Простори

Съдържание

Резонанс:

Резонанс: Плач по мащабното мислене.
Resonance: Crying for the large-scale thinking.

Поезия:

Поезия от Борис Христов, Деньо Денев и Лорис Мануелян.
Poetry: Boris Hristov and Denyo Denev. Poems by Loris Mannuelyan.

Есе:

Как аз разбирам разказа.
Essay: How I See the Short Story.

Фрагменти:

Живата вода на родовата памет.
Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory.

Бележник:

Нещо става с европейския човек...
Notebook: Something Happens to the European Man.

Палитра:

Жудожничка изкуши брега с духа на вечния Пловдив.
Palette: An Artist Tempted the Coast with the Spirit of the Eternal Plovdiv.

Памет:

В памет на Владимир Левков: “Вълната” на спомена.
In Memory of Vladimir Levkov: “The Wave” of Memories.

Светлини и сенки:

Недостъпните места.
Lights and Shades: The Inaccessible Places.

Жица:

Каварна – център за концертен и фестивален туризъм.
Kavarna: centre of concert and festival tourism.

Малък разказ:

Малък разказ: Дупка.
Short story: A Hole.

ВЕСТНИК “КИЛ 2023”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство

от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Статии
Поезия
Поезия от Борис Христов, Деньо Денев и Лорис Мануелян. Poetry: Boris Hristov and Denyo Denev. Poems by Loris Mannuelyan.

Калина Атанасова, Синя приказка Борис Христов е роден на 14.08.1945 г. в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-1972), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000). Неповторимият тромпетист на българската поезия навърши 60 години. Поете, ти отново поемаш дълбоко въздух и допираш с устни лиричния мундщук... Борис Христов СВАТБАТА НА МАМА Слезе от хълма и тръгна нанякъде – потъна баща ми в тревите зелени. Вече двайсет години аз го очаквам и от двайсет години мама се жени. Самотни и тъжни дохождат мъжете – причесани меко, с походки красиви. Говорят, сами си предлагат ръцете. А тя и не иска да знае. Щастлива излиза навън и се рови из двора, ходи донякъде – с мляко се връща, сяда на прага, с тишината говори... Откакто я помня, все си е същата. Но някой ден ще пристигне жениха и ще приседнеме в стаята трима. Тихо ще вият кларнетите, тихо ще бъде в душите ни – ще мълчиме. Трохите той ще реди, тя ще го гледа. Най-после ще заговорят за здравето. Ще оживее нашата къщица бедна, ще си тръгна тогава – ще ги оставя. Ще поплаче на прага моята майка и ще си легне бавно в нощта до кроткото рамо на непознатия и до сърцето на мъртвия ми баща. Деньо Денев по образование е инженер-химик. Живее и работи като журналист в родния си град Сливен. Главен редактор е на в. ”Сливенско дело - независим”. Издал е 13 книги с поезия, критика и публицистика, сред които “Ахилесова душа”, “Азбука за дишане”, “Послеписи”, “Книга за мама”, “Слънцето се изповядва в черква за птици”, “Сол, вода и звезди”, “Подслушани дихания” (II изд. - 2002) и др. Написал е няколко пиеси. Автор и постановчик е на спектакъла “Тъга по България”. За творчеството на Деньо Денев са писали редица критици и писатели, сред които Панко Анчев, Здравко Недков, Минко Бенчев, Иван Цветков, Петър Тонков, Светлозар Игов, Иван Станчев, Йордан Калайков, Йорданка Йорданова и др. Динка Гиндева е автор на книга - изследване за неговата поезия, със заглавие “Пътешествие сред думи и звезди”. Превеждан е в чужбина. Деньо Денев СБОГОМ НА ДУМИТЕ Хоризонтът кипи... И прииждат отвсякъде думи - риби, светулки, глухарчета... Думи шумят... – листа върху тънките клони, на мъдри дървета. Вятърът си играе с тях: може да ги погали, може да ги откъсне. (Вятърът е нежен любовник. Вятърът е палач!) Отвсякъде думи: риби, светулки, глухарчета... И дихания, озарени от червените кръвни телца. И. изгреви, залези... цветовете попили на тези дихания. И мълчания - в които се чува как никне тревата, как зрее сълзата. Благословени мълчания - преди голямата тишина. Сбогом на думите. Не мога без думи. В най-дълбокия сън сложете ми риби, светулки, глухарчета. Шепа листа на всяка цена. ... И не забравяйте вятър за тях! Лорис Мануелян е роден е на 15 юни 1954 г. в Бургас, работи като лекар. Публикувал е поетичната книга „Тогава” (1999). Автор е на песни по свои лирични текстове. * За бъдещето си не съм спокоен, но мога ли съдбата си да зная? Навярно в твоя промисъл тъй строен аз, Господи, съм грешна запетая. Навярно даже знак не съм, а просто съм някаква отвесна драскотина – небрежно-необмислена, но доста красиво-малка част от серпентина. Неволен жест с перото, от което кръгът не се затваря, а обратно – той сам наднича между редовете – първичен, неприличен, еднократен. И никъде не се повтаря. Даже ти сам навярно на това се чудиш. О, Господи, дали ще ми подскажеш защо обичам своите заблуди? Дори и да съм грешна запетая във чернова на мисълта ти свята, на Теб благодаря. Макар да зная, че няма да ме има в беловата. * На Моята Надежда, която срещнах в Морето Уморих се да мисля за теб... А да спра мисълта си не мога. Тя стои в тъмносиния креп на нощта, но наднича към Бога. Тя те търси в магията – там, край мъгливия бряг на мечтите. Ако имах надежда, аз сам бих ти търсил навярно следите. Тя отлита внезапно и пак тъй внезапно се връща. Не носи нито дума, ни спомен, ни знак. Само низ от безмълвни въпроси. После, свила се нейде назад, в най-далечния кът на сърцето, заживява тя с тихия ад, самоцелно превзел битието! Може би ми е нужен, нали, този ад на тъгата ни строга? Щом усетя, че нещо боли, с него тръгвам към теб... и към Бога.

Назад [ 2 ] Напред