Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Есе:

Преводи:


Проза:

Дискусия:

Портрет:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Проза
Дългият път към живота.
“The Long Road to Life”. 
 
     Mариан Желев е роден през 1974 г. в Добрич, живее във Варна. Публикува първите си разкази през 1994 г. Автор е на романите „Свлачище” (1998), „Малката действителност” (1999) и „Сбогом, България” (2003).

     МАРИАН ЖЕЛЕВ
     
     Не обичам уличния трафик. Шум, газове, изнервени шофьори. А пешеходците ми приличат на пилета, които са си изгубили курника – лутат се едни такива изплашени, пътя не могат да намерят. На всичкото отгоре все така се случва, че някоя улица е в ремонт – я копаят, я водопровод се спукал, я асфалтът нещо...
     Така е във всеки един град с по-интензивно движение – би казал някой. Не знам обаче дали тази реплика оправдава по някакъв начин безличието на хората, с което те се разминават. Трудно ми е да възприема тяхното тотално и съзнателно понякога затваряне в самите себе си. Дори съм забелязвала, че в тази тяхна затвореност има една агресия. За малко да нарушиш правата им, да посегнеш на мъничкото квадратче свобода и те са готови да направят на пух и прах дразнителя.
     И с още много други неща не съм съгласна. При това смея да го твърдя - не само защото съм съвсем различна от всички участници в уличното движение – както от пешеходците, така и от шофьорите.
     На двадесет и четири години, когато с мъжа ми вече бяхме решили да имаме деца, претърпях тежка катастрофа. Резултатът: обездвижване от кръста надолу; счупена на две места лява ръка (която така и не зарасна както трябва); обезобразено лице (за мое голямо съжаление освен всичко друго, автомобилът се оказал с пълен догоре резервоар). Това са описания на външните поражения от инцидента, който ме сполетя. Бяха ми необходими четири години да свикна с мисълта, че по някаква си там мъглява закономерност все още съм в състояние да се наричам човешко същество. После минаха години, докато свикна с отношението на околните. И най-баналното: нужни ми бяха три години и девет месеца да убедя държавата, че съм инвалид в особено тежко положение, че имам нужда от някаква (хапех си устните до кръв, докато го изричам) пенсия и малко по-специално отношение. Защото каквото и да чувстваш и мислиш за себе си, стигаш до убеждението, че си струва да се бориш за малкото права, които ти се дават, за да имаш по-голямо основание да се възприемаш като обикновен гражданин; жена – в моя случай.
     Трябва доста упорита да съм била, защото бях от първите, които получиха една от онези механизирани колички, задвижвани от акумулатори, притежаващи даже мигачи, огледала за обратно виждане, ръкохватки като на мотопед... Също като застаряващ рокер в минивариант. Или по-скоро се радвах като малко дете, което е получило толкова скъпа играчка, че чак се страхува да я докосне с пръст.
     Та с това превозно средство обикалям улиците. Затова казвам, че много-много не приличам на останалите участници в движението. Използвам кръстовищата, нареждам се на светофарите, давам предимство... Трафикът понякога действително ме смазва. Затова не го обичам и съм склонна доста да го хуля. Дробовете ми се пълнят с газове, макар единственото движение, което извършвам, е да натискам копчето на ръкохватката. Като филтър съм. А главата ми направо бръмва – все едно съм я пъхнала в някоя камбана. Като се прибера вкъщи – празната къща, къщата, която навява тъга и ме депресира, – започвам да се давя като прекалил с цигарите пушач. Но на другия ден отново съм на улицата. Пак сред пушека, газовете, клаксоните. Няма друг начин, няма друг живот. Даже вече е крайно време да си призная, че ми е хубаво. Няма какво да си кривя душата; хубаво ми е да съм сред хората, сред тяхната лудница, газовете. Чувствам се повече жива, повече човек и за миг забравям коя съм, каква съм, какво не мога и доколко са ограничени мечтите ми. Не съм от онези жени, изпаднали в моето състояние, които ще се затворят, търсейки в отчаянието по-бързия път към смъртта.
     Имам си любим булевард. Дълъг, прав, с много дървета край общо четирите пътни платна. Тук движението е непрекъснато. Често има задръствания. В такива моменти използвам правото на по-голяма мобилност. Минавам покрай димящите ауспуси с миниатюрното си превозно средство, издаващо специфичен звук на отдавна амортизиран робот. И ей тъй, за миг само (а може и аз така във въображението си да виждам нещата) откривам завист в очите на шофьорите. Къде ли си викат: “Ех, да можех и аз сега с тази електричка да се провра в задръстването и хоп – вкъщи при жената и децата.”
     Разбира се, това трая само миг. И всичко е една илюзия. На кого му се иска да е инвалид, пък било то само защото може свободно да се провира между колите в задръстването?
     Като споменах “жената и децата”, редно е да споделя, че след катастрофата, която преживях, освен че се лиших от възможността да имам деца, а и мъжът ми си събра багажа. Не е виновен той. Аз бях тази, която настояваше.
     Ето какво ми се случи един ден обаче.
     Бях заредила догоре акумулаторите на личното си МПС. Излязох на познатия ми до болка вече булевард. Както се вика: включих на автопилот по утъпкания маршрут. Зяпах движението, хората в колите, зад стъклата. Естествено, отново имаше нескрит интерес към моята личност и особено към начина ми на придвижване (в това отношение децата нямат равни на себе си). Това както винаги не ми пречеше спокойно, с необходимата доза ирония, да се отъждествявам сама с определението механизирана забележителност и въпреки това съвсем свободно да се придвижвам по булеварда като достоен, законен и преди всичко редовен участник в уличния трафик.
     По едно време чух зад гърба си клаксон. Инстинктивно погледнах в огледалото за обратно виждане. Това, което видях обаче, ме накара да спра количката и да я завъртя в обратна посока.
     Беше един автомобил, движещ се така хаотично по пътното платно, че все едно нямаше водач зад волана. Или то май наистина липсваше такъв. Поне такова ми бе първото впечатление. Автомобилът произволно сменяше посоките. Удари се в микробус с пътници. Остана залепен известно време за него и после се отскубна, за да се насочи право към стълба за осветление. В последния момент се чукна в бронята на камион и пак се престрои в права посока по пътното платно – с все същата скорост. Мина и покрай мен (не знам кога бях успяла вече да се изтегля на тротоара, зад едно дърво, което би ме защитило при евентуално насочване на неуправляемата кола към мен). Тогава видях шофьора. Беше сам в колата. Приличаше на заспал. Челото му бе опряно на волана. При всеки удар с друг автомобил с главата си натискаше клаксона. Интересното тук обаче бе, че само неговият клаксон се чуваше, а не на останалите. Другите, даже потърпевшите шофьори, не свиреха. Явно усещаха също като мен, че нещо май с този шофьор не е наред.
     На светофара на кръстовището имаше коли, спрели на червено. Заспалият водач на автомобила няколко пъти смени платната. Като че ли избираше в коя от двете коли пред него да се удари. Реши да бъде в бялата. Чу се кратък шум – строшени стъкла от прозорци и фарове се посипаха по асфалта. Бесен, шофьорът на бялата кола излезе със запретнати ръкави – буквално. Отвори вратата на заспалия шофьор, хвана го за дрехата и го разтърси... После също толкова бързо се прибра в бялата си кола и с мръсна газ, излизаща през смачканата задница на автомобила, изчезна.
     Един, два, три автомобила подминаха катастрофиралата кола. Виждах от мястото си как всички надничат през прозореца. И само толкова. Никой не се престраши да спре. От какво ли се страхуваха?
     Минута, две – шум на линейка не се чуваше. За сметка на това с изненада установих (наистина по-късно, като си мислех, не мога точно да назова кога съм подкарала количката), че до ушите ми достига познатият ми специфичен звук на амортизиран робот. Естествено, не мога и няма да позволя някой да ми лепне определението “сеирджийка”; както и да изтървам от устата си изречения като: “Тоя че се избуха!” Много добре знам какво е да изпаднеш в беда и точно в този миг някой да е наблизо, за да ти помогне.
     Право към човека в колата се запътих. Стана ми много особено. Ей тъй, по необясними за мен причини сърцето ми заби бързо-бързо. Катастрофите не ми бяха чужди. Но не заради това. Човекът бе причината, пак казвам. Как само лъкатушеше и се удряше в колите...
     За около минута стигнах до него. През това време колите все така го подминаваха. Питах се какво му има толкова на този, че го подминават така, сякаш на пътното платно има огромна дупка и хората я заобикалят, за да запазят автомобилите си здрави (а също навярно и сънищата си спокойни, защото това, което видях, наистина не бе за пред хора).
     Веднага отворих вратата. Дръпнах човека към седалката. Ужас! Цялото му лице бе моравочервено. Дори на места клонеше към синьо. Не знаех що да сторя. Да викам – не можех. Гласът ми не бе по-силен от шума, който издаваше инвалидната ми количка. Опитах да натисна клаксона. Уви, явно електрическата система на колата бе блокирала след ударите. Какво тогава да направя, не знаех. Нямаше и как да спра някого насила. В това състояние, дето се намирах, най-много жива да ме стъпчат. Доядя ме на всички тия наоколо. Никой даже не посмя да се обади на “Бърза помощ”. Що за хора!
