Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Бележник:

Палитра:

Памет:

Светлини и сенки:

Жица:

Малък разказ:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Бележник
Нещо става с европейския човек...
Notebook: Something Happens to the European Man. 
 
    СИЯ ПАПАЗОВА

    Международният театрален фестивал “Варненско лято” 2005 неочаквано разгръща пред удивената публика едно интересно явление – триумфалното завръщане на емоцията като основно състояние на героя. Натъкваме се на театрални зрелища, в които тя доминира без срам и комплекс за малоценност. Вероятно това е знак, че в театъра започват да дотягат конструкциите, инсталациите, студено подредените форми. Явно нещо се е променило в театралната практика, разрушена е някаква представа и емоцията се отприщва като вълна.
    Случващото се в българския театър има своето обяснение. Изглежда се завръща в европейския театър емпатията - емоционалното проникване на човешките светове, на душите една в друга.
    Българският актьор поради своята особена природа открива емпатичното като дрога. Пример за такова чувствено изразяване е представлението на Народния театър “Хъшове” по Иван Вазов – безспорният хит на сезона. Актьорът е като дрогиран, пиян, зомбиран, с разширени очи, разреван, сополив, сантиментален, кашлящ с раздираща гърдите кашлица. Валентин Йорданов, Попйорданов, Ганев, Мутафчиев и останалите са като изтървани, като луди, напуснали работилниците, дето нещо се прави с тях. Усещането за разкрепостеност е толкова силно, че възниква въпросът, ще може ли да бъде върнат актьорът пак там, след като е опитал от вътрешната свобода.
    Представлението “Хъшове” е изиграно френетично. Специално изследване заслужава гражданско присъствие на актьора. Какви асоциативни връзки прави, каква памет събужда в себе си, каква тръба и чий зов чуват ушите му? Оказва се обаче, че е жив в съвременния актьор онзи непримирим ген, който вероятно се е съдържал в клетките на хъша Ботев. Актьорът се вълнува от същия този въпрос, който някога е вълнувал Ботев – може ли един стих, или едно представление да вдигнат на крак гражданите? Той бленува, митингува на сцената и се провиква оттам: “Да живей България!” И по веригата сцена-зала потича ток и нещо вдига съвременника на крака, той рипва от стола и също се провиква: “Да живей България!” По същия начин, макар и не до тази степен, играят актьорите и в други представления: “Плебей по рождение”, “Домът на Бернарда Алба”, “Даскал”, “Чета Елиът, слушам “Бийтълс”, “Продавате ли демони”.
    Художественото изразяване в монологична форма става основно средство за споделяне на чувствата. Това също има своето обяснение, защото актьорът директно се включва във веригата театър-публика, приземява емоцията и я превръща в условен вид енергия. Прави впечатление, че днес монологът се поднася в неговото най-старомодно проявление – апартното. Едно от обясненията е, че проявява същинските безвременни професионални качества на актьора. Така публиката получава възможността да направи своите открития. Например, че в Невена Мандаджиева от представлението “Жарава” (текст Димитър Кабаков) са живи изкуството, способността да гради характер, дарбата на превъплъщението – все неща старомодни, но присъщи на “чудовището Театър”.
    Завръщането на монолога всъщност е дълбок демократичен реверанс към съвременната публика, към нейния най-широк състав. В този смисъл твърде директен е монологът на Тодор Колев в авторското представление “Назад към културата”. Той свойски и по домашному общува с публиката, скъсява дистанцията между себе си и нея. Този процес разкрива нещо неразпознато до този момент в самата природа на набедения зевзек – проницателност, житейска плътност на наблюденията, дълбок опит и драматичен скептицизъм.
    Освен всички друго, представлението “Хъшове” е хиперемоционален експеримент за скъсяване на дистанцията между актьор и режисьор. Разбира се, Морфов не е оставил всичко да се случва както дойде. Той се провява като силен творец със завидно самообладание. Въпреки това в неговата развихрена и емоционална партитура се появяват трудности. Сред всички страстно доказани посоки на човешко поведение има една линия, необяснимо постна и вяла – Евгения - Владиков. Защото в случая става въпрос за любов, а точно върху тази територия на чувствата режисьорът води актьорите в посока на въздържание и самоподчинение като пример за себеотрицание. Изследователите наричат края на XIX век “истеричен”, като влагат в това понятие невъзможност за контрол на чувствата. Не знаем защо Морфов се е отказал от спонтанното, безконтролното, но в посочените сцени подходът на режисьора не е особено верен и е някак извън рамките на цялото. Но така или иначе, свидетели сме на особено явление в съвременния български театър – рядко се случва действието да потече като единен поток, със своя вътрешна енергия, мощ и посока. И как талантливо, точно, с неистова болка и ирония Морфов вплита в представлението си всеобщия балкански мотив, дрипльовския ъндърграунд, който съдържа в себе си и неравноделен такт, и ориенталска протяжност. Да му мисли Европа, ако всичко това се стовари върху нея със своята жизненост и непонятност...
    Поддавайки се на емпатичната вълна, Маргарита Младенова (“Плебей по рождение”) също скъсява дистанцията между модела в съзнанието й и артистите. Макар че зорко наблюдава волно пързалящите се с ролкови кънки Цветан Алексиев, Иван Бърнев, Албена Павлова..., Явор Гърдев е неузнаваем в “Бурята” (Държавен театър в Адана, Турция). Неговият екстатичен театър сега се е потопил в аналитичното проучване на Шекспировите характери. Прави му чест, че не си е позволил да яхне вълната на френетичното, а се родее по-скоро с идеята за екстатичното. Умно, интуитивно точно, защото вече се е подвизавал в подобни пространства. Неузнаваема е и Възкресия Вихърова (“Жарава”). Нейният ритуален театър е сведен до най-оскъдна доза, само до щипка ритуал. В строгостта на режисьорския замисъл има много повече древна непонятност, племенна загадъчност и трагика, отколкото в разточителното боравене с ритуалната материя. Откритието на Възкресия Вихърова внушава, че цялата мистика е в актьора. Режисьорката Елена Панайотова ( “Домът на Бернарда Алба”) пък се опитва да примири древната племенна памет с вербалния театър. Седем емоционални и интелигентни актриси изтропват самовглъбено с черните си токчета поетичния свят на Лорка във вариант “фламенко”. Земята е като опънат барабан , а тялото, краката, словото – като перкусия. Много верен подход, защото човешките страсти са нещо постоянно. Скъсяването на дистанцията между режисьор и актьор поражда дори ситуации, в които самите режисьори (Маргарита Младенова и Иван Добчев) с мерак на първокласници декламират стихове – върху столче, с прибрани по тялото ръце (“Чета Елиът, слушам “Бийтълс”). Въобще вълната на спонтанно споделената театрална емоция тепърва се надига, а конструктивните решения и техническите прийоми започват да изостават и да не впечатляват. Може би поради това странна старомодност и мързелив, злободневно-войнишки хумор лъхна от представлението “Мармалад” на Стефан Москов. Безспорно все още развлича обаянието на жената шут Мая Новоселска и нейният уникален талант на натурщица.
    Варненското участие върху фона на емпатията е преди всички в “Пухеният” от Макдона, постановка Явор Гърдев. Вината – това е основното нещо, около което се върти трактовката на режисьора. Творецът, в случая писателят, е отговорен за своя продукт – така Явор Гърдев разбира автора. И може би точно тук се усеща известна концептуална недостатъчност, защото тълкуването донякъде е буквално, повдига само първия, най-мрачния пласт на текста. Оттук произлиза черно-бялата схема, въпреки очевидните усилия на режисьора да я скрие. От една страна, в играта на Пенко Господинов и Стоян Радев съществува сдържана събраност, непредопределеност, които предхождат неочакваното взривяване на характерите. Никола Мутафов и Михаил