Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Документална проза:

Поезия:

Есе:


Преводи:

Фрагменти:

Театър:


Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Поезия
Морски стихотворения от Иван Манолов и Иван Овчаров.
Marine poems by Ivan Manolov and Ivan Ovcharov. 
 
Иван Манолов e роден на 30 март 1961 г. Завършил е Висшето военноморско училище във Варна. Автор на стихосбирките: “Нито спасител, нито палач” „Криле на разпятие” и „Внезапна спирачка”. Член на Съюза на българските писатели.
     
     ИВАН МАНОЛОВ
     
     НЕЖНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
     
     Тихо е в Букурещ,
     Тихо в Браила.
     Пием си в кръчмите родни -
     хъшове,
     овъзмездени насила
     с голото право: “свободни”.
     
     Патриотизмът ни
     на вересия
     борда валутен избива,
     а по чужбина
     чиниите мие
     лъвчето с огнена грива.
     
     Хранихме дилъри,
     юпита, мутри...
     (Още какво се задава?)
     Само че днес
     все започва от утре
     в тази нещастна държава.
     
     Като за хроника –
     животът светъл
     блести от светски балове.
     Ала приключва
     отвъд паветата
     сред фойерверки ялови.
     
     И вместо времето
     да стане наше,
     съвсем се сбърка народа
     да сменя старите
     с нови апаши,
     докато търси войвода.
     
     Люлеят кръчмите
     бунтовни речи –
     от викане сме пияни.
     Но нищо истинско!
     Кръвта изтече,
     а няма юнашки рани.
     
     ПО ЖИЦАТА
     
     Не е грешка!
     Има бели гарвани.
     Тука сме, а хич не е за вярване.
     На Европа в края
     и в началото -
     вино от кръвта ни,
     хляб от тялото.
     Богомили
     и от бог забравени,
     сбъркани сме при самото правене.
     Затова помръкне ли от делници,
     пълним с вятър
     празните си мелници.
     И разкъсва жицата стоманена
     тъжната въздишка на Моканина.
     Радостта
     от сълзите ни месена
     все е късна,
     все е някак есенна.
     Все като молитва за децата ни,
     по-жестока от обратно смятане.
     И като задушница
     за живите.
     Дълги са ни пътищата - кривите.
     Кръстни са победите.
     Забравата.
     Блъскаме се за глада си здравата.
     Но до крайност всякаква докарвани,
     тук сме.
     Не търсете бели гарвани.’
     

     Иван Овчаров e роден на 18 август 1959 г. в Русе, живее във Варна. Работи като преподавател по литература в Националната гимназия по хуманитарни науки и изкуства. Автор на шест стихосбирки. Член на Съюза на българските писатели.
     
     ИВАН ОВЧАРОВ
     
     ЗИМНО МОРЕ
     
      В памет на баща ми
     
     Не е море морето... И не е
     докосването: ехо, път и ласка.
     Денят не е пореден, а задраскан
     от календара.
     Зимата снове...
     
     Не е това, което бе поне
     събуждане.
     Светът е изговорен.
     И слънцето като изтръгнат корен
     напомня свити гузно рамене.
     
     Сезонът на смълчани брегове.
     Задраскан ден –
     предчувствие за гибел.
     Дори звезди, като случайни риби,
     подсказват от небето,
     че не е
     море морето...
     Зимното море!
     Защо все трябва някого да губиш,
     за да прозреш живота като чудо
     на оцелял
     сред всичкото “не е”?...
     
     
     * * *
     
     Зимно море –
     опрощаващо всичко, неопростено от хора
     и тъга, неизказана никому, напластяващо.
     
     Страшно море –
     само вълни, неочакващи нищо и никого,
     като последната смърт на въздишка.
     
     Ясно море –
     необещаващо нищо,
     освен
     само представа за себе си...
     
     Пясък и думи,
     думи от пясък
     нататък...
     * * *
     
     Пътувайки във автобуса
     си мислех за Омар Хаям –
     друса!...
     Звезди, звезди...
     Но трябва и да ям!
     

 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма