ВЛАДИМИР ЯНЕВ
     
     През 2000 година издадох книгата с фрагменти “Цигулката на Енгр. Строшени огледала”. Сега съм подготвил своеобразното й продължение – “Втора цигулка. Строшени херми”. Заглавието не отбелязва простия факт, че е следваща. Без да го заявява, книгата повествува за човек, който е бил винаги втора цигулка, но обича музиката и оркестъра. Той не завижда на първите цигулки и обожава виртуозите.
     Скромно ли изглежда това?
     О, доста нескромен съм – виждам две момчета след петдесетина години. Те пишат стихове и четат книги. Един ден едното момче изненадва другото с намерена отнякъде “цигулка”. Известно време й се дивят. (Някога съквартирантът ми Кирил Кадийски откри в антикварната книжарница стихосбирка на Ник. Вас. Ракитин. Оттогава любовта ми към плевенския поет не ме е напуснала.)
     Едва ли ще има такива две момчета, невероятно е, но защо да си отнемам невероятното...
     Баратински: “И как нашел я друга в поколенье, читателя найду в потомстве я.”
     *
     Матю Арнолд в “Погребаният живот” пише:
     Но често – сред гъмжащите улици на света –
     тъй често – във врявата на борбата –
     се надига неизразимо желание
     за познание на погребания ни живот:
     жажда да изразходим своя огън и неуморима сила,
     за да издирим истинския си първоизвор;
     копнеж да изследваме тайната на сърцето, което бие
     тъй диво и дълбоко в нас, за да узнаем
     откъде блика животът ни
     и накъде отиваме.
     Нищо не можах да узная!
     Откъде наистина блика животът ми, накъде отивам?!
     *
     Касирер разсъждава върху “триумфа на разума”, чрез който човек се разплащал скъпо, тъй като по този начин обеднявал своя вътрешен свят. Вероятно идеята му е, че разсъждавайки, давайки определения, ние по определен начин обедняваме или стесняваме духа си, който при всички случаи е по-богат от познанието.
     Не съществува само понятийното мислене, съществуват и други форми на човешкото! Тяхната съвкупност Касирер определя като култура.
     *
     Лапидарните стихове на Калина Ковачева:
     НО КАКВО ДА МУ ПРЕДЛОЖА ЗА ВЕЧЕРЯ?
     Как с душа да го нахраня,
     щом със тялото е гладен...
     И е казано толкова за човека – неизбежно по-духовен от разкъсващото, дъвчещо, смилащо животно!
     *
     Човекът е направен от страх и храброст.
     Храбростта не ни е дадена, за да унищожим страха. Тогава на негово място ще дойде безстрашието, което няма въображение.
     Храбростта ни е нужна, за да живеем със страха и да творим от него поезия, мъдрост, живот.
     *
     Умря Александър Геров. Ужасих се, че не се натъжих, а поетът ми е бил винаги толкова скъп. Защо, защо не изпитах смазваща печал?
     Вероятно причината е, че той многократно е бил в смъртта. Геров сякаш е сприятелен с нея. Доказателства за това са разпръснати в цялата му поезия:
     Увлича ме смъртта. Пленява
     ме нейният велик покой.
     ...
     Смъртта подготвя хората и нежно
     ги моделира в своите ръце.
     Какви стихове – с придиханията на анжамбманите, с липсата на кокетиране със смъртта: тя и така си е достатъчно естествено и сложно нещо.
     Ето още: “Най-хубавото на смъртта е туй, че идва ненадейно”; “Смъртта ме люлее на своите скути и нещо красиво разказва ми тя”. И удивителното:
     Тя не е ни грозна, нито страшна,
     както я рисуват по света –
     тя е целомъдрена и ясна:
     проста и спокойна е смъртта.
     Смъртта е “целомъдрена”?!
     Не е отвратителната вещица с косата, а девствена девойка. Тя е весталка без истерии – “проста и спокойна”.
     И пак за нея:
     Аз чрез смъртта измервам
     колко струва в света
     сладката тръпка на нерва,
     живота, мисълта.
     Смъртта е инструментът на поета. Тя е необходимост за словото му.
     Необходимост!
     Както отвесът за зидаря, както ножицата за шивача, както слушалките за лекаря...
     Смъртта е сечивото на Геров.
     Като човек и поет той не може да не обича своето сечиво.
     Така Сент-Екзюпери е обичал самолета си.
     *
     Да не приписваме на твореца и на творбите му повече влияния, отколкото те могат да понесат...
     Фокнър – обвиняван във фройдизъм – беше казал, че никога не е чел Фройд. И още – бил убеден, че Мелвил също не бил чел психиатъра. Той дори стига дотам, че твърди – Моби Дик също не бил чел Фройд.
     Запитали веднъж Дега не се ли чувства в една негова картина влиянието на Метерлинк.
     – Синият цвят излиза от тубата, а не от мастилницата, господине – отвърнал художникът.
     *