Мутафов обаче играят буквално и конкретно. Може би причината е в недостатъчно дълбоко усетената вина, в нейната особеност и небаналност. Макдона се досеща, а може би иска и ние да се сетим, че вината в случая не е конкретна. Творецът без друго е виновен за своя продукт. Понякога подсъзнанието на индивида го поглъща и приютява без да иска, без да участва волята му. Това е кошмарната цена, която писателят плаща дори за най-невинната игра с въображението си – нещо обратно на синдрома Пигмалион. В пиесата на Макдона става въпрос не толкова за конкретния писател, за конкретна вина, конкретен дълг, конкретен продукт, а за мислещия океан около него, за общественото съзнание. Макдона не е толкова мрачен, колкото е разочарован от обществото, което сатанизира и обезсмисля процеса на творчеството. Божествено по своята природа, творчеството се е озовало в точка на абсурдна безсмисленост, превърнало се е в свое отрицание, станало е излишно със своя старомоден хуманизъм. При тези обстоятелства уличеният писател и неговите дознатели са невинни или еднакво виновни, объркани, смутени. Няма конкретна вина или поне такава, каквато я разбираме ние. Обаче в дизайна на представлението се усеща буквалност, решението е онагледено, павилионно, изпълнено е най-старателно и скрупульозно. Обособяването на сценографията в нещо изключително не помага на действието, дори влиза в конфликт със съдържанието, което изследва “вината”. Много по-свободен и евристичен е сценографът Тороманов в представлението “Бурята” (Държавен театър в Адана, Турция). Сценографското решение в този случай въобще не се занимава с онагледяване на средата. В това представление художникът изгражда реалистично знаково пространство, маркира го и го оставя свободно да поражда светове.
    Никак не е странно и неочаквано, че фон на всичките тези театрални събития и взаимоотношения е Градът: Браила, “теменужена” София, някъде по градовете на Франция, Испания. Градът като сцена на нашия живот. Понятието “сцена” в случая е употребено в неговото философско и всеобщо значение. В представлението “Плебей по рождение” Маргарита Младенова интерпретира Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Подвързачов, Стоян Михайловски като поети и писатели на града. Търси всеобщото, което засяга европейския град, влиянието му върху културата, бита и духовния свят на героите. Градът като лошо място за живеене, място на грехопадение, градът като клопка. И тъкмо в неговото пространство се надига и плисва емоционалната вълна, необходимостта от човешко общуване и спасяване от тоталната самота. В представлението “Продавате ли демони?” (текст Боян Папазов) Азарян полага своя акцент върху престъплението, присъща рожба на града. Но днес градът поражда един особен род престъпление – ритуалното отвличане, това “задушевно” отвличане, разкрасено с ромска екзотика. Безспорно най-талантлив, най-ярък е бунтът срещу градското цивилизационно варварство на холандския актьор Йеруун Уилемс (в белгийското представление “Гласове”). Той представя лицата на съвременната глобалистка философия в икономиката и духовния живот на европееца. Без да отрича европейската идея, Уилемс се съмнява в начините на осъществяването й. Това е изумителен актьор, който променя формата на лицето си, извивките на тялото си, биофизиката си, за да внуши личното си възмущение от всеобщия континентален упадък...
    Действително нещо става с европейския човек. И правещите театър у нас (като европейски хора) също се включват в това ново усещане за лична интелектуална свобода, която преминава през тотална реабилитация на чувствата. Чувства, превърнати в начин на съпротивление, в проводник на висок хуманизъм, модерност и високо самочувствие, че сме родени и се подвизаваме именно в стара Европа. Какъв шанс!...


      Notebook: Something Happens to the European Man – Siy Papazova on the International Theatre Festival “Varna Summer 2005”.
 
 
Назад [ 5 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма