Простори

     Спомен от Варненския театрален фестивал 2005

     ПАНКО АНЧЕВ

     Тазгодишният Варненски театрален фестивал премина под девиза: “Сцената в часа на примирието с текста”. Този девиз би трябвало да вдъхне малко спокойствие и уравновесеност в живота на българския театър, а също и да ни увери, че иде краят на един абсурд – вражда между театъра и текста. От време на време театралите заживяват с манията, че могат да надделяват над литературата и да създават своето изкуство, преодолявайки и пренебрегвайки текста на писателя, за да докажат своята първенствуваща роля. Но това е все едно музиката да заяви, че враждува, а после се примирява с нотите. Или живописта - с боите и цветовете. Нелепо е, нали? Всъщност, става дума за най-обикновен комплекс за малоценност. Нищо повече. Организаторите на фестивала най-сетне признават този комплекс, но ни уверяват, че е преживян.
     Как обаче сцената се примирява с текста, след като дълго време е била скарана с него, мачкала го е и му е нанасяла тежки удари и оставяла дълбоки рани по снагата му? Как сцената се сдобрява с него и по какъв начин му се доверява? Като го признае и декларира уважение или като го прочете и интерпретира творчески? Или като го разфасова и изопачи? Различни са, разбира се, възможностите. Но аз мисля, че първата работа на театъра е да прочете текста. Да го прочете внимателно, дума по дума и от него да извлече идеите и внушенията си, а не обратното: да търси текст, който да му угодничи и да го обслужва покорно. Театърът е длъжен да познава текста на писателя, да се съобразява с общата идейно-естетическа основа на писателското творческо дело, а не да го използва даром и спекулативно, за да внушава чрез него собствените си виждания.
     Казвам това, изхождайки преди всичко от спектакъла на Александър Морфов “Хъшове”. Постановката е по повестта “Немили-недраги”, а не по драмата в пет действия и една жива картина “Хъшове”. Поне така е записано на афиша и програмата. Но това не е толкова важно. Повестта и драмата не се различават като идея и отношение към национал-революционерите ни и към българската емиграция в Румъния, наричани хъшове. Различават се сюжетно – нищо повече. Хъшовете ( у Вазов, а и според историята) са главните организатори и осъществители на Априлското въстание и на предхождащите го чети. Хъш е бил и Христо Ботев! Патосът на Вазов, основната му идея, както се казва, е възхвалата на тези многострадални българи, оставили спокойния живот, за да подготвят българския народ за освобождението на отечеството. Те са се сражавали срещу поробителите, проливали са кръв, лежали са в турските зандани, понасяли са унижения и страдания, но не са преставали да обичат родината. Търговците и лихварите са ги наричали разбойници, крадци, пройдохи, пияници.
     Морфов обаче не чете така Вазовите герои. Героите на Морфов също обичат България и час по час се провикват “Да живей България!”, но вече са осъзнали, че нищо не могат да направят за нея и предпочитат да живеят със спомените и виното. Избухливи, постоянно крещящи (впрочем днес в българския театър много се вика и крещи), мръсни, рошави, скандалджии, та дори и крадци, те по-скоро доказват безперспективността на своята съдба и на освободителната кауза. Героите на Морфов в никаква степен не са Вазовите герои. Постмодернисткият прочит на Александър Морфов може и да отговаря на нечии представи за хъшовете ни, но този прочит не отговаря на самия Иван Вазов. Вазов не е описвал такива хъшове. Спектакълът на Морфов воюва с Вазовия текст и го изопачава напълно. Неговата идейна формула по нищо не се различава от промисленото откровение на един писател-доносник, заявено преди години, че Христо Ботев е терорист и неговият подвиг е напразен. Тогава това откровение предизвика бурни реакции от всички страни, а днес “Хъшове” се обявява за “спектакъл на десетилетието”. Тогава само Ботев бе терорист, а сега всички останали. Не е ли твърде стръмен и останал без изход пътят, който сме извървели от “Ботев е терорист” до “Осанна за “Хъшове” на Морфов”?
     Би било глупаво обаче да се пропускат театралните достойнства на този спектакъл. Той е мащабен, зрелищен, увлекателен. Ал.Морфов е талантлив режисьор, с богато въображение, владеещ езика на театъра. Но какво от това, бих казал аз, когато спектакълът е неверен и изопачен прочит на оригинала и внушава комплекс за малоценност, обезличава миналото и го превръща в една жалка кръчмарска авантюра. Допустимо ли е възгласът “Да живей България!” да звучи пиянски и подигравателно?
     Театърът може и да се помири някой ден с текста, но ако е заради такъв резултат, мирът ще е лъжовен.