Красимир Симеонов е роден на 4 юли 1967 г. във Варна, завършва българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Автор на стихосбирките „Видове” (2003), „Кожа” (2004), „Езерни очи” (2005, 2006) и „Стоях и слушах (стари и нови неща)” (2005; 2006). Негови творби са превеждани на руски, английски, полски, гръцки, френски и сръбски.

НЕ ВДИШВАЙ БУБОЛЕЧКИТЕ   Четях Къмингс, когато по страница 24 премина най-малката буболечка в света.   Тя заобикаляше буквите като възвишения и наближаваше края на изречението без да бърза.   Затворих книгата. Повече от всичко исках да се разходя на чист въздух.     УЖАСНА ИСТОРИЯ   Розова къщичка с двор В розови цветенца   С девет кладенеца във двора                        Покрити с листенца   Девет кладенеца с девет чудовища С разкъсващи погледи   Вонят ужасно и те насилват Без да ги помниш.       ПИЗА - В КЛЕТКАТА и в „Сейнт Елизабет” – клиниката за душевноболни затворници писмо   Езра, как успя да го направиш – да дадеш душа на своята душа?   На площада в клетката приседнали са смъртниците и подрънкват с черните си сенки. Къде сега е „Аз”, къде си „Ти”                               и „Вечност”? –   моля те да ме научиш.   Признатите поети все ще продължават да въздишат над естествените си неща. Все ще се оплакват от поскъпването на хартията, от коремни болки и от своето самодоволство.   Любопитството в очите ти набъбва, пречупено от железата – то търси другите подобни сред хората отвъд...           Но отвъд сърцето ти е пусто;         отвъд сърцето ти, повито в дреха         с източна украса...   Тринайсет зими пролетта не идва после и едва се чуваха песните на млечнобелите ти деви – нимфите, които се завръщат от панаира в Рим.   Накрая: още спират да играят невръстните хлапета, когато покрай тях минаваш и те замерват с камъни от твоя път.   Ето, над това се чудя вече доста време.

ЦВЕТЪТ НА СИБИР

Кристин Димитрова е родена през 1963 г. в София, завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, работи като асистент в Катедра Чужди езици. Редактор в „Арт Труд”. Автор е на стихосбирките „Тринадесетото дете на Яков” (1992), „Образ под леда” (1997), „Затворени фигури” (1998), „Лица с преплетени езици” (1998), „Поправка на талисмани” (2001), „Кристин Димитрова – избрано” (2002, триезично издание на български, гръцки и английски), „Хората с фенерите” (2003). Публикувала е книги с проза: „Таро: вратите навътре” (2002), „Любов и смърт под кривите круши” (2004) и „A Visit to the Clockmaker” (2005, Ейре). Съставител и преводач на избрани стихове на Джон Дън – „Анаграмата” (1999).

Съобщения   В геометричното послание на Теотихуакан, където, според инките, погребаните господари се преработват в богове, базалтовите плочи са притиснали неправите си ъгли в съотношения едно Пи, две Пи, три Пи.   Светът дочува, но заравя мъртвите. И тътнещият шепот на Хуфу, Хафра и Менкаура, които слепват варовикови блокове с многозначителни пропорции или пък просто са си присвоили труда на богове предшественици, ехти без превод. Какво е това кръвосмешение – преди Коперник, Кеплер, Галилей – на земните строежи със звездите, и Питагор излиза, че дори не е измислял, а само преразказвал като старши асистент с надежди, но без самочувствие – по всички континенти лежат съобщенията им, вкаменени зверове, готови да се съживят при точен отговор, говорещи половинки от пясъчни часовници –   не слушай и заспи, заспи, заспи.   Сега сме прекалено много и само прясната трева в бетона посочва новите ни паметници. А колко симетрични, хармонични, символични пирамиди се разпаднаха. В пукнатините дишат ембрионите на бъдещите гласове, които ще раздалечават камъните. Ъглите ще се променят, чертите

ще се разкривят, съотношенията ще се изметнат. Ще сме доволни и с това, което имаме: по някой ъгъл, право на последна дума, открита картичка: Ела, морето този август е наистина горещо. Не го изпускай.     И простори, където да тичаш   Като хубава чаша вода, стояла твърде дълго на слънце, поезията – що за празник, що за слава, що за нужда – кои сме ние, дето скупчваме думите в неестествени пози? Краката на поета стърчат безпомощно към небето и се мъчат да ходят.     Някой още те обича   Взеха й всичко – взеха й съня, взеха й мислите, взеха й живота и сега си го носят по празниците, взеха й любовта към самата себе си и дори китарата, на която не свиреше, така че нямаше нужда да си правят труда. – По дяволите! – крещи тя, за да не каже по-силна дума. – Да? – отвръщат с готовност те.