     Човекът явно имаше нужда от незабавна помощ, а не от възмущението ми. Стори ми се симпатичен. Даже някак познат. Може би, ако не бе така посиняло и почервеняло лицето му, щях да се сетя и за името му... Тези мисли минаха бързо през главата ми. И заемаха една малка част от вниманието ми. Основното тук бе как да помогна.
     Опитах се да бръкна в устата му. Беше ми, меко казано, неудобно. От кръста нагоре бях влязла в колата. Как се крепях – само аз си знам. Количката ми се преобърна и падна. Аз се провесих буквално на врата на човека. Добре че беше вързан с колан. Обаче продължих да правя опит да отворя стиснатите челюсти (каква ли картинка съм била!). Но не, не беше си глътнал езика. Друго е. Но какво? Сърцето?
     В яда си – защото проклинах вече през зъби сакатото си тяло – започнах нескопосано да удрям с юмрук гърдите на човека. И колкото повече го налагах, толкова започвах да откривам в лицето му все повече познати черти. До такава степен, че тези черти се наложиха върху някои мои най-скъпи и болезнени спомени... Удрях го и от време на време се опитвах да вкарам въздух в дробовете му.
     Нищо. Отчаях се. Направих последен опит с изкуственото дишане. И когато отлепих устни от неговите, го познах.
     Това бе той, бившият ми съпруг.
     Седнах направо на асфалта; сринах се изтощена, изпотена и задъхана. Не по-малка бе и изненадата ми. В същото време отчаяние и паника ме обземаха. Но какво повече можех да сторя. Седях си там на пътя. Плачеше ми се, но не заплаках. Видях халката на пръстта му. А така също и снимка на двете му деца, поставена до таблото на колата. Това беше моят мъж. А тези навярно можеха да бъдат моите деца.
     Хванах се за прага на колата с две ръце (лявата ми бе слаба, но щеше да ме издържи). Не знам какво ми стана и откъде ми дойде толкова сила. Вкопчих се здраво. Изправих се почти до лицето на този човек, който някога боготворях. И тъкмо отново да замахна с все сила с юмрук към гърдите му, когато той изведнъж избухна в зверска кашлица (подобно на моята, с която се опитвах да прочистя вечер вкъщи задръстените си от газове дробове). Толкова дълго се дави, че на моменти даже въздух не му достигаше. Но все пак успяваше да го прокара някак до дробовете си. Което бе хубаво.
     Изтощена, аз отново се озовах на асфалта.
     Моят бивш съпруг, когото не бях виждала повече от десет години, продължи да се дави. После се успокои. Започна да преглъща бързо, с насълзени очи; очакваше всеки момент явно да се задави отново. Сигурно поне минута гледа право пред себе си, без да мига даже. Явно не осъзнаваше какво му се е случило. А аз все така си стоях на асфалта, вдигнала очи към лицето му. Нямах сили за нищо друго.
     Тогава той ме погледна.
     - Господи, какво ви се е случило!? Да ви помогна?
     Скочи от колата. Все едно нищо не му е било. Вдигна ме като дете, катурнало се от коша, и ме сложи в инвалидната количка. Дори постави палеца ми на бутона за задвижване. Сигурна съм, че и акумулатора си би подарил, ако нещо с моите не беше наред.
     За щастие превозното ми средство бе невредимо. Но той не ме позна. Видя в мен един инвалид, проснал се там (странно защо!), на асфалта, до ударената му кола (още по-странно!). Помогна ми, погрижи се за мен и толкова.
     Какво друго можех да направя, освен да си тръгна. Не се обърнах. Той сигурно дълго се е чудил какво му се е случило. Може и да не е разбрал. А може и очевидци да са му казали. Тези подробности не са ми известни. А и не са важни за мен – както тогава, така и сега.
     Прибрах се вкъщи. Не сложих този път акумулаторите на инвалидната количка да се зареждат. Утре нямаше да излизам по улиците. А може и вдругиден да остана затворена. Щях да си бъда най-обикновен инвалид, закотвен вкъщи, защото съм парализирана от кръста надолу (яд ме е, че не беше от сърцето надолу).
     Но на сълзите не устоях. Какви ли не опити правех, за да ги заглуша, ала те потекоха. И за да бъде мъката ми пълна и откровена, заплаках с глас.
     Когато започнах да се успокоявам, усетих горчив вкус в устата си. Не беше от наслоените през деня газове в дробовете ми. По-скоро горчивината идваше от сълзите. Бяха измили мръсотията от лицето ми. От устата това усещане попадна в гърлото, а оттам – до сърцето, откъдето се бяха и откъснали. Така че кръгът на моята мъка се затвори и вече можех да притихна, заглушавайки и спомени, и образи от миналото.
     Зарекох се повече на този булевард да не стъпя с инвалидната си количка.



      “The Long Road to Life” – a prose piece by Marian Zhelev.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма