Впечатления от балетния спектакъл „Стената”

    ДИМИТЪР КАЛЕВ

    Постановката на Тарек Ассам съвсем внимателно опипва всички досегашни модели в интерпретацията на „Стената”, не се отказва почти от нищо, започвайки от преподреждането на музикалните парчета, от твърде театралната фабулна линия, през не съвсем оригиналните неофройдистки инвенции, до традиционния самотен финал Outside the Wall (Зад стената), в който ги има и скучните телевизионни екрани, и легендарния текст на Уотърс: „Не е лесно да думкаш сърцето си срещу стената на някой смахнат педераст.” Всичко това обаче е само подхвърлено в пространството на сцената така, че да изглежда откъснато, неясно и незавършено – нещо като купчина разсади с подрязани краища, от които избива и се разклонява нещо съвсем невиждано и необикновено. Въобще Тарек Ассам успява постоянно да струпва на едно място толкова много неща, които не са балет, така че самородната природа на танца буквално да зашемети зрителя като внезапно изтръгнато четвърто измерение, преди и след което няма нищо друго. Не знам дали съществува нещо, по-съответно на границата на осъзнаваното, на граничното в безграничността, въобще на всичката трагична знаковост на „стената”, от физическия телесен живот. Цялата естетика на хореографията като че ли е натоварена с постоянното изумление на тялото от собственото му откритие, че след него нищо повече няма и никога не може да се случи. И наистина, след мисълта следва продължението на чувствените пориви, след чувството – продължението на добрата или зла воля, единствено след телесния жест не следва нищо, той е дъното на битието. Никой никога не е преминал оттатък позата си, оттатък гримасата си, оттатък жестикулацията си, оттатък походката си. Всъщност това поразяващо откритие е героят, който танцува във варненския спектакъл на „Стената”, въпреки че музиката и текстът на “Пинк Флойд” продължават да питат: “Is there anybody out there?” („Има ли някой оттатък?”). Сякаш всички хореографски решения са композирани, за да внушат, че това произведение вече не може да се възприема по друг начин освен като физиология на тялото, т.е. като танц. Особено категорично настояват за това честите музикални паузи, през които танцът продължава, интерпретирайки тишината. Тишината е второто великолепно откритие на Тарек Ассам след „стената” на собствената ни телесност. Но ако е вярна тезата за четирите последователни битиета на всяко значимо произведение, склонен съм да мисля, че „Стената” по рождение носи гена за точно такава балетна интерпретация. Инак защо оригиналните встъпителни музикални фрази ще са озаглавени със странен и многозначителен въпрос, съдържащ преносния термин за физическо тяло: В плът и кръв? (In the Flesh?)...

    Разбира се, естетиката на „стената” в собствените ни тела е най-внушителна, когато си успял да се абстрахираш от непосилния товар на пинкфлойдовата слава, от цялата сценична многословност и си останал насаме с това, което Тодор Тодоров прави в своето тяло. Той танцува “Пинк” някак преднамерено нервно и егоцентрично, като че ли се страхува да завърши докрай всяко движение. Фигурите на тялото му първоначално се забързват стремглаво към предметите и хората, но после внезапно се деформират от нещо невидимо и буквално на сантиметри от партньора се преобразяват и болезнено променят посоката и ритъма си. Особено когато наоколо му са Галина Велчева, Теодора Друмева или Илияна Трифонова. Изпълнението на трите балерини е изумително, когато уж изтръгват жестове от “Пинк”, а същевременно му ги подхвърлят обратно и така с великолепна безплътна еластичност танцуват „стените” в собствените си тела. Не по-малко изумително е превъплъщението им от персонаж в персонаж по време на целия спектакъл. Галина Велчева например е ту майка, ту проститутка, ту медицинска сестра в психиатрия – сякаш иска да изиграе всички архетипи на женския образ в болното съзнание на мъжа. Константин Илиев се появява за кратко и с обречени жестове, подправени с отривиста военщина, танцува предстоящото небитие на бащата.

    Сигурен съм, че поколението на “Пинк Флойд” несъзнателно винаги е очаквало все някога да преживее това пластично инобитие на „Стената”, изпълвайки го с финална тъга и драматичност. Съдбата на великото произведение се случи така, че започна от Англия, достигна кулминацията си около разрухата на Берлинската стена, а след Германия се протегна от театъра в Гисен чак до Варна. Аз също съм от това пинкфлойдово поколение и гледах варненския спектакъл със странното усещане, че през всичките тези двадесет и пет години, откакто чух за първи път албума на Роджър Уотърс, всъщност неволно съм подготвял точно този танц на „стената” в собственото си тяло...