     Иван Методиев: “Погледнеш ли дълбоко в очите на детето, виждаш древността на душата.”
     Какво ли може да се види в нашите очи? Инфантилността на душите ни, отражението на телевизионните блудкаши...
     *
     Чета стихосбирката на Екатерина Йосифова “Нищо ново” и си мисля за чудото на лаконичното и прозрачно слово. Словото за
     
     МАЛКИ НЕЩА
     селце като дете
     тананикане без думи
     пламъче зад стъклото
     около него вихър от души и пеперуди
     да се топлиш с големи неща
     е все едно да се завиваш с облаци.
     При Катя финесът на усетите идва от взирането в обикновения живот. Големите екзистенциални въпроси са опредметени от присъствието на непосредствено сетивното, от магиката на текущото. Тогава грънчарят казва: “А най-обичам Онази приказка: Как Някой Духнал в мен като в глинена свирка.” Тогава поетесата изписва:
     Не е обяснение стихотворението
     Нито в любов
     
     Сняг вали през прозореца
     Трупа тишина
     
     Стихотворението ще мине оттам
     когато не гледам.
     Тогава на забранителното “Не!” се отговаря:
     Аз пък
     може пък да пристъпя
     може пък да престъпя
     за да си донеса нещо.
     Катя Йосифова – толкова цялостна и толкова незавършена! Но тя си го е казала:
     Толкова труд
     за мое добро
     толкова лабиринти
     между мене и
     Толкова!
     Преминава през слънчевите и мрачните лабиринти на битието съвременната Ариадна, изтъкала от нишките на търсещия си дух пленителните одеяния на истинската поезия.
     *
     Според Румен Димитров “културата на несвободата има своите незаменими удобства”. Едно от многото сред тях е оправданието на собственото бездарие чрез несвободата.
     Ти не си вътрешно свободен – несвободата ти пречела!
     И още едно предимство в тази посока – прикриването на бездарието чрез борбата срещу несвободата. В това отношение следдесетоноемврийската обстановка изигра много лоша шега на редица “борци”, които продължават да се изживяват от самите себе си и да се възприемат от хора с лековат вкус като “борещи се”, като “пророци” и “учители по живот и творчество”.
     Да се върнем към цитирания Румен Димитров, който тъжно констатира за днешното състояние: “На повърхността на процеса ние бързо се политизираме, но в дълбочината му бавно се цивилизоваме.” (Дуплика: Ние не сме политизирани, а едипизирани. Непрекъснато убиваме онова, което ни е създало.)
     Но да се цивилизоваме, тоест да сме граждани, не е всичко. Ами културата?
     *
     Дух и търбух...
     Могъщо оръжие на последния стана телевизията. Тя рекламира, предлага и налага лапане – включително на така наречените културни продукти. Нямало как – била за масова консумация, не за “неколцината избрани”. А не се замисляме, че от масовата консумация до масовата кастрация няма дори и крачка.
     Гледаме толкова телевизия, че се отучихме да виждаме живота. Ама така – под вежди, строго и с обич.
     *
     В “Сладката птица на любовта” от Тенеси Уйлямс героинята крещи на мъжа до нея: “Когато едно чудовище срещне друго чудовище, едно от двете чудовища трябва да отстъпи. Аз няма да бъда това чудовище.”
     Чудовищни сме и в интимните, и в обществените отношения.
     Как тогава да видим чудото?!
     *
     През 1927 г. Жулиен Бенда издава книгата си “Предателството на духовниците”. Тя изобличава интелектуалците, изкушени от социалния ангажимент, който ги подчинява на светската или духовната власт.
     Пушкин си го е казал по-простичко – да зависиш от царя, да зависиш от народа: все то си е!
     *
     Кръвосмешението с политическата злободневност... То ражда уроди: примитивно разбираната идеология и примитивно създаваната словесност живеят в симбиоза. При тази симбиоза не са от значение различията в социално-политическите цветове – винаги се достига до сивото.
     *
     Когато се апелира за необходимост от историческо познание, твърде често се забравя, че покрай всичко друго, а може би – над всичко друго – съществува и отрицателният исторически опит. И тогава ще видим, че след всички героични епохи (това се отнася и за българската история), в които се създава и кондензира необичайна енергия, следват епохите, в които се проявява енергията на развратния, разпуснат роб. Свободата го освобождава и от малкото човешко, което той под заплахата на наказанието е проявявал. Робът получава свободата и незнаейки какво да прави с нея, я превръща в проститутка на интересите му.
     *
     За доста хора поезията е скучна, защото не откриват в нея сюжет. В лошите стихове такъв наистина няма.
     А поезията има сюжет. Вътрешен сюжет, който представя перипетиите на душата. Но затова е необходимо самата душа да е достатъчно значима, а перипетиите – интригуващи. Иначе не е възможно – поезията си остава преимуществено романтично изкуство. В смисъл на подход към явленията, а не на похвати и език. Лирическият език е непрекъснато обновяващ се, преназоваващ света и човека.
     Поезията търси нов смисъл, а новият смисъл са разкрива чрез “друг” език. Всеки достоен поет създава свят чрез собствени езикови сечива.
     *
     Витолд Гомбрович: “Сега стихотворенията не са нищо друго освен няколко осветлени “преживявания”, поднесени в досадни комбинации от оскъден речник.” Според него повечето поети изграждат “свят фикционален и фалшив”, в който интелектуалната посредственост и нравствената убогост живеят в чуждо на човека съдружие.
     Лесно е да се проклинат така пишещите днес – по-трудно е да се открият, запомнят, обикнат истинските поети.
     *
     Омръзна ми да повтарям на писатели – някои от тях и даровити! – казаното от Аполинер: “Човек не може да носи навсякъде със себе си трупа на своя баща. Той го оставя при другите мъртъвци.” Те обаче възразяват – паметта, “пепелта на Клаас бие в гърдите ми” и пр. Продължавам цитата: “И ако си спомня за него, той го съжалява – говори за него с възхищение.” Тук едни попържат, други се смиряват. Но и едните, и другите просветляват, когато завършвам с Аполинер: “Но краката ни с напразни усилия се отделят от пръстта, в която са мъртвите.”
     *
     Елиът – “Убийство в катедралата”:
     Действащият не страда,
     но действа страдащият...
     Как го разбирам!
     *
     Плутарх в “Трапезни беседи” разказва за Парменон, който идеално имитирал квиченето на прасенце. Никой не можел да го надмине в това странно изкуство. Веднъж един взел под плаща си живо прасенце и с щипане го карал да квичи, така че все едно излизало от него. Но всички отсъдили: “Не е като Парменон!”
     
     Тази история може да илюстрира разликата между подражанието и натурата; автоматизма на преценките ни и преклонението пред авторитета; дори странното хрумване, че човекът е по прасе от прасето...
     Аз обаче си мисля сега, че все повече вземаме имитацията за прасенце, поради което на масата ни няма свинско, а в изкуството ни има квичене.

      From “Second violin. Broken herms” – fragments by Vladimir Yanev.

 

      Is there anybody out there? – impressions after the ballet performance “The Wall” by Dimitar Kallev.

     ПАНКО АНЧЕВ
     Не искам да се хващам за думата, но не приемам определението “преход” за времето, което изминава от ноември 1989 г. до днес. Вярно е, че става дума за метафора, която да изобрази ставащото през тези години. Но “ставащото през тези години” е по-скоро мощен взрив, трус, люлеене, избухване и т.н., което е предизвикало разрушения. Сринато е обществото, в което живяхме до 1989 г. На неговото място сега се мъчим да построим нещо ново. То е същото, което става след опустошително земетресение, разлюляло фатално земята под краката ни. Докато се опомним, сградите рухнали, земята се напукала, хората наизлезли по улици и дворове и ужасени гледат как всичко се е свлякло в нозете им; слушат из под развалините виковете и пъшканията на затрупаните, и се чудят и маят как ще се живее от сега насетне.
     Докато преходът е движение, преминаване през теснина, през определено пространство и определена площ, за да се достигне до широкото поле, до изхода.
     Да, ние днес все още стоим пред рухналия “блок” на социализма и все още се чудим как да разчистим руините и къде да изхвърлим огромните късове масивна зидария, та да не ги виждаме и да не ни напомнят какво е било някога. Но още не сме започнали да строим, да градим, да зидаме.
     Ако днес още се чудим откъде да я почнем и какво да построим, нека не мислим, че животът е спрял. Той продължава. Хората живеят, макар и да са потресени от сполетялото ги нещастие и от струпалата се върху главите им мъка и болка. Паникьосаното общество не се е разбягало, не се е разпаднало и продължава да функционира. Държавата също не е закрита. Още я има. Въпросът е какво става и защо не съумяваме да свършим започната работа. Аз не твърдя, че не сме я започнали тази работа, въпреки че много ми иска да го кажа. В суматохата обаче, както винаги и навсякъде, се намират хора изобретателни, предприемчиви, находчиви, съобразителни, умни и пр., които се ориентират по-бързо и успяват да извлекат полза от ситуацията. За някои нещастието се превръща бързо в благо и чист извор на печалби и изгоди. Понеже хората са живи; понеже не ги напускат привичните биологични и социални функции, нуждата от лидери, от структури на властта, от надстроечни елементи на обществото не е пресъхнала. Базата, макар и да представлява все още куп развалини, я има и тя възпроизвежда своята надстройка. Аз искам сега да съсредоточа моя и вашия поглед към тази надстройка, която се нарича “култура” и върху обслужващата я категория хора, наречена “интелигенция”.
     Ако възприемем метафората за силния трус като означение на днешното ни състояние и на онова, което се случи преди 13 години, имаме възможност по-лесно и по-точно да определим сегашното си състояние. Ние днес искаме да построим нещо, но още не сме разчистили боклуците и развалините. Някои казват: но вижте другите! Вижте Полша, Чехия, Унгария. Добре, гледаме ги и ги виждаме, но там този трус бе далеч по-слаб – макар че бе провокиран именно там или поне от там той започна. Неговата сила и интензивност в тези държави поради особеностите на тяхното икономическо, социално и политическо положение бяха много по-слаби. В тези държави се извърши редовен козметичен ремонт на сградата, която (няма защо да се лъжем) само в някаква степен бе социалистическа.
     Искам да кажа, че нищо погрешно, сбъркано или което е плод на нашия национален характер, няма в това, което преживяваме в България.
     Как реагира интелигенцията и защо именно така реагира тя ?
     Този въпрос ме измъчва вече 16 години.
     Системата, която вече се е установила у нас, и обществото, което вече изграждаме, се основават върху законите на пазара. Всичко е стока, която се продава и купува. Мерило за нейната стойност и ценност е дали може да бъде продадена. Колкото повече пари се вземат за дадена стока, толкова нейната значимост е по-голяма. Този принцип стана най-важен и в културата. В днешното българско общество няма състрадание, солидарност, съпричастност, човещина и други подобни “сантиментални” добродетели, валидни в друг тип система и в друг тип култура. Борбата за оцеляване в капиталистическото общество, в обществото на “пазарната икономика” се нарича конкуренция. Конкурират се не творби на изкуството, научни разработки, образователни принципи, а различни стоки. Който не успее да продаде, няма от къде да намери средства за живеене и за създаване на нови произведения.
     Пазарните отношения в културата налагат други изисквания към изкуството. Други са и хората, които творят. Интелигенцията стана елемент от пазара и активен участник в него. Все по-малка и незначителна е ролята й на духовен водач, на глас на народа и на обществото. Защото и тя самата не говори със свой глас. Тя се представлява от кресливи PR агенти, които “озвучават” създаденото от нея, рекламират го и го налагат на пазара.
     Аз употребявам понятията “стока”, “покупко-продажба”, “реклама” и др. в духовната сфера, като влагам отрицателен смисъл. За мене, живял в други времена и възпитаван от високите образци на българската и световната култура, това е грозно и гнусно. Но емоционалният подход не е най-добрият в анализа на обществените явления. Очевидно е, че е настъпило ново време. То си има своя морал, своите критерии, закони. То също така създава и нов тип интелигенция и нов тип култура. Интелигенцията не може повече да бъде “народна”; тя не е “духовен водач”, а или рекламен агент, или политически публицист, или производител, който търси своята пазарна ниша. За всичко, което тя успее да продаде, в това число най-вече таланта си, тя получава пари. Пари за съществуване!
     Бедата на културата в момента е, че към тези изисквания се пригодиха не най-талантливите. И още: че успехът на пазара не се определя от качеството, а от потребностите, от желанията и вкусовете на тези, у които са парите. Пазарът приема обикновено не високохудожествени творби, а творби, които да служат на бита и да съответстват на вкуса на платежоспособните купувачи.
     И още: системата има нужда не от образовани граждани, чувствителни към високото изкуство, а от полуграмотни роботи. Затова и изкуството се превърна в индустрия, която обслужва това изискване и тази потребност. Аз наблягам на думата “полуграмотни”. Полуграмотният е като мутант; той е много по-страшен и опасен от неграмотния. Неграмотният може и да не умее да пише, но когато е надарен с дарбата да пее, да рисува, да разказва и да съпреживява, той става богат на чувства и предава вълненията си на хората около него. Полуграмотният жител на виртуалното общество поглъща смляната луксозна храна и мисли единствено за луксозни забавления. Мечтата му е “да успее”. Това е “американската мечта”, мечтата на постмодерната епоха: да успее, като стане богат. А индустриалното изкуство доказва, че всеки може да стане богат, стига да желае и да участва в различните конкурсни атракции. Новото изкуство показва тази достъпност, прави я реална и всеобща. Ти трябва да мислиш единствено за успеха. Ако си силен; ако имаш късмет и ако си упорит, този успех ще те споходи. Нали и съседът ти спечели на лотария, на телевизионна игра... Ето темите и проблемите, които занимават днешното “масово изкуство”. Но друго изкуство почти не се създава, защото хората, които трябва да го създават, са отстранени от творческа дейност.
     Това е реалността в културата и изкуството. Не е вярно, че причина за кризата е липсата на пари, че държавата не се грижи за творците и че глобализацията обезбългарявала изкуството ни. Настъпила е нова, сурова във всяко отношение, епоха. Наложена е друга система. Днес всичко се плаща, защото всичко е стока. “Стоковата култура” все по-активно и по-нагло обсебва отреденото за културата пространство. Нейните създатели все повече се прераждат в “звезди” и “идоли”. А интелигенцията окончателно се превръща в обслужващ персонал, в производител на “духовни” наркози и “духовни” стимуланти.
     Това е реалната картина на културата и интелигенцията и трябва или да я приемем, или да положим усилия, за да я отхвърлим.
     Какво ще изберем?

      The intelligentsia? What happened to it? – an opinion of Panko Anchev.

      Names: Isak Daniel – by Georgi Smilenov.

     В пошлата шумотевица на днешния ден забравихме едно име, което заслужава нашето внимание и преклонение. През лятото на изтеклата година Ане Франк щеше да навърши 75 години. Тя е родена на 12 юни 1929 г. във Франкфурт на Майн в заможно интелигентно семейство. Когато Хитлер идва на власт, много евреи от Германия и Австрия емигрират в Холандия, отличаваща се по онова време с веротърпимост и с най-силното в цяла Западна Европа съпротивително движение срещу нацизма. Така постъпва и бащата на Ане, Ото Франк, който емигрира през 1933 г. заедно с жена си и двете си дъщери. Той започва работа като директор на фирма “Травис” и всички заживяват сравнително спокойно до май 1940 г., когато окупирана Холандия капитулира и нещастията на евреите се пренасят и тук.
     На 12 юни 1942 г. Ане Франк получава за тринадесетия си рожден ден сред многото други подаръци и една тетрадка с твърди корици за дневник. Тя е описала това още в първата записка: “В петък, 12 юни, се събудих още в шест часа и това е напълно разбираемо, защото имах рожден ден. Но все пак не можех да стана толкова рано, затова трябваше да сдържа любопитството си до седем бе четвърт. Тогава вече не се стърпях и отидох в столовата, където бях посрещната с умилкване от Мурти, нашата котка. Малко след седем отидох при татко и мама, а след това във всекидневната, за да разопаковам подаръците си. Първо зърнах тебе, дневнико мой, и ти може би беше един от най-хубавите ми подаръци. Сега трябва да спирам. Довиждане, толкова те харесвам!”
     На този дневник е съдено да се превърне в една от най-големите литературни сензации на ХХ век, а Ане Франк ще остане завинаги на 13 - 14 години, каквато се е обрисувала в него.
     След няколко записки от свободния живот (общо 9 на брой) нещата се променят главоломно за по-малко от месец. “Сякаш светът се обърна наопаки” - ще напише тя. Добре организираната съпротива приема конкретна форма: укриване и спасяване на повече еврейски семейства, като в делото се включват много холандци под смъртна заплаха да споделят съдбата на обречените. Семейството на Ото Франк заедно с друго приятелско семейство и един самотен зъболекар, общо 8 души, минава в нелегалност, пускайки слух, че е емигрирало в Белгия. За скривалище им послужва вътрешна къща, свързана непосредствено със сградата, в която се помещава “Травис”. В понеделник, 6 юли 1942 г., рано сутринта семейството се пренася в своето укритие. Ане Франк е описала преместването и устройството на новото обиталище в три обширни записки от 8, 9 и 10 юли 1942 г.: “Аз бях страшно уморена и въпреки че знаех - за последен път спя в моето легло, заспах веднага и не се събудих, докато мама не ме вдигна в пет и половина на следващата сутрин. Ние се навлякохме в дрехи, сякаш щяхме да нощуваме в хладилник, но единствената причина беше да вземем повече облекло с нас. Никой евреин в нашето положение дори не би и помислил да излезе от дома си с куфар, пълен с дрехи. Аз бях облякла две комбинезончета, три чифта гащи, рокля, а върху нея пола, жилетка, лятно манто, два чифта чорапи, затворени обувки, вълнена шапка, шал и други неща - още вкъщи щях да се задуша, но кой ти гледаше това.”
     Изведнъж светът се смалява дo една къща и разделяна с чужд човек (зъболекаря Дюсел) стая. Прекъснати са връзките с приятелките и връстниците, но Ане Франк има своя дневник, който ще замести най-близката й приятелка. “Потекоха като насъне дните” - би казал поетът. Но не и за нея, наричана от околните Ане Живака. Тя превръща доброволния затвор в своеобразно убежище на индивидуалната свобода в условията на тотално безправие. Всъщност целият й двегодишен живот в Задната къща е духовно предизвикателство към нацизма, а дневникът й е вътрешна опора и знак за участие в общата човешка съдба.
     От страниците му опознаваме жителите на малката общност, техните характери и навици, идеи, начин на живот, занимания, човешки стремежи. Ане Франк често разказва каква е храната им и как се осигурява от помагачите. В случая те са петима холандци, работещи във фирмата на бащата: Кралер и Копхаюс - организатори на приключението, и двете млади жени Ели и Мип, като последната посвещава в конспирацията и отскорошния си съпруг Хенк. В три последователни записки от началото на август 1943 г. е описала подробно и колоритно по часове как протича един техен ден, постигайки голяма достоверност в представянето на живота на една затворена общност.
     Близките преди приятелски семейства заживяват в дребнави пререкания и свади по най-дребни поводи и постепенно започва да ги свърза само всекидневният страх. Малцина са показвали така естествено, живо и убедително емоционално-личностните деформации в човешкото поведение в изолирана среда под пресата на постоянния страх. Надникваме в ада на човешката изолация, макар и схващан от Ане Франк като рай в сравнение с участта на тези, които са в концлагерите или вече пътуват към тях в конски вагони. Незабравими са индивидуалните портрети, които е нарисувала на всеки един от обитателите на къщата.
     Естествено, тя е описала най-подробно и проникновено себе си. Прави ни свидетели на мъчителната й борба в нечовешки условия за формирането на своята личност, докосвайки се до всички въпроси - от човешката биология до най-възвишените трепети на душата. Откритията и страховете на детството при прехода към младостта, изпитанoто за първи път любовно чувство, откровенията в първооткритието на света - всички тези сложни и трудно изразими неща са поднесени в развитие с прецизния инструмент на словото, което бихме определили като художествено. По неповторим начин е показала навлизането си в биологичния ритъм на живота и обогатяването на любовното чувство с откриващите се възможности за еротична реализация. Ане Франк е беззащитна само в любовта. Изобщо може да се каже, че мъчителният процес на самоопределението на индивида и превръщането му в личност е представен по начин, какъвто трудно можем да открием и в голямата световна литература.
     Заедно с това Ане Франк ни прави свидетели на всекидневните й занимания. Тя чисти грах и картофи, мие съдове, помага в готвенето. И продължава да се занимава самостоятелно по учебните си предмети. Освен че знае холандски и немски, учи усилено английски и френски и може да чете в оригинал Оскар Уайлд и Алфонс Доде (“Умирам за четене и книги.”) Редом с другите слуша Би Би Си и военните комюникета, с които свързва надеждата си за скорошно освобождение. В Задната къща достига отвън не само ехо от събитията. Ане Франк се домогва до вярно осветляване на историческия процес. В най-тежките условия и черни дни нейните занимания са духовно предизвикателство към нацизма, който презираше културата и се стремеше да деградира и корумпира дори езика за своите политически цели.
     Всичко това не е случайно. Тя на няколко места в дневника си разсъждава върху своето желание да стане журналистка, а след това и писателка. Всички от семейството й могат да пишат стихове и си подаряват шеговити строфи за рождените дни. Но да бъдеш писател е нещо доста по-различно и много трудно. В разсъжденията й над писателското призвание личи пълно съзнание за силата и отговорностите на словото. На 4 април 1944 г. тя записва: “Аз трябва да работя, за да не остана глупава, за да напредвам, за да стана журналистка - защото това е, което искам. Зная, че мога да пиша, няколко разказчета са добри, описанията на Задната къща са хумористични, много неща от дневника ми говорят за това, но дали наистина имам талант, ще се види по-нататък. Аз сама съм си най-строгият и най-добър съдник. Сама знам кое е добре и кое зле написано. Този, който не пише, не знае колко е приятно да пишеш; по-рано съжалявах, че не мога да рисувам, но сега съм извънредно щастлива, че мога да пиша. И ако нямам талант да пиша статии или книги, все пак винаги мога да пиша само за собствено удоволствие.
     Искам да напредна, не мога да си представя, че трябва да живея като мама, госпожа Ван Даан и всички други жени, които си вършат работата и после биват забравени. Аз искам да имам и нещо друго освен мъжа и децата!
     Искам да ме помнят и след смъртта ми! И затова съм благодарна на съдбата, че по рождение ми е дадена възможност да се развивам и да пиша, за да изразявам всичко, което е в мен.
     Чрез писането се освобождавам от всичко, мъката ми изчезва, смелостта ми се възражда. Но въпросът е в това - ще мога ли някога да напиша нещо голямо, ще стана ли някога журналистка или писателка? Надявам се да успея, о, толкова много се надявам на това, защото с писане мога да изразя всичко: своите мисли, своите фантазии.”
     Дневникът й има определен замисъл и строеж. Тя го води под формата на интимни писма до Кити, въображаема най-близка приятелка, каквато липсва в живота й и по този начин успява да съчетае безпристрастния и дълбок поглед върху обкръжението и вестите, които идват отвън, със самонаблюдението и катаклизмите на вътрешните промени. И го е направила по великолепен и необикновено зрял начин. Става най-невероятното: строейки планове за бъдещето, готвейки се да стане писателка и да напише значително произведение, тя неусетно го е написала.
     На тези търсещи спасение хора е отредена най-жестоката съдба. След прекарани в Задната къща 2 години и 1 месец, преди да са се избавили от голямата неволя на затвора, те изпадат в друга, несравнимо по-страшна. На 4 август 1944 г. гестапо нахлува в къщата и всички укриващи се заедно с Кралер и Кюпхаус са изпратени в концлагери - евреите в Освиенцим, а холандците в страната си. През ноември 1944 г. Ане заедно със сестра си Марго е преместена в концлагера Бреген-Белсен в Германия. Както винаги тя понася най-достойно и твърдо изпитанията на лагерния живот, показвайки и тук изключителна духовна сила. Но двете се разболяват от тифус и пред очите й умира Марго. Това я сломява и само след няколко дни, в началото на март 1945 г., два месеца преди победата над фашизма умира и Ане. Погубен е един възвишен ум, един голям писателски талант, едно възторжено сърце, в което оптимизмът и вярата в светлото начало на живота надделяваха при всички условия. Укриващите се в Задната къща загиват, оцелява по една случайност само бащата на Ане и след ред премеждия се завръща в Амстердам.
     След депортацията на обречените Мип и Ели посещават скривалището. Сред купчина разхвърляни на пода стари вестници и книги в преровената и ограбена от гестаповците къща те откриват дневника на Ане. Още с публикуването му през 1947 г. славата му гръмва по света, а Ане Франк става най-превежданата холандска писателка. Става поредното чудо: от демонстриращата своята мощ държавна машина на Третия райх няма и помен, а това на вид най-безпомощно нещо, тази детска тетрадка вече 60 години обикаля света, за да носи своите послания.
     Първите информации за дневника на Ане Франк и откъси от него проникнаха у нас десетина години след издаването му в новооснованото тогава списание “Пламък” (1957 г.). През 1985 г. издателство “Отечество” поднесе на читателите хубаво и пълно негово издание в превод от холандския оригинал на Емилия Манолова и Храбър Будинов. Ние, българите, имаме и по-особен повод да проявяваме интерес към този дневник. Ане Франк, която пише с възторг за Холандия и със смесени чувства за Англия, на едно място споменава изненадващо думата “български” в записката от 6 май 1944 г., което буди своеобразни размисли: “Тук всичко върви горе-долу нормално. Почти не е за вярване това, което ни се казва за цените и за хората навън: 250 г чай струва 350 гулдена, половин килограм кафе - 80 гулдена, 250 г масло - 35 гулдена, едно яйце е 1,45 гулдена, за 100 г български тютюн се плаща 14 гулдена! Всеки търгува на черно, всеки хлапак предлага нещо... Всеки ден стават обири с взлом, убийства и кражби; полицейски агенти и нощни пазачи действат като професионални крадци, всеки иска да сложи нещо в устата си и понеже увеличаването на заплатите е забранено, хората са принудени да вършат измами. Полицията търси непрекъснато изгубени деца, всеки ден изчезват момичета на петнадесет, шестнадесет, седемнадесет години, пък и по-големи.” Очевидно думата “български” тогава е била синоним на високо качество, а днес глупави и продажни политици унищожават тютюневата ни промишленост (и само нея ли!) в угода на чуждите производители и търговци. При всяка реставрация на даден обществен ред има опасност да се повторят и безправието, и насилието от миналото. Но актуалните уроци на Ане Франк се съдържат преди всичко в редица нейни универсални наблюдения и изказвания за положението на човека и човешкото бъдеще изобщо. Много от въпросите, които повдига, не са получили още своя отговор от следвоенната действителност: “Както можеш да си представиш, тук често казват с отчаяние: “Защо, о, защо е тази война? Защо хората не могат да живеят в мир? Защо всичко трябва да бъде разрушено?”
     Този въпрос е естествен, но досега още никой не му е дал задоволителен отговор. Да, защо в Англия строят все по-големи самолети, конструират все по-тежки бомби и едновременно с това планират панелни къщи за възстановяването после? Защо всеки ден се харчат милиони за войната, а не се отделя пукната пара за здравеопазването, за изкуството, за бедните?
     Защо някои хора трябва да гладуват, докато има излишъци от храна в други части на света? О, защо хората са толкова неразумни?
     Не вярвам, че вина за войната имат само големците, политиците и капиталистите. О не, малкият човек също е толкова виновен, иначе народите отдавна да са се възправили срещу това безумство - войната! В човека има нагон към унищожение, нагон към убийство, смърт и ярост и докато не се промени нещо в цялото човечество, войната ще бушува, всичко, което е било строено, отглеждано и израснало, отново ще бъде разрушавано и унищожавано, след което хората ще трябва да започват всичко отначало.”
     Тази книга се чете и днес с неотслабващ интерес и може да се каже, че нито едно изречение в нея не е остарявало. Причините са много. Да споменем някои от тях. Нито една важна информация за своите преживявания или за поведението на другите Ане Франк не е пропуснала. Всичко при нея е естествено, оригинално, ражда се от непосредствения живот. Дори когато пише за най-простите всекидневни неща, виждаме културата на душата й. Когато целият обществен живот е триумф на лъжата, тя назовава нещата с истинските им имена, дори без сянка на идеализация. Отличавайки се с необикновен художествен усет, тя владее широк спектър от изразни средства - от натуралистичния детайл, през иронията, до високата реторика. Тя се оказва откривател на идеи, които ще бъдат подхванати след войната от психолози, социолози, философи.
     В писмо до баща си, говорейки за своите съкровени вътрешни бунтове, Ане Франк беше възкликнала: “Аз победих!” Днес тези нейни думи можем да натоварим с един всеобемащ смисъл.

ЛЮДМИЛ СТАНЕВ

Дамаджаната олеквала. Всеки казвал: “Може ли един танц, мадам!” и я надигал. Забравили изобщо, че са в локомотива и си разказвали някакви извечни истории за мечки, влакове и цигани. А Сара, изкарала цялото си рамо и лапата, се подпряла на прозореца и тъжно се чудела, че може да бяга толкова бързо покрай пейзажите. Влакът, разбира се, не спирал никъде и се превърнал в експрес, нещо, за което старият машинист отдавна си мечтаел. Той усетил, че има нещо нередно, но го отминал с думите: “Майната му – веднъж и аз да съм експрес”. Всичко това ставало вътре в топлата кабина на новия експрес. А отвън било още по-любопитно – изумени, пътниците се щурали по пероните и всички крещели едно и също: “Мечка кара влак!” Затрептели телеграфите: “Мечка кара влак. Опасност катастрофа. Не спира никъде. Чакайте Пловдив”. Някой казал: “Да не снимат нещо за телевизията?”, но това изречение потънало в безкрайните викове: “Мечка кара влак!” Покрай гарите, на които влакът не спирал, Сара виждала махащите хора, леко се усмихвала и тя махала с лапа за поздрав.

      Kavarna: centre of concert and festival tourism – by Dimitar Apostolov.

      Essay: How I See the Short Story – by Vassiliy Shukshin.

      Essay: How I was plunging into books and literature - by Ivo Andric.

Кети Бозукова СТИХОТВОРЕНИЯ    ЕСЕННО   „Ще бъда болен ако те няма…” Дърветата свалят свойта премяна, земята е рижаво-опожарена, но някак си странно обвита в студено. Простихме се с лятото. Чакаме зимата. Душите с наслада отпиват от виното. Ръцете премръзнали търсят убежище – докосват се ласкаво, уж малко небрежно. И всичко завърта се в шеметни вихъри – към есен клонят и годините, дните ни… редят се така, че единствено срещите напомнят: в годината има „горещници”. И както и да играем със думите – любовта е последния ранг за безумие… Ти вземи си листо от пожара студен и повтаряй до сто – тя е с мен, тя е с мен…      ЛЮБОВНА НАЗДРАВИЦА    Ако това е ”седмото небе” какво ли има по-нагоре?! Извеждаш ме до чужди светове и аз не зная как да се преборя, не зная как да разбера и как да отговоря на отправения призив: като невиждаща – уж в светлина, а в мрак, почти недишаща – без признаци на воля. Самата аз не знам къде съм, НО гадая или гледам в чужда карта и в мен подсказва нечий друг живот, със теб съм днес, но и съм толкова отдавна, че хиляди слънца да изгорят, да се удавят хиляди пустини, да се загуби в планината път, да се намери скитник, този път изминал, не бих била учудена, затуй, че днес на седмото небе откривам: с теб всеки ден е невъзможно чудо – полей и мен, и мислите ми с вино.

ЛАВИНА     Най-еротичния сред плодовете: поглъщай със очите цветовете му, ръцете ти с любов ще го погалят и след това ще станат алени. И  като в древен ритуал – убийство - кръвта от дланите си ти ще близнеш. На кой ли ще ги принесеш във жертва – събраните рубинчета във шепа. Зрънцата тъй изящно съвършени ще ти напомнят тайничко за мене.                             Не бях ли аз олтара в ритуала и не попи ли в мен кръвта на нара.   ОСМИЯТ    Кръжаха седем щъркела в небето над магистралата... Аз първо не разбрах – реших, че танца им ще донесе в сърцето ми любов... Но после мъката видях. Премазан на асфалта осмият като за полет бе прострял крила... Прелитаха колите омагьосани от гледката на птица без душа. Не знаех как ще потуша във себе си картината от този епизод – кръжаха щъркели над магистралата обречени да се сбогуват със един живот. Душата на прегазеният щъркел издигаха с крилете си нагоре, с любов изпращаха го – чак до мръкнало във неговия най-последен полет.    НАР    Една лавина като конски тропот се свлича от върха на планината, помита всичко с бял и леден грохот като кобила с грива шеметно развята. Снегът в краката и – разчепкан пух остава, а тя като на лебед врат извила, лети надолу, нежна смърт раздала, дървета и тела обвила във сатен и свила. Лавината като въздишка ще изчезне и ще затихнат конските копита                          и в тая красота безумно снежна „Защо ли?” – само моето сърце ще пита.