Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:

Имена:

Отзив:

Дискусия:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Поезия
Поезия от Тодор Копаранов и Валери Станков.
Poems by Todor Koparanov and Valeri Stankov. 
 
     Тодор Копаранов е роден e на 5 февруари 1939 г. в с. Раданово, Великотърновско. Живее във Варна. Автор е на стихосбирките „ Недосънуван свят” (1971), „Талвег” (1973), „Зимна близост” (1977), „Покрив” (1985), „Кошер” (1989), „Молитвеник” (1994) и „Поднебие” (1999).
     
     ТОДОР КОПАРАНОВ
     
     СЛЕД ЛОВ
     
      На Ангел Давидов
     
     Да поседим, да помълчим... Във дланите ни нервно парят
     двуцевките... А на тревата лежи простреляна сърна.
     В небето летните звезди горят, но тъй и не догарят.
     И раниците още тегнат от непокътната храна.
     
     В такова утро да те няма на този живнал свят... Да няма
     напевен шепот на листата и птича песен над леса.
     Да няма мирис на тинтява, на мащерка, на топла слама
     и глух да бъдеш безвъзвратно под палнатите небеса
     
     от ранното голямо слънце над Вишиш... Искам да ти кажа,
     едно парче олово тежко заседна в лявата ми гръд.
     Бях свикнал вече да живея в града, да ходя по паважа -
     така аз щях да преживея до свойта кротка бавна смърт.
     
     Но днес разбрах... Сърцето помни напева къс
     на чучулига. Опито от дъха на билки, изтласква сигурно
     кръвта. И погледът, додето може, красивите неща
     достига. А те са покрай мен и тебе, изпълнили докрай света.
     
     Как бих вървял аз по-нататък с неизлечимата тревога
     на моя днешен ден, когато в краката пушката лежи?
     Душата своя да разкрия? Затуй те моля: Аз не мога
     да тръгна... Ти вземи сърната... По пътя черен продължи...
     
     Ала преди това аз искам да заредиш цевта. Във мене
     да стреляш... И съвсем спокоен да склопиш моите очи...
     В тревата росна да нагазиш с ботуши, мокри до колене,
     да се изгубиш към града ни, огрян от първите лъчи.
     
     А на жена ми без тревога предай така: По едно време
     от мене се изгуби — сякаш потънав неизвестността.
     Но ще се върне... Ще се върне... Едно моливче да си вземе —
     там трябвало му да записва незнайни никому неща...
     
     ***
     
     Жестоко лято... Прокълнат живот...
     Дори и нощем въздух не достига.
     Над празните жита трепти авлига
     и съхне дребен зреещия плод.
     
     Задавена от трици вече с дни
     савака спуска стара воденица.
     Горят провисналите медни жици
     над спечените голи равнини.
     
     Подскача заек. В сенчестия слог
     зверче коварно жертвата си чака.
     И свети кръв по зъбестата драка
     пред взора на всевиждащия Бог...
     
     Но Бог над всичко може ли да бди?...
     Като желязо съскат сред реката
     червени бързеи и под земята
     се гърчат неизбликнали води...
     
     А беше минал само суховей...
     
     Кой ще спаси днес мъртвата природа?
     Ако остане тя така — безрода —
     как по-нататък тук ще се живей?...
     
     ***
     
     Сега е юни... Ах, сега е още юни...
     
     Но ето — зад изгърбените долу дюни
     край синьото море на пясъка горещ
     като в опалена отрано пещ
     лежат тела — красиви, загорели...
     Заничат немите рибари — кротко спрели
     до лодките със скръстени весла...
     Не са ли тези проснати тела
     изхвърлени от нощните вълни тюлени?...
     
     Едно момче събира мрежите прострени
     след вчерашния улов — бърза пак
     да ги намята върху пясъчния бряг.
     Че с приливите чисти, свойта мощ стаили,
     за първи път усетило неизтощими сили,
     да улови с един замах тела, вълни и дюни.
     Но още юни е... Сега е още юни!...
     

     Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Средно образование завършва в родния си град, а висше в Шуменския университет “Константин Преславски”, специалност руска филология.
     Автор на книги с поезия, белетристика, публицистика. Публикувал е стотици статии в централния и местния печат. Носител на много национални и регионални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели. Стиховете, които публикуваме, са от поетичната книга “Треньор на пеперуди” – издание на ВСУ “Черноризец Храбър”, която ще се появи на пазара през април.

     
     ВАЛЕРИ СТАНКОВ
     
     НОЕМВРИ
     
     Свърши лятото. Свърши.
     И жените са всички оклюмани.
     През площада на пръсти минава кварталният луд.
     Ветровете нахлуват като орди настръхнали кумани.
     А рибарите теглят гриба с триста кила паламуд.
     
     А над тях триста гларуса –
     като пръснати Ботеви четници,
     грачат грозно, зловещо – сякаш свършва самият живот.
     Във разбитото барче на плажа тършуват несретници,
     от които вони на мастика и кисела пот.
     
     Под неона в дъжда
     таксиджиите дремят, посърнали.
     Две ченгета оглеждат, явно крадено нейде, порше.
     Под прогнилите лодки, гръб на мокрия пясък обърнали,
     ще се скрия и аз с неизменното свое шише.
     
     Мокри псета в дъжда –
     от стопаните свои изритани,
     със кварталния луд гръб о гръб ще се топлим в студа.
     И до другото лято като черни, прегърбени питанки
     ще се чудим дали живи хора ще срещнем в града.
     
     И понеже последното слънчице
     своите ласки изсипа ми,
     и преди да умре, листопадът наплете ми шал,
     подарявам на всекиго малко парченце от припека
     това толкова топло ноемврийско парченце печал.
     
     СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ БАНДЕРОЛ
     
     Ще излезе поетът.
     И понеже очаква инфаркт,
     а жена му се връща, когато прегарят тревите,
     ще изпие две бири с пазача на стария фар,
     на барбут с таксиджиите може да случи на зар
     или стих да напише със клечка на пясъка спитен.
     
     И понеже не му е до песен, и понеже светът му е стон,
     и понеже отдавна за косите се дърпа към Рая,
     ще премине край нас в бяла риза и бял панталон –
     камикадзе в натъпкан не с тротил, а с дактил, камион –
     ще се вреже поетът,
     някой ден ще се вреже в безкрая.
     
     Но да слезем след него –
     и на плажа, ощавен от сол,
     да погледаме как срещу него морето се вдига.
     И изхвърля парче бяла риза и скъсан крачол,
     две разбити обувки и ракия в шише с бандерол –
     да отпием по глътка над последната негова книга.
     
     ВЛЮБЕНИ
     
     Ще поскъпне бензинът.
     Подир него ще скочи и верото.
     А през парка ще минат
     двойки влюбени страшно уверено.
     
     Но къде ще обядват?
     Виснат вредом табелки: “Затворено!”
     И ще грачи на гладно
     върху тях ято гларуси хорово.
     
     В храсталаците свряни –
     ще целува момчето момичето.
     Ах, целувката храни!
     Сто пъти по-добре от чорбицата.
     
     И докато аз смилам
     у дома мусаката и щрудела,
     ще са “Мили!” и “Мила!” –
     просто два неочаквани пудела.
     
     А когато се минат
     и разпишат си брака уверено,
     ще поскъпне бензинът.
     А какво да говорим за верото.
 
 
Назад [ 2 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма