важни за мен – както тогава, така и сега.
     Прибрах се вкъщи. Не сложих този път акумулаторите на инвалидната количка да се зареждат. Утре нямаше да излизам по улиците. А може и вдругиден да остана затворена. Щях да си бъда най-обикновен инвалид, закотвен вкъщи, защото съм парализирана от кръста надолу (яд ме е, че не беше от сърцето надолу).
     Но на сълзите не устоях. Какви ли не опити правех, за да ги заглуша, ала те потекоха. И за да бъде мъката ми пълна и откровена, заплаках с глас.
     Когато започнах да се успокоявам, усетих горчив вкус в устата си. Не беше от наслоените през деня газове в дробовете ми. По-скоро горчивината идваше от сълзите. Бяха измили мръсотията от лицето ми. От устата това усещане попадна в гърлото, а оттам – до сърцето, откъдето се бяха и откъснали. Така че кръгът на моята мъка се затвори и вече можех да притихна, заглушавайки и спомени, и образи от миналото.
     Зарекох се повече на този булевард да не стъпя с инвалидната си количка.

      “The Long Road to Life” – a prose piece by Marian Zhelev.

     Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. От памтивека - още от Аспаруха, който пръв го превзе от византийците, тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.
     И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен:
     - Това на е български град, тук няма българи!
     Това си казах и аз в първия ден, когато излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел “Росия”. Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!
     Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя.
     Забърквам я скоро и продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал.
     - Приморска градина? Бу сокак тут! - и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.
     Най-после излизам пи морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината. Той ми отговаря на същия език: - Иди там! Там е онова, дето дириш!
     По насочването му спирам се пред жълтия стобор, който загражда една широка шуместа градина до морето. Но вратата не видя.
     Питам един дрипав хлапак там, пак по турски:
     - Отде се влиза в градината ?
     -Там завий зад ъгъла и ще видиш отворена врата - отговаря ми по същия език и ме изглежда с любопитство, като познава в мене чужденец.
     Полюбопитствувах и аз да знам арменче ли е, гърче ли, или гагаузче и му зададох въпроса си на турски.
     -Булгар! - отговаря той.
     Признавам си, че от тоя отговор аз тъй се зарадвах, както бих се зарадвал, ако го чуех в Нагасаки или в Рио де-Янейро.
     И неволно го попитах по български:
     - Тогава защо ми не говориш по български ?
     - Ами ти защо ми говориш по турски ? - отговори той, ухилен лукаво.
     Аз му дадох двадесет стотинки да му благодаря, че е българин.
     
     *
     Приморската градина е наистина едно възхитително място въз високия бряг. Добре утъпкани, чисти, сенчести алеи лъкатушат из зеления шумак на акациите. Морето на изток, широко, равно, светло се синее с бръчкавата си повърхност и се дели от небето чрез една права сребриста черта в кръгозора. То ми праща своя прохладен лъх, а аз моите възхитени поздрави, на него, българското Черно море, което лиже българския бряг, което пръв път съзирах, пленен, като пред вълшебно видение... Сядам на кьошка, надвиснал на стръмния бряг, и пия с наслада кафето си, донесено от бюфета, като пиех с очи морската картина.
     Долу под мене са морските бани, които нямат още къпачи - къпалния сезон не е дошел още. Вълните там са прозрачни като кристал и в дъното се видят ясно морските камъчета и тъмните водорасли; брегът на север, във вид на горист полукръг, се изкроява в морето и свършва с шумест нос, дето в зеленината се гуши, невиден оттук, разкошния Евксиноград. На юг полукръгът, поразширен, се свършва с друг нос, гол, в морето: Галата. Една залутана в синия шир лодка стои неподвижна с бялото си платно, прилична на голяма белоснежна птица... Но морето, колко е то хубаво! Това море е красотата, славата, величието на Варна. Гледаш и не можеш да се нагледаш на тия светли преливи на шаровете, нежните им неуловими тонове, хармоничният простор и пълнота на тайната стихия, тихият радостен лазур, размесен със смарагдови пояси и лъскаво- сребристи реки от светлина, гледка, която би внушила Байрону най-възторжените песни, що е извлякло от лирата му елинското море.
     Уви. Варна не е била честита с някой Байрон, който да прослави морската й красота. Само покойният Шишков я прослави в стихове, които я опозориха:
     
     Ой Варна, Варна,
     столица стара,
     близо Каварна
     ти се докара!
     
     Пхюй, каква непозволителна плоскост! Да му се не види “Каварната”! До каква нелепост съблазънта на ритмата може да докара и един почтен човек!...
     Надвечер алеите се пълнят с върволица кавалери и модно накичени дами. Красният пол тук е действително красен. Какви черни очи, изразителни физиономии и страстност в движенията си имат тия гагаузки! Аз познах потомките на ония куманки, които упленяваха ума на нашите царе и стаяха български царици... А може би те са гъркини ?
     
     *
     За да видиш българската Варна, новата Варна, трябва да се отдалечиш от морето и да се изкачиш на гърба на ръта, който дели морето от Девненското езеро. По тоя рът са българските махали с новите трикатни, хубави къщи, с огромното здание на девическата гимназия, със съборната черкова в руско-германски стил, с кокетния военен клуб, с библиотеката, с държавни учреждения, с прави улици и широки мегдани, с една малка, но уредена градска градина. Две прекрасни, постлани с камъни улици, обточени с добри плочници, турят Варна по-високо в това отношение от столицата. Но всичко това има още печата на началото си, на недостроеност: доста пусти пространства стоят още.
     Чаршията, душата на търговска Варна, е в чужди ръце. Гърци, гагаузи, арменци, евреи са заловили спекулата - на българите е останала канцеларията.
     Сега се строи пристанището, в него е върховната надежда на бъдещата българска Марсилия. Брегът е претрупан с вагони, машини с разни приспособления, с работници. В новия порт плуват цяла флотилия лодки и две параходчета по службата на постройката. Един от предприемачите, г. Грозев, има любезността да ме заведе на лодка до самите работи. Аз се качих на драгът - колосалната машина за чистене морето, и гледах как тя ринеше със заглушителен шум в железни кошове, посредством огромни колела, пясъка и тинята на дъното на морето, тласкаше ги в една дебела желязна тръба, която на триста метра далеко насипваше с тях ниската мочурлива ивица земя, която дели морето от Девненското езеро. Изплувахме на вълноломите, каменни зидове, потопени във вълните, които запазват от бесния им напор пристанището, сега винаги тихо. Студени талази ни заливат с гневните си пръски, сякаш морето, мъчейки се да отвоевае отнетата му част, в яростен и безсилен бяс се спущаше на предприемача...
     Аз дваж споменах Девненското езеро. То е прекрасно, синьо, швейцарско езеро, отишло много километри навътре в сушата, заобиколено от зелени рътове. Бреговете му са обточени с висока тръстика. Представям си бъдещето, когато Девненско езеро, съединено с пристанището, ще бъде браздено от параходи, и виждам пущинака на тия брегове заместен от засмени вили, от градини и зелени алеи, когато културата, разцъфтяла чрез търговията, ще направи чудеса край тия светли води. Защото Варна, ако не може да се гордее с миналото, може да се хвали с бъдещето - нейното честито местоположение ми каза това.
     Дай боже - на дявол му куршум в ушите.
     1890 г.
     ---------------------------------
     *Разберете как другите печелят!
     

Пътепис от ИВАН ВАЗОВ

     Карикатура Стелиян Сърев
     
     Подводна скала
     
     С лошо име, с лоша слава
     аз осъмвам
     и замръквам…
     И морето продължава
     Гърлото ми да затъква.
     
     Искам
     да се блъсне в мене
     
     кораб,
     тръгнал без посока.
     Че откакто съм родена,
     ме охулват
     най-жестоко.
     
     А подмолите ми тъмни
     при опасност
     са закрила.
     Който стъпи на върха ми,
     над водата има сила.
     
     Идва ми да викам с бриза,
     Да повдигна с глас
     Морето.
     Първо:
     вижте ме отблизо,
     а пък после ме съдете.
     
     ХРИСТО ГЕРМАНОВ
     
     Дочути диалози
     
     Лекарят, след като преглежда пациентката, казва:
     - Яжте риба, госпожо Петрова! Тя съдържа много фосфор…
     Жената плясва с ръце:
     Благодаря ви, докторе! Чак сега разбрах, защо на мъжа ми му светят очите, когато се връща от риболов…
     
     Рибарят освободи малката рибка внимателно от куката и преди да я хвърли обратно в морето, рече:
     - Бягай да пораснеш. И ми доведи родителите си…
     Рибката поплува малко под водата, после подскочи пред рибаря и му каза:
     - Съжалявам, дядо, но не мога да доведа родителите си.
     - Че защо? – учуди се старецът.
     -Ами, разведени са…
     
     Стефчо отива да лови риба на вълнолома. На връщане среща съученици и се заиграва с тях. И забравя спининга на баща си на една пейка в кварталната градинка. Още не влязъл в кухнята и баща му го пита:
     - Двете рибки, които си хванал, видях. Но къде е въдицата?
     - Една голяма риба я глътна заедно с пръта! – обяснява Стефчо и хуква да търси въдицата…
     
     В аквариума доставили нов паламуд. Минали няколко седмици и другите риби го попитали:
     - Е, кажи, как е при нас?
     - Ами, добре! – отвърнал паламудът. – Обаче е много скучно!
     - Така ли?
     - Така е, понеже тука няма никакви въдици!

     Диалозите подслуша
     ТУРХАН РАСИЕВ

    И сърцето ми играе

    Животът, който ми остана,

    Ида от себе си.

    Есента е родината моя във времето. Тя

      Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory – about Nikola Indzhov, by Ivan Granitski.

      Resonance: Zhivka – confession by Panko Anchev.

      Resonance: Life in a province – thoughts of Panko Anchev.

     По повод 75-годишнината от рождението на поета.
     
     Жестът е движение на ръката. Но също и проява на великодушие, действие за забелязване. Всеки човек има своите специфични жесто8е, т.е. движения на ръката и действия за забелязване. Чрез тях или се афишира, или иска да се прикрие, или спонтанно изразява отношение чрез радост и тъга към случващото се около него или с него. Жестикулацията безспорно е тип език, чрез който се общува или се прекъсва общуването. И като такава тя не бива да се схваща в нейното моментно проявление, защото един жест може да трае миг, но може да продължава дни, години и дори векове. Колкото е по-дълга безкрайността му, толкова той е по-значим, впечатляващ и пълен със смисли. Но колко дълга може да бъде безкрайността на жеста?
     Въпросите също са някакъв тип жестове. Отговорите също. И понеже е така, ще кажа, че писателските жестове нямат възраст и "срок на годност". Те живеят, разбира се, във времето, където са родени, но съществуват, докато писателят присъства в литературата и не е забравен. От тях можем да съдим за духа на епохата, за нейната сложност или простота; за нравите, в които протича литературният живот и дори за особеностите на литературния процес. Макар че тези жестове не са единствените или най-важните критерии, по които съдим за епохата. Но те са важни критерии и не бива да се пропускат при изучаване историята на литературата.
     Избирам Петър-Алипиевите жестове, защото с него бяхме близки приятели и защото много от неговите жестове ставаха пред очите ми и дори с мое участие; други ми бяха разказвани от него, докато работехме в продължение на 7 години в една стая в книгоиздателство "Георги Бакалов". Знам, че в разказите за тях има и ред измислици, късни привнасяния, но и измислиците, и привнасянията са също жестове и трябва да представляват интерес за изследователя на литературата.
     Петър Алипиев е един от най-значимите български поети от втората половина на XX век. За него малко се говори и пише, но то е несправедливо и един ден сигурно ще се промени. Причината виждам както в особеностите на неговата поезия, така и в особеностите на неговия характер и в поведението му. Вярно е, че тази поезия по звучене не си схожда с патоса на предишното време особено на времето, когато самият Алипиев навлиза в литературата. Тогава друг тип поети се налагаха и те бяха в центъра на обществено-литературното внимание.
     Вълната на известността и славата подемаше върху гребена си писатели с по-голяма социално- политическа енергия; такива, които можеха да изглеждат добре на светлините на прожектора, да говорят гладко и да се оправят като редактори и ръководители в писателския съюз. Установяваше се друг литературен стил, какъвто нямаше преди. Смяната на поколения след Втората световна война съвпадна с преустройството на целия обществен живот В България. Новата социално-политическа система имаше своите изисквания и към устройството и представителството на СБП и на целия литературен свят. Тези неща трябва да се изследват внимателно и непредубедено без идеологеми и политически заклеймявания. За историка на литературата всичко е важно и интересно дори и тези обществени изисквания към поведението на новите "първи хора" в литературата. А представителите на новото поколение бяха хора наистина талантливи, а някои от тях дори високо образовани, със светски маниери, с дипломатичен такт, управленски размах и държавнически дух. Към това би могло да се добави и крайно полезният в такива условия кариеризъм, т.е. стремеж към властта и желание да бъдеш напред и начело. Днес да си член на ръководството на СБП нищо не означава, тогава обаче това бе особена чест, проява на огромно политическо благоволение, признание за литературна значимост, а също и стратегическо положение, осигуряващо последващо възпроизводство на литературна слава с всичките и материални, и духовни последици, и съпътстващи атрибути.
     Така би следвало да се оценява явлението "признание" или "непризнание" през годините, които наричаме тоталитарни. Устройството на литературния живот е важно условие, в което се проявяват постъпките и жестовете, задоволството или недоволството, славата или "скромността" на един или друг писател. Не бива да се правят идеологически оценки или да се търсят непременно политически причини и мотиви за положението на даден творец в литературно-политическата йерархия. Или да се твърди, както някои днес се опитват, че, видите ли, Петър Алипиев бил несъгласен със системата и поведението му е било своеобразен протест срещу нея. Като свидетел на една част от живота му смея да твърдя, че П. Алипиев наистина не беше напълно съгласен със системата, но той и принадлежеше по убеждение, по идеология, която беше наследил от рода си. Той просто се беше примирил със статута си на литературен аутсайдер и успяваше чрез хумора си да се запази от разяждащата завист, неудовлетвореност и болни амбиции. Той беше умен човек и разбираше, че като е "извън", може да извлече дори някаква лична полза.
     Когато едно писателско поведение или цял един Живот на писател е фиксиран или в анкета, или в мемоари, всичко в него придобива друг смисъл. Тези литературни жанрове са твърде подвижни и превръщат чисто личния жест на писателя в жест на литературата. Защото никаква скромност не може да бъде изтъквана, ако писателят се е решил да разкаже какво му се е случило особено ако разкаже за собствената си скромност и недоволството си, че не е бил признаван или е бил отричан. Петър Алипиев прави това в анкетата на Светлозар Игов и в книгата "Без малко Тиртей", както и с цяла серия анекдотични разкази, които той дълго време публикува в периодичния печат, но не ги включи в последната книга. Това са засега автентичните свидетелства за неговото житейско и литературно поведение. Малко са все още спомените за него. Но аз познавах този поет. И този човек! Вярно е, че в последните пет-шест години от живота му малко пооредяха срещите ни, но това беше време на умиране на приятелства, на преоценки, на разочарования, самозаблуди, клевети, подвеждания и т.н. Не бих казал, че сме променили отношението си един към друг. Дори Петър Алипиев ми подари последната си "Лирика" с надпис: "На Панко роднина по дух". Винаги съм искал да изследвам поезията му, но и да напиша нещо за самия него, за характера и постъпките му. Освен че работехме шест-седем години заедно, но и повече от десет години бяхме съседи и дори след напускането на издателството се срещахме почти всеки ден. Така че мога да твърдя, че го познавам много добре. И може би повече като човек, отколкото като поет. Защото да познаваш един поет, означава да умееш да го анализираш и тълкуваш в неговата автентична дълбочина и значимост. А кой критик е заслужил това право...
     Беше много страхлив за съдбата си човек. За него оставането без работа бе трагедия. Затова, колкото и да демонстрираше гордост, самочувствие и независимост, беше готов на унижение, за да спаси службата си. Когато се налагаше да взима позиция в някой конфликт (а тогава в издателството имаше достатъчно такива поводи и всеки път бяха на живот и смърт), топ търсеше някаква средна линия и използваше случайно открила му се възможност да не присъства на дадено събрание или да замълчи. По-късно обясняваше мъчително и оправдаваше позицията си пред изгубилия В конфликта. Падал е на колене пред директор, за да не го уволни заради някакъв груб издателски пропуск. В същото време бе особено арогантен и жесток към графоманите, които всекидневно му досаждаха в издателството. Сякаш на тях си изкарваше мъчителните унижения пред по- силните от него.
     И още: умееше да изкара неучастието си в ръководства като демонстрация на своята независимост и презрение към светския живот. В анекдота "Върховно преживяване" от книгата "Без малко Тиртей" разказва как по време на конгрес на СБП тогавашният председател Пантелей Зарев четял предложенията за нови членове на управителния съвет и как започнал "Предлагам за член на УС и нежния лирик Петър...". Тук сърцето на Алипиев трепнало, "душата ми казва той се изпълни с възторг, за секунди си представих славата, парите, положението в обществото". Оказало се, че става дума за Петър Караангов. Допускате навярно, че случката е измислена, но разказана от П. Алипиев, е показателна за неговото отношение към "славата, парите, положението в обществото". Топ наистина ги искаше, но понеже не можеше да ги получи в този им вид и от подобно обществено положение (от власт и служба), иронизира себе си и демонстрира чувство за хумор. Така се надсмива на тези, които не са като него, и едновременно с това облагородява неудоволетворените си амбиции. Разбира се, аз опростявам и вероятно хвърлям петно върху репутацията на П. Алипиев, но възприемам анекдота като своеобразно отмъщение и самооправдание.
     В "Без малко Тиртей" са разказани няколко случки от прословутите августовски срещи на Тодор Живков с писателите в Творческия дом на СБП на "Златни пясъци". Искам да ви уверя, че те или са измислени от автора, или са преразказани от него. Но и едните, и другите звучат интересно и смешно. Но той спестява собственото си участие в програмата. Писателите подготвяха хумористична програма от собствени текстове, която се представяше пред Живков. В повечето случаи това бяха разкошни импровизации и проява на превъзходно чувство за хумор. Беше въпрос на чест и гордост да те включат в такава програма. Петър Алипиев участва няколко пъти в нея и винаги имаше успех. Пред Тодор Живков, разбира се. Но и пред колегите писатели също. Й този успех му гарантираше, както поне той смяташе и дори беше напълно уверен, служебното спокойствие за цяла година напред. Защото там присъстваха и местните ръководители, които се впечатляваха от подобен "успех".
     Като изтъквам всичко това, аз не искам да представям този голям български поет като лицемер или злодей. Напротив, той беше силно раним човек, с чувство за хумор, наблюдателен, духовит. Житейското му поведение, жестовете в живота бяха неговата защитна стена, която го ограничаваше от останалите. Всеки издига такава стена, за да остане незасегната вътрешната му същност и душевна чистота и свобода. Често и унижението е такава защитна реакция и преграда. Писателят не може да бъде вечно изобретателен в съпротивата си срещу другите и избира онази стратегия, която, както се казва, му е "под ръка" и която може най- успешно да прилага. Писателят също е човек; той живее в обществото, изпада в различни ситуации, влиза във връзка с други хора, понася натиска на Живота и трябва да има механизми, с които да се съпротивлява или да омекотява ударите върху себе си. Най-често той е беззащитен, немощен, непохватен. Спомнете си стиха на Шарл Бодлер от стихотворението му "Албатрос": "неговите криле на великан му пречеха да върви". Но не само да върви, но и да диша, да общува, да преживява нормално, просто и естествено. Аз помня каква омраза предизвикваше Петър Алипиев във Варна сред пишещите. Дребни таланти и невзрачни хора искаха да получат неговата благословия като поет и редактор, а той им отвръщаше с презрение, грубости и подигравки. Те претендираха да бъдат по-значими от него, а не умееха дори да подреждат граматически правилно думите; той ги ругаеше. Но те се страхуваха от него и избягваха да общуват. Така го оставяха на мира и рядко му досаждаха с присъствието си. Ала работеха с всички средства за отстраняването му от издателството. И успяха. Той пък ги осмива в "Без малко Тиртей" и се изкарва герой в битката си срещу тях в анкетата на Светлозар Игов. Истинският писател не може да не страда за малодушието, страха и униженията. Едни могат да си позволят да бъдат резки и груби с натрапниците. Виждал съм как се държат с подобни типове Васил Попов или Ивайло Петров. Тяхната грубост и безпардонност обаче е също защитна броня, начин на съпротива и стратегия срещу стихията на живота. Вътре в себе си те са деликатни, нежни, чувствителни. Петър Алипиев не се държеше като тях. Напротив, той допускаше да му се подиграват, да издевателстват над него. И реакцията му беше или гръмогласен смях, или мрачно мълчание, или опит да отклони разговора, но никога някакъв рязък жест, груба реакция. Поне аз не съм присъствал на подобна демонстрация. Алипиев ми е разказвал случки с В. Попов и И. Петров и не скриваше завистта си за тяхното високо видимо самочувствие, което им позволяваше да бъдат господари на ситуациите. Но той компенсираше публичната си стеснителност и склонност към унижение с начините, по които връщаше ръкописи или водеше разговори с автори в издателството. Беше груб до невъзпитаност и на моменти изпитваше удоволствие да смаже и унизи и без това беззащитния автор, чиято единствена вина бе, че е дръзнал да му досажда с бездарните си литературни опити. Само че така той си печелеше нови врагове, а не респект какъвто постигаха Васил Попов и Ивайло Петров. Може би защото му липсваше финес в грубостта и арогантността. Или защото не бе надарен с тяхното външно достолепие и светски маниери, чрез които дори и просташката грубост не изглежда просташка, а като своенравно достойнство.
     Като чета поезията на Петър Алипиев в контекста на темата, която сега разглеждам, виждам (без да съм фройдист) връзката между житейския жест и отреагирването му в творчеството. Писателят изразява гласа и духа на епохата и обществото, в което живее, но винаги описва себе си и само себе си. Дори и когато в даден образ има реален прототип. Образът е въплъщение на авторовия дух, на душата, на нейната разноликост и уязвимост. Тя намира удоволетворение и покой единствено в думите. И в думите трябва да търсим истинския и лик и характер.
     На въпроса на Светлозар Игов: "И все пак, как се ражда едно стихотворение? Играят ли роля биографията, житейският опит?" Петър Алипиев отговоря: "Не знам. Наистина не знам. Сигурно играят." А малко по-надолу разказва как и по какъв конкретен повод е написал едно от най- хубавите си стихотворения "Старица". В него е описана учителката му от родното му село Босилковци община Бяла, Русенско, Парашкевица Рашкова хубавица като млада, но изгубила всичката си красота на стари години. П. Алипиев обаче уточнява, че хрумването не е достатъчно, че е необходимо да се намери образът, думите, които да го въплътят и изразят, формата на стихотворението и т.н. Но всичко става като отглас на личното в поета, в чувството и разума, които го владеят постоянно. Чрез стихотворението той иска да замести непостигнатото в живота; да каже онова, което не успява или няма смелост да изрече гласно. Показателно е стихотворението "Балкон", което напълно изразява характера на П. Алипиев. Бягайки от унизяващото го всекидневие и търсейки непременно някакво душевно спокойствие, той се усамотява върху малката площ на своя балкон. Там е леко и приятно, защото подхранва илюзията, че можеш да се изпълниш със самочувствието на покорител и притежател на всичко, което не ти е позволено или е просто невъзможно да имаш в живота си. Тук поне си господар на себе си и на мечтата си. Петър Алипиев пише за природата. Някога това му носеше известни неприятности или поне достатъчно укори, защото пише за нея, а не възпява строителната действителност. Но вкусът към природните сюжети не се е породил според мене единствено от селския произход на поета или от вроденото му чувство за естественото. Аз дори си мисля, доколкото го познавам, че той не е чак толкова "природен", колкото го изкарват "строгите" критици, а и топ самият не отрича. В природата го привлича величието , а не "естествеността" и хармонията. Стихотворението "Калиакра" завършва с един могъщ въпрос, чийто отговор би трябвало да се наложи от само себе си:
     
     Безмълвие в пространството наоколо израства,
     и кой съм аз, застанал тука на скалата, кой?
     Нищожество или духа човешки, който властва
     над бурите и бездните, над вечния покой....
     
     П. Алипиев почти не описва селския бит. Това не е природа, а отново "цивилизация", но по-дива, от която той иска да се скрие. За него е важно не онова, което е "направено", а което е съвършено "от само себе си". То затова е и съвършено, защото е природно. Човешката ръка не е в състояние да постигне съвършенство. А когато все някак го постигне, то е истинско чудо. Той обича да общува и с подобни чудеса, защото те го избавят от дразненията на посредствеността. Ето, това обичам аз, сякаш ни казва поетът, когато го питаме защо не идва с нас, защо не иска да ни прави компания и да участва заедно с нас В битката за постове и награди. Той всъщност го иска, но понеже знае, че няма да успее в подобна битка, се пренася в друг свят. И там - "едва във тези три квадрата" - намира покоя (по-точно: закрилата и спокойствието). Стихотворението "Балкон" е много характерно за Жестовете на Петър Алипиев, за неговия страх от опасностите и паниката му, когато се сблъсква с неприятности и заплахи. Друго подобно стихотворение е "Храсти". То е много Жестоко, но и твърде показателно за психологическата нагласа на поета. Когато си в постоянен страх от нападки и внезапни удари, трябва да си готов на изненади; длъжен си да знаеш своето място. То може да не е престижно, може дори да е унизително ниско, но хубаво е да го знаеш това място. Както го знаят неговите "храсти" в гората от високи дървета. Какво ще стане, ако дърветата рухнат, поразени от бури, гръмотевици и небесни сили? Ще загинат, разбира се, но ще паднат върху невинните и беззащитни храсти, които нямат амбиции да са високи, да достигат небесата. Кое е за предпочитане тогава? Да си на показ, да те уважават, да се гордееш с положението, да участваш в битките с бурите и стихиите или да останеш дребен и незабележим? Колко е жестока драмата на живота! Колко неуютен е светът извън "тези три квадрата". Впрочем формулата от стихотворението "Балкон" е формулата на Живота на Петър Алипиев, доколкото го познавам от дългите си лични контакти с него. В поезията си той споделя онова, което го потиска и унизява. В Живота той рядко споделя амбициите си, но си отмъщава чрез поезията за своя личен страх и своето мълчание В Живота. Иначе той обичаше да се оплаква. И В оплакванията му също имаше някаква игра. Например, когато го освободиха от книгоиздателство "Г. Бакалов", го направиха секретар на дружеството на СПБ. Като го питаха колеги къде работи, П. Алипиев им отговаряше, че е прислужник в дружеството на преводачите. Веднъж Никола Инджов ме видя и гневно ми изрази възмущението си от Варна и от варненските управници, че са поставили Алипиев в такова унизително положение да работи като прислужник. Умрях от смях, защото Алипиев дори не ходеше на работа и дори закъсняваше да си вземе заплатата, та се налагаше да го викат по телефона, за да не обърква сметките на счетоводството. Ала обичаше да се шегува дори с обидата, която му нанесоха, като го извадиха от издателството. А то беше обида, както вече казах, защото там му беше хубаво, а и защото постът беше престижен. В него имаше някаква позиция, някаква йерархия, "номенклатура", а като секретар на преводаческото дружество беше вече наистина "никой". В йерархията от служби, разбира се не в поезията.
     Писателят има тази възможност, която му е дадена като привилегия, да говори последен. Но аз ви питам: и какво от това? Питам ви, макар да знам отговора, защото вече съм живял доста и пред мене няма перспектива, няма далечно бъдеще, което да запълвам с години, труд, творчество и амбиции. Каквото съм имал да виждам, съм видял. Но знам, че всеки литератор си задава този въпрос и той го измъчва трайно. Защото няма творец, който да не знае, че пред него има повече мъка и страдание, отколкото радост и похвали; че денят е даден за дирене на истината, но и за унижения, разочарования и търсене на убежище. Словото е такова убежище. Ала то е имагинерно, лъжовно за човек, който не знае неговата цена и е изпълнен със сила и желание да живее. А който я знае, но също е енергичен, пълнокръвен, жадуващ успехи и удоволствия? Топ как да постъпи и на какво да се надява? Поезията и примерът на Петър Алипиев му дават някакъв приблизителен отговор. Този отговор не е утешителен, но е показателен какъв е животът на поета и какво го чака по пътя. Житейските и литературните жестове, изчезващи вече в пространството, дават някакъв отговор.
     Който иска слава и почести, нека помисли дали този отговор е верен и убедителен...

      Palette: An Artist Tempted the Coast with the Spirit of the Eternal Plovdiv – reference on Kalina Atanasova by Nina Lockmadzhieva.

      Notebook: About Atanass Stoev – by Ivan Ovcharov.

Десислава Неделчева е родена във Варна през 1973 г. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”. Носителка е на наградата “Златното яйце” на националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев” в Стара Загора. Издала е “Прози в края на века” – София, издателство “Триумф”, 1998

 

 

---

      On two Vera Moutafchieva’s books – by Dessislava Nedelcheva.

      Fragments: For the dialogue “renowned” – “unknown” in the Bulgarian literature – by Vladimir Yanev.

Венета МАНДЕВА