Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Документална проза:

Поезия:

Есе:


Преводи:

Фрагменти:

Театър:


Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Театър
Надеждата, че може да го срещнем или страхът, че може да не го срещнем никога.
The hope we could meet him, or the fear we could not 
 
     Боян Иванов е завършил театрознание в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на доц. д-р Николай Йорданов и театрална режисура в класа на проф. д-р Ханс Холман във Висшето училище за музика и сценични изкуства, Франкфурт, Германия. Автор е на постановките: “Денят” - ДТ Сливен, “Уста пълна с птици”, “4. Вертикално: любов”, “Чайката”, “Какво да се прави” - ДТ Плевен, “Предложение за женитба”, “Юнге бюне” във Висбаден, “Архитектът и императорът на Асирия” - Щадстеатер Гисен, “Тит” - МГТ “Зад канала”, “Роберто Зуко” - ДТ “Стоян Бъчваров” Варна.
     
     Премиера – 15 януари 2005 година
     Варна - Основна сцена
     
     БОЯН ИВАНОВ, режисьор на спектакъла
     “Часът, в който не знаехме нищо един за друг”

     
     - Премиерата на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” се състоя в средата на януари и от тогава до сега се радва на изключителен интерес от страна на варненската публика.
     - Това беше и моята идея – да направя представление, което много ще се хареса и хората ще гледат. В този смисъл съм изпълнил задача си, ако наистина е така.
     - А може би защото представлението се развива в дух реалити на един достъпен сценичен език?
     - Има много представления, които повече или по-малко сполучливо живеят в стилистиката на реалити. Но тук заедно с актьорите напипахме един много силен код, който, от една страна, смесва проблемите на абсолютно всеки човек - кой и каква празнота има в живота си, какво очаква от него, дали има нужда от някой и от какво и, от друга, на тази тема намерихме много интересна и забавна форма. Мисля, че комбинацията от тези две неща се оказа сполучлива.
     - Предизвикателство ли е за режисьора да построи спектакъла си, без да разчита на определен драматургичен текст?
     - За мен всеки текст или липсата на такъв, значи всяко ново представление, е предизвикателство. И този случай беше такъв. Най-малкото, защото до този момент не бях работил без текст (поне в началото). Имах само доверието на актьорите и тяхното желание да работим заедно. Но аз, за да тръгна да правя такъв проект, значи съм имал някаква идея. Първоначалните текстове, например като автентични текстове от клуба по интереси или отделни сцени, които съществуваха само като идеи - от тях нищо не остана. Просто знаех какво представление искам да направя.
     - Актьорите като съавтори на това представление? Те са 13 и всеки от тях изпълнява над 15 роли.
     - Даже по едно време беше много сложно да подредя цялото представление, защото някои от тях в момента на излизане от една сцена трябваше да се засече със самия себе си за следващо влизане, където вече е друг персонаж. Но всичко това се оказа възможно. Когато работя, винаги изхождам от позицията, че няма нищо невъзможно.
     - Няколко думи за хореографията и сценографията.
     - Хореографията е на Таня Соколова, чиято работа изключително много харесвам. Досега винаги съм правил сам хореографията на своите спектакли. Съвместната ни работа в “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” потръгна още от самото начало. Например в сцената с тангото аз работих с една група, тя с друга, сменяхме се. На мен ми хрумваше нещо, допълвах го. В този смисъл протече една много интензивна работа.
     Естетиката в сценографията на Елица Георгиева също много ми допада. Разбрах го още в началото на нашия диалог.
     - Чуват се мнения, които свързват представлението ти с театъра на Теди Москов. Дори във варненската преса писаха, че това е по-доброто представление. Това за теб комплимент ли е, или напротив?
     - Тази прилика с “Улицата” на Теди Москов е само външна, защото и неговото представление е изградено на принципа на отделни скечове, които са подредени в една тема. Стилистически и емоционално и като тип чувство за хумор “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” е много по-различно, работи на съвсем друга плоскост, най-малкото защото спектакълът и телевизионните варианти на Москов са на принципа на клоунадата, а тук във варненското представление идеята е построена на много кратки парченца живот, които са смешни не защото са смешни наистина, а изглеждат така само отстрани. В този смисъл моето и неговото представление са много различни.
     - А защо “Часът, в който нищо не знаехме един за друг” - часът, в който се разминаваме, е толкова важен за теб? Имам предвид като обект на изследване в един спектакъл.
     - Това винаги ме е интересувало, интересува и всеки човек. Може би самата мисъл, че твоята половинка е някъде там навън, но ти не знаеш кой е, коя е и къде е - занимава всеки. Дали си направил правилния избор в живота си е въпрос вълнуващ всеки един от нас. Надеждата, че може да го срещнем или страхът, че може да не го срещнем никога.
     - В каква степен това представление продължава режисьорските ти търсения, заложени в “Роберто Зуко”, постановка, реализирана преди 2 години пак на варненска сцена?
     - За мен “Роберто Зуко” беше преходно представление. В него имаше някакъв текст, някаква конкретна история, която разказваме. Решенията ми в “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” са много по-радикални и по-крайни. Темата за хаоса на живота тук е развита окончателно. Около теб се случва всичко възможно в един и същи миг, но ти не можеш да видиш и възприемеш всичко.
     - Варненската сцена се оказа гостоприемно място за младите в театъра. Ти си един от тях. Може би един ден този факт ще бъде вписан в твоята биография като варненския период на режисьора Боян Иванов?
     - Този факт в някаква степен вече се е случил. Това беше изключително важно за мен. Не го казвам като комплимент, защото и актьорите, с които работих, знаят, че не обичам да правя комплименти. Смятам за личен шанс, че срещнах една такава прекрасна трупа, че Варна има такъв театрален директор, който може да си позволи риска да ме пусне да правя представление, без да знае за какво точно ще става дума в началото. В този смисъл съм благодарен и съм още повече щастлив, че опитът е сполучлив.
     - Бъдещи намерения. Колко далече би искал да пътува това представление?
     - Предстои участие на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” на Чудомировите празници в Казанлък. Фестивалът е с конкурсен характер. Пожелавам на представлението да вземе награда. След това е турнето в София на 31 март, където ще играем на сцената на Сатиричния театър. Ще изпращаме рекламни материали на различни театрални фестивали в чужбина. Надявам се съдбата на това представление да е щастлива. То зависи и от актьорите да го държат живо и да го развиват.

АНТОНИЯ ЙОВЧЕВА


      The hope we could meet him, or the fear we could not – an interview by Antoniya Yovcheva with Boyan Ivanov, producer of the spectacle “The hour we knew nothing about each other”.
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма