| Резултати от търсенето | |||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | История | 2007 / декември | ||||||
| Съдържание |
 100 години от рождението на акад. Иван ДуйчевВасил Гюзелев
Българската медиевистика /науката за Средновековието/ е не само най-старият, но и най-авторитетният клон на историческото ни знание. Нейните изтъкнати представители (Спиридон Палаузов, Марин Дринов, Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев, Иван Снегаров, Димитър Ангелов и др.) със значимото си и съдържателно научно творчество с право са заслужили достойно и подобаващо място в цялостната история на българската наука. Органически свързан с тях е акад. Иван Дуйчев, получил както приживе, така и след смъртта си (1986 г.) признание колкото в Родината си, още повече в чужбина. В средите на византинистите и медиевистите в цял свят няма по-известен и по-уважаван български учен от него. Неговият живот и научно творчество са показателен пример за любов към науката, всеотдайност и отстояване на принципите на същинското българознание. Пословичен със своята скромност, въздържателност и човешка непринуденост, той остави цялото си земно достояние и притежание според изразената от него предсмъртна воля в полза на българската наука...
Получил висшето си образование по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1932 г., по-късно той е изпратен на специализация в Италия. Своето пребиваване тук използва за подготовка във Ватиканската школа по архивистика и палеография и за работа във Ватиканската апостолическа библиотека и Ватиканския таен архив. Под ръководството на известния византинист проф. С. Дж. Меркати през 1934 г. защитава докторска дисертация на тема „Българските Асеневци във Византия”. Отличното усвояване на гръцката и латинската палеография му позволява да издири редица непубликувани извори за българското средновековно минало. Сред тях се откроява анонимният ватикански разказ за поражението на византийския император Некифор І Геник в България през 811 г., който с право в науката е известен като „Хроника Дуйчев”. Имено това откритие слага началото на една блестяща научна кариера. След завръщането си в България сроко (1939 г.) е избран за доцент по Средновековна българска история. Смъртта на неговите учители (В. Н. Златаски, П. Никол и П. Мутафчиев) го прави млад и надежден лидер на българската медиевистика. В тясна връзка с преподавателската си работа той съставя двутомника с домашни исторически извори „Из старата българска книжнина” (София 1940-1944), който със своя солиден и компетентен научен коментар и днес може да служи за образец за подобен род учебни помагала.
 Акад. Васил Гюзелев е изтъкнат специалист в областта на историята и културата на средновековна България, Европа и Византия. В продължение на 45 години преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски». Бил е гост-професор в редица европейски университети (Москва, Кьолн, Лайпциг и Виена) и е чел отделни лекции и доклади в различни страни на света. Автор е на 50 книги и около 250 студии и статии, публикувани у нас и в чужбина, между които „Славяни и прабългари в нашата история” (С, 1966), „Княз Борис Първи (България през втората половина на IX век)» (С, 1969), „Христоматия по история на България» в два тома (С, 1978), „Средновековна България в светлината на нови извори” (С, 1981), „Българската държавност в актове и документи” (С, 1981), „Самият Търновград ще разтръби победите. Седновековни поети за България” (С, 1981), „Училища, скриптории, библиотеки и знания България през XIII—XIV в.» (С, 1985), „Изследвания върху историята на България през Средновековието” (Виена, 1986), Средновековна България, Византийската империя, Черно море, Венеция и Генуа” (филах, 1988), „България между Изтока и апада. Основите на нейната духовна култура през ХШ-ХУ в.”(Виена-Кьолн-Ваймар, 1993), „Извори за средновековната история на България (VII—XV в.) в австрийските ръкописни сбирки архиви” в два тома (С, 1994-2000), „Венециански документи а историята на България и българите (ХII-ХV в.)” (С, 2001), “Апология на Средновековието” (С, 2004), „История на Добруджа, т. ІІ. Средновековие” (Слр 2006) и др.След септември 1944 г. между прогонените от университета за прояви на буржоазен национализъм е и Иван Дуйчев. В продължение на четири години той е принуден да се грижи за прехраната на своето семейство като строителен работник, печатар и коректор. В тези години на мизерно съществувание въпреки всичко неговият дух не е сломен и през 1947 г. той публикува единствения си монографичен труд „Рилският светец и неговата обител”. Новосъздаденият Институт за българска история към Българската академия на науките под ръководството на Димитър Косев си поставя за задача издирването и публикуването на поредица „Извори за българската история” в няколко серии (домашни, гръцки, латински, турски). През 1949 г. за работа в него е привлечен и Иван Дуйчев. До края на живота си той остава тясно свързан както с Института, така и с Българската академия на науките. Тук през 1967 г. е избран за професор и ръководител на Секцията по библиография и историческа география. Признанието му на ведущ специалист в областта на византинистиката, медиевистиката и славистиката благодарение на неговите блестящи постижения и публикации в български и чуждестранни авторитетни издания първоначално идва от чужбина: през 1967 г. той е избран за член на Академията на науките, изкуствата и литературата в Палермо (Италия), по-късно на Понтикасейската академия в Неапол и Лигурийската академия в Генуа, а през 1976 г. за член-кореспондент на Британската академия на науките. Междувременно през 1974 г. получава и високопрестижната международна Хердерова награда. Както и в редица други случаи признанието от българска страна идва късно – едва през 1981 г. той бе избран за редовен член на Българската академия на науките – академик, благодарение на благородните усилия на Людмила Живкова. Въпреки проявеното от негова страна желание да се завърне в своята алма матер и възобнови преподавателската си работа в нея, той целенасочено бе лишаван на ръководените от класово-партийни позиции фактори от тази възможност през 1956 - 1981 г. Независимо от всичко това, той успя да създаде един тесен кръг от негови ученици и последователи, към който принадлежаха редица историци, филолози и изкуствоведи (Любомир Йончев, моя скромност, Иван Божилов, Елка Бакалова, Стефан Кожухаров, Божидар Райков, Аксиния Джурова, Юлияна Каймакамова, Снежана Ракова). Големи почитатели и ценители на неговото научно творчество и дейност бяха Людмила Живкова и Александър Фол, направили немалко за неговото достойно обществено признание в страната. Превърнал се в емблема на българската хуманитаристика, Иван Дуйчев във връзка с неговата 70-годишнина бе почетен с три сборника, двата от които издадени в чужбина.
Богатото, разнообразно по тематика и изпълнено с реални приноси научно творчество на Иван Дуйчев е посветено преди всичко на историята и културата на средновековна България, отчасти на историята на Византия и нейните взаимоотношения със славянския свят и периферно на проблеми от по-близкото минало. То се представя от около 800 заглавия (книги, студии, статии, обзори, рецензии и отзиви), публикувани в почти всички страни по света, където са застъпени византинистиката, медиевистиката и славистиката. В цялата досегашна история на българската наука няма учен като него, чиито изследвания да са публикувани в толкова много страни и в най-авторитетни периодични издания. Струва ми се, че това негово постижение ще остане дълго, ако не завинаги, ненадминато.
Широтата на хронологическия, тематичен и проблемен обсег е характерна черта за научноизследователското творчество на Иван Дуйчев. Тя имено определя неговия своеобразен и не твърде типичен за съвременния историк медиевист енциклопедизъм в историческото познание. В множеството му и разнообразни по жанр и съдържание трудове се поставят и решават проблеми от историята на късната Античност, Средновековието и Възраждането. В тях се редуват политическата, културната, църковната и литературната история. Онова, което обединява този привиден творчески, тематичен и хронологичен хаос, е стремежът да се разкрие мястото на средновековна България в историята на Европа, зараждането и формирането на византийско-славянското ойкумене (общност) като специфично явление, стремежът да се поставят изворите в основата на познанието и да се наложи истински научен подход в изясняването на отделните спорни въпроси и проблеми. Специфична и твърде ценна черта на неговите изследвания е, че те се отличават с изключителна ерудиция и библиографска осведоменост, което често пъти ги превръща в своеобразни компендиуми (справочници). Христо Гандев с присъщия му язвителен хумор веднъж заяви: „Истинското проучване на историята на един народ започва тогава, когато в основно нейно градиво се превърнат домашните извори. Търпелив и вещ познавач на старобългарските писмени извори, Иван Дуйчев в най-голяма степен съдейства за пълноценното им използване в научното дирене. От обект на литературната история той ги превърна в средство за историческо дирене и познание. Изключителни са неговите заслуги за публикуването и популяризирането на редица важни и първостепенни старобългарски книжовни паметници (Болонския псалтир, среднобългарския превод на Манасиевата летопис, преписки, бележки и др.). Като се прибави към това и публикуването на редица византийски и латински извори (Монемвазийската хроника, Слово за мира с българите от 927 г., кореспонденцията на папа Инокентий ІІІ с българите, агиографски и епиграфски паметници и др.) ще се види, че всъщност най-значителните приноси на Иван Дуйчев са в областта на историческото изворознание, където той се изявява като най-ерудиран, сведущ и авторитетен български специалист за всички времена.
Както вече по-горе бе отбелязано,, една от най-характерните черти в творчеството на Иван Дуйчев е разнопосочността на неговите интереси, стремежът му да разработва както проблеми на политическата, църковната и стопанската история, така и историята на старобългарската книжовност, изкуство и материална култура. Схващайки историята като цялостна, обхватна наука за изследване на всички действащи сфери в миналото, той твърдо стои на позициите, че това може да се постигне преди всичко чрез дългогодишна аналитична работа върху историческите извори. Никак не бе случайно, че той често обичаше да повтаря забележителната мисъл на известния френски историк Фюстел дьо Куланж: „Историята не е лесна наука. Обектът, който тя изучава, е безкрайно сложен... За един ден синтез са необходими години анализ.”
Съчетал солидната филологическа подготовка с познанията и методите на историка, Иван Дуйчев може с право да бъде смятан за един от най-ерудираните и всестранни български медиевисти. Непосредствен ученик на Васил Златарски, по-млад съвременник и колега на П. Ников, П. Мутафчиев, Ю. Трифонов и Йорд. Иванов, той е не само носител на най-положителните черти на българската историография, но и качествено ново явление в развитието на българската медиевистика. Той е типичен и най-завършен в развитието си представител на аналитичното направление в нея. Обикновено чужд на крайните формулировки при разкриване на различни явления и процеси, понякога той прави интересни констатации. Последователно отстоява концепцията, че византийско-славянската цивилизация, формирана продължително и мъчително, най-вече в началото на ХІV в. получила своята окончателна форма и облик, който се запазва през столетията. Липсата на афинитет у Иван Дуйчев към историческия синтез, за което нерядко той бе критикуван в миналото често пъти неоснователно, в голяма степен се обуславя и от факта, че в творчеството му монографичните изследвания са изолирано явление и те отстъпват място на публикациите на извори, студии и статии. Последователен привърженик на аналитизма в научното дирене, Иван Дуйчев остави трайна диря в българската медиевистична хуманитаристика, защото бе учен от световна класа, признат и уважаван и на Изток, и на Запад. |
||||||
| Заглавие | Remarkable event. |
||||||
| Рубрика | Отзив | 2005 / април | ||||||
| Съдържание | 
Премиерен концерт на Камерен ансамбъл “Симфониета”– Варна
Проф. д-р ДИМИТЪР ХРИСТОВ Когато застанах пред афиша на оркестър “Симфониета” - Варна, си помислих: “Нещо става! Културно земетресение! Една община от мащаб на Варна създава нов камерен оркестър. За мене това е знак, дълбок по смисъл знак. В града очевидно има потребност от голямата музика. Например от нейните по-ранни форми. От финеса и чистата красота на класиката. От смислеността на българското в днешната голяма музика. Има нужда от артистичен ентусиазъм, от духовно движение. Потребността идва отдолу. От публиката. Вярно осъзната е от Общинския съвет. И ето, той действа... 13 март. Неделя. Матине. Претъпкана зала на Градската художествена галерия. Внасят допълнителни столове. Появява се публиката за голямата музика. Входът е свободен! Ето я, показала се във всички възрасти – щастлива, усмихната в очакванията си. Диригентът проф. Милко Коларов, един голям български музикант, се обръща към публиката със слова. Преди всяка пиеса. Той знае как да го направи, защото го чувства. Уважава публиката си, обича я. Не се дели от нея чрез дистанцията на диригентския пулт и сцената. Прави го заради нея. И затова е искрен, вълнуващ в собственото си вълнение. Разбираме го и сме му благодарни. В оркестъра си той е подредил опитни изпълнители. До всеки от тях седи млад музикант, често дори юноша. Нека младостта се учи от опита! Да се подготвя бъдещето. Три пиеси за щрайха от Панчо Владигеров. Преди 106 години този велик български композитор се ражда в ... Цюрих. На 13 март. Милко Коларов е негов ученик по композиция. Почит, която трябва да се пази. Постига плътния, елегично красив тон на Владигеровата музика, разпява я, изгражда я в дългите й линии, дава й наслаждение, примесено с малко горест. После на рояла сяда проф. Димо Димов. Концерт за пиано и оркестър от Хайдн в ре мажор. Задълбочен, вгледан сякаш във вечността, този виртуозен български пианист показа майсторството си в брилянтни тонови каскади, в контраста на загадъчно разливащи се тъмни Хайднови конструкции. Хайднова феерия от радост, примесена с неочаквана сериозност. Прекрасен акомпанимент от оркестъра. Пак слово. Милко Коларов ни разсмива с Моцартови преживелици. Моцарт отива да представи бъдещата си съпруга Констанце на баща си в Залцбург. Бащата ги изпъжда. Не е съгласен с брака. Двамата млади се отбиват в Линц на връщане. Местният граф ги приема с радост. Месец забавления. От тях остава симфонията “Линц”, № 36. Фантастично произведение на красота, радост от живота, малко сълзи, малко буря, много игривост. Това постига оркестърът. Брилянтни пасажи с техническа безукорност. Това е по силите на малцина оркестрови музиканти. Ето че “Симфониета” ги има! Милко Коларов много е работил, но и много е получил от музикантите си. Толкова е труден всеки първи концерт на оркестър... Накрая цветя, цветя. Концертът бе като обилен чист прозрачен дъжд след знойна задушаваща суша. Вдъхнахме с пълни гърди. Сред вилнеещата масова култура, с комерсиализираните до глупост и разкрепостен цинизъм медии, в толкова трудните за сериозните музиканти, сред оправдаващата всяка морална безскрупулност търгащина, виждаща духовността в голотата и секса. Питам се за кого ли тия медии го правят?! След като техните предполагаеми ентусиазирани консуматори изобщо не четат, не гледат, не слушат медии – те са в барове и ресторанти, в нощни клубове, на улицата. От тях не се вдигат тиражи. С такова поведение падат тиражи! Не гледам телевизиите им; там рядко има нещо смислено за гледане. Не чета вестниците им; там нищо умно не се намира. Ако попадна на радио, се отдръпвам като опарен. Оставам само с новините. Макар че и там мърморя... Господи, каква чистота има във Владигеров, в Хайдн и Моцарт! Защо я забравяте, всички “Вий”, както би казал поетът? Е, след нощта ще дойде ден... Remarkable event – critical notice by prof. Dimitar Hristov about the premiere of the “Symphoniette” chamber ensemble – Varna. |
||||||
| Заглавие | A Sea Locked |
||||||
| Рубрика | Без рубрика | 2005 / януари | ||||||
| Съдържание | 
Най-оцъклено е морето зиме
Народопсихологичен опит на тема „Зимното прощаване на българина с морето” Любовната връзка на нашенеца с морето ми напомня следенето на телевизионна серия — веднъж в годината той присяда на пясъка пред него, като че ли се отпуща във фотьойла пред цветния домашен екран и след сезонните емоции (три-четири месеца) дръпва щепсела и го включва едва... следващата година, за новия епизод. Какво къса след лятото нишката на това общуване? Намират се един-два лесни отговора на това питане, очевидно прости, та чак... съмнителни. Но отговорът, койтоние ще подирим, е по-мъчен. Той е запреден от три валма (история, икономика, житейска философия); заплита се от три нишки (морето, зимата, българинът); тъче се на три стана (минало, настояще, бъдеще). Затова тъканта му е трудна. Едно наум — за да се отбегне изкушението на личните пристрастия в тези тънки материи — е съпоставянето с други народи. Ако бях по-наперен, щях да взема за аршин Австралия (ветроходците знаят поговорката за зимните плавания по света: „Когато англичаните се приберат, излизат французите; когато французите се приберат, излизат американците; когато американците се приберат, излизат австралийците...”). Гърция и Англия ще ни свършат по-добра работа. Винаги е имало българи, които не са прерязвали пътя си към морето и презнай-суровите зими. И сега ги има. Професионалистите не ги броя, те си вадят хляба от морето — моряци; докери; корабостроители; подводнитe археолози, които се възползват от прозирността на зимната вода. Но ги има и другите: сърфистите, които си проведоха състезание на сняг в края на ноември и не спират тренировките; участниците в „студените” регат „Трети март” и „Освобождение”; моржовете; момчетата от Русе, които след като сториха първото зимно плаване под ветрила по Дунав, сега сторват първия зимен гребен поход; двамината (Хенрих Кокончев и Димитър Генчев), дето прекосиха с яхта Черно море през зимата... Ала тия са единаци, а мнозината — целокупният наш народ? Българинът, дълготърпели(ви)ят българин, в своето нерадо историческо битие непрестанно потискан, унизяван, тъпкан, бездиханен, в късите, „подарени от бога” мигове на отдих, когато клапанът е бил развъртан, ни е имал сили, ни е имал волност да се отдаде на невидяното, на необичайното, на разното, а пренапрегнатата му душа е искала покой в празника на познатото, във веселбата на традицията. Той не е и помислял да отбере по-усилния вариант (приобщаването е усилие), той си е оставал под стряхата на дома или в механата, да си поеме солука. Нему се е чинило несвестно трепане туй, дето сега го именуваме „активна почивка”. Морето иска жертвоготовност. Англичанинът, който има (да си го речем честно) и повече пара (благополучие), и повече спокойствие (рахатлък), щом вземе отпуск, е готов да се поузори, ала да изпита нещо по-необичайно. Всяка събота и неделя хиляди чеда на Албион палят колите и се юрват към заснежените крайбрежия на острова — просто така, за да „сменят въздуха”. През зимата и там ветровете вият свирепо, но това не секва тумбите от вътрешността, които прииждат да попогледат прибоя. И да хвърлят в багажника малко прясна рибица, дето и в най-грамаданския супермаркет не можеш намери. Вие вече едва удържате да не ме прекъснете със забележката, че зиме англичанинът ходи на море, понеже няма къде да ходи на планина. А,не! През „уикенд” - а — да речем, но през дългата отпуска негови са планините на света, а мнозина предпочитат Брайтън или Блакпул (и дори по-ситни градчета като Ийстборн, да кажем, около чиито целогодишни крайбрежни павилиончета и около обсерваторията се трупа и зимна хорска навалица). Тъй че и той има избор (планина или море), а пък не иска да изтегля винаги „печелившата” карта. Вие го питате: „Защо сте предпочели морето през тоя суров сезон?”; той ви отвръща: „Защото е нещо различно.” Вие негодувате: „Ама по-различното не винаги е по-добро!”; той се усмихва снизходително: „Дори по-лошото, когато е различно, е по-добро от познатото до втръсване хубаво.” Ей тази философия сякаш е невнятна за българина. Дали това е философия на заможния на пренаситения? Може би. Нали и времето е пари. Истина е, че българинът тежко се наканва да си смени стереотипа, но е истина, че му липсва й време — в събота и неделя в отлика от англичанина той има да сторва куп неотложни неща: да стегне колата и да спре течовете от покрива, да почисти къщата, да се реди на безкрайни опашки, та да напазарува насъщния, да изчака пораслите деца да се върнат от училище. Пък за другото „имане”... Цената, на която средният българин може да поживее пансионатно зиме в черноморските ни курорти (между 500 и 600 лева с парите за харч на четиричленно семейство за десет дни), не е по джоба му и макар през лятото тя дори да скоква нагоре, той поне знае, че залага на сигурно. Толкоз по тоя щекотлив въпрос, да се върнем на диалога между бълга рина и англичанина. Неговото очевидно умозаключение е, че ние все още не сме се сподобили с интелигентно отношение към морето. Интелигентното отношение към морето е хармонично отношение. Но в своето историческо битие българинът е залагал на равновесието, не на хармонията. Той ги равнополага и не проумява тяхното скрито противоборство. Ако само природната топлинка сгрява душата българска, то е данък на равновесното му отношение към света. Хармонично то ще е, когато душата се насили да стопли примръзналата природа (ей ни пак при формулата „приобщаването е усилие”). И се сещам за такъв разговор един морски човек. „Морето се изчиства зиме”, отронва той, а аз непохватно потвърждавам: „Е, да, става побистро — като сълзица...” „Нямам предвид това — тръсва той глава. — Изчиства се от мършата. При него остават само най-верните.” 
„Щом растителният и животинският свят се трупат около едно море, остава само глупавият човек да побегне от него!”, писа Станислав Сивриев. Глупостта трябва да се осъзнава. Хайне е казал: „Глупак, осъзнал, че е глупак, вече е наполовина гений.” Де го това всеобщо, всенародно освестяване, което да направи от България една „наполовина гениална” държава по отношение на морето! Уви, ние сме по-уседнали, по-статични, англичанинът е някак по-решителен, по мобилен. Ние имаме прекрасни идеи, но не ги сдобиваме с плът. Англичанинът казва — и го прави. Нашего брата е предпазлив, той е съчинил тази поговорка-предупреждение: Докато не изпиташ брода, не нагазвай във водата. Но не толкова отдавна поне крайбрежните люде, анатемосвани, че гра дят къщята си с гръб към морето, не са го забравяли през зимата. Денят на рибаря се е празнувал в средата на декември. На Йорданов ден гмуркачите не са вадели от водата просто свещения символ на разпятието, а душицата на морето, тайните и загадкатаму. В началото на 30-те години, когато Варненската община здравата закъсала, западналото гражданство разчитало пак на морето да го изтръгне от немотията и под лозунга „Зимна Варна ви кани!” развъртало зимен туризъм, промишлени изложби и дори привилегировало зимните си гости да пътуват с по-евтини билети по треновете. Преди по-малко от двайсет години дружество „Черно море”, яхтклубът и ДОСО-то не прибираха „балтийките” и „драконите” ни ден в годината; на тях и зиме се обучаваха кандидат-ветроходците и запролетешели, не почваха тогава да учат азбуката на ветроходството, а захващаха навигация. Сега всички яхти са зачохлени. Цялото море е под катинар. Вратите на централните плажове са залос тени, човек няма как да стъпи на пясъка, само от мостчето на рибарския плаж може да подиша море. Няма къде да вкусиш една рибена чорбица на достъпна цена. Търговците са изчислили, че няма да им бъде на сметка. А то си е един порочен кръг: базата бездейства, понеже няма клиенти; няма клиенти, понеже базата бездейства (дори профсъюзната). *** Защо е тъй? „Как защо! — избухва моят приятел, морският човек. Защото българинът е селянин, той е прикован за земята. И през зимата пак иска да е близо до нея — вкъщи или в кръчмицата — на топло, да си пийва греяна ракия и да замезва с туршийка...” Мъртъв сезон, казват. Мъртъв — за кого? За нивата на селянина. Но защо същото да е за човека! Наопаки — тъкмо да отпраши нанякъде, дорде полето си отдъхва! Дори морето отдъхва през зимата — твърдят някои, че за цял месец в мрежите на промишления риболов се залутва риба, колкото за един ден през лятото, а то си е, общо взето, зяносване на горивото. Не е за зимна жътва морето. Цялата ни зимна връзка с морето май са няколко буркана солена и маринована рибка. Любовта, казват, минавала през стомаха. Но понякога не минава, а остава там... Малцина поддържат тая връзка чрез несекващите си зиме „морски” хобита — дърворезба на морски теми, пописване, рисуване, лодкостроителство, но то е връзка, тъй да се каже, „платонична”, покрай натоплената печка. Това е някакво море „подомашному” — все едно да се молиш пред стайната икона, понеже те мързи да отидеш до църквата. Към това добавете тъй наречения симпозиумен туризъм, гдето чужденците са повече от българите, и ученическите зимни ваканции край морето, които децата прекарват, почти без да помръднат от хотела и от електронните игри. Всички тия туристически „идими - дойдими”, казва един неморски мъж на перото, са ялова работа.  Рисунки Петър Н. Петров Ама точно те са комай присърце на българина. За него, особено за тоя от вътрешността на страната, да не говорим за столичанина, морето е изкусителна „долче вита”. Затова той си го къта за лятото. И го изкарва на „примък-отмък”. „Ами то и за някои моряци — казва моят морски — е само яма за печалбил “Защо е тъй, защо е? — продължавам да мътя водата. Може би, сам си отвръщам, защото други народи са еволюирали като дух и психика гладко, а нашият – с много сътресения, и сме били отбивани в странични посоки, та сме сега разхвърлени, отрицатели, но и прагматични “ратници” на здравомислието. Тъкмо така! Ние не умеем да бленуваме, по наше му копнежът е за завоюваните сополанковци. А зимното море ие морето на мечтателите. “Малко останаха лудите – подглася ми моят моряк. – За да не се отлепиш от морето и през зимата, трябва да си все пак малко чалнат. Като отвеените рибари, дето излизат и през февруари на лов... Българинът стана много изнежен, разглезихме се, да знаеш.” Сетне добавя нещо за страха от морето. *** Георги Симеонов, майстор от Бяла, и той прави признание: “Баща ми се страхуваше от морето, все ме дърпаше към дърводелството” Стар е тоя страх. В своята “Книга за българите” Петър Мутафчиев наронва думи – трошици за морето, за това пък основателно има цяла глава “Планините в делото за съхранение на българската независимост”: “... за Средновековна България те /моретата – б.р./ оставаха недостъпни, толкова поради нейното географско положение, колкото и поради характера на нейното стопанствол” пише той, но това се отнася не само за средновековна България. Могат да го потвърдят малцината гурбетчии по море и от по-сетнешни времена. Историята е направила българина клаустрофил. Той дълго е живял при затворено стопанство, затворен материален и нравствен живот. Затуй милее планината. Чуйте само как я нарича — пазва, закрилница! Тя е завет, защитен вал, в нея той се „шмугва” като уплашено дете в скута на майка си, укътва се, варди се. А морето! То е отворено за всички ветрове и чужди погледи, в него се изстъпваш „на ачик”, особено зиме, чувстваш се разголен като актьор на ширна сцена. От морето иде заплахата от вражи нашествия. Ето защо българинът се бои от отвореното пространство и понеже не може се затвори в откритото море, затваря се за него, огражда се в себе си. Заключва се. *** За нравствената привързаност на нявгашния българин към предметите от бащиния дом Иван Хаджийски препредава един „истински разказ” на Константин Петканов. Един тракиец се завръща от Беазкалс, дето е бил заточен. В двора, чак вън от вратата, е нареден да го посрещне целият му род. Той минава мълчалив през редиците, без да погледне някого, с поглед, устремен към стария орех, отива при него, засмива му се, потупва го с ръка по дънера и му казва: — Върнах се, хей... върнах се. А сега се понапънете да си представите, че вместо тракиец героят е черноморец и вместо ореха потупва с длан прогизналия дървен пристан. Не би! Не иде някак... Стоп! А защо да не иде!? Не защото е немислимо, а защото в нашата морска „мислимост” нещо е сбъркано. Та ето ви „Видрица” на поп Минчо Кънчев — да усетите смута на балканджията пред морето, посред което той ни в клин, ни в ръкав иска гори и за печалби.” Защо е тъй, защо е? — продължавам да мътя водата. Може би, сам си отвръщам, защото други народи са еволюирали като дух и психика гладко, а нашият — с много сътградища. Тази част е озаглавена: „Битка във вампора (от вапор, ит.— параход, б.р.), кога плавахме по море.” „... Три дни плувахме в Средиземно море. Не можохме да видим нето балкан, нето град. Надолу погледнеш — вода, а нагоре един връшняк захлупен, та се [не] види.” Но има и друго мислене. Бешков ни думаше за опитите „да се победи гнетът на „сушата”. „Водата — рече той — е въздесъща! Тя е три агрегатни състояния, простор, символично свързване с вселената и нов начин на мислене (...) тя прониква в почвата и й дава живот; изпаренията й правят въздуха с качества за живот — така тя става същина.” Прав е големият българин. Ами че гърците дори са направили рибата символ на християнството, като са насловотворили монограмата на живота си от началните букви на титула „Исус Христос, син божи, спасител” (в гръцкия език началните букви на тия думи образуват думата и х т и о с — „риба”). Затова гъркът рядко отива край морето да се разхожда безцелно, той не вижда в него „туристически обект”. За него то е лодката му, къщурката му на брега, митологията му, животът му. Това са се опитвали да ни внушат най-прозорливите умове на България — от Йоан Екзарх до Илия Бешков, но докосват ли прозренията им множествения български народ? И ако си стъпим в темата: с какво да помамим средния българин да полюбопитства за съчетанието „зима — море”? Ами с какво се мамят англичани и гърци! Ако отидете сега на крайбрежния булевард в Солун, ще видите много хора и много таверни с будни прозорчета. А у нас дори от ресторантите „Океан” не можете да зърнете седефената люспа на морето. И не казвайте, че в Гърция е по-топло. Това може да удължи плажния сезон, но между минус осем и минус пет градуса разликата не е самоуспокоителна. А и ветровете там са по-безпрепятствени. Гърците, които са по островите, са верни до гроб на морето ясно защо — те дори пощата си получават по него. И въпреки това гъркът по-малко от българина се двои на крайбрежен и „вътрешен”. И по правило той обича да празнува Коледа и Нова година до морето. А вие питате троснато: Ама какво да правим край морето през зимата! Из планината караме ски. Море, ако във всеки хотел има басейн със затоплена морска вода, няма да питате изобщо! Защото единственото, което не можете да правите зиме на море, е да плувате полуголи. *** 
Никакви философски мъдрувалия не могат накара българина да се потопи в бистрите ириси на зимното море. Нему трябва с думи прости да се втълпи, че една зимна разходка край морто е по-целебна от жежкото августовско напичане. И трябва, да му го каже лекар, дето е на всенародна почит, че и да обточи казаното в апетитни доводи. Инак няма да се махне зимната крайбрежна пустош. Изнеженият нашенец има да преодолява и своята боязън от зимата. Той трябва да изтръгва атавизма на предците, които смятаха, че „ако зимата суста не те ухапе, с опашката ще те шибне”. Снегът е омаята на детството, а не някакъв злосторен навлек. Японците честват зимата, ваят ледени човеци в чутовен ръст. Скандинавците шестват по първоснежните улици. Руснаците още от Петър Първи я посрещат и я изпровождат с радостния звън на руските тройки. Някои страстни риболовци под лед преди две години едва не се издавиха пред Юрмала, когато ледът се откъсна от брега и хиляди (да, хиляди!) любители на тоя „спорт” дълго дрейфаха върху ледените блокове навътре в морето... А вие питате какво може да ни даде зимното море!.. Ето какво. Покой. Тишина. Себевглъбяване. *** Довършвам. Българино, усети ли дълбината на тоя само привидно повърхностен сюжет — „Зимно море”? Б.р. Рубриката “Морски свят” преди” вероятно е плах опит да пренесем през годините словесната съкровищница от първия живот на онова списание, по което още въздишаме. Тези неща се виждат в бистра вода, в оцъклено море, както казва писателят Станислав Сивриев, на гьола как ще му видиш дълбокото? “Заключено море” на Георги Димитров е публикувано във втора книжка на 1989 г. Bonus “Spaces” – an addendum for literature and culture A Sea Locked – article from the former Morski Svyat Magazine for the attitudes of the Bulgarians to the sea in wintertime. |
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Новела | 2007 / декември | ||||||
| Съдържание | Лиляна Михайлова
Всичко започна след големите пролетни дъждове. Селската рекичка набъбна и направо полудя. В началото влачеше счупени клони и шишарки чак от планината, после помъкна отхлупени кошери и цели дървета, накрая прехвърли задръстения мост и се разля към ливадите.
Водата вилня почти седмица, след това само за една нощ реката се смали и се върна в коритото си, а на сутринта из мократа трева се премятаха изостанали шарани. Селяните идваха да ги събират с каручки и чували, както се ходи на бостан. Говореше се, че тая благодат е дошла от старите изоставени рибарници, дето са нагоре по реката. Всъщност те отдавна се бяха превърнали в блата, даже и така ги наричаха – блатата. В тях не можеше да се влезе нито с лодка, нито пък да се лови с въдица. Бреговете им бяха гъсто обрасли с камъш и ако някой риболовец си изсечеше просека, потъваше до кръста в жабуняк и вместо да подскача и да трепти, плувката му оставаше забодена в жълтата тиня. Така че почти цяло десетилетие шараните се бяха плодили и множили на воля до деня, в който придошлата река беше помела блатата им.
Няколко дни наред цялото село миришеше на пържена риба. В кроткия му живот обаче предстоеше и още едно неочаквано събитие.
Пръв донесе новината свещеникът. Втурна се в кръчмата, както си беше – с навити крачоли и запретнато расо, и задъхано разказа как днес следобед тръгнал да бере мащерка и когато минал край селския язовир – на, честен кръст, вътре водата не се виждала от риба: шаран до шарана, като дъски на дюшеме.
Язовирът беше останал от времето на кооператива, в хидроложките регистри се водеше за “водоем с местно значение” и някога с водите му напояваха градините на стопанството, даже оставаше свободна вода и за долните села. Сега отдавна не се използваше за нищо и ако все още съществуваше, то беше, защото ликвидационната комисия нямаше как да го ликвидира, а крадците нямаше как да го откраднат. След разлива из ливадите придошлата река беше минала през него вече по-уталожена и дигата му като цедка беше задържала шаранското нашествие.
Селяните дойдоха да видят чудото, крачеха по брега и цъкаха изумено, а облъсканите зашеметени шарани не се плашеха от тях и припляскваха до самите им нозе.
В стария язовир сега лежеше голяма и лесна печалба. По-младите мъже веднага разбраха това, но никой не побърза да го каже на глас.
През следващите дни се заговори, че ще има търг за аренда на язовира.
Мераклиите бяха много, все местни хора, само че търгът не се състоя, а после един непознат софиянец докара набързо фургон с коминче и три камиона стара поцинкована мрежа. За по-малко от седмица няколко мълчаливи момчета със сприхави очи оградиха целия южен бряг. Другите брегове си бяха природно недостъпни – пазеха ги отвесните скали, устието на реката и язовирната дига. След това момчетата си заминаха и още същата вечер софиянецът за пръв път влезе в селската кръчма. По-младите мъже го срещнаха с навъсени погледни, но той сякаш не забеляза това. Беше нисичък пълен човек и с готовност подаваше меката си ръка на всеки. Фамилията му съвпадаше с името на един много известен футболист и когато го питаха да не би да са роднина, той отвръщаше: “Има нещо такова...”, макар че нямаше нищо такова. Час по-късно, дружелюбни от изпития алкохол, мъжете лекомислено му простиха машинациите около търга, накрая дори го тупаха приятелски по гърба и му обясняваха, че преди да нахлуят блатните пришълци, в язовира е имало само една особена местна порода шарани, дошли навремето по реката – продълговати риби, стегнати като прасците на войнишка булка и със златни люспи. А на всичко отгоре по дъното край камъша се въдели и раци. Софиянецът добре знаеше това, но нарочно кимаше учудено и щедро поръча по една голяма мастика на всички.
След тая голяма мастика мъжете окончателно решиха, че независимо от мъглата около търга, в селото им е дошъл един добър човек, който без да се големее, търси тяхното приятелство.
А софиянецът беше влязъл в кръчмата, за да си търси пазач за язовира. Избра го внимателно и по собствени правила: мъжът трябваше да е як, но не много млад, защото край вода младите често вършат щуротии, и най-важното – да е мълчалив и саможивец, точно като високия селянин, дето влезе последен в кръчмата и седна самичък до най-отдалечената маса.
– Как се казва оня човек? – прошепна софиянецът в косматото ухо на старчето до себе си.
– Иван Харизанов. Защо питаш?
– Какво работи?
– Нищо. Чопли две-три нивички, дето му ги върнаха, кога се разтури стопанството, ама иначе – нищо сериозно. Преди беше техник в биволската ферма. Екстра ферма имахме, ама и тя си отиде по реда. Половината наши мъже са на същия хал – млади за пенсия, а пък стари за града. Ти защо ме питаш за Иван?
Софиянецът не му отговори, щракна с пръсти в джоба си и се изправи.
Когато чу фамилията му, Иван Харизанов не го попита дали е роднина на големия футболист, само кимна неохотно и без желание подаде ръка. В първия момент предложението на софиянеца го смути, но малко след това го обхвана такава луда радост, че за да я прикрие, кисело каза:
– А бе нека да си помисля. Все пак нощни дежурства... Ще трябва да се посъветвам и с жената.
– Кажи й, че нейното не се губи, няма да нощуваш все на язовира я! – смигна софиянецът.
Тръгнаха си заедно. Арендаторът стигаше едва до рамото му и Иван Харизанов изпитваше неудобство, че трябва да го гледа отвисоко. Грееше пълна луна и сенките им тутакси се очертаха върху асфалта пред тях – приличаха на баща редом до тантурестото си момче.
Софиянецът не спираше да говори. Свиваше пръст подир пръст и възторжено изброяваше предимствата на службата: първо, редовна заплата, той не я уточни, второ, здравни осигуровки, трето, един кат камуфлажно облекло и чифт военни кубинки, безплатна риба за семейството... И авторитет! Най-вече уважение и авторитет в селото.
– Прощавайте, ама аз съм дотук – притеснено се обади Иван Харизанов.
Софиянецът надникна през живия плет и моментално откри нова тема за разговор;
– Хубава къща имаш. Пък ние в града се тъпчем в ония тесни кутийки. Супер къща имаш! Сигурно си хвърлил големи пари за нея.
– Не съм я строил аз, от баща ми остана.
Двамата още дълго стояха под надвисналите клони на ореха. Софиянецът продължаваше да говори, а Иван Харизанов не смееше да го прекъсне. Овлажнелите листа тихо шумолеха над главите им и пръскаха тръпчив мирис на йод. Тъкмо този йодов мирис изведнъж му спомня далечните нощи, когато часове наред бяха стояли с Начко на същото място под ореха. И за какво бяха приказвали? Сигурно за глупости, за смешни хлапешки тревоги и за момичета.
– Значи, разбрахме се? – прекъсна мислите му софиянецът и подаде ръка. Много обичаше да се ръкува. – Утре рано-рано ще те чакам пред фургона. Ако е да, да! Ако е не, не! Понеже кандидатите не са малко. Пък и аз държа да съм наясно с моите подчинени.
Още от казармата Иван Харизанов мразеше тази дума, но сега мълчаливо я изтърпя.
Сутринта жена му извади от гардероба черния панталон и синята му риза на чертички.
– Гласиш ме като за сгледа – изсумтя Иван Харизанов.
– Ами че то си е сгледа – отвърна тя. – И седни да закусиш, щото гладен ставаш още по-нервен.
Нощес беше заредил акумулаторчето и “Симсон”-ът запали веднага. Мотопедът с пукот изскочи от двора. Жената затвори портата и се прекръсти.
Боже, откога не беше бързал така сутрин за работа! Вятърът изпълни ризата му със студен гъвкав въздух. Иван Харизанов се опита да засвирука, но течението върна струята върху устните му.
Мрежестата ограда продължаваше да се точи край пътя и сякаш нямаше да има свършек. Бяха я опънали на циментовите колове до звън, а по нея на няколко места висяха табели с черни букви: “Охраняван обект. Риболовът строго забранен!” През четината на камъшите матово пролъсваше водата, наоколо миришеше на мокра трева, на подмоли, пълни с риба.
Най-после оградата кривна наляво и малко по-нататък той видя вратата. Двете й решетести крила бяха скопчени с огромен катинар, а над него вместо табела висеше картинка на куче – страховит, зинал пес, с островърхи зъби и отдолу с късо надписче – “Тук охранявам аз!” Иван Харизанов за първи път виждаше такова кучешко предупреждение. “Зверска работа – помисли си той. – Грозна и зверска!” Вече се чудеше да извика ли, или да свирне с клаксона на мотопеда и точно в този момент забеляза, че катинарът е отключен.
– Заради тебе оставих отворено, иначе – ключ! Българина само глоба и ключ могат да го спрат, ама и двете трябва да са солидни – чевръсто обясни софиянецът, докато сядаха на алуминиевите столчета пред фургона. – Казвай сега!
– Реших да приема – отвърна Иван Харизанов.
– Браво! Мъж си! – засмя се арендаторът и не пропусна случая да му тикне малката си ръка.
После пъргаво изкачи стъпалата на фургона, побави се вътре и изнесе сгъната нова униформа на камуфлажни петна и чифт кубинки, а на рамото му висеше стара карабина с олющен приклад.
– Аз нямам разрешение за оръжие – притеснено се обади Иван Харизанов.
– Че то това не е оръжие, това си е чист театър, обаче само ти и аз ще знаем, че не може да гърми – смигна му софиянецът.
Повече от тридесет години Иван Харизанов беше работил и дежурил във фермата според наредби и кодекси, затова сега счете за съвсем нормално да попита:
– А какъв ще е правилникът за вътрешния ред?
– Тук правилникът съм аз – с внезапна острота в гласа отвърна арендаторът. – Щом си вече риболовен надзирател, от тебе се иска да пазиш рибата, нищо повече. И само едно трябва да знаеш: министърът и риболовният надзирател не може да имат приятели!
Сравнението го поласка и Иван Харизанов го запомни, за да го каже довечера и на жена си.
– Във фургона има две стаички, по-голямата е за моя офис, а другата е лично за тебе – каза софиянецът.
– Няма ли да има и втори пазач?
– Защо ми е? Язовирът е ограден отвсякъде. Достатъчно е тарикатите да знаят, че нощем тук има охрана с оръжие и куче. Ела да ви запозная.
– С кого? – учуди се новооглашеният надзирател.
– С кучето.
Песът се оказа почти като оня звяр от табелката на вратата. Щом ги видя, залая с оголени зъби и така високо скочи, че изопнатият синджир го повали по гръб.
– От днес нататък лично ти ще го храниш, за да те уважава, обаче от време на време ще му блъскаш и по някой ритник, за да ти има страха – започна арендаторът, но мобифончето записука в джоба на ризата му и той дълго говори с някого, който трябваше да докара смлян шрот за шараните, но явно не се съгласяваше да отстъпи от цената.
Иван Харизанов деликатно се правеше, че не слуша, а после вече и наистина не слушаше. Откакто беше дошъл, на няколко пъти се канеше да попита за заплатата, но все не намираше удобен момент.
Арендаторът най-сетне приключи разговора. Явно сделката беше успешна, защото щракна с пръсти и върху пълните му бузи заигра доволна усмивка.
– Прощавайте за въпроса... По принцип каква ще е заплатата ми? – смутено се обади пазачът.
Числото, което чу, му хареса, и за да оправдае любопитството си, той вече по-спокойно продължи:
– Да знам, понеже като се върна довечера, жената ще ме попита.
– Че ти няма да се връщаш – сухо каза софиянецът, после все пак реши да смекчи тона си и шеговито добави: – Ще й звъннеш един телефон, ще й кажеш, че вече си имаш служба, пушка и стая с легло, ама пижама няма да ти трябва.
Първата нощ на риболовния надзирател Иван Харизанов се случи топла и кротка. Пълната луна така ярко осветяваше всичко, че се виждаше дори мъхът по разпукнатите къделки на камъша, а отвесните скали по северния бряг се белееха като току-що варосани. Нямаше смисъл да мъкне акумулаторната батерия, той взе само пушката и тръгна направо през овлажнелия храсталак. Така му беше обяснил арендаторът: ти всичко да виждаш, а тебе да не вижда никой.
В късния час рибата кротуваше на дъното. Водата в язовира лежеше успокоена и гладка, само понякога вертикално нагоре изскачаше едър шаран, падаше с плясък и тогава по повърхността плъзваха живачни отблясъци.
Той обиколи целия южен бряг и накрая се спотаи в гъстия камъш на Табана. Това беше най-удобното място за риболов. Първо като момчета, а после и като мъже, вече години наред искаха ли да хванат риба, хората от селото идваха направо тук. Малкото полуостровче самичко се беше натрупало от изгнили коренища и блатни треви, жвакаше, когато стъпиш върху него, и се полюшваше като лодка. И пак също като в лодка всяко лято някой поставяше върху туфите дъска за сядане, иначе човек потъваше до коленете. Нощем при Табана се събираха най-едрите шарани, идваха да ядат сочните подводни корени на камъша и можеше да се ловят на въдица или направо с ръце.
Точно тук през една далечна августовска нощ, мокър до кръста и изпохапан от комарите, Иван Харизанов беше изпушил първата си цигара. Донесе я Начко. Овлажнелият кибрит не искаше да се запали и двамата изщракаха половината клечки, после си я подаваха един на друг и кашляха от дима, а когато тръгнаха за село, дъвкаха дива мента, за да не вонят на тютюн. “Чакай да ти дъхна, за да провериш” – току го молеше Начко. Той спираше и се навеждаше над дребничкото лице на приятеля си. Вече се разсъмваше и всеки път луничките по мъхестите бузи на Начко се виждаха все по-ясно.
В близките храсти нещо прошумоля. Иван Харизанов не знаеше какво трябва да направи, ако оттам се появеше човек. Реши, че най-добре ще бъде да го остави да нагази навътре във водата, за да е вече безпомощен и да не може да бяга, и чак тогава да кресне: “Стой!” и да изщрака със затвора на пушката. За по-нататък не смееше да мисли. Слава Богу, от храстите излетя бърне, припляска с крила над главата му и отново стана тихо.
И за раци бяха идвали тук с Начко, и за езерни миди, черни и големи като калъфчета за очила.
А една есен, пак тук, на Табана, двамата бяха решили да се запишат заедно във фабрично-заводското училище в града. “Това е саката работа – опъна се баща му. – Ако беше нещо читаво, щеше да се казва я техникум, я гимназия.”
Училището наистина се оказа сакато, но затова пък там се завършваше бързо и лесно и повечето по-важни неща за предстоящия си живот двете селски момчета научиха не толкова в класните стаи, а в смесеното общежитие. Всяка събота в столовата се провеждаше “културно мероприятие” и от всички култури заводските ученици най-много обичаха танците. Огромният като куфар магнетофон “Грундиг” трещеше и подскачаше, а двойките танцуваха силно притиснати или на разстояние – според степента на чувствата и на смелостта си. Най-често пускаха тангото “Надалеч, надалеч”. Текстът беше сладникав и почти безсмислен, пееше го певица с ридаещ, глас. Но мелодията беше хубава и по-късно, когато приключиха с науките и се върнаха на село, двете момчета я избраха за свой сигнал. Иван Харизанов още го помнеше абсолютно точно и с всичките му извивчици, пък и как можеше да го забрави, след като го беше свирил хиляди пъти под прозореца на Начко. В ония години нямаше джиесеми, дори и домашните телефони бяха рядкост. Връзките бяха прости, но безпогрешни – щом ти притрябва приятеля, отиваш пред къщата му и свирваш. А приятелят вече знае, че си именно ти, даже майка му и баба му знаят, че си ти, понеже от вашия сигнал вече им е дошло до гуша.
Сигналът им служи вярно, чак до времето, когато един подир друг се ожениха, и после от само себе си “Надалеч, надалеч” изчезна и замина при името си.
Току на метър пред Табана две едри риби се стрелнаха нагоре, лъснаха под лунната светлина и с плясък се сринаха във водата. Иван Харизанов безшумно се надигна от влажната дъска. “Утре ще я махна – помисли си той. – Откъде накъде ще предлагаме удобства на бракониерите”.
Сутринта наистина я махна. Подир няколко нощи обаче върху туфите на Табана се появи нова дъска, а наоколо се въргаляха едри рибени люспи и прогизнали угарки. Той изплашено ги събра, лошо щеше да бъде, ако ги видеше и софиянецът. Но колкото и да търси дупки по мрежата, не можа да открие откъде са минали бракониерите.
Сигурно го бяха проследили и вече знаеха часовете на обиколките му, ловяха си риба най-спокойно, а нищо чудно и да се подиграваха зад гърба му.
За своята първа засада той измисли хитроумен ход. Нарочно избра съботна нощ. От собствен опит знаеше, че тъкмо тогава селските мъже най-често излизат на риболов. Друг път тръгваше на първия си обход около полунощ, сега още в десет часа запали мотопеда и с пукот се понесе по пътя към село. Но не стигна дотам. Скри “Симсон”-a в акациевата горичка и се върна пеш. Сгуши се в къпиновия гъсталак над Табана и зачака. През тялото му преминаваха отдавна неизпитвани ловджийски тръпки, някога така беше будувал с Начко и баща си на гюме за диви патици.
Двама бяха… Сигурно стъпваха на пръсти, защото изведнъж ги видя на метър до себе си. Вървяха приведени, един подир друг. Въпреки тъмнината ги позна веднага – беше един братовчед на жена му със сина си.
– Добър вечер – пръв каза братовчедът.
Пазачът механично отвърна на поздрава му, после строго попита:
– Е, и какво да ви правя сега? – Той наистина не знаеше.
– Ами да ни оставиш да си наловим риба, язовирът е пълен – обади се младият. – Утре имаме кръщене.
Софиянецът от вчера беше в града. Иван Харизанов помисли малко и после със суров глас каза:
– Два шарана, не повече! Първо ми кажете как влязохте?
Братовчедът с умилкваща се готовност му обясни къде е пролуката.
Сутринта той я откри. В меката пръст под мрежата беше прокопано тунелче, затулено отгоре с изсъхнала трева. Напълни го с камъни, опъна и бодлива тел, но само подир няколко дни на Табана отново имаше угарки и рибени люспи. Селото беше свикнало да яде риба и нямаше лесно да се откаже. Той яростно запушваше новите тунелчета, не мигваше по цяла нощ и обикаляше брега чак докато почнеше да се развиделява. Непрекъснатото безсъние го озлоби, бузите му хлътнаха и обраснаха с настръхнала четина. Но най-много го озлобиха думите на арендатора. Каза му ги една сутрин, точно когато се върна мокър и отмалял след безкрайното дебнене край брега.
– Какво става, бе? Додето почна да продавам рибата, тя ще се свърши. Напоследък, като минавам през селото, все на пържен шаран ми мирише. Да кажеш нещо по въпроса?
Иван Харизанов неловко замърда кокалестите си рамене под камуфлажното яке. За пръв път, откакто беше човек, някой го укоряваше за работата му,
– Ако ти е тежка службата, кажи си – многозначително се усмихна софиянецът.
След този разговор той почна да води нощем и кучето. Досега избягваше да го взема, боеше се, че кучешкият лай ще издава засадите му.
Присъствието на песа веднага промени нещата. Най-важното беше, че той се отърва от внезапните срещи с бракониерите. Щом доловеше подозрителен шум, откачваше каишката, кучето се стрелваше в камъша и оттам често се чуваше приглушен мъжки вик или писък на момче. Понякога, за да не гази мократа трева, призори той пускаше песа сам да обикаля покрай мрежата. Точно подир една такава сутрин намери кучето отровено. Закопа го набързо в пясъка, а на софиянеца обясни, че сигурно е хукнало след някоя разгонена кучка и ще се върне.
– Не може да бъде. Аз го тъпчех с хапчета срещу такива мераци – каза арендаторът.
Студът в гласа му изплаши Иван Харизанов и още същия ден той измисли паяжината.
Вечер, малко преди да се мръкне, на местата, откъдето обикновено минаваха бракониерите, пазачът започна да опъва тънка въдичарска корда, обтягаше я по тръните на едно коляно височина над тревата и тук-там по нея окачваше звънчета, направени от металните чашки на изгорели бушони. В тъмнината беше невъзможно човек да я забележи и да стигне до водата, без да се спъне в невидимата паяжина.
Още на третата нощ звънците край Табана се обадиха. Пазачът грабна пушката и затича нататък.
Възрастният фелдшер и внукът му здраво се бяха оплели в кордата. Старият държеше на рамото си голямо серкме, а момчето стискаше под мишница сгънат чувал.
– Срамота е, докторе! – задъхано каза пазачът. В селото открай време наричаха фелдшера така. – На всичко отгоре и внука си учиш на кражба.
– Каква кражба е това, само две-три шаранчета – милозливо замрънка фелдшерът.
– За две-три шаранчета не се ходи с чувал! Ако всеки тръгне така, къде ще му излезе краят?
– А на другите как им разрешаваш? – обади се момчето.
Думите му направо вбесиха пазача. Какво ли би станало, ако такива приказки стигнеха и до ушите на арендатора!
– На никого нищо не съм разрешил! – сопна се той. – Тръгвайте пред мен!
– Недей тъй, Иванчо – замоли се фелдшерът. – Майка ти съм лекувал, жена ти и детето ти съм лекувал. Не ме прави на стари години за резил.
– Ти сам се правиш!
– А бе ти милост нямаш ли? Страх от Бога нямаш ли? – почти зарида възрастният човек.
Иван Харизанов имаше страх от Бога, разбира се, но сега много по-голям беше страхът му от арендатора.
– Тръгвайте пред мен! – сурово повтори той и щракна със затвора на пушката.
Додето се разсъмне, държа двамата пред фургона и те зъзнеха в мокрите си дрехи. После ги предаде на софиянеца - сам да решава какво ще е наказанието им.
След тая случка звънците се чуваха все по-рядко и по-рядко. За последен път някой ги раздрънка в една съботна нощ и навярно вестта за паяжината окончателно се разнесе из селото, защото никога повече на Табана не се появиха рибени люспи и угарки. Среднощните набези престанаха, но и хората престанаха да поздравяват пазача.
– Браво! Мъж си! - похвали го софиянецът. – Екстра паяжина измисли. Знаеш ли ония тарикати как те наричат заради нея?
– Не знам – отвърна Иван Харизанов.
– Паяка.
В началото прякорът го обиди, но в замяна на това пък нощем му оставаше време за сън, а сутрин, вместо да търчи да запушва проходи под мрежата, можеше да закуси като човек и после спокойно да насипе шрот и смески по хранилките. Шараните бяха запомнили местата им, трупаха се гръб до гръб и ловяха зърната още във въздуха, мляскайки с дебелите си жълти устни.
Софиянецът му беше наредил да храни и раците, но там работата беше направо гнусна. Веднъж седмично докарваха от града изрезки плесенясало месо или вмирисани колбаси и всяка сутрин пазачът трябваше да пуска по няколко смърдящи парчета във водата пред Табана. Работеше с гумени ръкавици, но въпреки това чак до обед ръцете му продължаваха да вонят на мърша. Осмели се да възроптае един-единствен път, и то по съвсем заобиколен начин:
– Защо е нужно да им сипваме на готово, шефе? Раците самички си търсят храна, хем така прочистват и дъното от умрели риби.
– Че аз не ги храня! – разтвори късите си ръце софиянецът. – Аз само ги приучвам да се събират на едно и също място, та да ги знам къде са, когато ми притрябват. – Ела пред фургона да изпием по едно кафе.
Той не обичаше кафето, но за да не обижда шефа с отказите си, свикна да го пие, макар че още след първите глътки сърцето му почваше да бие с бързи неравни удари. Добре че мобифонът в джоба на арендатора иззвъня, той потъна в дълъг пазарлък с някакъв прекупвач и забрави поканата си.
Наскоро след това една привечер върху специално ремарке с ниски колелца софиянецът докара лодка – пластмасова, с весла. Вероятно и нея беше придърпал на някакъв мъглив търг, защото на единия й жълт хълбок с черни букви пишеше “спасителна”, а на другия “Гребна база Албатрос”. Още на следващата сутрин той собственоръчно замаза надписите и с едри некрасиви букви изписа върху пресните ивици – “Диана”.
– Това името на жена ти ли е или на щерката? – полюбопитства пазачът.
Никога досега не се беше осмелявал да го разпитва за семейството му. В началото няколко съботи подред софиянецът бе довеждал на язовира едно русокосо момиче, казваше, че му е племенница. После доведе една висока млада жена, за която не каза нищо.
– А бе така е прието, лодките да се кръщават с женски имена, не си ли чувал – разсеяно отвърна арендаторът.
Рибарите пристигнаха в понеделник по обед. Очуканата им жигула с русенски номер беше така претоварена, че ауспухът й стържеше по тревата.
– Това са мои момчета. Пазарил съм ги за риболова. Дунавски специалисти – представи ги софиянецът.
Иван Харизанов беше готов да помага, но двамата казаха, че ще се оправят сами. Говореха неохотно, меко разтягайки края на думите. По-младият наричаше другия – свако и за десетина минути под късите команди на свакото от багажника на колата беше стоварена невероятна купчина кашони, пластмасови касетки с надиплени рибарски мрежи, по които висяха сиви гроздове оловни топчета, две походни легла, каса бира и накрая – опушена котелка с обло дъно. “Чергарски живот” – съжали ги наум пазачът. Двамата работеха опитно и бързо. В сянката на фургона скоро се появи червена палатка и докато свакото сковаваше пред нея дъсчена маса с две пейчици, младият по факирски начин измъкна от водата тлъст жълт шаран, изкорми го светкавично и, без да го мие, го пусна в котелката да се вари.
Софиянецът отказа да опита чорбата, обясни, че имал телефонни разговори и се прибра във фургона. Пазачът нямаше как да се измъкне. В чинията, която му подадоха, плуваха доматени люспи и парчета лошо обелен лук, а между тях стърчаха рибени кости. Още при първата лъжица той се разхълца от лютивината и свакото услужливо му отвори бутилка бира. Течността беше топла и лугава, но поне не лютеше.
До залез двамата спаха в палатката си. Пръв се събуди свакото, пренесе мрежите в лодката, намаза вилките с лой и подсвирна. Момчето веднага дотърча, метна се през страничния борд и хвана веслата.
Вирнатият нос на “Диана” разпори водата и подире й зейна пенеста бразда. От височината на брега Иван Харизанов наблюдаваше как лодката стигна чак до устието на реката, там изви и момчето бавно загреба назад, а в същото време с еднакви ритмични замахвания свакото пускаше мрежата. Белите топчета на плавоците се извиха на дъга, заграждайки залива пред фургона.
И голата сеч започна...
Точно така каза той на жена си, когато след няколко вечери се прибра да нощува у дома.
– Това не е риболов, Цвето, това е гола сеч. До корен, до дъно. Тоз човек ще изтреби всичко живо в язовира.
– Платил си е – сухо отговори жената, докато редеше пържени пиперки в чинията му.
– Излиза, че ако си е платил, може и човек да унищожи, така ли? – възмути се Иван Харизанов.
– Така. С тебе вече го направи. Цялото село те намрази – след късо мълчание каза жената. – И мене вече почнаха да гледат накриво.
Той блъсна чинията и изскочи навън. Обиколи яростно тъмния двор и се спря под ореха. Големите листа тихо шумоляха, пръскайки гъстия си йодов дъх. След малко гневът му попремина, вече се питаше дали да се върне и да продължи разговора, да настоява Цвета да му обясни. Какво да му обясни? Сякаш самият той не го знаеше...
Запали мотопеда и нарочно потегли с трясък и пукотевица – нека жена му да разбереше, че си тръгва обиден и че няма да спи вкъщи.
(Продължава в следващия брой) |
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Новела | 2008 / март | ||||||
| Съдържание |  Лиляна Михайлова е родена в Пловдив. Завършва Софийския университет. Работи като учителка, журналистка и редакторка. Издава над 20 книги, сред които сборниците с разкази “Жени”, “Късни дъждове”, “Писма до поискване” и др., повестите “Корабът”, “Чужденката” и “Самоубийство по лични причини”, романите “Един тъжен мъж” и “Грехът на Малтица”. Авторка на сценарии за игрални и телевизионни филми, между които “Най-добрият човек, когото познавам” и 27-серийната телевизионна сага “Дом за нашите деца”.Лиляна Михайлова
(Продължение от бр. 6/ 2007)
Както всяка вечер пред фургона в кръга на силната прожекторна лампа пак се белееше микробус. Прекупвачите бяха пристигнали и товареха пълните касетки. Русенците спяха в палатката си, навън стърчаха само просмуканите им от водата нозе.
Иван Харизанов приседна на неудобната пейчица до масата. Шараните бяха още живи, дори оттук се чуваше как пъшкат и как търкат един о друг люспите си. От време на време някой току изскачаше от касетката, плесваше на земята и с вековечен инстинкт започваше да се премята право към водата. Товарачите го догонваха с викове, настъпваха го и го хвърляха обратно. Един все пак успя да ги изпревари – беше необичайно едър и златист, от дивата порода, дошла преди години по реката. Оставаше му не повече от метър до спасението, когато пазачът не можа да се сдържи и изтърча. Рибата диво се замята в ръцете му. Женска беше, личеше си по отпуснатия й корем, където навярно десетки пролети бяха узрявали безброй хайверени зърна. “Щом е майка, ще я пусна” – помисли си той. Грях щеше да е, ако вместо да пълни водата със златисти шаранчета, утре тая красива силна риба бъдеше насечена в някой градски магазин или пък наперен ресторантски готвач натъпчеше плодовитата й утроба с парчета лимон и я изпечеше в идиотската си фурна. “Пускам я!” – реши той и беше готов да разтвори пръстите си.
– Браво! Мъж си! – неочаквано каза софиянецът зад гърба му. – Добре че я хвана.
Като се псуваше наум и се ненавиждаше до дън душа, пазачът бавно се изправи. Понесе рибата с две ръце пред гърдите си. Облепена със сламки и пръст, тя вече беше изгубила златистия си блясък.
– Тук я дай! Платил съм за нея – припряно се обади прекупвачът.
Иван Харизанов избърса рибата с длан и внимателно я положи върху златистите гърбове на децата й.
Голата сеч продължаваше.
Свакото и племенникът му изгребваха с мрежите залив след залив, пълнеха касетките и ги нареждаха като мокра стена пред фургона, а привечер се наливаха набързо с бира и рибена чорба и лягаха в палатката си. Малко по-късно един след друг започваха да пристигат прекупвачите.
Най-сетне всичко свърши и русенците изтеглиха на брега оплесканата с рибя слуз “Диана”. Обаче все още не си заминаваха.
- Тази вечер, ако искаш, може да си нощуваш у дома – каза софиянецът, - само че, преди да тръгнеш, пак опъни паяжината.
“Че какво повече има да се пази?” – помисли си Иван Харизанов.
– Раците трябва да се пазят – сякаш отгатна въпроса му софиянецът. – От утре започваме тях.
Под жълтия залез водата лежеше гладка и пуста. Понякога над повърхността подскачаше само някоя дребна рибка, успяла да се спаси от мрежите. Като се стараеше да не поглежда към мъртвия язовир, пазачът старателно изопна кордата и нагласи звънчетата.
Външната врата беше заключена. Прозорците на къщата не светеха. Той не се учуди. Откакто живееше самичка, жена му винаги заключваше.
В кухнята беше студено, не мирише на манджа, а насред масата, върху шарената мушама, се белееше листче от бележник. “Отивам в града. Дъщерята се обади. Детето било болно.” Той няколко пъти прочете късите редове. Кой знае защо, това че буквите бяха старателно изписани, още повече увеличи раздразнението му. Не позвъни по телефона, за да разпита какво именно се е случило. Беше сигурен, че от трите изречения е вярно само първото. На бележката нямаше дата, но ако се съдеше по увехналите саксии, Цвета бе заминала поне преди седмица и се готвеше дълго да остане там, защото бе взела и кутийката с лекарствата си за сърце.
Вън по плочите зашляпаха чехли и той изтича към терасата. Една бабичка от съседната къща беше дошла да нахрани кокошките. Старицата го видя, но не го поздрави. Иван Харизанов бавно се върна в кухнята. Изпи една голяма чаша ракия и се сгуши на диванчето. Искаше да не мисли за нищо, но малко преди да заспи, в замаяната му от алкохола глава изведнъж се завъртя един смешно-тъжен въпрос: щом в селото на него му викаха Паяка, дали пък на Цвета не й бяха викали Паячката?
Телефонът иззвъня рано сутринта. Той тъкмо беше започнал да се бръсне и вдигна слушалката с два пръста, като пазеше да не я допира до насапунисаната си буза.
– Ало! Семейство Харизанови? – попита далечният глас на жена му.
– Какво семейство сме ние, бе! – заядливо каза той.
Цвета не обърна внимание на думите му и търпеливо обясни, че първо позвънила до язовира, но й казали, че той си е вкъщи. Сигурно още десетина дни щяла да остане в града, защото детето пак се простудило, а и самата тя не била добре. Скоро щяла да му изпрати писмо, понеже имала и други неща да му казва, а те не са за телефон.
– Ясно. Хайде, оздравявайте – нервно я прекъсна той и затвори.
За ловенето на раците свакото и племенникът му си имаха специални квадратни мрежи. Залагаха ги, разстлани по самото дъно край Табана, и в средата им поставяха камък за тежина. После хвърляха върху мрежите парчета вмирисано месо и след няколко часа идваха да приберат улова. Щом дръпнеха плавока, четирите ъгъла на мрежата се събираха нагоре и раците оставаха като в торба. Трополеха с черупките си и щипките им стържеха остро, сякаш някой скърцаше със зъби.
Сега идваха други прекупвачи, повечето пристигаха със софийски джипове. Арендаторът им продаваше раците на брой, беше неотстъпчив за цената и не пропускаше заедно с едрите да слага и по-дребни, а шофьорите внимателно ги отнасяха в бидони с язовирна вода. Иван Харизанов с изумление наблюдаваше суетнята им. Какъв ли деликатес можеха да бъдат тия грозни животинки, в които сред черупки и зелени чревца имаше само едно нищожно късче безвкусно влакнесто месо!
– Аз не разбирам, шефе, как може хората да дават пари за толкова глупаво нещо – каза той една вечер, когато поредният джип си замина.
– Не си прав! – Софиянецът беше доволен от продажбата и му се приказваше. – Три червени рака в бяла чиния, това е акцентът на трапезата. Доказателство за лукс и престиж.
– Хубав престиж, да трошиш черупките с нокти и да се изплескаш до лакти.
– То си има специални никелирани клещички за тая работа – със снизходителна усмивка обясни арендаторът. – А като свършиш с раците, келнерът ти донася купичка с чиста вода, та да си измиеш пръстите.
– После сигурно и тя влиза в сметката...
– Защо да не влезе? Днеска нищо безплатно няма, не си ли разбрал? Важното е да платиш по-малко и по-малко да се доверяваш. Някой уж иска да се здрависа с теб, а всъщност гледа как да ти извие ръката. Направо канадска борба. Аз затова по принцип избягвам да се доверявам, обаче на тебе ще кажа, ти си мой проверен човек. Щом изгребем раците, вдигам си фургончето и заминавам. Преотстъпвам язовира на един колега. Иска да прави тук база за спортен риболов.
Иван Харизанов мълчеше и го гледаше с растяща тревога.
– Няма какво да се плашиш, ти пак ще си останеш на работа. Препоръчах му да те задържи за пазач. Будалите ще мятат въдици за кротушки и уклейчета, а ти ще събираш таксата и ще им се смееш на акъла. – Софиянецът щракна с пръсти и тръгна към фургона.
“Значи, ще имам още работа” – с облекчение си помисли пазачът и извика подире му:
– Може ли да отскоча за малко до вкъщи? Паяжината вече съм я сложил.
– Отивай – кимна му арендаторът и все пак погледна часовника на дебелата си китка.
И сега нямаше писмо. В кутията се белееше само една сметка за неплатения ток. Иван Харизанов се помота из глухите стаи, изпържи си две яйца в кухнята, после излезе да си откъсне грозде от надвисналата асма.
На улицата изскърцаха велосипедни спирачки. Дворната врата хлопна и по пътеката се зададе човек. Разпозна го веднага, още по походката – беше Начко.
– Идвай! Ела да изпием по една ракия – зарадва му се той.
– А бе минавам и гледам, че свети. Аз понеже всяка вечер минавам... Много исках да те срещна – смутено призна Начко.
“Какво нещо е старото приятелство!” – с внезапно отмаляло сърце си помисли Иван Харизанов. Изтича в кухнята и след минута се върна с бутилка и две чаши.
– Разказвай сега. Цяло лято не сме се виждали.
– Къде да се видим? Ти на язовира, аз по строежите в Джинджовци – сви рамене Начко.
– Че кой строи сега в онова загубено село?
– Загубено, ама англичаните го намерили. Вече три семейства се заселиха, а отделно и един сам професор. Купуват съборетините, направят им ремонт и готово.
– Скоро четох във вестника, че един италианец купил цяло село в Родопите. Редно ли е това, не знам...
– И аз не знам. Синът ми разправя: сега времената са други, светът става общ дом. Като е общ дом, викам му, защо не оперираха жена ти в Лондон или в Париж, ами с триста зора едвам я приеха в градската болница – тъжно въздъхна Начко.
– От какво оперираха снаха ти? – попита Иван Харизанов.
– Женски болести. На косъм беше. Слава Богу, че хирургът се случи добър. Аз затова исках да те срещна. Една голяма молба имам, а пък не щях да те търся на язовира.
– Голяма, малка, казвай! Щом е за тебе – готов съм.
– Скоро ще изписват снахата... Като разбра от кое село сме, докторът поиска...
– Те винаги искат. Четиристотин лева още сега мога да ти дам.
– Не става дума за пари. Ние със сина ми му предложихме. Не ще пари, раци иска. Много ги обичал – смутено завъртя пълната си чаша Начко.
– Да беше за риба, все щях да направя нещо, ама с раците е сложно – каза Иван Харизанов. – Шефът ги брои като алтъни, щото много печели от тях. Според мене най-добре е да попиташ направо него, хем ще му обясниш случая като баща.
– Питах го. Спрях го онзи ден на площада, ама като разбра, че искам да купя само петдесетина рака, не щя да ме слуша по-нататък. Той продавал на едро. Сега единствено в тебе ми е надеждата.
– Кога изписват снаха ти?
– Подир два дни.
Иван Харизанов дълго мълча, хванал с две ръце сивокосата си глава. Най-сетне с неочаквана и за себе си решителност каза:
– Ела нощес на язовира.
Начко го изгледа с благодарност. Не знаеше какво да каже и само докосна лакътя му с коравите си пръсти.
Уточниха всичко до най-малката подробност: щом софиянецът яко заспи, Иван Харизанов ще откачи паяжината от храсталаците и ще разчисти едно старо проходче, дето води право на Табана, а отгоре ще го закрие със сноп изсъхнал камъш. Начко да дойде около единадесет часа и да не носи мрежа, защото нощем рибарите оставят там свои мрежи на дъното. Той трябва само съвсем тихичко да издърпа един плавок, да си вземе колкото раци му трябват и да бяга.
– Това никой друг нямаше да го направи за мене. Цял живот ще съм ти благодарен – каза му Начко, когато се разделяха пред дворната врата.
Велосипедът със звънко скърцане се отдалечи по тъмната улица. “Начко!” – за малко щеше да извика Иван Харизанов подире му, но се сдържа. После и сам не успя да си обясни защо бе искал да го спре и какво бе това внезапно желание да изрече още веднъж името на приятеля си.
Прожекторната лампа светеше и независимо от шума на мотопеда, той още отдалече дочу женски смях. След минута видя и бялата кола, паркирана до фургона. На висок силен огън русенците варяха рибена чорба.
– За мадамата – смигна му младият. – Веднага щом пристигна, си я поръча.
– Гледай да не я направиш много люта – засмя се пазачът.
Това непредвидено гостуване облекчаваше плановете му. Сега софиянецът много по-рано от друга вечер щеше да се прибере заедно с гостенката си във фургона – така правеше всеки път, щеше да затвори вратата и да хлопне капаците на прозореца. Оттам нататък оставаше предостатъчно време да откачи паяжината, да разчисти тунелчето под мрежата и да го запуши отново, когато приятелят му си отидеше. “Екстра се нарежда. Начко извади късмет!” – доволно си помисли Иван Харизанов.
– Чорбата е готова, да ти сипя ли? – попита го свакото.
– Хапнах вкъщи – отказа той, загледан в омазаните му космати пръсти.
Младият отнесе котелката заедно с опушената тринога, побави се пред фургона и като се върна, възбудено разказа как гостенката му хвърлила един многозначителен поглед и бая се поотъркала в рамото му, когато се навел да й сипва чорба. А за утре поръчала да й налови раци.
– Това за раците сигурно е вярно, ама другото ти си го измисляш – обади се свакото.
– Не обичам такива приказки – сухо каза Иван Харизанов и предпазливо погледна към фургона.
– Няма да ни чуят, не се плаши – ухили се момчето. – Има една поръчка и за тебе. Шефът нареди да измиеш лодката, че щяла да им трябва за нощна разходка.
– За какво? – изтръпна пазачът.
– Я не се прави на ударен – каза момчето и шумно се прозина.
Иван Харизанов скрито повдигна ръкава на камуфлажното си яке – евтиният му пластмасов часовник показваше девет и половина. Още сега, минута по-скоро трябваше да се върне в селото, за да предупреди Начко да не идва. Осъзнаваше го с целия си разум и с целия си страх, но въпреки това тръгна към лодката. Наведе се и заплиска с шепи засъхналата рибя слуз по бордовете. Ръцете му потреперваха от напрежение, но работеше старателно, защото светлината от прожекторната лампа стигаше до дъсчения кей и навярно арендаторът го виждаше добре. Когато най-после свърши, отново погледна часовника си, наближаваше десет и четвърт, а ония продължаваха да седят пред фургона и жената пак се смееше за нещо. Върху масичката се беше появила втора бутилка... Вече нямаше време да се измъкне тихомълком и да стигне до селото пеш. Ако пък тръгнеше с мотопеда, шумът на мотора веднага би го издал, а беше невъзможно да излъже, че си отива до вкъщи, след като целия следобед бе прекарал там.
Безизходицата размъти главата му като лоша ракия. Той изпсува наум целия свят, направи няколко крачки с натежалите жвакащи кубинки и уморено приседна на пясъка. “Министърът и риболовният надзирател не може да имат приятели” – когато за първи път чу тези думи от софиянеца, те го поласкаха, но дълбоко в себе си той ги отрече. Ето че сега излязоха верни. “Защо в тоя объркан живот добротата често пъти може да се окаже престорена, щедростта – пресметната и фалшива, а злото така или иначе почти винаги излиза вярно?” – не спираше да се пита Иван Харизанов. Внезапно с ужас си даде сметка, че още не е махнал паяжината, а Начко сигурно вече бе тръгнал и съвсем скоро звънците можеше да задрънчат. Громолът им щеше да продъни тишината и тогава на един съвестен риболовен надзирател не му оставаше друго, освен да изтърчи в тъмното и да улови приятеля си. Тая мисъл за секунда мина през главата му, но той изруга сам себе си, надигна се и безшумно нагази в камъшите.
 Рисунка
Борислав Стоев Разкачи паяжината по-бързо от всякога. С едната си ръка смъкваше кордата, а с другата стискаше най-близкия звънец, за да не издаде никакъв звук. Но не смогна да разчисти тунелчето под мрежата до Табана, нямаше нито повече време, нито повече кураж. А освен това, щом намереше прохода затворен, Начко можеше да се досети, че нещо не е наред и да се върне.
“Знак му оставих... Дано го разбере... Дано го разбере...” – повтаряше си той, като се промъкваше обратно през камъшите. Под светлината на новата луна листата им приличаха на дълги влажни ножове, един го поряза по бузата и върху ревера на якето му закапа кръв, но той не усети.
Софиянецът и гостенката тъкмо слизаха към брега. Иван Харизанов забави крачки, искаше да не го забележат, но арендаторът тутакси размаха ръце:
– Ела насам! Подръж лодката да се качим.
“Дано не минат покрай Табана! – отчаяно се молеше пазачът и стискаше коравото въже. – Ако Начко е дошъл, където щат да обикалят, но само да не минат покрай Табана.”
“Диана” заора нос в тъмната вода, ниските и наглед незлобиви вълнички я разлюляха, заблъскаха по дъното й като чакъл. Софиянецът безпомощно пляскаше с веслата, но не успя да обърне носа срещу вятъра и лодката още по-силно заподскача.
– А бе я ела ти да гребеш – неочаквано каза той.
Пазачът си отдъхна. Прекрачи борда и взе веслата от ръцете му. Загреба направо към устието на реката - това беше най-отдалеченото място от Табана. Движението скоро го загря, стана му леко и даже се усмихна при мисълта, че тази нощ за втори път Начко беше извадил късмет.
Двамата зад гърба му обсъждаха нечий развод. Гостенката оправдаваше жената, а наричаше мъжа мухльо и скот. Софиянецът през цялото време сговорчиво се съгласяваше с нея, но когато обобщенията й станаха обидно всеобхватни, внезапно изръмжа и забоде пръст между плешките на пазача.
– Виждаш ли този човек? Хубаво го виж! Златен, умен, работлив, честен. Лично от мене проверен!
Иван Харизанов никога до днес не бе чувал толкова похвали за себе си и се прегърби от неудобство.
– А защо го заряза жена му, питам аз? – с адвокатски патос продължи арендаторът.
“Не е така, тя замина при дъщерята” – беше готов да уточни Иван Харизанов, но замълча, за да не го лиши от доказателства.
– Заряза го, защото жените по принцип нямат сетива за скритите качества на мъжа. Те гледат бицепсите и джоба. И ако някои все пак не изневеряват, то не е от любов, а от мързел.
– Прекаляваш! – избухна гостенката. – Наистина прекаляваш. Искам да се връщаме на брега.
Без да се обърне назад, пазачът вдигна веслата, очаквайки окончателното решение.
– Извинявай, пих малко повечко – след късо мълчание каза софиянецът.
В меката есенна нощ устието приличаше на залив. Вятърът беше утихнал и ясно се чуваше как реката прощално ромоли между камъните, преди да се влее в гладката вода на язовира.
– Каква красота! – предвзето възкликна гостенката.
– Ама и каква риба имаше! Добре че тоя мъж я опази – обади се софиянецът и пак заби пръст в гърба на Иван Харизанов. После с бъбривостта на пийнал човек, надълго разказа за паяжината, за звънците и за новия прякор, който бракониерите измислили на пазача.
– Не ви ли е неприятно, че ви наричат Паяка? – попита жената.
– Хорски приказки – отвърна й през рамо той. – Аз си гледам моята работа.
След като повъртя лодката из устието, Иван Харизанов бавно загреба към дигата. Язовирът нямаше бетонена стена, някога инженерите бяха изчислили, че напорът на водата е малък и е достатъчно реката да се прегради с една здраво трамбована землена дига.
Никога нямаше да забрави онова горещо лято. Хората от селото построиха дигата сами. Тогава той беше високо момче с наболи мустачки, копаеше пръст редом с всички и когато момичетата се навеждаха, скритом се взираше под басмените им поли. През същото това лято за пръв път забеляза Цвета – беше надигнала стомната да пие вода и бялата й шия сияеше на слънцето. В началото на есента, малко преди строителството да приключи, майка му умря от тетанус. Фелдшерът каза, че навярно е настъпала някаква ръждива тел, докато е пренасяла кофи пръст към върха на дигата и не е обърнала внимание на раната. На погребението той не пророни нито сълза, мислеше се за мъж и се срамуваше да плаче пред хората. Само хапеше устните си отвътре и мачкаше с две ръце черната си униформена фуражка от заводското училище. Но вечерта, когато видя върху полицата до мивката зеленото гребенче на майка си, изведнъж захлипа неудържимо.
За втори път в своя мъжки живот Иван Харизанов се разплака, когато след осем години напразно очакване една нощ Цвета му каза, че е бременна. Той тъкмо заспиваше, не разбра веднага смисъла на думите й и глупаво попита:
– Кой ще има дете?
– Ние... – повтори Цвета.
Той скочи от леглото, изтича бос до прозореца, като не спираше да блъска един в друг двата си големи юмрука, и чак след това се хвърли да прегръща жена си, а очите му бяха пълни с щастливи сълзи.
– Защо не гребеш? – сепна го гласът на софиянеца.
– Нещо се бях замислил – извинително каза той и бързо заби веслата в гладката вода.
Двамата зад гърба му се умълчаха. Дочу се звук на целувка и после запукаха секретни копчета. “Мама му стара, все едно че не съм човек” – помисли си пазачът. Стана му обидно, а същевременно и приятно, че е вече толкова доверен и свой, та шефът не се стеснява от него.
Луната изчезна зад хълмовете. Минаваше полунощ. Ако въпреки знака Начко се бе промушил под мрежата, сигурно отдавна беше свършил с ловитбата и сега си отиваше към село. Иван Харизанов съвсем ясно си го представи: дребничък, с навит десен крачол, върти педалите на велосипеда и с удоволствие слуша как раците щракат в торбичката му.
Наоколо беше тихо. Чуваше се само равният плисък на веслата. И изведнъж откъм тъмния бряг се разнесе подсвиркване – “Надалеч, надалеч...” Иван Харизанов трепна. Не можеше да му се е сторило, не можеше да е сгрешил. Старият сигнал долиташе сякаш от дъното на нощта, от дъното на времето. Начко го викаше! Нещо лошо ставаше на Табана, иначе приятелят му едва ли би се осмелил да свири. Ако веднага извиеше лодката, ако загребеше, увисвайки с цялата си тежест на веслата, за няколко минути щеше да е там… След малко сигналът се повтори, вече беше по-приглушен и някак накъсан.
– А бе кой свири сред нощ? – обади се софиянецът.
“Приятелят ми! – трябваше да изкрещи Иван Харизанов и да продължи да гребе към Табана.
– Аз нищо не чух – с втвърдени устни отвърна пазачът и в същия миг усети как тия четири думи се врязаха в него с цвърчене и дим, както някога нажеженият железен щемпел се бе отпечатвал върху шиите на биволиците във фермата. Оттук нататък вече нищо не би могло да го очисти от тях, те щяха да го следват до края, щяха да го парят и да обезсмислят живота му.
Веднага щом остави двамата на брега, той изви лодката и бързо загреба към Табана.
– Къде отиваш? – извика подире му софиянецът.
– Искам да проверя звънците – отвърна той.
Водата пред Табана лежеше тъмна и гладка. На повърхността й се белееха само многобройните плавоци, с които свакото и племенникът му бяха отбелязали местата на своите мрежи за раци. Иван Харизанов направи още няколко кръга, но не откри нищо друго. Вряза лодката в оплетените коренища и скочи на пружиниращото полуостровче.
– Начко... Начко, аз съм... – повтаряше той и разгръщаше камъшите с изпорязаните си ръце.
В началото шепнеше, а после викаше все по-високо и по-високо, защото нищо чудно приятелят му да се бе изплашил от лодката и да бе побягнал надалеч. Не му отговори никой. Над камъша с писък излетя птица, но вместо да внесе живот, гласът й още повече увеличи пустоша и тишината.
Той включи акумулаторната батерия и затича нагоре към мрежата. Ако проходът под нея беше запушен, това щеше да означава, че Начко е бил тук и си е тръгнал, а със свиркането на стария сигнал просто е искал да му благодари отдалече, да му каже, че е наловил раци и си отива. Знаеше, че се самозалъгва, но без тая лъжа оставаше само истината, а тя щеше да бъде страшна.
Проходът зееше отворен… Оттатък, зад мрежата, матово пролъсваше велосипед. “Край!” – с ужас си помисли той, но веднага отхвърли жестоката дума. Върна се тичешком на Табана и трескаво зашари със светлото петно на батерията. Оглеждаше тревата педя по педя, а в същото време с цялото си сърце се молеше дано да не намери нищо. Слава Богу, не откри никаква следа и пак с облекчение си помисли, че Начко, какъвто си беше кротък и малодушен, наистина се е изплашил от лодката и е побягнал по пътечката на язовирната стена, а от страх даже не бе сварил да вземе велосипеда си.
Изведнъж в светлия кръг нещо пролъсна. Иван Харизанов трескаво се наведе под къпиновия храст. Дрехите бяха старателно сгънати едра върху друга – отдолу панталонът, над него ризата и най-отгоре – тъмен каскет, върху който тихичко цъкаше ръчният часовник на Начко.
Иван Харизанов изкрещя. После никога не можа да си спомни коя точно дума беше крещял на брега, а и след това, докато тичаше към фургона. Дори и не погледна към лодката. От днес нататък вече за нищо на света не би могъл да размаха веслата и по лицето му да пръснат капки от същата тая вода, в която, разбит на ситни мехурчета, сега навярно се носеше последният дъх на Начко.
Най-напред, разбуди рибарите. Вратата на фургона беше заключена и той дълго блъска по нея с големия си юмрук.
Следователката беше хубава и все още млада, но в уморените й очи ясно се долавяше липсата на достатъчно щастие и липсата на достатъчен сън. В служебния протокол за оглед на местопроизшествието тя добросъвестно описа всичко:
“Удавеният Атанас Димитров Атанасов беше открит на около петнадесет метра от брега, при дълбочина около два-два и половина метра. Тялото е добре запазено, без видими белези на насилие. Наложи се то да бъде извлечено на брега заедно с мрежата, в която беше заплетено. Тук, при последвалия обстоен оглед се оказа, че токата на десния сандал на удавения се е закачила за капроновото влакно и това му е попречило да изплува, още повече че според показанията на сина му и на останалите свидетели, той не е бил добър плувец. Могъл е вероятно два-три пъти само да отскочи от дъното, но камъкът, поставен за тежест в мрежата и обстоятелството че нозете му са били здраво заплетени, не му е позволило да изплува окончателно. На колана на удавника е намерена завързана торбичка, пълна с четиридесет и два броя живи раци. Този факт доказва, че удавникът е влязъл в охранявания язовир с бракониерски подбуди и че не се е удавил при първото гмуркане. За злополуката най-напред е сигнализирал риболовният надзирател Иван Павлов Харизанов, който случайно е открил дрехите и велосипеда на загиналия при редовния си нощен обход....”
До обед всичко свърши. На изпотъпкания бряг останаха само Иван Харизанов, двамата рибари, мрачният изнервен арендатор и гостенката му. Кой знае защо, тя не си отиде, нито пък се скри във фургона, а през цялото време унило сновеше наоколо, мачкайки една бяла кърпичка в ръката си.
Обърканата капронова мрежа отдавна беше изсъхнала върху тревата, но раците вътре все още бяха живи и мърдаха на ръбеста купчина. Живи бяха и раците в торбичката на Начко. От десетина минути насам пазачът втренчело гледаше само нея. Беше синя торбичка, ушита от крачола на стар панталон.
– Събери всички раци в един бидон. Няма смисъл стоката да се зяносва – каза софиянецът зад гърба му.
Иван Харизанов бавно се изправи и започна да се съблича.
– Какво ти става? – учудено попита софиянецът.
Без да му каже нито дума, той свали камуфлажното яке и го хвърли до нозете му. Събу мокрите кубинки и сложи върху тях униформената шапка. После взе синята торбичка и си тръгна.
– Къде отиваш? – извика арендаторът подире му.
Той не му отговори.
– Остави раците, защо ги вземаш?
– Обещани са на един доктор – каза Иван Харизанов, без да се обръща назад. В очите му напираха сълзи и той заплака за трети път в живота си. |
||||||
| Заглавие | A winter herring fishing. |
||||||
| Рубрика | Северна приказка | 2005 / декември | ||||||
| Съдържание | ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА
Десетки приятелства и постоянни срещи с писатели от всички континенти дължа преди всичко на възможностите, които имах като дългогодишен председател на българския ПЕН център, част от международната писателска организация ПЕН (поети, есеисти, новелисти) и като главен редактор на списание “Обзор”, с емисии на английски, френски, испански и руски. Своите беседи с именити писатели на ХХ в. събрах в книгата “Свят в 33 лица”, която очаквам да се появи в недалечно време. Гостувах и на носителя на Скандинавската литературна награда видния норвежки писател Едуард Хуем в неговия дом в Осло.
 “Полета в небето”, Милко Божков, 1997 г. Варна, “Галерия 8”
Влизам в масивна къща в скандинавски стил. Дървото гали погледа ми. Домакинът, висок, суховат мъж с дълги русоляви коси, ме въвежда любезно в скромно обзаведена гостна. От него лъха северна сдържаност. Бързам да споделя своето възхищение от неговия дом, който поразява със своята хармония.
Едуард Хуем, видният норвежки писател, се усмихва:
- Вярно е. Така са строили къщите на времето. И моята наистина е много хубава. Удобна, с високи тавани. Тя е построена през един добър икономически период за Норвегия. С развитието на параходната индустрия са се увеличили, точно преди намесата на Швеция през 1905-а. Строежите от онова време придават красота в облика на Осло.
През прозорците се промъкна зимно слънце. Разменихме не изнудени любезности. Исках да пестя време и започнах направо. Запитах го за началото на неговия път в литературата.
- Началото. Навярно 1972 година. Тогава се появи първата ми книга. От този момент не се занимавам с нищо друго. Само с работата си на писател. Мога да си позволя това, защото съм на държавна стипендия, която се дава на пет години, след което се кандидатирам за следващите 3 години и т. н. Но, ако доходите ми станат твърде високи, ще загубя тази стипендия.
- Стипендията ви се дава за книга, която проектирате да напишете?
- Не. За книга, която вече съм написал. За първи път получих такава стипендия през 1974-та за моя роман, който получи Скандинавската литературна награда. От тогава постоянно работя и за театъра. Печеля прехраната си от различни места.
- Считате ли се за продължител на някаква линия, традиция в норвежката литература?
- Да, донякъде. Въпреки че в началото бях под влиянието на модернизма, считам себе си за традиционен писател, за продължител на реалистични традиции като романист, драматург и поет. Както знаете, първите носители на тези традиции са Бьорг Салончелом, после през 20-и век Кристо Друптов и др. Но нашият език е труден. Главно под влиянието на модернистични течения, дошли от Западна Европа след войната, настъпи период на психологичната проза. Към 60-те години последва пробив в този вид литература и се появи ново поколение. Аз бях последният от това поколение. Но вече през 70-те години много автори навлязоха в социалната тематика. Техен обект стана животът на работническата класа и пр. Но днес, изглежда, се връщаме към литературата, която търси отделния индивид, към индивидуалистичната философия. Но трябва да поясня, че тази литература не е крайно авангардна, тя е достъпна и разбираема почти за всички.
- В каква социална среда сте израснал? Кажете ми нещо за ранната си биография.
- Роден съм и прекарах детството си в една местност на западния бряг на Норвегия, в едно село. Баща ми и майка ми бяха фермери. Имаха съвсем малка ферма, която по-късно се разрасна поради механизацията на селското стопанство. Тя се превърна в модерна, съвременна ферма. Израснах сред норвежките селяни, обикновени, много религиозни хора. Селото беше много откъснато. Най-близкият/град бе на повече от 300 километра.
- Нашето море, Черно море, е с топли, южни брегове. Обичам горещите писъци, южните дървета по брега, смокини, бадеми... За мен морето е ласка, слънце, черта, в която се сливат синката на небето със синката на морето... А за вас тук, на север?
- Интересен въпрос. Не слънце и загар. За нас морето преди всичко е традиционният източник на нашата прехрана, на доходите на хората. Жителите от моята област са едновременно и земеделци, и рибари. Но не рибари между другото. А като сериозен поминък. Особено в сезоните, когато излиза херинговата риба. Спомням си детството и как всички от селището излизаха в океана за херинга през зимата. Дори и жените. Суров и безпощаден труд в нечовешки условия. И сега виждам пред себе си хиляди рибарски лодки да се отделят от брега на океана. Фантастична гледка! Във всяко семейство имаше рибари. От незапомнени времена. Сурови и калени мъже и жени. Във всяко семейство - борба с океана. Преобърнати лодки, удавени рибари, загубени в арктическите райони мъже. Това беше почти всекидневие. От детството си помня трагичните случаи на претърпели нещастия лодки в арктическата пустиня. Това беше едната страна на морето. Но то също така означаваше и връзка с други страни и райони. А тогава поради трудностите с влаковете в Норвегия много хора не бяха ходили дори в Осло. Аз бях късметлия. Като дете съм ходил дори в Шанхай.
- Но ако вашият свят на детството е един, в известен смисъл, романтичен и хуманен свят, дал храна на писателското въображение, какво мислите за съдбата на литературата във века на научно-техническия бум?
- Не съм песимист. Явно е, че винаги хората ще се интересуват от това как живеят, какво означава да си човек, те се наслаждават на красотата на езика. Не мисля че новата техническа революция ще разруши човека Разбира се, аз забелязвам, сегашното младо поколение не чете толкова много, колкото четях аз. Те гледат повече телевизия, имат други свои проблеми. И все пак има странна необходимост у хората от литературата. Често ходя на литературни четения, чета откъси от книгите си, говоря с хората, те идват да ме чуят... Явно литературата може да им даде много нещо. Разбира се, и тази тенденция към алиенация, към дехуманизация на обществото под влияние на новата техническа революция. Но, за да се справят с невероятните трудности на електронния век, хората се нуждаят от литература, от силата на духа. Ето защо не съм песимист. По-скоро вярвам в непреходната сила на словото.
- Какво означава търсенето на новото,промяната за Вас?
- За един писател винаги е необходима промяна. Така например много от известните писатели от следвоенния период в Норвегия като Оксид Йенсен, Огюла Микюла написаха най-хубавите си книги, когато бяха между 25 и 40 годишни. След това не успяха да намерят ново поле на изява. Но великият норвежски писател Кнут Хамсун в надалото пишеше любовни истории за млади хора, много индивидуалистични. Когато стана на четиридесет години, започна да пише социални романи, изостави своя краен индивидуализъм, своята стара позиция и стана социален писател за години наред. Убеден съм, че вие самата като писател също проследявате подобни явления във вашата литература.
- Бихте ли споделили , коя от славянските литератури ви е по-близка и позната?
- За мен Достоевски е най-великият. А ако трябва да говоря за онези автори, с които съм пряко свързан по дух, бих назовал на първо място писател като Максим Горки.
Едуард Хуем запалва нова цигара. Слънцето отдавна избяга от гостната стая. Чувствам неудобство, че отнемам време на един професионален писател и драматург, толкова известен в Норвегия. Но не се отказвам от своите два последни въпроса.
- Бихте ли казали нещо за Вашата работа на драматург, за днешния норвежки театър.
- Откакто литературата е моя съдба, считам, че норвежката проза и поезия се развиват много добре. А нашата драма е в много трудно положение. Според мен причините за това са предимно исторически. Психологическата, реалистичната традиция на Ибсеновата драма е толкова силна, здрава, че е трудно де се напише нещо ново, съвременно, хубаво, което да се различава от тази традиция. на Ибсен. Мисля, че съм прав и сега нямаме почти никакви големи драматурзи. Има само отделни изключения в периода след войната. Излизат предимно книги с проза и стихове. Театъраът, където работя, много рядко получавам ръкописи, които ми харесват. Повечето норвежки писатели не се занимават с драма. Аз лично съм написал шест пиеси, някои от които са играни в театрите.
Но се чувствам много самотен в това мое занимание. Малко хора са загрижени за съдбата на норвежката драма.
- Кой е Вашият читател? Млади хора ли търсят книгите Ви?
- Да, книгите ми се четат предимно от младото поколение.
Младите са сравнително добре образовани, имам предвид хората между четиридесет и петдесет години. Според мен това е основната ми читателска публика, тъй като пиша на норвежки език. Повечето мои читатели са от областта, в която съм израснал – западното крайбрежие. Разбира се, и интелигенцията в Осло, преподавателите в учебните заведения.
Струва ми се, че старата норвежка къща, със своя северен характер и пестелив интериор се вслушва в нашия разговор.Тя с нищо не проявява безпокойство от развихрената воля на новите строителни технологии. Беше стъпила на вечни основи. Вярваше като своя стопанин в ценностите, които няма да бъдат изметени от техническата революция. Благодарих на Едуард и си тръгнах с чувството, че той е посял и в мен зърно от своя оптимизъм.
North story: A winter herring fishing – prose by Lilyana Steffanova. |
||||||
| Заглавие | Panko Anchev 60 years of age, too |
||||||
| Рубрика | Имена | 2006 / март | ||||||
| Съдържание | |||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / декември | ||||||
| Съдържание |  Ивайло Иванов е роден в Троян. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работи във в. „Литературен форум” и в търновското издателство „ПАН-В.Т.”. Автор е на стихосбирките: „Хензел и Гретел” /поема/, 1995, „Искри от воденичните ми камъни” /сатира/, 1997, „Очи на дете”, 2005, „Филологически поеми”, 2006. Живее в родния си град.
 Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира. Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007 |
||||||
| Заглавие | Трагизмът на чувствителната душа |
||||||
| Рубрика | Бележник | 2007 / април | ||||||
| Съдържание |  Деньо Денев
Малцина са в съвременната българска поезия творците, които така безжалостно се подлагат на професионална дисциплина и нравствен самосъд, както Деньо Денев. За почти три десетилетия този автор, за разлика от редица свои колеги, издава рядко, и то след изключително прецизна подготовка на текста. Неслучайно един от неговите естетически кумири е Атанас Далчев. Деньо Денев му подражава - във възвишения смисъл на думата - и като творец (той пише предимно лирика и фрагменти), и като гражданско поведение. Изкушаваме се да припомним знаменитата фраза на самия Далчев - в българската литература има таланти много, но характери малко. Деньо Денев представлява щастливо двойно съвпадение - неговите творения категорично говорят за нежен и ярък поетически талант, а същевременно литературно-гражданското му битие доказва наличието на строг и непреклонен в преследването на своите възвишени цели характер.
Освен оригиналните свои книги авторът се решава два пъти да поднесе на читателите и томчета с избрани творби. Такъв е и случаят с “Блуждаещ огън”. Тук той е вложил като скромно подзаглавие: Стихотворения, миниатюри, бележки. Отново се убеждаваме в строгата самокритичност на Деньо Денев и в стигащия на моменти до перфекционизъм негов художествен избор. Това томче действително съдържа най-доброто, създадено от талантливото перо на поета.
В емблематични ранни негови стихотворения, примерно като “Шепа сол” или “Берачът на билки”, ние си припомняме вълненията на младия творец, който усеща преходността на човешкото битие. “Шепа сол е животът ни, / а вечна вода са космичните бездни” - възкликва той. Състрадателното, жертвоготовното, просветленото, умъдреното извира от стихотворението “Берачът на билки” и “Крайпътни дървета”. Авторът загребва от кладенеца на душата светлите си внушения, той се любува на пасторалното, на възвишеното излъчване на живата природа и вижда как “Слънцето пуква с целувка сърцето на камъка / и в тигана си пържи всичко до есента”. Деньо Денев усеща природната мъдрост на дървото, билката, цветето, сърпа, буковата каца, искрящата кръв на гроздето. Той непрестанно се озадачава и възторгва от тъмния затвор, който водата разкъсва, от сребърните мълнии, които осветяват бора смолист и жълтото цвете. Поетическата наблюдателност на Деньо Денев е впечатляваща. Той успява да открие метафоричното и в баналното наглед. В едно от своите програмни стихотворения “Невидимо” авторът изповядва:
Няма как да не усетим дискретното привличане и оттласкване от поетическата традиция на Александър Геров и Веселин Ханчев. Разбира се, и вездесъщото могъщо облъчване на Атанас Далчев. Но всяко влияние при Деньо Денев е благородно преплавено в ретортата на неговата лирическа индивидуалност.
Ако търсим изворите на вдъхновение за Деньо Денев, без съмнение те са Атанас Далчев и Александър Геров. Това неподражаемо съчетание на пейзажност, висока метафоричност и предметност тръгва именно от тези стълбове на българския дух. Деньо Денев щастливо продължава тази ярка традиция. Той усеща как душата на деня просветва. Въобще душата е ключова дума за него. Редица творби са посветени на нескончаемите опити да се надникне в бездната на човешката психика, да се формулира свръхпредназначението на човека, да се съзерцава и в същото време прорицава тази загадъчна, мамеща, възвишена и стряскаща субстанция.
Ярка особеност на поетиката на Деньо Денев е съчетанието на пасторалност и съзерцателност. Той не се интересува само от външните параметри на пейзажа. Той иска да открие душата на пейзажа. Затова искрата на светулката, тихите напеви на капчука, каменното теме на планината, кристалите на звездите и маслинената клонка са опорите на неговата естетика. Но и най-пасторалното настроение при този поет е заредено в същото време със сурови и трагични интонации. Така е например в поразителното стихотворение “Вглеждане в окото на кладенец”.
Зад великолепната метафорика наднича просветленото разбиране за обречеността на малкия човек. Тази тема неслучайно е така важна и прочувствена и за други поети от генерацията на Деньо Денев - например Борис Христов, Таньо Клисуров, Георги Белев. Величието на малкия човек вълнува тези автори. Той уж е беззащитен, маловажен и незначителен, но всъщност на него се крепи битието. Той е моралният коректив на всички разюздано-самооблъщаващи се силни на деня. Той е самият живот.
Подобно на своя велик учител Атанас Далчев и Деньо Денев върви от предметното към абстрактното, от конкретната визия към съзерцанието на Абсолюта. Той знае, че пътят е истинският Бог на човека, движението, постоянното неспокойствие. И природното, и човешкото битие взаимоосмислят всичко - от Хераклитовото всичко е едно до Лайбницовата безкрайност на отделната монада. Затова за него светлината е причастие, голгота, постоянна възвишена реинкарнация на вселенското начало.
В томчето “Блуждаещ огън” е включен и цикълът “Книга за мама”. Много сполучливо авторът е сложил подзаглавието “Апология на звезда”. Тук ние усещаме животворното влияние на Дебеляновата поетическа традиция. Майката се възприема като Пиета. Тук си дават среща мъката и болката, нощта и денят, небето и бездната, съзерцанието и динамиката. Този цикъл е написан с трагично вдъхновение, едновременно мъчително и леко, разтърсващо и лежерно, в сурови графични рембрандовски краски и в ярката хроматична наситеност примерно на Хуан Миро или Салвадор Дали. Майката според поета е мъдрост и умиротворение, надмогване на битийното и потъване в Абсолюта. Несъмнено стихотворенията на Деньо Денев, посветени на Мадоната, Богородицата, вечната женственост, са не само негово лично поетическо постижение, но и ярък естетически факт в съвременната българска лирика.
Но поетът Деньо Денев нямаше да бъде достоен ученик на Атанас Далчев, ако не насочваше постоянно своето вътрешно зрение към трудния жанр на миниатюрата, фрагмента, есеистичния къс, стихотворението в проза. “Рани в снега” се казва цикълът с миниатюри, включени в този том. Тук ние усещаме изящността, елиптичността, високата метафорична натовареност, чувството за мяра, стремежа към пределна изчистеност. Не са много авторите в съвременната ни литература, които имат таланта да създават небанални миниатюри и фрагменти. Слава богу, нашият автор е между тях. Като добавим тук и неговите послеписи - впечатляващи съприкосновения с поезията, талантливи коментари и разсъждения върху творчеството и живота на велики автори, - добиваме впечатление от интегралния образ на твореца Деньо Денев. Той е посветил себе си на поезията. Творчеството е неговият върховен Бог. Той му служи вярно повече от три десетилетия и божеството го възнаграждава с постоянство на таланта, яркост на внушенията и нека се надяваме, творческо дълголетие.
И ако Фридрих Ницше в почти всяка своя книга директно или опосредствено ни казва: “Ето човека!”, четейки творбите на Деньо Денев и на подобни нему талантливи съвременни творци като Неделчо Ганев, Валери Станков, Таньо Клисуров, Ивайло Балабанов, Недялко Славов и др., ние възкликваме екзалтирано и ликуващо: “Ето поета!”
 Илюстрациите в броя са на картини от последната изложба на Тереза Зиковска, която бе открита на 22 март т.г. в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” във Варна. Тереза Зиковска е родена през 1975 г. През 1993 г завършва ССХУ по приложни изкуства - София, през 1998 г завършва НХА “Николай Павлович” в класа на проф. В. Овчаров и проф. В. Попнеделев. От 1999 г преподава във ВСУ “Черноризец Храбър”. Участвала е множество самостоятелни изложби и кураторски проекти в периода 1996- 2007. Член на СБХ /2007/. Худ. Тереза Зиковска |
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Памет | 2008 / март | ||||||
| Съдържание |  Преди три години Иван Динков си тръгна от тукашния свят и ни остави поезията си като белег и доказателство за продължаващ живот. Един от най-значимите български поети от втората половина на ХХ и началото на ХХI век, той беше „машина за метафори”, както казваха за него приятелите му. Странното и неповторимото у него беше не само дарбата, поетичният му талант – неговият живот беше необикновен. Неговите обикновени мисли бяха необикновени. „Нашият прадядо е камъкът” - казваше той - и „кръвта няма предговор”. „Всички сме пепел от Освиенцим” или „животът няма синоним” - отронваше понякога в най-обикновен разговор, седнал сред приятели. И макар че беше от хората, за които казват, че е „хероичен тип”, той умееше да се смирява, знаеше, че трябва да подтискаме злото у себе си, та да може да избуява доброто и въпреки естествените горчивини на земния живот той не питаеше злоба и завист дори към хората, които отявлено го нападаха. Това благородство също е съставна част на истинския талант. В неговото творчество не се среща думата „враг”, в него няма чуждици, а възторзите и преклоненията му са свързани с духовната възвиса и опитите на Човека да облагороди ада, в който живее. В стиха му „Никоя победа не връща мъртвите!” се съзира естественият хуманизъм на твореца, неговата съпротива срещу насилието и насилниците, въздигането на Разума и отричането на инстинктивната, първосигнална агресия. „След съвестта и стиховете / едва ли има трети ад”, изповядва поетът. А на друго място споделя: „От съвест се посивява.” В неговото схващане за живота Творчеството заемаше особено място. Това беше територията, на която той никога не си позволяваше компромиси. В стихотворението „Епитафия” поетът пророкува:
Иван Динков почиташе и уважаваше своите поетични предшественици и земляци – Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев – и като че ли неосъзнато и естествено заемаше място до тях, за да продължи традицията. И да остави неизтриваемия спомен за живите поети, обезсмъртили си чрез Творчество...
Ангел Г. Ангелов |
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Други стихотворения | 2013 / 1 | ||||||
| Съдържание |  Иван Долски (лит. пс. на Иван Атанасов Иванов) (31.01.1953, гр. Вълчи дол) - Бил е моряк и журналист, организационен работник и заместник-председател на Изпълкома, зам.-кмет и председател на Общинския съвет във Вълчи дол. Живее и работи във Вълчи дол. Негови стихотворения са помествани в местния и централния печат, в поетични сборници и антологии. Награждаван е на регионални и национални литературни конкурси. Чл. на Сдружението на писателите - Варна.Книги: Моя утрешна тъга (лирика, 2011); Кметът с каска (сатира, 2004); Отплаване (поетична библиотека, 2002); Прекрасен хлебороден край (очерк, 1999); Спасени бездни (стихотворения, 1999); Земя кърмилница (авторски поетичен сборник,1999); Обречен на въздишка (стихове, 1994) и др. АртЕнциклопедия Варна
|
||||||
| Заглавие | Ivan Kenarov, artist |
||||||
| Рубрика | Фрагменти | 2006 / ноември | ||||||
| Съдържание |  Едва ли някой би могъл да оспори истината, че златните времена за процъфтяването на културата и изкуството във Варна бяха годините от втората половина на 50-те, до края на 80-те на отминалия ХХ век.По това време бяха създадени множеството театрални, музикални, музейни и научни институции. Тогава възникнаха и се утвърдиха забележителни национални и международни форуми на изкуствата. Във Варна се родиха и се установиха ярки творчески личности… Един от тях, може би пръв сред най-скромните и непретенциозните, най-нешумящият, бе художникът Иван Кенаров... Завършил графика в Художествената академия, той не се поддаде на съблазните да остане в София /такава възможност той имаше/, а дойде във Варна. Привличаха го родният край /роден е във Ветрино/, градът край морето, някои от близките му приятели, а и перспективата за самостоятелна работа в предпочитаната от него сфера на изящните изкуства. Така Кенаров стана художник на току-що проходилото държавно книгоиздателство във Варна. Да, във Варна от самото начало на шейсетте години се печатаха и издаваха книги и книгоиздателството фокусираше върху себе си и града вниманието и интереса на изтъкнати писатели, художници и деятели на науката. А изискванията за висота в естетическото оформление на книгата нарастваха все повече и повече.
Иван Кенаров притежаваше дарба и възможности за по-универсална и пространна изява в графикато и изобщо в художеството. Но той избра и се посвети на книгата, оставайки й верен до края на творческия си и житейски път. Това бе една своеобразна саможертва, но пък и огромна негова заслуга за културния облик на Варна и на българската книга. Той привлече за сътрудници такива изтъкнати художници като проф. Илия Петров, Александър Денков, Иван Кьосев, Румен Скорчев, Борислав Стоев, Любен Диманов, Петър Чуховски… Вероятно пропускам други значими имена, да ми е простено, но подчертавам тази деятелност на художника Иван Кенаров на фона на съпътстващата ни действителност, когато българският художник е почти прогонен от страниците на издаваните днес книги. Там властват с предимство готовият фотос и компютърът.
В същото време Иван Кенаров изгради в самата Варна широк кръг от сътрудници за работа с книгата, обогатявайки по този начин графичната и книжна култура на града край морето. Между тях ще отбележа името на внезапно и рано починалия Беньо Бенев. От книгоиздателство “Георги Бакалов” пое творческия си път такъв художник като Стоимен Стоилов. Чудесни оформления постигнаха хуожниците Милко Божков, Мария Чакърова, Мария Зафирова, Димитър Трайчев, Явор Цанев, Мария Чипева-Даскалава и др. Завидна професионална култура и майсторство от висок ранг постигна в творчеството си самият Иван Кенаров. Той оформи и илюстрира стотици книги на варненското и някои софийски издателства. Редица от тях получиха блестящи оценки и награди и у нас, и в чужбина. Сред тях ще спомена поредицата «Нептун», алманаха «Фар», оформлението на алманаха «Простори». Той е автор и на множество плакати и емблеми, между които тези на фестивала “Златният делфин”, на Международния музикален фестивал “Варненско лято” - пример за изящество и съвършенство в това изкуство. Иван Кенаров впечатляваше с перфектната си изисканост и постижения в работата му над шрифта и архитектурата на българската буква. В тази насока и днес малцина са ония, които биха могли да мерят с него ръст.
Художникът Иван Кенаров не претендираше за слава. Той не страдаше и не се гневеше, когато го премълчаваха или се преструваха, че не го забелязват - безспорен белег на възвисилия се над посредствеността интелект.
Внезапно и тихо, Иван Кенаров се пресели в света на вечното мълчание, оставяйки след себе си нежната следа на една възвишеност и непоклатима красота.
Йордан Тодоров |
||||||
| Заглавие | Последни стихотворения |
||||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / март | ||||||
| Съдържание |
|
||||||
| Заглавие | Ivan Millev |
||||||
| Рубрика | Есе | 2006 / септември | ||||||
| Съдържание |  ИЛИЯ БЕШКОВВ 1918 година англо-френските батареи при Солун повалиха българския героизъм. Народът се прибра у дома си при нивите и добитъка, при жените и децата си — посрамен, равнодушен. Непримиримите патриоти запасаха пистолети и бомби под цивилните си палта и продължиха да се стрелят един-друг из софийските улици. Националлибералите, загубили скеченските тютюни и държавните фондове, се оттеглиха някъде дълбоко — станаха кръчмари и тайни агенти. Фердинанд избяга. ..
Непокорните обърнаха надежден поглед към Петроград и Кронщат; кротките по сърце се вгледаха в босите си нозе. Примирението и бунтът се застояха на нашето небе като два разноцветни облака.
Димчо Дебелянов копнееше да се завърне в бащината къща, а Гео Милев призоваваше към бунт всички — шопи със сопи, хиляди, маса, народ...
И едното, и другото стана. И двата облака се изляха над земята, която се покри с кръв, а през нейния дим заблестяха с чудна нежност родните домове, невинните майки и сестри, които пробудената синовност видя през вековете, възлюби ги и ги възпя с най-нежни думи, багри и звуци..!
 Съвестта на българина се стъписа пред злочестината на българския дом — така се появи под нашето небе Иван Милев. След него се наредиха и други — поети, музиканти. Бунтът и нежната любов към народа като основа и вътък се втъкаха в тяхното творчество. Чудно време! — „И страшно, и весело”, както пишеше Фурнаджиев.Злите внуци на Бай Ганьо бродеха измежду народните синове с бичове и нагани — те не виждаха нито ужаса, който причиняват, нито красотата, която озаряваше мъчениците. Родината от болка не разпознаваше вече децата си. Главата й се люшкаше насам-натам като на безпаметна родилка.
Ако наистина страданията отминават, ще кажем и ние, че това е отминало в непонятно време. Но то остава в изкуството и народа. То остава като мъдрост и зрелост, с които народът ще посрещне новите дни и изпитни.
Не се изтичат реките, влели веднъж водите си в морето. Така и в изкуството се утаяват преживелиците, участта и скръбта на народа. Всяка река е млада като всеки човек, но народът, морето и изкуството нямат възраст.
 Мърквичка и Вешин бяха същите, каквито са и днес — класици. Но българинът живееше свой живот, а не техния. В това българският художник му помагаше като добър син с неопитните си ръце. Мнозина измежду тях паднаха, сразени от болести, куршуми и в затвора. Те могат да понесат упрека, че изкуството им е незряло, но целият народ, целият бостан беше неузрял, когато зловещо ято гарвани налетя върху него.Събрани вечер, ние говорехме за форма и светлосянка, но някой от нас беше изчезнал и ние не можехме да намерим сянката му!
Един ден Иван Милев — тоя кротък човек — сложи върху ямурлука на своя баща брадва и бердана, отдели го от овните, накара го смирено да си вземе сбогом с жена си и го прати при бунтовниците.
Милев не беше революционер, но той направи нещо повече — изпрати баща си да се принесе в най-чиста и невинна жертва. Милев носеше балтон, тъкан и шит от майка му, който наричаше „сандък”. Той беше в Италия, а искаше да купи овни на баща си /да/ бронзира витите им рога и да каноса челата им. Бледен и слаб под италианското слънце, Милев виждаше влюбено баща си как води овните из казанлъшките долини — не виждаше нито Цезар, нито Виргилий,” нито Данте, нито папското могъщество. Той се боеше да не изпълзи и го ухапе някоя „зъмя” из тоя „камънак” — статуи, бюстове и паметници от карарски мрамор. Той беше бледен, смешно зле облечен, но блянът и скръбта му по родината ни внушаваха чиста печал и дълбока почит... Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност. Той не живя дълго.
 Не много по-късно ние понесохме в ковчега младото му тяло, разплакани и усмихнати, а лекият ветрец играеше с русите къдрици по умното му чело. Погребахме го. Останахме без него. Скръбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек.Милев рисуваше по най-странен начин: съставяше композиции от ритъма на своите видения — жени, майки, моми, които идват в българския дом да го украсят, да поплачат, да ни покажат своята величава скръб, да отменят самотата на мъжа, да възвисят и пречистят копнежите му. Самият дом е съграден не от ръката и теслата на зидаря, а от многообразния, невеществен материал, с който са изградени приказката и сънят. Багрите не са спектралното разлагане на слънчевата светлина, а сгъстените и разредени състояния на скръбта и радостта. Тия цветове се излъчват или от мъчителната скръб, или от възкръсващата радост.
Безспорно — народната песен, чистата лирика на някои наши поети и музикалният ритъм съставят почти изцяло Милевото изобразително творчество. Ние напразно ще търсим в него пластични и пространствени разрешения, овеществяване на формата и обема. Милев живя, и то твърде кратко време, извън тия измерения. Той беше като риба на сухо, която по чудо продума и пропя по-хубаво от птица.
Кому е нужна тая песен и това бленуващо изкуство — аз не зная. Човекът е усвоил навика да задоволява по-основни и остри нужди и тоя навик — като всеки навик — не може да бъде оспорен безнаказано. Аз не преценявам Милевото творчество, а само го обяснявам.
Ние живеехме заедно. На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване, аз пък - не зная защо - плачех от умиление пред неговите работи.
Милев винаги започваше с приказката на своя живот. Той смяташе живота си за приказка, която подхващаше по най-различен начин и никога не завършваше. Тая приказка не съдържаше неговата бедна, ограничена делничност, а беше като оная мараня, която земята изпуска, огряна от далечното слънце.
23 декември 1956
|
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / август | ||||||
| Съдържание | Иван Н. Иванов е роден през 1966 г. в Провадия, завършва физика в СУ „Климент Охридски”. Занимава се с поезия до 1987 г., след което заминава за чужбина. Връща се в България като компютърен специалист.
|
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Поезия | 2007 / декември | ||||||
| Съдържание |  Иван Овчаров е роден на 18.08.1959 г. в Русе. Живее във Варна и преподава български език и литература в НГХНИ “К. Преславски”. Автор е на 7 стихосбирки. Негови стихотворения са публикувани в почти всички литературни издания и са отличавани на няколко национални конкурса.Член на СБП.
|
||||||
| Заглавие | The nice house near the sea is part of our freedom – thoughts of Ivo Hadzhimishev, photographer |
||||||
| Рубрика | На показ | 2006 / септември | ||||||
| Съдържание |  - В тази прекрасна експозиция съм като онова малко птиченце, което е кацнало на гърба на хипопотама. Всъщност експозицията показва виждането на Павел Койчев за пространството. И понеже двамата много обичаме Северното Черноморие, решихме заедно да направим този интересен експеримент. Тук моето присъствие е само като фон. Затова огромният фотос зад прекрасните къщи само подсказва атмосферата, която създават. Но и показват дарбата на Павел Койчев да вижда, по-скоро да предвижда и фантазира съвършено други, нови светове. Бяхме заедно миналото лято и бродихме по пущинаците на северното крайбрежие. Там сподели с мен своите идеи, които бродеха от доста време в съзнанието му. И след всичко разказано аз постепенно видях тази идея по същия начин, както той ми я разказваше. Така станаха видими тези негови къщи пластики, които създаде. З атова и фонът, който създадох, е тяхната естествена среда. Той помага на всеки зрител да си го представи и преживее по-лесно. Така действахме като тандем. Под негово въздействие аз попаднах в най-българските места, които все още са останали девствени и непокътнати от ръцете на цивилизацията. И затова съм благодарен на Павел, че ме накара да се вгледам в това, което някога майсторите са правили с ръцете си. Градили са къщи обиталища на българите, на българския дух. Това е една прекрасна традиция, която трябва да бъде запазена. Тя не се е загубила, а по-скоро е забравена и изтикана някъде там, дълбоко в съзнанието ни. Пък и днес хората в големите градове нямат това пространство да живеят в къщи, които да съхраняват и опазват тяхната житейска същност. Връзката им с природата вече се къса. Вкарани са в бетонните кутийки на панелните блокове. Днес виждаме, че хората, които имат малко повече пари се опитват отново да излязат на по-широко пространство. Оказва се, обаче, че се напъхват отново в други, дори по-мизерни бетонни кутийки. И сега, като гледам в Златни пясъци, с какво се замени онази прекрасна вила на известния оперен певец Николай Гяуров, си казвам, че новият собственик се обгражда с бетон отвсякъде и върви упорито срещу природата.
Пък и виждате архитектурата на днешния ден. Аз самият не смея да говоря за неща, в които не съм компетентен, но не съм сляп. Строителството в България започна да се развива толкова стихийно, че безвъзвратно опустоши цели райони. Вземете например Слънчев бряг. Застрояването го изяде. Има цели квартали в София, например “Лозенец”, които са застрашени от престрояване. Там всеки заграбил по едно парцелче, започва да прави нещо. Така е и във Варна. Погледнете какво става след Делфинариума. Няколко високи блока от времето на социализма, където все пак може да се види запазена, макар и малка, пропорция и хармония между тях. След това виждаме едно диво и нескопосано строителство на малки кооперации, които, ако влезеш вътре, можеш да полудееш от липса на нормално пространство, от липса на въздух. Всичко е толкова тясно и грозно, че чак тръпки те побиват. Затова е необходимо друг тип култура, възприятие на пространството, в което човек да се чувства в своето нормално състояние. |
||||||
| Заглавие | |||||||
| Рубрика | Руска тетрадка | 2007 / декември | ||||||
| Съдържание | Роден през 1963 г. в Санкт-Петербург. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен педагогически институт “В.И.Ленин”. Публикувал е свои разкази в списанията “Юность”, “Литературная учеба”, “Московский журнал” и във вестниците “Московская правда”, “Независимая газета”, “Литературная газета”. Зам.гл.редактор на списание “Литературная учеба”.
Ку-ку!
Разказ
...Зимата все не започваше, сякаш светът бе сътворен онзи ден и никой не знаеше какво да прави с него сега и по-нататък, и че през зимата трябва да е студено, да вали сняг и прочие. Светът беше сътворен онзи ден в плевнята на чичо Толя Кукушкин.
Кукушкин, със старозаветната брада и сдъвкана цигара “Беломор” между зъбите, го скова от стари, но здрави борови дъски, все още ухаещи на летен прах. Дъските от дълго време гниеха под сайванта, но от тях все още можеше да се направи нещо. С една дума, свидеше му се да ги изхвърли.
Чичо Толя Кукушкин живее сам - съпругата му, Томочка, си отиде по-миналата година. И сега той в свободното си от пиянство време майстори от стари тигани и тенджери различни цветенца и гирлянди и украсява с тях къщата.
Къщата на чичо Толя Кукушкин – синя, с бели гипсови орнаменти, прилича на рая. Тиганите и тенджерите са като нарисувани върху платно слънце, луна и звезди.
Понякога, когато може да отделя членоразделно лепнещите като дропс една за друга думи, чичо Толя се опитва да обясни на любопитните главната тайна на рая, сиреч технологията за производство на алуминиеви цветя. Е, а като е мъртво пиян, душата му се стреми да напусне тленното тяло, както плъховете - потъващия кораб, а краката и ръцете тръгват на различни страни. Често вратата шумно се отваря, сякаш от само себе си, а в рамката й е застинал чичо Толя Кукушкин, сякаш е стеснително замислен актьор, който вероятно би искал да излезе на бис, но не може. Не става. И едва при петия опит през вратата се показва рошавата му като зелка брада, чува се някакво мучене, той сякаш се опитва да каже нещо много важно, но се чува само “ку-ку”.
Затова и – “Кукушкин”.
В действителност той е Гороховиков, а не Кукушкин. Макар че повече е Кукушкин. Защото всички тези негови засукани движения на вратата и на стълбите и неистовият танц в плевнята напомнят часовник с кукувичка.
А и тази зима също е дело на чичо Толините ръце. Той явно е пестил боите. Каквото е останало на дъното на кутията, изгребал го и покрил този загадъчен предмет.
Чичо Толиният свят е излязал някак крехък и хилав, сякаш го е халосал два пъти с чука, хвърлил го на земята, ударил за по-сигурно две по сто. Погледнал го със суровия си огнен поглед, като сандъче с кукли, в което нещо трябва да се случи, и така го захвърлил. А ти сега живей и се мъчи в него…
Нито рай, нито зима, иди го разбери какво е. Малкото езеро край село едва-едва се покри с лед, сякаш с пара. После се стопли и ледът се наду, просмука се с вода като гъба, стана порест, жълт и чуплив.
Снегът, смачкал под себе си тревата, натежа, слегна се, но не се стопи, а само посивя и напомня едрозърнеста сол. Стълбът на термометъра замря на +2 градуса.
На село в такова време можеш или да спиш, приближил кревата до топлия хълбок на кахлената печка, или да пиеш. Други развлечения няма. Зимният риболов при такъв несигурен лед е опасен. А и рибата не знае какво да прави: да се прибира ли за зимата, да се зарива ли в тинята, или все пак да покълве малко, както си му е редът. И няма кого да пита. Творецът на света – чичо Толя Кукушкин, е забравил да направи на рибите прорези за уста. И затова те повече си мълчат или ей на - спят.
Аз пия чай с гевречета и си спомням миналогодишния мраз, с който чичо Толя беше оковал езерото. Малкото езеро с камъшите и протоците беше станало огледало.
Спомням си, стъпих на него със страх, сякаш само исках да се науча да ходя. А краката не ме слушат. До самия бряг, там, където има мек пясък и трева, ледът не е много здрав, пука се по шевовете като стари, тесни панталони. Можеш да потънеш. Но колкото и да е странно, аз не потъвам. Гумените ботуши стават кънки и аз се плъзгам с тях като на пързалка. И все пак, това омагьосано в неспокоен сън езеро тук-там се покрива с мрежа от старчески бръчки и се пука. По гърба ми лазят тръпки. Страшно е. Под краката ми е бездна, готова всеки миг да се разтвори, а не мога да се спра.
Нося се като на въздушна възглавница по езерото, слънцето се разтваря в настъпващия здрач, хвърляйки розови отблясъци. Преди да изчезне, лимоновото резенче слънце се отразява в черните дълбини и езерото се покрива с розов воал. И аз вече не различавам какво е под краката ми, и като птица унесено махам с криле, там долу нещо се поклаща, прихва, готово да се разсмее със сатанински смях. Изглежда съм отишъл в дълбокото, където ледът не е много здрав. Сърцето се изпълва с радостен страх.
Ами ако ей сега тази тънка коричка под ботушите ми се пропука и аз се проваля в тартара?
Интересно е да се види този тартар. Между другото, къде е той: долу или горе? Ако е горе, трябва да се литне в небето, там, където старозаветният чичо Толя Кукушкин майстори цветя от тигани и тенджери, рендосва масата и на всички страни летят къдрави стружки, и мирише на елха. Макар че тартарът, разбира се, е под земята. Но всичко върху това ледено огледало е обърнато с краката нагоре. Дори в най-дълбокото повърхността е някак розова и дори леко пурпурна. Този цвят, също като коричка, бързо пада от леда, изчезва. Преди тъмата окончателно да погълне вечерта, настъпва синият здрач. Здрач с далечни отпечатъци от клонки на фона на смрачаващия се ден, досущ като птичи следи по снега.
Аз летя покрай камъшите. Проток. Никога не съм бил тук. Нямам лодка, само се любувах от брега на тази красива китайска миниатюра с камъшите и залязващото слънце. А сега съм в самия център на рисунката: малка, размита точка в пейзажа. Възможно е чичо Толя на пияна глава да е оставил петънце.
Но сега не ми се мисли за нищо, иска ми се просто да застина, да замра тук, в леда на това езеро, като мушица в кехлибар, и да запомня чувството на безутешен и мъчителен възторг, да го хвана за опашката като рибка, да го изсуша като в хербарий, а после да го вкусвам с наслада на глътки. И да се грея на отблясъка на това щастие цяла година.
Но бързо, ужасно бързо, почти мигновено се стъмнява. Чичо Толя Кукушкин е изключил осветлението в света. А аз съм насред езерото. Денят премина, без да успея да пристана. И брегът е далече, незнайно къде, най-вероятно сега той просто не съществува. Тъмнината на леда се слива с вечерната тъма. И аз се движа напосоки. Към неясното очертание, което едва се различава отпред. Под краката ми проблясват като тъмни, меки петна далечни модри звезди, като очите на Бога, вперени в сандъчето с кукли. Всичко се преобърна, сега небето е под краката ми и копринената му завеса плющи на вятъра като знаме, а земята над главата ми цялата е в светлини.
 Фотография Иво Хаджимишев
Из изложбата «От бойните полета до мира. Нормандия - места на памет», Варна, ноември 2007
Безтегловно е плъзгането над нямата тишина. Всичко се носи нанякъде, животът се пука по шевовете, небето изчезна, звездите угаснаха. Аз пия на жадни глътки пълната чаша на тишината, заливам се и се давя със сладостно-томителната отрова на самотата и красотата. Но ботушите ми се спънаха в някаква буца и аз с размах скочих на брега, ледът под нечии крака се пропука, водата избликна и аз, като паднал ангел, се пльоснах върху земната твърд...
... Събуждам се. Още е светло. Три часа следобед. Навън е влажно и сумрачно. Чичо Толя Кукушкин май отново е на запой и не се е връщал.
А дали да не отида до магазина? – мисля аз или някой вместо мене, докато сънено мигам пред огледалото. Честно казано – нищо не ми трябва. Но пътят до магазина е последното развлечение, което е все още достъпно в такова време или при липсата на време.
Пътят полека върви през полето, опасва вилната зона, после лениво се движи през гората, отново край вилите и накрая изскача на шосето, където е магазинът. Наистина няма какво да правя там. Но сякаш не ми се спи, искам да подишам чист въздух и ето че, нахлузвайки същите онези вълшебни ботуши, с които миналата година летях по небето над езерото, вървя през прогизналото поле по пътя към магазина. Минавам покрай чичо Толиния дом. Цветните венчета от тенджери и тиганчета приветливо ми кимат като на добър познат. Но “часовникът” е спрял. Чичо Толя Кукушкин не се вижда. Той се е спотаил като голяма сънена риба в дълбокото. Брадата му лежи неподвижно на възглавницата, ушита още от Томочка. Той сънува Томочка. Тя критично оглежда цветята и изведнъж познава в едно от тях любимата си тенджера, в която вареше борш.
- Какви ги вършиш, негоднико? – пита Томочка.
- Ку-ку! – успява само да каже чичо Толя Кукушкин. Той, разбира се, не искаше да каже “ку-ку”. Той искаше да каже колко се радва, че я вижда, че той, един вид, я е обичал и че всички тези райски цветя, с които е разцъфтяла къщата, са в нейна памет – за онази, която е озарила грешния му живот със светлината на любовта… Но Томочка, като русалка във вира, махва с рибята си опашка и изчезва, като преди това плясва чичо Толя по бузите. И чичо Толя Кукушкин се събужда, и очите му са на мокро място, сякаш са се отделили от очната ябълка и са отплавали в езерото като лодки.
Трябва да успея, докато не се е стъмнило. Тоест, обратното, докато не се е разсъмнало. Макар че днес сякаш не се и кани да съмне. Чичо Толя Кукушкин е мъртво пиян, забравил е да включи осветлението. Навън избледня, в пет часа болният ден ще започне да линее. А в шест той просто ще умре. Снегът се е разтопил и никак не ми се върви по разкаляния път. Кракът иска да стъпи на нещо твърдо, търси опора, но всичко наоколо се оказва измамно и несигурно, блатна повърхност, краката се плъзгат на различни страни, потъват в калта, отдолу нещо жвака и шляпа. Нищо не се вижда. А в случая е по-добре поне малко да виждаш накъде вървиш, отколкото да не виждаш нищо.
Пустеещи, притихнали вили. Картонени кутии, в които се крие от зимните студове скоротечният летен живот, ухаещ на топлина и треви. През лятото тук колите трамбоват дребния чакъл, собствениците на вили копаят земята, настървено стрижат тревата, неистово вие музика, мирише на шишчета и - суета. Ултрамаринова вилна къщичка - кутийка. Самотен кюнец и сиротна тоалетна със сърчице на вратичката.
Стопанинът миналото лято купи един горски участък с пънове. Пъновете изкорени, участъка огради с тараби. Дебелата стопанка - като хипопотам, погълнал слънцето, с детска панамена шапка и тесни велурени панталони – като се навеждаше, сякаш щяха да се пръснат по шевовете, цели два месеца – август и септември, байцваше оградата.
От такъв яростен ултрамарин на човек му се ще да се покатери на стената и да полудее. Явно, за да не се побъркат окончателно, стопаните бяха купили това парче земя. Мрачният мъж, оглеждайки вечер безмерния стан на своята съпруга, вероятно бе решил, че той расте по-стремително, отколкото позволява вилната площ. Грях е да се разхищава такава могъща сила, я да се впрегне в мирни цели ... и купил участъка. С една дума, много мисли навява тя през лятото, тази мила къщичка и нейните стопани. Но през зимата е съвсем друга работа. Ултрамаринът, когато времето и светлината са заминали във ваканция към топлите страни, вече не е прекален. Този цвят дори някак грее, сякаш дава надежда, че всичко ще се промени, тлеейки като топла угарка в тъмния паяжинен ъгъл на лошото време. В паметта отново се появява като добра фея налятият силует на стопанката с велурените панталони. Домът на добрата фея се вижда отдалече и като фар за уморения кораб осветява пътя в нощта.
Не, безспорно в тази лудост има нещо. Има някаква своя, скрита от чуждото око, гранясала вилна истина. Има нещо, неизказано докрай, неизплакано и непонятно, като пияната песен на чичо Толя Кукушкин, неговото неизповедимо “ку-ку”, прекъснато в полет, в бяг.
Денят гасне, затваря клепачи, свършва преждевременно. Чичо Толя спи мъртвешки сън. Явно сега ще ми се наложи да се ориентирам по звездите. Светлата ивица небе става по-тясна. Светлината сякаш се съсухря. Прецъфтява. Още съвсем малко и разкиснатият сиво-кафяв път, кафявите огради, спаружената трева, сивите стволове на дърветата, тълпящи се на края на селото, слисаните черни клонки ще станат невидими, мълчаливи спътници, тайни агенти на подозрителни шумове, миши скърцания и тъма като в рог. Още миг и... аз ще се разтворя във всичко това, ще се обезцветя. Последните трескави конвулсии на почти липсващите цветове хвърлят отблясък върху онова, което би трябвало да бъде небе, но небе почти не се вижда, има някаква сива плоча, притиснала със своята влажност кратката зимна вечер. И все пак е вечер, здрачът изведнъж слабо се озарява в тъмно-вишнево, цветовете са размити, кафявият, като по-мощен, разтваря белия и светлината, като клавиши на роял или ред бели паузи, или пролуки между дъските на оградата, се смесва с черното, и вятърът, оплел се в тревата, проникващ между клоните, също тъмнее...
Сиво-кафявият здрач на зимната вечер, когато зимата още не е започнала, а есента вече е свършила. Или времето е свършило, а друго още не са докарали в магазина. И чичо Толя Кукушкин спи. Светът още не е сътворен. Всичко предстои. Само ситни снежинки се въртят като стружки над притихналата земя...
Преведе Росица Бърдарска
|
||||||
| Заглавие | From “Epitaphs”. |
||||||
| Рубрика | Поезия | 2005 / декември | ||||||
| Съдържание | Роман Кисьов. Роден през 1962 г. в Казанлък. Завършил е Националната художествена академия в София, специалност живопис. Живее в София. Автор е на стихосбирките „Вратите на рая” (1995), „Сянката на полета” (2000), „Пилигрим на Светлината” (2003) и “Криптус” (2004). Лауреат е на национална награда за поезия на ДИ “Христо Г. Данов” - Пловдив, за „Вратите на рая”. Негови стихове са превеждани на английски, руски, румънски, холандци, албански и хинди; публикуван е в поетични антологии в България, Румъния, Македония и Индия. Илюстрирал е десетки книги на световни поети, правил е самостоятелни изложби в София и Виена.
ЕПИТАФИЯ НА ЗВЕЗДОБРОЕЦА
Докато аз броях звездите на небето Времето броеше дните ми на земята И в последния си ден видях една падаща звезда… Точно тук където някога е паднала звездата сега почиват клетите ми кости А душата ми сега блести точно там където някога блестяла е звездата  “Голям нощен пейзаж”,Милко Божков, 1996 г.
Варна, “Галерия 8”
ЕПИТАФИЯ НА ПЪТНИКА Единствената вярна спътница в дългия ми път бе моята сянка Но когато най-накрая аз
ЕПИТАФИЯ НА ПОСВЕТЕНИЯ Смъртта пристигна за вечеря (Бялата покривка бе застлана) Тази нахална и алчна старица очакваше от мене да получи всичко Но аз й бях приготвил само моето тяло… И нищо друго Това което тя поиска така и не получи – душата ми (…) животът ми (…) не й принадлежат Оставих й единствено тленното си тяло И Смъртта сега вечеря с него… А аз вечерям тайно с Господ Poetry: From “Epitaphs” by Roman Kissyov. |
||||||
| Заглавие | A short theory of literature |
||||||
| Рубрика | Бележник | 2006 / октомври | ||||||
| Съдържание | ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
 1.
Оркестър малък от надежди,
а диригент е любовта...
Б. Окуджава
Мой приятел, поет, остроумник и шегобиец, имаше обикнатия навик да запитва: „А ти талантлив ли си?” Такъв внезапен въпрос изненадваше събеседника – също поет и също натрупал свои собствени произведения, с които се надява да възнагради идващите след нас поколения. Този път със същия въпрос бе изненадан гостенинът ни, руският поет Сергей Козлов, автор на сладкодумни детски стихчета.
- Не знам, но аз пиша и не си задавам такъв въпрос.
Отговорът ми припомни историята на друг един руски поет, прекарал десетилетие в лагерите на ГУЛАГ. Лишен дори от молив и лист хартия, той на ум съчинявал стиховете си и ги е запомнял, за да може по-късно да ги събере в малък сборник поезия.
Ето какво ми подсказа мисълта, че за таланта, ако е истински, а не претенция, няма забрана. Дори и самият творец не може да си го забрани. Той напира отвътре, той „избива”, както се казва. Талантът може да се превърне в отшелничество, но не и в „пост и молитва”. За него няма монашеско въздържание. Той избликва като насила подтисканото сластолюбие, както ни го е показал Л. Н. Толстой в своя отец Сергий. Самият талант е страст – по-силна от страстта към жената, по-непреодолима от религиозната страст.
Само бездарните писачи престават да пишат, преследвани от притеснения, защото бездарието се забавлява с писане, а талантът му се отдава. Истинските таланти творят и пред неизбежната участ. Час преди разстрела Никола Напцаров вместо малодушно хленчене написва своето предсмъртно стихотворение:
Но в бурята ще бъдем пък със теб,
народе мой, защото се обичахме...
Така поетовият талант се извисява до своя апотеоз.
Талантът е умение да създаваш живот. Но умението без талант е имитация, защото талантът е „искра божия”, него или го имаш, или го нямаш. Когато е налице той е непреодолим, той става убеждение.
Ще се върна към срещата ни с малко познатия Сергей Козлов.
- Само детски стихчета ли пишеш?
Във въпроса прозираше насмешка.
- И други пиша. Ще ме изслушате ли?
Изслушахме няколко страстно издекламирани стихотворения. Но повече ме удиви превъплъщението на поета. Сякаш сам грабнат от словото си, той като че ли напусна нашата малка компания, с която досега простодушно разговаряше. Лицето му доби нов израз, очите му заблестяха с подклаждани в тях пламъчета, в гласа му зазвучаха други нотки, речта му се превърна в ритмично отмервана мелодия. Поетът сякаш излезе от света на материалната реалност. Той се отнесе в друг някакъв сътворен от него свят, в който витаят образи – недосегаеми и пречистени от земното зло. Навярно такъв е възвисяващият талант.
Усамотяването на таланта не е бягство – то е събраност на духа, на силите и възможностите на твореца. То не е успокояване на болката, а нейното надмогване. С риск да бъда несъвременен ще припомня премълчавания сега съветски писател Николай Островски, оставил ни една фаталистична поема на духа – своя роман „Как се каляваше стоманата”. А нима и вдъхновената поезия на нашия Дамян Дамянов не е подвиг на духа, средство, укрепващо живота – и поетовия, и други човешки съществования.
Талантът е магия. Той е висше благоволение, затова всеки опит да бъде обяснен граничи с мистика. И за да примиря таланта с останалите човеци, ще кажа: всеки е талантлив по своему. И май че е така.
2.
„Аз, Драгомир, писах. Аз, Севаст
Огнян, бях кефалия при цар Шишман и
зло патих. В това време турците
воюваха. Аз държах за вярата на цар
Шишмана.”
Боженишки надпис. XIV в.
Нас, българите, „като народ и държава”, винаги са ни натиквали в някакви граници: ДО и СЛЕД. До Освобождението и след това. До 9 септември и след него. До 10 ноември и подире. А ето, че сега чакаме нова дата и от нея нататък.
„Тъй върви светът!” – пак би възкликнал светецът на българщината Христо Ботьов, завършвайки с гневната констатация: „И го хранят дор до гроба само със надежди голи!”
Такъв е протестът на писателя, когото всякога подкупно са уговаряли да бъде „верен свидетел”. Дори и в съда така заклеват: „Истината и само истината”. Но за всекиго истината е онази, в която и той участва. Самото му присъствие е вече пристрастие. Нея, Истината, дори и в съда я гледат от едната, или от другата страна – на обвинението, или на защитата. Няма безпристрастен писател, лъжа е проповядваното безразличие към героите и събитията, за които писателят свидетелства. Не съществува писателска „святост” в духа на Зевсовото безразличие към нравствеността на героите.
Подир погрома, загледан в пожарищата на изгорелите села, безжалостният Георги Бенковски, според свидетелството на Захарий Стоянов, възкликва: „Аз постигнах своето!” Така подобно на Хектор в „Илиада”, предводителят на Хвърковатата чета гордо надява доспехите на поражението.
Не съществува писателска кротост пред жестокостта на фактите. Той и към тях е пристрастен, въпреки намерението си. Пристрастието е негова съвест. А кой ще укори съвестта, която изповядва: „Аз държах за вярата на цар Шишмана.”
Всички призовавания за безпристрастност на писателя са коварството на друга, чужда съвест, за която има само едноцветно определение: черна.
За писателя не съществува „изневяра” на жизнената правда, защото и животът е многолик, и правдата му е многолика. Слабостта на писателя е не в недостъпността на идеите му, а в неговата немощ да ги защити художествено убедително. Ето тук е и отговорността му пред времето, пред героите и най-сетне пред читателите.
Писателят по призвание, истинският писател, когато пише, е отговорен за всичко: за слънчевите изгреви и залези, за посоките на вятъра, за въртенето на Земята... Тях той трябва да насочва според Зевсовата божественост на съвестта, към която се обръща и античният Архилох. Иначе какъв писател ще е писателят без съвест?! Затова аз ще кажа: „Долу безразличните литератори! Долу литераторите Зевсовци!” Ако тези призиви ви напомнят нещо вече казано, не се плашете от това. Писателят трябва да е пристрастен, но не към физиологичните пристрастявания, към измамните почести и слава, към илюзорните награди и сладостните ползи, а така както е пристрастен и поетът, изрекъл тези стихове:
Какво си днеска ти, стран
земя на Левски и на Ботева?
В теб веят чужди знамена
и чужди песни пеят патриотите!
Хр. Радевски
На такова пристрастие трябва да вярваме. Но нека да завърша с припомнянето, че цитираното четиристишие е писано ПРЕДИ, а пък аз го повтарям отново СЛЕД.
3.
И когато нямаше кого да надвива,
той пишеше книги, за да си почива.
Иван Вазов
Понякога читателят си задава въпроса:”Защо авторът е написал тази книга?”. Така формулиран, въпросът не всякога означава отрицание на писателския труд, в смисъл на ненужност. Най-често това е проява на любопитство, а във всички случаи питането отвежда към почти необяснимата психология на писателското творчество. То е разглеждано като игра, забава, развлечение. Тълкувано е като проява на либидото, или плод на „развинтена” фантазия, на суета, на графомански нагон и подражание. Може би най-точно ще ни обясни подбудите за литературно творчество Оноре дьо Балзак: „Аз си мислех, че ще мога в края на краищата да напиша забравената от толкова историци история на нравите”. В този смисъл писането е наблюдение и документиране на преживяното, съобщаване на мисли (идеи). Към всичко нека да прибавя и алчност за пари, за слава. Всичките тези обяснения би трябвало да са правилни, но аз си мисля, че тях ги обединява една дума: изповед. Писането на книги е същността на една човешка изповед.
Всеки може да се изповяда в църква пред свещеника, или на чашка ракия пред приятеля си. Но не всеки може да облече изповедта си в литературни достойнства. Преди да започне да пише, писателят трябва да е придобил жизнен опит и житейски прегрешения, както и да има щогоде практика в упражняване на самото писане. Наличието на такъв опит може да бъде проследено в творчеството на всеки, бил той голям или малък, писател. Ето защо не случайно авторското творчество се дели на периоди, в които се влага разбирането за настъпилите промени в писателевото мислене (идеология), психика (душевност), а и за възможностите на придобитата писателска техника, започвайки от нейната най-ниска степен – сръчност.
 Писателската грамотност е от друг тип, но и тя се равни с школската образованост. Ние непрекъснато се сблъскваме с безпомощност в използването на изразните средства, които не само могат да се изучават, но още по-важно е да се разбират и прилагат, да се осъзнават, да се превръщат в писателско съзнание. Тази писателска физиология е нещо като физиологията на дишането. Дишаш, без да се замисляш как го правиш, дишаш естествено.
Можеш да съчиниш приемливи в литуратурно отношение произведения, ако добре си усвоил писателската сръчност. На великия френски класицист от 17 в. Боало принадлежат думите: „Ваше Величество, вие пожелахте да напишете едно слабо стихотворение и успяхте”. Мнозина днешни литератори се стараят да повторят този царствен опит. Това е нещо като решаването на математическа задача – справяш се добре, но не можеш да изпееш една простичка мелодия. Познаваш нотите, но не можеш да им дадеш звуков изказ. Причината е в дарбата „божия”.
Нашият български писател Николай Хайтов обичаше да повтаря: „Едно е да знаеш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.”
Ето защо самото писателство (писателите) прилича на школското образование – на степени е. Най-високата, рядко постигана степен, е тази на гения. На него всичко му е дадено отведнъж. С пълни шепи, образно казано. Поуката е: учете се от гениалните образци. Аз до края на живота си ще помня два стиха от краткото тристрофично стихотворение на незаслужено забравения сега поет Крум Пенев:
Четеш ли бездарници скучни,
ще станеш и ти стихоплет.
Но не се мъчете да ставате гении, защото „или го имаш, или го нямаш”. Някои писатели болезнено преживяват тези състояния. Стихотворението „Поети” от Ал. Блок е чудесен пример за това. То обяснява писателската завистливост и вражди, а понякога и неспособността, дори в рамките на литературни школи и кафенета, авторите да дружат и да се сприятеляват. Човешко е да не съпреживяваш чуждата радост, нито пък чуждата болка. Задоволи се и с това: имаш си свои. Те са твоята индивидуалност. По нея можеш да бъдеш забелязан.
Нека ето това да наречем писателска самоличност. За тази самоличност не се издават административни документи и карти за членство в писателски сдружения и съюзи, а още по-рядко нотариални актове. Удостоверение за писателската самоличност е единствено творчеството. То е пропуск за безкрайността на времето. „За достойнствата - цитирам пак Флобер - може да се съди по силата на онази замаяност, която ще получиш (от творбата, - б.м.) и по продължителността на времето, което е потребно, за да дойдеш на себе си.”
Само великият творец създава съвършенство, така както е писано:
„ И видя Бог, че това е добро.” |
||||||
|
Назад
[ 7 ]
Напред |
|||||||
На снимката: „Премиера” на книгата „Човекът в словото” /1986/. От дясно на ляво: авторът Панко Анчев, Тихомир Йорданов и Петър Алипиев
