Простори

     ДИМИТЪР КАЛЕВ
     Дръпваш завеси, отваряш прозорец, очертаваш рамка за видимостта. Отвъд рамката е свят на етера – само светлина и нищо друго, освен светлина. Отсам рамката е плътен свят – вещества, повърхности, линии, ръбове, тела, полезни предмети. Ами рамката, самата рамка, през която се случва това „отсам-отвъд” или обратно?...
     Ако бях художник, сигурно щях да окачвам по стените на галериите само голи рамки. Първо, поради безпомощността на хората пред отвъдните или отсамните светове. Второ, поради инстинкта им да пипат само мястото на болката. И трето, поради странната ми представа, че талантливият художник е човек, който обикаля стените на галериите отвън и вижда това, което е зад гърба на картините си.
     Струва ми се, че Мария Чакърова цял живот рисува само рамката на един отворен прозорец, а навън е вечно лятно пладне. Нито щрих за онова, което е отвъд – там е субстанцията на светлина, и то в зенита на своето битие. Там е тържествено, дори свято, като настроение пред врата на олтар. Отсам има нещо – разбира се, че има, но то в повечето случаи е безперспективно, полузагатнато. Явно е безинтересно, защото е следствие. Всичко в картините на Мария Чакърова е композирано спрямо светлинното време, всички останали светове са пожертвани само заради тържеството на Негово величество Времето. Битието на светлината – като че ли казва художничката – е доловимо единствено като светлинно време, а времето е доловимо единствено върху ръба на рамката – рамката на видимостта. Светлината – продължава тя – е самоубиец, който се хвърля през прозореца, за да има виделина. Надвесвайки се над рамката, Мария Чакърова се опитва да рисува възвишените мотиви на това самоубийство, а там няма нищо, освен светлинно време. И следата от страданието на самоубиеца, разбира се...
     Не знам има ли друг език, в който за видимостта да има две толкова тънко нюансирани понятия – светлина и виделина. Ако застанете пред триптиха „Жега”, ще видите светлинното време, през което светлината става виделина. Не твърдя, че това е най-добрата работа на Мария Чакърова, но е една от най-емблематичните за естетиката й. И в нея има рамка – нещо като загатнат двоен прозорец, нещо като паралакс между две очни ябълки, нещо като две полукълба на малко преуморен мозък. На пръв поглед картината е претенциозно аналитична, но границите между трите части са дотолкова заличени, че дори е загубена посоката на авторовия жест и зрителят се чуди накъде да гледа – отляво надясно или отдясно наляво. Отвъдната светлина се е преметнала през рамката и нейният самоубийствен жест е разгърнат в протяжно оранжево време. В крайна сметка усещането е за топлина и умствено страдание, сияещо в лимонено-жълто. Най-отсам се виждат образите на плътни линии, наподобяващи въжета, които хвърлят сенки и като че ли очертават виделината. Виделината в тази картина е пожертваната светлина, избрала да влезе в телата на строги линии, та дано с вертикалната им източеност да спаси светлинното време. Защото за Мария Чакърова единствената реалност на изображението е светлинното време.
     Импресионизмът също се занимаваше с образа на времето, кадрираше го и като че ли по особен начин предчувстваше духа на идващото киноизкуство. Модернизмът избра да се занимава с фотоните от време, съчленени в различните видими форми – може би затова толкова обича да ги разлага. Постмодерното изкуство прие за свещена завещаната й деконструкция и сега се опитва да преинсталира някакво абстрактно време. Всички те обаче се сражават с времето – като че ли защото достатъчно не го обичат. Има художници, които се занимават единствено със страданието на светлинното време – с този негов самоубийствен жест през рамката на видимостта, който е образ на любовта. Мария Чакърова е едно от тези възлюбени деца на светлинното време.