След смъртта на Иван Троянски, казват, на литературната бохема на Варна и секнала усмивката. Ей, искам си паметника в Морската пратил хабер авторът на "Неудобен въпрос" от небето/Турхан Расиев се кълне, че го е виждал даже в Алеята на Възраждането/. За него казват още.че цял живот търсил себе си - ту лирик, ту сатирик, ту /най-вече/ преводач. Издал е сатиричните стихосбирки "С две думи", "Неудобен въпрос", "Пъстър смях", съставил е "Слабо се чува" /сборник вицове от цял свят/, превел е над 30 книги от литовски и над 15 от руски език. Днес публикуваме четири стихотворения, които поетът предлагаше приживе на повечето редакции. Редакторите смръщено му отговаряха: - Дай нещо смешно! От това на Иван Троянски му се стъжняваше живота.
БРОЕНИЦА
Да си припомним старите съзвучия,
да се опием от играта с римите.
Човек от младините още учи я
и търси слуховите, търси зримите –
да галят и ушите, и очите му,
да увенчават стъпки анапестови,
да построяват думите по ритъма,
понякога да бъдат трудни тестове,
закрачили с кокилите дактилени
в измамния покой на амфибрахия,
или пък заподскачали, засилени
от палави хореи - ох/И ах! И я
поглеж - кълбото ямбово разсукали
и плетка ластична заплели с куките...
Защо се мръщиш - броенична скука ли
от римите полъхва?... А пък тук и те
не са виновни - старите съзвучия;
те просто си живеят - като спомена
за детството, за ромона на ручея,
за шарките на стомната поломена...
НАСИЛИЕ
Топ помилва косите и, късо подстригани,
топ целуна очите и, плахо притворени,
топ докосна гърдите и, ненно затоплени.
И посегна, съблече я, леко положия,
тя ни дума не рече му, с поглед не стрелна го,
сякаш беше обречена, в жертва принесена.
Не усети ръката и с ласка по челото,
не усети снагата и, тръпнеща трескаво,
не усети душата и, дъхаща влюбено.
Като прилепи бягаха в тъмното мислите,
като обръчи стягаха болки сърцето му,
като облаци лягаха тежки съмнения.
Той по нея ли тичаше толкова месеци,
той на нея ли вричаше обич и щастие,
той за нея ли кичеше китки от стихове?...
Като честна длъжница тя честно си плащаше,
но нали и Зорницата става Вечерница,
а промяна в звездицата има ли, има ли?
Беше негова цялата в тая нощ пролетна,
но не беше му дала тя нищо от себе си -
и часът на раздялата някъде биеше.
МУЗЕЕН МОТИВ
На Р. С.
В тази древна гробница
ти не ме кани.
Аз не съм ни роб, ни цар
от далечни дни.
Предпочитам въздуха
не през зид цеден.
Нека вятър бърз духа
по е мил за мен.
По е мила младата
гробищна трева,
имам ли насладата
пеш да повървя.
Предоволно в гроба си
Ще се належа
без крилати облаци,
обич и лъжа.
А сега съм жив, нали,
всичко любя аз:
дъждовете ливнали,
трепетния глас,
след деня умората,
сутрин свежестта,
слънцето и хората,
птичите ята.
НА ИЗВОРА
На В..
Ето ни със теб на
извора порещ.
Тук вода целебна
има колко щеш.
Ех, недей ме гледа,
все едно, не знам
под усмивка бледа
скрила ли си плам.
Носи се и дъх на
пролетни цветя.
Нейде птичка пръхна,
где ли отлетя?
Ти водата пиеш
и не гледаш, в мен,
под клепачи криеш,
поглед затаен.
Гледай тази птичка,
дето се изви
бърза и самичка
в клонки и треви.
Ако кацне тя във
твоите гърди,
вярвай ми, че здраве в
тях ще се роди.
СИН НА РАЯ
Той всеки ден с трохите разговаря,
крадец на думи в райската градина,
а в него вятърът издига и събаря
това, което цял живот умира.
Под игото на тялото препускал,
излъган и ухапан от змията,
като фатален пръст, натиснал спусъка,
сега кръстосва облачната стряха.
Преди да го е смляла пустотата,
ще накове стърчащите въпроси,
измъчили жена му и децата.
Обувките си ще даде на босия.
И после бос в отвъдното ще скита -
случаен гост в утробата на кита.
ВЪЛЧЕТО
Във старата бърлога на кръвта
лежки настръхнало вълчето
и бавно по езика и лицето му
полазват лишеите на студа.
Вълчето е заслушано в гласа си
когато нощем кривата луна
по сламения мост на думите минава.
Във пещерите на страстта
бащите му са вдигали наздравица
и са звънели като хвърлени ножове
най-вълчите от вълчите им мисли.
Къде са днес душите им притихнали -
беззъби просяци пред неизвестен манастир?
Вълчето впива зъби в сухите си корени
и слуша как протяжно буквоядът,
разкъсва вече люлчината песен
на някакво плешиво поколение.
Вълчето се ослушва с нетърпение
и дивото отново го зове.
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
ПОСПРИ СЕ В МЕЛНИК
Преди да тръгнеш към върха,
поспри се в своя Мелник -
най-малкия град
на истинската твоя същност.
Заболи ли те душата, спри
и сгрей се с топлината,
стаена сред скали и къщи,
окъпани в отблясъци от южно слънце.
Преспи със мелнишката нощ във дом,
където не заспива тишината,
сънувай веселби и тежки сватби,
сънувай щедър гроздобер.
И забрави за своята наивност
да вярваш само на това, което виждаш.
Навлез в подмолите на дребните скали,
където зрее мъдростта на виното,
и там навярно най-добре ще разбереш,
защо рубинения сок,
от земна кръв и слънце сътворен,
така неземен е,
когато в чашата ти заблести.
Отпий по глътка и не казвай,
че всичко си разбрал...
Поспри се в своя Мелник,
преди да тръгнеш към върха!
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Звън далечен, ек от утрешна неясност,
носталгичен звук от други светове,
ненадейно и нестройно се понася
и към свойта необятност все зове.
Капки светлина едва-едва се сцеждат,
сред прозрения се лута мисълта,
оживяват чувства, раждат се надежди,
пърхат в полет сънени ята.
И съмнения, и истини, стаени
глъхнат в бездните на шепот тих,
и се будят сред безкрая от вселени
в ненаписания още стих.
БРЯГ
На Тихомир Йорданов
А ето, че достигнахме брега -
залутания сред сезони бряг,
където уморени ветрове се гонят,
където дебнат рифове от самота
и сред потънали флотилии от спомени,
крещи удавената тишина.
След толкова пребродени безбрежия
и шумни пристъпи от суета,
сега единствено на този бряг,
съсипани от пустота и неизбежност,
безпаметно и тъжно ще броим
илюзиите на последната надежда.
БОЯН ВЪРБАНОВ
|