Простори

През август няколко пловдивски художници донесоха във Варна свои платна. Но единствено Калина Атанасова, която се представя с колекция живопис в галерия “Артин”, донесе край морето и вечния дух на Пловдив.

Платната й се настаниха така удобно в залите на “Артин”, че неволно се питаме защо не сме ги виждали по-рано.

Това, че е за пръв път във Варна, не пречи на пловдивската художничка да познава творчеството на много варненски артисти. Тя говори с огромно уважение за Ванко Урумов, Милко Божков, Дария Василянска, Мария Чакърова.

Посветила четири десетилетия на живописта, във всичките тези години Калина Атанасова преминава през различни пристрастия. Има различни идоли – Модилиани в световното изкуство, Златю Бояджиев - в българското. Не крие вниманието си към постиженията на Емил Стойчев в колорита. И опитва разни неща. Обича да прави сатирични картини, има своя африкански период, вдъхновен от Етиопия, но каквото и да прави, винаги се връща към своя Пловдив.

Сега в галерия “Артин” варненци се оказват насред една емоционално наситена пловдивска територия. Респект, възхищение, носталгия внушават платната от първия цикъл в изложбата - “Пловдивско лято”, “Стръмната улица”, “Пловдивска носталгия”, “Синя приказка”, “Пловдивски двор”, “Розово настроение”. Но това, което прави творбите на Калина Атанасова специални, е онази усмивка, онова намигване, което поддържа ведростта по време на тази естетска разходка из Стария Пловдив.

Художничката има предимството да живее в една от бароковите къщи на своя град и за нея самото всекидневие означава потапяне в благородните излъчвания на старината. Естествено, в картините й не бива да търсим буквалистиката на архитектурната информация. Тя бяга от натурното рисуване.

Изгражда платната си декоративно, наслагвайки къщите, чешмите, фенерите, комините на Стария град в едно компресирано пространство с присъщата на вътрешната гледна точка на предренесансовото изкуство обратна перспектива.

Експресивно живописвани, картините й имат допирни точки и с византийската иконографска традиция, и със сецесиона. В тях, разбира се, се чете и почит към пловдивската икона в българската живопис Цанко Лавренов.

Аз бих допълнила, че за удоволствие на зрителя това е една добронамерена и светла гротеска, стоплена от деликатно намекнат виц.

Така Калина Атанасова поглежда и към Родопите. Тя признава, че има кръвна връзка с планината и ние я откриваме във втория цикъл от изложбата й с платната “Безкрайна планина”, “Розова планина”, “Пееща гора”, “Миг преди дъжда”, “Село Борово”. Те се раждат след едно творческо бягство на художничката в селце в близост до прочутата местност Кормисош.

Всички работи в колекцията са белязани от особена искреност, която дължи много на една търсена ескизност, на желанието на авторката те да стоят велатурно, да звучат като акварели. Явна е и взискателността на Калина Атанасова към колорита. Често той е подчинен на една доминираща хармония. И когато това е обичаното от художничката синьо, се получават едни от най-запомнящите се работи в изложбата.

Старият град или Родопите – за пловдивската дама на четката това не е въпрос на алтернатива. Планината и градът за нея са едно цяло, което тя нарича Вечния Пловдив. И често казва пред приятели, че това е нейната слабост.

Но както се случва в добрите приказки, точно слабостта й става нейната най-голяма сила. С която успява да хване българското сърце.